Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Отряд „Браво“ (5)

Глава 5

Каквато и еуфория да бях изпитвал, тя продължи само до момента, в който сутрешните вестници плъзнаха по будките. Някак си фотограф от „Дейли Хералд“, един от недотам принципните жълти вестници на Лондон, беше успял да проникне при нас и записал на видео нападението ни с дигитална камера, оборудвана, изглежда, с много ефективен телеобектив. Неговият видеозапис можеше да се види на Интернет страницата на вестника.

Огромна, графично подробна снимка покриваше предната страница на вестника. Заглавието над нея беше: „Американски куршуми, английски дечица“. Може би снимката нямаше драматичността на онзи случай, при който Елиан Гонзалес беше измъкната от гардероба от агент от ФБР с автомат, но свърши работа. Тя ме показваше в профил в момента, когато застрелвах Дамата от асансьора. Снимката запечатваше гримасата ми, която казваше „избий ги до крак и нека Бог ги съди“, облака кръв от избухналата глава на Дамата от асансьора и пълния с неподправен ужас поглед на малката заложница.

Казано е, че всяка снимка разказва нещо. Но разказите на снимките не са непременно верни. Истината обаче не беше от значение за силните на деня. Не дори и при наличието на мъртвия американски ТЮЛЕН (чийто покрит със знамето ковчег не заслужи дори една снимка в британските вестници), за когото трябваше траур.

Разбира се, силните на деня нямаха време за траур за Бъч Уелс. Прекалено заети бяха да се занимават с хиляда и петстотинте протестиращи, които маршируваха пред американското посолство и протестираха срещу факта, че американски военни стрелят по граждани на Великобритания върху суверенна британска територия. Фактът, че терористите от ИИРА бяха убили двама британски военни, един тюлен от армията на САЩ и че бяха взели цяло училище с деца за заложници, изглежда, нямаше никакво значение за протестиращите. А обяснете ми това, мамка му.

Нашата извънредна и пълномощна посланичка, една бутачка на моливи от ЦРУ, беше повикана на „Даунинг стрийт“ да й четат добре познатото ни конско от министър-председателя за това, че допуска подобно недипломатично поведение от страна на американски граждани. (Тя, тъй като е политически благонадеждна, нито веднъж не повдигнала въпроса за крайната жертва на Бъч в името на мирния договор.) Мик Оуен, който се отчита пред хора, далеч по-недипломатични от министър-председателя, се снабди с безцеремонно пръснат задник за това, че ми е позволил да сторя такова мръсно и долно нещо. А аз ли? Аз бях призован спешно, веднага, на минутата, раз-два, раз-два, да докладвам в пълния с антики кабинет-апартамент на адмирал Еймън Джоузеф Фланъри, от Военноморските сили на САЩ, в 09:00 часа на следващата сутрин.

Адмирал Фланъри, ВМАСАЩ^[1], познат на подчинените си като Еймън Демона, в момента е ГВССАЩЕ, което се превежда от военноморскоговор като Главнокомандващ Военноморските сили на САЩ в Европа. Неговата служба, която гледа към Гроувнър скуеър, е в същата сграда на ъгъла на улица „Норт одли“, която е била щаб на Дуайт Д. Айзенхауер, когато е планирал Операция „Сабя“, или десанта в Европа през 1944 г.

Но сходството спира тук. Айк^[2] е бил Воин. Еймън Демона е пикльо. Айк е имал желанието да поема отговорността за решенията си. Еймън Демона е известен като Стелт командващия, защото рядко (ако изобщо го прави) слага подписа си върху задължаващ документ или записка, а всъщност ги пишат и подписват неговите подчинени. И както Рой Боъм, кръстникът на всички ТЮЛЕНИ, ми напомни, когато му казах кой сега е ГВССАЩЕ:

— Запомни, скапан Ричард — Айк е пикаел прав. От всичко, което съм чул, Еймън Демона кляка, когато пишка.

Но Еймън Джоузеф Фланъри носи четири звезди, което му дава известни права по въпросите на Военноморството. И въпреки че не попадах в неговата командна верига, той имаше политическите мускули да ме накара да се явя в кабинета му. И така, след обаждане за събуждане в 04:30 и два часа и половина физзарядка с моите хора, която включваше обиколка от осем и половина мили два пъти около Хайд парк, взех душ, срах и се обръснах, и облякох един блейзър и гладен сив панталон, официална риза и шлифер и се спуснах през студения дъжд от нашия невзрачен хотел на улица „Халф мун“ по улица „Кързън“, проправих си път до „Ню бонд“, откъдето завих ляво на борд по улица „Брук“. Пресякох полицейската бариера в североизточния край на Гроувнър скуеър до хотел „Мариът“, завих дясно на борд по „Норт Одли“ и бутнах стъклено-стоманената въртяща се врата на щаба на ГВССАЩЕ.

В старите дни бих отишъл право в кабинета на стария си приятел от корабите главен старшина Ханс Уебър и бих получил разузнавателна информация, която би ме предупредила и въоръжила, за да се справя с нещата на улица „Норт Одли“. Но Ханси отдавна го нямаше. Беше се пенсионирал шест месеца след като напуснах Лондон по следите на няколко руски миниатюрни атомни бомби по долината на Рейн преди две години. Затова сега нямах нито един източник на информация тук. Всъщност дори мрежата от старшини, на която бях разчитал още от времето, когато бях само попова лъжичка, се разпадаше постепенно поради пенсионирания или просто от изтощението да трябва да работиш с армия, която всеки ден става все по-нефункционална.

И така, показах документите си на бурканоглавеца зад непробиваемата от куршуми стъклена будка на приземния етаж, взех асансьора за третия етаж, свих наляво, след това надясно и акостирах в приемната на адмирала точно в 09:00 часа.

Един майор, толкова млад, че вероятно все още носеше пеленки нощем, ме чакаше, като нетърпеливо се потупваше по коляното с униформената си химикалка, седнал в неудобно изглеждащ фотьойл. Когато влязох през вратата, той стана.

— Полковник Марчинко.

Не го каза като въпрос и не ми даде време да отговоря. Вместо това всъщност ме изгледа високомерно.

— Аз съм майор Трой М. Уесли, адютант на адмирал Фланъри — каза с язвителна нотка в гласа си. — Адмиралът ви очаква в личния си кабинет.

Сбърчих чело при това поведение и отговорих подобаващо, като иронизирах сополанската му реч.

— Аз съм полковник Ричард, без презиме, Марчинко — заявих. — И предполагам, че трябва да бъда сразен, задето сте благоволили да отделите време от очевидно натоварения си график, за да ме чакате на вратата.

Погледна ме, сякаш бях стъпил в нещо гадно.

— О, моля ви, не бъдете сразен… сър.

Хлапето се извъртя и ми показа гърба си. Очевидно се перчеше пред привлекателната секретарка зад бюрото в приемната. Смигнах на момичето, от чиято значка видях, че се казва П. Бейкър.

— Ще ви покажа пътя… полковник — каза на стената Трой М. Уесли, като презрението в гласа му отекна от дървената ламперия.

Вгледах се в тесните рамене на майор Трой М. Уесли, докато минаваше наперено покрай бюрото на секретарката на път за скритата врата, която водеше към бърлогата на адмирала. Е, да му го начукам. Той беше илюстрация за повечето от днешните млади щабни офицери. Не беше воин. От очите му вече разбирах, че не е готов да умре. Очите му ми бяха казали, че се интересува повече от инвестициите в недвижимо имущество и трупането на акции, отколкото от войната и трошенето на разни неща.

И тъй като не бях в настроение да ме разиграват разни офицерчета с поведение на разглезени деца, се отнесох с него като с копеле, каквото си беше. Настигнах го, обърнах го с голямата си лапа на рамото му, опрях го на бюрото на секретарката Бейкър и го затиснах, за да не може да мърда.

— Да ти го начукам, майоре. Аз съм влизал и излизал оттук, когато ти още си срал горчица в пелените — така на английски се казват памперси, ако не схващаш. Така че няма да се ебаваш с мен. Всъщност ще се отнасяш с уважение. Не защото нося много повече нашивки от теб, което всъщност е така, а защото аз съм убивал хора, а ти не си и вероятно няма да убиваш, освен ако не се паникьосаш и не взривиш невинни цивилни по погрешка, когато задниците, които командват тези Военноморски сили, ти заповядат да си играеш с нещо голямо и сиво много преди да си в състояние да поемеш каквато и да е отговорност.

Замълчах достатъчно продължително време, за да гледам как очите му се разширяват. Той се отпусна на бюрото. Приближих лицето си до неговото точно както правеше с мен старшина Ев Барет във взвода за обучение по подводни диверсии 21, или пък както строевите сержанти от морската пехота правеха с начинаещите бурканоглавци, когато им се искаше да ги тероризират.

— Какво става, синко? — запитах, а грубите косми на брадата ми докосваха бузата му. — Да не те е страх?

Наблюдавах с възхищение ефекта от думите си. И така, подобно поколенията старшини и оръжейници, които познавах с израстването си във ВМС, разгледах носа му. Внимателно. Отблизо.

Докато го разглеждах, майор Трой М. Уесли се разтрепери. Груба грешка. Направих най-добрата си имитация на Ев Барет.

— Застани мирно, нещастна тънкохуеста гниломъда повръщня такава, или ще ти бръкна в шибаното гърло, ще те стисна за сфинктера, ще те обърна с хастара навън, мамка ти, и ще те вмъкна, негоден гъз такъв, право в кабинета на адмирала, за да види как точно изглежда истинският, одобрен от правителството рубиненочервен първокласен едроразмерен задник.

Изместих тялото си така, че майор Трой М. Уесли да не може да вижда лицето ми, и проверих дали изпълнението ми се посреща добре от секретарката Бейкър, която седеше зад гърба на офицера. На лицето й имаше това, което може да се опише единствено като яка усмивка. Направи ми знак с палец и показалец в кръг, което значеше че или съм бразилски гъз, или че всичко е наред. Избрах втората интерпретация и й намигнах в отговор.

След това се върнах в ролята си. В края на краищата адмиралът чакаше. Добре. Време беше да видя дали обучителната сесия е свършила работа и дали хлапето може да бъде контролирано без каишка.

Свих пръст към младия офицер.

— Тук! — изръмжах.

Майор Трой М. Уесли се приближи.

Обичам успеха.

— Седни! — излаях и се извъртях към скритата врата.

 

 

Адмиралът стоеше в донякъде грандиозна поза до камината, когато влязох в неговия кабинет-скривалище. Обърна се към мен и спусна ръка от перваза на камината.

— Здравейте, полковник — каза той, като гледаше напрегнато как подплашеният му адютант ме следва в малкия, но добре подреден кабинет.

Аз наклоних глава към него.

— Здравейте, господин адмирал.

Настъпи неловко мълчание. Предполагам, че очакваше да изглеждам по-смирен предвид шумотевицата около моите действия.

Да бе. Точно така. Изръмжах:

— Викали сте ме.

Той се обърна, за да провери газовия пламък в камината.

— Да — отговори.

Гледах го как наблюдава пламъците.

— Има ли нещо, което искате от мен?

Еймън Демона погледна към мястото, където стоеше майор Уесли.

— Свободен сте — каза той на майор Трой М. Уесли.

И двамата наблюдавахме как младият офицер се завъртя и излезе, като затвори вратата зад себе си. Тишината продължи. Адмиралът бе висок и кльощав. Фигурата му беше някак си тромава и изглеждаше, сякаш ставите му не бяха свързани с тялото.

Адмиралът се понесе през стаята към кожен фотьойл и накрая седна в него, като дългите му крака се отпуснаха на съседната табуретка, а кльощавите му стъпала щръкнаха на различни страни. Виждах ставите му през плата на панталона. Събра краищата на пръстите си един до друг, като образува с ръцете си кокалеста малка къщичка, а после размърда пръсти. Най-после ме погледна.

— Има проблем — каза уклончиво той.

Изобщо не ми беше до игри.

— Ще ми кажете ли за него?

Адмиралът ме изгледа раздразнен.

— Знаете, че не сте любим на нашите британски домакини.

На какво си играехме, на познай очевидното ли? Сякаш не знаех. Сякаш не аз трябваше да си пробивам път през шибаната демонстрация, която още се провеждаше пред посолството. Но не мислех да му давам нищо.

— О, така ли?

Той ме изгледа.

— Не си играйте игрички с мен, полковник — каза. — Това е сериозно.

— Аз си свърших работата, адмирале. Загубих един от най-добрите си хора. Но извадих децата. Неутрализирах трима задници, които щяха да избият много повече невинни жертви, и проклет да съм, ако се извиня за това.

— Всичко това ми е известно — отвърна адмиралът. — Съжалявам за загубата на вашия човек. А и вие имате право — свършили сте си работата. Но трябва да помислите и за политическите последствия от ситуацията. Не можете да действате, без да вземате предвид политиката.

— О, да, мога.

Той ме изгледа шокиран.

— Какво?

— Не е моя работа да се съобразявам с политиката в действията си. Това е вашата работа, адмирале. Работа на адмирала е да се занимава с пресата и с политическите проблеми, както и с всички дейности по общественото мнение. Работа на адмирала е да държи шибаните политици далеч от гърба ми. Моята работа е да издирвам терористите и да ги убивам.

Изскочи от фотьойла си като куршум и се спусна към мен, размахал дългия си, костелив пръст, докато стигна на сантиметри от често разплескваната ми зурла.

— Няма да търпя да ми говорите с този подигравателен тон, полковник. Знам, че се ползвате с подкрепата на Председателя на Обединеното командване. Но ако помните добре, мандатът на генерал Крокър изтича скоро и не мисля, че ще го назначат за трети път. И точно затова сте тук с мен. За да решите вашия проблем.

Гледах как устните му мърдат. Но не слушах. За нещастие, казаното от него беше напълно вярно. Аз се намирах в Лондон, защото генерал Томас Е. Крокър, председателят на Обединеното командване, беше настоял, въпреки възраженията на главнокомандващия военноморските операции и цял списък други федерални агенции и кабинетни министри да бъда определен за ОО, или отговорен офицер на американския военен компонент на поделение „Браво“. Военноморските сили определено не искаха присъствието ми тук. Държавният департамент не беше искал присъствието ми тук — всъщност те бяха опитали да ме прецакат, като прескочат генерал Крокър и отидат в Белия дом. Но тъй като генерал Крокър беше искал аз да поема тази работа и тъй като е печен, стана точно така.

Това беше от едната страна. От другата, Еймън Демона беше абсолютно прав. Мандатът на генерал Крокър бързо изтичаше. Той щеше да си замине след само няколко седмици. А новата администрация нямаше намерение да го преназначи. Очевидният наследник беше един генерал от морската пехота на име Карлтън „Чип“ Уокър. Израстването му в армията беше наистина забележително. Преди дванадесет години Чип беше тъп полковник, който служеше като адютант на министъра на отбраната. Но играеше баскетбол — както и тогавашният министър на отбраната. Талантът на Уокър като нападател го придвижи към първата звезда. Талантът му като мощен гъзолизец му издейства втората и третата звезда, както се говореше из коридорите на Пентагона.

А как си беше издействал четвъртата звезда ли? Не искам да навлизам в тази тема — недейте и вие. Пък и нали сега нашата армия се управлява по политиката „Не питай, не казвай“? В момента Чип служеше като командващ морската пехота. А името му се носеше из пресата — вероятно сам го е пуснал — като „най-добрия“ избор за председателския пост.

Освен един дребен факт. Чип Уокър беше идиот. Добре де, това не е достатъчно, за да бъде дисквалифициран. Прави сте. Доста идиоти са били председатели на Обединеното командване. Но Чип Уокър беше опасен идиот, защото имаше навика да се поддава на всякакъв — повтарям, ВСЯКАКЪВ — политически натиск. И така, той вече беше съсипал способностите на Морската пехота да реагира бързо. Беше разпоредил същото интегрирано обучение на мъже с жени, довело другите униформени служби до жалкото им състояние на готовност. И мразеше Воините. Презираше ги като побойници и неандерталци. Дори беше го заявил веднъж в една реч. Поканили го бяха да направи обръщение до националното събрание на феминистката организация „Сега“ и там той беше нарекъл Воините „едно необходимо зло в тази демокрация на прекратената сексуална дискриминация“. Не, не се шегувам.

Резултатът беше, че щях да загубя единствения си останал равин в Пентагона, вследствие на което щях да бъда захвърлен на вълците от дългата, дълга редица адмирали, включително Еймън Джоузеф Фланъри, на когото бях казал повече от веднъж „Да ти го начукам, меко казано“.

Мечтанието ми беше прекъснато от пилешкия гласец на Еймън Демона.

— И така — изхили се той, — трябваше да взема мерки.

Гледаше ме странно. О, мамка му. Пропуснал бях цял абзац, а може би и повече.

— Кажи пак?

Изражението му беше презрително, сякаш съм бавноразвиващ се. Едно време му викахме тъп като гъз. Но това беше преди всичко да стане политически приятно. Адмиралът въздъхна. Забелязали ли сте колко ги бива нашите водачи да въздъхват в наши дни? До един са като Грета Гарбо, мамка им.

— Представен ми е проблем — каза Еймън бавно, сякаш не говорех добре английски. — Досега неизвестна терористична ирландска група, „Защитниците на зелената ръка“.

— Не съм чувал за тях.

— Никой не е — отвърна Еймън. — Докато нашите британски братовчеди не подслушали разговор между двама техни членове.

— Разговор.

— Във връзка с нападенията над американците.

— Това скоро ли е било?

Ако е така, трябваше да са ми казали. Очевидно тази работа попадаше в обхвата на ПД „Браво“.

— Шест месеца или повече — каза адмиралът. — Но ние, искам да кажа аз, разбрахме едва преди три дни.

— Ние ли?

— Аз. Ние. Правителството на Съединените щати.

— Англичаните са си задържали информация?

Адмиралът се оттегли във фотьойла си и се извърна встрани от мен.

— Така изглежда.

— Ще поговоря с Мик Оуен.

Еймън Демона се извъртя към мен.

— Точно това не желая — каза. — Ние не разбрахме за „Защитниците на зелената ръка“ по нормалните канали, които ползвам с нашите британски приятели от Министерството на отбраната или от разузнавателната служба. Ние, искам да кажа аз, се натъкнахме на тази информация от таен източник, който ми е помагал значително в миналото. Ето защо искам тази информация да остане тайна.

— Тайна.

— Частна. Някои от нашите британски приятели очевидно са искали да ни лишат от информация, която ние, искам да кажа аз, смятаме, че е трябвало да споделят. Искам да разбереш защо.

Замислих се над думите на адмирала.

— А защо аз? — запитах. — Както сам казахте, репутацията ми сред англичаните не е много добра точно в този момент.

— Именно — отвърна адмиралът, сякаш говореше на себе си. — Именно.

Прокара длан през прошарената си коса.

— Ще говоря конкретно — каза. — Каквото откриеш, ще го съобщаваш на мен. И на никой друг. Когато науча всичко за „Защитниците на зелената ръка“, ще реша какво е подходящо да сториш.

— А ако реша, че онова, което ми казвате, не е уместно, и отида при председателя?

Еймън Демона ме изгледа с присвити очи.

— Това — каза — не би било умно решение от твоя страна. Много си загазил във Вашингтон с последното си изпълнение.

— И преди съм загазвал.

— Но този път е различно — отвърна адмиралът. — Този път председателят не може да те защити.

Замълча, а после пусна един изстрел за ефект:

— Но аз мога и ще го направя — ако ми помогнеш.

Вече ми беше писнало от тоя задник.

— Извинете ме за френския, адмирале, но защо изобщо трябва да ви помагам, мамка му? Вие нямате командни пълномощия над ПД „Браво“. Не пишете моите доклади за пригодност за службата. Аз не работя за вас, а за председателя. И докато е на служба, нещата ще бъдат точно такива.

Адмиралът ме изгледа равно.

— Не ми харесвате, полковник — каза. — Не харесвам методите ви, маниерите ви и стила ви на командване. Но това е сериозно, много сериозно. И имам желанието да работя на принципа на взаимната изгода. Искам да разбера за „Защитниците на зелената ръка“. Кои точно са те. Какво са намислили. Какви са възможностите и намеренията им. Кой е целта им. Вие можете да направите това за мен много по-лесно, отколкото самият аз и с много по-малко внимание от страна на британските власти. В замяна аз ще защитавам хората ви и вас от онези, които биха искали да прекратят кариерите ви по-внезапно и незабавно, отколкото може би ви харесва.

Е, сега започвах да виждам смисъл. И пет фъшкии не давам за кариерата си. Винаги е било така. Но хората ми трябваше да бъдат защитени от онази политическа разправа, на която са способни пентагонските адмирали, особено дребнавите, злопаметни, отмъстителни адмирали като Еймън Демона. И ако този путкогъзец искаше да ги защитава, то аз със сигурност бих работил с него — докато измисля нещо по-добро.

— Ще представите ли това в писмен вид?

— Аз не съм глупав, полковник. Писането не… подобрява, бих казал, подобен вид разбирателство.

Адмиралът стана сериозен.

— Но аз ви познавам като човек, който държи на думата си. И така, ще стисна ръце с вас и ще сметнем въпроса за уреден и сделката за сключена.

С тези думи ми предложи ръката си.

Аз я взех в своята. Тя беше мека и с маникюр, както подобава на овцифер и джентълмен, а да не говорим за местещия хартийки и убягващ от отговорност неебаваем Еймън Демона. И така, приложих значителен свиреп натиск, докато стояхме там, очна ябълка до очна ябълка, и циментирахме сделката.

Вгледах се право в сивите му очички, от които разбрах, че съм му причинил значителна болка. Но нямаше да го оставя, докато не го накарам да разбере как оперирам аз. Стиснах още по-силно.

— Аз вземам сделките много сериозно, адмирале.

Като изохка, той се отдръпна, докато успя да освободи ръката си от моята.

— Аз също, полковник — каза, като разтриваше наранената си лапа. — Аз също. И повярвайте ми, когато му дойде времето, вие и хората ви можете да се заемете със „Защитниците на зелената ръка“ и да ги премахнете. Както току-що казахте, вашата работа е да издирвате терористите и да ги убивате. Давам ви възможност да сторите точно това.

Замислено разтри дланта си още малко, като направи гримаса, като раздвижи ставите.

— Ако, разбира се, не желаете да се качите на самолета за Вашингтон довечера.

 

 

Ако истинската цел на задачата на Еймън да открия кои са „Защитниците на зелената ръка“ беше да стоя покрит през следващата седмица и половина, той я постигна, и то много добре. Протестите продължиха. Всъщност някаква шибана компания на име „Глобекс“ дори нае рекламна агенция да разлепи антиамерикански афиши по лондонските двуетажни автобуси. На афиша личеше една от снимките от „Дейли Хералд“ от операцията в училището „Брук грийн“. Доста добра моя снимка, в свиреп профил, когато поставям стълбата, за да мина през прозореца на училището. Един от резултатите от това сега беше, че пред хотела ни маршируваше групичка протестиращи с плакати, които ме обявяваха за убиец и по-лоши неща.

Но хич не ми пукаше на пръскалката. Твърде много работа имах. Лицето ми може и да беше станало обществено известно. Но моите момчета, слава богу, оставаха неизвестни. А и те не бездействаха, нито се криеха. В своя труд по военна философия от 374 година преди новата ера генерал Тай Лян, великият китайски тактик, пише:

— Правата линия невинаги е най-прекият път до победата.

И така, аз изпратих хората си да вършат онова, което умеят най-добре: да се промъкват, да надзъртат и да събират информация, без да оставят следи или признаци за присъствието си в района.

Тъй като Найджъл свободно говореше местния език, го изпратих да обикаля кръчмите с приятелите си от „CO-19“ — групата на Скотланд Ярд за специални операции и контратероризъм. Губър и Таймекса започнаха да киснат в две кръчми, в които идваха хора от британските специални сили и от разузнаването, и да търсят късчета информация, когато е възможно. Скапания Ранди си държеше очите отворени (и шперцовете подръка) около кабинетите на ПД „Браво“. Исках от него да провери секретните досиета, за да види дали някой не крие някаква тайна от нас.

Дигър О’Тул работеше из американското посолство. Със своя чар, замах и умения да разговаря и най-вече с дългия си разлюлян хуй беше успял да създаде онова, което можем да наречем „много влажни отношения“ с една от служителките в комуникационния отдел в станцията на ЦРУ. И докато единият му край я помпаше, другият я изпомпваше. О, да, дори и през този нов век разговорите на възглавница си остават един от най-ефективните начини човек да се сдобие с разузнавателна информация.

Докато Дигър помпаше и изпомпваше, моите двама най-компютърно грамотни стрелци, Бумеранга и Нод, се заиграха с машините за търсене в Интернет. Абсолютно удивително е, приятели, какво може да намери човек, ако използва онова, което в наше време знаем като РОК, или разузнаване с открит код.

Докато хората ми се потяха над задачите си, аз тихо активирах помощната си мрежа в Щатите. Първо, с осигурения срещу подслушване телефон се обадих на Чушката (истинско име Бил, а Чушката го наричат, защото отглежда декоративни храсти с яркочервени тайландски чушки с мощност петдесет хиляди вата точно пред колониалната си къща с три спални в Крофтън, Мериленд). Чушката е моят вътрешен човек в Агенция Безименна.

Свързах се с бившия нюйоркчанин и неговото произношение и след обичайните поздравления в стил ДТНМ^[3] започнах да прося, увъртам и заплашвам, докато накрая обеща да погледне всички ZU съобщения, папки с номерация „Уиски“ и сведенията от системата „Ешелон“ през последните шест или повече месеца^[4] в търсене на нещо, което би могло да е свързано по някакъв начин със „Защитниците на зелената ръка“. Чушката беше донякъде недоволен от искането ми.

— По дяволите, Дик, та това си е цяла нова работа на пълно работно време. Знаеш ли колко бачкане е това, мамка му?

Не бях впечатлен.

— Какво искаш да кажеш?

Линията замълча. После:

— Ще си ми длъжник. Голям.

— И не за първи път, нали.

Прекъснах връзката и се опитах да се обадя на стария си приятел Джим Уинк от Християните в действие. Радиопозивната на Уинк е Хайнц 57^[5], защото е преподавал умения по антитероризъм в петдесет и седем ароматни страни, преди да го повишат и да го завържат с верига за едно бюро, от което да управлява ЦАТ, или центъра за антитероризъм в Ленгли.

Но Уинк го нямаше никакъв. От кабинета му казаха, че е отключил с шперц ключалките на оковите си и е избягал. Работеше по някакъв секретен проект в Йордания, като в същото време опитваше да поправи поразклатените отношения между разузнавателната служба Мухабарат на крал Абдула и ЦРУ. Ако някой можеше да го стори, то това беше Уинк. Джим и Абдула бяха стари приятели. Познаваха се от толкова време, че си говореха на малки имена. С това искам да кажа, че кралят наричаше Уинк Джим, а Уинк наричаше краля сър. И то най-почтително. Както и да е, Уинк можеше да се върне след няколко седмици. Или можеше да не се върне и с месеци.

Затова се обадих на другия си върховен източник на разузнавателна информация, родения в Бруклин и възпитан в Бей Ридж полковник от Разузнавателното управление на Министерството на отбраната Тони Меркалди^[6]. И там ударих на камък. Меркалди беше в отпуск. В Сицилия, където щял да остане цял месец, за да празнува двадесет години от сватбата си. Всичко много бързо се превръщаше в ситуация, в която Дики трябваше да върви на майната си.

Но както навярно вече знаете, ние, ТЮЛЕНИТЕ, сме изобретателни. Затова започнах да се обаждам и да създавам нови източници на информация. Подобна работа не е лесна. Разбира се, получаването на добре скрита информация никога не е лесно. Човек трябва да бъде настойчив и лукав, трябва да знаете доколко можете да оказвате натиск върху хората, за да ви дадат информацията си, без да се усетят. Във ваша полза работи фактът, че хората от разузнаването имат стремежа да си канализират информацията и да не я споделят с други служби в бизнеса. И така, онова, което Агенцията за национална сигурност знае, не се предава непременно на Разузнавателното управление на Министерство на отбраната. Което ВМС знаят, не се споделя със сухопътната армия или с военновъздухарите.

И така аз настоявах. Не трябваше да ми харесва, просто трябваше да го направя. По същия начин моите хора се оплакваха и скимтяха, но и те дадоха резултат. Нищо съкрушително, но достатъчно, за да може нашата стара свирепа камила да вкара зурлата си под ръба на шатрата на „Защитниците на зелената ръка“ и да погледне какво става там.

Какво, питате?

Добре, ето какво знаех в края на първата седмица. И не пропускайте тази част, защото ще стане много важна по-нататък в книгата.

• Комуникаторката от ЦРУ на Дигър му беше казала, че след една среща на най-високо ниво в английското разузнаване преди три-четири месеца ръководителят на лондонската станция на ЦРУ си подал оставката, взел безсрочен отпуск и заминал да си търси къща в Прованса. Говореше се в станцията, че му казали нещо за някаква нова ирландска група, като „Хизбула“, и той не искал да се ангажира.

Прекъснах разказа на Дигър:

— „Хизбула“ ли?

— Така каза — отвърна Дигър. — Не са араби. Но са организирани като „Хизбула“.

Замислих се и част от казаното ми се стори смислено. Оригиналната терористична организация „Хизбула“ беше уникална с факта, че за разлика от други тангаджийски групи тази беше създадена от един-единствен клан: Мусави. Което я правеше трудна за инфилтриране. Значи на нашия шеф на станция са му казали за терористична група, в която не може да се проникне. Поискали помощ и, продължаваше Дигър, се говори, че той отказал, защото нямал ресурси — истински агенти, — които да свършат тази работа, но не искал да си признае от срам. И затова се пенсионирал внезапно.

Не виждах смисъл в напускането на шефа. Не можеше да няма още нещо и затова казах на Дигър да се връща и да помпа и изпомпва, докато разбере какво е то. По лайнарската му усмивка разбрах какво мисли за това, че захвърлям хиперактивния му гущер при приятелски настроената катеричка.

• От ровенето из Интернет Нод Дикарло беше разкрил факта, че отговорността за петте убийства на американци е поето от две неизвестни и до момента в значителна степен неефективни отцепнически групи от ИРА, „Ирландското братство“ и „Ирландската народна армия“.

— Това вече го знам — казах. — Защо го казваш?

— Защото, шефе — отвърна Нод, — никоя от тези шибани групи не е свършила нищо като хората. Никоя. Върнах се десет години назад, гледах нови статии, записи от съдебни дела — всичко, до което успях да се докопам. Никога не са можели да направят нещо като хората. „Ирландското братство“ е загубило повече хора от собствените си бомби, гръмнали преждевременно, отколкото са убитите от тях. Веднъж двама от „Ирландската народна армия“ се сбили пред бар, пълен с английски войници, за това кой от двамата е по-кофти от другия и се стреляли, вместо да направят засада на англичаните. А сега, съвсем изневиделица, същите тези задници от „Ирландската народна армия“ изпълняват перфектно заплетени удари, а „Ирландското братство“ разработва сложни, тънки ИЕУ^[7]. Това е просто нелогично.

Нод беше прав, разбира се. Нямаше логика. Но от проучванията му можех да направя един извод с доста логика — поне за мен. Някое умно, способно да манипулира и преди всичко тайно танго се занимаваше с проучванията, планирането на мисията, а дори и, може би, с мръсната работа. След това оставяше тъпите, смотани аматьорски задници от „Ирландската народна армия“ и „Ирландското братство“ да поемат отговорността и — рано или късно — падението.

• Губър и Таймекса бяха станали големи приятели с един пенсиониран сержант-оръжейник на име Майк, който държеше „Розата и тръна“, кръчма до Пикадили, в която се събираха действащи и пенсионирани английски войници. Само след няколко галона бира „Еверардс Бийкън“ разработили следните късчета информация:

Изглежда, около шест месеца преди да дойдем в Лондон, се говорело, че подслушвателно устройство на ПЩК — това е Правителственият щаб по комуникациите, британската версия на Агенцията за национална сигурност — в някаква кръчма в Северна Ирландия доловило нещо като къс прошепната информация между двама „Защитници на зелената ръка“.

Тази информация била свързана с координирана операция от две части срещу неизвестна английска и неизвестна американска цел, като трябвало да завърши с две едновременни нападения, при които стотици американци и англичани, много от тях важни персони, щели да бъдат убити с един унищожителен удар. Оръжието щяло да бъде доставено до осем месеца от източник в Близкия изток, който щял да осигури и много от другите необходими материали. След като се получи въоръжението, били необходими само три или четири други стъпки до започването на операцията.

Осеммесечното чакане може да изглежда странно на някои хора. Но не и на мен. ИРА е известна с внимателното планиране на терористичните си атаки. Бомбата, скрита от ИРА в Грандхотел в крайморския британски град Брайтън, която за малко не уби министър-председателката на Великобритания Маргарет Тачър и целия й кабинет през 1984 г., била поставена четиридесет и осем дни преди датата и така и не била открита. Впечатляващо.

• Найджъл ми каза, че според неговите контакти от „CO-19“ пет месеца по-рано някаква операция на английското разузнаване в Северна Ирландия била осрана напълно. Полицаите още се смеели. Изглежда, че някакъв град на име Балинахинч бил изцяло покрит от най-добрата контратерористична група на англичаните, засилена от британски специални сили, известни преди като 14-та разузнавателна рота^[8], както и всякакви други английски групи за събиране на разузнавателна информация и за специални операции. Похарчени били към три и половина милиона лири стерлинги за тридневната операция без очевидни резултати. Според слуховете в „CO-19“ политическите последствия за сър Роджър Холанд, генералния директор на Разузнавателното управление, трябвало да са печални, но въпреки огромния и скъпо струващ провал той продължавал да стои твърдо на мястото си. Единственото плясване през пръстите на разузнаването представлявало изключването им от ПД „Браво“, когато сформирали тази съвместна контратерористична група.

• Дигър докладва, че съм прав: мацката от Ленгли му казала, че според коридорните слухове шефът на станцията се пенсионирал, защото му омръзнало да го пращат в глуха линия.

— Глуха линия?

— Така каза тя — повтори Дигър. — Според слуховете го изключвали от всички действия и това не му харесвало.

— Имаш ли представа за какви действия става дума, Еди?

Дигър поклати глава.

— Не, скипере. Това е много над нейното ниво.

Следващия следобед изпратих Губър и Таймекса в кръчмата на Майк и поисках да се поразровят малко по-надълбоко. Защо ли? Защото ако британците са изхарчили сума, равна на пет и половина милиона долара, за седемдесет и два часова операция, недала резултати, без ничия глава да падне, значи или: (А) са въшливи от пари, или (Б) крият нещо. Убеден бях, че става дума за второто.

Убеден бях, че операцията е дала резултат и че британците бяха ни пратили тихичко в глуха линия и поискали една-две услуги. Единственият човек, когото познавах и който знаех, че може да потвърди това подозрение, беше старият ми другар по оръжия и неохотен доставчик на информация Чушката. И така, обадих му се по осигурения срещу подслушване телефон и отправих вече по-конкретното искане да прегледа цялата работа на нашите хора от „Ешелон“ с британците преди около пет месеца.

Четиридесет и осем часа по-късно той ми се обади.

— Ти какво бе, да не си гадател?

— Моля?

— Изпрати ме да ровя онази… информация, нали?

— Да.

— Е, не мога да се докопам до нея.

— Защо?

— Защото е цялата в сини означения „ЗП“^[9]. Цялата е от клас „ZU“.

— Имаш ли представа какво има вътре?

Чушката замълча.

— Виж, Дик — каза. — Мога да си загубя работата за това нещо. А не искам да си губя пенсията. Повярвай, трябва да избутам две хлапета в колежа.

— Толкова ли тайна е била информацията?

— Директорът е пратил досието в Белия дом. Оттам, поне така се говори и не мога да го потвърдя, я е взел въоръжен куриер и я е занесъл право в Лондон.

— Лондон?

Това ме изненада.

— На „Даунинг стрийт“ номер 10.

Помислих над това.

— Бил, трябва да ми помогнеш. Дай ми нещо, с което да работя. Нещо, от което да поема. Нямам контакти в кабинета на министър-председателя и ти го знаеш не по-зле от мен.

Той понечи да каже нещо, после рязко спря, а след това продължи:

— Добре, става дума за разговор, проведен в Северна Ирландия.

Това не ми беше особено полезно.

— Къде?

— В някакъв град, казва се Рандолстаун.

Името ми прозвуча познато, но очевидно не бях на висота, защото не можах да се сетя за нищо.

— Е?

— Ами работихме малко с нашите братовчеди по прехванатата информация — отвърна той небрежно.

Точно в този момент в главата ми писнаха свирки и звъннаха звънци. Очевидно Чушката говореше за разузнавателната операция в кръчмата в Северна Ирландия, за която бяха чули Губър и Таймекса.

— Бил, не ми помагаш много.

— Заради това, което ти казвам, Дики, могат да ме пратят в затвора в Левънфорд.

— Досега не си казал много.

Чушката въздъхна. Продължителна, дълбока, печална въздишка. Той беше прекарал целия си живот в Агенцията за национална сигурност и е посветил себе си на организацията.

— Използвахме нова система за разпознаване на гласове, за да различим казаното и да го отделим от останалото в кръчмата.

— Кръчма ли каза? Моите хора тук тъкмо бяха открили някакви лайнарщини за заговор на танга, който британците открили в някаква кръчма в Северна Ирландия преди шест месеца, но никой не е споменавал Рандолстаун. За същия инцидент ли става дума?

Тишина. После Чушката се обади:

— Мамка му.

— Ако не кажеш нищо, Бил, ще приема думите ти за положителен отговор.

Изчаках. Не чух нищо, а само сладка потвърждаваща тишина.

Виждате ли какво виждам аз? Аз започвах да виждам появата на един модел. И така, време беше да започвам да свързвам точките в картинката.

— Бил — казах. — Около месец след Рандолстаун британците провели огромна и много скъпа операция в град на име Балинахинч. Твърди се, че излезли с празни ръце. Дали първото събитие е имало нещо общо с второто?

Още тишина. След това Чушката каза:

— Проблемът е, че с нашата програма за разпознаване на гласове определихме за англичаните, че акцентите в първия разговор са от Балинахинч, а не Рандолстаун. След това програмирахме оборудването си от „Ешелон“ да следи всеки телефонен разговор в Балинахинч, докато разпознахме един от гласовете.^[10]

— Това не е ли било незаконно? — запитах.

Бил отвърна:

— Да, ако го правеха британците.

Ако не схващате значението на казаното от Чушката, нека обясня. Тъй като Съединените щати не са подвластни на британските закони, ние подслушваме телефоните в страната им от тяхно име, а тъй като те не са подвластни на нашите закони, нито пък трябва да се отчитат пред надзорните комисии в Конгреса, те подслушват телефоните в Съединените щати от наше име.^[11]

Нямах намерение да разисквам тънкостите на етиката с него точно сега. (И освен това, според Десетте Божи заповеди на войната със специални методи©^[12], правиш всичко необходимо, за да победиш, нали така?) Натиснах здраво.

— Какво знаем, Бил? Това е адски важно за мен — и може да е от съществено значение за мисията ми.

Той изохка и изгрухтя, сякаш изпитва болка. Изчаках.

— Дик — каза той най-после, — на твое място щях да потърся компания на име „Глобекс“ и едно хлапе на име Кели, което й е собственик.

„Глобекс“? „Глобекс“ беше същата корпорация, заплатила на рекламната фирма, която лепеше свирепата ми мутра по двуетажните автобуси и по плакатите на протестиращите. И сега ми казваха, че „Глобекс“ има някаква връзка със струващата пет милиона и отгоре тайна операция в Северна Ирландия, серия прехванати съобщения от „Ешелон“, както и съобщение, заслужаващо кодиране от ниво „Уиски“, изпратено направо от Белия дом до „Даунинг стрийт“ №10.

Приятели, има Бог. И според мен той е Богът на Войната. Той е страшното непроизносимо име от Стария завет, което въздава мъст на осквернители и грешници и на своите врагове и ги избива до крак — до един, мамицата им. Това е моят тип Бог. Затова ако се случеше същата тази корпорация „Глобекс“, която ме позореше в негативната си публична кампания, да е свързана по някакъв начин със смъртта на Бъч Уелс или с вземането на заложници в училището „Брук грийн“, заради което в момента ме деряха жив, щях да въздам своя вариант на старозаветна, свирепа мъст на „Глобекс“ — и на нейните собственици.

Но това щеше да е много по-късно. Междувременно Чушката говореше.

— Виж, Дик — каза, — трябва да тръгвам. Трябва да правя света безопасен за демокрацията.

— Бил — отвърнах, — благодаря ти. Не знаеш колко ми помогна.

— Нямаш проблем — отговори Чушката. — Но, Дик…

— Да?

— Не че не те харесвам. Но не ми се обаждай повече. Поне шест месеца, а? Тук ще стане малко горещо.

Необходими ми бяха около шестдесет и осем секунди да напиша думата „Глобекс“ в търсачката „Google.com“ в Интернет на своя преносим компютър „Дел“. „Глобекс“, както открих след няколко наносекунди, беше производител на софтуер, който извеждаше програмата „Джава“ на „Сън компютър системс“ десет крачки по-напред в подпомагането на програми от различен тип да общуват помежду си. Софтуерът на „Глобекс“ беше важна част от много компютърни системи, класирани във „Форчън 500“. Компанията, която беше пуснала акции на борсата преди деветнадесет месеца, се контролираше от Джери и Гуилям Кели, двама от най-известните софтуерни милиардери на Северна Ирландия. Да, милиардери. За последните две години годишната капитализация на „Глобекс“ беше много нагоре в дванадесетцифровия диапазон, а с акциите си двамата Кели се нареждаха на номер шестдесет и девет от четиристотинте по класацията на „Форбс“.

Направих още някои проучвания. Джери и Гуилям Кели бяха двама общителни двадесет и нещо годишни жители на Балинахинч, които през последното половин десетилетие се бяха преобразили от двойка хакери с настолни компютри в гараж под наем в корпорация с две хиляди служители, международно призната и уважавана като производител на софтуер. Според статии в „Бизнес уикли“ и „Форчън“ двамата Кели били умни, проницателни и с много добри политически връзки. Огромна снимка на двамата в Бейлис Хил, двадесет и четири хектаровото имение на Джери до Севъноукс, Кент, югоизточно от Лондон, показваше привлекателна, дори впечатляваща двойка. Гуилям беше по-младият Кели — на двадесет и две години според списанието. Той изглеждаше енергичен, с присвити устни и по европейски небрежен, обвил с ръка един от коловете на оградата на имението, с червена кал на върха на обувката си и носеше костюм, който сигурно струваше пет хиляди кинта.

Джери Кели беше на двадесет и четири години. Той беше върлинест и с дълги крайници, с несресана къдрава червена като морков коса и тъмни, страстни, огнени очи. На снимката държеше ракета за тенис, разръфаните дънки, увиснали ниско на таза му, разкриваха високи гащи тип „боксерки“, фланелка с надпис „UCLA“ с отрязани ръкави, за да стане тениска, и стари маратонки, подлепени със сив изолирбанд. Приличаше донякъде на висока, слаба и мускулеста версия на колежанин от университет в Средния запад. Джери беше мозъкът в компанията — програмистът, известен с това, че се затваря със седмици, за да тропа по клавишите. Гуилям, със същото бебешко лице като на оня, Капучино ли се казваше, от филма „Титаник“, беше Мистър Лице. Той се занимаваше с продажбите и маркетинга и управляваше значителния портфейл от външни инвестиции на компанията, който включваше рисков капитал, насочен към развитие на икономиката на Северна Ирландия, и „Кухнята на мисис Кели“ — много доходна верига заведения тип ирландска кръчма в Германия, Франция, Аржентина и Съединените щати.

След това се зарових в списъка на хората, които управляваха баровете, и поисках от Дигър да накара мацката да ги прегледа в базата-данни на Християните в действие. Защо го исках ли? Защото баровете и ресторантите са чудесен начин да придвижваш големи суми пари в брой, без да оставиш много следи. В Съединените щати Коза Ностра си пере парите в барове и ресторанти. Така правят и кокаиновите картели, и руските воры^[13]. Исках да видя дали братята Кели са в комбина с някой от руската мафия или от южноамериканските наркопласьори.

Започнах да разпращам Кели и „Глобекс“ до хората от помощната ми мрежа от старшини, оръжейници и редници. Ако Джери и Гуилям вълнуват водата някъде по света, почти със сигурност щях да знам за това. И ето ви малко истина за събирането на разузнавателни данни, приятели. Когато търсите стабилна информация, е по-добре да познавате старшината, който командва охраната на посолството, отколкото да идете да вечеряте с чикиярския посланик. Посланикът е прекалено зает да раздава документи и записки, за да може да чуе нещо, което си заслужава. Но старият фатмак е с ухо до земята. Чул е слуховете. Антената му е щръкнала. И така, започнах да мятам мрежата си — по целия свят.

Накрая изкарах цяла нощ буден и проведох и свое собствено проучване върху братята Кели, собственици на „Глобекс“. Адресът на компанията беше на пет мили северно от Балинахинч, в имот, очевидно разработен подобно на този на „Майкрософт“ в Редмънд, Вашингтон. Но братята Кели сега не живееха в Северна Ирландия. Вече знаете, че Джери, който според „Таймс“ е сред вероятните кандидати за получаване на благородническа титла, притежава двадесет и четири хектара имот в Севъноукс. Но открих, че има и гостилница от деветнадесети век в Хейс Мюс, до Бъркли скуеър, в лондонския район Мейфеър, на шест преки от американското посолство. Разгледах снимките на страницата на списание „Архитектурен дайджест“ и открих, че неговата „гостилница“ представлява всъщност две изкормени и съединени постройки във викториански стил. Резултатът беше впечатляващ. О, да: Джери (или неговият декоратор) имаше вкус. Не, Джери имаше нещо повече от вкус. Пари.

Но аз не гледах тези снимки, за да проучвам вкуса на Джери за мебели и тапицерии. Търсех да видя къде живее. Макар снимките да не разкриваха адреса му, можах да открия точно къде е разположена къщата, като ги анализирах и ги сравних с изключително подробна карта на централните улици на Лондон.

Гуилям, чиито многобройни връзки с хищни на вид курви… грешка, исках да кажа куртизанки, бяха редовно отразявани (и изобилно фотографирани) в хрониките на „Мирър“ и „Сън“, притежаваше къща от осемнадесети век в Хампстед, на две къщи разстояние от мястото, където е живял поетът Джон Кийтс, както и вила на хълм във Френската Ривиера, по средата между Ница и нос Фера, откъдето можеше да наглежда деветдесетметровата презокеанска яхта на братята, „Балтай“.

Намерих снимка в списание „Обзървър съндей“ на цялата яхта, която братята Кели бяха купили само преди девет месеца. Интериорът беше прост, без излишни неща, като не бяха се скъпили на ултрамодерните аксесоари от неръждаема стомана, мед и месинг, комуникационни устройства и компютърни системи от последен модел. Яхтата беше снабдена с малък закрит плувен басейн в кърмовата част на палубата, хеликоптерна площадка (според статията хеликоптерът беше „Aérospatiale Écureuil“ — катеричка — AS-350, като перките му очевидно бяха сгънати и имаше доста голяма, куполоподобна плексигласова кабина, която го правеше да изглежда като радиокомуникационните антени, които човек може да види във Форт Мийд, ако иде на посещение на Агенция Безименна) и постоянен екипаж от дванадесет души.

Когато не беше на котва до нос Фера, возеше Гуилям и неговите богати кучки на дълги пътешествия. Моля да наблегнете на думата дълги: обхватът на „Балтай“ беше малко над 5100 морски мили, а крейсерската й скорост — тридесет и три възла, с малко по-намален обхват при максимална скорост, а тя беше над четиридесет възла. Яхтата беше стройна — и бърза почти като катерите-разрушители на адмирал Арли Бърк.

Разбира се, според електронната версия на вестник „Дейли телеграф“ Гуилям в момента бил някъде зад граница, уж за да проверява постоянно разрастващата се верига „Кухнята на мисис Кели“. Но благодарение на моята помощна мрежа аз можех да бъда много по-точен от „Дейли телеграф“. Според едно съобщение по електронната поща от един старшина-оръжейник в момента Гуилям Кели надявал на кура си една от богатите куртизанки в аржентинската столица Буенос Айрес. Така той излизаше извън обсега ми — за момента. Но според последните вестникарски слухове Джери девицата бил тук, в Лондон.

Проверих големия времепоказателен уред за малкопишковци на лявата си ръка. 00:05 часът. В продължение на тридесетина секунди обмислих възможните последствия от предприемането на директни действия срещу братята Кели, след което реших да направя една сутрешна визита на Джери.

Да, разбирах, че действията ми няма да останат без последствие. В нормални обстоятелства човек не отива на гости на врага си. Всъщност навярно е добра идея да държиш враговете си на ръка разстояние, за да може да ги мразиш като безлични демони. Така е много по-лесно да ги убиваш. Но има моменти, когато трябва да нарушиш правилата, а този беше такъв. Исках да взема мярката на Джери. Ако инстинктът ми подскаже, че е мръсен (а инстинктите ми рядко грешат), исках да го поразтърся и да го накарам да действа необмислено. И така, реших, че трябва да направя едно светско посещение, въпреки че не си носех от официалните гравирани визитки. Но това не беше проблем. Винаги нося нещо далеч по-ефективно от визитка, когато трябва да се представям лично и в близък план. Нося пистолет.