Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Отряд „Браво“ (6)

Глава 6

Понякога, както е писал генерал Тай Лян, човек поема по непрекия път към победата. Но в други случаи най-добър е най-прекият. Именно по тази причина гъвкавостта във всички ситуации е белег на истинския Воин. Освен това винаги съм вземал мярка на човека на четири очни ябълки, а не като чета новинарски статии, доклади от аналитици, профили от списания или бюрократични записки. И така, заключих изследванията си и проверих дали хората ми знаят задачите си за деня. След това взех душ, облякох чист костюм, пъхнах своя „P7-8m“ в кобура вътре в панталона и се приготвих да изляза. (Да, знам, че пистолетите са напълно забранени във Великобритания. Но аз не съм англичанин, а неподчинителен нюйоркчанин. Знам също, че след забраната на пистолетите нивото на престъпленията с жестокости тук, във Великобритания, е скочило до небесата. Така е, защото забраниш ли пистолетите, само престъпниците ги имат. Запомнете това, когато за президент се кандидатира някой, дето иска да ви вземе пистолетите, и гласувайте по съответния начин.)

Така, ето ви Първия закон на Свирепия воин за самооцеляването; ние, свирепите по убеждение, се упражняваме на стрелбището поне два пъти седмично. И носим пистолетите по време на работа. През цялото време. Няма значение какво се казва в правилника.

 

 

Имаше няколко секунди до 06:30, когато слязох по стълбите до приземния етаж на хотела, проправих си път през малкото, но уютно фоайе и бутнах двойната врата, за да изляза на улица „Халф мун“. Прекалено рано беше за демонстрантите, които спят до късно, защото шибаното им занимание изисква много енергия. Улиците бяха мокри от дъжда през нощта. Но не беше студено, а и небето бе чисто. Погледнах нагоре към Пикадили и към рядко преминаващите коли. След това завих наляво и тръгнах по улица „Кързън“.

Само на половината разстояние от хотела до химическото чистене отсреща, при следващата пряка, установих, че не съм сам. Като излязох от хотела, едно кафеникаво такси, което работеше на празен ход на шестдесетина метра назад, изръмжа от включването на предавка и излезе бавно, пълзешком, на тясната асфалтирана улица. Също така двама Н2^[1], единият в лъскав, зле скроен костюм с цвят на лайно, а другият — облечен в черно кожено яке, дебел вълнен пуловер и дънки, излязоха от входа на отсрещното блокче при Пикадили, откъдето са гледали, метнаха цигарите си в канавката и замаршируваха тридесет метра зад мен.

Кои бяха ли? Нямах представа. По-точно, и пет псувни не давах кои са. Не и сега. Точно сега имах други приоритети. Освен това външният им вид и липсата на изтънченост показваха, че са аматьори: може би чиракуващи демонстранти срещу Свирепия, които се надяваха да ме закопчаят. Или пък по-злокобният сценарий — мераклии-танга от „Ирландското братство“ или от „Ирландската народна армия“, онези, дето не можеха да стрелят като хората и които Нод Дикарло беше проучвал.

В крайна сметка нямаше значение кои са. Не мислех да губя един час време в дълъг, сложен маршрут, за да се отърва от тази опашка. Нито пък щях да започвам офанзива, за да отстраня задниците. Тази сутрин нямах нужда от неприятности или усложнения. Трябваше да изпълнявам мисия. И затова реших да се отърва от тях по простия начин. Това означаваше всичко да бъде просто, глупако, и по разписание.

ПСЕ — проста стъпка едно — беше да завия надясно, а не наляво, когато изляза на улица „Кързън“. Улица „Халф мун“ е еднопосочна, с движение на северозапад. „Кързън“ също е еднопосочна, като движението е на югоизток. Затова аз завих на североизток, срещу движението. Така се оправих с таксито. ПСД (ако сте толкова тъпи, та да не можете да разберете това съкращение, защо изобщо купувате книги като тази?) беше също толкова лесна. Прекосих улица „Кързън“ и минах в марш 250 метра, после свих наляво, преминах тридесет метра до „Кларджис мюс“, а после почуках на тежката, облицована със стомана врата, която водеше в „Кързън хаус“. Обърнах се и се усмихнах на камерата, която гледаше към вратата. Електронната ключалка щракна. Бутнах вратата, пъхнах се вътре и я затворих след себе си. Извадих пропуска за сградата от джоба си и го показах на ефрейтор Дюк от въоръжената охрана, седнал в херметичната, осигурена срещу биологични и химически бойни вещества кабина от материал от космическата ера. Шибаната кабина можеше да поеме директен удар от ракетен снаряд и човекът вътре пак нямаше да пострада.

Той отдаде чест и ме записа, като гласът му прозвуча тенекиено през разговорната система:

— Добро утро, полковник. Рано сте станали днес, виждам.

— Няма почивка за уморените, ефрейтор Дюк.

Преминах през вътрешния въздушен шлюз и с маршова стъпка продължих по коридора към стълбището, което водеше до бърлогата на ПД „Браво“ в мазето. Но не влязох в мазето с тесните кабинети. Вместо това продължих напред, в слалом между неизползвани бюра, столове и етажерки, подредени в коридора с мраморен под, към един от трите тайни тунели-входове на улица „Кързън“.

Мислите, че си измислям всичко това. Но не си го измислям. Вече ви казах, че едно време в „Кързън хаус“ се помещаваше архивът на английското разузнаване. Но шестетажната сграда с издръжливите противобомбени стъкла, дебели драперии и бетонен „навес“ между приземния и първия етаж знае много за тайните операции. По времето на бомбардировките през Втората световна война тук, в мазето, се е подслонило кралското семейство. По-късно „Кързън хаус“ става щаб на разузнаването. Тоест докато тайната служба се разраства прекалено много за сградата и се премества първо на „Гроуър стрийт“ №140, над метростанция „Юстън“, а след това в „Темс хаус“ на Милбанк, южно от моста „Ламберт“, където е и сега.

Има друг елемент в архитектурата на „Кързън хаус“, за който не съм ви казвал: неговите три тайни тунела. Първият, изграден при строежа на сградата, води в мазето на „Ландсоун клуб“, който се намира на „Фицморис плейс“, но има обща стена с „Кързън хаус“. Вторият върви почти право на изток, под улица „Стратън“, и излиза в мазето на една художествена галерия на улица „Бъркли“, която от години е била параван за „МИ5“. Третият и най-дълъг тунел минава под „Кларджис мюс“ и върви чак до пресечката на улиците „Чарлс“ и „Фарм“, като свършва в мазето на четириетажна къща, до чиято черна предна врата е поставена малка месингова табелка с надпис: „Лондонско общество на антикварните книги — само за членове“.^[2]

Непознатите, дръзнали да позвънят на вратата на обществото, въпреки табелката, биват посрещани от сивокоса дама-пазач на средна възраст, която ги отпъжда. Разбира се, единствените „членове“, които биват допускани, са служителите от техническия отдел на „МИ5“, които използват този дом като лаборатория по електроника. Там подобряват подслушвателното оборудване за различни случаи и доразвиват черните изкуства на тайните влизания в помещения. Аз тръгнах към тунела за улица „Фарм“, преминах през охраняваната врата и се отправих по дългия, влажен и студен пасаж.

На края на тунела имаше постови пункт. Двама въоръжени охранители ме провериха и ми позволиха да премина през една херметична шлюзова врата в малък вестибюл. Натиснах бутона за асансьора и изчаках, докато електродвигателя спре да бръмчи, отворих външната врата, а после и вътрешната решетка, влязох, затворих външната врата и после вътрешната решетка и натиснах бутона за изкачване.

Петдесетгодишният асансьор с размери като на ковчег тръгна рязко нагоре, а двигателят жужеше. Шестнадесет секунди по-късно спря рязко. Повторих действията с решетката и вратата и излязох, за да се озова в пищно фоайе. Вдясно от мен имаше красиво стълбище, което описваше грациозна дъга нагоре към първия етаж на къщата. Право напред се намираше дебелата предна врата. Вдясно от нея, встрани от течението, имаше малко бюро, зад което седеше вездесъщата сивокоса дама-пазач. Очите й се отместиха към асансьора, когато излязох. От изражението й забелязах, че не ме хареса. Гледаше мен и моята плитка, и дългата ми брада с презрително изражение.

— Добро утро — казах най-после.

— Добро утро… сър — изръмжа дамата, а поздравът (и тази дума използвам в много свободен смисъл) прозвуча като ругатня. — С какво мога да ви помогна?

— Просто минавам — отвърнах.

— Добре. Застанете до вратата, ако обичате.

Тя излезе иззад бюрото, огледа картината от камерите, за да е сигурна, че отвън не се навъртат злосторници, след което дръпна трио резета и отвори вратата, за да позволи бързото ми изнасяне.

— Приятен ден… сър.

Вратата зад мен се затвори с щракане, последвано от стабилно затваряне на трите резета. Улица „Фарм“ беше пуста. Не видях никого и по улица „Чарлс“. Стоях тихо няколко секунди, заслушан за шум от стъпки или двигатели на коли, но чувах единствено собственото си дишане. И така, след като бях се отървал по прост начин от противника, се обърнах наляво и изминах тридесет метра до улица „Хейс мюс“, после отново свих наляво и тръгнах по средата на тесния път. Отдясно минах край ръбестата двуетажна къща със зелена правоъгълна дървена врата, където покойният Уилям Колби, бившият директор на ЦРУ, е живял като млад лейтенант през Втората световна война. Разпознах къщата на Джери Кели — или по-точно неговите две къщи, — когато стигнах до пресечката на улица „Мюс“ с „Честърфийлд гардънс“. От прочетеното в „Архитектурен дайджест“ знаех, че общата стена между двете съседни викториански постройки от червени тухли е съборена, когато Кели е правил обновленията. Но външно сградите оставаха непроменени, което придаваше на постройката известна небалансираност. Погледнах зад ъгъла. Към улица „Честърфийлд гардънс“ гледаше тухлена стена, висока два и половина метра, с две електрифицирани жици и двойка охранителни камери на шарнири.

Да, навярно предизвиквах нещата със светското си посещение. Това беше и целта. Както казах, ние Воините обикновено не се срещаме с противниците си лице в лице. Никога не бих имал възможността да пребия Саддам Хюсеин (макар че със сигурност искам да ми се удаде такава възможност). И вероятно никога няма да стисна с длани кльощавия врат на Осама Бен Ладен — макар че с удоволствие бих го прекършил… бавно. Нямам нищо против и да отпратя бърз ритник в топките на Моамар Кадафи (а веднъж почти имах такава възможност). Но това беше изключението от правилото. А правилото е, че злодеи като Саддам, Моамар и Осама обикновено са добре изолирани от хора на моето оперативно ниво.

Но нека бъда честен: извадих късмет. През последното десетилетие имах щастието да очистя няколко куродъхи педали, причинили смъртта на невинни хора — и го направих отблизо и в личен план. И ако се окажеше, че Джери Кели има нещо общо със смъртта на моя приятел от корабите Бъч Уелс, щях да приведа и неговата смъртна присъда в действие лице в лице.

Върнах се назад и спрях пред сводестата лъскава входна врата от черен емайл, украсена с масивно месингово чукче с формата на лъвска глава. Вдигнах тежкия пръстен и го ударих здраво три пъти в плочата. Когато не получих отговор, повторих. След деветия удар чух шум над главата си.

Погледнах нагоре и видях как една охранителна камера се завърта на шарнира и рязко се навежда надолу, за да ме огледа. Махнах с ръка и за всеки случай, ако към апаратурата има включен микрофон, казах:

— Добро утро.

Настъпи пауза, която продължи към четиридесет и пет секунди. След това от вътрешната страна на вратата се отмести едно резе, чух щракането на превъртаща се брава, след което вратата се завъртя навътре.

Джери Кели, с рошава гъста червена коса, увил дългото си кокалесто тяло в дебел подплатен копринен халат в зеленикаво, кафяво, червеникаво и излъскано златно, се извиси в тясната врата и ме подкани с глава да вляза. Добър актьор беше, така спокоен, сякаш ме е очаквал.

— Добро утро и на вас, полковник Марчинко. Рано сте станали.

Погледна небето в ясния, хладен лондонски въздух.

— Пък и прекрасна утрин да стане рано човек, мисля.

Той протегна длан.

— Добро утро, полковник Марчинко. Моля, влезте.

Поех я. Стискаше силно и за моя голяма изненада ръката му беше груба като едра шкурка. Този Джери Кели работеше и с ръцете си. Упражни значителен натиск върху дланта ми. Аз отговорих на натиска грам по грам, с усмивка на уста.

Играхме си на здравеняци около десет секунди. Аз спечелих — виждах го в очите му. Младият ирландец разхлаби хватката си, измъкна дланта си и я разтърси два пъти.

— Харесвам хората с твърда ръка — каза, като отстъпи, за да ме пропусне.

Прекрачих прага на къщата. Кели затвори вратата леко, докато резето щракна звучно. До рамката светеше в зелено контролното табло на сложна охранителна система. Джери Кели се обърна и ме поведе напред.

— Насам, полковник.

Трябва да призная, че къщата впечатляваше. Цялото пространство — двата и половина етажа — беше изкормено и ме посрещна една-единствена огромна стая с висок таван, чието пространство беше разделено от трио лакирани паравани от деветнадесети век с по шест платна, триметрови стени от книги и огромни антични огледала с богато украсени рамки. Пространството за готвене беше отделено с подвижни стени, изработени от редуващи се панели от неръждаема стомана, мед и месинг.

Художествените произведения бяха от различни стилове. Във фоайето доминираше огромен портрет на Ленин, изработен от Анди Уорхол. Вляво забелязах чифт ранни картини на Лихтенщайн и огромна картина с маслени бои, рисувана от Марк Ротко и обиколена от трио картини от шестнадесети век, от школата на Ботичели, и трите на Дева Мария. Подовете бяха от широки, стари чамови дъски, покрити с персийски килими. От сводестите тавани висяха прожектори, очертаващи кръгове. Всичко беше напълно неочаквано и доста впечатляващо.

Спрях достатъчно дълго, за да възприема всичко. Кели ме гледаше как попивам детайлите.

— Какво мислите?

Първото правило за разговори на Свирепия е „Не разкривайте нищо“.

— Достатъчно добро е като за спане.

Ирландецът се усмихна и изпука кокалчетата на пръстите си.

— Кафе, полковник? — запита. — Тъкмо направих една кана.

Аз се намирах тук, за да вземам мярка на човека, а не да бъбря на чашка.

— Не, благодаря.

Той кимна.

— Добре, в такъв случай — каза. — Ще бъда делови. Какво ви носи тук в тази приятна, ясна есенна утрин?

Обърнах се към него.

— Вашите реклами — казах. — Афишите по автобусите.

Ръцете му се спуснаха до нивото на ханша.

— Не ви харесват.

— Точно така.

Погледът му стана твърд.

— Жалко — каза. — Ще трябва да ги търпите. Искам да кажа, докато правителството постъпи както трябва и вие и хората ви си отидете.

— Спасихме британски деца.

— Полковник — каза, — британците са напълно способни да спасяват собствените си деца. Но това е извън темата.

Кръглото му лице доби загрижена гримаса. Бръкна в джоба на хавлията си и извади малък пейджър, погледна дисплея и каза:

— Извинете за момент, полковник, но трябва да се заема с нещо.

Обърна се и изчезна зад картината на Ротко. Три минути по-късно се върна.

— Извинете за прекъсването — каза Джери Кели. — Един от проблемите на това да управляваш бизнес е фактът, че никога, никога не можеш да не си в контакт с хората си.

Позволете, приятели, да спра достатъчно време, за да ви дам малко свирепа информация. Човекът, който се върна, не беше същият, който отиде да се обажда по телефона. Цялото му държане беше се променило. Стойката му бе много по-враждебна. Тялото му беше се променило от положение „неутрално“ към „агресивно“. Това засили любопитството ми. Но не повдигнах въпроса. Оставих го да продължи с монолога си.

— Работата е там — каза Кели, — че вие, американците, изглежда, вярвате, че можете да се вмъкнете посред един проблем, да го решите с няколко думи или къс хартия, а после да си отидете и да вярвате, че всичко ще се оправи. Но случаят не е такъв. Нито тук, нито другаде. Всъщност вие, американците, оставяте нещата по-лоши, отколкото са били, преди да се натрапите в кризата.

Никога не бих го признал пред него, разбира се, но имаше право. Погледнете назад през миналото десетилетие и помислете колко пъти сме използвали въоръжените си сили в опит да решаваме вътрешни проблеми на суверенни държави. Досието на Америка не е добро. Провалихме се в Сомалия. Провалихме се в Хаити. Провалихме се в Босна. Провалихме се и в Косово.

Преди няколко години просто бих пръснал задника на Джери Кели или бих го разтърсил свирепо и толкова. Но сега бяхме в нов век, ново хилядолетие. И така, аз прекарах следващия час в сериозен разговор, за да си дам хубава възможност да му взема мярката.

Не е необходимо тук и сега да пресъздавам целия диалог. Достатъчно е да кажа, че Джери Кели не се съгласи — категорично — с начина, по който британското правителство и нашето работеха по ирландския проблем. Той мразеше американските компании, които отваряха дюкяни на негова територия и получаваха данъчни облекчения, каквито той — искам да кажа „Глобекс“ — не получаваше. Страстно се обявяваше срещу военното сътрудничество между нас и британците. Вярваше, че „Ешелон“, съвместният проект за разузнаване, всъщност е параван за огромна вътрешна шпионска операция във Великобритания и Ирландия (и трябва да призная, не беше далеч от истината в това отношение, макар че със сигурност не го потвърдих). И най-много от всичко ненавиждаше как правителството на Нейно величество беше допуснало американците да станат равнопоставен играч в Северна Ирландия. Ето там нещата станаха интересни.

— Моята страна трябва да победи или да загуби, полковник, а не вашата.

— Предпочитате тя да остане в сегашното положение; хората да се избиват един друг, отколкото ние да опитаме да създадем среда, способстваща мира.

— Вярвам, че ние, ирландците, трябва сами да решаваме вътрешните си проблеми — отвърна той уклончиво.

— Смятате ли, че Северна Ирландия трябва да бъде отново присъединена към републиката?

— Аз вярвам — каза Кели — в една неделима нация със свобода и справедливост за всички.

Изгледа ме мрачно.

— Това не ви ли звучи познато, полковник?

Познато беше и му го казах.

— Благородно чувство.

— Така е — съгласи се той. — Но ние, ирландците, трябва да го създадем сами. А не вие, американците, да ни налагате своите ценности или договорености чрез икономически шантаж или със силата на оръжието.

Не съм политик и го казах на Кели.

— Да оставим политиката — рекох, — а какво ще кажете за американците, които бяха убити? Един от моите хора неотдавна загина в бой за мира в Ирландия. Той дойде тук с най-добри намерения. Други американци, бизнесмени, също са били убити през изминалите месеци. Не са ли заслужавали някаква защита?

Настъпи пауза. След това Джери Кели каза:

— Вие, американците, заслужавате това, което получавате.

— Включително да ни убиват?

Очите му вече бяха пълни с омраза.

— Включително всичко. Вие, американците, страдате от национална арогантност в съчетание с наивност на характера, които ви правят примамлива цел за всяко демократично и революционно освободително движение по света.

„Демократично и революционно освободително движение?“ Тоя задник какви ги говореше?

В този момент разбрах точно какви ги говори. Джери Кели беше на двадесет и четири години. Роден е през 1977 г. За него британската кампания за освобождаването на Фолклендските острови през 1982 г. е нещо, за което е чел в книгите по история. Също и за лейди Маргарет Тачър, чието правителство на торите беше извело Великобритания от четиридесет години на икономически и социални трудности и я беше превърнало в сегашното живо, многокултурно общество. За децата като Джери Кели, станали юноши в края на 90-те години, Студената война е древна история. За тях НАТО, чиито членове включват бивши страни от Варшавския договор като Полша и Чешката република, е беззъба бюрокрация. За тях еврото е официалната валута. За тях винаги е имало настолни и преносими компютри с модеми и цветни екрани. „Пентиум“ е начин на живот. Всички телевизори имат дистанционно управление и винаги е имало сателитен канал „Скай“, на който човек може да гледа Си Ен Ен. За Джери Кели войната във Виетнам (ако изобщо е чел за нея) беше толкова далечна, колкото Втората световна или пък Стогодишната война.

Искам да кажа с всичко това, че Джери Кели с всичките си милиарди лири стерлинги, пунтове^[3], долари или евро си оставаше хлапе с жълто около човката. Дете. И по-лошо — разглезено дете. Едно разглезено дете от новото хилядолетие, което нямаше представа от ИСТИНСКИЯ ЖИВОТ. Той беше израснал в двете десетилетия на най-голямото икономическо развитие в човешката история. Станал беше Интернет милиардер много преди двадесет и петата си годишнина. Но като много поколения разглезени деца преди неговото и той по някаква причина беше решил, че вместо да посвети живота си на позитивни неща, ще прави обратното. Затова беше възприел агресивния речник на привилегированите революционери-дилетанти, сходен с този на измислената освободителна псевдофилософия, която през 70-те и 80-те години бълваха най-вече заможните членове на терористични групи като „Баадер-Майнхоф“ в Германия, италианските „Червени бригади“ или нашите американски „Обединен фронт за свобода“ или „Студенти за демократично общество“.

Приятели, всичко това беше само лайнарски глупости. Куродъхият педал с червената като морков горна част на главата си бълваше същите обстойни лайна, каквито от години съм слушал как ние, американците, заслужаваме онова, което ни постига; той оправдаваше убиването на американците, защото сме опитвали да налагаме стойности като демокрация, свобода и равенство като безсъвестна тълпа империалисти, колониалисти и хегемони. Що за конски лайна. Що за товар с кравешки торти.

Не, по-лошо. Милиардер или не, компютърен гений или не, този гниломъд двадесет и нещо годишен пикльо току-що прекоси линията, която имам в главата си. Не го беше еня, че Бъч Уелс загина в бой за мира в Ирландия. Е, добре, може би това щях да изтърпя, без да го убия, защото Бъч Уелс беше Воин и знаеше рисковете на работата си. Но Джери не спря дотук. Сега проповядваше убиването на невинни жертви. Лансираше действията на страхливци, в борбата с които съм прекарал цялата си кариера. Действия, каквито влязохме да предотвратим в училището „Брук грийн“.

— Не мога да позволя…

Той ме прекъсна:

— Виждате ли? Виждате ли? Само се чуйте, полковник. „Не мога да позволя.“ Не знаете ли колко арогантно звучи това за хората като мен? Не разбирате ли колко отвратителни са тези думи за нас, хората от суверенни страни, различни от вашата. „Не мога да позволя.“ Та това е дипломация на силата, полковник Марчинко. Това е високомерие. Това е абсолютна самонадеяност.

Джери Кели замълча за малко. А после каза още нещо, което не трябваше да казва:

— Поведение като вашето — бяха думите му — зове за отмъщение. Наистина, полковник, поведение като вашето заслужава отмъщение.

„Зове за отмъщение“? „Заслужава отмъщение“? О, ще му покажа малко старомодно, шибано свирепо отмъщение в стил „Бог на войната“. Не чаках. Не питах „Може ли“? Просто му се метнах изведнъж. Като смрад върху лайно.

О, да, ръцете му може и да бяха груби от физическа работа. И да, той беше жилав, здрав, енергичен младок, който, ако се съди по поведението му, очевидно обичаше да се сбива от време на време в някой бар. И несъмнено беше си наел личен треньор, който знаеше някои хватки. Но за мен това и монета от една лира биха му стигнали единствено да се качи на шибаното метро.

Вижте, приятели, притежавам реален опит от десетилетия насам в укротяване и пребиване на подобни задници. И затова го оставих да си прави хватките и да върви от точка „а“ към точка „б“. И тогава, когато му се свършиха движенията, направих финт наляво и го праснах с отворена длан — пляааас — по бузата.

— Ето това е отмъщение, Джери — казах, като стоях на безопасно разстояние, докато той правеше движения, с които само си пречеше. Отново направих финт наляво и се усмихнах гадно през Бойната си гримаса, като го ударих с другата си ръка — пляаас — и оставих червенина на луничавата му кожа.

— Това е отмъщение в старозаветен стил.

Той забрави и „а“, и „б“ и се нахвърли като бик в стъкларница. Аз се отстраних от пътя му и го праснах с лакът в гърба, от което той се олюля. След това, когато отново се нахвърли като бик, му позволих да се приближи, обвих го с големите си, здрави ръце, праснах го с чело и когато очите му се разфокусираха, го ударих с коляно в топките, от което очите му се скръстиха точно както трябва и му излезе въздухът. Докато стоеше задавен, превит на две и агонизиращ, го ударих рязко по носа и му го счупих (чух трошенето на хрущяла), от което той се просна по гръб на турския си погребален килим от деветнадесети век от Киршехир в червено, синьо и жълто, върху който така подобаващо бяхме застанали.

Гледах няколко секунди как се гърчи в агония и как кръвта тече по горната му устна.

— Джери — казах. — Има неща, които не се купуват с младост и пари.

Посегнах и го хванах за реверите на подплатения копринен халат, след което го изправих, за да мога да го гледам в очите.

— Опитът от живота е едно от тях — праснах го, — а старозаветното отмъщение — друго.

Отново го ударих. След това го придърпах съвсем близо, за да може никога, никога да не забрави какво му казвам. Така е с децата в наши дни. Трябва да им говориш съвсем ясно, за да те разберат.

— Виж — казах му. — Отмъщение е старозаветна дума, а ти не си от старозаветния тип хора.

Вгледах се в лицето му, за да съм сигурен, че приема съобщението.

— Аз съм старозаветен тип, Джери.

Не приемаше съобщението така, както ми се искаше, и затова го ръгнах отново в топките.

Когато очите му отново се фокусираха, възобнових монолога си.

— Джери, за да научиш, трябва да слушаш. Затова слушай. Слушай добре.

Вгледах се в очите му, за да надникна в душата му. Трябва да Ви кажа, че видяното не ми хареса особено.

— Добре. Говорехме за отмъщение — казах. — Отмъщението е онова, което хората като мен правят на хората като теб, когато разберат, че хората като теб вършат нещо нередно.

Оставих му няколко секунди, за да поеме концепцията.

— Схващаш ли?

От лицето му ставаше ясно, че не схваща. Още не. Затова пак го ритнах. В края на краищата правилното втълпяване изисква усилия. И така както се надявах да стане, Джери Кели най-после схвана.

Захвърлих го на килима и се отправих към вратата. Когато я отварях, го чух да драйфа върху античния погребален килим.

— Бъди добро момче, Джери. Занимавай се само с програмиране. Остави отмъщението на старозаветните хора.