Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Detachment Bravo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Ричард Марчинко; Джон Вайсман

Заглавие: Свирепия 12

Преводач: Венцислав Градинаров

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: Атика

ISBN: 954-729-124-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3409

История

  1. — Добавяне

Глава 20

О, проклятие, о, мамка му, о, Дики заминава по дяволите. Натиснах стартера, но чух не особено смела кашлица, каквато произвеждам и аз, когато приятелски настроен куродоктор ме стиска по корема, за да види дали имам херния. Междувременно лодката взе да се завърта странично от страдащите от аритмия вълни и започнахме да поемаме вода, от което ставахме уязвими и преминавахме в зоната НАСХИО. Искам да кажа, че наоколо нямаше никакъв шибан ventilateur и какво ли бях направил, че това merde да се удря в мен?

И в този момент разбрах. Осъзнах КСДМТМ[1], а то беше, че Таймекса или не беше внимавал, или пък мистър Мърфи, който очевидно се бе прокраднал на борда, му е отвлякъл вниманието. Вижте, Таймекса отговаряше за горивото при това малко упражнение. И очевидно беше оставил шибаният резервоар да се пресуши. Като капитан на този дребен съд и следователно командващ, привлякох вниманието му към този гаден пропуск с помощта на команден език със СНТ[2].

А и не само аз — хлапето получи доста обилно количество нецензурни думи от другите. Но за да съм справедлив, ще кажа, че Таймекса не чака и секунда, като разбра, че се е осрал и поставил мисията в опасност. Отвърза една туба, намери фуния и наля бензина бързо в резервоара. Като свърши, Бумеранга отвърза втора туба и му я подаде. Още шест галона влязоха в резервоара. След това още шест. Мик взе празните туби и ги завърза надеждно.

Опитах стартера. Нищо — а не исках да съсипвам шибания акумулатор точно сега. Затова оставих няколко секунди да може системата да си поеме дъх. Пак натиснах стартера. Големият двигател „Ямаха“ се поколеба, но после изръмжа точно както трябваше. Проверих дали всички се държат здраво и дали тубите с бензин са завързани както трябва, а после отново бутнах лоста напред, завих лодката срещу вятъра и отново полетяхме напред.

17:01. Компасът на Скапания ни върна на линия, макар все още да не виждахме навигационните светлини на „Балтай“. Да, имаше риск голямата яхта да е сменила курса, а ние да вървим в неправилна посока и да ни го начукат. Но не мислех така. Първо, „Балтай“ беше вървяла неотклонно по този курс, откакто напусна Хорта. Второ, логично беше „Балтай“ да се движи към конкретна точка в морето — позицията, от която щеше да изстреля ракетите си срещу „Кралица Елизабет 2“ — и че ще отиде дотам по права линия, а не в зигзаг.

17:04. Прескочихме една вълна и там, на хиляда метра пред нас и малко дясно на борд, далеч в тъмнината, зъркелите ми доловиха „Балтай“. Не беше много: забелязах за миг червена светлина, която изчезна във вълните. Но я бях видял. И сега „Балтай“, нейният екипаж от куродъхи шваби, Гуилям и Джери Кели, и Брендан О’Донъл — всичките — бяха мои. Не ми пукаше колко далеч напред беше яхтата. Ето какво: време беше да я настигна и да свърша работата.

О, да. Трябваше да изминем много мили и да изпълним много обещания. Имахме да уреждаме и сметки: за всички жертви на тези задници. Трябваше да се плаща за смъртта на хора и за съсипания мир.

Но най-важният дълг за плащане, поне според мен, беше този за смъртта на моя другар от корабите Бъч Уелс.

„Смъртта — пише един поет — е дълг, дълг неплатен.“[3] Е, тази нощ дългът за смъртта на Бъч щеше да бъде платен с огън и кръв. Ще бъде заплатен докрай от неговите другари, от смъртоносната триада „Браво“. Едва тогава би се затворил мистичният Кръг и нашата мисия би се изпълнила.

Вече не беше студено. Вече шибаният студ не се броеше. Не беше фактор, защото гневът ми ме поддържаше нагорещен до червено. Пък и не ми трябваше да виждам червените сигнални светлини на „Балтай“. Знаех с точност до метър къде е тя, къде са те и щях да стигна дотам още сега, сякаш самият аз бях шибана ракета „Екзосет“. Воден от инстинкта си, по-изострен от всякаква проклета радарна направляваща система, се насочих към „Балтай“, натиснах газта докрай, изправих лодката на гъз и тръгнахме през водата с максимална скорост.

В слабата и изчезваща светлина проверих обветрените и мокри от вода лица на хората. До един бяха Воини. Излъчваха го от всяка своя молекула. Имаха воински лица: РЕШИТЕЛНИ, ТВЪРДИ, НЕОТСТЪПЧИВИ, БЕЗКОМПРОМИСНИ, РЕШЕНИ. Те знаеха рисковете и имаха желание да рискуват, защото живееха по Кодекса на Воина. Разбираха, че за тях няма граници, че са в състояние да постигнат победа и при огромни трудности. Разбираха смъртта и можеха да я приемат, макар да предпочитаха живота.

Фактът, че аз бях тук и сега, готов да вляза в БОЙ, почти ме накара да се просълзя. Вижте, за мен това е и винаги е било нещо силно емоционално. Трябва да разберете колко силно обичах тези мъже и уважавах уменията им, способностите им и посветеността на задачата. Бих убивал за всеки от тях, така както те биха убивали за мен. Това създава невероятна спойка сред мъжете. По много начини връзката е дори по-близка и от брака. По-трайна от самия живот.

Позволете да стана още по-сълзлив за момент и да се разкрия пред вас. Един от най-щастливите аспекти на живота ми е, че винаги съм имал благословията да мога да водя Воини като тези. Разбира се, винаги съм вярвал, че най-големият дар, който Богът на ВОЙНАТА може да даде на човек като мен, е група ВОИНИ; Воини като тези мъже, за да мога да ги водя във велика битка и да споделяме абсолютната опасност и риск, последвани от абсолютната радост от победата.

 

 

17:19. Внезапно се загубихме в облаче мъгла. То просто се спусна върху нас и се озовахме в него, преди да мога да реагирам. В един момент около нас виеше вятър и валеше дъжд и човек виждаше океана. В следващия всичко изчезна. Сякаш някой ми беше завързал очите. Ако шибаната мъгла не се вдигнеше скоро, щяхме доста бързо да загубим ориентация. Човек губи всякакво чувство за посока, време и пространство, когато не вижда. Точно това се случи с Джон Кенеди Младши в нощта, когато заби самолета си в океана. Влязъл в подобна зона и опитал да следва инстинктите си, а не приборите. И това решение го уби.

Аз не мислех да следвам стъпките му.

— Скапан…

Тази дума беше достатъчна. Скапания Ранди вече държеше своя компас „Силва“, напъваше се в тъмното и през петнадесет секунди ми казваше посоката, докато летяхме през непрогледната мъгла и опитвахме да не се отклоним от курса и скоростта. Не се поколебах и за миг, като натисках газта докрай и лодката подскачаше неумолимо напред в нощта.

17:23. Валмо след валмо мъглата се изпари. Сега се озовахме отново само в дъжд и вятър. Но приближавахме — почти предвкусвах предстоящото. И тогава, и тогава… косата на тила ми внезапно се изправи. Мик също долови нещо: видях го да се напряга. И след не повече от пет секунди я видяхме. Тя беше на не повече от шестстотин метра пред нас, на около двадесет градуса дясно на борд, в посока, успоредна на нашата, а следата във водата се виждаше дори и в тъмното и сред вълните.

Погледнах Скапания и казах само:

— Благодаря, Скапан.

Погледът му показа, че не трябва да казвам нищо, но той беше доловимо щастлив, че съм го казал.

Докато се приближавахме, момчетата се заприготвяха. Разположиха се така, че да позволят на лодката максимална свобода на движение. На лицата им вече стояха Бойните гримаси като абсолютни маски.

17:25. Промених курса, като се приближих на четиристотин метра право зад „Балтай“. Има нещо в тази яхта, за което не бях споменал, нещо, което не бях отчел преди: тя беше шибаняшки огромна.

Да, казах ви, че „Балтай“ беше голяма яхта. Деветдесет метра дълга, а може би и повече. Това е повече от много от бойните кораби на Военноморските сили. Със сигурност беше с повече от тридесет метра по-дълга от корабите за крайбрежно патрулиране, с които разполагаха тюлените (а и по-смъртоносна тази вечер). Но големината и мощта, а и енергията на плавателния съд могат да бъдат преценени истински само от водата. О, да, самолетоносачът е впечатляващо голям на кея: огромен, надвиснал сив плаващ град. Но там, в открито море, когато се доближиш към него с малка лодка, става още по-грамаден, масивен, колосален, защото се движи, а също и защото излъчва големи количества енергия — енергия, която човек може дори да усети, когато се доближава.

И тук, докато приближавахме неумолимо, се случи същото. Дори и през вятъра, дъжда и студа усещах мощта на този голям кораб, усещах промяната във водата, която предизвикваше големия му винт, отработените газове и помпите. Нашата лодка започна да се държи по различен начин, когато наближихме яхтата. Тя се влияеше от следата и големината й точно както едномоторен самолет, излитащ веднага след някой „Боинг 747“, се влияе от оставените от него въздушни течения и топлина.

17:33. Приближих лодката на стотина метра от „Балтай“, а после леко отпуснах газта. Голямата яхта беше забавила ход и се движеше, доколкото можех да преценя, с около двадесет възла. Така определено качването на борда й щеше да е много по-лесно. Не е добре да се качваш на борда на голям кораб, който се движи с пълна скорост. Променливите са достатъчно лоши, когато се движи със скорост под десет възла. Спомням си едно учение при скорост от 6,5 възла в Южнокитайско море преди няколко години, при което за малко не загинах.

Успоредно на трюма на кораба има течения, с които трябва да се борите, докато приближавате малката си лодка до него. Водата иска да ви изтласка настрани; трябва да държите лодката си здраво. Но ви блъска вятър, а също и вълните. И затова е възможно, ако сте в малка лодка като нашата, да се движите нагоре, надолу, напред и назад по едно и също време.

Казвате, че описаното от мен отрича всички правила на физиката. Нека ви кажа нещо, което съм научил от кофти изживявания от реалния свят: в подобни ситуации шибаните правила на физиката невинаги важат.

17:35. Приближих още, а после дадох руля на Нод, който беше най-опитният боцман в групата стрелци-плячкаджии. Докато свикваше с лодката, аз извадих един от пистолетите, проверих дали е зареден и дали има патрон в цевта, проверих два пъти дали предпазителят е поставен, а после пъхнах чифт пълнители с петнадесет патрона в задните джобове на дънките си. Прекарах един метър тънко найлоново въже през халката на пистолета, завързах го здраво и закрепих другия край на въжето към колана си. Мистър Мърфи нямаше да успее да ми скрие пистолета тази вечер.

17:38. Нод приближи на двадесетина метра от кърмата на яхтата. Чувствахме как температурата на водата расте, а дребният тюлен с адски трудности успяваше да държи лодката стабилна в следата на яхтата. Но успя, като използваше мощния двигател със сто и двадесетте конски сили, да ни докара където трябваше.

Всеки човек знаеше задачата си: Нод щеше да остане в лодката, докато всички се качим на борда на „Балтай“. След това щеше да метне към Найджъл едно въже, за да теглим лодката с яхтата, докато ни потрябва отново, за да се махнем. Имахме само шест огнестрелни оръжия: четири пистолета и две пушки. Аз държах един от пистолетите. Бумеранга, Ранди и Мик носеха другите. Губър и Дигър стискаха пушките. Което оставяше Хюго, Таймекса, Нод и Найджъл невъоръжени освен с ножовете им. Те трябваше да импровизират.

Това беше лошата новина. Но пък не очаквах много от хората в екипажа да бъдат въоръжени. Намираха се посред шибания океан и не очакваха гости. Ето защо трябваше да ги превземем през първите няколко секунди на нашето нападение. Тази вечер най-уязвимата част на мисията щеше да бъде при качването на борда. Нашите сили щяха да са разделени, а целта — захваната от много малко от моите Воини. Ако ни откриеха, докато се прехвърляме през перилата, можеха да ни отблъснат лесно. Но качяхме ли едно ядро въоръжени хора на борда на яхтата, можехме да използваме бързина, изненада и жестокост на действията, за да постигнем победа за няколко кратки минути.

17:42. Мик се завря при носа на зодиака, за да действа като тилова охрана. Нод докара лодката до кърмата на голямата яхта и леко я доближи до лявата страна на големия трамплин, който стоеше вдигнат нагоре, опрян в кърмата във време на движение и закачен за нея с две резета от неръждаема стомана. Над него се намираше спасителната лодка на „Балтай“, която не позволяваше да бъдем забелязани, и висеше от два огромни крана. Люлееше се като махало над вълните.

Нямаше да е лесно. „Балтай“ се движеше с двадесет възла. Създаваната от яхтата кинетична енергия почти не позволяваше да се приближим. Само вятърът беше достатъчен да ни избута назад и в същото време настрани. Но сега имаше и друг проблем: следата от яхтата. Само тя стигаше, за да поставим на крайно изпитание годността на лодката „Зодиак“ да плава. Центробежните сили, предизвикани от изместената вода, отмятаха малката лодка настрани при всеки опит на Нод да се приближи.

Посочих към левия борд и Нод изостана двадесет метра. С ръце му обясних какво искам да направи и той го направи: профуча с лодката зад кърмата на яхтата направо през смъртоносната следа във водата. Когато минавахме край резето на левия борд, аз станах, а Губър и Скапания ме придържаха, за да не падна зад борда. Нод улови една вълна, която подхвърли лодката нагоре метър и половина. Аз протегнах ръце колкото можах и освободих лявата страна на трамплина. След това Нод тласна малката лодка напред, зави и повтори движението откъм десния борд, за да може Мик, подкрепян от Таймекса и Найджъл, да вдигне ръка и да освободи другото резе.

Мик пропусна при първия опит и за малко не падна във водата, преди Таймекса да го издърпа. Нод направи кръг и отново докара лодката близо до резето и Мик се напъна и успя да освободи резето, когато лодката подскочи от една вълна. Трамплинът падна, като се завъртя около дългия си шарнир. Мик успя някак си да го хване, за да не се откърти, мамицата му. След това дойде време да действаме.

Единственият начин да водиш е, като водиш. Отидох в носа на лодката. Нод направи завой. Когато се стрелна край кърмата на „Балтай“, аз стъпих на предната преграда на лодката, хванах дървения трамплин, който се намираше само на тридесетина сантиметра над мен, и започнах да се изкачвам върху него. В който момент всички физични закони се разбиха на парчета и лодката ни се извъртя от внезапно напречно течение или вълна, или порив на вятъра, или не знам какво и внезапно аз се озовах разпънат между нея и яхтата като шибан гумен герой от рисуван филм.

Стъпалата ми бяха се оплели в обезопасителното въже на преградата на лодката. Пръстите ми се бяха заклещили в решетката от тисово дърво на трамплина. И ме разпъваха като несговорчив евреин на маса на средновековната испанска инквизиция. Така не се постигаше победа, мамицата му. Така се постигаше БОЛКА.

И тогава проклетата лодка се отдалечи. Което ме остави да вися в шибаната вода зад „Балтай“, като краката ми се мятаха натам-насам, а пръстите ми губеха и без това малкия си захват върху трамплина. Под мене огромният гребен винт на яхтата разбиваше водата безмилостно. Паднех ли, щях да стана на свиреп салам. Блъскаха ме неприятни ветрове. Тъмната вода теглеше краката ми. Мокрото дърво на трамплина се хлъзгаше. Опитах да стисна нокти. Не стана, мамка му. Загубих. Но накрая успях да вкарам три пръста през решетката — и да се задържа, като се усуквах и се спусках все по-близо до шибания гребен винт. Болката беше невероятна. Изпитвах я чак до подгизналите си нокти на краката. В главата си чувах само неумолимото гърлено приканване на гребния винт на яхтата. То казваше:

— Хайде, задник такъв, пусни се. Откажи се. Падай. Мой си.

Но щях ли да се пусна, да се откажа, да падна? Не, мамка му. Твърде далеч бях стигнал. Изтърпял бях твърде много, мамка му. Прекалено силна беше яростта ми, мамка му. Исках да събера шибаните дългове на тези шибани гъзове към „Браво“.

И затова, като ритах с крака, използвах ВОИНСКАТА СИ ВОЛЯ, за да се издърпам напук на водата, теченията и вятъра и шибан сантиметър по шибан сантиметър набрах загубената дистанция, докато накрая успях да се изтегля с пръсти/длани/китки/лакти на трамплина, протегнах ръка и се хванах за една стълба, като бавно, бавно издърпах болното си и разтеглено тяло върху „Балтай“.

Вдигнах се на ръце и крака, дробовете ми горяха, а раменете ми сигнализираха на останалата част от моето тяло, че съм съвсем жив. О, да, изтощен бях. Но нямаше време за изтощение. Бяхме уязвими, мамка му, и трябваше да действаме — Веднага. И затова преминахме към план „Б“. Бумеранга и Губър ми хвърлиха рибарската мрежа, която закачих за трамплина. Вече имаше нещо, по което можехме да се качим, колкото и да се издигаше или спускаше нашата лодка спрямо „Балтай“.

Дигър се качи първи. Метна се на мрежата и се изтегли по трамплина. Последва го дългото тяло на Бумеранга. Вече бяхме трима — дойде време да прескачаме парапета. Аз първи се качих по стълбата, като се държах с една ръка, а голямата ми дясна лапа стискаше пистолета. Застанах под парапета, докато Бумеранга се вклини съвсем близо зад мен. Когато ме тупна по задника, аз скочих нагоре, преметнах се през парапета и приклекнах в отбранителна поза, като се оглеждах и дишах, а цевта на пистолета ми обхождаше празната палуба. Бумеранга се появи след мен, последван от Дигър. Отидохме напред, за да отворим място за останалите. Никога в подобни ситуации не тръгвайте и не спирайте така. Както казва Ранди, просто му таковайте майката и карайте напред.

17:43. Нод се качи като рак по мрежата, а после от безопасната си позиция на трамплина отвърза мрежата и я метна обратно в нашата лодка. Изтегли въжето, докато тя застана под бялата спасителна лодка на „Балтай“. След това се прехвърли през парапета, дръпна трамплина на мястото му и го затвори с резетата.

17:44. На борда се качихме в пълен състав. Лодката ни беше завързана стабилно за яхтата, но невидима, освен ако всъщност човек не увиснеше през парапета, защото пречеха крановете и спасителната лодка в кърмата на яхтата.

И така, до момента бяхме постигнали пълна изненада. В известен смисъл това можеше да се очаква. Беше съвсем тъмно. Времето бе лошо. В такава нощ, ако не си вдигнат по тревога, затваряш всички врати на кораба си и се оттегляш в койката за тих сън или за да си дърпаш шушулката, загледан в списание „Плейбой“ или „Пентхаус“. Но това не означаваше, че наоколо няма дебнещи вражески настроени лица.

17:45. Под прикритието на междинната палуба се разделихме на предварително определените работни групи. Бяхме запомнили схемите на Найджъл и знаехме къде отиваме и повече или по-малко как да стигнем дотам.

Взвод „Делта“ с Мик тръгна дясно на борд, като Мик водеше, следван от Скапания Ранди, Хюго и Найджъл, невъоръжен. Губър беше тиловата им охрана. Задачата — да завладеят каютите на екипажа, столовата и машинното отделение.

Моят взвод „Браво“ тръгна ляво на борд. Аз поведох, последван от Бумеранга, Нод и Таймекса — двамата невъоръжени и в средата, — а Дигър с пушката ни пазеше тила. Нашата цел беше горната палуба и по-нагоре, където се намираха радиокабината и рулевата рубка, главният салон и, разбира се, каютите с братчетата Кели и ИИРА-джийската торба за боклук Брендан О’Донъл. О, много ми се искаше да им направя малко рум сървиз.

Но трябваше да свършим малко работа, преди да се позабавлявам. Първата ми задача беше да спра комуникационните уреди на „Балтай“. Не исках никой да изпраща съобщения за бедствие. След това щях да спра двигателите. А след като корабът станеше мой, можех да се заема с истинската работа за вечерта: да изпращам тангата по предназначение.

Бележки

[1] Какво Ставаше, Да Му Таковам Майката.

[2] Свирепо неподправени термини.

[3] Думите са от либретото на „Операта на просяка“ от 1728 г. от Джон Гей. Пял ги е оригиналният лондонски свиреп непоправим главорез на име Макхийт — известен още като Мак Ножа.

Хей, не мислете, че само защото използвам „мамата“ много пъти, съм просто поредният косматогъз трошач на кости. Щото не съм. Знам ги тия лайна. Мога да правя разни литературни работи, като метафори и сравнения. Разберете, не съм безкултурен.