[За близо осемнайсет месеца в синята тетрадка има само кратки бележки, различни по стил не само от предишните в тази тетрадка, но и от всичко, написано в другите. Тази част започва така:]

17 октомври 1954: Анна Фрийман, родена на 10 ноември 1922 г., дъщеря на полковник Франк Фрийман и Мей Фортескю, живуща на улица „Бейкър“ №23, завършила Девическата гимназия в Хампстед, прекарала шест години в Централна Африка (1939–1945 г.), омъжила се за Макс Улф през 1945 г., има дъщеря, родена през 1946 г., развела се с Макс Улф през 1947 г., постъпила в Комунистическата партия през 1950 г., напуснала я през 1954 г.

[Всеки ден беше вписвано нещо, обикновено кратка фактология: „Станах рано. Четох това и това. Срещнах еди-кого си. Джанет е болна. Джанет оздравя. На Моли й предложиха роля, която тя харесва/не харесва и така нататък.“ След определена дата през март 1956 г. страницата е зачеркната с дебела черна линия, която слага край на кратките бележки със ситен почерк. След това всяка страница за последните осемнайсет месеца е зачеркната с дебел черен кръст. После Анна е продължила с напълно различен почерк, не с четливите, ситни букви на ежедневните бележки, а с едър, трескав почерк, на места нечетлив от бързане:]

Поредният неуспех. Синята тетрадка, която очаквах да е най-правдива, стана най-лоша. Очаквах, като я прочета, ясно да проследя развоя на събитията в лаконичните факти, но те създават точно толкова невярна представа за нещата, както и описанието на случилото се на 15 септември 1954, което сега чета, засрамена заради прекалената емоционалност, както и заради презумпцията, че ако напиша „в 9:30 отидох в тоалетната по голяма нужда, в 2 — по малка, а в 4 следобед се изпотих“, то ще е по-близо до истината, отколкото ако просто изложа мислите си. И все пак не разбирам защо стана така. Макар в живота неща като да отидеш до тоалетна или да си смениш тампона, когато си в мензис, правиш, кажи-речи, несъзнателно, аз с най-големи подробности си спомням един ден преди две години тъкмо защото Моли имаше кръв на полата и аз й казах да се качи да се преоблече, преди да е дошъл синът й.

Разбира се, това ни най-малко не е литературен проблем — по-скоро напомня „преживяването“ с Мама Шугър. Спомням си, като й казах веднъж, че по време на сеансите тя се опитва най-вече да ме накара да осъзная и да обръщам внимание на физиологичните неща, а на нас едва ли не цялото ни детство минава в усилия да се научим да не мислим за тях, за да можем да живеем. Тя ми отговори, както можеше да се очаква, че подобно „учене“ в детството очевидно не е било правилно, иначе сега нямало да ми се налага три пъти седмично да сядам на стола срещу нея, за да ми помага. На свой ред й казах, въпреки че добре знаех, че няма да получа отговор или поне не такъв, какъвто очаквах, понеже бях наясно, че в думите ми прозира именно онова „интелектуализиране“, на което тя отдава емоционалните ми проблеми:

— Струва ми се, че основното в процеса на психоанализата е пациентът да бъде тласнат към инфантилните си години, а когато усвоеното изкристализира в някакъв вид емоционален примитивизъм, да бъде изведен от тях — така той потъва в света на митове, предания и всичко характерно за дивашкия, примитивен етап в развитието на обществото. Защото всеки път, когато ви кажа: в този сън долавям еди-кой си мит или това чувство към баща ми напомня еди-коя си приказка, или че еди-кой си спомен навява настроение на английска балада, вие се усмихвате и изглеждате доволна. Според вас аз съм преминала детската фаза и съм я съхранила, като съм я трансформирала в мит. На практика обаче и аз, и вие изравяме от съзнанието си детски спомени и ги прикачваме към изкуството или представите на един или друг народ, все още в ранен етап. — При тези думи тя, разбира се, се усмихна. А аз продължих: — Използвам собствените ви методи срещу вас. Не става дума за това какво казвате, а как реагирате. Защото вие излъчвате задоволство и вълнение и лицето ви цяло засиява само когато кажа, че сънят ми от предишната нощ твърде много напомня на Андерсеновата приказка за малката русалка. Но спомена ли някое преживяване, сън или спомен, понеча ли да го анализирам критично и трезво в цялата му сложност, вие се отегчавате и ставате нетърпелива. Затова си мисля, че единствено светът на примитивното ви доставя истинско удовлетворение и ви вълнува. Съзнавате ли, че никога досега, нито веднъж, не съм ви разказала свое преживяване или сън така, както бих го разказала на приятел или както самата вие извън този кабинет бихте го разказали на приятел, без да се намръщите насреща ми. И мога да се закълна, че мръщенето и досадата ви са напълно несъзнателни. Или може би ще кажете, че се мръщите напълно съзнателно, защото смятате, че не съм готова да изляза от света на мита?

— Е, и? — каза тя усмихната.

Отвърнах:

— Така е по-добре… бихте ми се усмихнали така ако разговаряхме в нечия гостна… да, знам, ще отговорите, че тук не е гостна и съм дошла при вас, защото имам проблеми.

— Е, и? — продължи да се усмихва тя.

— Искам да отбележа нещо напълно очевидно: състоянието на невротичност се дължи на високоразвито съзнание и чувствителност. Същността на неврозата е конфликтът. Но и пълното вживяване днес, без да обръщаш гръб на едни или други неща, също води до конфликт. Стигнала съм дотам, че само като погледна някого, и си казвам — този мъж или тази жена са съхранили вътрешната си хармония, защото са избрали да се абстрахират от някои неща. Хората запазват разума си просто като изключват, като си налагат ограничения.

— Според теб сеансите подобриха ли състоянието ти или не?

— Ето че пак сте в кабинета си. Разбира се, че подобриха състоянието ми. Но това е просто медицински термин. Притеснява ме подобрение в резултат на това, че живееш сред митове и сънища. Ползата от психоанализата е да направи хората нравствено по-добри, а не клинично по-здрави. Всъщност вие ме питате дали сега съм способна да живея по-леко отпреди. Дали сега по-малко се тревожа, по-малко се съмнявам или казано просто, дали съм по-спокойна. Сама знаете, че е така.

Спомням си как тя седеше срещу мен — будна, енергична възрастна жена, с делова пола и блуза, с опъната назад и небрежно вързана на тила бяла коса, и се мръщеше. Бях доволна да я видя намръщена — за миг бяхме извън взаимоотношенията психоаналитик-пациент.

— Вижте — заговорих отново. — Ако сега седях пред вас и ви разказвах снощния си сън, да кажем, за вълци с ясно изразено послание, на лицето ви щеше да се появи определен израз. Добре знам какво би означавал той, защото и аз бих изпитала същото — удовлетворение. Удовлетворение от постигнатото, от това да придадеш форма на безформеното. Едно късче е изтръгнато от хаоса и е назовано с конкретно име. Имате ли представа как се усмихвате, когато назова нещо съвсем точно? Сякаш току-що сте спасили някого от удавяне. Познато ми е това чувство. На радост. Но в това има и нещо ужасно, защото никога не съм изпитвала подобна радост наяве така, както я изпитвам по време на определени сънища — когато вълците излизат от гората, когато портата на замъка се отваря, когато се озовавам пред разрушения бял храм сред белите пясъци, край синьото море и под синьото небе или когато летя като Икар — при всички тези сънища, колкото и страховити да са, съм в състояние да плача от щастие. И много добре знам защо — именно защото цялата тази болка, убийствата и жестокостта остават затворени в рамките на приказката и не могат да ме наранят.

Тя мълчеше и съсредоточено ме наблюдаваше. Тогава попитах:

— Да не би да смятате, че още не съм готова да продължа напред? Е, мисля, че щом вече проявявам нетърпение, а и искам да продължа, значи съм готова за следващата стъпка, нали?

— А каква е тя?

— Следващата стъпка несъмнено е да изляза от безопасната територия на митовете и Анна Улф да продължи напред сама.

— Сама ли? — попита тя и добави сдържано: — Та ти си комунистка или поне така твърдиш, а искаш да вървиш сама по пътя си. Това не е ли противоречие?

Засмяхме се и разговорът можеше да приключи тук, но аз продължих:

— Вие говорите за интеграцията на личността. За мен досега това означаваше следното — индивидът осъзнава, че отделни отминали етапи в живота му са представлявали аспекти от общото човешко битие. Когато си кажа: Това, което съм направила тогава, което съм изпитвала тогава, е само отражение на добре познат мотив от сънищата, отражение на епична драма или исторически етап, то аз, тоест индивидът вече е свободен, защото се е отделил от преживяното и го е поставил на място подобно на късче от мозайка в древна картина. Самото поставяне на точното място в мозайката вече го освобождава от болката на личното преживяване.

— Болка ли? — попита тя тихо.

— Да, скъпа, хората не идват при вас, защото преливат от прекомерно щастие.

— Не, обикновено идват, защото страдат като теб от неспособността да изпитват чувства.

— Но аз вече изпитвам чувства. Сърцето ми е открито за всичко. Но постигнеш ли това, веднага си казваш — махни болката, отстрани я да не те мъчи, превърни я в разказ или история. А аз не искам да я премахвам. Да, знам какво очаквате от мен. Очаквате да кажа, че понеже съм натрупала пребогата лична мъка (не мога да скрия, че това е така) и вътрешно съм я осмислила и приела като нещо общочовешко, вече се чувствам свободна и силна. Добре, така да е, съгласна съм и го признавам. И сега какво? До гуша ми дойде от вълци, замъци, гори и свещеници. Мога да се справя с тях, в каквато и форма да ми се явят. Но вече ви казах, искам да поема пътя си сама, аз, Анна Фрийман.

— Съвсем сама ли? — отново попита тя.

— Да, защото смятам, че съм натрупала преживявания, непознати за другите жени…

На лицето й се плъзна сянката на вече познатата ми тънка усмивка — „подканящата“ усмивка от сеансите ни — и отново се върнахме към ролите си на психоаналитик и пациент.

Рекох:

— Почакайте, не бързайте да се усмихвате. Смятам, че никоя жена досега не е имала живот като моя.

— Никоя ли? — попита тя и в тона й долових звуци и образи, които успяваше да извика в такива мигове — на плискащи се по древни брегове вълни, на гласове на отдавна починали люде. Имаше способността само с една усмивка или вибрация в гласа си да предизвиква у мен усещане за огромни пространства и отрязъци време, което ми доставяше огромна наслада, и аз се отпусках и се преизпълвах с радост. Точно в този миг обаче нямах нужда от подобно нещо.

— Никоя — отвърнах аз.

— Подробностите се менят, но формата остава — отвърна тя.

— Не е така — настоях аз.

— С какво си по-различна от другите? Нима искаш да кажеш, че преди теб не са съществували други жени творци? Или че не е имало независими жени? Или такива, които държат на сексуалната свобода? Уверявам те, че зад гърба ти, в миналото, има безкрайна върволица жени и ти трябва да ги преоткриеш у себе си и никога да не ги забравяш.

— Те не са се възприемали, както аз възприемам себе си. Не са изпитвали това, което аз чувствам. Не биха могли! Не искам сутрин, когато се събудя, ужасена от кошмар за всеобщо унищожение след избухване на водородната бомба, да ме успокояват, че същия ужас са изпитвали и хората от времето на арбалета. Защото не е вярно. Светът се е променил. Не искам след среща с някой филмов магнат, който има повече власт над човешкото съзнание от който и да било император, да се връщам с чувство на пълно омерзение и да чувам, че точно така се е чувствала и Лесбия след срещата със своя търговец на вина. Не искам, когато внезапно ме споходи миражът за един друг свят (Бог ми е свидетел, че това доста трудно ми се удава), който напълно се е отърсил от омразата, страха, завистта, съперничеството във всеки миг на денонощието, да ми казват, че това е отколешната мечта за златния век на човечеството в съвременен вариант…

— А нима не е? — попита тя с усмивка.

— Не е, защото мечтата за златния век е милиони пъти по-завладяваща, защото е възможна, както е възможно и пълното унищожение на човечеството. Може би именно защото и двете са възможни.

— И какво очакваш да ти кажа?

— Бих искала да мога да разгранича в себе си всичко старо и циклично повтарящо се, като кръговрата на историята и митовете, от онова, което усещам или смятам за ново… — забелязах изражението на лицето й и попитах: — Нима мислите, че нищо от това, което усещам и мисля, не е ново?

— Никога не съм казвала… — започна тя в първо лице, но веднага мина на „ние“: — Никога не сме казвали или допускали, че развитието на човечеството е невъзможно. Не ме упрекваш в подобно нещо, нали? Защото винаги сме твърдели обратното.

— Упреквам ви, че се държите, сякаш не го вярвате. Слушайте, ако днес следобед ви бях казала: Вчера на едно парти срещнах мъж, в когото разпознах вълка или рицаря, или монаха… щяхте да кимнете и да ми се усмихнете. И двете щяхме да изпитаме удовлетворение от назоваването. Но ако бях ви казала: Вчера на едно парти срещнах мъж, който внезапно рече нещо и аз си помислих, Това е знак… че в личността на този човек има някаква пукнатина също като пропукване в язовирна стена, през която бъдещето може да се излее в най-различни форми — може би ужасни или прекрасни, но във всеки случай нови. Ако бях ви казала това, щяхте да се намръщите.

— Наистина ли срещна такъв мъж? — попита тя делово.

— Не. Но понякога срещам разни хора и все ми се струва, че щом са така раздвоени, непостоянни, сигурно живеят в очакване на нещо.

Тя постоя замислена, после каза:

— Анна, изобщо не трябва да ми казваш подобни неща.

Учудих се на думите й и казах:

— Нали не ме подтиквате съзнателно да ви мамя?

— Не. Искам да кажа, че пак трябва да започнеш да пишеш.

Ядосах се, разбира се, както тя естествено очакваше.

— Нима предлагате да пиша за преживяванията ни? Как да стане това? Ако запиша един наш едночасов разговор дума по дума, той би бил напълно непонятен, ако не прибавя и историята на живота си към него, за да станат ясни нещата.

— Е, и?

— Написаното ще показва как се възприемам в даден момент. Разказите за един час с вас, да кажем през първата седмица, и за сеанса ни днес, биха били толкова различни, че…

— Е, и?

— Освен това има и литературни проблеми, свързани с естетическия вкус, за които, изглежда, изобщо не ви идва наум. Ние двете успяхме да преодолеем най-вече усещането за срам. През първата седмица от познанството ни не бих била в състояние да изрека следното: Помня дълбокото си отвращение, срам и същевременно любопитство, когато зърнах баща си гол. Нужни ми бяха месеци, за да преодолея вътрешните бариери и да се науча да изричам подобни неща. Но сега вече мога да кажа например: … исках баща ми да умре… и читателят, който не знае нищо за личния ми живот и преодолените бариери, би бил потресен, все едно вижда кръв или чува срамни думи, и тази му реакция би провалила всичко.

Тя каза сухо:

— Скъпа ми Анна, възползваш се от постигнатото в сеансите ни, за да подсилиш рационалните си доводи срещу писането.

— О, не, за бога, не това имам предвид.

— Или може би имаш предвид, че някои книги са предназначени за малцина.

— Скъпа мисис Маркс, чудесно знаете, че не бих признала подобно нещо даже да го мисля.

— Добре тогава, в случай че го мислиш, кажи ми защо някои книги са предназначени за малцина.

Помислих и рекох:

— Всичко се свежда до формата.

— До формата ли? А какво ще кажеш за съдържанието? Чувам, че хора като теб държат да се отделя форма от съдържание.

— Някои може и да ги отделят, но не и аз. Поне не до този момент. Сега казвам, че всичко се свежда до формата. Често хората не възразяват срещу неморални послания. Нямат нищо против изкуство, което заявява, че убийството е оправдано, както и жестокостта, и че няма нищо лошо в секса заради самия секс. Ако посланието е добре опаковано, те го харесват. Харесват и послания, че убийството е неморален акт, жестокостта също и че любовта е любов и само любов. Но не търпят послания, че абсолютно нищо няма смисъл, не търпят хаоса, пълната безформеност.

— Значи „безформените“ произведения на изкуството, ако е възможно да има такива, са за малцина.

— Но аз не смятам, че някои книги са отредени само за малцина. Много добре знаете, че е така. Нямам подобни аристократични разбирания за изкуството.

— Скъпа ми Анна, твоето отношение към изкуството е толкова аристократично, че пишеш — когато решиш — само за себе си.

— Така правят всички — чух се да изричам под носа си.

— Кои всички?

— Всички, по целия свят, които пишат в тайни дневници, защото се страхуват от мислите си.

— Значи и ти се страхуваш от мислите си? — При тези думи тя протегна ръка към графика с пациентите, с което сложи край на едночасовия сеанс.

[Тук страницата бе зачеркната с поредната черна черта.]

Когато се преместих в това жилище и наредих голямата стая, първото нещо, което направих, бе да купя голяма маса и да подредя тетрадките си отгоре. В предишното жилище, в къщата на Моли, ги бях натъпкала в куфар под кревата. Не ги бях купила с определена цел. Дори не помня до преместването си тук да съм си казвала някога, Пиша в четири тетрадки — черната е за Анна Улф, писателката, червената за политика, жълтата за разкази, породени от преживяванията ми, а синята е нещо като дневник. В къщата на Моли тетрадките просто бяха нещо, за което не мислех. Или поне не гледах на тях като на работа, като на задължение.

Важните неща в живота спохождат човек ненадейно, когато изобщо не ги очаква и мисълта за тях още не се е оформила в съзнанието му. Забелязва ги чак когато станат факт. Просто така става.

Преместих се в това жилище, за да има простор не само за някой мъж (Майкъл или този след него), но и за тетрадките. Всъщност сега съзнавам, че преместването ми е било продиктувано от желанието да дам простор на тетрадките. Не мина и седмица от промяната, когато купих масата и ги подредих на нея. После ги и прочетох. Не ги бях чела, откакто започнах да пиша в тях. Четенето ме разстрои. Първо, защото дотогава като че ли не бях съзнавала колко ми е повлияло това, че Майкъл ме напусна, колко е променило — без никакво съмнение — цялата ми същност. Но най-много се разстроих, че не можах да се позная. Като сравних написаното със спомена за преживяното, усетих колко далеч е от истината. И цялата тази неубедителност на написаното идваше от нещо, за което по-рано някак не бях мислила — от обзелата ме стерилност. От разяждащата критичност, прекалената предпазливост, натрупаната неприязън.

Точно тогава реших, че в синята тетрадка, в която пиша сега, ще отбелязвам само факти. Всяка вечер сядах на въртящото се столче и записвах случилото се през деня, сякаш аз, Анна, приковавам Анна с пирони за страницата. Всеки ден се стремях да придавам форма на Анна, като пишех: станах в седем, приготвих закуска за Джанет, изпратих я на училище и така нататък, и така нататък, и имах чувството, че така прогонвам хаоса от деня си. А сега тези ежедневни бележки не събуждат у мен никакви чувства. Все по-често ми се вие свят от думи, които не означават нищо. Думите не означават нищо. Като се замисля сега, те вече не са форма, в която се изливат усещания, а са се превърнали в поредица от безсмислени звуци, подобно на бебешко бърборене. Или като говор във филм, който не съответства на образа. Понякога стига да напиша нещо като „Тръгнах надолу по улицата…“ или фраза от вестника като: „Икономическите мерки, които водят до пълноценно използване на…“, и начаса думите се разбягват и съзнанието ми започва да бълва образи, които нямат нищо общо със словото, и всяка чута или прочетена дума се превръща в миниатюрен сал, който се люшка сред безбрежно море от образи. Тъй че не съм в състояние да пиша повече. Получава се само тогава, когато пиша много бързо, без да поглеждам написаното. Защото погледна ли назад, думите се размазват, обезсмислят се и усещам как аз, Анна, започвам да пулсирам неистово сред непрогледния мрак и думите, които аз, Анна, пиша, не означават нищо и приличат на мократа, лъкатушеща диря, която гъсеницата оставя след себе си.

Идва ми наум, че аз, Анна, съм пред пълен срив и усещането ми за думите е само външен сигнал за това. Защото думите придават форма и ако съм изпаднала в състояние, когато неща като форма, израз, изказ не представляват нищо, то и аз самата не представлявам нищо. Защото след като прочетох тетрадките, ми стана ясно, че ако все пак продължавам да съм Анна, то е само заради интелекта ми. Този интелект обаче сега се разклаща и аз съм много уплашена.

Снощи отново сънувах съня, който — както казах на Мама Шугър — бе най-ужасният сред цялото разнообразие от периодично повтарящи се сънища. Когато тя ме попита как бих го „назовала“, та да му придам форма, аз й отвърнах, че е кошмар за разрушителната стихия. След известно време, когато отново го сънувах и тя пак каза: „Назови го!“, вече бях в състояние да го опиша по-подробно: отвърнах, че кошмарът е за злото у човека и природата, за злобата, злорадството и тържеството на злото.

Първия път, когато сънувах кошмара, злото се бе въплътило в една ваза у дома — битова дървена ваза от Русия, която някой ми бе донесъл. Беше някак наивна, но приятна, с крушовидна форма, украсена с крещящо червени, черни и златисти шарки. А в съня ми тази ваза бе живо същество и точно в това бе кошмарът, защото тя бе олицетворение на анархистичното начало, на пълната стихийност и разрушителност. Това лице или по-скоро създание — защото вазата не бе приела човешки образ, а беше нещо като елф или фея — танцуваше и подскачаше така лудешки неудържимо и безразсъдно, че бе истинска заплаха не само за мен, но и за всичко живо наоколо, при това без каквато и да е логика или умисъл. Точно тогава „назовах“ съня кошмар за разрушителната стихия. Месеци по-късно, когато пак сънувах нещо ужасно и веднага разпознах в съня предишния кошмар, злото се бе въплътило в дребен почти като джудже старец, който бе стократно по-страховит от вазата, защото имаше човешки образ. Старчето, отвратително на вид, но с неизтощима енергия, непрекъснато се хилеше, кискаше и кикотеше и отново бе пълно олицетворение на чистата злоба, злорадство и удоволствие от разрушението. Точно тогава „назовах“ съня си тържество на злото. И този кошмар неизменно ме спохождаше, когато се чувствах напълно изтощена, когато изпаднех в стресова или конфликтна ситуация, изобщо всеки път, когато усещах, че устоите ми се подриват и рушат. Злото начало ми се явяваше в най-различни превъплъщения, най-често в образа на старец или старица (но се долавяха и чертите на хермафродит или на пълна безполовост) и това лице винаги бе неимоверно енергично, въпреки че често бе сакато — я с дървен крак, я с гърбица или патерици. И неизменно у това създание се криеше неизтощима мощ, онази преливаща виталност, която, както ясно съзнавах, напира от безименната, безпричинна, неведома злоба. Създанието бълваше проклятия, подигравки, обиди, сееше семената на убийства и смърт. И винаги преливаше от радост.

Когато разказах на Мама Шугър за съня си, когато й го пресъздадох за шести или седми пореден път, тя отново ме попита:

— И как ще го назовеш? — и аз отново й отговорих с все същите думи — злоба, злорадство, удоволствие от разрушението.

Тогава тя попита:

— Само отрицателни качества ли виждаш, няма ли нищо добро в този сън?

— Не, няма — отвърнах аз учудена.

— Не виждаш ли нещо съзидателно?

— За себе си не.

Тогава тя се усмихна с онази особена усмивка, която, както знаех, означаваше, че трябва по-сериозно да се замисля и на свой ред попитах:

— Ако този образ е символ на първичната стихия, градивна или разрушителна, защо тогава изпитвам такъв неописуем ужас?

— Може би ако сънят ти е по-дълбок, ще можеш да усетиш тази енергия не само като разрушителна, но и като градивна.

— Сънят е толкова ужасен, че щом усетя приближаването на образа, преди дори да се е появил, веднага започвам да пищя и да се мъча да се събудя.

— Ако престанеш да се страхуваш, няма да ти изглежда толкова ужасен…

Изрече тези думи с онова подчертано непретенциозно, майчинско поклащане на главата, което абсолютно винаги — независимо колко дълбоко съм затънала в огорчение или проблем, ме караше да прихна. И аз наистина твърде често неволно избухвах в смях и докато тя ме наблюдаваше усмихнато, направо се тресях на стола, защото тя ми говореше така, както се говори на дете за животинки и змии: ако не се боиш, няма да те ухапят.

За сетен път си помислих, че тя тълкува съня според случая — защото ако този образ или мотив й е толкова познат от сънищата или фантазиите на пациентите й, че мигновено го разпознава, защо тогава тъкмо у мен трябва да се крие причината той да изглежда като абсолютно въплъщение на злото? Макар че всъщност думата „зло“ твърде много се асоциира с човешката природа, за да се отнася до такава стихия, която, независимо от това какви получовешки превъплъщения приема, в същността си е нечовешка.

С други думи само от мен зависеше дали да тълкувам образа не само като разрушителен, но и като градивен, така ли? Това ли всъщност искаше да ми каже тя?

Снощи пак сънувах същия сън, но този път бе по-ужасяващ отвсякога, защото отново ме обзе ужас и безпомощност пред стихийната сила на разрушението, но този път наоколо нямаше никакъв предмет, лице или дори джудже, в което да се е превъплътила. Сънувах, че съм в компанията на някакво лице, което не мога да разпозная веднага. И изведнъж осъзнах, че онази ужасна, злобна стихия се е вселила именно в това лице, с което бях в напълно приятелски отношения. Направих усилие да прогоня съня, събудих се с писък и когато отворих очи, назовах с точното име лицето от съня си, като си давах сметка, че за първи път стихията се бе въплътила в човек. И когато осъзнах кой именно е този човек, още повече се изплаших. Защото много по-приемливо е ужасяващата, страховита стихия да приеме формата на магическо или митологично същество, отколкото да се отприщи свободно или да се всели в човек, при това в човек, който може да предизвиква у теб чувства.

Когато се събудих напълно и с трезви очи се взрях в съня, отново се уплаших, защото ако тази стихия е излязла извън рамките на митологията и се е вселила в друг човек, това може само да означава, че тя е и в мен или поне много лесно може да се отприщи.

Сега ще разкажа какво предизвика този сън.

[Тук Анна е теглила дебела черна черта върху страницата:]

Теглих тази черта, защото не искам да пиша за случилото се. Сякаш разкажа ли го, то още по-силно ще ме тласне към опасността. И все пак трябва здраво да се вкопча в това ново усещане, а именно, че аз, Анна, мислещата Анна, мога да преценя какво точно изпитва Анна и да го „назова“.

Това, което става в живота ми, е нещо съвсем ново. Мисля, че много хора усещат, че нещо се разгръща, че се формира в живота им. Тъкмо това усещане ги кара да казват: Да, този нов познат значи много за мен, той/тя слага началото на нещо, което трябва да изживея. Или: Това чувство, което не бях изпитвал/а преди, не ми е толкова чуждо, колкото си мислех. То става част от мен и трябва да го приема.

Сега не ми е трудно, като се връщам назад в живота си, да кажа: Онази Анна през еди-кой си период бе такъв и такъв човек. А след пет години тя стана такава и такава. Една, две, дори пет години от живота на човек могат да се пакетират или „назоват“ — да, през този период бях такава и такава. Е, сега се намирам в някакъв такъв период и когато той приключи, ще се обърна нехайно назад и ще кажа: Да, точно такава бях. Бях безкрайно уязвима, свръхкритична жена, която използваше своята женственост като критерий или по-точно като шивашки метър, за да измерва и отхвърля мъжете. Да… горе-долу нещо такова. Бях жена, която направо си просеше поражението от мъжете, без дори да го съзнава. (Сега вече го съзнавам. Щом го съзнавам, значи мога да се освободя от някои неща и да стана… но каква ли мога да стана?) Бях здравата затънала в онези чувства, толкова характерни за днешните жени, които ги превръщат в злобарки, лесбийки или самотнички. Да, Анна в онзи период беше…

[Поредната черна черта върху страницата:]

Преди три седмици отидох на партийна сбирка. Беше неофициална, в дома на Моли. Другарят Хари, един от най-изявените научни работници в партията, наскоро бе ходил в Русия — като евреин искал да разбере какво се е случило с евреите в „черните години“ преди смъртта на Сталин. Преборил се с висшите партийни чиновници, които не го пускали. Послужил си със заплахи, като им казал, че ако не го пуснат и не му окажат съдействие, ще разгласи навред този факт. Накрая заминал. Върнал се с ужасяваща информация. Но не му разрешили да я оповести. Неговите аргументи били обичайните за „интелектуалците“ от онова време: поне веднъж Комунистическата партия трябва да признае и обясни това, което е известно на всички. Техните аргументи били познатите аргументи на комунистическата бюрокрация — солидарност със Съветския съюз на всяка цена, което означава да се признава колкото е възможно по-малко. Накрая се съгласили да публикуват кратко съобщение, като премълчат за най-големите ужаси. Той организирал поредица срещи с настоящи и бивши комунисти, където описал какво е видял. Висшите партийни чиновници били бесни и го заплашвали с изключване. Заплашвали с изключване и партийните членове, които посещавали сбирките му. Той се канеше да напусне партията.

Бяхме се събрали четиридесетина души в гостната на Моли. Все „интелектуалци“. Това, което Хари ни разказа, бе страшно, но не много по-страшно от информацията по вестниците. Забелязах, че до мен стои мъж и слуша сдържано. Удивих се от сдържаността му на подобно емоционално събрание. В един момент се поусмихнахме един на друг с типичната за хора като нас горчива ирония. След официалната част останаха десетина души. Почувствах се като на „закритото“ събрание — очевидно имаше и друго, очакваше се безпартийните да си тръгнат. Но след известно колебание Хари и другите ни разрешиха да останем. И тогава Хари отново заговори. Това, което вече бяхме чули, бе ужасно. Но това, което чухме сега, бе по-страшно и от публикациите на най-яростните антикомунистически вестници. Защото те нямаше как да се доберат до фактите, а Хари бе успял. Той разказваше за мъченията, за побоищата, за цинизма при убийствата. За това как евреи били заключвани в създадени за мъчения клетки от Средновековието, как били изтезавани с иззети от музеите инструменти. И други подобни неща.

Сега разказваше далеч по-големи ужаси от казаното преди малко. Когато млъкна, започнахме да задаваме въпроси. С всеки пореден отговор излизаха наяве нови, още по-ужасни подробности. Бяхме свидетели на нещо, което добре познавахме от опит — пред нас стоеше комунист, твърдо решил да бъде честен, но въпреки това с усилие се съпротивляваше да каже докрай истината за Съветския съюз. Когато Хари свърши, сдържаният мъж до мен, който се казваше Нелсън (американец), стана и произнесе пламенна реч. Речта му наистина бе пламенна, защото говореше добре и думите му бяха подплатени с богат политически опит. Имаше силен, добре обработен глас. Но се впусна в обвинения. Изтъкна, че причината, поради която комунистическите партии на Запад се разпадали или дори разпаднали, била, че не могли да изнесат истината за каквото и да било. И поради стария си навик да разпространяват лъжи пред света, вече самите те не били в състояние да разграничат истината от лъжата. Но тази вечер каза той — при това след Двайсетия конгрес и всичко казано за състоянието на комунизма, ние видяхме как един ръководен другар, човек, за когото знаем, че се бори за истината с циниците вътре в самата партия, съзнателно разделя истината на две — по-малката истина, за събрание от четиридесетина души, а другата, суровата истина, за тесен кръг хора. Хари се притесни и разстрои. Тогава още не знаехме за заплашителните предупреждения, отправяни му от висшите партийни чиновници, да спре да говори. А сега каза, че истината била толкова ужасна, че можело да я чуят колкото се може по-малко хора — накратко, използва същите аргументи, заради които се бореше с партийната бюрокрация.

Нелсън отново се изправи и се впусна в още по-яростна самообвинителна реч. Тонът му бе истеричен. И всички наоколо взеха да стават истерични. Усетих как истерията започна да се надига и у мен. Долових атмосферата от съня си — на разрушителната стихия. Бяхме стигнали до момента, който предхожда появата на разрушителната фигура. Станах и благодарих на Хари — в края на краищата от две години не бях партиен член и нямах право да присъствам на закрити събрания. Слязох. Моли плачеше в кухнята. Тя промълви: „Ти си добре, защото не си еврейка.“

На улицата видях, че Нелсън също е излязъл след мене. Каза, че ще ме закара до дома. Отново бе станал сдържан. И аз забравих самобичуващата му реч. Той бе около четирийсетгодишен, евреин, американец, приятен на вид, с нещо патриархално в себе си. Усетих, че ме привлича и…

[Поредната дебела черна черта. После следва:]

Не искам да пиша, защото трябва да превъзмогвам себе си, за да пиша за секс. Невероятно е колко силни са табутата.

Твърде много усложнявам нещата — много място отделих на събранието. И все пак с Нелсън нямаше да установим толкова бързо контакт, ако не бяхме извървели един и същи път, макар и в различни страни. През тази първа вечер той остана до късно. Ухажваше ме. Разпитваше за живота ми. Жените веднага реагират на мъже, които разбират състоянието им. Мога вероятно да кажа, че те просто съумяват да ни „назоват“. И ние се отпускаме в тяхно присъствие. Отиде да види заспалата Джанет. Интересът му към нея бе искрен. Имал три деца. Бил женен от седемнайсет години. Бракът му бил пряко следствие от воюването в Испания. Говорихме сериозно, задълбочено като зрели хора. След като си тръгна, точно тази дума употребих — зрял. И го сравних с мъжете хлапаци, с които се срещах напоследък (и защо ли?). Настроението ми така се повиши, че трябваше да се овладея. За кой ли път си помислих, че като живееш без любов, забравяш какво е радост, какво е вълнение. Вече близо две години — само неудачни срещи, емоционални унижения. И се бях свила в черупката, потисках чувствата си. А само след една вечер с Нелсън забравих всичко това. Мина да ме види на другия ден. Джанет тъкмо отиваше да играе с децата. Двамата с Нелсън мигновено се сприятелиха. Той се държеше като нещо повече от потенциален любовник. Напускал жена си, поясни той, търсел сериозна връзка с жена. Щял да дойде тази вечер, „след като Джанет заспи“. Трогна ме тактичността му — „след като Джанет заспи“, и как разбираше начина ми на живот. Вечерта много закъсня и пристигна в съвсем различно настроение — шумен, безкрайно бъбрив, с шарещ поглед, който непрекъснато ме отбягваше. Направо посърнах и по внезапно обзелата ме нервност и безпокойство веднага усетих, преди още трезво да съм го осъзнала, че ме очаква поредното разочарование. Говореше за Испания, за войната. Също както на събранието, блъскаше се в гърдите и се самообвиняваше с истерични нотки в гласа, че е участвал в предателствата на Комунистическата партия. Каза, че заради него били убити невинни хора, макар че тогава не вярвал в невинността им. (Но когато говореше, дълбоко в мен някакво чувство ми подсказа: той всъщност не съжалява, не съжалява, истерията и крясъците са само защитна реакция, защото иначе усещането за вина би го смазало.) На моменти обаче бе много забавен със своя самобичуващ се американски хумор. По среднощ си тръгна или по-скоро се измъкна с виноват израз, като продължаваше да говори високо. Така да се каже, наприказва се на воля. Замислих се за жена му. Но не исках да призная пред себе си това, което ми подсказваше инстинктът — че нещо не е наред. На другия ден отново се появи, без да се обажда предварително. Този път у него нямаше и помен от шумния, истеричен мъж — беше трезв, уравновесен и духовит. Накрая стигнахме до леглото и тогава разбрах какво не е наред. Попитах дали винаги става така. Той се смути (и това ми даде ясно да разбера какви са сексуалните му отношения повече от всичко друго) — аз говоря открито за тези неща, а той се опита да се престори, че не разбира за какво става дума. Тогава ми каза, че изпитвал смъртен ужас от секса, че не можел да се задържи вътре повече от няколко секунди и че винаги се получавало така. По нервното му, бързо отдръпване, по инстинктивното му отвращение, както и по това как за миг се облече разбрах колко го е страх. Каза, че започнал да ходи при психоаналитик и очаквал скоро да се „излекува“. (Едва не се засмях, като чух „клиничната“ дума „излекува“, която хората употребяват, след като започнат да посещават психоаналитик, сякаш най-после са решили да се подложат на рискована операция, която напълно ще ги промени.) След случилото се нашите взаимоотношения преминаха в приятелство и взаимно доверие. И понеже си имахме доверие, решихме да продължим да се виждаме.

И продължихме. Минаха месеци. Това, което ме стряска сега, е мисълта: Защо продължих? Не беше от тщеславието, че мога да излекувам този човек. Съвсем не. Аз съм наясно, срещала съм твърде много сексуални инвалиди. Не беше и от съчувствие. Макар че имаше и такова нещо. Винаги ме е удивлявала — както у мен, така и у другите жени — силната ни потребност да подхранваме самочувствието на мъжете. Това е направо парадоксално, при положение че живеем във време, когато мъжете ни критикуват за „кастриращото“ ни въздействие или други подобни фрази и думи. (Нелсън също разправя, че жена му го „кастрирала“ и това ме вбесява, като си помисля само колко ли нещастна се е чувствала тя.) Но истината е, че жените изпитват дълбока, инстинктивна потребност да изградят един мъж. Моли например. Сигурно е така, защото истински мъже все по-рядко се срещат и това ни плаши, затова се опитваме да създаваме мъже.

Не, ужасява ме неизменната ми готовност да реагирам така. Мама Шугър би го нарекла „негативната страна“ на женската потребност да удовлетворява, да се подчинява. Сега отново не съм Анна, нямам собствена воля, не съм в състояние да се измъкна от създалата се ситуация и се оставям на течението.

Само седмица след първия ми сексуален контакт с Нелсън изпаднах в състояние извън контрол. Сега Нелсън нямаше нищо общо с улегналия, сдържан мъж в началото. Вече дори не си го спомнях такъв. Нямаше и помен от изразите, от езика на емоционално улегналия мъж. Обладан бе от непреодолимо силна истерия, която повлече и мен. За втори път се озовахме в леглото — този път под акомпанимента на кресливо, изпъстрено с жлъчни шеги самобичуване, което бързо премина в истерични ругатни към всички жени. После Нелсън изчезна от живота ми за близо две седмици. Чувствах се по-нервна и разстроена отвсякога. Усещах се като безполово същество, напълно безчувствена. Отдалеч съзирах Анна, която бе част от нормалния, топъл човешки свят. Виждах я, но сякаш бях забравила какво значи да живееш, да си жив като нея. Нелсън ми се обади два пъти, като измърмори някакви извинения, обидно банални и напълно излишни — тези извинения бяха отправени към жените изобщо, към „врага“, а не към Анна. Беше ли в настроение, никога не би проявил подобна безчувственост. Дълбоко в себе си го бях отписала като любовник, но исках да го запазя като приятел. Имахме нещо общо — склонността към самонаблюдение, отчаянието. И тогава една вечер той ненадейно пристигна в „доброто“ си, спокойно настроение. Като го слушах, изведнъж забравих за моментите на истерия, обсебеност. Седях и го гледах също както гледам нормалната и щастлива Анна — не можеш да го докоснеш, не можеш да я докоснеш, те са зад стъклена стена. О, да, сега разбирам какво означава стъклената стена, зад която живеят някои американци, разбирам много добре: „За бога, не ме хващай за сърцето, не ме хващай, не ме хващай, защото се плаша от чувствата.“

Същата вечер ме покани на гости у тях. Казах, че ще отида. Но след като си тръгна, си помислих, че не бива да ходя, защото ще се чувствам неловко. Погледнато обективно обаче, защо пък не? Той няма да ми стане любовник, бяхме само приятели, защо да не видя приятелите му, жена му?

Още от прага осъзнах, че съм имала погрешни представи и че съм постъпила много глупаво. Понякога се ядосвам на жените, ядосвам се на всички нас заради онази склонност да изключваме. Обикновено решаваме да изключим, когато протягаме ръце към щастието. Е, щом влязох в жилището му, мигновено разбрах, че просто съм отказала да обмисля нещата и изпитвам срам и унижение.

Голям апартамент под наем, безвкусно обзаведен със стандартни, безлични мебели. Почувствах, че когато се нанесат в собствена къща и я изпълнят с избрани от тях вещи, и те ще са безлични. Това ценяха те — безличното, анонимното. Анонимността не крие риск. Да, и аз разбирам това много добре, твърде добре. Споменаха наема на апартамента и направо не повярвах на ушите си — трийсет лири на седмица. Това е цяло състояние, направо лудост. Гостите бяха около дванайсетина, до един американци, които се занимаха с телевизия и кино — сиреч хора от шоубизнеса. Разбира се, подхвърляха си шеги за „шоубизнес“ бранша. „Ние сме шоубизнеса и защо да не сме? В това няма нищо лошо, нали?“ Всички се познаваха, но покрай общата си работа, просто стечение на обстоятелствата. И все пак бяха приятели, държаха се свободно, толерантно, непринудено. Харесаха ми отношенията им. Напомняха ми за естествената, непритворна дружелюбност на белите в Африка. „Здрасти, как си? Винаги си добре дошъл у нас, нищо, че само веднъж съм те срещал.“ Допадаше ми такъв тон. Всички бяха много богати според английския стандарт. Но в Англия богатите като тях не говорят за богатството си. А тези американци само за пари говореха, парите им бяха основният проблем. И въпреки това, въпреки парите, въпреки че всичко бе много скъпо (те приемаха високите цени за нещо естествено), долавяше се специфична атмосфера, характерна за средната класа. Седях сред тях и се опитвах да определя каква точно е тази атмосфера. Това бе някаква съзнателна непретенциозност, потисната индивидуалност, сякаш всички те имаха вродената потребност да се приспособяват към обстоятелствата. И все пак човек ги харесва — толкова добри хора са! — и наблюдава терзанията им, задето са си наложили да потискат индивидуалността си и да си налагат ограничения. А ограниченията им бяха финансови. (И защо? Половината бяха левичари, бяха включвани в черни списъци, бяха пристигнали в Англия, защото не можеха да печелят в Америка. И въпреки това — пари, пари, та пари — през цялото време.) Да, усещах тревогата за пари, усещах несигурността им, която се носеше из въздуха като въпросителен знак. А всъщност само наемът, който Нелсън плащаше за голямото си неугледно жилище, би осигурил приличен живот на едно английско семейство от средната класа.

Таях скрит интерес към съпругата на Нелсън. Той до голяма степен бе продиктуван от най-обикновено любопитство — какво ли представлява тази непозната жена? Но и друго, от което се срамувах, предизвикваше интереса ми — какво й липсва на нея, което аз притежавам? Нищо, както ми се стори.

Тя е привлекателна. Висока еврейка, много слаба, почти кльощава. Извънредно привлекателна, със силни, ярки черти — големи нервни устни, голям, красиво извит нос, големи, изразителни черни очи. Облечена е в пъстри елегантни дрехи. С висок, писклив глас (мразя такива гласове) и силен смях. Излъчва стил и самоувереност, за което, разбира се, й завидях, както обикновено. Но когато се вгледах в нея, забелязах, че самоувереността й е само външна. Защото тя не откъсваше очи от Нелсън. Нито за миг. (А той не поглеждаше към нея, страхуваше се.) Започвам да разпознавам тази особеност у американките — привидна самоувереност, компетентност, които прикриват вътрешното безпокойство. Отправят нервен, уплашен поглед встрани. Наистина са уплашени. Изглеждат, сякаш се реят някъде в празно пространство, макар да дават вид, че не са сами. Изглеждат самотни, изолирани, но се преструват, че не са. Направо ме плашат.

Още с влизането на Нелсън тя прикова поглед в него. Вместо поздрав той пусна шега в оня самокритичен, дори самобичуващ се, хумористичен тон, който ме плаши с обобщителните си нотки:

— Мъжът пристига два часа по-късно, и то защо? Защото се налива, за да се справи с приятната светска проява, която му предстои. (При тези думи всичките му приятели се засмяха, въпреки че тъкмо те бяха светската проява.)

А тя отвърна в същия тон — весел, напрегнат и укорителен:

— Но жената е предвидила, че мъжът ще закъснее с два часа заради приятната светска проява, така че вечерята е определена за десет и няма защо да се притесняваш! — Всички се засмяха, а черните й дръзки, привидно самоуверени очи се заковаха в него със скрито безпокойство и страх. — Уиски, Нелсън? — попита тя, след като наля на другите, и гласът й изведнъж прозвуча някак пискливо умолителен.

— Двойно! — отвърна той предизвикателно и агресивно. Тогава в миг кръстосаха откровени погледи, които напълно ги разголиха, а другите се засмяха и заподхвърляха шеги, за да прикрият мига на откровение. Започнах да проумявам и нещо друго — те всички непрекъснато се прикриваха взаимно. Бях направо слисана, като ги гледах как се държат съвсем непринудено и дружелюбно, но същевременно знаех, че са непрекъснато нащрек, за да замажат опасните мигове, в случай че възникнат. Само аз бях англичанка сред тях и те се отнасяха много добре с мен, защото бяха добри хора, щедри по природа. Постоянно се шегуваха със себе си, като разказваха вицове за обичайното отношение на американците към англичаните. Бяха забавни и аз много се смях, но се чувствах неловко, защото не можех и аз като тях да се шегувам със себе си. Пихме много. Изобщо това бе едно събиране, на което още с влизането гостите си поставяха за задача да погълнат колкото може повече алкохол. А аз не съм свикнала да пия, така че бях най-пияна от всички, при това много бързо ми се замая главата, макар че те изпиха доста повече от мен. Забелязах една дребна блондинка, облечена в тясна зелена рокля от китайски брокат. Беше наистина красива, фина като изящна миниатюра. Била или все още е четвъртата жена на едър, грозен, мургав мъж, някакъв филмов магнат. Само за час тя погълна четири двойни уискита, но продължаваше да бъде трезва, сдържана, чаровна. С голямо безпокойство наблюдаваше как мъжът й се налива и гальовно го вардеше да не се напие здравата. „Моето бейби няма нужда от още една чашка“ — гукаше му тя по бебешки. А той й отвръщаше: „О, твоето бейби има нужда от още една чашка и ще си я получи.“ Тя го прегърна и помилва: „Моето малко бейби няма да пие повече. Да, няма, защото мама не дава.“ Боже мой, той наистина не взе поредната чаша. Тя го прегръщаше и му говореше гальовно като на бебе, което ми се стори унизително. Но внезапно проумях, че тъкмо на това се крепи бракът им — красивата зелена китайска рокля и красиво полюшващите се обеци са отплата именно за това, че тя го милва майчински и го глези като бебе. Притесних се. Никой друг не се притесняваше. И както бях седнала там, доста пийнала, и ги наблюдавах, разбрах, че притеснението ми идва най-вече от това, че не съм в състояние да вляза в хладния им, шегаджийски тон. А и се страхувах да не се стигне до опасен момент, който те не ще успеят да прикрият навреме, и че това ще доведе до страхотна експлозия. Е, някъде към полунощ се случи нещо подобно. Но разбрах, че няма защо да се плаша, защото те отдавна ме бяха надминали и бяха стигнали до съвсем непозната за мен фаза в жизнения си опит, така че именно привичката им да се надсмиват над себе ги предпазва от големи травми. По-скоро ги предпазваше до момента, когато буйството прелее в поредния развод или пиянски срив.

Непрестанно наблюдавах съпругата на Нелсън — тази ярка, привлекателна, жизнерадостна жена все така продължаваше да не откъсва очи от Нелсън. Погледът й бе малко изцъклен, празен, блуждаещ. Бях виждала подобен поглед, но не можех да се сетя у кого. Изведнъж си спомних — мисис Бутби гледаше точно така, преди да се разбеснее накрая. Погледът й бе безумен, блуждаещ и същевременно изцъклен в усилието й да скрие душевното си състояние. Хрумна ми, че жената на Нелсън е в плен на постоянна, добре овладяна истерия. И тогава разбрах, че всички те са в такова състояние. Всички те бяха стигнали до самия ръб на своето „аз“, но се контролираха и владееха. Но истерията им току проблясваше в приятния шеговит разговор или в някой проницателен, бдящ поглед.

Но всички бяха привикнали със състоянието си, защото живееха така от години и за тях то не бе нещо необичайно, както за мен. И все пак, докато седях там, в ъгъла — вече без да пия, защото алкохолът ме бе хванал много бързо и бях станала крайно проницателна и сетивата ми бяха изострени като бръснач от голямото количество прекалено бързо изпит алкохол — и чаках да ми мине, разбрах, че състоянието им съвсем не ми е тъй непознато, както ми се стори в началото. То не бе много по-различно от това, което бях наблюдавала в стотици английски семейства и домове. Бе същото, само че с по-голяма степен на самонаблюдение и самосъзнание. Ясно беше, че тези американци са с изострено самосъзнание и непрестанно се самонаблюдават. И именно от това самонаблюдение и съответното себеотвращение извираха всичките им шеги. Хуморът им не бе просто игра на думи, безобидна и интелектуална, така характерна за англичаните. Беше нещо като дезинфекционно средство, неутрализиране, „назоваване“ на състоянието, за да парира болката. Също както неукият докосва талисман, за да се предпази от „лоши очи“.

Както споменах, беше вече доста късно, някъде към полунощ, когато чух как жената на Нелсън рече с висок, писклив глас:

— Окей, окей, знам какво ще последва. Ти никога няма да напишеш този сценарий. Защо само си губиш времето с Нелсън, Бил? (Бил бе едрият, агресивен съпруг на миниатюрната, деликатна блондинка с майчин инстинкт.)

Тя продължи да говори, обърната към Бил, който я слушаше с подчертано добронамерен вид:

— Отново ще започне само да приказва, да приказва месеци наред, но накрая ще те отреже и ще си пропилее времето с някакъв шедьовър, който никога няма да стигне до сцената…

След тези думи тя се засмя в стремежа си да се извини за сцената, но смехът й бе безумен и истеричен. Тогава Нелсън изведнъж застана в центъра, преди още Бил да го защити, както се канеше да стори:

— Точно така, в стила на жена ми, мъжът й си пилее времето с шедьоври… Добре де, кажи, не поставиха ли моя пиеса на Бродуей?

Той направо изкрещя в лицето й последните думи с писклив женски глас, а лицето му бе потъмняло от омраза към нея, както и от неприкрит панически страх. И тогава всички се засмяха, до един в гостната избухнаха в смях, за да прикрият взривоопасния миг, а Бил заяви:

— Откъде знаеш дали аз няма да отрежа Нелсън, всичко става, а може и да е мой ред да напиша шедьовър, направо го чувствам как напира. (При тези думи той хвърли поглед към красивата си съпруга блондинка, с който сякаш й казваше: Не се безпокой, бейби, нали знаеш, че само замазвам нещата.)

Но замазването беше безполезно, груповата реакция на самозащита не бе достатъчно силна, за да удържи напиращата ярост. Нелсън и жена му стояха изправени лице в лице в другия край на гостната, напълно забравили за нас, изпълнени с омраза един към друг, но и пронизани от копнеж и отчаян зов един към друг. Забравиха за нас. И въпреки всичко случило се отново прибягнаха до убийствения, истеричен, самобичуващ хумор, до остроумието:

Нелсън: Йее. Чу ли, бейби? Бил се канел да напише „Смъртта на търговския пътник“^[1] на нашето съвремие, канел се да ме изпревари с шедьовър и кой ще е виновен? Моята любяща съпруга, кой друг?

Тя (пискливо се смее, с обезумели от тревога очи, които непрестанно шарят подобно на животинки, гърчещи се пред размахан нож): О, разбира се, че аз съм виновна, кой друг? Та нали съм за това, да опирам пешкира?

Нелсън: Да, точно за това си. И да замазваш нещата след мен. Знам. И затова те обичам. Но отговори на въпроса ми: поставиха ли моя пиеса на Бродуей или не? И нямаше ли добри отзиви? Или само си въобразявам?

Тя: Преди дванайсет години. О, тогава ти беше порядъчен американски гражданин и те нямаше в никакви черни списъци. Но с какво се занимаваш оттогава?

Той: Окей, те ме смазаха. Мислиш ли, че не знам? И трябва ли непрестанно да ми го натякваш? Казвам ти, не са необходими стрелкови взводове и затвори, за да се смажат хората. Има и по-лесни начини… поне при мен. Йеее, поне при мен…

Тя: Ти попадна в черните списъци, стана герой, имаш алиби до края на живота си…

Той: Не, гълъбче. Не е така, бейби. Ти си моето алиби до края на живота ми. Кой ме буди всеки Божи ден с крясъци и ридания, че с децата ще стигнете до Бауъри^[2], ако не напиша някой друг боклук за добрия ни приятел Бил?

Тя (с разкривено от смях лице): Окей, значи аз се будя всеки божи ден в четири часа. Окей, значи ме е страх. Искаш ли да се преместя да спя в гостната?

Той: Йеее. Искам да се преместиш в гостната. Така ще мога да използвам тези три часа за работа. Ако се сетя как се работеше. (Внезапно се засмива.) Освен да дойда при теб в гостната и да ти разказвам колко ме е страх, че мога да стигна до Бауъри. Какво ще кажеш за такъв проект? Двамата с теб на Бауъри заедно, заедно, докато смъртта ни раздели, любов до смъртта.

Тя: Можеш да направиш комедия от това, направо ще си умра от смях.

Той: Да, моята любяща съпруга направо ще си умре от смях, ако стигна до Бауъри. (Смее се.) Но най-смешното е, че ако ти си се приютила там пияна-заляна в някой вход, аз ще дойда да ме утешиш. Ако си там, непременно ще дойда. Нужно ми е чувство за сигурност, да, това търся в теб, така ми казва психоаналитикът, а кой съм аз да му противореча?

Тя: Да, точно така, това търсиш в мен. И това получаваш. Нуждаеш се от майчица, бог да ми е на помощ.

(И двамата избухват в смях, като се наклоняват един към друг, превиват се от неудържим смях.)

Той: Да, ти си моята майчица. Така ми казва той. Той никога не греши. Е, съвсем окей е да мразиш майчицата си, така пише в книгите. Значи съм съвсем прав. Няма да се чувствам виновен.

Тя: О, не! Защо да се чувстваш виновен? Защо изобщо да се чувстваш виновен?

Той (крещи и красивото му мургаво лице се разкривява): Защото ти ме караш да се чувствам виновен. Според теб аз винаги греша, така трябвало. Майчицата винаги е права.

Тя (престава да се смее, обзета от отчаяние и безпокойство): О, Нелсън, престани да ме нападаш непрекъснато. Стига толкова, не издържам повече.

Той (със смекчен тон, но заканително): Значи не издържаш? Да, но трябва да издържаш. Защо ли? Защото за мен е важно да издържаш, затова. Ей, може би ти трябва да ходиш на психоаналитик. Защо все аз да върша трудната работа? Да, точно така. Ти трябва да ходиш при него. Не аз, а ти си болната. Ти си болната!

(Но тя е отстъпила и се е обърнала с гръб към него, отпусната и отчаяна. Той скача насреща й победоносно, но е ужасен.): Какво ти стана? Не можеш да го понесеш, а? А защо не? Откъде да знаем дали ти не си болната? Защо винаги аз да съм този, който греши? О, не ме гледай така? Опитваш се да ме накараш да се чувствам виновен, както обикновено правиш? Да, успя. Окей, аз не съм правият. Само престани да се тревожиш, поне за миг. Винаги аз греша. Казах го ясно, нали? Признах си, нали? Ти си жена, значи ти винаги си права. Окей, окей! Не се оплаквам. Просто изричам един факт. Аз съм мъж и затова винаги аз греша. Окей?

В този миг обаче изящната блондинка — тя е изпила повече от половин бутилка уиски, но е трезва, владее се и прилича на сладко, пухкаво котенце с ококорени, влажни сини очички — става и казва:

— Бил, хайде, Бил, искам да танцувам. Танцува ми се, бейби!

Бил се втурва към магнетофона и гостната се изпълва със звуците на късния Армстронг, със звуците на изкусителния тромпет и изкусителния, благ глас на зрелия Армстронг. Бил хваща красивата си женичка в обятията си и двамата се впускат в ритъма на песента. Танцът им обаче е пародия, истинска пародия на жив, страстен танц. Всички скачат да танцуват и мигом забравят за Нелсън и жена му, които остават встрани. Вече никой не ги слуша, твърде много им е дошло. И тогава Нелсън шумно казва, сочейки ме с палец:

— Искам да танцувам с Анна. Не умея да танцувам, нищо не умея да правя, престани да ми го повтаряш, но искам да танцувам с Анна.

Ставам от мястото си, защото всички са се вторачили в мен и ме подканят с поглед: Хайде, иди, иди да танцуваш, налага се.

Нелсън застава пред мен и шумно повтаря с пародиен тон:

— Ще танцувам с Анна. Танцувай с мееен! Тааанцувай с мен, Анна.

В погледа му се чете пълно отчаяние, самопрезрение, болка. И отново с пародиен тон добавя:

— Хайде, хайде да се чукаме, бейби, харесвам стила ти.

Отвръщам със смях. (Чувам отстрани смеха си, нервен и умолителен.) Всички наоколо се засмиват с облекчение, защото поемам ролята си и взривоопасният момент отминава. Жената на Нелсън се смее най-гръмогласно от всички. Но не пропуска да ми хвърли изучаващ, уплашен поглед. И разбирам, че вече съм част от съпружеския двубой и ролята ми се свежда до това да доливам масло в огъня на битката. Сигурно непрестанно ще се карат заради мене в ужасните часове между четири и седем, когато тревогата ги буди (но тревога за какво?), и ще се вкопчват в смъртоносен двубой. Дори дочувам разговора им. Танцувам с Нелсън под изучаващия поглед на жена му, която се усмихва мъчително тревожно, и същевременно чувам разговора им:

Тя: Да не си въобразяваш, че не знам за теб и Анна Улф?

Той: Точно така, не знаеш и никога няма да научиш.

Тя: Така си мислиш, много добре знам. Стига ми само да те погледна.

Той: Добре, гледай ме, бейби! Гледай ме, кукло! Гледай ме, съкровище! Гледай, гледай, гледай! И какво виждаш? Лотарио ли? Дон Жуан ли? Да, такъв съм. Точно такъв. Чукам Анна, тя е точно моят тип, психоаналитикът ми твърди така и кой съм аз да оспорвам думите на един психоаналитик?

След този безумен, мъчителен танц на смеха, когато всеки от нас се кълчи в пародията на танц и приканва другите да поддържат пародията в името на собственото си благополучие, всички си казваме „лека нощ“ и се прибираме вкъщи.

Жената на Нелсън ме целува на сбогуване. Всички ние, едно дружно, щастливо семейство, се разцелуваме накрая, макар че много добре знаем, че още утре всеки един може да отпадне поради срив, яко напиване или неконформизъм и повече никой няма да чуе за него. Целувката, с която ме дари жената на Нелсън — първо по едната, после по другата буза — бе донякъде добронамерена и искрена, сякаш казваше: извинявай, не беше нарочно. Но същевременно сякаш ме изпитваше: Какво можеш да дадеш ти на Нелсън, което аз не мога?

Дори си разменяме иронично-горчиви погледи и сякаш си казваме: Е, всичко това няма нищо общо с нас двете, нали?

И все пак целувката ме кара да се чувствам неловко — като натрапник между двамата. Защото осъзнавам нещо, което инстинктът трябваше да ми подскаже много по-рано, преди да отида у тях, а именно, че връзката между Нелсън и жена му е болезнено силна и ще ги държи оковани един за друг до края на живота им. Това бе възможно най-здравата невротична връзка, в която едновременно причиняваш и изпитваш болка, болка, която е част от любовта и се възприема като житейски опит, като зрялост.

Нелсън се кани да напусне жена си. Но никога няма да я напусне. Тя ще ридае, че е отритната и изоставена. Без сама да знае, че никога няма да я отритнат.

Вечерта се прибрах у дома и се отпуснах изтощена в креслото. В съзнанието ми натрапчиво заизплува образ, подобно кадър от филм, а после изведнъж сякаш започнах да гледам цял филмов епизод. Мъж и жена са на висок покрив над многолюден град и шумът и уличното движение са ниско долу. Те се разхождат безцелно по покрива и от време на време се прегръщат, но просто ей така, като си мислят, Какво ли е усещането?, а после се пускат и отново безцелно обикалят покрива. Изведнъж мъжът приближава до жената и й казва: „Обичам те.“ Тя, ужасена, пита: „Какво искаш да кажеш?“ Той: „Обичам те.“ Тогава тя го прегръща, но той мигновено се дръпва нервно, при което тя пита: „Защо каза, че ме обичаш?“ Той: „Исках да чуя как звучи.“ А тя казва: „Но аз те обичам, обичам те, обичам те…“ И той отива до ръба на покрива и застава там, готов да скочи — и наистина ще скочи, ако тя още веднъж му каже: „Обичам те.“

Заспах и сънувах този филмов епизод цветен. Само че вече действието не се развиваше на покрив, а сред леко оцветен облак или мъгла, красиво оцветена мъгла, сред която се лутаха мъж и жена. Тя се опитваше да го открие, но всеки път, щом се блъснеше в него или го намереше, той нервно се отдръпваше от нея. Вперил поглед в нея, той все повече се отдалечаваше, и се отдалечаваше…

На сутринта Нелсън се обади и каза, че иска да се ожени за мен. Познах съня си. Попитах го защо ми го казва. Той изкрещя: „Просто исках да го кажа.“ Отвърнах му, че е много свързан с жена си. Тогава сънят или филмовият епизод прекъсна, гласът му се промени и той каза насмешливо: „Ако това е вярно, здравата съм закъсал.“ Поговорихме още малко и после той ми каза, че е споделил с жена си, че сме спали заедно. Много се ядосах и му рекох, че ме използва в двубоя с жена си. Той започна да ми крещи и да ме обижда, както бе крещял и на нея вечерта на партито.

Затворих телефона и само след няколко минути той пристигна. Започна да се оправдава за кризата в брака, но не пред мен, а сякаш пред някакъв невидим събеседник. Дори мисля, че не съзнаваше напълно моето присъствие. Разбрах на кого говори, когато ми заяви, че психоаналитикът му бил в едномесечен отпуск.

Накрая си отиде, като крещеше и ругаеше — мен и всички жени. Час по-късно отново се обади, за да ми каже, че съжалявал, че бил „изперкал“ и че това била причината за всичко. И изведнъж попита: „Анна, нали не съм те засегнал?“ Направо се слисах — също като в ужасния ми сън. А той продължи: „Повярвай ми, исках само да изживея истинските неща с теб…“ — после добави с познатото горчиво озлобление: — „… ако любовта е възможна, както разправят, ако е по-истинска от това, което получаваме.“ И добави отново рязко и настойчиво: „Искам само да чуя от теб, че не съм те засегнал, това искам да ми кажеш.“ Почувствах се така, сякаш приятел ми е зашлевил плесница или се е изплюл в лицето ми или с доволна усмивка е извадил нож и ме е промушил. Казах, че наистина ме е засегнал, но не дотам, че да ме промени. Говорех с неговия тон, сякаш само след някакви си три месеца това нараняване щеше да ми се струва съвсем незначително.

Той каза:

— Анна, мисля си… сигурно не съм чак толкова лош… че ако мога да си представя какъв трябва да е човек, ако си представя, че наистина обичам някого, че мога да го осигуря… това би било… би било добра перспектива.

Е, това ме трогна, защото до голяма степен действията и намеренията ни са насочени към добрите перспективи, които се опитваме да си представим. И така приключи разговорът ни — привидно съвсем приятелски.

Но аз се чувствах като обгърната от студена мъгла и се питах: Какво им става на тези мъже, че си позволяват да говорят така с жените? Седмици наред Нелсън бе полагал усилия да го харесам. Бе използвал целия си чар, топлота, опит с жените, като умело си служеше с тези си качества, когато бях сърдита или когато бе казал нещо особено неприятно. И после просто ей така се обръща към мен и ме пита: Засегнах ли те? Подобно поведение ми се струва така несъвместимо с представата ми за мъж, че само при мисълта за него се чувствам отвратена и объркана (сякаш отново ме обгръща мъгла), нещата започват да губят очертания и дори думите ми звучат като ехо, като гротеска.

Именно след като насън се обади, за да ме попита, „Засегнах ли те?“, сънувах онзи сън и го определих като наслада от причиненото страдание. Сънувах телефонен разговор с Нелсън. В същото време той беше в стаята при мен. Беше с маската си на сериозен, отзивчив човек. А когато заговори, усмивката му се промени и аз разпознах онази, внезапната безпричинна злоба. Усетих как между ребрата ми се забива нож, как острието стига до костта. Не можех да отворя уста, защото заплахата за унищожение бе дошла от близък човек, когото харесвам. После изведнъж заговорих в телефонната слушалка и усетих как на лицето ми се появява същата онази усмивка, усмивката на тържествуваща злоба. Дори изпълних няколко стъпки от танца на оживялата ваза, танц лудешки и същевременно скован, досущ като на кукла. Спомням си какво помислих насън, Значи сега съм злата ваза, после ще се превърна в съсухреното джудже, а накрая ще стана гърбавата старица. А след това? И тогава Нелсън ми прошепна в слушалката: След това вещицата, после младата вещица. Събудих се, но все така чувах думите да кънтят с ужасно злобно, весело тържествуване: „Вещицата, а после младата вещица.“

Безкрайно потисната съм. Твърде много се осланям на една личност — майката на Джанет. Непрестанно се чудя: колко невероятно е, дълбоко в себе си съм безразлична, нервна, смазана, а външно продължавам — заради Джанет — да съм все същата спокойна, делова, жива.

Повече не сънувах онзи сън. Но преди два дни срещнах един мъж у Моли. От Цейлон. Той започна да ме ухажва, но го отблъснах. Страхувах се отново да не бъда отритната, страхувах се от пореден неуспех. Срам ме е от това. Превръщам се в страхливка. Страхувам се за себе си, защото щом някой ме погледне с очите на мъж, първият ми импулс е да бягам, да избягам далеч, за да не бъда отново наранена.

[Страницата е зачеркната с дебела черна черта.]

Де Силва от Цейлон. Беше приятел на Моли. Срещнах го преди години в дома й. Пристигнал в Лондон преди няколко години и изкарва хляба си като журналист, но доста трудно. Оженил се за англичанка. Направил й силно впечатление на едно парти със саркастичното си, хладно поведение. Подхвърлял остроумни шеги за различни хора, жестоки, но някак странно абстрактни. Когато се сетя за него, си го представям как стои встрани и се оглежда, усмихвайки се. С жена си живееше живота на литературните маргинали — в гарсониера, ядяха предимно спагети. Имаха малко дете. Понеже не успявал да изкарва хляба си в Лондон, решил да се върне в Цейлон. Жена му не искала — той бил по-малкият син на високопоставено семейство, големи сноби, недоволни, че се е оженил за бяла жена. Убедил жена си да замине с него. Семейството му не пожелало да я приеме, той й наел стая и прекарвал половината време с нея и детето, а другата — с цейлонското си семейство. Тя искала да се върне в Англия, той уж се съгласил, но я придумал да роди второ дете, което тя не желаела. Веднага след раждането на второто дете той изчезнал.

Той ми се обади ненадейно да попита за Моли, която тогава отсъстваше от вкъщи. Каза, че бил тук, защото „спечелил облог в Бомбай и получил безплатен билет за Англия“. По-късно научих, че това не е вярно — всъщност отишъл в Бомбай с журналистическа задача, но там съвсем импулсивно решил да вземе пари назаем и да отлети за Лондон. Надявал се, че Моли, която преди често му давала пари назаем, ще го поеме. Но не намерил Моли и звъннал на Анна. Обясних му, че в момента нямам пари да му услужа, което бе самата истина, но понеже ми каза, че е загубил контактите си, поканих го на вечеря, за да се срещне с мои приятели. Той не дойде и се обади чак след седмица, безпомощен като дете, което се оправдава, да ми каже, че бил твърде потиснат, за да се среща с хора и „изведнъж в уговорения ден забравил телефонния ми номер“. После го срещнах в дома на Моли, която вече се бе върнала. Бе както преди хладен, дистанциран, остроумен. Намерил си бе работа като журналист и говореше с топлота за жена си, която очакваше да пристигне „вероятно следващата седмица“. Това каза вечерта, когато ме покани и аз избягах. Съвсем основателно. Но страхът ми не бе предизвикан от точна преценка, а от желанието да избягам от всеки срещнат мъж. Когато на другия ден ми се обади, го поканих на вечеря. От начина, по който ядеше, разбрах, че не се храни добре. Беше забравил какво ми бе казал за жена си — че я очаква „следващата седмица“, и вече говореше, че „не й се искало да напуска Цейлон, защото била много щастлива там“. Каза го някак безучастно, сякаш сам се слушаше отстрани. До този момент бяхме разговаряли оживено и приятелски. Но усетих как споменаването на жена му внесе нови нотки. Започна да ме гледа някак хладно, преценяващо и враждебно. Враждебността му не бе пряко насочена към мен. Отидохме в голямата стая. Той закрачи напред-назад, напрегнат, наклонил глава встрани, сякаш се вслушваше в нещо, като ми хвърляше бързи, безучастни, озадачени погледи. После седна и рече:

— Анна, искам да ти разкажа какво ми се случи. Не, просто седни и ме изслушай. Искам да ти разкажа нещо, седни и ме изслушай, без да ме прекъсваш.

Седнах и го изслушах само заради онази моя вътрешна пасивност, която сега ме плаши, защото съзнавам, че е трябвало веднага да кажа: „Не!“, още в оня миг. Защото виждах насреща си враждебност и агресивност. Съвсем не лично към мен. Просто цялата атмосфера бе заредена с агресивност. Разказа ми следната история с безучастна, сдържана усмивка, докато ме наблюдаваше внимателно.

Преди няколко вечери здраво се надрусал с марихуана. След това се разходил по улиците, някъде около Мейфеър^[3].

— Нали разбираш, Анна, там направо мирише на богатство и поквара. Това ме привлича. Понякога се разхождам там и долавям миризмата на покварата. Тя ме възбужда.

Видял млада жена да се разхожда по тротоара, приближил се до нея и направо й казал: „Много си хубава. Ще спиш ли с мен?“ Не би постъпил така, каза той, ако не бил замаян от алкохола и марихуаната.

— Не ми се стори хубава, но беше хубаво облечена и щом изрекох тези думи, започна да ми изглежда хубава. Тя отговори съвсем простичко: „Да.“

Попитах го:

— Проститутка ли беше?

Той отвърна с овладяно раздразнение в гласа (сякаш бе очаквал, че ще задам точно този въпрос и дори ме бе подтикнал):

— Не знам. Няма значение.

Бях смаяна от начина, по който рече: Няма значение. Убийствено хладно, сякаш казваше: Какво значение имат другите, аз ти говоря за себе си? Момичето му отвърнало: „Намирам, че си красив. Бих спала с теб.“ Той наистина е красив, преливащ от енергия, с впечатляваща външност. Но красотата му е студена. Казал на момичето: „Искам да опитам нещо. Аз ще те любя така, сякаш съм безумно влюбен в теб. А ти не трябва да реагираш емоционално. Просто ще ми предложиш само секс и няма да обръщаш внимание на думите ми. Обещаваш ли?“ Момичето му отговорило усмихнато: „Добре, обещавам.“ След това отишли в квартирата му.

— Това бе най-интересната нощ в живота ми, Анна. Да, кълна ти се, не ми ли вярваш? Трябва да ми повярваш. Аз се държах така, сякаш я обичам, сякаш я обичам безумно. И дори сам си вярвах. Защото… разбери, Анна, можех да я обичам единствено тази нощ, това бе най-хубавото, което можеш да си представиш. Така че аз непрекъснато й повтарях, че я обичам, държах се като безумно влюбен. А тя постоянно забравяше ролята си. Минат не минат десетина минути, и лицето й току се променяше и тя започваше да реагира на ласките ми като любима жена. Тогава прекъсвах играта и й казвах: „Почакай, уговорката ни беше друга. Обичам те, но знаеш, че това е само наужким.“ Но не беше наужким. През тази нощ аз направо я обожавах. Никога не съм бил толкова влюбен. А тя непрекъснато разваляше играта с емоционалните си реакции. Тъй че се наложи да я отпратя, защото и тя започна да се държи като влюбена.

— Не ти ли се ядоса? — попитах аз. (Самата аз много се ядосах, като го слушах и усещах, че той точно това искаше.)

— Да. Много се ядоса. Започна да ме нарича какво ли не. Но това беше без значение за мен. Каза, че съм бил садист, жесток човек… изобщо неща от този род. Но това нямаше никакво значение за мен. Бяхме се споразумели, тя се бе съгласила, а после развали удоволствието ми. Просто исках веднъж в живота си да обичам жена, без да се налага да давам в замяна нещо от себе си. Разбира се, всичко това е без значение. Разказвам ти го, защото няма никакво значение за мен. Разбираш ли ме, Анна?

— Не я ли срещна отново?

— Не, разбира се. Отидох на улицата, където я бях заговорил, макар да знаех, че няма да я срещна пак. Надявах се, че е проститутка, но знаех, че не е, защото самата тя ми каза, че не е. Работела в някое от кафенетата там. Каза ми, че искала да се влюби.

По-късно вечерта ми разказа друга история. Имал близък приятел, художника Б. Б. бил женен, но изобщо не намирал сексуално удовлетворение в брака. (Той каза: „Разбира се, изобщо не намираше в брака сексуално удовлетворение“ и думите „сексуално удовлетворение“ ми прозвучаха като клиничен термин.) Б. живеел на село. Жена от селото ходела всяка заран да чисти къщата им. Близо година Б. се любел всяка сутрин с тази жена на кухненския под, докато през това време съпругата му била на горния етаж. Един път Де Силва отишъл на гости у тях, но Б. го нямало вкъщи. Нямало я и жена му. Де Силва се настанил у тях в очакване да се върнат и чистачката идвала всяка сутрин, както обикновено. Тя разказала на Де Силва, че цяла година се любела с Б. и че го обичала, и добавила: „Разбира се, знам, че не съм подходяща за него, любим се само защото жена му не е добра за него.“

— Не намираш ли това за очарователно, Анна? Този израз „жена му не е добра за него“ не е в нашия речник, хора като нас не говорят така.

— Говори само за себе си — отвърнах аз, а той се наведе и продължи:

— Хареса ми това… нейната топлота. Така че и аз се любих с нея. На кухненския под, върху някакво домашно чердже, точно както го е правил Б. Пожелах я, защото Б. я бе пожелавал. Не знам защо. Но, разбира се, всичко това беше без значение за мен.

И тогава се върнала жената на Б. Прибрала се да подготви къщата за Б. Заварила Де Силва у тях. Зарадвала се да го види, защото бил приятел на мъжа й и защото се опитвала, както се изрази той, „да удовлетворява мъжа си извън леглото, защото в леглото не успявала“. Де Силва прекарал цялата вечер в опити да разбере дали тя знае за кръшкането на мъжа си с чистачката.

— Тогава разбрах, че изобщо не знае и аз й казах: „Разбира се, връзката на мъжа ви с чистачката не означава нищо, така че не трябва да обръщате внимание на това.“ Тогава тя избухна. Направо полудя от ревност и омраза. Можеш ли да си представиш всичко това, Анна? Тя непрекъснато повтаряше: „Значи той се е любил всяка сутрин с тази жена на кухненския под.“ Точно тези думи повтаряше непрекъснато: „Значи той се е любил всяка сутрин с тази жена на кухненския под, докато аз горе съм четяла книга.“

И така, Де Силва направил всичко възможно да успокои съпругата, както сам ме увери. И тогава пристигнал Б.

— Разправих на Б. какво съм направил и той ми прости. Жена му заяви, че ще го напусне. Мисля, че наистина ще го напусне. Защото се е любил с чистачката „на кухненския под“.

Попитах го:

— И защо го направи? (Докато слушах отговора, почувствах невероятен студ, изпитах неописуем ужас, направо изстинах от ужас.)

— Защо? Защо? А защо питаш? Какво значение има? Просто исках да видя какво ще стане. Това е.

При тези думи той се усмихна. Това бе усмивка, предизвикана от спомена, доста лукава, радостна, заинтригувана усмивка. Разпознах тази усмивка — в нея се криеше същината на моя сън, това бе усмивката на образите от моя сън. Същевременно си мислех, Това нещо, този интелектуален подтик „исках да видя какво ще стане“, „исках да видя какво ще се случи по-нататък“, е нещо, което витае из въздуха, то е вътре в много хора, с които се срещаме, то е в самата мен. Част е от нашата природа. Това е другата страна на „това няма значение“, „това е без значение за мен“, фрази, които непрестанно кънтяха в разказа на Де Силва.

С Де Силва прекарахме нощта заедно. Защо ли? Защото това бе без значение за мен. Възможността да значи нещо, способността да мисля какво значи бе извън мен. Подобна способност имаше другата Анна, нормалната Анна, която се рееше някъде на хоризонта сред бели полета и която можех да видя, но не и да докосна.

За мен нощта бе убийствена, също както и погледът му, заинтригуван и същевременно дистанциран. Де Силва бе хладен, безучастен, абстрактен. За него нямаше значение. Но на моменти внезапно изпадаше в състояние на нещастно дете, което търси майка си. За мен тези минути значеха повече, отколкото хладната му отчужденост или любопитството. И постоянно упорито си повтарях, Разбира се, вината е негова, не моя. Защото мъжете предизвикват реакциите, те ни създават. На сутринта, като си спомних как се бях вкопчила в тази идея, как винаги се вкопчвам в нещо, се почувствах глупаво. Че защо това трябва да е вярно?

На сутринта му приготвих закуска. Чувствах се изстинала и отчуждена. Напълно съкрушена, като че у мен не бе останала и искрица живот или топлинка. Сякаш той бе пресушил живота в мен. Но се държахме възпитано. Когато си тръгна, каза, че ще ми се обади и аз му отвърнах, че повече няма да спя с него. Лицето му изведнъж се разкриви от злоба и гняв и си помислих, че сигурно така е изглеждал, когато момичето, което е спрял на улицата, е реагирало на любовните му думи. Точно така е изглеждал, когато то е реагирало емоционално — зъл и гневен. Но не очаквах такъв израз сега. След това отново се появи маската му на усмихната отчужденост и той попита: „А защо не?“ Отвърнах: „Защото ти е напълно все едно дали ще спиш с мен или не.“ Очаквах да отговори: „На теб също“, с което щях да се съглася. Но той изведнъж се превърна в клетото дете, което от време на време се появяваше през нощта, и рече: „Не ми е все едно, не ми е.“ Понечи да се заблъска в гърдите за доказателство, че е така, но… повдигнатият към гърдите му юмрук изведнъж се отпусна. И отново ме обзе усещането от съня за мъглата — безформеност, кухи чувства.

Казах: „Да, така е. Но ще останем приятели.“ Той веднага си тръгна, без да каже нито дума. Същия следобед се обади. Разказа ми с хладен тон няколко забавни, но злобни истории за общи познати. Усещах, че ще последва още нещо, защото ме обзе тревога, но не знаех какво. Тогава той каза с безучастен, почти апатичен тон:

— Искам да ми разрешиш да доведа близък човек да спи у вас в горната стая. Онази точно над спалнята ти.

— Но това е стаята на Джанет — отвърнах аз. Не можех да разбера накъде бие.

— Ами би могла да я преместиш… но няма значение. Която и да е стая. Горе. Ще я доведа тази вечер към десет.

— Искаш да доведеш жена да пренощува у нас ли? — бях толкова глупава, че не разбирах какво има предвид. Но се ядосах много, тъй че трябва да съм разбрала.

— Да — отвърна той все така безучастно. А сетне добави дистанцирано, хладно: — Както и да е, няма значение.

Останах изумена. И изведнъж обзелият ме гняв ме накара да проумея всичко и му се обадих веднага и попитах:

— Искаш да кажеш, че възнамеряваш да доведеш жена в жилището ми и да спиш с нея, така ли?

— Да. Не близък човек, както вече казах. Ще си хвана проститутка от гарата и ще я доведа. Исках да спим в стаята над теб, за да ни чуваш.

Направо онемях. Той попита:

— Анна, вбеси ли се?

Отвърнах:

— Значи си намислил всичко това само за да ме вбесиш.

Тогава той изстена като дете.

— Анна, Анна, съжалявам, прости ми.

Започна да стене и да плаче. Представях си го как стои там със слушалката и удря гърди със свободната ръка или пък блъска глава в стената — във всеки случай чух тъпи неравномерни удари, така че можеше да е едното или другото. И разбрах, че е замислил всичко още от самото начало, от момента, когато ми позвъни да попита дали може да доведе жена в жилището ми, за да стигне накрая до това блъскане на гърдите или главата. Това е било целта. Затворих телефона.

След това получих две писма. Първото — хладно, злобно, нагло. Но най-вече — хаотично, несвързано, писмо, което би могло да се отнася за поне десетина случаи, все невероятни. Точно това бе целта на писмото — пълната му несъстоятелност. А два дни по-късно дойде второ писмо с истеричните ридания на дете. Второто ме разстрои повече.

Два пъти сънувах Де Силва. Той е пълно олицетворение на онзи подтик в човека да намира наслада в болката, която причинява. В съня ми той не носеше маска. Бе точно такъв, какъвто е в живота — усмихнат, злобен, отчужден, заинтригуван от страданието.

Вчера ми се обади Моли. Беше чула, че Де Силва е изоставил жена си без пукнат грош, сама с двете деца. Семейството му, богатото му аристократично семейство, ги приютило и тримата. Моли каза:

— Разбира се, цялата работа е там, че той придумал жена си да роди второ дете, което тя не искала, само за да може да я върже вкъщи с децата, а той да се чувства свободен. След това офейква в Англия, като се надява аз да му се притека на помощ. Най-ужасното е, че ако не бях отсъствала в онзи сюблимен момент, щях наистина да постъпя така, щях да приема всичко за чиста монета — горкият цейлонски интелектуалец, който не може да свърже двата края и е принуден да остави жена си и двете си деца, за да потърси добре платените интелектуални тържища на Лондон. Какви глупачки сме само, невероятни, неизлечими и така и не си вадим поука. Отлично знам отсега, че случи ли ми се нещо такова отново, пак така ще постъпя, все едно никога не съм се парила.

Случайно срещнах на улицата Б., с когото се познавам от известно време. Отидох на кафе с него. Той заговори с топлота за Де Силва. Каза, че го убедил да бъде по-мил с жена си. Добави, че той, Б., ще осигурява половината от месечната издръжка за жената на Де Силва, ако самият Де Силва дава другата половина.

— И той дава ли я? — попитах аз.

— Е, той, разбира се, не ще — отвърна Б. и обаятелното му, интелигентно лице просветна в защита не само на Де Силва, но на цялата вселена.

— А къде е сега Де Силва? — попитах, предугадила отговора.

— Ще дойде да живее при мен на село в съседната къща. Има една жена, към която е много привързан. Всъщност това е жената, която идва да чисти у дома всяка сутрин. Сега ще продължи да чисти къщата. Много съм доволен. Тя е много добра.

— Радвам се — казах аз.

— Да, аз много го обичам.

Бележки

[1] „Смъртта на търговския пътник“ (1965 г.) е една от най-известните пиеси на Артър Милър, спечелила наградата „Пулицър“. Драматургът е един от съпрузите на Мерилин Монро. — Б.пр. ↑

[2] Улица в Ню Йорк, известна с евтините си хотели и барове, които се посещават от скитници и алкохолици. — Б.пр. ↑

[3] Мейфеър — богат район в центъра на Лондон. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дорис Лесинг Златната тетрадка (16)

Метаданни

Данни

Златната тетрадка

Информация

История

Сваляне / Връзки

Дорис Лесинг
Златната тетрадка (16)