Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Detachment Bravo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Ричард Марчинко; Джон Вайсман

Заглавие: Свирепия 12

Преводач: Венцислав Градинаров

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: Атика

ISBN: 954-729-124-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3409

История

  1. — Добавяне

Глава 14

Мамка му, нима бях пропуснал всички предупредителни знаци? Май бях, защото внезапно стана светло като ден, а нито един косъм на врата ми не беше щръкнал; нито една червена лампичка не беше се включила в мозъка ми; нито една корабна сирена не беше извила. Ето ти шибан момент (предполагам, че тук, в Аржентина, му викат моменто).

През мърлявото стъкло виждах как из цялата къща се включват светлини. След това голямата врата се отвори. Скрих се под смрадливо парче от някаква тапицерия. Чух картечен испански — два гласа с колумбийски акцент казаха, че шефът и неговата богата кучка най-после са свършили с чукането и е дошло време да тръгват. Надявах се, че пътуването, за което говореха, не включваше пежото.

Бумеранга провря дългото си тяло като змия през пространството между предните седалки и като мен се зарови в купчината стари парцали. Опитвахме да не клатушкаме колата, докато се правим на невидими. Е, почти невидими. Пистолетите ни, с прибрани приклади и свалени предпазители, се намираха в ръцете ни и сочеха навън. В никакъв случай нямаше да допуснем някой да влезе в колата, без да го превърнем в пара. Знаех, че ако не сме разтревожили някой сензор, а се съмнявах да е така, защото не бях видял нищо подозрително, все още имахме предимство: ние контролирахме момента на изненадата. Знаехме също, че имаме огнева подкрепа от Скапания Ранди, който беше невидим в онова шибано дърво, защото, за да го видят, лошите трябваше да се зверят право в собствените си халогенни лампи.

Но да си призная, не исках да вдигаме шум. Исках да погледна в камиона на „Федерал експрес“, а после да се чупя от град Додж[1]. И не, не исках да убивам никого, защото не желаех никой от тези хора да знае, че съм идвал.

Е, ами лодката, която щях да открадна, питате. Ами надявах се Гуилям да реши, че капитанът на „Патриция Десенс“ се е чупил с ракетите и каквото имаше в херметичните сандъци — просто поредният алчен контрабандист.

Постарах се да забавя дишането и сърцебиенето си, защото шибаното ми сърце помпаше с около 180 удара. Облегнах гръб в този на Бумеранга и се замислих за всички възможности. Очакването, приятели, е онова, което побърква човек. Самата ваксина не е толкова кофти — да гледаш шибания доктор с иглата в ръка — това е кофти.

Зрителното ми поле беше сериозно ограничено. Виждах тясна ивица през предното стъкло. По гласовете разбирах, че имаше само двама души. И те отиваха към ландровера. Един от тях се оплака, че трябва да измине дългия път към града. Другият каза, че това нямало абсолютно никакво значение, мамка му, защото Гуилям щял през цялото време да си завира пръстите в оная работа на мацката, от което двамата колумбийци се засмяха. Чух как токовете на обувките им тракат по плочите в двора. След това се отвори врата на кола и се затвори с удар. Същото стана и с другата врата. После двигателят на колата заработи. Дадоха му жестоко газ веднъж, два пъти, три пъти, а след това шибаната кола излетя от двора с пищящи гуми.

Рискувах бърз поглед и видях как ярките задни светлини на ландровера изчезват в тесния път край къщата. После светлините в двора угаснаха и отново потънахме в полутъмнина.

Но прозорците в къщата продължаваха да светят, затова двамата с Бумеранга продължихме да си лежим. Е, поне не бяха търсили нас. Това беше добрата новина. Лошата беше, че трябваше да седим в колата, докато всичко утихне.

00:47. Дванадесет минути си е цял шибан живот, когато си в уязвима позиция. Удивително е обаче да установиш колко чувствителни са сензорите ти, ако си лишен от външни дразнители. Осезанията ти компенсират. Например не виждахме много. Но със сигурност чувахме. И нищо не остана скрито от ушите ни. Включително след осем минути тишина звукът на леки и прокрадващи се стъпки към колата.

Натиснах гръб към този на Бумеранга. Колко бяха колумбийските задници в къщата? Нямахме представа. Дали някой не беше видял нещо, когато е идвал за ландровера? Не бях ли оставил мокра стъпка или нещо подобно и сега охраната идваше да провери? Дали някой не е усетил липсата на сеньор Брут и не е решил да огледа?

Нямах отговор на тези въпроси, защото чух приглушено тупкане по задната врата на пежото. Потупването беше морзов код и сигналът означаваше, че е чисто.

Задната врата на колата се открехна и бръснатата глава на Скапания Ранди се появи в процепа.

— Спокойно — прошепна той. — Сега може да излезете и да играете, шубелии.

Получих бърз доклад за обстановката в мига, в който излязох. Таймекса беше отишъл отпред за бърз оглед. Гуилям и курвата му се били качили на задната седалка на ландровера с двама колумбийци и заминали по настлания с чакъл път, който водеше за Буенос Айрес.

— Да щуреят из нощния град?

— Таймекса каза, че не изглеждало да е така, скипере. Онези метнали и два куфара в багажника на ландровера.

С това в къщата оставаха колумбийците. Ранди каза, че Таймекса бил успял да „скива“ половин дузина въоръжени и опасни колумбийци. Погледнал през прозореца на сервизното помещение и забелязал, че в мига, в който Гуилям и скъпата курва си тръгнали, двама от добре въоръжените pelotudos[2] се отправили бързо-бързо към добре заредения бар. Видял как друг квартет извадил порнокасета от цял метър дълга лавица с порнофилми, след това оставили автоматите си на дивана и седнали да прекарат дълга вечер в la paja con ron[3]. Таймекса дори доловил да се шегуват каква веселба пропускал някой си Луис.

Тази информация и фактът, че бях разгледал портфейла на сеньор Брут и вече знаех, че се казва Луис, ми казваше, че тези задници няма да проверяват приятеля си. Не и тази вечер. Не и сега, когато можеха да прекарат следващите шест часа в гледане на bajar al pozo[4] в реални цветове и звук „съраунд“ на двуметровия телевизионен екран.

Погледнах към дървото. Таймекса свали дясната си ръка от автомата и махна някак самотно, стори ми се, от клона. Сега той беше цялата ни тилова охрана.

00:52. Време беше да се захващаме за работа. Бумеранга и Скапания Ранди провериха камиона от носа до кърмата, за да са сигурни, че няма пасивни охранителни средства. Докато се занимаваха с това, аз се заврях под шасито и проверих рамата още веднъж за капани. Единственото неочаквано нещо, което видях, бяха чистите глави на три дебели болта, които неотдавна бяха прокарани нагоре, през платформата. Наскоро? Да, наскоро: самите болтове не бяха повлияни от времето по никакъв начин. Претърколих се и огледах земята. На плочките се виждаха свежи стружки от шасито на камиона. Не, това трио болтове беше монтирано, след като камионът е дошъл тук.

О’кей това означаваше, че влизането в камиона беше се превърнало от съществено важно в критично необходимо. Но потайното влизане щеше да бъде по-трудно, отколкото изглеждаше, тъй като нямахме необходимите инструменти за влизане в коли, като дългата, гъвкава ламаринена лента, която професионалните крадци на коли, шпионите и тюлените вкарват между прозореца и вратата, за да вдигнат ключалката, или пък комплекта шперцове, купен от някой ключар или мошеник, който се прехранва с търговия на коли. После, като се замислих за секунда, реших, че не се нуждая от тънкости. Какво пък, мамка му. Ако шибаният камион беше пълен с експлозиви, реших, че ще трябва да вдигнем шум, защото нямаше да го оставя да го използват лошите.

И така, тактът да върви по дяволите. Наврях острието на ножа си в ключалката на пасажерската врата и просто я насилих да се отвори. Качих се в кабината, счупих ключалката на леката врата, която скриваше товарния отсек от любопитни погледи, включих фенерчето с червения светофилтър и влязох вътре.

И само дето не се насрах. Сега разбрах нуждата от болтовете. От камиона беше извадено всичко освен два от рафтовете за пакети. Единият останал рафт съдържаше десетина кила пластичен експлозив „Семтекс“, детонатор с формата на молив и едно включващо устройство с пружина; другият рафт съдържаше четири тъмни цилиндъра от фибростъкло. Останалата част от задния отсек на камиона съдържаше тежък триножник, закрепен с болтове към каросерията, както и пакет с три контейнера, който в моя занаят се нарича ракетна система M220A ТОК (изстрелване от Тръба, Оптично насочване, управление по Кабел). Да, ставаше дума за противотанкови ракети от такъв тип.

Ракетите от тип ТОК се появиха в началото на седемдесетте години. Те имат обхват почти четири хиляди метра, а най-новите им версии са от така наречения тип „стреляй и забрави“, които пробиват метър от най-добрата броня. Онези от вас, които са достатъчно стари, за да си спомнят скандала „Иран-контри“ от втория мандат на президента Рейгън, ще си припомнят, че именно такива ракети беше изпратило американското правителство на Иран като бакшиш[5], за да накарат моллите в Техеран да освободят американските заложници, които техните съюзници „Хизбула“ (или партията на Бог), и „Организацията Ислямски джихад“, или ОИД, държаха в Бейрут. По онова време иранците искаха такива ракети, защото те бяха опустошително ефективни срещу съветските бронирани танкове, които се използваха в иракската армия, а това се случи по време на войната между Иран и Ирак.

По-късно, по време на войната в Персийския залив, когато един американски уред за изобразяване на топлинни образи засече двуметрова пясъчна дига, един стрелец с такава ракета стреля право през пясъка и унищожи бронетранспортьора зад нея. В друг случай по време на „Пустинна буря“ една такава ракета беше преминала през иракски танк, пробила бронята на друг и едва тогава беше гръмнала.

Пред себе си имах базова система от тип ТОК от средата на осемдесетте години или началото на деветдесетте. Общото тегло на установката за изстрелване, пакетът за насочване и три ракети беше не повече от двеста и петдесет килограма. На части системата можеше да бъде пренасяна от един-единствен взвод. Не на големи разстояния, но все пак попадаше в категорията на ръчно преносимите неща. Тъкмо се гласях да погледна сандъците по-отблизо, когато мистър Мърфи източи тока от батерията, фенерчето угасна и останах в пълна тъмнина. Мамка му. Опипах кърмовата част на камиона, отворих резето, освободих вътрешната ключалка на задната врата, след това съвсем л-е-к-и-ч-к-о вдигнах вратата нагоре, докато тя се прибра в покрива, за да мога да видя какъв модел ТОК беше докопал Гуилям.

Ракетите в контейнерите си бяха от най-модерния вариант А1, заменени през деветдесетте години от ТОК А2 и ОК 2Б. Но за разлика от модела от седемдесетте години, които отнемаха много време за презареждане, този подобрен модел можеше да изстреля три ракети за по-малко от деветдесет секунди. А дори без да има качествата на последния модел, този не беше оръжие, с което можеш да се ебаваш. Пробива метър броня (или бетон), преди трите и половина килограма силен експлозив да се взриви. Човек трябва единствено да държи целта в мерника и ракетата прави останалото. Тук става дума за преносимо, ефективно и надеждно оръжие.

Не беше нужно човек да е атомен физик, за да се досети за смъртоносния сценарий. За нападение с такива ракети има контрамерки, но посолството не беше снабдено. Значи щеше да е лесно: истинският камион на „Федерал експрес“ ще бъде причакан. Този, фалшивият, ще тръгне на негово място. Щеше да спре на обичайното си място, на четиристотин метра от посолството. Тангата щяха да отворят задната врата. И в този момент щеше да бъде изстреляна ракета — вероятно право в кабинета на посланика на втория етаж. Ракетата щеше да пробие устойчивото на куршуми стъкло, да влезе в кабинета и да избухне. Три и половина килограма експлозив не е много, но щеше да е повече от достатъчно, за да направи на чакъл всичко в апартамента на посланика.

Докато хората в посолството разберат какво става, щеше да лети втора ракета, може би към четвъртия етаж, където посолството помещаваше своите далекосъобщителни съоръжения. Тази ракета щеше да повреди оборудването и да убие телефонистите и шифровчиците. Третата ракета можеше да бъде изстреляна навсякъде. Нямаше никакво значение къде. А след това с помощта на семтекса и детонатора тангата щяха да минират шибания камион и да се чупят. В края на краищата щяха да са изстреляли три ракети за минута и половина и знаеха, че шибаните полицаи нямаше да пристигнат още две и половина минути, защото вече бяха проверили времето за реакция. А когато полицаите пристигнат и опитат да отворят шибания камион, той щеше да направи „бум“, да унищожи доказателствата и да убие полицаи, хора от охраната, морски пехотинци или зяпачи, оказали се достатъчно глупави да се приближат.

Колкото повече мислех за това, толкова по-горещо ми ставаше. Откровено казано, шибаняшки много ми е писнало от задници като Гуилям и брат му. Още повече ми е писнало от политиците лайна, които не позволяват на хората като мен да действат инициативно и да го начукват на лошите, преди те да го начукат на нас. В това няма никаква логика, мамка му. Искам да кажа, защо винаги трябва да чакаме да бъдат убити невинни хора, за да реагираме? Предпочитам да бъда инициативен и да спасявам живота на хората.

Но ние не работим така. Мисля си, че една от причините е свързана с идеите, които Америка има за справедливостта. Аз наричам това синдрома на Самотния рейнджър[6]. Струва ми се, че ние, американците, винаги смятаме, че трябва да носим бялата шапка и да се бием честно. Както каубоите-герои от уестърните от тридесетте и четиридесетте години като Кен Мейнард, Хут Гибсън, Боб Стийл и Рой Роджърс. Спомняте си ги: когато лошият извади нож, героят си хвърляше пистолета и се биеше с нож. Ако лошият загубеше ножа си, героят също захвърляше своя нож и с голи юмруци побеждаваше злодея в черна шапка.

Е, да ме прощавате, но този начин на мислене си го наврете отзад. Ако някое копеле ми излезе с нож, ще го застрелям, минетчията му с минетчия. И ако си загуби ножа и ме нападне с юмруци, аз пак ще го застрелям, минетчията му с минетчия. Аз не се бия честно. Аз се бия, за да ПОБЕДЯ. И точно така трябва да се държим в този голям и предимно неприятелски настроен свят: трябва да се бием така, сякаш искаме да победим, а не сякаш сме някакви префърцунени путкогъзи пресвети добродушковци.

Вече съм ви казвал колко далеч отиват звуците нощем. Човешки шепот може да бъде дочут на шестдесет метра разстояние. Е, представете си следователно колко шумно беше гърленото ръмжене на дизеловия двигател на „Патриция Десенс“, който изпръхтя, изкашля се два пъти и след това зарева с пълна газ.

О, мамка му, по дяволите и Дики да върви на майната си. Не бях ли пребъркал проклетия капитан? Очевидно не, защото беше успял да се отвърже, да се откачи от пристана, да запали двигателя и да се чупи в нощта с товара си, какъвто и да беше той, плюс сандъците, които вдигнахме от дъното и складирахме на палубата. Таймекса реагира, сякаш възнамеряваше да скочи и да побегне към пристана. Спрях го със сигнал с ръка. Нуждаех се от него — и от огневата му сила — там, където си беше.

Защо ли? Защото не минаха и петнадесет секунди, преди да се включат лампите в двора и онези pelotudos да изтичат навън.

PNU — pelotudo numero uno[7] — излезе през вратата, закачил на рамо автомат „Узи“ и стиснал в ръка огромен „Глок 21“, калибър 45, чийто червен лазерен прицел се местеше насам-натам пред него. Не му трябваше повече от половин секунда, за да види, че задната врата на камиона е отворена и че неговата ракета се вижда.

Спря. Замръзна. Люшна своя pistola дясно на борд, после ляво на борд, като червеният лъч на лазерния прицел търсеше цел. Да, определено лош ход да стоиш на открито. Но пък нали онзи затова беше pelotudo, а аз — Свирепия Воин®.

Защото, докато дойде, ние с Бумеранга и Ранди бяхме се прикрили, като внимавахме да не хвърляме никакви сенки, които биха ни издали. Отбележете впрочем, че не казах, че сме се скрили.

Има разлика между прикриване и скриване. В холивудските филми винаги виждате как героят се скрива зад стена, врата или нещо подобно, когато почне стрелбата. Да се скриеш е добре, защото хората не могат да улучат онова, което не виждат. Но познайте нещо, приятели: в тези дни на евтино строителство куршумите преминават през стени, врати, а дори и коли. Освен това тук, в реалния свят, където повечето от лошите са от школата на стрелците, които се молят да улучат нещо, без да гледат, същите те изстрелват цял пълнител в една врата, стена или кола. И е вероятно някой от тези куршуми, подпомогнат от мистър Мърфи, да ви улучи пряко или от рикошет.

Затова най-доброто нещо е да си намерите такова прикритие, което няма да бъде пробито от вражеския куршум. Бумеранга например се беше сплескал към задната страна на пежото. За да го улучи, куршумът, дори от големите, тлъсти, тежки патрони на тъпо копеле номер едно — трябваше да пробие предната част на пежото, да премине през двигателя и да продължи чак до задната врата.

Ранди се изгуби от полезрението ми и се просна в далечния край на камиона, където можеше да пострада от рикошети, но не беше уязвим от директни попадения.

А аз? Предполагам, че съм от онези, дето искат да правите каквото казват, но самите те не го правят, защото останах в камиона, клекнал зад триножника без прикритие, освен сандъка с ракетите, който представляваше херметичен пластмасов контейнер метър на осемдесетина сантиметра.

Но в този момент вече бях в режим прицелване, докато онзи все още търсеше евентуален враг. Мерникът на оръжието ми беше центриран върху гръдния му кош, а бузата ми се беше сляла идеално със сгъваемия приклад. Когато ръководех „ТЮЛЕН-Група 6“, бях обучавал стрелците си да целят гръдния кош. В наше време, когато повечето от лошите носят противокуршумни жилетки, човек стреля по главата или в чатала. Но тъпо копеле номер едно беше облечено в риза с къси ръкави, отворена до средата на гърдите му, и отдолу се виждаше кожа. Затова центрирах ярката оранжева холографска точка в гръдния кош на тъпото копеле — в района, където под гръдните мускули аортата и горната куха вена помпат кръв към и от сърцето, изпуснах леко дъх, натиснах спусъка и изпратих залп от три куршума.

Първите два звука бяха трио бързи щракания от ударника на моя автоматичен пистолет и дрънкането на гилзите. Гръдният кош на тъпо копеле номер едно избухна. Пистолетът падна от ръката му и изтрака на плочките. Устата му се отвори. Аз отново се прицелих и изстрелях друг залп от три куршума, този път в главата (мога да съобщя, че шибаният пистолет се държеше като мечта), и онова, което остана от него, падна назад и се строполи пред вратата.

Някой в хасиендата извика:

Hector — que pasa?[8]

Хектор, разбира се, нямаше намерение да отговаря. Затова извиканият въпрос беше последван от онова, което можем да наречем очебийна тишина.

Очевидно другите pelotudos не бяха такива тъпи копелета, както своя покоен compañero, защото не показаха своите hocicos[9] навън, за да проверят.

Не, вместо това стреляха с надеждата да улучат нещо. На пълна автоматична стрелба. Стана нещо като шибаното нашествие в Нормандия, или голямата сцена от филма „Жега“ с Робърт де Ниро и пукотевицата при обира на банката в Лос Анжелос. Големите врати се пръснаха. Стъклото на шибаното пежо се пръсна на милиони парченца.

И нека ви кажа: тук беше ШУМНО. Нещо, което никой не ви казва за близкия бой, е колко е шумно. Тези стреляха с оръжия без заглушители — по звука съдех, че са „Узи“ — в режим пълна автоматична стрелба. Помислете за шума като за този, който вдига едър рокер с мотоциклет „Харли“. Умножете по две децибелите. И сякаш шумът не стигаше, онези стреляха с истински куршуми. Това не беше някакъв шибан филм. В шибания камион имаше експлозиви. Някой свиреп воин може да бъде убит тук. Парченце от нещо ме удари по ръката. Избърсах кръвта по нея и се проснах на пода в опит да стана невидим.

Пауза в стрелбата; несъмнено моментна, докато онези pelotudos презаредят. Но ние се възползвахме от затишието. Различих тракането на автомата на Таймекса, който стреляше на серии по два куршума. Една по една халогенните лампи гръмваха и дворът потъна в добре дошла тъмнина. След това шибаната безразборна стрелба започна отново и ме удари друго парче — този път тресчица дърво, която ме прободе в челото и заприличах на надървен еднорог.

Мамка му, ония май не бяха чак толкова pelotudos. Така де, по стрелбата можеше да се съди, че имат неограничени количества патрони. А аз? Аз имах джоб негодни за нищо куршумчета калибър 380 и четиринадесет куховръхи патрона в пистолета. Бумеранга още имаше цял пълнител с двадесет патрона. Не знаех колко патрона има Таймекса в узито на сеньор Брут, но поне той имаше резервен чифт пълнители.

Измъкнах дървената треска. Претърколих се и извадих навън цевта на пистолета, за да търся цели. Nada. Задниците се криеха във вилата.

— Бумеранг…

— Кажи, pibe?

— Какво става?

— Не знам. Няма цели.

Чух басовия глас на Ранди иззад пежото:

— Трябваше да взема няколко шибани гранати.

Прав беше, разбира се, но моментът не беше подходящ за трябвало и можело и не знам какво още, а освен това нямахме на разположение гранати. Трябваше да действаме, и то ВЕДНАГА. Претърколих се в камиона, вдигнах ръка и откачих квартета скоби на един от тежките дървени сандъци, зад които се криех. Смъкнах проклетия капак и надникнах. Вътре, на поставка, имаше по-малък сандък с две дръжки. Измъкнах го и също го отворих. Той представляваше контролно табло с батерия. А хубавото беше, че той подаваше основното захранване на установката за изстрелване на управляемите снаряди и за нейната ГНС — главна насочваща система.

Това беше добрата новина. Лошата новина беше, че от години не бях сглобявал и изстрелвал едно от тези шибани неща. Но сглобяването на ТОК е като чукането. Научиш ли се да го правиш както трябва, е трудно да забравиш. Прокарах ръце по триножника, за да видя кое къде и как. Отговорът беше, че онези щяха да сглобят системата на място, точно преди да я използват.

Добре, да направим всичко както трябва. Стъпка едно: опипом намерих траверсата, извадих я от сандъка и я закрепих в горната част на триножника. Измъкнах голямата, квадратна кутия на главната насочваща система, която беше мозъкът на оръжието, разкопчах горния капак и я поставих до триножника. След това намерих макарата насочващ кабел, измъкнах куплунга „Л“ и го вкарах в гнездото „М1“ на кутията на главната насочваща система. Мамка му, надявах се, че жълтите жици са свързани в куплунга както трябва, защото иначе шибаната система нямаше да стреля. Но нямаше как да разбера това, защото работех само опипом. Е, точно както при чукането, и така беше добре.

Усилията ми бяха прекъснати от друга сесия безредна стрелба от къщата. Мога ли да ви призная нещо? Трудно е да се съсредоточиш, когато куп В&О[10] pelotudos опитват да ти светят маслото в задника.

Но познайте нещо: истинските Воини не се поддават на подобен вид отвличане на вниманието. ИСТИНСКИТЕ ВОИНИ ПОБЕЖДАВАТ във всички и всякакви условия. Това беше и целта на Адската седмица. Това набиваха старите старшини в главите на нас, поповите лъжички, когато ни насилваха да правим неща, които не искахме. За един водолаз или тюлен провалът е винаги неприемлив.

Разбира се, звучащата по библейски фраза „Да не се проваляш“ е философското ядро на причината да се намираш в тюленските групи. И така, без да обръщам внимание на неприятелския огън, аз се захванах за работа. Отворих четирите резета на капака на кутията на тръбата за изстрелване, сложих я върху траверсата и я закрепих с ключалката. Шибаната система вече започваше да добива вид на установка за изстрелване на ракети с водене по кабел.

От вилата чух нов залп.

— Таймекс, мамка му, прикрий ме малко де.

Дясно на борд от мен дочух приятен звук на подавяща стрелба. В мига, в който го чух, намерих устройството за проследяване в дневна светлина, монтирах го в скобата му отляво на траверсата и го фиксирах на място. Последвах това действие със заключване на нощния прицел в неговата скоба. След това взех захранващия кабел и присъединих куплунга „Р1“ точно в мига, когато поредният залп от автомат „Узи“ от дървото прекрати стрелбата от вилата.

Възползвах се от тази възможност, за да монтирам батерията към кутията за захранване и управление, след това прекарах ръце по куплунгите. Изглежда, бях свързал всичко. Но кой знае. Ако бях правил всичко както се изисква, щях да пусна и програмата за собствена проверка. Затова отправих една страстна молба към Бога на ВОЙНАТА и включих системата.

Богът на ВОЙНАТА отвърна:

— Да бъде светлина.

И като видях, че светнаха светлинки там, където трябваше, знаех, че има Бог и че Той, разбира се, е БОГЪТ НА ВОЙНАТА и обича свирепи воини като мен.

И БОГЪТ НА ВОЙНАТА ми проговори на различни езици. И Той каза:

— Да заредиш своята шибана ракета, негоден куродъх педал такъв.

И, да, истината ви казвам, време беше да спра с тези шибани провидения и да заредя шибаната ракета.

Скочих, дръпнах една ракета от цилиндричната тръба от фибростъкло от рафта на камиона и тя се изтърколи в ръцете ми. Което, разбира се, стана в мига, в който Богът на ВОЙНАТА реши, че ми е прекалено лесно, и накара онези pelotudos да изпратят пореден бараж от куршуми в посока към мен.

Но нямаше да спра. Гневът ми беше толкова нагорещен до бяло, че дори куршум в мозъка не би ме спрял. Претърколих се настрани, отпуснах тръбата на палубата, прокарах ръце по нея и открих две дупки от куршуми на една трета от края на тръбата.

О, мамка му. Ебати. Дики да върви на майната си. В момента държах бомба със закъснител. В средата на тези ракети има топлинни батерии, които осигуряват топлина и електричество. Те се захранват от избухлив фишек, който се включва при натискане на спусъка. Фишекът се влияе и от стрелба или всяко нещо, което може да произведе искра.

Нямаше да поемам никакви шибани рискове. Взех ракетата в ръце, изпълзях до края на камиона, изтърколих я навън, след това се вдигнах от платформата, за да мога да извадя друга ракета от рафта и да започна отново.

Онези pelotudos трябва да бяха усетили нещо, защото изпратиха нов залп със своите „Узи“. Куршумите пръснаха палубата на двадесет сантиметра от носа ми и пратиха една треска в бедрото ми.

О, мамка му. Това започваше да ми омръзва много бързо. Изправих се и свалих втора ракета точно когато друга вълна от куршуми пръсна ламаринения рафт на десетина сантиметра над главата ми. Но този път се бях поучил от грешката си. Свалих тридесеткилограмовия цилиндър на палубата и изчаках да свършат, преди да започна работа.

Откъм вилата настъпи тишина. Изправих се на крака, сложих тръбата за изстрелване на около осем градуса, а после взех в ръце контейнера с ракетата като бебе, като придържах кърмовата й част по-високо от носа, и леко я пуснах в тръбата за изстрелване. Опипом проверих дали са подравнени водещите крила. Пуснах задния край на скобата върху траверсата и натиснах надолу. Дръпнах дръжката на скобата на траверсата надолу и назад, което заключи ракетата в тръбата за изстрелване.

Готова ли беше ракетата за изстрелване? Мамка му, надявах се да е готова. Свих се зад оптическия мерник и центрирах кръстчето върху най-далечната стена на хола на хасиендата. Шибаният образ не беше ясен поради прекалената близост — говорим за диапазон под шестдесет метра. Това беше потенциален проблем, мамка му. Защо ли? Минималният диапазон на тези ракети е към шестдесет и пет метра, защото толкова са необходими на ракетата да се зареди. Но, честно казано, приятели, в този момент не давах и пет фъшкии за фина настройка или разлика в диапазона. Аз просто исках да взривя онези минетчии.

Дясната ми ръка завъртя тръбата за изстрелване нагоре, докато тя застана хоризонтално. Лявата ми ръка хвана спусъковия механизъм. Вдигнах лостчето за изстрелване, откачих капачето на спусъка и го натиснах. Твърдо.

Нищо не стана.

И след това разбрах защо нищо не стана. Защото системата изисква една секунда и половина, за да изпрати предпусковите инструкции до ракетата, за да започне химическата реакция във вътрешните термични батерии, да взриви фишека върху бутилката с азот и да завърти жироскопа на ракетата.

В този миг ми се стори, че чувам поредица тракания и пукания в тръбата на ракетата. В който момент шибаният пусков двигател се включи и ракетата се изстреля.

Ето ви един закон от физиката: изстреляйте ракета в затворено пространство и експлозията ще ви нарани. Сякаш за да докаже закона, сътресението ме захвърли по лице към стената. Но имах късмет: шибаният въздушен удар унищожи кабината на шофьора, не мен.

Според един свитък разсекретени документи ракетата А1 изминава до триста метра през първите две секунди полет. Тази ракета се взриви с невероятно сътресение само за половин секунда (ако трябва да съм абсолютно точен, петдесет и три стотни от секундата), след като я изстрелях.

Това, приятели, е причината ракетата да изисква шестдесет и пет метра полет. На осемнадесетата стотна от секундата след пускането се задейства взривното устройство. На 0,53 секунда обезопасителният и взривяващ часовник поставя детонатора в съосие с бойната глава.

И точно в този момент нещата станаха интересни. Вижте, в бойните глави от първо поколение за тези ракети има само към два и половина килограма експлозив. Това не е много. Затова, ако съдя по размера на експлозията — а тя беше огромна, — сигурно ракетата е стигнала чак в кухнята и е улучила някоя от четиристотинлитровите бутилки за газ пропан, с които в тази част на света си захранват готварските печки. Защо ли? Защото взривната вълна беше толкова силна, че вдигна шибания покрив от проклетата хасиенда.

Добрата новина не свършваше тук. Останалото следва: гореупоменатата огромна като хуя ми експлозия беше последвана от многобройни писъци на тъпи копелета. Предполагам, това означаваше, че най-после съм привлякъл вниманието им по начина, по който аз обичам да привличам внимание.

Време за представление. Хванах пистолета си, изскочих от камиона и се хвърлих в дима, а Бумеранга и Скапания Ранди ме следваха по петите. Вътре усетих остър мирис: смес от силен експлозив, горяща пластмаса, обгоряла човешка плът и кръв. Това беше миризмата на ВОЙНАТА, а аз я обичам. Прекрачих прага с готов за стрелба пистолет и показалец на скобата на спусъка, като напредвах бавно, крачка по крачка, и се насилвах да се движа, за да не се блъснат моите момчета в гърба ми, и през цялото време си припомнях основни положения. Оглеждай и дишай. Не гледай в една точка. Мърдай си шибаните очи. Оглеждай и дишай.

Оглеждай и дишай. Оглеждайидишай. Оглеждайдишай. Оглеждайдишай. Забелязах движение дясно на борд от себе си. Пистолетът ми се вдигна нагоре и мерникът намери цел. Натиснах спусъка и прерязах един от колумбийците по диагонал — девет куршума от бедрото до рамото. Падна зад един горящ диван. Прескочих дивана, като си опърлих брадата, и вкарах трикуршумен залп в главата му, за да съм сигурен, че ще остане където е.

— Отивам надясно — това беше силният фалцет на Бумеранга. Аз се извъртях точно навреме, за да видя как двамата с Ранди изчезват в гъстия дим към главния апартамент.

Чух шум вляво от мен, извърнах се, изстрелях два куршума в движение, инстинктивно си поех дълбоко дъх — от гъстия кафяв дим на шибания диван. Пареше адски силно, когато влезе в дробовете ми — сякаш бях поел свирепоразмерна глътка киселина. Но човек трябва да диша. Опитах да клекна на палубата, където въздухът беше по-чист. Но нямаше голяма разлика, защото от въздуха ми се виеше свят и ми се приповръща. Да, но какво толкова? МКН[11], нали така?

Продължих напред към остатъците от сводестата врата към кухнята и частта за слугите. От степента на щетите и огъня, който гореше неконтролируемо в тази част на къщата, прецених, че отивах към частта на къщата, в която беше избухнала ракетата.

Оглеждай и дишай. Оглеждай и дишай. Влязох в нещо, което трябва да е било стая, край парченцата от онова, което само преди минути трябва да е било телевизор с голям екран в огромен дървен ъгъл. Прекрачих долната половина на един колумбиец. Очевидно този pelotudo беше разкъсан на две от експлозията. На метър встрани видях през сгъстяващия се дим остатъка от тялото му. Червата му се бяха разплескали по стената срещу мен.

След това забелязах някакво движение вдясно от мен и инстинктивно стрелях натам.

Скъпи читатели, отбелязвал ли съм някога колко важно е да се броят патроните?

Разбира се, че съм отбелязвал това много пъти. Казвате, че сте взели този урок присърце. Добре тогава: колко патрона бях изразходвал до момента?

Оглушителна тишина от вас, задници такива. А, най-после един треперлив гласец признава, че не сте съвсем сигурни колко патрона бях изстрелял тази вечер.

Е, ето какво мога да кажа за този кратък диалог в Сократов стил: и аз не знаех. Стрелях веднъж, а после затворът на шибания пистолет застана в отворено положение. Така разбрах, че съм свършил патроните. Край. Суша. А всички ние знаем, че не носех резервен пълнител.

Предполагам, че лицето ми ме е издало. Защото тъпото копеле, по което стрелях, се хилеше като лайноядец, като стана, вдигна цевта на своя „Узи“ към мен и натисна спусъка.

Нищо не стана. Познайте защо: оръжието на тъпото копеле също беше празно. И той беше си броил патроните колкото мен.

Но това не го спря, кучият му син. Метна автомата настрани и се спусна срещу мен през дима със сгъваем нож с петсантиметрово назъбено острие в дясната си ръка, стиснат в така наречената хватка „нинджа“: върхът на острието сочеше нагоре, успоредно на ръката му, а режещият ръб сочеше напред. Така можеше да замахва към лицето ми, да извива ножа и да боде, ако му дам възможност, или пък да ме пореже с острието, докато удря като боксьор.

Казвате нещо. Искате да ви обърна внимание. Сега? Когато към мен се спуска един въоръжен и опасен задник? Искате да знаете защо ме е страх от pelotudo с ножче с малко острие?

Вижте, ще ви кажа нещо за ножовете. Деветдесет и девет процента от пълните с тестостерон двадесетсантиметрови бойни ножове от специална стомана и с тежък връх, проектирани от самопровъзгласили се кофти копелета за много долари, са просто кравешки лайна. Всеки нож е смъртоносно оръжие, ако знаете как да го използвате. Да нанесете фатално поражение на човешко тяло ви е достатъчен само десетдоларов нож — имитация на „Спайдерко“, с петсантиметрово острие. То ще разреже всички важни артерии; ще предизвика смъртоносно увреждане; ще създаде необходимия хаос. Най-добрият сгъваем боен нож, който съм използвал, „Емерсън CQC-7“ (в онези дни Ърни Емерсън слагаше серийни номера на ножовете си; моят е номер 007; подобаващо, а?), има острие малко под петнадесет сантиметра, като дори Ърни ще ви каже, че според някои то е малко дългичко като за ефективен сгъваем нож.

Добре, сега мога ли да се върна към работата, а? ВТК (ако не знаете, това означава въпросното тъпо копеле) се спусна към мен, вдигнал юмруци като боксьор. Замахна напред с дясната си ръка — онази с ножа. Изви китката си напред, а острието направи рязко режещо движение към мен — аз отстъпих с петата напред, за да се отдалеча.

Груба грешка. Петата ми опря в нещо и аз паднах, като тилът ми прасна пода с тупкане, от което ми се скръстиха очите.

Oye! Tu madre! — Не само ме наричаше майкоосквернител, но ми се нахвърли като миризма върху лайно. ВТК знаеше как да се възползва от другия. Смени захвата, насочи върха на острието напред, като ръката с ножа описа широка дъга и се засили надолу към лицето и врата ми.

Но замахването го остави уязвим за контраатака. Аз парирах с цевта на пистолета, избих ръката с ножа настрани, а после рязко ударих нагоре — здравата, право в гърлото му.

Ето какво стана: ръцете ми бяха по-дълги от неговите, а удължената със заглушителя цев на пистолета прибави още няколко сантиметра. Освен това имам координация между очите и ръцете от световна класа. Та шибаният заглушител го нацели в адамовата ябълка.

На лицето му се изписа изненада, когато пое удара. Поотслабих му ентусиазма и със сигурност нанесох сериозни щети на трахеята му. Но не достатъчно, за да го спра, минетчията му дребен. О, не. Отърси се от болката и се нахвърли върху мен, като удряше, риташе и пищеше сладки нещица за родителите ми, докато опитваше да се прави на Майк Тайсън и да ми отхапе ухото, като в същото време забие ножа в рибицата ми.

Всичко по реда си. В такива ситуации трябва най-напред да се справите със заплахата. Затова опитах с двете си ръце да хвана ръката с ножа.

Това беше по-трудно, отколкото може би си мислите. Да, аз съм силно копеле. Но и онзи беше силен. И беше жилав и решен да не бъде убит. Освен това дясната ми ръка бе омотана в ремъка на пистолета ми, който, ако си спомняте, беше овесен на гърдите ми.

Ударих ръката с ножа нагоре. Острието проблесна край ухото ми — почти достатъчно близо, за да ме направи втори Ван Гог. Опитах да се претърколя, но не успях да измъкна ръката си от ремъка достатъчно бързо.

Което му позволи чакания миг и той успя да ми направи едно Z на лявата ръка. Мамка му — тоя за кого се мислеше, за шибания Зоро ли?

Мамка му, сигурно ще трябва да ме шият. Но сега не можех да направя нищо, освен да продължавам да нападам.

Отново замахна. Този път успях да отбия удара, да отблъсна ръката му, а след това да я стисна с лявата си лапа. Извих я встрани от тялото си, достатъчно далеч, за да мога да освободя дясната си ръка, да я вдигна нагоре, нагоре, нагоре и да го стисна за китката.

Груба грешка. Бях хванал острието точно между пръстите си. Той изви китката и неприятният край на острието отне половин сантиметър от десния ми показалец. Потече адски много кръв.

Но, честно казано, не ми пукаше. Вече се ядосвах. Хванал го бях с двете си ръце. Претърколих се надясно и го ударих отстрани по лицето — прас!! — с левия си лакът, като се целех в очната дъга, която представлява тънка костна черупка от външната страна на лявото му око. Това го зашемети. Така той ми даде още една възможност и аз отново го ударих, като забих костици от очната дъга в черепа. ТК изпищя. Изпусна ножа. Той падна до лявото ми ухо. Сега онзи искаше само да избяга. Паникьоса се. Опита да се изтърколи от мен, като буташе с колене и помпаше с крака.

Лошо решение. Защото сега и той, и аз знаехме, че беше време да умре. Кървеше вътрешно. Виждах го по кръвта, която се процеждаше в ъгъла на лявото му око. Много му здраве.

Изтърколих се изпод него и отново го праснах по лицето. Той се дръпна и се сви. С периферното си зрение забелязах ножа и посегнах към него.

Той забеляза какво правех и това никак не му хареса.

Но не можеше да направи почти нищо. Сега аз държах ножа в ръка със същата хватка „нинджа“. Ударих го по лицето с лявата си ръка, от което главата му отскочи от плочките на пода. Когато главата му отскочи в обратна посока, аз прободох врата му с ножа.

Не трябваше много. Острието на ножа не влезе повече от сантиметър и половина. Но това стигаше да разкъса вената от лявата му страна и голямата подключична артерия отдясно. Не е необходимо да навлизам в технически подробности и да ви обяснявам, че за много кратко време изтече много кръв.

Издъхна бързо, защото сърцето му трябва да биеше със 180 удара в минута. А с всеки удар бълваше кръв. Част от нея влезе обратно в дробовете му и той се задави.

Да го довърша, казвате? Аз бях го довършил. Той си беше мъртъв. Само дето още не го знаеше.

Претърколих се на колене, като дробовете ми пареха от дима и физическото усилие. Огънят се засилваше. Време беше да тръгвам. Измъкнах се от стаята и се натъкнах на Ранди Майкълс, който се появи от дима от кухнята.

— Там имаше трима — каза той спокойно. — Взех им всичките документи.

Слабото тяло на Бумеранга се появи от крилото със спалнята, което беше единствената относително непострадала част.

— Чисто е, Pibe.

— Намери ли някакви документи?

Главата му се поклати настрани.

— Не, само няколко бележки от плащане с кредитни карти.

— Колко танга има долу?

Вече ми се виеше свят, мамка му. Димът наистина започваше да ми пречи, а огънят стана неуправляем.

Скапаният Ранди се замисли за няколко секунди, като броеше на пръсти.

— Осем — отговори. — Девет, ако броим онзи, който очисти до стената.

— Има ли оцелели? — Хубаво щеше да е да можем да разпитаме по някой и друг pelotudo.

Но нямаше да можем. Бумеранга поклати глава.

— Не, Pibe.

В такъв случай трябваше да продължаваме.

— Бумеранг, двамата със Скапания вземете семтекса и взривете шибания камион — не искам нищо да остане от ракетите. Ще се постарая да залича всички наши следи в къщата. След това да се махаме оттук, преди да са дошли други.

Бележки

[1] Град от филмите-уестърни, в който се стреля безразборно. — Б.пр.

[2] Тъпи копелета, на жаргона в Южна Америка.

[3] Това е лъскане на бастуните, съпроводено от големи количества ром.

[4] Лизане на катерички.

[5] На арабски това означава подкуп.

[6] Герой от едноименен американски сериал в стил уестърн. — Б.пр.

[7] Тъпо копеле номер едно (исп.). — Б.пр.

[8] Хектор, какво става (исп.). — Б.пр.

[9] Носове.

[10] Въоръжени & Опасни.

[11] Рейнджъроговор за „Майната му, карай напред“.