Дорис Лесинг
Златната тетрадка (8)

Тетрадките

[В черната тетрадка под заглавието „Източник“ вляво бе оставено празно място. А отдясно под заглавието „Пари“ листът бе изписан от край до край.]

 

 

Писмо от мистър Реджиналд Тарбруке, Обединена телевизия, до мис Анна Улф: „Миналата седмица прочетох — съвсем случайно, признавам! — прекрасната Ви книга «Границите на войната». Веднага бях завладян от нейната свежест и прямота. Естествено ние търсим подходящи теми за телевизионни пиеси. Много бих искал да обсъдя този въпрос с Вас. Надявам се да не откажете да изпиете с мен едно питие в един часа следващия петък. Може би знаете заведението «Черният бик» на ул. «Грейт Портлънд». Моля да ми се обадите.“

Писмо от Анна Улф до Реджиналд Тарбруке: „Много Ви благодаря за писмото. Смятам, че трябва да кажа още в самото начало, че съм гледала твърде малко пиеси, които да ме подтикнат да пиша за телевизията. Много съжалявам.“

Писмо от Реджиналд Тарбруке до Анна Улф: „Много Ви благодаря за откровеността. Напълно съм съгласен с Вас и затова Ви писах веднага щом прочетох възхитителния Ви роман «Границите на войната». Имаме огромна нужда от свежи, откровени, истински стойностни пиеси. Бихте ли обядвали с мен следващия петък в «Червеният барон»? Това е едно малко, непретенциозно заведение, но правят хубави пържоли.“

От Анна Улф до Реджиналд Тарбруке: „Много Ви благодаря, но аз съм убедена в онова, което Ви писах. Ако смятах, че е възможна телевизионна адаптация на «Границите на войната», която да ме удовлетвори, бих имала друго отношение. Но при настоящето положение… Искрено Ваша.“

От Реджиналд Тарбруке до мис Улф: „Жалко че не са останали много писатели с Вашата възхитителна почтеност! Уверявам Ви, че не бих си позволил да Ви пиша, ако действително не търсехме истински таланти. Телевизията се нуждае от истински неща. Моля Ви да се срещнем и да обядваме в «Бялата кула» следващия понеделник. Мисля, че ни е необходимо време да поговорим по-подробно и на спокойствие. Искрено Ваш.“

Обяд с Реджиналд Тарбруке, от Обединена телевизия, в „Бялата кула“. Сметка: 6 лири, 15 шилинга, 7 пенса.

Докато се обличах за обяда, си мислех какво удоволствие би доставило на Моли да изиграе някоя роля. Реших да си придам вид на жена писателка. Имах една пола, доста дълга, както и блуза, не съвсем по мярка. Облякох ги и си сложих оригинален гердан. И дълги коралови обеци. Съвсем като жена писателка. Чувствах се обаче ужасно неловко — сякаш съм се пъхнала в чужда кожа. Подразних се. Нямаше смисъл да се сравнявам с Моли. В последния момент се облякох, както винаги. Разговорът ми струваше големи усилия. Мистър Тарбруке (наричайте ме Реджи) бе изненадан: беше очаквал да види жена писателка. Хубав англичанин на средна възраст, с пухкаво лице.

— Е, мис Улф — мога ли да ви наричам Анна — какво пишете в момента?

— Прехранвам се с хонорари от „Границите на войната“. — Той леко се изненада, говорех като човек, който се интересува само от пари.

— Сигурно романът има страхотен успех.

— Преведен е на двайсет и пет езика — казвам нехайно. Шеговита гримаса — от завист. Превключвам и заговарям с тон на отдаден на изкуството творец: — Разбира се, не искам да бързам с втория. Вторият роман е извънредно важен, нали?

Той е доволен и се отпуска.

— Не на всеки се удава да успее с първия — казва с въздишка.

— Вие сигурно пишете.

— Много сте проницателна, как се досетихте. — Отново машиналната шеговита гримаса, искрици своенравност. — В чекмеджето си държа до половина написан роман… но сред цялата суматоха не остава време за писане.

Разискваме тази тема, докато похапваме скариди и основното ястие. Изчаквам да чуя неминуемото:

— Естествено човек се бори ли, бори, за да успее да прекара нещо що-годе свястно през ситото. Разбира се, тия момчета на върха нямат и представа. — (Той самият е на половин стъпало от върха.) — Абсолютно никаква. Пълни глупаци. Понякога човек се чуди защо се напъва.

Халва и турско кафе. Запалва пура, а на мен купува цигари. Още не сме заговорили за възхитителния ми роман.

— Кажи ми, Реджи, имаш ли намерение да закараш целия екип в Централна Африка, за да снимате „Границите на войната“?

За миг физиономията му замръзва, а после отново възвръща очарователния си израз.

— Радвам се, че ми задаваш такъв въпрос, защото естествено това е много важно.

— Пейзажът играе значителна роля в романа.

— О, съществена, напълно съм съгласен. Направо чудесна. Какво усещане имаш за природата! Просто долавях мириса на местността. Забележително.

— В студио ли ще снимаш?

— Да, всъщност това е проблемът и затова исках да поговорим. Анна, ако те попитат, как би определила основната тема на романа? Съвсем простичко, защото телевизията борави с прости неща.

— Съвсем простичко казано, за расовата дискриминация.

— Да, наистина, съгласен съм, отвратително нещо, разбира се, аз никога не съм го изживявал лично, но когато прочетох романа ти — направо ужасно! Но се чудя дали ще ме разбереш правилно — надявам се. Невъзможно е да се заснеме „Границите на войната“… (своенравна гримаса) за синия екран точно както е написан. Ще трябва да се опрости, като се запази чудесният му основен замисъл. Какво ще кажеш действието да се развива в Англия… почакай, не бързай. Сигурно няма да имаш възражения, ако успея да ти представя как аз виждам нещата… телевизията е въпрос на визия, нали така? Дали човек може да види нещо? В това се състои проблемът, но се страхувам, че някои наши писатели понякога го забравят. Позволи ми да ти обясня как виждам нещата. Става дума за военновъздушна тренировъчна база по време на война. В Англия. Аз самият съм бил там… о, не, не бях от момчетата в униформа, бях просто писарушка. И може би затова книгата ти ми направи такова впечатление. Предала си атмосферата много вярно…

— Каква атмосфера?

— Боже мой, ти си чудесна, истинският творец е винаги чудесен, в повечето случаи не знае какво е постигнал…

Изведнъж неволно казах:

— А може би знае, но не е доволен от постигнатото.

Той се намръщи, реши да пропусне забележката покрай ушите си и продължи:

— Невероятно автентична… цялата безнадеждност на положението… цялата трескавост… никога сетивата ми не са били толкова изострени… И така, предлагам следното. Ще запазим същината на книгата ти, защото, напълно съм съгласен, тя е важна. Военновъздушна база. Млад пилот. Той се влюбва в едно момиче от селото. Родителите му възразяват… класови проблеми естествено. За съжаление такива неща наистина все още съществуват в тази страна. Двамата влюбени трябва да се разделят. А накрая идва прекрасната сцена на гарата — той заминава и е ясно, че ще го убият. Не, почакай малко, представи си го за миг… Какво ще кажеш?

— Значи искаш да напиша нов сценарий?

— И да, и не. Всъщност романът ти представлява обикновена любовна история. Да, така е. Расовата дискриминация… да, разбирам, че е страхотно важна, напълно съм съгласен, че е нещо чудовищно, но в края на краищата всичко се свежда до една вълнуваща любовна история. Всички елементи са налице, повярвай ми, това е направо… нова „Кратка среща“^[1], надявам се да видиш всичко така ясно, както го виждам аз… не забравяй, че телевизията е чисто и просто въпрос на виждане.

— Не ще и дума, но то значи да зарежем „Границите на войната“ и да напиша нещо съвсем ново, нали?

— Е, не съвсем, защото книгата е толкова известна и толкова прекрасна, а и бих искал да запазя заглавието, защото „границата“ в случая не е географско понятие, а носи скрит смисъл. Поне аз го виждам така. Става дума за границите на преживяванията.

— Може би трябва да ми опишете в писмо всички изисквания, на които трябва да отговаря един нов телевизионен сценарий?

— Не съвършено нов обаче. (Своенравни искрици.)

— Не мислиш ли, че хората, които са прочели романа, ще се изненадат да го видят превърнат в някаква си „Кратка среща на криле“? (Своенравна гримаса.)

— Скъпа Анна, не, те няма да се изненадат на нищо, което идва от вълшебната телевизионна кутия.

— Е, обядът беше чудесен.

— О, скъпа ми Анна, имаш право, разбира се, че си права. Но при цялата си интелигентност трябва да разбереш, че не можем да снимаме в Централна Африка, момчетата горе чисто и просто няма да ни отпуснат толкова пари.

— Да, така е, разбира се, но… но аз тъкмо това споменах в писмата си.

— Но би се получил страхотен филм. Кажи да поговоря ли с един приятел от филмовата студия?

— Вече минах по този път.

— О, боже мой, разбирам, наистина разбирам. Но не ни остава нищо друго освен да упорстваме. Понякога, когато се прибирам вечер и погледна бюрото си — с купища романи за евентуална адаптация, стотици сценарии, а нещастният ми недовършен роман стои в чекмеджето и месеци не съм имал време да го погледна — се утешавам с мисълта, че все пак понякога успявам да прокарам нещо свежо и автентично през ситото. Моля те, обмисли предложението ми за „Границите на войната“, наистина мисля, че ще стане чудесен филм.

Излизаме от ресторанта. Двама сервитьори ни изпращат с поклон. Реджиналд поема палтото си, пъха монета в ръката на портиера с лека, почти извинителна усмивка. Вървим по тротоара. Много съм недоволна от себе си: защо ми трябваше да идвам? След като бях напълно наясно какво точно ще стане още при първото писмо от телевизията. Само дето тия хора са по-неприятни, отколкото човек може да си представи. Но след като бях наясно, защо дойдох? За да се уверя ли? Чувството ми на отвращението към себе си започва да прераства в друго усещане, което познавам отлично — лека истерия. Добре съзнавам, че след миг ще кажа нещо нередно, грубо, обвинително или самообвинително. Настъпва момент, когато знам, че трябва да млъкна, защото иначе може да се впусна в приказки, които не съм в състояние да овладея. На улицата сме и той иска да се отърве от мен. Тръгваме към станцията „Тотнъм Корт Роуд“ на метрото. Казвам:

— Реджи, знаеш ли какво всъщност искам да направя с „Границите на войната“?

— Кажи, скъпа? (Но неволно се намръщва.)

— Искам да направя по него комедия.

Той спира от изненада. Отново тръгва.

— Комедия ли? — хвърля ми бърз кос поглед, в който напира цялата му непритворна неприязън към мен. А после казва: — Скъпа моя, всичко е великолепно приповдигнато, недвусмислена трагедия. Не си спомням нито една комична сцена.

— Но нали помниш онази трескавост, за която спомена, пулса на войната?

— Да, скъпа, много добре.

— Съгласна съм с теб, че книгата е точно за това.

Пълно мълчание. Хубавото ми очарователно лице се стяга. Той застава нащрек, в израза му се долавя предпазливост. Гласът ми е остър, гневен, изпълнен с отвращение. Отвращение към самата себе си.

— Трябва да ми обясниш какво точно имаш предвид.

Стигнали сме до входа на метрото. Хора, хора. Продавачът на вестници няма лице. По-скоро няма нос, устата му е зейнала, със заешки зъби, а очите му се губят под струпеи.

— Да вземем например твоята история — започвам аз. — Млад летец, смел, красив, неустрашим. Местна девойка, красивата дъщеря на тамошния бракониер. Военна Англия. База за обучение на пилоти. А сега си представи сцената, която сме виждали стотици пъти във филмите — самолети летят над Германия. Кадър от столовата на пилота — снимки на момичета, по-скоро красиви, отколкото сексапилни, не върви да показваме, че нашите момчета имат първични инстинкти. Красив младеж чете писмо от майка си. Спортни трофеи над камината.

Пълно мълчание.

— Да, скъпа моя, съгласен съм, че твърде често правим такива филми.

— Самолетите се приземяват. Два липсват. Скупчили се, мъжете чакат и гледат към небето. Кадър на лице с нервно потрепващ мускул. Кадър на спално помещение. Празно легло. Влиза млад мъж. Не казва нищо. Сяда на кревата си и гледа към празното легло. На лицето му потрепва мускул. После отива към празното легло. На леглото има плюшено мече. Той го вдига. На лицето му потрепва мускул. Кадър на самолет в пламъци. Отново младият мъж с плюшеното мече гледа снимките на красива девойка — не, не на девойка, по-скоро на булдог. Отново кадър на самолета в пламъци и националният химн.

Следва мълчание. Вестникарят без нос, със заешка уста крещи: „Война в Квемой^[2]. Война в Квемой.“ Реджи решава, че не е разбрал, тъй че се усмихва и казва:

— Но ти, мила Анна, каза комедия.

— Ти си достатъчно прозорлив, за да разбереш за какво всъщност е книгата — за носталгията по смъртта.

Той се намръщва и този път намръщеният му израз не се променя.

— Засрамих се и искам да се коригирам — да направим комедия за безсмисления героизъм. Да създадем пародия на онази проклета история, в която двайсет и петима мъже в разцвета на младостта си и прочие отиват на смърт, а след тях остават само плюшени мечета, футболни трофеи и една жена, която стои на прага, загледана стоически в небето, където прелитат нови ята самолети на път за Германия. На лицето й потрепва мускул. Какво ще кажеш за това?

Вестникарят крещи: „Война в Квемой!“, и изведнъж ме обзема усещането, че участвам в сцена от пиеса, която е пародия на нещо. Започвам да се смея. Смехът ми е истеричен. Реджи ме гледа, мръщи се неодобрително. Изразът на лицето му е друг — доскоро изразяваше активно съгласие с мен и желание да ми се хареса, а сега гледа хитро и някак сурово. Спирам да се смея и миг след като пресиленият ми смях и говор секват, отново идвам на себе си. Той казва:

— Да, Анна, съгласен съм с теб, но трябва да запазя службата си. Тук наистина има чудесна комична идея… но тя става за филм, не за телевизия. Да, виждам я. (Докато говори, той се връща към нормалното си състояние, защото и аз съм отново нормална.) Ще бъде жестока пародия, разбира се. Чудя се дали хората ще го възприемат. (Устата му отново изразява своенравен чар. Попоглежда към мен — не може да повярва, че сме преживели миг на неподправена омраза. Аз също.) А може би наистина ще се получи. В края на краищата изминаха десет години от края на войната — но не става за телевизия. Тя борави с прости неща. А телевизионните зрители… е, излишно е да ти разправям, че те не са най-интелигентната публика. Не бива да го забравяме.

Купувам си вестника със заглавие „Война в Квемой“. Подхвърлям между другото:

— Това е едно от поредните места, за които научаваме, че съществуват само защото там се води война.

— Да, скъпа моя, направо е ужасно, че не знаем толкова неща.

— Държа те тук прав, а ти сигурно искаш да отидеш в кабинета си.

— Всъщност доста закъснях. Довиждане, Анна, беше ми много приятно да се запознаем.

— Довиждане, Реджи, благодаря ти за чудесния обяд.

Вкъщи изпадам в депресия, после ме обзема яд и чувство на отвращение към самата себе си. И все пак единственият момент от срещата, от който не се срамувам, е онзи, когато ме обхванаха истерия и глупост. Не бива да се отзовавам на подобни покани от телевизията и киното. За какво са ми притрябвали? Само ме карат да си повтарям: „Имаш право да не пишеш вече. Толкова е унизително и грозно, че най-добре е да стоиш настрана.“ Но аз и без туй си го знам, така че е безсмислено да човъркам раната си.

Писмо от мисис Едуина Райт от предаването „Синя птица“ за едночасови телевизионни пиеси, САЩ. „Скъпа мис Улф, Оглеждайки се зорко за подходящи пиеси за нашето предаване, дълбоко се развълнувахме, когато вниманието ни бе насочено към Вашия роман «Границите на войната». Пиша Ви с надеждата, че бихме могли да работим съвместно върху множество проекти от взаимна изгода. Ще бъда в Лондон за три дни на път за Рим и Париж и вярвам, че ще ми се обадите в хотел «Блак», за да се срещнем и да пийнем нещо. Изпращам Ви брошура указание за нашите сътрудници писатели. Искрено Ваша…“

Брошурата беше девет страници и половина. Започваше така: „Всяка година получаваме стотици пиеси за предаването си. В много от тях проличава тънък усет за спецификата на телевизията, но, общо взето, те не отговарят на изискванията ни заради непознаването на истинската, действителната същност на нашите нужди. Ние представяме едночасова пиеса веднъж седмично…“ — и така нататък, и така нататък. Подточка а) гласеше: „Същността на поредицата «Синя птица» се крие в разнообразието! Няма ограничения в тематиката! Проявяваме интерес към приключения, романтични истории, пътеписи, екзотични преживявания, домашен бит, семеен живот, взаимоотношения между родители и деца, фантазии, комедии, трагедии. Предаването «Синя птица» е открито за всички сценарии, които убедително и правдоподобно пресъздават живота във всичките му проявления.“ Подточка у) гласеше: „Пиесите на предаването се гледат седмично от девет милиона американци на различна възраст. «Синя птица» представя на обикновения мъж, жена или дете правдиви картини от живота. «Синя птица» се приема с доверие и тя трябва да изпълнява своя дълг. Поради това писателите, които сътрудничат на «Синя птица», трябва да споделят чувството за отговорност, характерно за предаването. «Синя птица» няма да разглежда сценарии, които се занимават с проблеми като религия, расова дискриминация, политика или извънбрачен секс. Очакваме с нетърпение да прочетем Вашия сценарий.“

Мис Анна Улф до мисис Едуина Райт: „Скъпа мисис Райт, Благодаря Ви за ласкателното писмо. Но както разбирам от брошурата, предназначена като указание за писателите, Вие не одобрявате пиеси, които засягат расовата дискриминация или извънбрачния секс. «Границите на войната» съдържа и двете. Следователно не виждам смисъл да обсъждаме възможността романът ми да бъде адаптиран за Вашето предаване. Искрено Ваша.“ Мисис Едуина Райт до мис Улф: Телеграма. „Благодаря за незабавния отговор, изпълнен с чувство за отговорност точка Моля да вечеряте с мен утре вечер в осем часа в хотел «Блак» точка платен обратен отговор.“

Вечеря с мисис Райт в хотел „Блак“. Сметка: 11 лири, 4 шилинга, 6 пенса.

Едуина Райт, четирийсет и пет — петдесетгодишна. Пълничка бяло-розова жена със стоманеносива коса, накъдрена и лъскава. Блестящи сиво-сини сенки на клепачите. Лъскави розови устни. Лъскави бледорозови нокти. Бледосин костюм, много скъп. Скъпа жена. Непринудена дружелюбна бъбривост на чаша мартини. Тя изпи три, аз две. Поглъща ги бързо, явно има нужда от тях. Насочва разговора към англичани, хора на перото, преценява кои от тях познавам лично. Не познавам почти никого. Опитва се да ме прецени. Накрая ми дава оценка. Усмихва се и казва:

— Един мой скъп приятел… (споменава един американски писател) … все ми разправя, че не обича да се среща с други писатели. Намирам, че му предстои много интересно бъдеще.

Влизаме в ресторанта. Топло, уютно, дискретна обстановка. Тя сяда и се оглежда, като за миг изразът на пълна овладяност, който си е наложила, изчезва, посбръчканите й, гримирани клепачи се присвиват, розовата й уста леко се разтваря — търси някого или нещо. После изведнъж се натъжава, изпълва се със съжаление и реакцията й изглежда искрена, защото неочаквано доста чистосърдечно казва:

— Обичам Англия. Обичам да идвам в Англия. Измислям си поводи да ме пращат тук.

Питам се дали за нея този хотел означава „Англия“. Но тя ми се струва твърде проницателна и интелигентна, за да го възприема така. Пита ме дали искам още едно мартини. Тъкмо се каня да откажа, но разбирам, че тя иска и приемам. Започвам да усещам напрежение в стомаха си. Долавям, че това е нейното напрежение, което ми се предава. Поглеждам хубавото й, овладяно лице, със самозащитно изражение и ме обзема съчувствие към нея. Добре проумявам целия й живот. Поръчва обяд — огражда ме с внимание, с такт. Сякаш ме е поканил мъж. Но в нея няма нищо мъжко. Просто е свикнала да се справя с подобни ситуации. Усещам, че тази роля й е непривична, че й струва усилие да я играе. Докато чакаме да ни сервират пъпеша, тя пали цигара. Седи, присвила очи, отпуснала цигара и отново оглежда залата. За миг по лицето й се изписва облекчение, което тя моментално прикрива. После кимва и се усмихва на един американец, който седи сам в единия край на залата и си поръчва обяд. В отговор той й махва с ръка, тя се усмихва, а цигареният дим се вие покрай очите й. Обръща се към мен, като с усилие се опитва да се съсредоточи върху разговора ни. Изведнъж изглежда състарена. Харесва ми, много. Ясно си я представям късно вечерта в стаята й, с изискана женствена дреха. Да, представям си я в тънък шифон на цветя или нещо подобно… след усилието през деня да играе съответната роля. И дори ще оглежда тънките дипли и сама ще се шегува със себе си. Но е в очакване. Следва дискретно почукване на вратата. Тя отваря и казва нещо на шега. И двамата вече са замаяни и отпуснати от алкохола. Още по една чашка. Следва сдържан, делови полов акт. В Ню Йорк ще се срещнат на някое парти и ще си разменят иронични реплики. Сега тя с критичен израз на лицето яде пъпеша си. Накрая отбелязва, че храната в Англия е по-вкусна. Разправя как възнамерява да напусне работата си и да отиде да живее на село, в Нова Англия, където да напише роман. (За съпруга й изобщо не става дума.) Разбирам, че и двете нямаме желание да говорим за „Границите на войната“. Преценила ме е. Не че ме приема, но не изпитва и неодобрение. Просто е пробвала. Обядът е неуспех за бизнеса, но всеки опит крие риск. След миг ще заговори любезно, но нехайно за книгата ми. Пием бутилка хубаво, тежко бургундско вино с пържола, гъби, целина. Тя отново казва, че нашата храна е много по-вкусна, но добавя, че е трябвало да се научим да я готвим. И аз като нея ставам доста дружелюбна под въздействието на алкохола. Но стомахът ми все повече се свива от напрежение — нейното напрежение. Тя току хвърля погледи към американеца в ъгъла. Изведнъж осъзнавам, че ако не се овладея, ще ме обземе онази истерия, която преди няколко седмици ме докара до комична пародия пред Реджиналд Тарбруке. Решавам да се овладея. Харесвам я твърде много. Ала тя ме плаши.

— Анна, книгата ти страшно ми харесва.

— Поласкана съм, благодаря.

— У нас много се интересуват от Африка, от африканските проблеми.

Усмихвам се широко и казвам:

— Но в книгата става дума за расизъм.

Тя също се усмихва широко:

— В повечето случаи е въпрос на мяра. Във великолепния ти роман младият летец и чернокожото момиче спят заедно. Намираш ли, че това е важно? Намираш ли, че сексът между тях е от решаващо значение за книгата?

— Не, не е.

Тя се двоуми. В уморените й и извънредно проницателни очи проблясва разочарование. Надявала се е, че няма да се поддам на компромиси. Макар че работата й е да ме накара да се поддам. Сега разбирам, че за нея всъщност сексът представлява съществена част от романа. Отношението й към мен недоловимо се променя — насреща си има писател, склонен на компромиси, за да види творбата си по телевизията. Казвам:

— Но няма съмнение, че дори и любовта им да е възможно най-чистата и невинната, тя пак би била в разрез с вашите норми?

— Всичко зависи от това как се представят нещата.

Разбирам, че в този миг разговорът може да приключи. Да не би заради моята позиция? Не, заради нейната напрегнатост, предизвикана от самотния американец в ъгъла. Забелязах го на два пъти да поглежда към нея. Има основание да е напрегната. Той сигурно се двоуми дали да дойде при нас, или да тръгне нанякъде сам. Но, изглежда, доста я харесва. Сервитьорът раздига масата ни. Тя е доволна, когато казвам, че искам кафе, но без десерт. По време на командировката си два пъти дневно се храни по служба и съкращаването на процедурата с едно ястие за нея е облекчение. Хвърля пореден поглед към самотния си сънародник, който все още не дава признаци, че тръгва, и решава отново да се върне към работата си.

— Когато си мислех как бихме могли да използваме великолепния ти материал, ми дойде наум, че от него би се получил чудесен мюзикъл — един мюзикъл може да има сериозно послание, което в друг жанр понякога не се получава.

— Мюзикъл за Централна Африка?

— Преди всичко мюзикълът би решил въпроса с природния фон. Ролята на пейзажа при вас е много важна, но не става за телевизия.

— Имате предвид да се използват стилизирани образци от африкански пейзаж, така ли?

— Да, това е идеята. Фабулата ще е съвсем проста. Млад английски летец на обучение в Централна Африка. Красиво чернокожо момиче, с което той се запознава на едно парти. Той е самотен. Тя е мила с него. Той се среща с близките й.

— В онези райони обаче е немислимо той да срещне чернокожо момиче на парти. Освен ако не е в политически контекст — например някаква политическа групичка се опитва да преодолее расовата дискриминация. Вие нямате предвид политически мюзикъл, нали?

— О, не знаех… ами ако предположим, че му се случва нещо на улицата, тя му се притичва на помощ и го води у дома си?

— Не може току-така да го заведе у дома си, без да наруши поне десетина закона. Но ако го отведе тайно, постъпката й ще породи отчаяние и страх, а това не би създало подходяща атмосфера за мюзикъл.

— Един мюзикъл може да бъде извънредно сериозен — казва тя с укор, по-скоро напълно формално. — Можем да използваме местни песни и танци. Музика от Централна Африка би била нещо ново за нашите зрители.

— По времето, когато се развива действието в романа, африканците слушаха американски джаз. Още не бяха започнали да развиват музикални мотиви по собствените си ритми.

Погледът, който ми хвърля, недвусмислено казва: „Просто се опитваш съзнателно да усложниш нещата.“ Отказва се от идеята за мюзикъла:

— Ако решим да не е мюзикъл, смятам, че мястото на действието трябва да се промени. Предлагам да бъде военна база в Англия. Американска база. Американски войник се влюбва в английско момиче.

— Чернокож войник ли?

Тя се двоуми.

— Това би усложнило нещата. Защото в края на краищата в общи линии става дума за една обикновена любовна история. Аз съм голяма поклонничка на британския военен филм. Вие правите прекрасни военни филми. С такава пестеливост. И такъв… финес. С усет, към който ние трябва да се стремим. И на фона на военната атмосфера — атмосферата на Битката за Британия, — една обикновена любовна история между наше момче и ваше момиче.

— Ако решите войникът да е чернокож, може да използвате фолклорната музика от дълбокия Юг, нали?

— Да, но нали разбирате, това няма да е нещо ново за нашите зрители.

— Сега вече разбирам — отвръщам аз. — Хор на американски чернокожи войници в английско село по време на войната редом с хор на свежи английски девойки, които изпълняват фолклорни английски танци.

Прихвам. Тя се намръщва. А после също прихва. Погледите ни се срещат и смехът й в този миг преминава в пръхтене. Отново се засмива. После се овладява и застава намръщена. С вид, сякаш не се е кикотила допреди миг, си поема дълбоко дъх и казва:

— Вие сте творец, разбира се, при това истински творец и за мен е чест, че се запознахме и разговаряхме. Тъй че е съвсем естествено да ви е крайно неприятна всяка промяна на написаното от вас. Но позволете ми да ви кажа, че грешите с прибързаните си реакции по отношение на телевизията. Това е изкуството на бъдещето. Аз така виждам нещата и затова за мен е чест да работя в нея и за нея.

Тя млъква: самотният американец се оглежда за сервитьора… не, не, просто иска още кафе. Отново насочва вниманието си към мен и продължава:

— Изкуството, както е заявил някога един много, много велик човек, е въпрос на търпение. Защо не обмислите това, за което разговаряхме, и да ми пишете… А може и да се опитате да напишете сценарий за нас на друга тема? Разбира се, не можем да възлагаме поръчки на творец без опит в телевизията, но с най-голямо удоволствие ще ви окажем пълно съдействие и подкрепа.

— Благодаря.

— Не възнамерявате ли да посетите Щатите? Много ще се радвам, ако ми дойдете на гости, за да можем да обсъдим евентуалните ви нови идеи.

Аз се двоумя. Почти успявам да се възпра. Но после усещам, че не мога да се въздържа. И казвам:

— Мечтая да посетя вашата страна, но, уви, няма да ме пуснат, аз съм комунистка.

Очите й се втренчват в мен, ококорени, сини, изумени. В същия миг тя прави и неволно движение — сякаш иска да бутне стола назад и да побегне. Дишането й се учестява. Виждам насреща си уплашен човек. Обзема ме съжаление и срам. Изрекох горното по няколко причини. Първата бе съвсем детинска: исках да я шокирам. Втората бе не по-малко детинска — чувството, че трябва да й кажа, за да не би след време, когато някой подхвърли: „Ама разбира се, че е комунистка…“, жената да си помисли, че съм го скрила от нея. Трето, исках да видя реакцията й. Тя седи насреща ми, диша учестено, погледът й е неуверен, а розовата й уста, вече доста размазана, е полуотворена. Мисли си, Следващия път трябва да внимавам и предварително да проучвам нещата. Същевременно се мисли за потърпевша — същата сутрин бях прочела куп съобщения от Щатите за десетки хора, уволнени от работа, подлагани на строг разпит от разни комитети, разследващи антиамериканска дейност и така нататък, и така нататък. Останала без дъх, тя казва:

— Разбира се, нещата тук, в Англия, са напълно различни, виждам… — Но маската й на светска жена се пропуква и тя току изтърсва: — Скъпа моя, не бих познала за нищо на света, че… — Това означава: „Толкова много те харесвам, как може да си комунистка?“ Така ме вбесява подобно тесногръдие, че ме обзема чувството, обичайно за подобни ситуации: „По-добре да съм комунистка, каквото и да ми струва това, по-добре да съм в течение на нещата, вместо дотолкова да съм откъсната от действителността, че да правя такива глупави забележки.“ Сега вече и двете сме много гневни. Тя отбягва погледа ми и се опитва да се съвземе. А аз си спомням онази вечер преди две години, която прекарах в разговор с един руски писател. Говорехме един и същи език — езика на комунистите. Но жизненият ни опит бе толкова различен, че всяка изречена дума означаваше различни неща за всекиго. Обзе ме абсолютно чувство за нереалност и най-после — много късно през нощта или по-скоро призори — му илюстрирах с действителна случка едно от нещата, които бях изразявала с неутрални, бледи думи — разказах му за Джан и за мъченията му в московски затвор. И тогава настъпи подобен миг, когато очите му уплашено се втренчиха в мен и той по същия начин неволно се дръпна назад сякаш искаше да побегне — изрекох неща, за които, ако той ги изречеше в своята страна, неминуемо щяха да го тикнат в затвора. Всъщност езикът на нашата обща идеология служеше само като средство за прикриване на истината. А истината бе, че ние нямахме нищо общо помежду си освен названието „комунист“. Същото беше и сега с тази американка — цяла нощ можехме да си говорим на езика на демокрацията, но с него щяхме да описваме различни житейски ситуации. И ето, седим си ние двете, тя и аз, и си спомняме, че се харесахме като хора. Но вече няма какво да си кажем — също както с руския писател след онзи миг, след който вече нямаше какво да си кажем. Най-накрая тя казва:

— Е, скъпа, никога не съм била толкова изненадана. Направо не разбирам.

Този път думите й прозвучават повече като укор и отново ме обзема гняв. Тя добавя:

— Разбира се, възхищавам се на честността ти.

А аз си мисля, Ако сега бях в Америка и ме преследваха онези комитети, нямаше да седя в хотелски ресторант и да заявявам нехайно: „Аз съм комунистка.“ Тъй че не е честно да се гневя — въпреки това тъкмо гневът ме подтиква да кажа суховато:

— Може би няма да е зле да проверявате, преди да каните писатели на вечеря в тази страна, защото твърде много от тях могат да ви създадат подобни притеснения.

Но по израза на лицето й разбирам, че тя вече е много далече от мен и е изпълнена с подозрения: аз нося етикета „комунист“ и следователно най-вероятно лъжа. И си спомних онзи миг с руския писател, когато пред него се открои алтернативата — или да се включи в подетата от мен тема и да я обсъдим заедно, или просто да се измъкне, което и стори, като с израз на иронично прозрение заяви: „Не за първи път приятел на нашата страна се превръща във враг.“ Сиреч: ти си се поддала на натиска на капиталистическия враг. За щастие в този миг до масата изведнъж изниква американецът. Питам се дали за него везните не се бяха наклонили заради това, че тя най-искрено, а не умишлено бе престанала да му обръща внимание. Тази мисъл ме натъжава, защото усещам, че е тъкмо така.

— Е, Джери — казва тя, — чудех се дали ще се срещнем, като разбрах, че си в Лондон.

— Здравей — отвръща той, — как си, приятно ми е да те видя.

Добре облечен, спокоен, добронамерен.

— Това е мис Улф — казва тя, при това с усилие, тъй като си мисли, Запознавам приятел с враг, трябва някак да го предупредя. — Мис Улф е много, много известна писателка — добавя тя и виждам как нервността й спада под въздействие на думите „много известна писателка“.

Аз на свой ред казвам:

— Надявам се да ме извините, но ще ви оставя. Трябва да се прибирам, за да се погрижа за дъщеря си.

Тя очевидно изпитва облекчение. И тримата излизаме от ресторанта. Казвам „довиждане“ и преди да се извърна, я виждам как мушва ръка под лакътя му. Дочувам я да казва: „Джери, много съм щастлива, че си тук. Мислех, че ще прекарам самотна вечер.“ Той отвръща: „Скъпа Еди, нима някога си прекарвала самотна вечер, освен ако сама не си го пожелала?“ Зървам я как се усмихва — жадна, изпълнена с благодарност към него. Колкото до мен, прибирам се вкъщи, като си мисля, че независимо от всичко мигът, в който наруших благовидната повърхност на нашата среща, бе единственият миг на прямота през цялата вечер. Но въпреки това се чувствам засрамена, неудовлетворена и потисната, също както се чувствах и след онази нощ, когато разговарях с руснака.