Ела не отговори. Първо, бе седнала на креватчето на сина си и го чакаше да заспи. Второ, бе решила да не ходи на гости и не искаше да влиза в спор с Джулия. След малко предпазливо стана от леглото, но Майкъл веднага отвори очи и попита:

— Какви гости? Наистина ли ще ходиш?

— Не — отвърна тя — спи.

Той затвори плътно очи, клепачите му затрептяха за миг, преди да се успокоят напълно. Дори заспал, изглеждаше жизнен — набито, здраво четиригодишно дете. На приглушената светлина русата му коса, клепките, дори лекият мъх по голите ръчички изглеждаха златисти. Кожата му бе лъскава и загоряла от лятното слънце. Ела внимателно загаси лампата — ослуша се, отиде до вратата — пак се ослуша, излезе на пръсти — и отново се ослуша. Никакъв звук. Джулия пъргаво се качи по стълбата и попита весело и непринудено:

— Какво, ще ходиш ли?

— Ш-ш-ш-т, Майкъл току-що заспа.

Джулия зашепна:

— Отивай в банята. Искам после спокойно да си полежа във ваната, като излезеш.

— Нали ти казах, че няма да ходя — отвърна Ела пораздразнена.

— А защо? — попита Джулия и влезе в по-голямата стая. Общо взето, жилището се състоеше от две стаи и кухня, доста малки, с нисък таван, защото бяха точно под покрива. Къщата бе на Джулия, а Ела живееше тук — в тези три стаи, със сина си Майкъл. В по-голямата имаше легло в една ниша, книги, няколко графики. Стаята бе светла, простичко обзаведена, съвсем непретенциозна. Ела не се бе и опитала да наложи своя вкус. Нещо я възпираше — това бе къщата на Джулия и мебелите бяха нейни. Имаше кога да изяви собствения си вкус. Горе-долу така се чувстваше. Но й беше добре тук и не мислеше да се мести. Ела последва Джулия и обясни:

— Не ми се ходи.

— На теб никога никъде не ти се ходи — отбеляза Джулия и се настани с цигара в ръка в едно кресло, твърде голямо за стаята. Джулия бе еврейка, пълна, едра, жизнена, енергична. Беше актриса, но не кой знае колко успяла. Изпълняваше малки роли, за тях я биваше. Жалваше се, че те били два вида: „шаблонно комични на работници и шаблонно трагически пак на работници“. Наскоро бе започнала работа в телевизията. Беше ужасно разочарована от себе си.

Когато рече: „На теб никога никъде не ти се ходи“ — всъщност упрекваше отчасти Ела, отчасти себе си. Тя самата винаги бе готова да иде някъде, никога не отказваше покана. Твърдеше, че дори да ненавижда някоя роля, да мрази пиесата и да й се иска да няма нищо общо с нея, пак й доставя удоволствие, както сама казваше, „да прикове вниманието върху собствената си персона“. Обичаше репетициите, професионалните и салонните разговори и злостните одумки.

Ела работеше за едно женско списание. Три години бе писала за облекло, козметика, как да се привличат и задържат мъжете и прочие — все теми, които ненавиждаше. Не я биваше за тази работа. Сигурно щяха да я уволнят, ако не бе приятелка на редакторката. Напоследък се занимаваше с неща, които много повече й допадаха. Списанието бе въвело медицинска рубрика, списвана от лекар. Всяка седмица пристигаха по няколкостотин писма, половината от които нямаха нищо общо с медицината, а бяха съвсем лични и изискваха специален отговор. Ела отговаряше за тези писма. Беше написала и пет-шест разказа, които иронично наричаше „женски и сантиментални“ — и двете с Джулия твърдяха, че мразят подобни разкази. Написала бе и част от роман. Накратко, на пръв поглед нямаше за какво Джулия да й завижда. Но тя й завиждаше.

Тази вечер се събираха у лекаря, с когото Ела работеше. Той живееше далече, в северната част на Лондон. Ела не искаше да прави каквито и да е усилия. Винаги се насилваше да излиза. Ако не се беше намесила Джулия, щеше да си легне и да чете.

— Все казваш — занарежда Джулия, — че би искала отново да се омъжиш. А как да стане това, като не се срещаш с никого?

— Точно това ме дразни — отвърна Ела с внезапно настървение. — Значи отново съм за продан и трябва да ходя по гости.

— Няма защо да се палиш — не е ли точно така?

— Сигурно.

На Ела й се прииска Джулия да излезе. Седна на ръба на кревата — покрит с мека зелена тъкан, той сега служеше за диван — и също запали цигара. Смяташе, че не издава чувствата си в момента, но бе намръщена и неспокойна.

— В края на краищата — обади се пак Джулия — не се срещаш с никого освен с ония лицемери от редакцията. — После добави: — Освен това миналата седмица влезе в сила решението за развода ти.

Ела изведнъж се засмя, само след миг и Джулия се засмя и двете начаса бяха пак добри приятелки.

Последните думи на Джулия засегнаха позната тема. И двете се мислеха за напълно нормални жени, дори традиционалистки. Сиреч жени с традиционни емоционални реакции. Досега животът им като че ли не бе следвал общоприетите правила, но то беше защото — поне те така го чувстваха и дори декларираха — не бяха срещнали мъж, който да разбере истинската им същност. Жените ги приемаха със смесица от завист и враждебност, а мъжете изпитваха чувства — поне така се оплакваха, — които бяха влудяващо елементарни. Приятелите им смятаха, че презират общоприетите нравствени норми. Джулия бе единствената, която би повярвала, ако Ела й кажеше, че докато е очаквала решението за развода, се е старала да потиска реакциите си към всички мъже (по-точно те бяха потискали чувствата си), проявили интерес към нея. Сега Ела беше свободна. Мъжът й се ожени в деня след обявяването на развода. Това ни най-малко не я разстрои. В брака й нямаше радост — вероятно не бе по-лош от много други, но Ела щеше да се чувства предател към самата себе си, ако бе продължила да го поддържа чрез компромиси. Според хората съпругът й Джордж я бе зарязал заради друга. Беше й неприятно съжалението, с което околните се отнасяха към нея, но честолюбието й не й позволяваше да обясни как всъщност стоят нещата. А и не беше ли все едно какво мислят хората?

Имаше детето, себеуважението си и бъдещето си. Не можеше да си представи това бъдеще без мъж. Следователно — разбира се, бе съгласна, че прагматизмът на Джулия е напълно основателен — трябва да ходи по гостита и да приема покани. Вместо това обаче тя спеше постоянно и се чувстваше потисната.

— Освен това, ако отида, пак ще започнем да спорим с д-р Уест, а от това няма никакъв смисъл. — Ела смяташе, че помощта на д-р Уест не е достатъчно ефикасна не поради липсата му на добросъвестност, а на въображение. Писмата на всички, които не можеше да посъветва коя е подходящата болница, лекарство или лечение, препращаше на Ела.

— Знам, че те са направо ужасни. — Под „те“ Джулия разбираше служители, бюрократи, изобщо службари. За Джулия „те“ неизменно бяха представителите на буржоазията: тя бе комунистка, макар че не бе членувала в партията, а и родителите й бяха работници.

— Погледни — възбудено възкликна Ела, като извади от чантата си сгънат син лист. Беше писмо, написано на обикновена хартия:

Скъпи д-р Олсоп,

Обръщам се към Вас в отчаянието си. Страдам от ревматизъм във врата и главата. Във Вашата рубрика давате любезни съвети на болните. Моля да посъветвате и мен. Моят ревматизъм се прояви, когато съпругът ми почина на 9 март 1950 г. в три часа следобед в болницата. Много се страхувам, защото живея съвсем сама и не знам какво бих правила, ако се скова цялата и не мога да повикам помощ. Очаквам с нетърпение любезния Ви отговор. С почит

(мисис) Дороти Браун

— И какво каза той?

— Каза, че го били наели да списва медицинска рубрика, а не да поддържа амбулатория за невротици.

— Представям си го — отвърна Джулия, която само веднъж беше виждала д-р Уест, но веднага реши, че й е неприятен.

— Стотици, хиляди хора от цялата страна направо гаснат от отчаяние, а никой не се трогва.

— Никой пет пари не дава — потвърди Джулия. Загаси цигарата си и очевидно отказала се от намерението да накара Ела да излезе, подхвърли: — Отивам да взема вана — и заслиза бодро-бодро, като си тананикаше.

Ела постоя известно време неподвижна. Мислеше си, Ако ще ходя, трябва да си изгладя нещо. Понечи да стане да прегледа гардероба си, но се намръщи и си рече, Щом мисля какво да сложа, значи всъщност искам да отида? Колко странно. Може би наистина ми се ходи? В края на краищата винаги така се случва — казвам си, че няма да направя нещо и изведнъж променям решението си. Работата е там, че дълбоко в себе си май вече съм решила какво да правя. Но какво? Не че се отмятам от решението си. Просто изведнъж ми теква да направя нещо, след като съм си казвала тъкмо обратното. Точно така. И сега нямам представа какво съм решила.

След минути се помъчи да се съсредоточи върху романа, който бе написала до половина. Темата бе самоубийството. Смъртта на млад човек, който не съзнавал, че ще стигне до самоубийство до мига преди смъртта, когато изведнъж осъзнава, че месеци наред, обмисляйки и най-малката подробност, се е готвел за тази крачка. Същината на романа е в контраста между външната страна в съществуванието на героя — животът му е подреден, добре планиран, макар и лишен от някаква постоянна цел — и подсъзнателния подтик, свързан единствено със самоубийството и тласкащ го към него. Всички планове на героя за бъдещото са мъгляви и неосъществими, в пълен контраст с подчертано прагматичния му живот. Неосъзнато отчаяние, безумие или ирационалност го тласкат или по-скоро предизвикват у него невероятни фантазии за някакво далечно бъдеще. Вътрешната логика на романа ще се гради от първоначално трудно доловимото, скрито отчаяние до постепенно нарастващо подсъзнателно желание за самоубийство. Мигът на смъртта е и мигът, в който героят изведнъж осъзнава вътрешната последователност в живота си, която съвсем не се свежда до ред, дисциплина, прагматизъм, здрав разум, а до илюзорна призрачност. В мига на смъртта той проумява, че тъмният стремеж към смъртта и самата смърт са обусловени единствено от дивите, лудешки фантазии за красив живот и че здравият разум и редът не са (както изглежда първоначално в романа) признаци за нормалност, а симптоми на безумие.

Идеята за романа бе хрумнала на Ела в момент, когато бе осъзнала, че се облича за вечеря с познати, след като бе решила, че не й се излиза. Тогава си казала, изненадана от идеята си, Точно така ще стигна и до самоубийство. Ще почувствам, че се каня да скоча от отворен прозорец или да пусна газта в тясно, затворено помещение и ще си кажа съвършено хладнокръвно, по-скоро със съзнанието, че съм проумяла нещо, което е трябвало да разбера много по-рано, боже мой! Значи това съм искала. Към това съм се стремила през цялото време! Питам се колко ли хора се самоубиват точно така. А човек винаги си представя, че се случва в момент на пълно отчаяние или криза. Но с мнозина става тъкмо така — изведнъж си дават сметка, че слагат в ред документите си, пишат прощални писма, дори се обаждат на приятели и разговарят бодро, сърдечно, едва ли не с любопитство… вероятно се улавят как запушват пролуките под вратите и прозорците с вестници, правят го съвсем спокойно и усърдно и съвсем безучастно си казват, Виж ти! Колко интересно. Направо невероятно, че не съм разбрал досега какво всъщност искам.

Трудно вървеше този роман. Не да го напише. Тъкмо обратното — Ела си представяше младия човек съвсем ясно. Знаеше как живее, какви навици има. Сякаш всичко бе предварително написано някъде вътре в нея и сега тя само го възпроизвеждаше. Бедата бе, че се срамуваше от романа си. Не беше казала на Джулия за него. Знаеше, че приятелката й ще каже нещо от рода на: „Много песимистичен поглед към живота, нали?“ Или: „Не посочваш никакъв изход…“ Или нещо подобно от оборотния комунистически словесен арсенал. Ела се присмиваше на Джулия за тези клишета, но дълбоко в себе си като че ли бе съгласна с приятелката си, защото не си представяше с какво ли такъв роман би помогнал на някого. Въпреки това го пишеше. А темата му пораждаше у нея не само изненада и срам, но понякога и страх. Дори си мислеше, Да не би пък тайно да съм взела решение да се самоубия? (Но не го вярваше.) И продължаваше да пише, като си измисляше оправдания, Изобщо не е речено, че ще го публикувам, просто ще го напиша, за себе си. А когато споменаваше за него пред приятели, се измъкваше с шега: „Ами всичките ми познати пишат роман.“ Което, в общи линии, беше вярно. Всъщност за нея писането бе пристрастеност — както някои например не могат да устоят на сладко и задоволяват тази си страст, когато са насаме, а други обичат да разиграват сценки с невидимото си alter ego или да разговарят с отражението си в огледалото.

Ела вече бе извадила една рокля от гардероба и бе сложила дъската за гладене, когато си каза, Значи все пак ще отида, така май излиза, а? Чудя се кога ли точно съм го решила. Докато гладеше роклята, продължаваше да си мисли за романа или по-скоро да изкарва на светло още малко от онова, което, забулено в мрак, отдавна очакваше да бъде изкарано наяве. Едва когато вече бе облякла роклята и се оглеждаше в продълговатото огледало, най-после остави младия човек на мира и се съсредоточи върху собствените си действия. Не се хареса. Никога не бе обичала кой знае колко тази рокля. Имаше много дрехи, но никоя не й харесваше истински. Не харесваше и лицето си, нито косата. Косата й не бе хубава и никога не е била. И все пак Ела притежаваше всичко, за да изглежда привлекателна. Беше крехка, с дребна кост. Имаше хубави черти и изящно, издължено лице. Джулия постоянно й повтаряше: „Ако се докараш както трябва, ще заприличаш на апетитна французойка, страхотно сексапилна, ти си точно този тип.“ Но Ела тъй и не успяваше да се издокара. Тази вечер облече семпла черна вълнена рокля, която само създаваше впечатление, че прави жената „страхотно сексапилна“, но всъщност не я правеше. Поне не Ела. Прибра косата си отзад. Изглеждаше бледа, едва ли не сурова.

Та мен изобщо не ме интересуват хората, които ще срещна там!, помисли си тя, като се извърна от огледалото. Тъй че няма никакво значение. Ще се постарая повече, когато отивам някъде с желание.

Синът й спеше. Извика на Джулия през вратата на банята:

— Все пак отивам.

Джулия победоносно се изкикоти:

— Така си и знаех.

Ела се подразни от ликуващия тон, но рече:

— Ще се прибера рано.

Джулия не отговори. Само каза:

— Ще оставя вратата на спалнята си отворена заради Майкъл. Приятна вечер.

За да стигне до дома на д-р Уест, Ела трябваше да пътува половин час с метро, с едно прехвърляне, а после да вземе автобус за няколко спирки. Една от причините да не обича да напуска дома на Джулия бе, че градът я плашеше. Докато прекосяваше миля след миля тягостните, неугледни, сиви и запуснати предградия на Лондон, се изнерви, после раздразнението й се поуталожи и отстъпи място на страха. Докато чакаше автобуса на спирката, тя внезапно промени намерението си и реши да повърви пеш като самонаказание за проявеното малодушие — ще извърви разстоянието от близо миля до къщата и ще се изправи лице в лице с онова, което мразеше. Пред нея се простираше безкрайна улица с невзрачни, жалки къщички. Отгоре бе надвиснало сивото, влажно небе на късната лятна вечер. Накъдето и да погледнеш — само сивота и неугледност. Това беше Лондон — безкрайни улици с такива къщички. Грозната, непоносима гледка направо я смазваше физически — нямаше ли сила, която да я премахне? И на всяка уличка, помисли си тя, живеят хора като жената, чието писмо носеше в чантата си. По тези улички цареше страх и невежество, всъщност бяха изградени от невежество и нищета. Това бе градът, в който Ела живееше, от който бе неделима част и за който се чувстваше отговорна… Озовала се сама на улицата, Ела ускори крачка и паважът закънтя от токчетата й. Взря се в прозорците. Несъмнено в този край на улицата живееха работници — личеше си по дантелените перденца и завесите на едри цветя. Точно тези хора пишеха онези ужасни писма, на които се чудеше как да отговори. Но изведнъж усети промяна, защото пердетата на прозорците станаха други — насреща й грейнаха завеси в електрик. Тук живееше художник. Нанесъл се в евтината къщичка и я направил неузнаваема. Последвали го и други — със солидни професии. Оформил се бе кръг от хора, различни от останалите жители на квартала. Те не биха могли да общуват с обитателите от долния край на улицата, които на свой ред не биха прекрачили и прага на тези къщи. Точно тук се намираше и къщата на д-р Уест — той познаваше първия заселил се тук, художника, и бе купил къщата, кажи-речи, точно отсреща. Бе рекъл: „Тъкмо навреме. Цените вече се вдигат.“ Градината бе занемарена. Беше много зает като лекар, имаше три деца, а жена му помагаше в работата. Нямаше време за градината. (Повечето градини по улицата бяха добре поддържани.) От тази част, помисли си Ела, не пишат на лечители в женски списания. Вратата се отвори и на прага се появи енергичната, дружелюбна мисис Уест.

— Ето те и теб най-после — и пое палтото на Ела.

Антрето бе уютно, чисто и удобно — част от територията на мисис Уест, която каза:

— Мъжът ми спомена, че пак си го нападала заради смахнатия му антураж. Много мило от твоя страна да вземаш толкова присърце писмата на тези хора.

— Това ми е работата — отвърна Ела. — Затова ми плащат.

Мисис Уест се усмихна с любезна снизходителност. Не можеше да понася Ела. Не защото работеше с мъжа й — о, това би било твърде елементарно за жена като нея. Ела не проумяваше тази й неприязън, докато един ден мисис Уест не рече: „Момичета като теб, които гонят кариера…“ Думите й бяха прозвучали така безцеремонно — също като „смахнат антураж“ или „тези хора“, че Ела не бе съумяла да отговори. А сега мисис Уест се постара да й покаже, че съпругът й споделя с нея за работата си, изтъквайки по този начин правата си на съпруга. По-рано Ела си бе казвала, Въпреки всичко тя е добра жена. Но този път, раздразнена, си каза, Не е добра жена. По дяволите тия мумии, ведно с дезинфекциращите им приказки: „смахнат антураж“, „гонещи кариера момичета“. Не харесвам госпожата и няма да се преструвам, че я харесвам. Тя последва мисис Уест в хола, където бе пълно с познати лица. Например шефката на списанието, където работеше. И тя бе на средна възраст, но изискана, добре облечена, с лъскава, къдрава прошарена коса. Беше се отдала на професията си, външният й вид бе част от служебното й положение — за разлика от мисис Уест, която имаше приятна външност, но съвсем не бе изискана. Казваше се Патриша Брент и името й също бе част от служебното й положение — мисис Патриша Брент, редактор. Ела седна до Патриша, която й каза:

— Д-р Уест тъкмо разправяше как се караш с него за писмата.

Ела хвърли бърз поглед наоколо и видя, че всички й се усмихват в очакване да каже нещо. Темата за препирните им бе сервирана като част от менюто и сега от нея се очакваше да отдели на проблема малко внимание, преди всички да го забравят. Но в никакъв случай не трябваше да се стига до истинска дискусия или спор. Ела рече с усмивка:

— Не беше точно каране… — А после добави с преднамерено тъжно-шеговит тон, както се очакваше от нея: — В края на краищата много е потискащо, че нищо не може да се направи за тези хора.

Чу се да изрича фразата „тези хора“ и това я ядоса и отчая. Не биваше да идвам — рече си тя. — Тези хора (в случая имаше предвид семейство Уест и всичко, което те представляваха) те приемат само ако се държиш като тях.

— Там е цялата работа — обади се д-р Уест разпалено. Беше, общо взето, енергичен, компетентен човек, а после подхвърли предизвикателно към Ела: — Освен ако цялата система не се смени, разбира се. Нашата Ела е революционерка, макар сама да не го съзнава.

— Мислех — обади се Ела, — че всички искаме смяна на системата.

Тази реплика бе неуместна. Д-р Уест неволно се намръщи, а после се усмихна.

— Разбира се — отвърна той. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Семейство Уест винаги гласуваха за Лейбъристката партия. Патриша Брент, по убеждение консерватор, много се гордееше, че д-р Уест е лейбърист. Това подчертаваше нейната толерантност. Ела не симпатизираше на определена партия, но и тя, по парадоксален начин, подхранваше представите на Патриша за толерантност, като не криеше презрението си към списанието. Ела работеше в един кабинет с Патриша. Атмосферата там бе досущ като във всички кабинети на списанието — по женски свенлива, снобска. И всички работещи там жени като че ли възприемаха този тон, въпреки своята индивидуалност. Това се отнасяше дори и за самата Патриша, която бе коренно различна. Бе мила, сърдечна, пряма, с подчертано достойнство. Но в службата подхвърляше нетипични за характера си неща и Ела, уплашена за самата себе си, я критикуваше. А после добавяше, че макар и двете да са принудени да изкарват прехраната си, не трябва да се самозаблуждават относно работата си. Беше очаквала — едва ли не го бе желала — Патриша да я помоли да напусне. Но при един подобен случай Патриша я заведе в скъп ресторант и започна да се оправдава. Оказа се, че гледа на настоящата си служба като на поражение. Преди това работила в едно от големите, изискани женски списания, където завеждала секцията за мода, но очевидно счели, че не отговаря на изискванията. Списанието публикувало отзиви за съвременното изкуство и редакторката трябвало да има усет за модното в изкуството. Патриша не умеела да се приспособява към диктата на модата в изкуството, което, поне от гледна точка на Ела, бе нейно преимущество, но собственикът на съответната поредица женски списания я преместил в списание „Жената домакиня“, адресирано предимно към жени от работническата класа и лишено от каквито и да е културни претенции. Сега Патриша се чувствала на мястото си и тъкмо това тайничко я огорчавало. Атмосферата в предишното списание й доставяла смирена радост, защото там сътрудничели нашумели автори и художници. Произхождала от провинциално семейство, богато, но еснафско. В детството си израснала с прислуга и тъкмо този ранен контакт с „по-низшите слоеве“ — смутено ги наричаше така в кабинета си, а навън съвсем свободно, тъкмо това развило у нея проницателен нюх към онова, което е необходимо на читателите й.

И през ум не й бе минавало да уволни Ела и с времето започна да се отнася към младата жена със същото смирено уважение, каквото бе изпитвала към лъскавото списание, което бе напуснала по принуда. От време на време небрежно подхвърляше, че в редакцията й работи „интелектуалка“, която публикува разкази в „интелектуалните вестници“.

Колкото до писмата на читателките, Патриша проявяваше много по-топло, по-човешко отношение към тях, отколкото д-р Уест.

Сега се опита да защити Ела, като рече:

— Съгласна съм с Ела. Само като погледна ежеседмичната й доза човешка мъка, се чудя как успява да я преглътне. Аз лично толкова се разстройвам, че направо загубвам апетит. А, уверявам ви, стигне ли се дотам, значи положението е много сериозно.

Всички се засмяха и Ела се усмихна на Патриша с благодарност. Тя, от своя страна, й кимна, сякаш искаше да й каже: „Всичко е наред, не сме те критикували зад гърба.“

Разговорът отново потръгна и Ела вече можеше да огледа. Холът бе просторен. Преградната стена бе съборена. В останалите къщички от същия тип наоколо на партерния етаж имаше по две по-малки помещения — кухня, често пренаселена, в която хората живееха, и хол за гости. Този хол заемаше целия партер, а към спалните горе водеше стълба. Холът беше в различни контрастни, ярки цветове — тъмнозелено, светлорозово, жълто. Но мисис Уест нямаше вкус и не се бе получил добър ефект. След пет години, помисли си Ела, в къщите наоколо стените ще са в свежи цветове, а завесите и възглавничките ще са в същия тон. Ние им налагаме този вкус — с „Жената домакиня“ например. И какво ще представлява този хол тогава? Като в съседната къща, предполагам… Но трябва да съм по-общителна, на гости съм, в края на краищата…

Ела се огледа и видя, че присъстващите не са една компания, а са събрани произволно само защото семейство Уест си бяха казали: „Време е да поканим гости…“, а поканените, от своя страна, си бяха рекли: „Сигурно трябва да отидем на гости на семейство Уест.“

Защо ли дойдох, помисли си Ела, а колко път само ме чака на връщане. В този миг един мъж стана от мястото си отсреща и се премести до нея. На пръв поглед й се видя слаб, млад човек с проницателен, критичен поглед и смутена усмивка — докато се представяше (казваше се Пол Танър и бе лекар), на няколко пъти се усмихна безкрайно мило, някак против волята си и без сам да го съзнава. Усети, че и тя се усмихва в отговор на тези неволни искрици на сърдечност и внимателно се вгледа в него. Разбира се, не бе преценила правилно, той съвсем не бе толкова млад, колкото й се бе сторил в началото. Гъстата му черна коса беше пооредяла на темето, а извънредно бялата му кожа със светли лунички бе понабръчкана около очите. Очите му бяха сини, дълбоки и много красиви, едновременно закачливи и сериозни, някак неуверени. Нервно лице, реши тя и долови напрежението в тялото му, докато говореше — а той говореше добре, но сякаш се самонаблюдаваше. Тази напрегнатост я накара неволно да се отдръпне, а само преди миг бе отвърнала на несъзнателно сърдечната му усмивка.

Такава бе първата й реакция към мъжа, когото по-късно щеше дълбоко да обикне. След време той се оплакваше, полушеговито, полусериозно: „Не почувства и капчица любов в началото. А трябваше да ме обикнеш от пръв поглед. Ех, защо поне веднъж в живота ми някоя жена не се влюби в мен от пръв поглед, но не става така.“ А после се впускаше в разсъждения по темата, като се шегуваше: „Лицето разкрива душата. Как може един мъж да се довери на жена, която се влюбва в него чак след като я е любил? Не мен обикна ти.“ И избухваше в ироничен, тъжен смях, а Ела възкликваше: „Как можеш да отделяш любенето от всичко останало? Нелепо е.“

Вниманието й започна да се отклонява от него. Усети, че нервничи и че той забеляза това. Не му бе все едно, защото я беше харесал. На лицето му се четеше желание да я задържи. Тя чувстваше, че в дъното на всичко стои честолюбието, мъжкото му честолюбие, което, ако тя не откликне, ще бъде накърнено, и изведнъж й се прииска да избяга. Цялата тази гама от чувства, толкова неочаквани и силни, й припомниха за предишния й съпруг Джордж. Беше се омъжила за него едва ли не от умора, защото я бе ухажвал неотстъпно и настойчиво цяла година. Съзнаваше, че не трябва да се омъжва за него, но все пак го направи — просто нямаше воля да скъса. Скоро след това започна да изпитва физическо отвращение от него, чувство, което не можеше нито да овладее, нито да скрие. Но тази й реакция засили страстта му към нея, което на свой ред задълбочи нейната неприязън — сякаш отвращението й му доставяше удоволствие или предизвикваше тръпка. Очевидно и двамата бяха стигнали до безнадеждна психологическа безизходица. После, за да я нарани, той преспа с друга жена и й разказа за това. Чак тогава събра смелост да скъса с него. Обясни му — напълно нечестно, от отчаяние — че е сринал доверието й. Този довод бе в разрез с нравствените й критерии и обстоятелството, че си е послужила с баналния аргумент за изневярата — непрестанно си повтаряше, че е постъпила така, защото е страхливка — я караше да се презира. Последните няколко седмици от съвместния й живот с Джордж бяха истински кошмар, изпълнени със самопрезрение и истерични изблици, докато най-сетне напусна дома му, за да сложи край на всичко, за да се откъсне от мъжа, който я бе задушавал, държал я бе в плен, несъмнено бе смазвал волята й. После той се ожени за жената, с която бе спал, за да си върне Ела. За нейно огромно облекчение.

Беше й станало навик, когато е потисната, да се самоукорява за поведението си по време на брака. Стигаше до тънки психологически наблюдения върху взаимоотношенията им, очерняше и себе си, и него, изпълваше се с досада и омерзение към преживяното, а най-лошото бе, че дълбоко в себе се страхуваше да не би поради някакъв свой вроден недостатък да е обречена това неизбежно да се повтори и с друг мъж.

Но след като поживя с Пол Танър, вече можеше да заяви съвсем искрено: „Разбира се, аз никога не съм обичала Джордж.“ И май нямаше какво повече да се каже по въпроса. Поне що се отнася до нея, тя нямаше какво повече да каже. Нито се тревожеше, че всички тези сложни психологически проблеми едва ли се свеждаха единствено до „Разбира се, аз никога не съм обичала Джордж“ и произтичащото от това — „Обичам Пол.“

Но в този миг изпитваше желание да се откъсне от Пол и се чувстваше като в капан — не заради самия него, а от възможността чрез него миналото й да се повтори.

Той попита:

— Какво предизвика спора ви с д-р Уест? — Опитваше се да я задържи. Тя отговори:

— Да, като лекар и вие гледате на тях единствено като на пациенти, разбира се. — Гласът й прозвуча остро и нападателно, затова се опита да се усмихне и добави: — Извинете. Изглежда, работата ме разстройва повече от необходимото.

— Разбирам — рече той. Д-р Уест никога не би казал „Разбирам“ и тя изведнъж омекна. Хладната й неосъзната скованост, от която се освобождаваше само в присъствието на много близки хора, мигновено изчезна. Отвори чантата си да вземе писмото и усети, че безпорядъкът там предизвика насмешливата му усмивка. Той пое листа усмихнат. Постоя за миг с неразгънатото писмо в ръка, като я гледаше с одобрителен поглед, сякаш приветстваше истинската й същност, едва сега разкрила се пред него. После прочете писмото и отново постоя с листа в ръка, този път разгънат.

— Какво би могъл да направи горкият д-р Уест? Да не очаквахте да предпише мехлем?

— Не, разбира се.

— Тя навярно непрестанно тормози личния си лекар, и то по три пъти седмично от… — погледна писмото — … 9 март 1950 година насам. И горкият човек й предписва всевъзможни мехлеми.

— Да, така е — отвърна тя. — Трябва да й отговоря утре сутрин. Както и на още стотина — посегна да вземе писмото.

— И какво ще й пишете?

— Какво мога да й пиша? Бедата е там, че има хиляди като нея, дори милиони. — Думата „милиони“ прозвуча някак по детски и тя го погледна сериозно, сякаш искаше да му внуши своята представа за смазващото черно бреме на мъката и невежеството. Той й върна писмото и пак попита:

— Но какво ще й пишете?

— Не бих могла да й кажа нищо от онова, което действително й е нужно. А на нея, разбира се, й се иска д-р Олсоп да се втурне към нея като рицар на бял кон и да я спаси.

— Точно така.

— Там е цялата беда. Не мога чисто и просто да кажа: Скъпа мисис Браун, вие не страдате от ревматизъм, а сте самотна и изоставена и си измисляте симптоми, за да накарате хората да ви обърнат внимание. Не бих могла, нали?

— Можете да й го кажете тактично. Самата тя сигурно го знае. Например посъветвайте я да направи усилие да се среща с хора, да се запише в някаква организация или неща от тоя род.

— Високомерно е да й казвам какво да прави.

— Тя търси помощ, тъй че ако не го сторите, това ще е проява на високомерие.

— Някаква организация, казвате. Но на нея не й трябва такова нещо. Тя няма нужда от неясни абстракции. Била е омъжена години наред и сега се чувства половин човек.

При тези думи той я изгледа за миг тъжно, но мислите му останаха скрити. Най-после каза:

— Ами сигурно сте права. Може да й предложите да се обърне към бюро за запознанства. — Той се засмя на неодобрителната й гримаса и продължи: — Да, не можете да си представите колко много добри бракове съм уредил лично аз чрез бюрата за запознанства.

— Звучите като социален психотерапевт — каза тя и едва изрекла думите, се досети какъв отговор ще последва. Д-р Уест, солидният общопрактикуващ лекар, който нямаше търпение за „по-деликатните истории“, бе споменавал шеговито за свой колега, „шамана“, при когото изпращаше пациенти със сериозни психически проблеми. Ето значи кой бил „шаманът“.

Сега вече Пол Танър отговори с неохота:

— В известен смисъл съм тъкмо това. — Тя почувства откъде идва неохотата му — не искаше да предизвика у нея обичайната реакция. Ела разбираше каква точно е тази реакция, защото мигновено бе усетила чувство на облекчение и любопитство, неловко любопитство, че той може да чете човешката душа и вече знае какво ли не за нея. Тя бързо каза:

— О, няма да ви занимавам с проблемите си.

Той замълча за миг — тя усети, че търси подходящ отговор да я откаже от подобни намерения — и накрая каза:

— Никога не давам съвети, когато съм на гости.

— Освен на вдовицата Браун — подхвърли тя.

Той се усмихна и рече:

— Вие сте от буржоазно семейство, нали? — Думите му несъмнено прозвучаха като преценка. Ела се засегна.

— Само по произход.

— А аз съм от работническо семейство, така че със сигурност знам повече от вас за мисис Браун.

В този момент до тях се приближи Патриша Брент и отведе Пол да го представи на някого от редколегията. Ела разбра, че вглъбеният им разговор е направил впечатление — събирането не бе предназначено за двойки. С жеста си Патриша й подсказваше, че са привлекли вниманието. Ела се подразни. На Пол не му се искаше да я остави. Хвърли й настойчив, приканващ и същевременно повелителен поглед. Да, помисли си Ела, повелителен поглед, с който сякаш й даде команда да остане на мястото си, докато се освободи и се върне при нея. Отново усети, че се отдръпва от него.

Трябваше вече да се прибира вкъщи. Беше дошла едва преди час, но не й се стоеше повече. Пол Танър сега седеше между Патриша и една млада жена. Ела не чуваше какво си говорят, но изражението и на двете жени издаваше смесица от оживление и скрита заинтригуваност, което означаваше, че пряко или косвено разговарят за работата на д-р Танър и това ги бе въодушевило, докато той се усмихваше любезно, но сдържано. С часове няма да се отърве от тях, помисли си Ела. Затова стана и се извини на мисис Уест, която се подразни, че си тръгва толкова рано. Кимна на д-р Уест, с когото щяха да се срещнат на другия ден над купчина писма, и се усмихна на Пол — сините му очи направо се облещиха от изненада, че си тръгва. Отиде в антрето да облече палтото си, а той тутакси я последва и й предложи да я закара. Държеше се хладно, едва ли не грубо, защото му бе неприятно, че се е наложило да я последва пред очите на всички. Ела каза:

— Едва ли ви е на път.

— Къде живеете? — попита той, а когато тя му обясни, твърдо отговори, че му е на път.

Имаше малка английска кола. Караше бързо и уверено. За всеки, който шофира или се вози в такси, Лондон изглежда съвсем различен, отколкото за този, който пътува с метро или автобус. Ела си мислеше, че безкрайната неугледна сивота, която съвсем наскоро беше прекосила, се бе превърнала в замъглен, сияен град, осеян със светлини, който с нищо не можеше да я уплаши. Междувременно Пол Танър й хвърляше бързи, изучаващи погледи и задаваше кратки, конкретни въпроси за живота й. В желанието си да му попречи да й постави етикет тя му разказа как по време на войната работила в стол за работнички и живяла в едно общежитие с тях. Как след войната хванала туберкулоза в лека форма и прекарала шест месеца на легло в санаториум. Това преживяване променило живота й, променило и самата нея много повече, отколкото военните години, прекарани сред работничките. Майка й умряла в ранното й детство и я отгледал баща й, мълчалив и сломен човек, бивш офицер в Индия. „Ако това изобщо може да се нарече отглеждане — беше ме оставил сама на себе си и съм му благодарна за това“ — добави тя през смях. За кратко била омъжена, но бракът й не бил щастлив. При споменаването на всеки един от тези факти Пол Танър кимваше. Ела си го представи как седи на бюрото и кима на пациентите си, които отговарят на въпросите му.

— Казват, че пишете романи — рече той, зави и спря пред къщата на Джулия.

— Не пиша романи — отвърна тя, раздразнена, че навлизат в лични теми, и бързо слезе от колата. Той също излезе от другата страна и стигна до вратата едновременно с нея. И двамата се подвоумиха. Но тя искаше да се прибере, да избяга от настойчивото му преследване. Той рязко каза:

— Ще дойдете ли с мен на разходка с колата утре следобед? — после хвърли бърз поглед към небето, което бе обвито в гъсти облаци и рече: — Времето, изглежда, ще бъде хубаво.

При тези думи тя се засмя и в прилив на топло чувство, предизвикано от смеха, прие. На лицето му се изписа облекчение, дори ликуване. Това за него е победа, помисли си тя доста хладно. Той отново се подвоуми, подаде ръка за довиждане, кимна и тръгна към колата, като каза, че ще дойде да я вземе в два. Тя прекоси тъмното антре и се качи по тъмните стълби в смълчаната къща. Изпод вратата на Джулия се процеждаше светлина. В края на краищата бе още съвсем рано. Ела извика:

— Прибрах се, Джулия.

Джулия й отговори със силния си, бодър глас:

— Влез да си поговорим.

Джулия имаше просторна и хубава спалня и сега се бе облегнала на куп възглавници в широкото си двойно легло с книга в ръка. Беше по пижама, с навити до лактите ръкави. Гледаше я дружелюбно, изпитателно и с огромно любопитство.

— Е, как беше?

— Скучно — отвърна Ела и отговорът й бе укор към Джулия, че я е накарала да иде чрез неуловимото въздействие на волята си. — Докара ме един психиатър — добави тя, като съзнателно натърти на „психиатър“, за да предизвика у Джулия онова изражение, което бе усетила, че придобива самата тя и което бе забелязала по лицата на Патриша и младата жена. Когато го забеляза, се засрами и съжали, че е изрекла думата преднамерено нападателно към Джулия. Което всъщност и направих, помисли си тя и добави: — Не мисля, че го харесвам — и по детински палаво започна да си играе с шишенцата върху тоалетната масичка. Разтърка парфюм по китките си, като наблюдаваше лицето на Джулия в огледалото — погледът й отново бе неотстъпчив, скептичен и изпитателен. Помисли си, Несъмнено понякога Джулия се държи досущ като майка, но трябва ли аз непрекъснато да се съобразявам с нея?… Освен това доста често и аз се държа майчински с Джулия, иска ми се да я закрилям, макар да не знам защо.

— Защо не го харесваш? — попита Джулия. Въпросът прозвуча сериозно и от Ела се очакваше да отговори сериозно. Вместо това тя каза:

— Благодаря ти, че наглежда Майкъл — и се качи горе да си легне, като на излизане хвърли на Джулия извинителна усмивка.

На другия ден Лондон бе облян в слънце и дърветата по улиците сякаш нямаха нищо общо с тежките сгради, а продължаваха полята, горите, тревата. Колебанието на Ела за предстоящата следобедна разходка с кола се стопи от сладостната мисъл за напечена от слънцето трева. Внезапно при обзелото я въодушевление осъзна, че напоследък може би се е чувствала много по-потисната, отколкото е предполагала. Усети се, че пее, докато приготвя обяда на детето. Просто защото си бе припомнила гласа на Пол. Отначало не бе обърнала внимание на гласа му, но сега го чу ясно — топъл, от време на време грубоват заради откъслечните просторечни нотки. (Сега, като си мислеше за Пол, Ела не го виждаше, а го чуваше.) И се вслушваше не в думите, които казва, а в мелодията на гласа му, в която се долавяха и деликатност, и ирония, и съчувствие.

Следобед Джулия щеше да води Майкъл у приятели и щом обядваха, те тръгнаха, за да не разбере той, че майка му ще ходи на разходка без него.

— Изглеждаш доволна в края на краищата — подхвърли Джулия.

Ела каза:

— Ами не съм излизала от Лондон от месеци. Пък и липсата на мъж край мен не ми се отразява добре.

— На кого ли пък се отразява добре? — тросна се Джулия. — Но не мисля, че е за предпочитане да си с кой да е, отколкото да си сама. — И след като пусна тази стреличка, потегли с детето в прекрасно настроение.

Пол закъсня и по начина, по който се извини — почти нехайно, Ела разбра, че често закъснява и че просто си е такъв, а не че е много зает или с куп задължения като лекар. Общо взето, беше доволна, че закъсня. Само като погледна лицето му, върху което като облак тегнеше нервна раздразнителност, веднага си припомни, че предната вечер не го бе харесала. Освен това закъснението му означаваше, че не държи кой знае колко на нея и това я освобождаваше от онази напрегнатост и паника, които бе изпитвала с Джордж. (Тя добре съзнаваше това.) Но щом се настаниха в колата и се отправиха извън Лондон, усети, че той отново й хвърля бегли, нервни погледи. Излъчваше решимост. Той говореше, а тя се вслушваше в гласа му, който беше точно толкова приятен, колкото си го бе представяла. Слушаше го, гледаше през прозореца и се смееше. Заобяснява й защо е закъснял. Имало някакво недоразумение между него и колегите му в болницата, където работеше.

— Всъщност никой нищо не е изрекъл на глас, но хората от висшите класи общуват помежду си чрез недоловимо писукане, досущ като прилепите. Това поставя хората с произход като моя в ужасно неблагоприятно положение.

— Вие единственият лекар с работнически произход ли сте?

— Не, не в цялата болница, само в това отделение. И те непрекъснато ти напомнят за това. Без дори да съзнават — каза го шеговито, закачливо. Но имаше и горчивина. Ала горчивината прозвуча по-скоро по навик и вече бе загубила жилото си.

Този следобед разговорът вървеше леко, сякаш преградата помежду им безшумно се бе стопила през нощта. Безкрайните грозни предградия на Лондон останаха зад гърба им, пред тях всичко бе окъпано в слънце и настроението на Ела тъй рязко се повиши, че тя изпадна в опиянение. Освен това долавяше, че между нея и този мъж ще пламне любов, телата им неминуемо ще се срещнат, усещаше го по насладата, с която слушаше гласа му. Това чувство изпълваше сърцето й с тиха радост. Сега той я гледаше усмихнато, едва ли не любвеобилно и рече, както бе отбелязала и Джулия:

— Изглеждаш много доволна.

— Да, защото излизам от Лондон.

— Толкова ли го мразиш?

— О, не, обичам го. Искам да кажа харесвам живота си в Лондон. Но мразя… всичко това.

И тя посочи гледката навън. Храстите и дърветата отново бяха изчезнали и сега минаваха край някакво селище. Нямаше и помен от добрата стара Англия, всичко бе ново и грозно. Минаха по главната търговска улица — и тук магазините имаха същите имена като магазините покрай пътя от Лондон дотук.

— Защо?

— Ами очевидно защото е грозно.

Той с интерес се взря в лицето й. След малко каза:

— Но тук живеят хора. — Тя сви рамене. — И тях ли мразиш?

На Ела й стана неприятно. Помисли си, че от години не бе срещала човек, на когото да се налага да обяснява защо мрази „всичко това“. А въпроси от рода на „и тях ли мразиш“, сиреч обикновените хора, бяха напълно неуместни. Но след като помисли малко, отвърна леко предизвикателно:

— Донякъде да. Мразя онова, с което се примиряват. Всичко трябва да бъде пометено… докрай — и тя направи широк, енергичен жест с ръка, сякаш да срине огромната, тъмна маса на Лондон, хилядите грозни градчета, мизерното, жалко съществуване на хиляди в Англия.

— Но това няма как да стане и ти го знаеш — каза той поусмихнат, леко на инат. — Всичко ще продължи, както си е. Ще има и еднакви магазини от едни и същи вериги, и телевизионни антени, и порядъчни хора. Това имаш предвид, нали?

— Разбира се. Но ти просто приемаш нещата такива, каквито са. А защо трябва да се примиряваш с всичко?

— Защото живеем в такова време. А и всичко е по-добре отпреди.

— По-добре ли! — неволно възкликна тя, но се овладя. Почувства, че неволно бе отнесла думата „по-добре“ към своето лично усещане за престоя си в болницата, усещане за някаква тъмна, безлична, унищожителна стихия, която подрива корените на живота и се развихря по време на войни, жестокост и насилие. Но това нямаше нищо общо с разговора им. — Искаш да кажеш — заговори отново тя, — че е по-добре, защото няма безработица и никой не гладува, тъй ли?

— Колкото и странно да е, да, точно това искам да кажа — изрече тези думи така, че бариерата помежду им отново се спусна — той беше от работническо семейство, а тя не беше, тъй че той беше от посветените. Тя замълча, а той отново подчерта: — Всичко е много по-добре, много, много по-добре. Как може да не забелязваш? Аз например помня… — Тук той замълча, този път не защото искаше (както се изразяваше Ела) да я „тероризира“ от позицията на по-осведомен, а защото споменът бе болезнен.

Тъй че тя заговори отново:

— Направо не разбирам как може човек да не изпитва отвращение, като гледа какво става в тази страна. На повърхността всичко изглежда добре — спокойно, равно, безметежно. Но под лустрото сякаш е посипана отрова. Срещаш само омраза, завист и самотни хора.

— Така е навсякъде. Във всички страни, достигнали определена степен на развитие.

— От това нещата не стават по-добри.

— Всяко нещо е по-добро пред страха от живота.

— Имаш предвид истинската мизерия. А също така, разбира се, че аз не съм я изпитвала, за да мога да я разбера.

Той й хвърли бърз поглед, в който се четеше удивление от проявената настойчивост да гледа на всичко като равна. А също и известно уважение, както и долови Ела. Това обаче нямаше нищо общо с погледа на мъж, претеглящ сексуалността на жена, и тя се поотпусна.

— Значи би искала да пуснеш огромен булдозер, който да изрине цяла Англия, така ли?

— Да.

— И да останат само няколко катедрали и старинни сгради, е, и някое и друго китно селце.

— Да.

— А после отново ще върнеш всички хора в красивите, нови градове — истинска архитектурна приказка, и ще им наредиш задължително да ги обикнат.

— Да.

— А може би ти харесва добрата стара Англия с бира, кегли, игри и веселие, девойки в дълги, домашно тъкани рокли.

Тя отвърна гневно:

— Разбира се, че не! Мразя идилиите на Уилям Морис^[1]. Но не е честно от твоя страна. Виж се само — убедена съм, че си вложил почти цялата си енергия, за да преодолееш класовите бариери. Но вече няма никаква връзка между сегашния ти начин на живот и живота на родителите ти. Сигурно им изглеждаш напълно чужд. Сигурно се чувстваш раздвоен, съставен от две части. Точно така е и в тази страна. Знаеш, че е така. Е, аз мразя това, мразя всичко това. Мразя тази страна, до такава степен разкъсана на две, че… Проумях всичко това едва по време на войната, когато живях с онези жени.

— Да, да! — възкликна той най-после. — Снощи бяха абсолютно прави. В края на краищата ти наистина се оказа революционерка.

— Не е вярно. Тази дума не означава нищо за мен. Изобщо не се интересувам от политика.

Той се засмя на думите й, но продължи с най-топло чувство, което я трогна:

— Ако стане твоето и трябва да построиш своя нов Йерусалим, то ще бъде като да унищожиш растение, защото си го изтръгнала и си го посадила в неподходяща почва. Във всяко нещо има приемственост, всички събития следват невидима логика. Ако се наложиш над другите, ще убиеш духа им.

— Приемствеността невинаги е оправдана, ако е заради самата приемственост.

— О, да, Ела, оправдана е. Така е. Повярвай ми.

Думите му прозвучаха толкова лично, че тя се обърна и го погледна удивено, но реши да замълчи. Иска да каже, помисли си тя, че раздвоението му е тъй болезнено, че на моменти се пита дали си е струвало… Ела се извърна и отново се загледа през прозореца. Минаваха през друго село. Беше по-хубаво от предишното — старинен център, масивни къщи в пастелни тонове, озарени от топлото слънце. Но недалеч от центъра се виждаха грозни нови къщи и току до самия площад се издигаше магазин от веригата „Улуърт“, досущ като всички останали, както и кръчма в уж тюдоров стил. Сигурно следваше цяла поредица от такива селища. Ела рече:

— Хайде да се махнем от тези села, тук няма нищо за гледане.

Този път погледът му, който тя забеляза, но много по-късно проумя, бе направо слисан. Известно време той не промълви нито дума, но когато встрани се появи тесен път, криволичещ между облени в слънце дървета, сви по него.

— Къде живее баща ти? — попита той.

— О! — възкликна тя. — Разбирам за какво намекваш. Не, той е съвсем различен.

— Различен от какво? Нищо не съм казал.

— Да, но се подразбира. Той е бивш военен от Индия. Но е съвсем различен от карикатурния образ. След като стана непригоден за армията, известно време работи като администратор. Но е съвсем различен и от този тип хора.

— А какъв е тогава?

Тя се засмя. В смеха й се долови обич, спонтанна и искрена, но и напълно неосъзната горчивина.

— Когато се върна от Индия, купи стара къща. В Корнуол. Малка и уединена. Много красива. Старинна… нали разбираш. Той е затворен човек, винаги е бил такъв. Непрекъснато чете. Знае много за философия и религия… за Буда например.

— А харесва ли те?

— Дали ме харесва! — въпросът я изненада. Нито веднъж досега не си бе задавала въпроса дали баща й я харесва. Обърна се сепнато към Пол и каза през смях: — Ама че въпрос! Как да ти кажа, просто не знам. — И добави шепнешком: — Всъщност не, като се замисля. Нито пък аз него. Не мисля, че ме харесва истински.

— Разбира се, че те харесва — набързо я увери Пол, явно съжалил, че е задал такъв въпрос.

— В такива случаи „разбира се“ съвсем не е задължително — и Ела се умълча и умисли. Усещаше, че в погледите, които й отправя Пол, се таи вина, както и топлота и му бе благодарна за загрижеността.

Опита се да даде някакво обяснение:

— Понякога, като отида в края на седмицата, той е доволен, че ме вижда… несъмнено. Но и никога не се е оплакал, че не ходя по-често. И когато съм там, присъствието ми като че ли е без значение за него. Той се придържа към строго определен ред. Една стара жена поддържа къщата. И се храни по определен начин. Няколко неща са неизменна част от менюто му — ростбиф, стек и яйца. Изпива по един джин преди обяд и по две-три чашки уиски след вечеря. Всяка сутрин след закуска прави дълги разходки. Следобед работи в градината. Вечер чете до много късно. Когато съм там, всичко това си върви, както винаги. Той дори не разговаря с мен. — Тя отново се засмя. — Или, както се изрази ти преди малко, ние сме на съвсем различни вълни. Има един много близък приятел, полковник, и двамата много си приличат — слаби, жилави, с буйни вежди — и общуват помежду си чрез онова тънко, недоловимо писукане. Понякога седят един срещу друг часове наред, без да си кажат и дума, само си пият уискито, а понякога си разменят кратки реплики за Индия. А когато баща ми е сам, мисля, че разговаря с Бога, с Буда или с някой друг. Но не и с мен. Обикновено, ако кажа нещо, сякаш го притеснявам и той сменя темата.

Ела млъкна, като си помисли, че за първи път се отпусна да говори толкова дълго пред него и беше странно да говори тъкмо за баща си, защото рядко го споменаваше или дори мислеше за него. Пол помълча, после внезапно попита:

— Как е тук?

Неравният път ги бе отвел на малка закътана поляна.

— О, да! — възкликна Ела. — Сутринта станах с надеждата, че ще ме заведеш на някоя малка полянка като тази.

Тя бързо слезе от колата, улавяйки учудения му поглед. Спомни си този поглед много по-късно, когато ровеше в паметта си, за да разбере как я е възприемал той този ден.

Поразходи се из поляната, като докосваше тревите, вдъхваше аромата им и обръщаше лице към слънцето. Когато се върна, той бе постлал килимче и я чакаше, седнал на него. Очакването му прогони чувството й за лекота, което просторът на малката слънчева поляна бе събудил у нея, и тя се напрегна. Отпускайки се на земята, си помисли, Боже мой, та той си е наумил нещо, нима иска да ме люби толкова скоро? Не, не може да бъде, много е рано още. Въпреки това остана да лежи съвсем близо до него, обзета от щастие, както и от желание да остави нещата да следват своя естествен ход.

След време — всъщност не кой знае колко по-късно — той щеше да й подхвърля шеговито, че го е завела на това място, защото е искала да я люби, защото го е замислила предварително. Тези подмятания винаги я вбесяваха, а когато продължаваше да я дразни, се отдръпваше от него. Но й минаваше. А той пак и пак се връщаше към този ден. Ела, виждайки какво значение му придава, усещаше, че тази повтаряща се нищо и никаква препирня впръсква в тях отрова, която постепенно прониква надълбоко. Не беше прав. В колата действително бе почувствала, че физическият им контакт е неизбежен заради мелодията в гласа му, на която тя откликваше. Но това щеше да стане някой ден, независимо кога. Той ще прецени подходящия момент, усещаше тя. И ако подходящият момент бе тогава, през онзи техен първи следобед насаме, значи така е трябвало да бъде.

— И как мислиш, щях да реагирам, ако не ме беше любил тогава? — го питаше тя след време, изпълнена едновременно с любопитство и враждебност.

— Щеше да се ядосаш — отвръщаше той през смях, но с някаква странна нотка на съжаление. И това съжаление, несъмнено напълно искрено, отново събуждаше чувството й за близост с него — близостта на потърпевши, към които животът сякаш е проявил неизбежна жестокост.

— Но ти беше обмислил всичко — казваше тя. — Дори беше взел и килимче за целта. Предполагам, винаги си слагал в колата и килимче за следобедните си излети. За всеки случай.

— Разбира се. Има ли нещо по-приятно от меко килимче, постлано на тревата?

При тези думи тя избухваше в смях. Но после я налягаха тежки мисли, Може да е водил и други жени на тази полянка. Сигурно му е навик.

Но в онзи следобед бе напълно щастлива. Градът не тегнеше над нея, а уханната трева и слънцето бяха вълшебни. После изведнъж усети полуироничната му усмивка, поизправи се и застана нащрек. Той започна да говори, преднамерено иронично, за мъжа й. Тя отговори на въпросите му съвсем накратко, защото предната вечер бе разправила основното. А после му разказа, отново накратко, за детето — този път беше лаконична, понеже се чувстваше гузна, че тя е тук на слънце, а и на Майкъл щяха да му харесат разходката и огряната поляна.

Осъзна, че Пол бе казал нещо за жена си. Трябваха й няколко секунди да схване какво. Каза още, че имал две деца. Тя се сепна, но се овладя, за да не наруши интимността на мига. Начинът, по който говореше за жена си — припряно, едва ли не с раздразнение, — й подсказа, че не я обича. Тя вече казваше „обичам“ с необичайна наивност при нейната склонност да анализира човешките взаимоотношения. Дори си помисли, че най-вероятно двамата са се разделили, щом говори така нехайно за нея.

И тогава той започна да я люби. Ела си помисли, Да, прав е, сега е подходящият момент, тъкмо тук, сред тази красота. Тялото й все още пазеше доста спомени за мъжа й и беше напрегнато в началото. Но скоро се отпусна напълно, при това без всякакво усилие, защото телата им сами се усетиха. (Впрочем доста по-късно започна да употребява фразата „телата ни се усетиха“. По онова време все още казваше: „Ние имахме усещане един за друг.“) Когато отвори за миг очи, видя лицето му — изглеждаше сурово, едва ли не отблъскващо. И тя стисна отново клепачи, за да не го гледа, и се отдаде щастлива на любовния ритъм. Най-после отново съзря суровия израз върху извърнатото му лице. Инстинктивно се отдръпна, но ръката му, поставена на корема й, я задържа. Той рече полушеговито:

— Много си кльощава.

Тя се засмя, без изобщо да се обижда, защото трепетът на ръката му върху корема й показваше, че я харесва такава, каквато е. И тя се харесваше гола. Тялото й бе слабо, крехко, с остри ключици и колене, но на гърдите и корема й кожата бе опъната и бяла, а малките й бели стъпала бяха изящни. Често й се бе искало да изглежда по-различна, копняла бе да е по-едра, по-сочна, по-закръглена, „по-женствена“, но допирът на ръката му подсказваше друго и Ела бе щастлива. Лекият натиск на дланта му върху такова уязвимо място като корема продължи още няколко мига, после той внезапно се отдръпна и започна да се облича. Почувствала се изведнъж изоставена, тя също се заоблича. Неочаквано съвсем безпричинно й се доплака и тялото й отново започна да й се струва кльощаво и невзрачно. Той попита:

— Кога си спала с мъж за последен път?

Тя се смути и си рече, Джордж, сигурно него има предвид? Но той не се брои, аз не го обичах. Не можех да понасям допира му.

— Не помня — отвърна тя и изведнъж схвана какво иска да каже той — че е спала с него от полов глад. Лицето й пламна и тя бързо скочи от килимчето с извърнато лице, а после рече с глас, който й се стори противен дори и на нея:

— Миналата седмица. Бях на гости, хванах си един мъж и го заведох у дома. — Тя потърси дума от речника на момичетата в стола по време на войната и рече: — Беше готин в кревата.

Качи се в колата и шумно трясна вратата. Той хвърли килимчето в багажника, бързо се настани на волана и се залови да обръща колата, за да я изкара от поляната.

— Значи ти е станало навик, а? — попита той. Гласът му прозвуча хладно, делово. Тя си помисли, че докато преди малко бе задал въпроса си чисто и просто като мъж, сега вече говореше като „лекаря зад бюрото“. Каза си, че иска разходката да свърши час по-скоро, да се прибере у дома и да се наплаче. Току-що преживеният любовен акт сега започна да й напомня за мъжа й и с неволното отдръпване на тялото й при допира на Джордж, тъй като в този миг тя емоционално се отдръпваше от този пореден мъж.

— Значи ти е станало навик? — отново попита той.

— Кое? — изсмя се тя. — О, да! — погледна го с невярващи очи, сякаш пред нея стоеше някой смахнат. В този миг наистина й изглеждаше смахнат с лице, изопнато от подозрения. Сега вече съвсем не бе „лекарят зад бюрото“, а враждебно настроен към нея мъж. Цяла настръхнала срещу него, тя се засмя ядно и рече:

— Много си глупав.

Не си проговориха чак докато стигнаха до магистралата и се вляха в потока от коли — бавна, плътна колона, проточила се по целия път до града. А после той заговори с друг тон, дружелюбен, помирителен.

— В края на краищата нямам никакво право да критикувам. Моят интимен живот едва ли може да е пример за подражание.

— Надявам се, че прилично се позабавлява днес.

Той я погледна озадачено. Струваше й се глупав, защото не разбираше за какво става дума. Виждаше как думите напират в него, но ги сподавя. А и тя не му даде възможност да каже каквото и да е. Имаше усещането, че съвсем умишлено е засипана с удари един след друг, насочени някъде малко под гърдите. Едва не изохка от болката, която те й причиниха. Устните й трепереха, но по-скоро би умряла, отколкото да се разплаче пред него. Извърна лице, взря се в пейзажа навън, който сега потъваше в здрачина и хлад, а после заговори. Само да решеше, можеше да говори хладно, жлъчно, остроумно. Впусна се да го забавлява с изтънчени клюки за колегите си от редакцията на списанието, за Патриша Брент и така нататък, и така нататък, а същевременно го презираше, задето я взема за такава, каквато не е. Говореше ли говореше, без да спира, а той мълчеше. Когато пристигнаха пред къщата на Джулия, тя много бързо слезе от колата и се озова на входа, преди той да успее да я последва. Но докато си намери ключа, се забави и той застана зад нея и рече:

— Приятелката ти Джулия би ли се съгласила да сложи сина ти да спи тази вечер? Можем да отидем на театър, ако искаш. Или на кино. Все пак е неделя.

Тя направо ахна от изненада:

— Но аз повече няма да се срещам с теб. Нали не очакваш такова нещо от мен?

Той я прегърна през раменете откъм гърба и рече:

— Но защо? Остана доволна, няма защо да се преструваш.

Ела не можа да отговори, нямаше думи. А и в този миг бе забравила колко щастлива беше на поляната с него.

— Повече няма да се срещам с теб — повтори тя.

— Но защо?

Гневно освободи рамене от прегръдката му, пъхна ключа в бравата, завъртя го и рече:

— Не съм спала с никого много отдавна. От две години, откакто имах една връзка, продължила само седмица. Беше чудесна връзка… — видя как той трепна и това й достави удоволствие, защото му причиняваше болка и защото лъжеше — връзката съвсем не беше чудесна. А после продължи, и този път казваше истината, а укорът извираше от всяка клетка на тялото й: — Беше американец. Не допусна нито за миг да се почувствам зле. Изобщо не беше добър в леглото, ти така се изразяваш, нали? Но не ме презираше.

— Защо ми казваш всичко това?

— Толкова си глупав — каза тя с презрителен, весел глас. Внезапно се развесели, обзе я някаква мрачна, мъчителна веселост, насочена застрашително и срещу двамата. — Говориш за мъжа ми. Какво общо има той в случая? Ако трябва да съм откровена, изобщо не съм спала с него… — Той се изсмя, недоверчиво и мрачно, а тя продължи: — Беше ми противно да спя с него. Тъй че той не се брои. А ти ме питаш кога съм спала с мъж за последен път. Толкова е просто, няма що. Казваш, че си психиатър, лечител на душата, а не схващаш и най-елементарни човешки неща.

С тези думи Ела влезе в къщата на Джулия, затвори вратата, опря лице до стената и заплака. Усети, че още няма никой в къщата. Звънецът иззвъня едва ли не направо в ухото й — явно Пол настояваше да му отвори. Без да обръща внимание на звънеца, плачейки, тя бавно се заизкачва в мрака — непрогледен като в тунел — към уютното малко жилище на горния етаж. Сега пък зазвъня телефонът. Знаеше, че е Пол, звънеше от телефонната кабина отсреща. Не отговори, защото плачеше. Звъненето спря, после започна отново. Взря се с омраза в телефона — бездушен, безучастен, черен апарат. Преглътна сълзите си, успокои се и вдигна слушалката. Беше Джулия. Каза, че искала да остане на вечеря у приятелите си, щяла да прибере детето по-късно и да го сложи да легне, тъй че Ела можела да излезе, ако иска.

— Какво ти е? — отекна гласът на Джулия, плътен и спокоен, както обикновено.

— Плача.

— Чувам, че плачеш. Защо?

— О, тези проклети мъже, мразя ги всичките.

— Е, щом е така, най-добре иди на кино да се разведриш.

Ела тутакси се почувства по-добре, случилото се й се стори маловажно и тя се засмя.

Когато телефонът иззвъня след половин час, отговори, без да мисли за Пол. Но беше Пол. Изчакал в колата, за да позвъни пак. Искал да говори с нея.

— Не виждам какво можем да постигнем с това — отвърна Ела с хладен, присмехулен тон.

Присмехулно и шеговито й отвърна и той:

— Да идем на кино тогава и няма да говорим.

И тя тръгна. Срещна се с него без всякакво притеснение. Спокойна бе, защото си каза, че повече няма да спи с него. Всичко беше приключило. Излезе с него, понеже й се стори твърде мелодраматично да откаже. И защото гласът му в телефонната слушалка нямаше нищо общо със суровия израз върху надвесеното над нея лице на поляната. И защото отношенията им отново щяха да станат такива, каквито бяха в колата на излизане от Лондон. Реакцията му след като се бяха любили на поляната развали всичко. Щом като така гледа на нещата, значи оттук насетне все едно нищо не е имало помежду им.

След време той току й подхвърляше: „Като ти се обадих по телефона, след като избухна на входа, ти веднага дойде, нужно ти беше само малко увещание.“ Тук той се изсмиваше. Този негов смях й беше крайно неприятен. В такива моменти на лицето му цъфваше печална, преднамерено печална усмивка и той се вживяваше в ролята си на женкар, за да се посмее на себе си отстрани. Но Ела усещаше, че същевременно напълно искрено я укорява. В такива моменти отначало започваше да се смее заедно с него на превъплъщението му в женкар, а после бързо сменяше темата. Сякаш в тези случаи у него се проявяваше някаква съвършено непозната личност. Бе сигурна, че е съвършено непознат. Проявата бе на съвсем друго ниво, бе не просто напълно различна от естествения, непринуден контакт помежду им, но и влизаше в пълно противоречие с този контакт и тя нямаше друг избор освен да не обръща никакво внимание. Иначе трябваше да скъса с него.

Не отидоха на кино, а в едно кафене. Той отново й заразказва истории за работата си в болницата. Работел в две болници. В едната като психиатър консултант, а в другата се занимавал с реорганизация. Или както се изрази: „Опитвам се да преустроя един змиярник в нещо по-цивилизовано. И с кого трябва да се боря? С обществеността ли? Съвсем не, със старомодните лекари…“ Най-вече разказваше за две неща. Едното бе кухата помпозност на буржоазната прослойка в медицинските среди. Ела чувстваше в нападките му класови предразсъдъци. От всичките му приказки се подразбираше — макар и да не го казваше направо — че глупостта и липсата на въображение са типични за буржоазната интелигенция и че неговата позиция, прогресивна и свободомислеща, идва от работническия му произход. Така, разбира се, говореше и Джулия, както и Ела, когато критикуваше д-р Уест. Въпреки това тя на няколко пъти почувства как цялата се напряга от неприятно усещане, сякаш самата бе подложена на критика. В такива случаи се връщаше в спомените си към годините, прекарани в стола, и си мислеше, че ако не бе живяла с работничките, сега нямаше да може да преценява английската буржоазна интелигенция отдолу, през очите на момичетата от фабриката — като екзотични риби през стъкленото дъно на аквариум. Втората любима тема на Пол бе противоположна на първата и подхванеше ли я, изцяло се преобразяваше. Обикновено когато разказваше критикарските си истории, той охотно се изпълваше със злостна ирония. Но заговореше ли за пациентите си, ставаше напълно сериозен. Отношението му към тях бе също като нейното към „всички мисис Браун“ — вече наричаха просителките й така. Говореше за тях с изключителна топлота и яростно състрадание. Яростта му идваше от усещането за тяхната безпомощност.

В този момент толкова го харесваше, че сякаш на поляната не се бе случило нищо обидно. Закара я до дома й и увлечен в разговора, я последва в антрето. Качиха се по стълбите, а Ела си мислеше, Сигурно ще пием кафе и той ще си тръгне. Съвсем искрено го вярваше. А когато той отново почна да я люби, тя пак си помисли, Да, естествено, нали цяла вечер се чувствахме толкова близки. След време я упрекваше:

— Разбира се, ти много добре знаеше какво ще последва.

— Не е вярно — отвръщаше тя. — И да не ме беше любил, нямаше да има никакво значение.

При което той отговаряше:

— О, какво лицемерие! — Или: — В такъв случай би трябвало по-ясно да съзнаваш вътрешните си пориви.

Близостта й с Пол Танър тази нощ беше най-силното преживяване, което някога е имала с мъж. Толкова по-различно от преживяното досега, че миналото избледня и загуби смисъл. Щастието й бе тъй пълно, че когато призори Пол попита:

— Как гледа Джулия на такива неща?

Ела машинално попита:

— Какви неща?

— Като миналата седмица например. Каза, че си довела един мъж тук след някакво събиране.

— Ти си луд — засмя се тя доволно. Продължаваха да лежат в мрака. Тя извърна глава да види лицето му. Тъмното очертание на бузата му се открояваше в дрезгавината от прозореца. Долови някаква отчужденост и самотност и си помисли, Обзело го е предишното настроение. Но този път това не я обезпокои — без значение беше, че лицето му изглежда отчуждено, щом усеща топлия допир на бедрото му до своето.

— Какво все пак казва Джулия?

— За какво?

— Какво ще каже сутринта?

— Защо трябва да казва нещо?

— Разбирам — отвърна той лаконично, стана и добави: — Трябва да се прибера, да се обръсна и да си сменя ризата.

Тази седмица той идваше при нея всяка вечер — късно, когато Майкъл си бе легнал. И си тръгваше рано сутрин, „за да си смени ризата“.

Ела беше напълно щастлива. Носеше се по вълните на блаженството и не мислеше за нищо. А когато Пол подхвърляше нещо, продиктувано от „негативната му същност“, тя бе толкова уверена в чувствата си, че отвръщаше: „О, глупчо, казвам ти, че нищо не разбираш.“ (Думата „негативно“ Джулия употреби, след като веднъж бе зърнала Пол на стълбите: „Има нещо сурово и негативно в изражението му.“) Ела си мислеше, че в най-скоро време той ще се ожени за нея. А може и не толкова скоро. Когато му дойде времето и той прецени, че наистина е дошло. Бракът му, изглежда, едва се крепеше, щом можеше да остава при нея толкова нощи наред и да се прибира само сутрин „да си смени ризата“.

Следващата неделя, една седмица след първата им разходка извън Лондон, Джулия отново отиде с детето у приятели и този път Пол заведе Ела в Кю Гардънс^[2]. Полегнаха на тревата, скрити зад леха родендрони, а през листата на дърветата над главите им се процеждаха слънчеви лъчи. Държаха се за ръце.

— Виждаш ли — каза Пол с едва доловимата си гримаса на развратник, — приличаме на улегнала съпружеска двойка: знаем, че довечера ще се любим в леглото, тъй че сега само се държим за ръце.

— Какво лошо има в това?

Бе се навел над нея и се взираше в лицето й. Тя му се усмихна. Бе сигурна, че я обича. Имаше му пълно доверие.

— Какво лошо има в това ли? — повтори той с насмешливо отчаяние. — Ужасно е. Ето ни нас двамата… — Лицето и очите му, които грееха над нея, отразяваха най-добре как изглеждат те в този миг. — Така бихме изглеждали, ако бяхме женени.

Ела направо изстина. Размисли. Той не може, не би могъл да го казва като мъж, който предупреждава жена. Не може да е толкова евтин. Забеляза познатото огорчение по лицето му и си каза, Не, не е, слава богу, просто мисли на глас. И огънчето у нея отново припламна. Тя рече:

— Та ти всъщност не си женен. Това твоето трудно може да се нарече брак. Ти изобщо не я виждаш.

— Оженихме се, когато и двамата бяхме на двайсет. Трябва да забранят подобни бракове със закон — каза той със същата отчаяна насмешливост и я целуна. После добави с уста на шията й: — Добре правиш, като не се жениш, Ела. Прояви разум и си остани така.

Ела се усмихна. И си помисли, Значи съм сгрешила. Той точно това прави. Казва ми, Повече не можеш да очакваш. Почувства се напълно отритната. А той продължаваше да лежи с ръце на раменете й и топлината му проникваше в цялото й тяло, надвесил озарени от любов към нея очи. Усмихваше се.

Тази нощ в кревата го люби механично, тя просто изпълняваше съответните движения. Беше напълно различно от предишните нощи. Той като че не усети нищо, а след това пак лежаха в обятията си, както преди. Беше охладняла и смутена.

На следващия ден проведе разговор с Джулия, която досега не бе и продумвала за нощуването на Пол в дома им.

— Той е женен — поде тя. — Женен е от тринайсет години. Но фактът, че не се прибира нощем, като че ли няма значение за брака му. Има две деца.

Джулия с безизразно лице продължи да слуша.

— Работата е там, че изобщо не съм сигурна… а освен това и Майкъл.

— Как се държи с Майкъл?

— Виждал го е само веднъж съвсем за малко. Идва обикновено късно… както знаеш. И си отива, преди Майкъл да се е събудил. За да си смени ризата — при което Джулия се разсмя, а Ела я последва.

— Тя трябва да е невероятна жена — отбеляза Джулия. — Той говори ли ти за нея?

— Каза, че са се оженили съвсем млади. А после заминал за фронта и когато се върнал, вече се били отчуждили. Доколкото разбирам, оттогава непрекъснато е имал любовни истории.

— Не звучи много добре — заяви Джулия. — А ти какво изпитваш към него?

В този миг Ела изпитваше единствено дълбока обида и отчаяние. Изобщо не можеше да съчетае усещането им за щастие с неговия цинизъм, както го наричаше тя. Започна едва ли не да я обзема паника. Джулия я гледаше изпитателно.

— Когато го видях за първи път, си помислих, че изглежда много напрегнат и нещастен.

— Изобщо не е нещастен — бързо отвърна Ела. Но усетила инстинктивното си, машинално желание да го защити, се засмя на себе си и рече: — Да, има нещо такова у него, някаква горчивина. Но той много работи и обича работата си. Хвърчи от едната болница в другата и непрекъснато разказва забавни истории за всичко, а да го чуеш само как говори за пациентите си — наистина приема нещата присърце. А после вечер е при мен и сякаш изобщо няма нужда от сън. — Ела се изчерви, усетила, че е започнала да се хвали. — Истината ти казвам — възкликна тя, като забеляза усмивката на Джулия. — А после хуква сутрин, практически без да е мигнал, да си смени ризата и вероятно да поговори любезно с жена си за едно-друго. Това се казва енергия. Не можеш да имаш такава енергия, ако си нещастен. Или огорчен. Двете неща взаимно се изключват.

— Хубаво — отвърна Джулия. — В такъв случай най-добре да изчакаш и да видиш какво ще стане. Не е ли тъй?

Тази вечер Пол бе много закачлив и нежен. Сякаш ми се извинява, помисли си Ела. Болката й се стопи. Сутринта усети, че усещането й за щастие се е върнало. Докато се обличаше, той каза:

— Тази вечер не мога да дойда, Ела.

Тя отвърна без страх:

— Добре, няма нищо.

А той продължи със смях:

— В края на краищата трябва да видя и децата си.

Думите му прозвучаха като упрек, че тя съзнателно му е пречила да ги вижда.

— Та аз никога не съм те спирала — възрази Ела.

— Как не, напротив, спираш ме! — едва ли не пропя той.

Целуна я леко по челото през смях. Така е целувал и другите си жени, помисли си тя, преди да ги зареже окончателно. Да. Като ги разлюби, ги целува по челото през смях. И изведнъж в съзнанието й изникна сцена, при която направо зяпна от изумление. Представи си го как слага пари върху полицата над камината. Но той не е такъв, в това бе уверена, не е от мъжете, които плащат на жена. Въпреки това ясно си го представи как оставя пари. Да. Този жест идваше някак от цялостната му нагласа. И от отношението му към нея, Ела. Нима това е заради прекараните насаме часове, когато всеки негов поглед и жест й показваха, че я обича? (Защото постоянните му уверения в любов не означаваха нищо или по-скоро не биха означавали нищо, ако не намираха потвърждение в начина, по който я докосваше или в топлината на гласа му.) А сега, когато си тръгваше, й подхвърли с тънката си, горчива гримаса:

— Значи тази вечер ще си свободна, Ела.

— Какво искаш да кажеш с това „свободна“?

— Ами… за останалите си момчета, напоследък ги пренебрегваш, нали?

Отиде в редакцията, след като остави детето в детския дом, с чувството, че и костите, и целият й гръбнак са сковани от студ. Дори леко трепереше. А денят беше топъл. От няколко дни не бе приказвала с Патриша — щастието я бе погълнало изцяло. Сега отново с лекота отиде при по-възрастната жена. Патриша бе имала единайсетгодишен брак, но мъжът й я бе оставил заради по-млада жена. Отношението й към мъжете вече се свеждаше до изискан, добронамерен, остроумен цинизъм. Това дразнеше Ела, беше й съвсем чуждо. Патриша, прехвърлила петдесетте, живееше сама и имаше голяма дъщеря. Тя бе — Ела съзнаваше това — силна жена. Но на Ела не й се мислеше кой знае колко за Патриша. Да се вживява прекалено в съдбата й, дори само от съчувствие, означаваше, че вероятно се отказва от някои възможности в своя живот. Или поне така й се струваше. Днес Патриша пусна някаква суховата реплика по адрес на колега, който се разделял с жена си, и Ела я сряза. Но после се върна в стаята, за да се извини, защото Патриша се бе обидила. Ела винаги се чувстваше неловко в присъствието на по-възрастната жена — не споделяше чувствата, каквито знаеше, че Патриша изпитва към нея. Усещаше, че в нейно лице Патриша вижда нещо лично, сигурно — олицетворение на собствената си младост. (Но Ела не искаше да мисли за това, беше опасно.) Сега нарочно се заседя при Патриша, като говореше и се шегуваше, и изведнъж с ужас забеляза сълзи в очите на шефката си. Видя я пред себе си съвсем ясно — закръглена, любезна, елегантна жена на средна възраст, облечена в дрехи от модни списания като в униформа, с добре поддържана прошарена коса на къдрици, със строг поглед, когато обсъжда делови проблеми, и с нежен, когато се отнася за Ела. Докато стоеше при нея, й позвъни редакторът на едно от списанията, публикувало неин разказ. Попита дали е свободна да обядват заедно. Отговори, че е свободна, заслушана вътрешно в думичката „свободна“. През последните десет дни не се беше чувствала свободна. Сега се усети не точно свободна, а отстранена или по-скоро зависима от волята на друг — на Пол. Този редактор бе искал да спи с нея и тя го беше отблъснала. Сега си помисли, че по всяка вероятност ще спи с него. Че защо не? Има ли някакво значение? Редакторът бе интелигентен, привлекателен мъж, но само мисълта, че може да я докосне, предизвикваше у нея отвращение. У него нямаше и помен от интуитивното усещане и топлота към жената, които долавяше у Пол. И тъкмо затова ще спи с него — в този момент не би могла да си представи да я докосне мъж, когото намира за интересен. Но на Пол, изглежда, му бе все едно. Той си правеше шеги с „мъжа, когото завела у дома след едно събиране“, сякаш я харесваше такава. Добре тогава, много добре — щом той така иска, на нея й е все едно. И тя се насили да отиде на обяд, грижливо гримирана, изпаднала в състояние на мрачно предизвикателство към целия свят.

Както и друг път, обядът беше скъп, а тя обичаше хубавите ястия. Редакторът беше забавен и на нея това й харесваше. Успокоена от обичайното си интелектуално разбирателство с него, тя през цялото време го наблюдаваше и си казваше, че е немислимо да спи с него. Макар че защо не? Нали го харесва? Е, и? А къде е любовта? Но любовта е илюзия и съществува само в женските списания. Няма как да я свържеш с мъж, на когото му е все едно дали спиш с други мъже. Но ако аз наистина възнамерявам да спя с този мъж, би трябвало да предприема нещо. Не знаеше как да постъпи. Беше го отблъсквала толкова пъти, че той се бе примирил. Но когато излязоха след приключване на обяда, Ела изведнъж се успокои — що за глупост, разбира се, че няма да спи с него, ще се върне в редакцията и толкоз. Тогава съзря няколко проститутки пред един вход и си спомни как си бе представила Пол тази сутрин. Тъй че когато редакторът каза: „Ела, толкова бих искал да…“, тя го прекъсна усмихната с думите: „Добре тогава, заведи ме у дома. Но у вас, не у нас.“ Защото не би могла да си представи някой друг мъж освен Пол да легне в кревата й точно сега. Редакторът беше женен и я заведе в ергенската си квартира. Къщата му бе извън Лондон, той грижливо държеше жена си и децата си надалеч, а апартаментът му служеше за подобни авантюри. През цялото време, докато лежеше гола с този човек, тя си мислеше за Пол. Сигурно е луд. За какво ли съм се хванала с луд човек? Той наистина смята, че съм в състояние да спя с друг мъж, след като съм с него. Надали наистина го вярва… А междувременно се опитваше да бъде колкото се може по-мила към интелигентния си партньор от интелектуалните обяди. Той не се справяше кой знае колко добре и Ела съзнаваше, че това всъщност се дължи на нежеланието й да бъде с него, тъй че вината беше нейна, макар той да обвиняваше себе си. И така, тя се постара да му достави удоволствие, като си мислеше, че няма защо той да се чувства зле, задето тя върши грях, като спи с мъж, който й е абсолютно безразличен… и когато всичко приключи, просто изтри случилото се от съзнанието си. То не значеше нищо за нея. Но после се почувства уязвима, разтърсена от желание да плаче и нещастна до пълно отчаяние. Всъщност копнееше за Пол. Той й позвъни на другия ден, за да й каже, че и тази вечер не можел да дойде. И сега потребността й от Пол бе толкова остра, че започна да се залъгва как отсъствието му нямало ни най-малко значение — разбира се, той трябва да ходи на работа или да се прибира у дома при децата си.

Когато се срещнаха на следващата вечер, и двамата бяха нащрек. Само след няколко мига обаче всички прегради изчезнаха и те отново бяха заедно. По някое време през нощта той рече:

— Значи е вярно, че когато обичаш една жена, няма значение дали спиш с друга, невероятно, нали!

В този миг тя не чу думите му — някъде дълбоко в нея бе задействал защитен механизъм и остана глуха за забележките му, които можеха да я наранят. Но на другия ден ги чу — те внезапно зазвучаха в съзнанието й и тя се заслуша в тях. Значи през тези две нощи той е пробвал с друга и е изпитал същото като нея. И отново се преизпълни със самоувереност и доверие в него. После той започна да я разпитва какво е правила през тези два дни. Каза, че е обядвала с редактор, публикувал един от разказите й.

— Четох един твой разказ. Доста добър беше.

Изрече тези думи с болка, сякаш му се искаше разказът да е лош.

— Защо пък да не е добър? — попита тя.

— Предполагам, че е за съпруга ти, Джордж.

— Отчасти, не съвсем.

— А този редактор?

За миг само си помисли да му каже: „И аз имах преживяване като теб.“ После си помисли, Щом той е в състояние да се разстрои от неща, които изобщо не са се случвали, как ли би реагирал, ако му кажа, че наистина съм спала с този човек? Макар че всъщност не съм, то не се брои, беше нещо съвсем различно.

След време Ела прецени, че техният „период заедно“ (тя никога не употреби думата „връзка“) е започнал от този миг — когато и двамата пробваха с други партньори и установиха, че те са без значение, важно беше усещането им един към друг. Това бе единствената й изневяра към Пол, макар да смяташе, че не се брои. Въпреки това се измъчваше, че го е направила, защото този случай бе в дъното на всичките му по-сетнешни обвинения към нея. От този ден той започна да ходи при нея почти всяка вечер, а ако не идваше, знаеше, че не е защото не иска. Идваше късно, защото бе зает, а и заради детето. Помагаше й с писмата от „мисис Браун“ и на нея й бе извънредно приятно да работят заедно за тези хора, на които понякога все с нещо можеше да се помогне.

Изобщо не мислеше за жена му. Поне в началото.

Единствената й грижа на първо време бе Майкъл. Момченцето обичаше баща си, който се бе оженил повторно и вече живееше в Америка. Естествено бе детето да обикне този нов мъж. Но Пол направо се сковаваше, когато Майкъл го обгръщаше с ръчички или когато се втурваше да го посрещне. Ела гледаше как инстинктивно се сковава, как се смее насила, а после мозъкът му (мозъкът на психотерапевт, който обмисля как да се справи най-добре с дадена ситуация) започва да работи. Той спокойно сваляше ръчичките на детето и кротко му говореше като на голямо момче. А Майкъл му отвръщаше по същия начин. На Ела й беше мъчно да гледа как малкото дете, на което му е отказана мъжка обич, отговаря като голям, сериозен човек на сериозните въпроси. Така у него се потискаха спонтанните чувства. Детето пазеше тази спонтанност за Ела, която бе нежна и отзивчива и в ласките, и в словата си, но към Пол и въобще към света на мъжете то се отнасяше спокойно, разсъдливо, здравомислещо. Понякога паника обземаше Ела, Така вредя на Майкъл, той ще се увреди за цял живот. Никога няма да има непосредствена топла реакция към мъж. А после си казваше, Едва ли. Сигурно за него е добре, че съм щастлива, сигурно е добре, че най-после съм истинска жена. Тъй че след известно време Ела престана да се измъчва, усещаше интуитивно, че не трябва да се терзае. Отдаде се на любовта на Пол към нея и изключи всичко останало от съзнанието си. Когато се улавяше, че преценява връзката си отстрани, от гледната точка на хората, я обземаше страх и цинизъм. Затова не го правеше. Живееше ден за ден и не мислеше за бъдещето.

Пет години.

Ако напиша този роман, главната тема, основният мотив няма да се прояви отчетливо в самото начало, а ще се налага постепенно. Мотивът за жената на Пол — третия човек. Отначало Ела не мисли за нея. А после трябва да си налага да не мисли. Това става, когато изведнъж си дава сметка, че отношението й към тази жена е недостойно — тържествува над нея, изпитва удоволствие, че й е отнела Пол. Когато осъзнава тези свои чувства, е толкова ужасена и засрамена, че бързо ги потиска. Ала сянката на другата расте и става невъзможно Ела да не мисли повече за нея. Започва много често да мисли за тази невидима жена, при която Пол се връща (и при която винаги ще се връща), и у нея вече няма и капка тържествуване, а завист. Чисто и просто й завижда. Постепенно, против волята си, тя все по-ясно си я представя като ведра, спокойна, неревнива, независтлива, неналагаща се никому жена, достатъчно богата душевно, за да се чувства щастлива сама за себе си, независима, но винаги готова да даде щастие и да успокои другия при нужда. Но разбира (много по-късно, след около три години), че всъщност си е измислила този прекрасен образ, че той изобщо не отговаря на онова, което Пол разказва за жена си. В такъв случай откъде е дошла тази представа? Постепенно Ела започва да проумява, че тя самата иска да бъде точно такава, че тази въображаема жена е собствената й сянка и представлява всичко, което тя не е. Защото Ела вече е осъзнала пълната си зависимост от Пол и е ужасена. Свързана е с него с всяка своя клетка и не може да си представи живота без него. При самата мисъл за раздяла се вцепенява от неописуем страх, поради което избягва да мисли за това. Така че Ела поддържа, както сама си дава сметка, представата за другата, за третия човек, само защото й създава усещане за сигурност, за защитеност.

Вторият мотив всъщност е тясно свързан с първия, макар че това става ясно едва в края на романа — ревността на Пол. Ревността му се засилва и се вплита в ритъма на бавното му отдръпване. Той я упреква — полу на смях, полусериозно — че спи с други мъже. В едно кафене я обвинява, че хвърля предизвикателни погледи към непознат мъж, когото тя изобщо не е забелязала. Отначало това я разсмива. После започва да се ядосва, но винаги прикрива яда си, защото ядът е опасно нещо. А накрая, когато осъзнава каква представа си е изградила за другата ведра и прочие жена, започва да се чуди на ревността на Пол и се впуска в разсъждения — не от яд, а от желание наистина да проумее подобна ревност — какво всъщност представлява това негово чувство. Разбира, че сянката на Пол, другият човек у него, е самопрезиращ се женкар, свободен, безцеремонен, безсърдечен. (Това е ролята, която той понякога самоиронично играе пред нея.) Значи излиза, че създавайки сериозна връзка с Ела, женкарят в него е прокуден, отритнат и засега се притаява в периферията на личността му, временно извън играта, но очакващ да се завърне. И сега Ела съзира редом до мъдрата, ведра, спокойна жена, сиреч своята сянка, очертанията на закоравелия, самопрезиращ се развратник. Тези два противоположни образа се движат редом с Ела и Пол, в крак с тях. После идва момент (ала едва в края на романа, неговата кулминация), когато Ела си казва, Сянката на Пол, мъжът, когото той съзира навсякъде, дори в непознатия, когото не съм и забелязала, прилича едва ли не на донжуана от музикална комедия. Значи, излиза, че във връзката си с мен той влага „положителната“ си същност. (Така го нарича Джулия.) С мен е добър. А моята сянка е добра, улегнала, силна жена, която не иска нищо. Това значи, че във връзката си с него аз проявявам „негативната“ си същност. Тъй че вътрешният ми укор към него, който все повече се засилва, не е предизвикан от нещо реално. Всъщност в нашата връзка той е по-добрият от двамата, двата невидими образа, които неотлъчно ни следват, потвърждават това.

Допълнителни мотиви. Романът й. Той я пита какво пише и тя му казва. С неохота, тъй като винаги долавя недоверие в гласа му, когато става дума за писането й. Тя казва:

— Това е роман за едно самоубийство.

— А какво знаеш ти за самоубийството?

— Нищо, просто пиша.

(Пред Джулия с горчива шеговитост той разказва как Джейн Остин скривала романа си под попивателната хартия, когато някой влизал в стаята. Цитира и мисълта на Стендал, че ако жена под петдесетгодишна възраст пише, трябва да го прави под псевдоним.)

През следващите няколко дни той й разказва истории за свои пациенти, склонни към самоубийство. Необходимо й е доста време, докато разбере, че го прави, защото я смята за твърде наивна и невежа, за да пише за самоубийство. (И дори се съгласява с него.) Той я инструктира. Тя започва да крие романа си от него. Заявява, че не държи „да стане писателка, а просто иска да напише книга, за да види какво ще излезе“. Както изглежда, на него това му се струва безсмислено и не след дълго започва да се оплаква, че тя се възползва от професионалните му познания, за да събира материал за романа.

Мотивът за Джулия. Пол не одобрява приятелството на Ела с Джулия. Смята го за заговор срещу самия него и като лекар пуска шеги за лесбийската страна на взаимоотношенията им. При което Ела пита дали неговите приятелства с мъже са проява на хомосексуализъм. Той й отвръща, че нямала чувство за хумор. Първата реакция на Ела е да се откаже от Джулия заради Пол. Но по-късно приятелството между двете действително се променя, насочва се срещу Пол. Разговорите им са задълбочени, изпълнени с психологизъм, косвено критични към мъжете. Но Ела не гледа на това като на предателство към Пол, защото разговорите й с Джулия са съвсем различни — проникновено психологични, те нямат нищо общо с непосредственото й чувство към Пол.

Мотивът за майчината любов на Ела към Майкъл. Тя непрекъснато се стреми да накара Пол да се държи като баща към детето, но не успява. А Пол й казва: „Един ден ще бъдеш доволна. Ще разбереш, че съм бил прав.“ Което всъщност може да означава само едно: Когато те оставя, ще си доволна, че не съм допуснал да станем по-близки със сина ти. Тъй че Ела инстинктивно не допуска до съзнанието си подобни забележки.

Мотивът за отношението на Пол към професията му. Там той е раздвоен. Отнася се сериозно към лечението на пациентите си, но се шегува с терминологията, която използва. Понякога току разкаже някоя история за пациент, при това най-проникновено и задълбочено, като си служи с образен, емоционален език. После пресъздава същата анекдотична случка с терминологията на психоанализата, като й придава съвсем друго измерение. И само след пет минути невероятно интелигентно и остроумно подлага на критика терминологията, която току-що е използвал като критерий за преценка на литературните норми и емоционалните реалности. И във всеки отделен момент, във всяка проява на различните личности в него — на литератора, психоаналитика, човека, скептично настроен към всевъзможните мисловни системи, смятани за абсолютно меродавни — той е съвършено сериозен и очаква в този миг Ела да приеме отделните му превъплъщения като цялостен завършен образ. И се дразни, когато тя се опитва да свърже тези отделни образи в едно цяло — неговата личност.

Съвместният им живот се изпълва с обичайни фрази и символи. Така „мисис Браун“ обозначава неговите пациенти и нейните читателки, молещи за помощ.

„Твоите литературни обяди“ се превръща в намек за изневерите й и понякога го подхвърля на шега, друг път — съвсем сериозно.

„Твоят трактат върху самоубийството“. Романът й и отношението му към него.

А и още една фраза, с времето придобила все по-голямо значение, макар че когато той я употребява за пръв път, Ела не разбира колко важна страна на личността му разкрива тя. „Ние с теб сме сизифовци.“ Така нарича онова, което възприема като свой житейски провал. Усилията му да се измъкне от работническата си среда, да спечели стипендии за елитни училища, да получи най-високите медицински титли са породени от амбицията му да стане учен откривател. Вече си дава сметка обаче, че никога няма да стане такъв. И този негов неуспех донякъде се дължи на най-хубавото у него — неизменното му, неизтощимо съчувствие към бедните, малограмотните, страдащите. Всеки път, когато се налага да избира, той неизбежно избира ранимите хора пред библиотеката или лабораторията. Вече никога няма да стане откривател, да освети нови пътища в науката. Превърнал се е в човек, опълчен единствено срещу назадничавия буржоазен медицински служител, който настоява отделенията да се държат заключвани, а пациентите — в усмирителни ризи.

— Ние с теб, Ела, сме неудачници. Посвещаваме целия си живот на усилието да накараме хора, малко по-глупави от нас, да възприемат истини, открай време известни на великите мислители. От памтивека големите умове знаят, че затварянето на болен в единична стая само влошава състоянието му. От памтивека знаят, че когато бедният човек се страхува от господаря си и полицията, той се превръща в роб. Винаги са го знаели. И ние го знаем. Но дали повечето просветени британци го знаят? Не. Значи нашата задача, Ела — твоята и моята! — се състои в това да доведем тази истина до тяхно знание. Защото големите умове са твърде велики, за да се занимават с подобно нещо. Те вече откриват начини как да се колонизира Венера или да се напоява Луната. Това е същественото за нашата епоха. А ние с тебе ще бутаме камъка. До края на живота си с цялата си енергия, с целия си талант ще бутаме огромния камък по нанагорнището. Камъкът представлява истината, която големите умове осъзнават интуитивно, а нанагорнището е човешката глупост. И ние все тъй ще си бутаме камъка. Понякога ми се иска да бях умрял, преди да приема тази работа, която толкова силно желаех, защото я смятах за творческа. А как си прекарвам времето сега? Убеждавам д-р Шакърли, един подплашен дребен човечец от Бирмингам, който измъчва съпругата си само защото не знае как се обича жена, че трябва да отключи вратите на болницата си, че не трябва да държи нещастните болни на тъмно, в клетка, облицована в бяло, и че усмирителните ризи са нещо нелепо. Ето как прекарвам дните си. Като лекувам болести, причинени от едно общество, което е толкова глупаво, че… А ти, Ела. Ти убеждаваш жените на работниците да се обзавеждат в стил, превърнат в мода от бизнесмените, които, от своя страна, печелят от снобизма. И приканваш нещастните жени, превърнати в робини на всеобщата глупост, да се запишат в някой клуб или да си измислят здравословно хоби, което да откъсва съзнанието им от мисълта, че никой не ги обича. И ако това здравословно хоби не помогне — а как ли би могло да помогне? — тогава започват да идват в моята амбулатория… Защо ли не умрях, Ела. Все си мисля за смъртта. Но ти естествено не разбираш всичко това, познавам по лицето ти…

Пак за смъртта. Смъртта присъства и в нейния роман, и в живота й. Ала смърт под формата на неизтощима енергия, защото този човек работи като луд, пришпорван от свирепо, гневно състрадание. Той, който все разправя, че му се иска да умре, не знае миг почивка в своята отдаденост на страдалците.

Романът сякаш вече е написан и аз го чета. Сега, когато го виждам завършен, се сещам за друга тема, която не осъзнавах в началото. Темата за наивността. В мига, в който Ела среща Пол и се влюбва в него, в мига, в който изрича думата „любов“, се ражда и наивността.

И сега, когато си припомням отношенията си с Майкъл (използвах името на действителния си любовник за име на въображаемия син на Ела, както пациентът — с тънка, пресилена усмивка — казва на психоаналитика онова, което предварително знае, че няма никакво значение), виждам преди всичко своята наивност. Всеки що-годе интелигентен човек още от самото начало би предвидил края на тази връзка. А аз, Анна, също както и Ела по отношение на Пол, отказвах да го предвидя. Пол създаде Ела, наивната Ела. Той уби у нея знаещата, съмняващата се Ела със сложна същност, като непрестанно приспиваше разума й, при това с активно съдействие от нейна страна, докато тя сляпо се понесе по вълните на любовта му към нея, а и на собствената си наивност — наивността е всъщност синоним на спонтанна творческа вяра. Ала в мига, когато неувереността на Пол към самия него уби влюбената жена, превръщайки я отново в мислещо същество, тя започна неистово да се стреми отново да си възвърне наивността.

Сега, когато усетя влечение към някой мъж, си давам сметка, че дълбочината на евентуалната ми връзка с него изцяло зависи от това доколко у мен ще се събуди предишната наивна Анна.

Понякога, когато аз, сегашната Анна, се обръщам назад, ми иде да се изсмея на глас. Ала това е смях — горчивият, завистлив присмех на познанието към невинната вяра. Сега вече не съм в състояние да бъда толкова доверчива. Аз, сегашната Анна, никога не бих се впуснала в любовна връзка с Пол. Нито пък с Майкъл. Или по-скоро бих започнала такава връзка, само че съзнавайки точно какво ще последва, напълно умишлено ще поддържам равна, непълноценна връзка.

През тези пет години Ела загуби именно способността си да твори посредством наивността си.

Край на връзката. Макар че не точно така се изрази Ела тогава. Каза го по-късно, с доста горчивина.

Ела за първи път осъзнава, че Пол се отдръпва от нея в мига, в който вижда, че не желае да й помага с писмата. Той заявява:

— Какъв смисъл има? Цял ден се занимавам с вдовицата Браун в болницата. Всъщност с нищо не мога да помогна. Само се опитвам. В края на краищата сизифовците са съвсем безполезни. Въобразяваме си, че правим нещо. Психиатрите и социалните работници хвърлят усилията си само за да намажат с мехлем незарастващи рани.

— Слушай, Пол, много добре знаеш, че им помагаш.

— Постоянно си мисля, че сме станали съвсем излишни. Що за лекар е този, който вижда у пациентите си симптоми на всемирно заболяване?

— Ако действително мислиш така, нямаше да работиш толкова напрегнато.

Той се поколебава за миг, а после нанася удара:

— Слушай, Ела, ти си ми любовница, а не жена. Защо очакваш да споделям житейските си трудности с теб?

Ела се ядосва:

— Всяка нощ лягаш в леглото ми и ми разказваш всичко. Жена съм ти.

Когато изрича тези думи, тя съзнава, че сама подписва края на връзката им. Проявявала е ужасно малодушие, като не го е казвала досега. Той отвръща с бледа, обидена усмивка, израз на отдръпването му.

Ела довършва романа и го приемат за публикуване. Знае, че е доста добър, без да е изключителен. Ако трябва да го рецензира, би писала, че е откровена творба. Но реакцията на Пол, след като го прочита, е дълбоко саркастична:

— Е, ние, мъжете, можем направо да изчезнем от земята.

Тя се стряска:

— Какво искаш да кажеш с това? — засмива се все пак на драматичния му, самоироничен тон.

И тогава, без каквато и да е самоирония, той казва съвсем сериозно:

— Скъпа моя Ела, знаеш ли коя е най-великата революция в нашата епоха? Руската революция или Китайската революция не представляват абсолютно нищо. Истинската революция е революцията на жените срещу мъжете.

— Пол, какво значи всичко това?

— Миналата седмица гледах един филм. Отидох сам. Не те взех, беше филм за сам мъж.

— Кой филм?

— Знаеш ли, че една жена може да роди деца и без мъж?

— За какво по дяволите й е нужно това?

— Например може да си замрази яйчниците. И да има дете. Мъжете вече изобщо не са нужни на човечеството.

Ела тутакси се изсмива, при това самоуверено:

— Че коя жена с всичкия си ще предпочете да си замрази яйчниците вместо мъж?

Пол също се засмива:

— Независимо от всичко, Ела, шегата настрана, това е белегът на епохата.

При което Ела изкрещява:

— За бога, Пол, ако бе поискал да ти родя бебе в който и да е миг през изминалите пет години, щях да съм безкрайно щастлива.

Пол инстинктивно, сепнато трепва и се отдръпва от нея. Умишлено неутрално, отговаря през смях:

— Тук, Ела, става дума за принципа. Мъжете повече не са нужни.

— Какъв ти принцип! — отвръща Ела през смях. — Ти си луд. Винаги съм го казвала.

На което той отвръща напълно сериозно:

— Може би си права. А ти си напълно здравомислеща, Ела. Винаги си била такава. Казваш, че съм луд. Знам го. И все повече полудявам. Понякога се питам защо не заключат мен вместо пациентите ми. А ти ставаш все по-здравомислеща. В това е силата ти. В скоро време ще си замразиш яйчниците.

При което тя започва да крещи — толкова е обидена, че й е все едно как ще реагира той:

— Ти наистина си луд. Слушай какво ще ти кажа, по-скоро бих умряла, отколкото да родя дете по този начин. Нима не знаеш, че откакто те познавам, винаги съм искала да имам дете от теб? Откакто те познавам всичко е толкова хубаво, че… — Тя съзира в миг лицето му, което инстинктивно се свива при думите й. — Е, добре. А може би тъкмо затова вие в края на краищата ще станете напълно ненужни — просто защото изобщо не вярвате в себе си, в това, което сте… — изведнъж забелязва внезапната изненада и печал върху лицето му, но е набрала скорост и й е все едно. — Ти така и не разбра нещо съвсем простичко — толкова е просто и обикновено, че направо не проумявам как не можеш да го схванеш. С теб винаги всичко е било толкова хубаво, естествено и прекрасно, а ти ми разправяш, че жените щели да си замразяват яйчниците. Лед. Яйчници. Какво общо имат те? Е, щом вие самите искате да се заличите от лицето на земята, направете го, няма да ви преча.

При тези думи той я повиква с отворени обятия:

— Ела, ела при мен!

Тя отива при него, той я прегръща и само след миг добавя закачливо:

— Видя ли, че съм прав. Стигне ли се до въпроса, сама си го призна — без да ви мигне окото, ще ни бутнете от ръба на земята и ще се изсмеете.

Сексът. Трудно е жени да пишат какво е сексът, защото той действително доставя радост само когато не мислиш за същността му, не го анализираш. Жените съзнателно отбягват да мислят за техническата страна на секса. Дразнят се, когато мъжете заговорят за техниката на секса и това е самозащитна реакция — те желаят да запазят спонтанното чувство, без което не могат да изпитат удоволствие.

Сексът за жените е преди всичко емоционално изживяване. Мигар не е писано безброй пъти по този въпрос? И въпреки това, дори и когато има насреща си най-чувствителния и интелигентен мъж, неминуемо настъпва миг, в който жената го гледа през зейналата помежду им пропаст — той не я е разбрал, тя изведнъж се е почувствала сама и бърза да забрави мига, за да се спаси от размишления. Джулия, аз и Боб седим в кухнята и си разправяме клюки. Боб разказва нещо за разтрогването на един брак:

— Бедата бе в секса. Нещастното копеле има пишка като карфица.

Джулия:

— Винаги съм чувствала, че тя не го обича.

Боб, мислейки, че не го е чула:

— Не е така, това винаги го е тревожело, много му е малък.

Джулия:

— Но тя никога не го е обичала, това се разбираше от пръв поглед.

Боб, вече доста припряно:

— Не е тяхна вината, идиотки такива, природата е била против всичко от самото начало.

Джулия:

— Разбира се, че тя е виновна. Не е трябвало да се жени за него, щом не го е обичала.

Боб, раздразнен от глупостта й, се впуска в дълго „техническо“ обяснение, а тя току поглежда към мен, въздиша, усмихва се и свива рамене. След няколко минути, когато той упорито продължава все в този дух, Джулия му затваря устата с груба шега и не го оставя да продължи.

Що се отнася до мен, Анна, интересно е, че преди да седна да пиша по този въпрос, нито веднъж не се бях опитвала да анализирам сексуалните си отношения с Майкъл. Въпреки това те се бяха променили осезаемо през изминалите пет години и тези промени бяха запечатани в паметта ми като крива линия в диаграма.

Когато Ела започна да се люби с Пол — още през първите месеци — онова, което потвърди любовта й към Пол и й даде право да употребява тази дума, бе, че мигновено изпита оргазъм. При това вагинален оргазъм. Не би могла да го изпита, ако не го обичаше. Предизвиква го потребността, която един мъж изпитва от една жена и пълното осъзнаване на тази потребност.

С течение на времето Пол започна да използва механични средства. (Поглеждам към думата „механични“ — един мъж не би я употребил.) Пол започва да прибягва към външни манипулации, за да предизвика у Ела клиторен оргазъм. Много възбуждащо. Ала нещо в душата й неизменно се съпротивляваше на това. Защото долавяше, че това е израз на инстинктивното му желание да не се обвързва напълно с нея. Долавяше, че без дори да го съзнава (макар че може би го съзнаваше), той се плаши от чувствата. А вагиналният оргазъм е само чувство и нищо друго и се изразява в усещания, сходни с чувството. Вагиналният оргазъм е отдаване на неясно, тъмно, цялостно усещане, сякаш те е подел топъл водовъртеж. Има различни видове клиторен оргазъм и те са по-силни (мъжете твърдят така) от вагиналния оргазъм. Може да има безброй видове тръпки, усещания и прочие, ала съществува само един истински женски оргазъм и той е възможен единствено когато мъжът изцяло е проникнат от дълбоката си потребност и страст към жената и очаква от нея пълен ответ. Всичко останало е заблуда и преструвка и дори най-неопитната жена интуитивно го усеща. Ела никога не бе изпитвала клиторен оргазъм преди Пол и му го каза, а той остана доволен. „Е, поне в известно отношение си девица, Ела.“ Но когато му каза, че и никога преди не е изпитвала с такава дълбочина това, което тя упорито нарича „истински оргазъм“, той неволно се намръщи: „Знаеш ли, някои известни физиолози твърдят, че жената няма физическа даденост за вагинален оргазъм.“ „Значи толкова и знаят, нали?“ И така, с времето, когато се любеха, все по-важен ставаше не истинският оргазъм, а клиторният и дойде миг, когато Ела разбра (и тутакси престана да мисли за това), че вече не изпитва истински оргазъм. Беше малко преди Пол да я изостави. Накратко, разбра истината емоционално, въпреки че разумът й отказваше да я приеме.

Също преди края Пол й разказа и нещо, което (понеже в леглото той предпочиташе тя да изпитва клиторен оргазъм) Ела просто отмина със свиване на раменете като още един симптом за раздвоената му личност — целият тон и начинът, по който разказваше, противоречаха на това, което тя всъщност изживяваше с него.

— Днес се случи нещо в болницата, което ще те развесели — каза той. Седяха в тъмната кола, паркирана пред дома на Джулия. Тя се попремести до него и той я прегърна. Усещаше как тялото му се тресе от смях. — Както знаеш, нашата уважаема болница организира лекции през седмица специално за лекарския колектив. Вчера обявиха, че професор Блъдрот ще ни изнесе лекция за оргазма у женския лебед — Ела инстинктивно се дръпна, а той я притегли обратно и рече: — Знаех, че така ще реагираш. Сега стой спокойно и слушай. Залата бе препълнена — не е нужно да ти казвам. Професорът се изправи в целия си ръст, дълъг като бастун, с потрепваща, късо подстригана бяла брада и обяви, че категорично е доказал тезата за липсата на оргазъм у женския лебед. Искал да използва това полезно научно откритие като основа за малка дискусия върху същността на женския оргазъм изобщо. — Ела се засмя. — Да, знаех, че ще се засмееш точно в този момент. Но още не съм свършил. Точно след тези негови думи залата се оживи. Някои се надигнаха да си ходят. Многоуважаемият професор раздразнено заяви, че не е допускал колегите да намерят темата за неприятна. В края на краищата изследвания в областта на сексуалността — в пълен разрез с предразсъдъците относно секса — се правят във всички подобни големи болници из целия свят. Въпреки това хората излизаха. И кои излизаха? Жените. В залата имаше петдесетина мъже и петнайсетина жени. И всички тези лекарки станаха и тръгнаха като по команда. Нашият професор изглеждаше доста объркан. Издаде напред подстриганата си брадичка и изрази изненадата си, че колежките, които уважавал извънредно много, проявявали такава излишна целомъдреност. Но увещанията му бяха напразни и в залата не остана нито една жена. Професорът се поизкашля и заяви, че ще продължи лекцията си независимо от възмутителното поведение на лекарките. По негово убеждение, което се основавало на изследванията му върху природата на женския лебед, нямало физиологическо основание за вагинален оргазъм при жените… почакай, не се дърпай, Ела, невероятно е колко лесно могат да се предвидят реакциите на жените. Седях до д-р Пенуърди, баща на пет деца, и той шепнешком ми обърна внимание на странен факт — съпругата на професора, жена със силно чувство на общественик, обикновено присъстваше на тези кратки лекции на съпруга си, но този път я нямаше. И тогава извърших предателство срещу представителите на моя пол. Последвах жените и излязох от залата. Те всички бяха изчезнали. Много странно, не се виждаше нито една жена. Най-сетне намерих старата си приятелка Стефани да пие кафе в стола. Седнах до нея. Тя, не ще и дума, бе много хладна. Попитах я: „Стефани, защо всички напуснахте такава меродавна лекция на именития ни професор по въпросите на секса?“ Тя ми се усмихна враждебно, но и извънредно любезно и заяви: „Скъпи ми Пол, след толкова векове на развитие всяка що-годе разумна жена гледа да не прекъсва мъжете, когато те започнат да я поучават какво точно изпитват в секса.“ Необходими ми бяха три кафета и половин час големи напъни, за да си възвърна благоразположението на приятелката ми Стефани. — Той отново се засмя, като продължи да я прегръща. Обърна се да я погледне в лицето и рече: — Та така. Не ми се сърди и ти само защото съм от същия пол като професора — това казах и на Стефани.

Гневът на Ела се стопи и тя се засмя с него. Мислеше си, Тази вечер ще остане при мен. Доскоро прекарваше почти всяка вечер с нея, но напоследък се прибираше вкъщи два-три пъти седмично. Сега той подхвърли, очевидно съвсем нехайно:

— Ела, по-неревнива жена от теб не съм срещал.

Ела почувства, че я обзема внезапен хлад, после паника, а след това бързо включи защитния механизъм: направо не чу какво бе казал, и попита:

— Качваш ли се горе с мен?

Той отвърна:

— Бях решил да не се качвам. Но в такъв случай нямаше да продължавам да седя тук, нали?

Качиха се горе, хванати за ръка. Той рече:

— Чудя се дали двете със Стефани ще се харесате. — Стори й се, че я погледна особено, сякаш проверява нещо. Отново я обзе лека паника при хрумналата й мисъл, Твърде много говори за Стефани напоследък, чудя се дали… Но мозъкът й изключи и тя каза:

— Ако си гладен, имам приготвена вечеря.

Седнаха да се хранят, той току я поглеждаше, а накрая рече:

— На всичко отгоре и много добре готвиш. Какво ще правя с теб, Ела?

— Каквото правиш и сега — отвърна тя.

Той вече я гледаше особено, с някаква смесица от закачливост и отчаяние, поглед, който бе забелязвала твърде често напоследък.

— Не успях изобщо да те променя, ни най-малко. Дори начина ти на обличане или прическата.

По този въпрос често бяха спорили ожесточено. Той повдигаше косата й насам-натам, подръпваше роклята й да промени линията и казваше: „Ела, защо толкова държиш да приличаш на строга даскалица? И Господ знае, че изобщо не си такава.“ И току й донасяше някоя блуза с дълбоко деколте или й посочваше рокля на витрина с думите: „Защо не си купиш такава?“

А Ела продължаваше да носи черната си коса опъната назад и отказваше да облича екстравагантни дрехи, каквито той харесваше. Някъде дълбоко в съзнанието й се бе затаила мисълта: Той сега непрестанно се оплаква, че не съм удовлетворена от него и съм се нуждаела от друг. А какво ще си помисли, ако започна да се обличам сексапилно? Ако взема да се докарвам твърде много, няма да го понесе. И без това е лошо.

Но веднъж му каза през смях: „Пол, ти сам ми купи онази червена блуза. Тя е с толкова голямо деколте, че се виждат гърдите ми. И когато я облякох, още с влизането дойде при мен и веднага я закопча — направи го съвсем инстинктивно.“

Тази вечер той се приближи до нея, разпусна косата й и я разпиля по раменете. Взрян в лицето й, свъсен, той закачливо пусна няколко кичура върху челото и опъна косата й покрай врата. Тя го остави да прави каквото пожелае, като стоеше притихнала в ласкавите му ръце и се усмихваше. Изведнъж я прониза мисълта, Той ме сравнява с някоя, не мен вижда сега. Дръпна се рязко, а той й рече:

— Ела, ти можеш да бъдеш истинска красавица, ако пожелаеш.

Тя отвърна:

— С други думи сега не ме намираш красива.

С полустонове и полусмях той я събори на леглото.

— Очевидно не — отвърна той.

— Добре тогава — каза тя усмихнато и спокойно.

Тъкмо тази нощ той й съобщи, едва ли не съвсем нехайно, че са му предложили работа в Нигерия и мислел да приеме. Ела го чу, но съвсем разсеяно, поддавайки се на небрежния тон, с който й съобщи намерението си. После усети, че стомахът я прерязва от ужас и че става нещо съдбовно. Но продължи да си мисли, Е, това ще реши въпроса. Може да замина с него. Тук нищо не ме задържа. Майкъл може да ходи на училище там. Какво би могло да ме задържи тук?

Това беше вярно. Легнала в мрака в обятията на Пол, тя си помисли, че с течение на годините тези обятия бавно я бяха откъснали от всичко. Излизаше много рядко, защото не обичаше да излиза сама, а бе разбрала още от самото начало, че да излизат заедно с компания им носи повече неприятности, отколкото радост. Пол или ставаше ревнив, или се оплакваше, че се чувствал пренебрегнат сред литературните й приятели. На което Ела отвръщаше: „Не са ми приятели, а просто познати.“ Не се чувстваше толкова близка с другиго, освен със сина си, Пол и Джулия. С Джулия ще остане близка, това бе приятелство за цял живот. Тъй че каза:

— Мога да дойда с теб, нали?

Той се поколеба за миг и отвърна със смях:

— Нима искаш да се откажеш от всичките си вълнуващи литературни преживявания в Лондон?

Тя му отвърна, че съвсем се е смахнал и започна да прави планове за заминаването.

Един ден отиде с него в дома му. Жена му и децата бяха на почивка. Бяха гледали някакъв филм и той бе казал, че иска да си вземе чиста риза. Спря колата пред малка къща, една от многото еднотипни, подредени една до друга къщи в предградието, на север от Шепърдс Буш. Из малката, добре поддържана градина се търкаляха разхвърляни детски играчки.

— Все повтарям на Мюриъл за децата — каза той с раздразнение. — Не могат да оставят нещата си така разхвърляни.

В този миг тя почувства, че този дом наистина е негов.

— Влез за малко — каза той. Тя не искаше да влиза, но го последва. В антрето имаше обичайният тапет на цветя, тъмен шкаф и хубаво малко килимче. Кой знае защо, обстановката й подейства успокоително. Наредбата в хола бе в съвсем друг стил — облепен бе с три вида тапети, а пердетата и възглавничките не си подхождаха по цвят. Очевидно бе обзавеждан съвсем наскоро — още напомняше на изложба. Впечатлението бе потискащо и Ела тръгна към кухнята след Пол, който си търсеше чистата риза (всъщност този път беше медицинско списание). Личеше, че кухнята е най-използваното помещение в къщата и беше занемарена. Но една от стените бе облепена с червен тапет, тъй че, изглежда, и това помещение бе в процес на преустройство. Върху кухненската маса бяха натрупани десетки списания „Жената домакиня“. Ела се почувства така, сякаш са я зашлевили през лицето, но си каза, че в края на краищата работи в това отвратително, парвенюшко списание и нищо не й дава право да гледа отвисоко на хора, които го четат? Каза си също, че около нея никой всъщност не е изцяло отдаден на работата си в списанието — всеки работи някак с неохота, с известен цинизъм или се чувства раздвоен и че тя не прави изключение. Но това беше безсмислено. В единия ъгъл на кухнята имаше малък телевизор и тя си представи как съпругата седи тук всяка нощ, чете „Жената домакиня“ или гледа телевизия, като се ослушва за децата горе. Пол видя как Ела стои там с ръка върху списанията, като оглежда стаята и каза с обичайното си мрачно чувство за хумор:

— Домът е неин, Ела. Да прави каквото ще с него. Това, разбира се, е най-малкото, което мога да направя за нея.

— Да, най-малкото.

— Така е. Сигурно е горе. — Пол излезе от кухнята и тръгна по стълбите, като й каза през рамо: — Качи се де.

Тя се зачуди, Нима ме развежда из дома си, за да ми демонстрира нещо? Или да ми каже? Нима не съзнава, че тук ми е неприятно?

Но тя отново го последва послушно и влезе в спалнята. Тази стая също бе съвсем различна и очевидно бе подредена така от много време. В нея имаше две еднакви легла, а между тях — спретната малка масичка, върху която беше поставена голяма снимка на Пол в рамка. Преобладаваха зеленият, оранжевият и черният цвят, а на няколко места имаше натрапващо се райе, подобно на зебра — типично за джаз епохата^[3] в обзавеждането, двайсет и пет години след появата й. Пол намери списанието върху нощната масичка и беше готов да тръгват. Ела каза:

— Някой ден д-р Уест ще ми връчи писмо: „Скъпи д-р Олсоп. Кажете ми какво да правя. Напоследък не мога да спя нощем. Пия топло мляко преди лягане и се опитвам да разтоварвам съзнанието си, но не помага. Моля да ме посъветвате, Мюриъл Танър. P.S. Забравих да Ви кажа, че мъжът ми ме буди рано, около шест часа, когато се връща от нощно дежурство в болницата. Понякога не се прибира и по цяла седмица. Чувствам се потисната. Така е от пет години.“

Пол я слушаше с тъжно, сериозно изражение.

— За теб не е тайна — заговори той най-после, — че съвсем не се гордея с качествата си на съпруг.

— Боже мой, тогава защо не сложиш край на всичко това?

— И какво? — възкликна той, като се позасмя, отново възприел ролята си на женкар. — Да оставя горката жена с две деца?

— Тя може да си намери мъж, който да я обича. Не ми разправяй, че би имал нещо против. Не може да ти харесва начинът, по който тя живее.

Той й отговори съвсем сериозно:

— Казвал съм ти, че тя е съвсем обикновена жена. Ти смяташ, че всички са като тебе. Но не е така. Тя обича да гледа телевизия, да чете „Жената домакиня“ и да лепи тапети. И е добра майка.

— И няма нищо против да живее без мъж, тъй ли?

— Доколкото знам, има си един, просто не съм разпитвал — отвърна той, като отново се разсмя.

— Направо не знам какво да кажа! — възкликна Ела, съвсем отчаяна, като го последва надолу по стълбите. С облекчение си тръгна от неуютния малък дом, сякаш се измъкваше от капан. Погледна към останалите къщи по улицата и си помисли, че навярно и те са такива — разбити, пръснати във всички посоки домове, и нито един не е цялостен, не отразява цялостен живот, цялостна човешка личност или по-точно, цялостно семейство.

— Това, което на теб всъщност не ти харесва — каза Пол, когато потеглиха с колата, — е, че Мюриъл може и да е доволна от живота си.

— Но как е възможно?

— Попитах я преди време дали иска да ме напусне. Би могла да се върне при родителите си, ако иска. Тя отговори: „Не!“ Освен това е загубена без мен.

— Боже мой! — възкликна Ела, възмутена и стресната.

— Така е, аз все пак съм бащата, тя напълно разчита на мен.

— Та тя изобщо не те вижда.

— Че колко струва един мъж, ако не е оправен — веднага отвърна той. — Когато се прибера у дома, се справям с всичко. С парното, със сметките за електричество, с намирането на магазин за евтини килими, с уроците на децата. С абсолютно всичко. — Ела не промълви и той добави: — Казвал съм ти и друг път, Ела, че си сноб. Неприятно ти е, че тя навярно харесва живота си.

— Не вярвам, че го харесва. Никоя жена в света не желае да живее без любов.

— Ти си такъв перфекционист. Така абсолютизираш всичко. Измерваш хората с някакъв си идеал, който съществува единствено в главата ти, и ако не отговарят на красивите ти представи, начаса ги отхвърляш с презрение. Или си въобразяваш, че всичко е красиво дори когато не е.

Ела си помисли, Под хората разбира „нас“. А Пол продължи в същия дух:

— Така например със същото основание Мюриъл би могла да каже за теб: „Защо, за Бога, тя се примирява с положението да бъде любовница на мъжа ми. Та в това няма никаква сигурност. А и не е порядъчно.“

— О, сигурност!

— Точно така! Ти заявяваш презрително: О, сигурност! О, порядъчност! Но Мюриъл не би реагирала така. Това са важни неща за нея. Важни са и за повечето хора.

Ела изведнъж си помисли, че той изглежда сърдит, дори обиден. Помисли си, че навярно се отъждествява с жена си (макар че когато бе с нея, Ела, вкусовете му бяха съвършено различни) и навярно неща като сигурност и порядъчност са важни и за него.

Мълчеше и мислеше, Ако такъв живот наистина му харесва или поне му е необходим, това обяснява защо е вечно недоволен от нея. Пълна противоположност на трезвата, порядъчна малка съпруга е елегантната, весела, сексапилна любовница. Сигурно наистина щеше да е доволен, ако му изневерявах и се обличах предизвикателно. Но няма да го направя. Аз съм такава, каквато съм и ако не му харесвам, много му здраве.

Същата вечер той й каза с предизвикателен тон, макар че се усмихваше:

— Ще бъде добре за тебе, Ела, ако и ти бъдеш като другите жени.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами да си седиш у дома, да си съпруга, да се опитваш да опазиш мъжа си от другите жени. Вместо да имаш любовник в нозете си.

— О, значи ти си в нозете ми! — възкликна тя иронично. — Но защо смяташ, че бракът означава постоянен сблъсък? За мен той не е битка.

— Тъй ли? — на свой ред възкликна той иронично. А след известно мълчание добави: — Ти току-що написа роман за самоубийството.

— Какво общо имат двете неща?

— Ами цялата тази интелигентност и проницателност… — Той обаче млъкна и остана загледан в нея, тъжно, критично и както й се стори, укорително. Бяха горе в нейната стаичка, току под самия покрив, детето спеше в съседната стая, на малката масичка помежду им стояха още нераздигнатите съдове от приготвената от нея вечеря — седяха, както бяха седели безброй пъти досега. Той повъртя чашата вино между пръстите си и рече с болка:

— Не знам как бих изкарал последните няколко месеца без теб.

— Какво толкова се е случило през последните няколко месеца?

— Нищо. Там е цялата работа. Всичко продължава постарому. Е, в Нигерия поне няма повече да лекувам крастави магарета. Защото тук върша точно това — мажа с мехлем раните на стари кранти, които нямат сили да се привдигнат сами. В Африка поне ще се занимавам с нещо ново и перспективно.

Замина за Нигерия неочаквано бързо. Неочаквано поне за Ела. Все още говореха за заминаването като за нещо предстоящо, когато изведнъж той дойде и каза, че заминава на другия ден. Плановете за нейното отиване бяха естествено съвсем мъгляви, докато той не проучи условията там. Тя го изпрати на летището така, сякаш само след няколко седмици ще бъдат пак заедно. Но след като я целуна на прощаване, той се извърна, кимна леко, унило и тъжно се усмихна — сякаш болезнен спазъм премина през цялото му тяло — и изведнъж Ела почувства как сълзи обливат цялото й лице и всяка клетка в нея се вледенява от раздялата. Не можеше да спре риданията си, да възпре студените тръпки, които продължиха да я побиват дни наред. Залови се да пише писма, да прави планове, но над нея вече бе надвиснала тъмна сянка, която бавно се сгъстяваше. Писа й само веднъж, за да съобщи, че още не може да каже дали тя и Майкъл биха могли да отидат при него, после настъпи мълчание.

Един следобед се бе навела заедно с д-р Уест над купчината с обичайните писма, когато изведнъж той каза:

— Вчера получих писмо от Пол Танър.

— Така ли? — Доколкото й бе известно, д-р Уест не знаеше за връзката й с Пол.

— Като че ли му харесва там и предполагам, че ще вземе семейството при себе си. — Той внимателно забоде няколко писма заедно, отделяйки ги за своята папка и продължи: — Мисля, че добре направи, като замина. Точно преди да тръгне ми разказа, че се е забъркал с някакво доста своенравно женче. Както ми се стори, здравата се е оплел. От всичко, което схванах, тя не си заслужава.

Ела се опита да запази самообладание, взря се в д-р Уест и реши, че той просто нехайно е подхвърлил клюка за общ приятел, без какъвто и да е умисъл. Взе подадено й писмо, погледна началото: „Скъпи д-р Олсоп, пиша Ви по повод малкия си син, който ходи насън…“, и рече:

— Д-р Уест, това очевидно е във вашата област.

Всъщност през всичките тези години на съвместна работа приятелските им разпри от този род не бяха секвали.

— Не, Ела, не е. Ако едно дете ходи насън, няма никакъв смисъл да му предписвам лекарства и ти първа би ме укорила, ако го направя. Посъветвай жената да отиде в клиниката и внимателно й подскажи, че вината е нейна, а не на детето. Е, няма да те уча какво да й пишеш.

Той взе друго писмо и продължи:

— Казах на Танър да не се връща в Англия колкото се може по-дълго. Такива неща не се забравят лесно. Младата дама го гонела да се ожени за нея. При това не била толкова млада. Предполагам, че й е писнал веселият живот и й се е прищяло да се задоми.

Ела си наложи да не мисли за този разговор, докато не разпределят писмата с д-р Уест. Била съм страшно наивна, рече си тя най-после. Сигурно е имал връзка със Стефани от болницата. Поне не е споменавал за никоя друга освен за Стефани, постоянно за нея говореше. Но никога не я е наричал „доста своенравно женче“. Ами че това е езикът на семейство Уест, те използват подобни идиотски изрази като „своенравно женче“, „писнал й веселият живот“ — колко невероятно елементарни са тези порядъчни хора от буржоазни семейства.

Междувременно се почувства много потисната. Сянката, която упорито бе отблъсквала след заминаването на Пол, плътно я покри. Помисли си за жена му — сигурно се е чувствала така, напълно отблъсната, когато Пол е загубил всякакъв интерес към нея. Е, поне тя, Ела, има предимството да е толкова глупава, че да не разбере за връзката на Пол със Стефани. А може би и Мюриъл умишлено е постъпвала като глупачка и си е внушавала, че през всичките тези нощи Пол е бил в болницата.

Ела сънува сън, доста неприятен и потискащ. Беше в грозната малка къща с малките стаички, напълно различни една от друга. Беше съпруга на Пол и само с усилие на волята успяваше да спаси къщата да не се разпадне, да не се разпилее във всички посоки от противоречието между отделните стаи. Реши да пренареди целия дом в един и същи стил, нейния. Но щом окачеше нови завеси или пребоядисаше стените, стаите на Мюриъл на мига възвръщаха предишния си вид. Ела бе като безплътна сянка в този дом и почувства, че той ще си остане цял-целеничък — въпреки всичко — само ако в него витае духът на Мюриъл, че успява да се държи цял тъкмо защото всяка стая в него принадлежи към различна епоха, има различен дух. Видя се застанала насред кухнята с ръка върху купчината списания „Жената домакиня“. Тя бе „сексапилно женче“ (чу д-р Уест да изрича тези думи) с тясна шарена пола и много тясна блуза, а косата й бе модерно подстригана. Тогава Ела разбра, че всъщност Мюриъл я няма, че е заминала за Нигерия при Пол, а тя е останала в къщата, за да чака завръщането на Пол.

Събуди се обляна в сълзи. За първи път й дойде наум, че жената, от която Пол трябваше да се откъсне, заради която трябваше да замине за Нигерия, защото на всяка цена трябваше да се откъсне от нея, бе самата тя. Тя бе „доста своенравното женче“.

Разбра също, че д-р Уест съвсем умишлено й бе казал всичко това — може би заради нещо, което Пол му е писал. Думите му бяха предупреждение от порядъчния свят на д-р Уест към нея, Ела.

Колкото и странно да е, шокът бе толкова голям — поне за известно време — че донякъде поразсея дълбоката депресия, която я бе държала месеци наред в тъмната си власт. Депресията изведнъж рязко се смени с горчиво, гневно предизвикателство. Каза на Джулия, че Пол я е „чупил“ и че е била глупачка да не го предвиди по-рано (с мълчанието си Джулия показа, че е напълно съгласна). Каза също, че няма никакво намерение да си седи у дома и да плаче.

Без да разбира, че несъзнателно е замисляла подобно нещо, излезе и си накупи нови тоалети. Това съвсем не бяха сексапилните дрехи, които Пол й бе препоръчвал, но все пак напълно се различаваха от всичко, което бе носила дотогава, и напълно подхождаха на новата й същност — студена, нехайна и равнодушна (или поне така си мислеше). Подстрига се, тъй че сега косата й падаше меко и предизвикателно около изящното й, издължено лице. Реши също да се изнесе от къщата на Джулия. Тук бе живяла заедно с Пол и повече не издържаше в този дом.

Съвършено равнодушна, трезва и делова, си намери ново жилище и се премести. Беше голям апартамент, твърде голям за нея и детето. Чак когато се настани, осъзна, че излишното пространство е предназначено за мъж. Всъщност за Пол, защото все още живееше така, сякаш той ще се завърне.

Тогава научи — съвсем случайно — че Пол е дошъл в Англия в отпуск и вече от две седмици е тук. Вечерта, след като чу новината, изведнъж се озова — докарана, гримирана, с грижливо направена коса — на прозореца и цялата изпълнена с очакване той да пристигне, започна да се взира надолу към улицата. Чака дълго след полунощ, като си мислеше, Като нищо са го задържали в болницата, няма да си лягам рано, защото като види, че е тъмно, няма да се качи, за да не ме събуди.

Така стоя там, нощи наред. Виждаше се отстрани как стои и си казваше, Това е лудост. Това е да си луд. Да си луд означава да не можеш да се възпреш да правиш нещо, което съзнаваш, че е безразсъдно. Защото много добре знаеше, че Пол няма да дойде. Ала тя все тъй продължаваше да се облича красиво и да стои всяка нощ на прозореца, изпълнена с очакване. И изправена там, тя се виждаше отстрани и разбираше, че настоящата й лудост е само продължение на онази лудост, която й бе попречила да разбере какъв ще е неизбежният край на връзката, продължение на наивността, направила я толкова щастлива. Да, глупавите й надежди, наивност и доверие съвсем логично я бяха докарали дотук — да стои на прозореца и да чака мъжа, за когото пределно ясно знаеше, че никога повече няма да дойде при нея.

След няколко седмици чу от д-р Уест — естествено подхвърлено съвсем небрежно, макар и със скрито злорадство — че Пол отново е заминал за Нигерия. „Жена му не пожелала да замине с него — рече д-р Уест. — Не искала да сменя средата си. Очевидно тук се чувства напълно щастлива.“

Проблемът в тази история е, че изцяло е написана като анализ на законите на разпада, залегнали във връзката между Пол и Ела. Не виждам как иначе бих могла да я напиша. След като човек е изживял нещо и се обърне назад, то придобива за него строго определена форма. А формата на една връзка, дори когато е продължила пет години и е била почти като брак, се определя от финала й. Тъй че разказаната история не е правдива. Защото докато човек изживява нещо, той изобщо не разсъждава по този начин.

Да предположим, че я напиша така: два дни от край до край, с най-големи подробности, единият в началото на връзката, другият към края й. Но аз пак инстинктивно ще разграничавам и изтъквам онова, което подрива връзката. Тъкмо тук се крие спойката. Иначе ще настъпи хаос, защото над тези два дни, разделени от месеци, няма да пада никаква сянка и те ще описват най-обикновено, безметежно щастие, помрачено навярно единствено от някой друг конфликт, който впрочем ще е отражение на приближаващия край, макар че първоначално няма да се възприема така и който чувството за щастието бързо заличава.

Литературата е анализ на вече отминало събитие.

Формата на другото писание, на случилото се в „Машопи“, се крие в носталгията. А в този разказ, за Пол и Ела, няма носталгия, формата е в болката.

За да покажеш любовта на една жена към един мъж, трябва да разкажеш как му приготвя ястие или отваря бутилка вино за вечерята, като същевременно очаква той да позвъни на вратата. Или как се буди сутрин преди него, за да види как съненото му изражение рязко се сменя с усмивка за добро утро. Да. И сцената ще се повтори безброй пъти. Но това не е литература. Сигурно е по-подходящо за филм. Да, чисто физическото усещане за живота, за настоящия миг, а не анализ на отминало събитие. Или миговете на несъгласие, на предчувствие. Кадър от филм: Ела бавно бели портокал, подава на Пол парченца, които той поема едно след друго, смълчан, навъсен: мисли за нещо друго.

Бележки

[1] Уилям Морис (1834–1896) — английски поет, художник, дизайнер, социалист. — Б.пр. ↑

[2] Кю Гардънс — известен парк в Лондон. — Б.пр. ↑

[3] Джазова епоха — едно от наименованията на 20-те години на XX в. То идва от книгата „Разкази за джазовата епоха“ на Скот Фицджералд, главен представител на епохата. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дорис Лесинг Златната тетрадка (5)

Метаданни

Данни

Златната тетрадка

Информация

История

Сваляне / Връзки

Дорис Лесинг
Златната тетрадка (5)