Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Отряд „Браво“ (2)

Глава 2

Нямаше смисъл да чакаме повече и затова бързо заредихме. Прегледах оборудването на всички, за да съм сигурен, че колкото и бързо да се движим, нищо няма да виси, да прави „звън-звън“ и да издаде присъствието ни. Едно от нещата, които отново и отново изтаковат щурмовите екипи, е това, че чуват идването им, защото не са закрепили оборудването си както трябва. Пълнител изтраква в торбичката си. Или пък фенерче се трясва в къс метал. Или пък калъф за белезници не е затворен както трябва, отваря се и шибаните белезници удрят палубата. Или пък щангата за отваряне на врати трака в калъфа си и лошият я чува — схващате картината.

И така, отделих време да проверя дали всички сме завързани и капаците по нас са закачени както трябва. Проверих оръжието на всеки един. След това праснахме заредените пълнители в автоматите, ударихме затворите и вкарахме патрони в цевите. Тъй като механизмът за изтегляне от пълнителя на пистолета „Хеклер и Кох“ не функционира като индикатор за вкаран в цевта патрон, аз бутнах с палец ударника назад и дръпнах затвора достатъчно, за да видя, че в цевта има един патрон „Хидрашок“. След това отпуснах леко затвора напред и обезопасих пистолета, като поставих лостчето на предпазителя надолу. Накрая проверихме комуникационното си оборудване, за да сме сигурни, че се чуваме помежду си, а също и текущия коментар на Роджър разузнавателя за това кой къде се намира.

След като останах доволен, че сме заобиколили мистър Мърфи — поне за момента, — открехнах вратата на апартамента и излязохме в режим стелт. Тъй като живея с веруюто на Хенри Боъм, бащата на всички тюлени, който учеше, че водачеството се определя само с две думи — „следвай ме“, аз поведох с готов за стрелба пистолет. Бумеранга с формования заряд, с който щяхме да разбием вратата, ме последва в килватера, овесил на врата си автомат „MP5-PDW“ със сгънат приклад. Анди морският пехотинец беше трети, като прикриваше Бумеранга със своя автомат със заглушител „MP5“. Нод със своя автомат със заглушител „MP5“ следваше Анди. Бъч Уелс, чийто особен акцент от родния му град — Рийдинг, Масачузетс — го прави неразбираем за повечето британци, следваше в позиция пети, свалил автомата си ниско долу. Бил и Джил носеха автомати „MP5“ със заглушители и без приклади в британския стил за близък бой, което ще рече високо. Дадох им знак да застанат в тила.

Изхлузихме се от апартамента в редица по един, плъзнахме се нагоре по стълбището и внимателно, като пристъпвахме от пръсти на пети, се заизкачвахме на горния етаж, но стояхме далеч от парапета.

Дали ме болеше гърбът? Можете да се обзаложите на задника си, че ме болеше. Но изтласках болката от мислите си и се концентрирах върху предстоящата задача. Не може да си Воин и да се оплакваш. Студ, жега, болка, дискомфорт — не бива да се допуска нито едно от тези неблагоприятни обстоятелства да попречи на успеха на мисията ви. И затова просто изключих болката и се замислих за полето за стрелба, напомних си да се оглеждам и да дишам, за да не загубя периферното си зрение, и се вслушвах в белия шум в слушалката си. Ако в апартамента се установи някакво нередно движение, Роджър щеше да ни извести достатъчно рано, за да направим корекции. Концентрирах се. В косматото свирепо ухо нямаше нищо освен въздух. Това беше добре.

Движех се внимателно, но без колебание, като обувките ми не издаваха никакъв звук по стълбището. Така силно се бях съсредоточил, че тялото ми беше като антена, която получава сигнали и ги интерпретира. Чувах сърцето си да прави ба-бум, ба-бум и усещах пулсът да бие в китките ми. Адреналинът е страхотно нещо, приятели. Винаги става така точно преди боя. Дъхът ми става малко по-плитък, сърцето ми дава газ до ламарината, а дупката на задника ми се стяга толкова, че би било трудно да вкарате и най-тънката карфица в него. Обичам го, мамка му.

Изравних се с дебелата врата на аварийния изход на площадката на горния етаж. Отворих леко един джоб на жилетката си, извадих малка кутийка тефлонова смазка и напръсках тежките панти и задържащата пружина, за да е сигурно, че няма да скърцат, когато отворя металната врата.

Върнах кутията на мястото й, протегнах ръка надолу и внимателно дръпнах вратата. Зад мен Анди морският пехотинец беше застанал на позиция, като цевта на автомата му ме прикриваше, докато аз „режех тортата“ в отвора на вратата и излагах от себе си толкова, колкото смятах за безопасно.

Чисто. Бумеранга заклини вратата в отворено положение, след което всички продължихме на пръсти-пети, пръсти-пети по мраморния под на коридора към вратата, която ни беше цел, като се притискахме в стената. Усещах вибрациите от пневматичните чукове и заглушеното гърлено ръмжене на въздушните компресори, когато най-после маскираните хора от Скотланд Ярд ни осигуриха аудиокамуфлаж. И в този момент чух в слушалката един суфлиращ глас с кокни акцент:

— База до щурмоваци. Още една цел върви към вас.

Погледнах към далечния край на тесния коридор. Да ми го начукат: светлината на асансьора беше зелена, а стрелката сочеше нагоре. Защо, по дяволите, не бяха спрели човека, който се е качил? Защо, по дяволите, не го/я бяха грабнали и измъкнали извън сградата? Отговорът бе, че това нямаше никакво значение, мамка му, защото не му беше времето и мястото за обвинения. Проблемът беше непосредствен и трябваше да се заема с него веднага, защото бяхме много, много далеч отвъд шибаната повратна точка. Нямаше как да се върнем обратно на стълбището, без да вдигнем от онзи шум, който да предупреди кофти копелетата в апартамента-цел въпреки пневматичните чукове навън. Но със сигурност щях да пръсна нечий лайнен задник, след като свършим. Това да не е вечеринка за аматьори бе?

Направих мълчаливо сигнал на Бил, Джил и Анди да паднат и да останат така. След това с ръце казах на Нод, Бъч и Бумеранга какво да правят. Получих три вдигнати нагоре палци. Мамка му, това го бяхме правили най-малко на три континента. Бумеранга сложи оформения заряд на палубата и тръгнахме с двойна скорост от вратата на апартамента към асансьора. С Бъч заехме позиция ляво на борд. Нод и Бумеранга се подредиха дясно на борд. Аз натиснах ухо до студената метална врата и се заслушах в електрическото бръмчене на двигателя, докато кабината наближаваше.

Спря. Отдръпнах се. Вратата щракна, след което се отвори отвътре.

Не чаках. Метнах се в асансьора и се озовах лице в лице с… Дамата от асансьора. Дамата от асансьора беше едно много изненадано младо гадже на тридесетина години, което носеше тъмносиня барета върху гарвановочерните си кичури и дълъг до глезените лоден. Очите й, пълни с уплаха, когато ме видяха, бяха изумруденозелени.

— Господи! — възкликна тя на отличен аристократичен английски. — Какво, за бога, правите?

Реакцията й не беше неочаквана. В края на краищата сигурно съм бил голяма гледка: шапка с дупки за очите и устата на лицето, очила върху сините ми очички, автомат със заглушител на рамо и бойна жилетка, пълна с разни неща.

Но нямаше време да й обяснявам или да й казвам, че има хубави очи. А да не споменаваме факта, че не можех да знам дали тази мадмоазел е една от тях, или е просто невинен случаен минувач на НМНВ^[1]. И така, преди да успее да реагира или, което е по-важно, да изпищи, аз я завъртях и стиснах длан върху устата й. Бумеранга пристъпи, хвана пазарската чанта, пусна я леко на палубата и я огледа бързо, за да е сигурен, че тя не носи експлозиви или други смъртоносни неща. Не носеше. Докато той правеше това, аз пуснах Дамата от асансьора в бърза и лека несвяст с помощта на използваната от полицията в Лос Анжелис приспивна хватка.

Тя се бореше, но само няколко секунди. След това спря. Пуснах я и тя се свлече на палубата. Измъкнах я от асансьора и я положих на пода, където Нод и Бумеранга чакаха, за да залепят с лента ръцете и краката й. Когато се свести, цялото това упражнение щеше да е свършило, щях да се извиня за рязката си увертюра и да изгладим нещата. Може би дори щях да я поканя да излезем на чашка, или още по-добре, на напитка по неин избор в приятна кръчма. След това се обадих на Мик и му изясних, че ми трябва един от неговите хора да се качи и да я прикрива, докато ние влизаме. Да, хубава беше. Но нямаше да рискувам.

Гласът на Мик се чу троснато:

— Не мога да се заема с това точно сега, Дик — тук ситуацията е много кофти. Онзи от Уайтхол е на телефона и ми създава големи трудности.

Със сигурност онзи, на политическия пост. Шибани бюрократи. Искат да управляват всичко, до най-дребния детайл.

— Кажи му да върви на минетчийската си майна.

От това Мик не се развесели.

— Коментарът ти прозвуча по високоговорителя, Дик.

Още малко свиреп чар. Мамка му. Начукаха ни го. Но не възнамерявах да оставя Дамата от асансьора сама. Погледнах Бъч.

— Оставаш с нея.

Лицето на Бъч изгуби всякаква жизненост. Автоматът му падна на ремъка. Но се подчини.

— Слушам, скипере.

След като овладяхме тази ситуация, беше време да се връщаме на работа. Тръгнахме по коридора. Бумеранга си взе формования заряд, който изглеждаше като низ бели кренвирши от стиропор, свързани с триметров силно избухлив детонационен кабел, и го нагласи около старата боядисана дървена врата. Ние се наредихме под ъгъл четиридесет и пет градуса от страната на пантите. Аз натиснах бутона „разговор“ на радиоапаратчето си три пъти в бърза последователност, за да известя всички, че влизаме. Едва тогава Бумеранга нагласи детонатора и жиците.

Вдигнах палец. Той изтегли детониращия прекъсвач с палец, след което го отпусна и под въздействието на пружинката той издаде звук „трак“.

Бааам. Вратата се пръсна в огромен облак оранжев пламък и бял дим. Пантите и бравите се пръснаха. Нод метна първата от зашеметяващите бомби. В блясъка на светлината със сила милион свещи се очертаха две фигури.

Прас. Паднах на шибаните си колене от лакът, който ме удари по главата, докато Анди, морският пехотинец, се впусна край мен с крясъци:

— Лягайте, лягайте, шибани ирландци!

Ох, мамка му. Тоя задник объркваше хореографията. В тоя момент тъпият, моливохуест куродъх педал спря. Спря на място, докато се целеше, сякаш сме на някакво шибано карнавално стрелбище, а не посред тактическа операция. Това беше много кофти и шибана техника. По-лошото беше, че пречеше на останалите от нас и всички висяхме на вратата, като позволявахме на лошите да се прегрупират и да ни очукат един по един или да гръмнат шибаната бомба и да ни вдигнат във въздуха.

Единственият отговор беше да махна задника от пътя си. Веднага. Но докато се изправях на крака, за да съборя тъпото лайнарче, едно от ИИРА-джийските танга се погрижи за проблема. Надникна иззад ъгъла, вдигна малокалибрен автоматичен пистолет със заглушител, стреля веднъж и главата на Анди се пръсна. Кралският морски пехотинец падна като пословичната торба с merde^[2], а кръвта му опръска очилата ми и ми попречи да виждам.

Обърсах мръсотията с ръка и с вдигнат пистолет тръгнах надолу по тесния коридор, като крещях в микрофона:

— Къде са целите? Къде са целите?

Исках информация от Роджър, който можеше да вижда къде са лошите.

Но чувах само пукане. Шибаното ми радио отново беше умряло. Дали от сътресението на дезориентиращата граната? Това нямаше значение. Сега действахме слепешката. С най-малко една готова бомба в апартамента.

Мамка му. Оглеждай. Дишай. Прекрачих неподвижното тяло на Анди и продължих напред. Не забравяй да се съсредоточиш върху мерника. Оглеждай, дишай. Оглеждайдишай. Забелязах цел срещу мерника си: човешка глава и дебел врат иззад ъгъла на коридора. След това: цев на пистолет.

Пуснах половин пълнител нагоре, като пръснах гипсовия таван. Най-после го улучих в лицето с шестия или седмия изстрел и той падна. Съвършена бойна стрелба ли? В никакъв случай. Аз бях касапин, а не хирург. Но не ми пукаше на ръждивата пишка, защото колкото и лошо да бях стрелял, куршумите си свършиха работата.

Продължих напред, за да могат останалите от групата да минат по коридора. Посочих най-близката врата.

Нод се отклони и влезе. Като чух да вика „чисто“, минах край нея и пуснах Бумеранга да ме изпревари, за да може да се оправи с пикалника.

Бил изтърколи втора дезориентираща бомба в хола. Това даде на Бумеранга шанса, от който се нуждаеше. Той отвори вратата на кенефа и метна бомба. После влезе приведен. Чух един-два-три трикуршумни залпа да удрят по плочките. После Бумеранга извика:

— Чисто, шефе на пичовете. Празно беше.

Сега тръгнах бързо-бързо-бързо към края на коридора. Свих вляво, опрял гръб на стената и загледан за цели. Нод ме прикриваше. Бил и Джил минаха плавно дясно на борд в хола, вдигнали готови за стрелба автомати. Бумеранга дойде последен, като се промъкна ляво на борд, за да пази мен и Нод.

Бил извика:

— Залягай!

Чух залп от автомат. Мамка му — не беше от „MP5“, а от нещо по-малко. Погледнах надясно и видях, че още един от англичаните е на пода.

— Бумеранг…

Не трябваше да казвам нищо. Моят висок главен старшина вече беше се извъртял, за да подпомогне англичаните, а автоматът му прорязваше отсрещната страна на стаята.

Чух вик и долових с периферното си зрение как Бумеранга се приближава към една повалена фигура. Тъй като вече се бях ангажирал с левия борд, продължих наляво, към вратата на спалнята. Тази операция беше преминала напълно в стадия осиране без надежда за почистване.

Извих се и бързо застанах до вратата. Нод се приближи зад мен и ме плесна по рамото, за да знам, че е готов. Кимнах веднъж, за да му кажа, че го разбирам чисто и ясно, а след това, приведен ниско, се завъртях около рамката на вратата и влетях в спалнята.

Изненада: бяха трима, като двама от тях сочеха с оръжията към вратата. Роджър разузнавателят беше сбъркал бройката. О, мамка му, о, осрах се, о, Дики да върви на майната си, което, знаете, на виетнамски значи, че ми го начук-начукваха.^[3]

Само че… тези задници не бяха Воини. Ако бяха Воини, нямаше да се поколебаят. Щяха да дръпнат спусъка в мига, когато усетят движение. Те щяха да стрелят през проклетата стена и да ни ударят. Вместо това стояха замръзнали като заек на фарове.

Тъй като аз съм Воин (всъщност аз съм единственият, защитен с търговска марка и авторско право оригинален неприемащ заместители Свиреп Воин™), знам кога да съм категоричен. Затова не се поколебах. Повалих най-лявобордната цел с пет-шест-седем бързи изстрела в лицето, гърдите, слабините и краката. В който момент затворът на пистолета ми се заключи в отворено положение и разбрах, че съм начук-начукал собствената си защитена с търговска марка и авторско право и запазена с всички права свиреповоинска® персона, като не си бях броил патроните. Пистолетът ми беше празен, имаше още няколко живи от лошите и нямах време да преминавам към автомата си. Навярно можех да атакувам и да ги бия до смърт с патката си.

Това беше лошата новина. Добрата новина беше, че Нод, който стоеше точно зад мен, носеше вдигнат и готов за стрелба автомат, който сега пусна в действие, като стреляше над рамото ми. Удари намиращата се дясно на борд цел с два бързи залпа, с които разкъса на две и удари в стената кучия син, който остави кървава Роршархова^[4] шарка на белезникавата боя, докато падаше на пода.

Остана Цел номер три. Която не беше въоръжена. Поне не с пистолет. Но Цел три държеше малък правоъгълен пакет, натикан в пластмасов контейнер. Нод беше видял същото, което и аз, защото, както беше насочил цевта на автомата си към Цел три, свали пръст от спусъка.

Междувременно Цел номер три се суетеше с пакетчето си, като търсеше нещо, което не намираше.

В моменти като този, приятели, времето се движи много, много бавно и човек вижда всяка шибана подробност от онова, което става около него, почти както, ако се дави, пред погледа му минават сцени от живота.

В този случай ясно видях близнатата червеникава коса на Цел три, ушите му, щръкнали като дръжки на кана, и луничките му, които го правеха да изглежда като ирландския вариант на Денис Белята. Забелязах, че си гризе ноктите. Видях, че носи ултрашик боти „Док Мартенс“ с дебели подметки и стоманено бомбе, завързани догоре с яркочервени връзки. Открих, че има един отчупен преден зъб. Забелязах също, че онова, което носеше, беше натъпкано (абсурдно, стори ми се) в непрозрачна пластмасова кутия за хладилник.

Всичко това отне около четвърт секунда. И тогава се метнах през трите метра между нас и ударих Цел три с ръка, като го захвърлих през тясното легло, под което бях прекарал толкова много време и бях оставил толкова много кожа, докато монтирах негодния шибан оптичен кабел и миникамерата, и го фраснах в стената. Само че ударът не го отдели от пакета, който сега той прибра към тялото си като футболна топка.

Добра новина, защото, докато Цел три се съсредоточаваше върху кутията си, аз можех да се съсредоточа върху него. Без да мисля за автомата, който висеше на гърдите ми, го прегърнах и го изтърколих от стената, като с колене и лакти и тяло опитах да го удуша и да го облекча от живота му.

Но онзи беше жилав майкотаковач и въпреки че продължаваше да бърника в кутията, риташе, хапеше и опитваше да ме драска. Хвана цевта на автомата ми и раздра лицето ми с мерника. Опита да завре цевта в носа ми, а после се пребори и се метна отгоре ми, за да ме яхне, да стисне спусъка и да прочисти перманентно каналите на носа ми. Шибаната цев се закачи в ноздрата ми и я раздра, докато я отблъсквах.

Нод се присъедини към веселбата. Хвана левия крак на Цел три и го усука — рязко. Цел три изпищя. След това се овладя достатъчно, за да се измъкне от захвата на Нод като проклет „M8 NOTAR Литъл бърд“^[5] и да нанесе огшибаноромен ритник в тюленските му топки, от което бедният Нод се свлече в спазъм на пода, свил колене в агония.

Това не беше весело. Ударих Цел три с празния си пистолет. Това го зашемети за секунда. Аз пуснах пистолета и опитах да се прехвърля на автомата, за да избавя минетчийчето от страданията му — и себе си от моите. Но той се приближи, отново стисна цевта на автомата и ме ръгна с нея от долу на горе по старата свирепа глава, като ме удари от бузата до ухото, точно до окото.

О, това ми причини болка. Опитах да фокусирам и да го стисна, защото той беше достатъчно близо за мечешка прегръдка. Не забравяйте, приятели, че съм голям и силен майкоосквернител, който вдига двеста килограма и прави 150 лицеви опори всеки шибан ден на гладиатора в двора на вила „Свирепия“. Но, предполагам, Цел три не е знаел това, защото не искаше да участва в упражнението ми по прегръщане. Измъкна се от захвата ми и се изви, сякаш да избяга. След това с внезапна и възобновена жестокост се обърна, стисна с две ръце плитката ми и я разтърси като камшик нагоре/надолу, нагоре/надолу, като блъскаше главата ми в пода.

Видях звезди, мамка му. Не, видях шибания Млечен път. Цялата ми вселена побеля. Виждах точки. И после, сред звездите и галактиките, видях стоманения връх на „Док Мартенката“ на Цел три, насочена към главата ми. А след това — черно.

Събудих се внезапно, отърсих се до пълно съзнание, претърколих се на ръце и колена, огледах малката спалня и установих, че Цел три е фъснал. С усилие се изправих на крака. Опитах да фокусирам големия циферблат на часовника на лявата си китка. Прекарал бях в несвяст около минута и половина. Нод не се виждаше никакъв. Измъкнах се от спалнята.

— Бумеранг…

— Здрасти, шефе на пичовете.

Бумеранга беше в далечния край на хола, от другата страна на два простреляни в главите трупа на танга. Коленичеше над единия от англичаните, стиснал палец върху голямо мокро петно на гърдите му, тъмно от артериална кръв. Погледът на Джил беше замъглен. Кожата му беше синкавобяла.

— Късметлийски изстрел — улучи го през отвора за ръката, шефе. Кофти. Изпратих Нод за помощ — шибаното радио не работи.

Той вдигна очи към мен.

— Мисля, че Джил няма да издържи.

— Къде е другият англичанин — Бил?

Бумеранг посочи палец към кухничката.

— Работи там, за да е сигурен, че проклетите бомби няма да гръмнат.

Тая операция наистина се беше осрала.

— Ами какво стана с оня с пакета?

Бумеранга вдигна сбърченото си от мисли чело.

— Кой?

— Тангото от спалнята, дето ме рита до посиране и се чупи.

Очите на Бумеранга се разшириха.

— Не съм виждал никой да излиза от спалнята, шефе — каза той.

— Мамка му!

Спуснах се по антрето. Погледнах дясно на борд. Коридорът беше празен. Погледнах ляво на борд, където бях оставил Дамата от асансьора в безсъзнание. Но Дамата от асансьора беше изчезнала. Останали бяха само късчета лепяща лента, дългото палто, баретата — и една черна перука. Не беше нужно да имам шибан докторат, за да схвана факта, че Дамата от асансьора сега представляваше част от тактическия проблем. По-лошо: Бъч Уелс, когото бях оставил да наблюдава нея и асансьора, липсваше. Вратата на асансьора беше затворена. Защо ли? Защото Дамата от асансьора и Цел три бяха го използвали, за да се измъкнат.

Натиснах бутона на радиоапарата си.

— Бъч… Бъч.

Тишина. В стомаха си усетих едно много, много неприятно нещо. О, мамка му, о, по дяволите, о, Дики да върви на майната си.

Погледнах часовника си. Пет минути и четиридесет и шест секунди пълно многократно осиране, откакто се бяхме качили по стълбите, за да завладеем апартамента. Това сигурно беше най-лошото осиране, в което съм участвал, и знаех в дълбините на свирепото си сърце, че много, много дълго време щях да работя в режим „разчистване на сметки“.