Снощи Майкъл (не бях го виждала цяла седмица) ми каза: „Е, Анна, значи нашата голяма любов отива към своя край, а?“ Съвсем в негов стил изрече тези думи като въпрос — той тласка връзката ни натам, но говори, сякаш всичко зависи от мен. Отвърнах с усмивка, но не успях да потисна иронията: „Поне беше голяма любов, нали?“ Тогава той рече: „Ти си измисляш разни истории за живота, после сама си ги втълпяваш и не си наясно кое е истина и кое не.“ „Значи не е било голяма любов, така ли?“ Без да искам, въпросът ми прозвуча задавено и умолително — думите му ме слисаха и вцепениха, сякаш бе отрекъл цялото ми съществуване. Той игриво отвърна: „Ако кажеш, че е било голяма любов, така да бъде, ако кажеш, че не е, значи не е.“ „С други думи това, което мислиш ти, е без значение, така ли?“ „Аз ли какво мисля? Но, Анна, защо трябва да ми придаваш такова значение?“ (Думите му прозвучаха горчиво, насмешливо, но топло.) След тази реплика трябваше да превъзмогна чувството, което неминуемо ме връхлита след подобни разговори — чувство за нереалност, сякаш истинската ми същност олеква и се разпада. А после си помислих колко е абсурдно — за да възвърна същността си, трябва да се осланям тъкмо на онази Анна, която Майкъл най-малко харесва, критичната и мислещата Анна. Да видим тогава! Той твърди, че си измислям истории за отношенията ни. Тогава ще взема да опиша възможно най-правдиво всеки миг на един ден. Да речем, на утрешния. В края на деня ще седна да го опиша.

17 септември 1954

Снощи не бях в състояние да пиша, защото се чувствах много нещастна. А днес вече се чудя дали не стана така, защото очертанията на деня се промениха, след като реших да се вглеждам внимателно във всичко, което се случва. Сиреч дали самото взиране в подробностите не направи деня ми по-специален. Но ще го опиша, пък ще видим какво ще излезе. Събудих се рано, около пет, напрегната, защото ми се стори, че чух как в съседната стая Джанет се размърда в леглото. Може и наистина да се е размърдала, но отново заспа. Сивкава струя се стича по прозореца. Сивкавата светлина. Огромните неясни очертания на мебелите в здрача. С Майкъл лежим с лице към прозореца, аз съм пъхнала ръце под горнището на пижамата му, прилепила колене в свивката на краката му. От него струи мощен, стимулиращ поток топлина. Мисля си, Много скоро Майкъл ще престане да идва. Може и да усетя кога е за последен път, а може и да не усетя. А може и това да е последният ни път заедно? Но ми се стори направо невъзможно да правя връзка между несъвместими неща — усещането за топлия Майкъл в обятията ми и мисълта, че скоро няма да е с мен. Раздвижих ръка и почувствах с длан гладките, плътни косми на гърдите му. Изпитах неописуема наслада. Той се сепна, усети, че съм будна и рязко попита: „Анна, какво има?“ Гласът му, стреснат и ядовит, долетя направо от съня. В следващия миг той се опъна по гръб и отново заспа. Вгледах се в лицето му да видя сянката на съня — то беше цялото сгърчено. Веднъж, събудил се внезапно от кошмарен сън, бе казал: „Скъпа Анна, щом държиш да спиш с мъж, чийто живот е отражение на европейската история от последните двайсетина години, не се оплаквай, че спи неспокойно.“ Каза го с раздразнение — раздразнение, че аз самата не съм част от тази история. Но знам, че една от причините, поради които е с мен, е тъкмо това, че не съм част от тази история и че в мен нищо не е пречупено. Тази сутрин отново се вгледах в сгърченото му в съня лице и отново се помъчих да си представя осезателно неговата драма, за да стане част от собствените ми преживявания: „Седем души от семейството ми, включително майка ми и баща ми, са умъртвени в газова камера. Повечето от най-близките ми приятели са мъртви — комунисти, убити от комунисти. Повечето оцелели са бежанци в чужбина. До края на живота си ще живея в страна, която никога няма да стане моя родина.“ Както винаги, ми беше трудно да си представя целия този ужас. Светлината бе плътна и здрачна от дъжда, който валеше. Лицето му се отпусна и успокои. Сега изглеждаше широко, ведро, самоуверено. Клепачите и леко очертаните му лъскави вежди вече не потрепваха неспокойно. Представих си го как е изглеждал като дете — неустрашим, наперен хлапак с чиста, открита, бодра усмивка. Представих си го и как ще изглежда на старини — сприхав, интелигентен, енергичен старец, затворен в горчивата самота на просветените. Изпълних се с чувство, което обикновено хората, жените, изпитват към дете — онова чувство на неимоверен възторг, че напук на всички беди, напук на дебнещата смърт това създание съществува — същинско чудо от жива, пулсираща плът. Спотаих това чувство в себе си, подсилих го в противовес на другото — че той скоро ще ме напусне. Той май усети нещо насън, защото се размърда и рече: „Заспивай, Анна.“ Усмихна се, без да отваря очи. Усмивката му бе широка и топла. Идваше от друга реалност, не от тази, в която казва: „Анна, защо да съм толкова важен?“ Рекох си, Глупости, разбира се, че няма да ме напусне. Не може да ми се усмихва така, ако мисли да ме зареже. Лежах до него по гръб. Стараех се да не заспивам, защото Джанет скоро щеше да се събуди. Светлината в стаята бе като сивкав поток, който сякаш се стича по стъклата на струи. Прозорците леко звънтяха. Когато нощем духа вятър, те скърцат и звънтят, но не се будя. Достатъчно е обаче Джанет само да мръдне в леглото, и веднага ококорвам очи.

Трябва вече да е около шест. Коленете ми са напрегнати. Усещам, че това, което по-рано наричах пред Мама Шугър „болест на домакинята“, започва да ме мъчи. Напрежение бързо измества вътрешния ми покой, защото веригата вече е включена: да-облека-Джанет-да-приготвя-закуската-да-я-изпратя-на-училище-да-приготвя-закуска-на-Майкъл-да-не-забравя-да-купя-чай и така нататък, и така нататък. Към това безсмислено, но явно неизбежно напрежение се прибавя и някакво негодувание. Негодувание срещу какво? Срещу несправедливостта. Несправедливостта, че трябва да отделям толкова време на грижи за дреболии. Негодуванието ми започва да се насочва към Майкъл, макар че съм достатъчно интелигентна, за да разбирам, че той няма нищо общо с проблемите ми. И въпреки това негодувам, защото знам, че цял ден ще го обслужват жени — секретарки, санитарки, медицински сестри, жени на най-различни длъжности, които ще го освобождават от всякакви дребни грижи. Опитвам се да се отпусна, да изключа веригата. Ала краката започват да ме болят и трябва да се обърна на другата страна. Долавям движение и в другата стая — Джанет се е събудила. В същия миг се размърдва и Майкъл и го усещам как, силно възбуден, се прилепва към гърба ми. Негодуванието ми придобива форма, Естествено, той избра точно този момент, когато съм напрегната и се ослушвам за Джанет. Но това негодувание не е лично към него. Много отдавна, още по време на сеансите ми с Мама Шугър, установих, че негодуванието и гневът не са насочени към конкретно лице. Това е болестта на жените днес. Долавям го в лицата им, в гласовете, в писмата, които изпращат до редакцията. Характерното за днешната жена чувство: негодувание срещу несправедливостта, някаква абстрактна горчивина. Нещастниците, които не съзнават, че това негодувание не е насочено към конкретно лице, си го изкарват на мъжете край себе си. Щастливките като мене се борят да го преодоляват. Но битката е изнурителна. Майкъл ме обладава изотзад. Внезапният му изблик не е насочен към мен конкретно и аз не реагирам както в случаите, когато съзнава, че люби не друга, а тъкмо Анна. Освен това съзнанието ми е отчасти заето от мисълта, че ако дочуя тихите стъпки на Джанет отвън, трябва веднага да скоча, да изтичам до вратата и да й попреча да влезе. Тя никога не влиза преди седем — знае правилото и не допускам да го наруши, но все пак трябва да съм нащрек. В мига, в който Майкъл ме сграбчва и обладава, от съседната стая долитат звуци. Знам, че и той ги чува, но за него това е част от удоволствието — да ме обладае в рискова ситуация. Знам, че Джанет, малкото осемгодишно момиченце, за него донякъде олицетворява жените — всички онези жени, които пренебрегва, като спи с мен. Но донякъде е и детето, въплъщение на детето изобщо, в противоборство с което той предявява правата си за живот. Споменеше ли собствените си деца, той неизменно се поусмихваше, полуобичливо-полуязвително — неговите наследници, неговите убийци. Колкото до моето дете, което е само на няколко крачки оттатък стената, той няма да допусне то да го прилъже и да му отнеме свободата. Когато свършваме, Майкъл казва: „А сега, Анна, предполагам, ще ме изоставиш заради Джанет?“ Говори като обидено дете, почувствало се пренебрегнато заради по-малко братче или сестриче. Засмивам се и го целувам, макар че негодуванието така силно се надига в мен, че стискам зъби да го потисна. Успявам да се овладея с мисълта, Ако бях мъж, щях да съм също като него. Трудно усвоих самоконтрола и дисциплината, необходими на една майка, и няма какво да се заблуждавам, че ако бях мъж и не ми се налагаше да се владея, щях да съм различна. И все пак през тези няколко минути, когато намятам халата, за да ида при Джанет, негодуванието напира у мен като кипяща отрова. Преди да вляза при Джанет, се плискам набързо между краката, за да не я притесня с миризмата на секс, макар че тя не я познава. Харесва ми тази миризма и не ми се ще да я отмивам веднага. Това, че се налага, подсилва лошото ми настроение. (Хрумна ми, че съзнателното самонаблюдение още повече изостря реакциите ми — в обичайна ситуация не бих реагирала толкова остро.) Но когато притварям вратата зад гърба си и виждам Джанет да седи в кревата с черна, разчорлена от вплетените в нея сънища косица, с усмихнато бледо личице (досущ като моето), самоконтролът измества негодуванието ми, а то почти мигновено прелива в обич. Шест и половина е и в детската стая е много студено. По прозореца на Джанет също се стичат сивкави струи. Включвам газовата печка, а дъщеря ми продължава да седи в леглото сред пъстроцветни комикси и да чете, като от време на време хвърля поглед, за да се увери, че правя всичко както трябва. Преизпълнена с обич, се смалявам до размерите на Джанет и се превръщам в малко момиченце. Огромният жълт пламък като гигантско око, огромният прозорец, през който могат да нахлуят всякакви неща, сивкава зловеща светлина в очакване на слънцето, което, подобно ангел или демон, може да прогони дъжда. После отново си налагам да стана Анна — пред мен е Джанет, крехко дете в огромно легло. Преминава влак и стените леко се разтърсват. Отивам да я целуна и усещам приятния мирис на все още топлата й от съня кожа, на косата и пижамката. Докато стаята й се затопли, отивам в кухнята да приготвя закуска. Поставям на подноса овесени ядки, пържени яйца и чай. Нося го в стаята й и докато тя закусва, седнала в леглото, пия чай и пуша. Къщата е мъртвешки тиха — Моли ще се събуди чак след два-три часа, а Томи се прибра снощи късно с момиче и двамата още спят. През стената долита плач на бебе и събужда в мен усещане за вечен живот, за покой — бебето плаче като някогашния плач на Джанет. Изведнъж Джанет казва:

— Защо и ние да си нямаме друго бебе? — Тя често задава този въпрос. Отговарям:

— Защото нямам съпруг, а една жена трябва да има съпруг, за да роди бебе. — Задава ми този въпрос донякъде защото много иска да има бебе, но и за да разбере точно каква е ролята на Майкъл. После пита:

— Майкъл тук ли е?

— Да, тук е и още спи — отвръщам уверено. Увереността ми я успокоява и тя продължава да закусва. Стаята вече се е стоплила и Джанет става от леглото, крехка и уязвима в бялата си пижамка. Обвива ръчички, увисва на врата ми и се залюлява: нани, нани, бебче. Люлея я и й припявам, гушкам я и тя се превръща в бебето от съседното жилище, в бебето, което не мога да имам. Изведнъж рязко ме пуска и аз се изправям като превито дръвче, отърсило се от товара. Тя се облича, тананикайки си, все тъй полусънена, все тъй спокойна. Мисля си, че още години ще запази това спокойствие, докато животът не я притисне и не я застави да мисли. Да не забравя след около половин час да сготвя картофите и да напиша списъка за покупки от гастронома, както и да сменя якичката на роклята си и да… Много искам да предпазя Джанет от несгодите, да ги отложа във времето. А после си казвам, че не бива да я предпазвам от нищо, че всъщност това е стремеж на Анна да предпази Анна. Джанет се облича бавно, като си бърбори и тананика — прилича на ленива пчеличка, напечена от слънцето. Облякла е къса червена плисирана пола, тъмносин пуловер и дълги тъмносини чорапи. Хубаво малко момиченце. Джанет. Анна. Бебето в съседното жилище е заспало и сега там цари тишината на блаженството. Всички спят освен ние с Джанет. Миг на близост, изключителен миг — чувството за близост, започнало още от раждането й, от времето, когато будувахме — само двете — в заспалия град. Топла, спокойна, интимна радост. Джанет ми изглежда толкова крехка, че ми се ще да протегна ръка да я предпазя от погрешна стъпка, от неволно подхлъзване. И същевременно е толкова силна, направо безсмъртна. Отново ме обзема онова чувство, което изпитах, докато наблюдавах спящия Майкъл — желание победоносно да се разсмея пред това прекрасно, крехко, безсмъртно човешко създание, напук на дебнещата смърт.

Наближава осем и идва ред на поредната тревога — днес Майкъл ходи в болницата в Южен Лондон и трябва да стане в осем, за да не закъснее. Предпочита да става, след като Джанет е тръгнала на училище. И аз предпочитам така, защото иначе се раздвоявам. Двете личности — майката на Джанет и любовницата на Майкъл — са по-щастливи, когато не са заедно. Голямо усилие ми коства да изпълнявам и двете роли наведнъж. Вече не вали. Забърсвам стъклата, замъглени от нощния сън и запотяването, и виждам, че навън е хладно, влажно, но се е изяснило. Училището на Джанет е наблизо, на няколко крачки. Казвам:

— Трябва да си вземеш дъждобрана.

Гласът й мигом се извисява в ропот.

— О, не, мамо, мразя дъждобрана. Искам палтото с качулката.

Повтарям спокойно и твърдо:

— Не, дъждобрана! Цяла нощ валя.

— Откъде знаеш, като си спала?

След този тържествуващо изречен дързък въпрос тя отново възвръща настроението си. Сега ще облече дъждобрана и ще обуе гумените ботушки без препирни.

— Ще ме вземеш ли от училище следобед?

— Да, мисля да те взема, но ако не дойда, ти се прибери. Моли ще бъде тук.

— Или Томи.

— Не, не Томи.

— Защо не?

— Томи вече е голям и си има приятелка.

Съзнателно й го казвам, защото тя бе проявила ревност към приятелката на Томи.

Джанет отвръща спокойно:

— Томи винаги най-много ще харесва мен. — После добавя: — Ако не дойдеш да ме вземеш, ще ида у Барбара да поиграем.

— Добре, ако отидеш у тях, ще дойда към шест да те прибера.

Тя се втурва с гръм и трясък надолу по стълбите. Като че насред къщата се сгромолясва лавина. Опасявам се, че Моли ще се събуди. Стоя горе на площадката и се ослушвам, и след десетина минути чувам входната врата да се затръшва. Налагам си да престана да мисля за Джанет до определения час. Връщам се в спалнята. Тялото на Майкъл релефно се очертава под завивките. Дърпам завесите, сядам на леглото и започвам да го будя с целувки. Сграбчва ме и казва:

— Върни се в леглото.

Отвръщам:

— Осем е. Не сега.

Той слага ръце на гърдите ми. Зърната ми започват да парят, но овладявам възбудата и повтарям:

— Осем часът е.

— О, Анна, ти винаги си толкова делова и практична сутрин!

— И добре, че е така — отвръщам непринудено, но долавям раздразнението в гласа си.

— Къде е Джанет?

— Отиде на училище.

Той сваля ръце от гърдите ми, но сега пък съм разочарована — въпреки самоконтрола — че няма да се любим. Но и облекчена, защото, ако се поддам сега, той ще закъснее и после ще си го изкара на мен. Изпитвам и познатото негодувание — тази моя мъка, мое бреме, моя орисия. Предизвикаха го думите му: „Ти винаги си толкова делова и практична…“, а тъкмо тази моя деловитост и практичност му осигуряват два допълнителни часа сън.

Майкъл става, мие се, бръсне се, а аз му приготвям закуската. Обикновено се храним на малката масичка до кревата, който набързо покриваме с кувертюра. Сервирам плодове, препечени филийки, кафе. Майкъл вече е придобил професионалния си вид, с костюм, ведър, спокоен. Наблюдава ме внимателно. Усещам, че ме гледа, защото се кани да каже нещо. Дали днес не е денят, в който е решил да скъса с мен? Сещам се, че това е първата ни сутрин заедно от седмица насам. Не искам да мисля за това, защото като знам колко потиснат и нещастен се чувства у дома, едва ли е прекарал последните шест дни вкъщи с жена си. Къде ли е бил тогава? Изпитвам не толкова ревност, а тежка, тъпа болка, като болка от загуба. Но му се усмихвам и му подавам препечени филийки, предлагам му вестници. Той взема вестниците, преглежда ги и казва:

— Ако можеш да ме изтърпиш две нощи… трябва тази вечер да изнеса лекция в болницата до вас.

Усмихвам се отново, после си разменяме иронични реплики за годините, когато сме били заедно много нощи наред. След това той започва да сантименталничи с нотки и на пародия:

— Но, Анна, погледни се само колко си изтощена от всичко това.

Отново само леко се усмихвам, защото е безсмислено да казвам каквото и да било. И тогава той заявява — вече доста весело — като пародира женкар:

— С всеки изминал ден ставаш все по-практична. Мъж с нюх е наясно, че когато една жена край него стане такава къщовница, дошло е време да се разделят.

Изведнъж усещам, че не мога да продължавам играта, прекалено мъчителна е, и казвам:

— Както и да е, ще се радвам да дойдеш тази вечер. Ще вечеряш ли тук?

Той отговаря:

— Няма как да откажа вечеря с теб, като те знам колко вкусно готвиш, нали?

— Ще те чакам — отвръщам аз.

Той казва:

— Ако се облечеш бързо, мога да те закарам до офиса.

Колебая се за миг, защото си мисля: щом ще готвя тази вечер, трябва да напазарувам, преди да отида на работа. Той усеща колебанието ми и казва:

— Щом не искаш, аз тръгвам.

Целува ме. Тази целувка е продължение на дългата ни любов. И в същия миг казва нещо, с което зачерква мига на интимност, защото в думите му отеква другият лайтмотив:

— Дори нищо друго да няма между нас, поне сексът ни свързва.

Каже ли нещо подобно — а той отскоро започна да го подхвърля — усещам как вътрешностите ми се вледеняват. По този начин изцяло ме отхвърля — или поне аз така го чувствам — и между нас зейва пропаст. През тази пропаст подмятам иронично:

— Това ли е всичко, което ни свързва?

А той повтаря:

— Това ли е всичко? Скъпа Анна, скъпа моя Анна… ами трябва да вървя, че ще закъснея — и тръгва с горчивата и тъжна усмивка на отритнат мъж.

Сега и аз трябва да бързам. Отново се измивам и се обличам. Избирам вълнената рокля в бяло и черно с малката бяла якичка, защото Майкъл я харесва, а довечера със сигурност няма да имам време да се преоблека. След това изтичвам до гастронома и месаря. С голямо удоволствие пазарувам, за да готвя на Майкъл — чувствено удоволствие, също като самото готвене. Представям си месото, оваляно в галета и яйца, бистрия, силен, златист бульон, виждам как гъбите къкрят в кисел сос и лук. В представите си сътворявам ястието, виждам собствените си движения, точно какви подправки слагам, как загрявам фурната. Внасям покупките и ги слагам на масата. Сещам се, че трябва да начукам месото, и то веднага, защото довечера ще събудя Джанет. Правя парчетата съвсем тънки, увивам ги в хартията и ги прибирам. Вече е девет. Нямам пари за такси, тъй че се налага да взема автобус. Имам петнайсетина минути. Набързо премитам и оправям кревата, като сменям чаршафа, по който има петна от снощи. Когато пъхам изцапания чаршаф в коша за пране, забелязвам петно кръв. Не е ли рано за мензиса? Бързо проверявам датите и се уверявам — да, време му е. Изведнъж изпитвам умора и раздразнение, както по време на мензис. (Питам се дали не беше по-добре да не бях избрала днешния ден да описвам всичко, което чувствам. Но решавам да продължа. Беше съвсем непредвидено. Бях забравила за мензиса. Приемам, че инстинктивното чувство на свян и благоприличие е неоправдано за един писател.) Натъпквам тампон във влагалището си и вече се спускам по стълбите, когато се сещам, че не съм се запасила с тампони за деня. Пъхам ги набързо в чантата, като ги прикривам с носна кърпа и усещам как раздразнението ми расте. От друга страна, мисля си аз, ако не бях разбрала за мензиса, нямаше да съм толкова нервна. Както и да е, трябва да се овладея, преди да съм тръгнала за работа, защото в противен случай в службата напълно ще изпусна нервите си. В края на краищата мога все пак да взема такси — така ще разполагам с още десетина минути. Сядам в голямото кресло и се опитвам да се отпусна. Все така напрегната съм. Чудя се как да се разтоваря. На перваза има пет-шест саксии с пълзящо зеленикавосиво растение, което изобщо не знам как се казва. Занасям шестте глинени саксии в кухнята и една по една ги потапям в леген с вода, като наблюдавам мехурите, които излизат, докато водата попива в пръстта и изтласква въздуха. Мокрите листа заблестяха. Напоената пръст мирише на зелено. Поолеква ми. Отново слагам саксиите на перваза да ги огрява слънцето, ако се появи. После грабвам палтото и се спускам надолу, като подминавам полусънената Моли, която е по домашен халат.

— Защо бързаш толкова? — пита тя.

— Закъснявам — изкрещявам в отговор, като осъзнавам контраста между нейния звучен, спокоен, провлачен глас и моя, рязък и напрегнат. До спирката такси не минава, но се задава автобус и се качвам тъкмо когато завалява силно. Чорапите ми са поопръскани отзад. Да не забравя да ги сменя довечера — Майкъл обръща внимание на тези подробности. Седя в автобуса и усещам тъпата болка ниско в корема. Не е чак толкова зле. Дори добре — щом болката е толкова слаба в началото, само след ден-два всичко ще мине. Защо ли съм такава неблагодарница, след като страдам тъй малко в сравнение с други жени? Жени като Моли например, които стенат и се гърчат в сладостни болки по пет-шест дни. Давам си сметка, че мислите ми отново се насочват към ежедневните делови проблеми, към нещата, които трябва да свърша днес, този път в службата. Същевременно ме притеснява решението ми да наблюдавам всичко, за да го опиша и притеснението ми е най-вече заради мензиса. Защото това, че съм с мензис, за мен е просто едно емоционално, периодично повтарящо се състояние, без особено значение. Но този път съзнавам, че напиша ли „кръв“, ще изместя акцента от същественото и дори аз, когато чета какво съм написала, ще го възприема по друг начин. Тъй че започвам да се съмнявам дали има смисъл да описвам определен ден, още преди да съм започнала да го описвам. Хващам се, че мисля върху основен литературен проблем — проблема за табутата. Например, когато Джеймс Джойс описал своя герой в момент на дефекация, това било шокиращо, голям шок. Макар че намерението му било да освободи думите от шокиращото им въздействие. А неотдавна прочетох рецензия, в която някакъв мъж заявява, че би се отвратил от сцена, където се описва дефекация на жена. Това ме подразни, защото очевидно този човек иска да каже, че не иска да разрушават романтичната му представа за жената. И въпреки това той е прав. Не мисля, че въпросното действие изобщо е проблем на литературата. Например всеки път, когато Моли ми съобщава с типичния си висок, бодър смях: „Загазила съм“, трябва да потисна неприятното си усещане, въпреки че сме жени и очаквам всеки момент да усетя неприятна миризма. При мисълта за собствената си реакция в подобни случаи забравям проблема за правдивост в литературата (а да пишеш правдиво означава да си искрен към себе си) и започвам да се притеснявам: Дали не мириша? Това е единствената миризма, която не понасям. Приемам собствените си миризми в тоалетната, харесва ми и миризмата на секс, на пот, на кожа, на коса. Но слабата и неопределена, спарена и нечиста миризма на менструална кръв ми е направо противна. Просто не я понасям. Струва ми се странна, сякаш не е от мен самата, а ми се е лепнала някъде отвън. Но два дни трябва да я издържа — неприятната миризма, която идва от самата мен. Съзнавам, че изобщо не бих се замислила за подобни неща, ако не бях решила внимателно да наблюдавам всичко. С менструалния цикъл се справям, без много-много да се замислям или поне мисля за него само с онази част на съзнанието си, с която разрешавам делничните проблеми, например ежедневната хигиена. Но намерението да опиша това състояние вече нарушава баланса, изкривява истината и затова изхвърлям от съзнанието си мисълта за месечния цикъл, но все пак си напомням, че веднага щом пристигна в службата, трябва да мина през тоалетната да се уверя, че не мириша. Всъщност трябва да се съсредоточа върху предстоящата среща с другаря Бът. Казвам му „другарю“, както и той на мен „другарко Анна“, иронично. Миналата седмица се бях ядосала и му викнах: „Другарю Бът, наясно ли си, че ако бяхме руски комунисти, още преди години да си заповядал да ме разстрелят?“ „Да, другарко Анна, напълно възможно е.“ (Тогава подобни шеги често се чуваха в партията.) А междувременно Джак седеше и ни се усмихваше иззад кръглите си очила. Той се забавлява с препирните ми с другаря Бът. След като Бът излезе, Джак ми рече:

— Едно нещо само забравяш — тъкмо ти би могла да заповядаш да разстрелят Джон Бът.

Репликата му твърде ясно извика в съзнанието ми кошмарите и за да не мисля за тях, отвърнах шеговито:

— Скъпи Джак, позицията ми винаги е такава, че все аз съм предопределената за разстрел… Такава е ролята ми поначало.

— Не бъди толкова сигурна. Ако познаваше Джон Бът през трийсетте, нямаше така категорично да му отреждаш ролята на бюрократичен екзекутор.

— Както и да е, става дума за друго.

— За какво?

— Вече близо година от смъртта на Сталин, а нищо не се е променило.

— Много неща са се променили.

— Да, освобождават хората от затворите. Но нищо не се прави да се промени идеологията, която ги вкара там.

— Обсъждат се промени в законите.

— Една-две промени в съдебната система с нищо няма да променят нагласата, за която говоря.

След малко той кимна утвърдително:

— Твърде възможно е, но няма как да сме сигурни.

Погледна ме с благ поглед. Често се питам дали тази благост и безпристрастност, които правят подобни разговори помежду ни възможни, говорят за сломен дух, за компромис, който мнозина правят в един или друг момент — или са проява на съвършено безкористна сила. Не мога да преценя. Мога само да кажа, че Джак е единственият човек в партията, с когото мога да водя подобни дискусии.

Преди няколко седмици му заявих, че съм решила да напусна партията, а той ми отвърна шеговито:

— В партията съм от трийсетина години и май двамата с Джон Бът ще останем единствени сред хилядите, минали през нея, които няма да я напуснат.

— Това критика към партията ли е или към хилядите, които са я напуснали?

— Разбира се, към хилядите, които са я напуснали — отвърна той през смях.

А вчера ми каза:

— Е, Анна, щом си решила да напускаш партията, моля те да ме уведомиш един месец по-рано, както му е редът, защото си много полезна и ми трябва време да ти намеря заместник.

Днес трябва да докладвам за две книги, които Джон Бът ми каза да прочета. Ще има препирни. Аз служа като оръдие на Джак в борбата му срещу духа на партията — дух, който той категорично определя като закостенял и сух. Смята се, че Джак ръководи издателството. Но той е само администратор. Над него, поставен от „партията“, е Джон Бът. А окончателните решения какво да се публикува или да не се публикува се вземат от Центъра. Джак е „примерен комунист“. Което ще рече, че искрено и честно се е отърсил от индивидуализма, който би го подтиквал да негодува срещу липсата на независимост. По принцип не роптае срещу това, че решенията, които трябва да изпълнява, се вземат от комисия в Центъра, ръководена от Джон Бът. Тъкмо обратното, напълно подкрепя подобен централизъм. Но смята, че тази политика е погрешна. И което е още по-важно, тук не става въпрос за отделен човек или група хора, които не одобрява. Чисто и просто намира, че през „тази епоха“ партията е изпаднала в интелектуална криза и нищо не може да се направи, освен да се изчака нещата да се променят. А междувременно охотно приема да свързват името му с интелектуални нагласи, които по принцип презира. Разликата между нас е, че за него пред партията има „десетилетия“, дори „векове“ (понякога се шегувам с него, че е „като Католическата църква“), а според мен интелектуалният срив вероятно е окончателен. Непрекъснато обсъждаме тези проблеми — по време на обяд, през почивките в офиса. Понякога и Джон Бът присъства, слуша и дори се намесва. И тези разговори ме очароват и същевременно отчайват, защото начинът, по който обсъждаме проблемите, е на светлинни години от общоприетата партийна „линия“. Нещо повече, в някоя комунистическа страна биха счели подобни разговори за предателство. И все пак, след като напусна партията, тъкмо това ще ми липсва — общуването с хора, посветили живота си на определена философия. Затова и мнозина, които искат да напуснат партията или смятат, че трябва да я напуснат, не го правят. Не съм срещала хора или отделни интелектуалци извън партията, които да не ми изглеждат някак неинформирани, незадълбочени, дори повърхностни в сравнение с определени интелектуалци в партията. Трагедията обаче е там, че тази висока интелектуална отговорност и идеализъм са в някакъв вакуум и вече не се срещат нито във Великобритания, нито в днешните комунистически страни, а носят духа на интернационалното комунистическо движение в миналото, преди да го унищожи отчаяният, налудничав щурм в борбата за оцеляване, който днес наричаме „сталинизъм“.

Слизам от автобуса и усещам, че при мисълта за предстоящата схватка с другаря Бът съм се напрегнала, а човек може да го надвие само като остане невъзмутим. Но аз не съм спокойна, а и коремът ниско долу ме боли. Освен това съм закъсняла с половин час. Винаги гледам да идвам навреме и да не приключвам работа по-рано, защото работя без заплащане и не искам заради това да се ползвам със специални привилегии. (Майкъл се шегува с мен: „Ти продължаваш великата британска традиция заможните класи да служат на обществото, скъпа ми Анна. Сега работиш безплатно за Комунистическата партия, както едно време баба ти е работила за бедните и гладните.“ И аз се шегувам с това, но ми е неприятно, когато Майкъл ми го казва.) Отивам право в тоалетната и бързам, защото вече съм закъсняла, оглеждам се, сменям тампона и изливам между бедрата си няколко кани топла вода, за да премахна спарената, противна миризма. После парфюмирам бедрата и мишниците си, напомням си да дойда пак след час-два и се качвам в кабинета на Джак, като подминавам своя. Джак е вътре с другаря Джон Бът. Джак казва: „Чудесно ухаеш, Анна…“ — и веднага усещам спокойствие и увереност, че ще се справя с всичко. Поглеждам към съсухрения, посивял Джон Бът — старец с пресъхнали жизнени сокове — и си спомням думите на Джак, че на младини, в началото на трийсетте, другарят Бът бил жизнерадостен, остроумен, блестящ. Бил и блестящ оратор, бунтар срещу тогавашната официална партийна линия, критичен и непочтителен. И като ми разказа всичко това, наслаждавайки се с иронична усмивка на недоверието ми, Джак ми подаде книга, която Джон Бът написал преди двайсетина години, роман за Френската революция. Ярка, искряща, смела книга. Поглеждам отново другаря Бът и неволно си мисля, Най-голямото престъпление на Британската комунистическа партия е, че е прекършила безчет прекрасни хора и ги е превърнала в сухи, дребнави бюрократи, затворени в тесен партиен кръг, напълно откъснати от всички събития в собствената им страна. И в този миг думите ми ме изненадаха и ядосаха — „престъпление“ е дума от комунистическия арсенал и вече е загубила смисъл. Заради определени социални процеси думи като „престъпление“ започват да звучат глупаво. И умувайки над това, усещам как се заражда следваща мисъл и продължавам с недодяланите си разсъждения, Комунистическата партия, както всяка друга институция, продължава да съществува, като асимилира собствените си критици. Или ги асимилира, или ги унищожава. Казвам си, Винаги съм смятала, че обществото, изобщо обществата, са организирани по определен начин — управляващ кръг или правителство, от една страна, и опозиция, от друга и по-силният или се променя под натиска на опозицията, или бива заменен от нея. Но всъщност изобщо не е така — внезапно виждам света в различна светлина. Има неколцина закостенели догматици, срещу които се опълчват ентусиазирани млади революционери, какъвто някога е бил и Джон Бът, и едните, и другите съществуват в равновесие, в цялост. После се оформя нова група закостенели, догматици, какъвто е Джон Бът сега, и срещу тях се опълчват други свободомислещи и критични ентусиасти. Но в същината си това мъртвило и безплодната мисъл не могат да съществуват без свежите филизи млад живот, които на свой ред обаче скоро ще пресъхнат и ще се превърнат в мъртво, безжизнено, сухо дърво. С други думи аз, „другарката Анна“ — направо се стряскам, като си спомня ироничния тон на другаря Бът — поддържам съществуването на другаря Бът и след време ще стана като него. И докато си мисля, че всъщност няма крив и прав, а чисто и просто протича един процес, едно завъртане на колелото, ме побиват тръпки, защото с цялата си същност отхвърлям подобна представа за живота и отново изживявам кошмара, който ме преследва от години, загубя ли самообладание. Кошмарът приема различни форми, промъква се насън и наяве и по най-простия начин може да се опише така: Човек с вързани очи стои изправен пред тухлена стена. Изтезавали са го до смърт. Насреща му шестима войници с пушки, готови да стрелят, но чакат команда от седмия, който е вдигнал ръка. Пусне ли я, изстрелите ще прокънтят и затворникът ще се строполи мъртъв. Но се случва нещо неочаквано — не съвсем неочаквано, защото седмият през цялото време се е ослушвал. Откъм улицата долитат викове и пукотевица. Шестимата поглеждат очаквателно към седмия, офицера. Той изчаква развръзката на схватката отвън. Чува се вик: „Победа!“ При този възглас офицерът прекосява пространството до стената, сваля превръзката от очите на осъдения и заема неговото място. На свой ред доскорошният затворник завързва офицера. И настъпва миг (най-ужасният миг в целия кошмар), когато двамата се усмихват един на друг — кратка, горчива, примиренческа усмивка. Тази усмивка ги побратимява. Тя крие жестока тайна, от която искам да избягам. Защото отрича всякаква съзидателност. Офицерът, седмият, вече с вързани очи, се изправя с гръб към стената. Доскорошният затворник отива към войниците, които все така стоят готови за стрелба. Вдига ръка, после я пуска. Изстрелите прокънтяват и тялото се строполява с гърчове пред стената. Шестимата войници са потресени и ужасени и ще идат да удавят спомена за разстрела в алкохол. Но доскоро вързаният вече е свободен и се усмихва на войниците, които се отдръпват от него с ругатни и погледи, изпълнени с омраза, както биха се отдръпнали и от другия, вече мъртъв. И в многозначителната усмивка, която този човек отправя към шестимата невинни войници, се таи ужасяваща ирония. Именно в тази ирония се крие кошмарът. Междувременно другарят Бът седи в очакване. Както обикновено, лицето му е изкривено от тънка, критична, отбранителна усмивка, подобна на гримаса.

— Е, другарко Анна, ще получим ли разрешение да издадем тези два шедьовъра?

Джак прави неволна гримаса. Усещам, че и той като мен проумява, че двете книги ще се издадат — решението вече е взето. Джак бе прочел и двете и бе отбелязал с характерната си благост: „Не са кой знае какво, но можеха и да са по-лоши.“

Аз заявявам:

— Ако наистина ви интересува какво мисля аз, би трябвало да издадете само едната. Макар че — и обърнете внимание на това — по моя преценка и двете не струват.

— Естествено не съм и очаквал да достигнат висотата на критическо признание, което получи вашият шедьовър.

Думите на Бът не означават, че той не е харесал „Границите на войната“ — макар и лично на мен нищо да не е казал, споделил е с Джак, че харесал романа. Сега просто намеква, че книгата ми е пожънала успех заради „капиталистическата издателска шумотевица“, както се изразява. Съгласна съм, само дето „капиталистическа“ може да се замени и с „комунистическа“ или със суетнята на женските списания например. Тонът му просто е част от играта, която играем и ролите, които изпълняваме. Аз съм „преуспял буржоазен писател“, а той защитник на неподправените работнически добродетели. (Другарят Бът произхожда от богато буржоазно семейство, но в случая това, разбира се, е без значение.)

Тогава казвам:

— Не може ли да ги обсъдим поотделно? — слагам двата ръкописа на бюрото, като побутвам единия към другаря Бът.

Той кимва утвърдително. Заглавието на книгата е „За мир и щастие“ и е написана от млад работник. Поне така го представя другарят Бът. Всъщност въпросният автор наближава четирийсетте, бил е ръководен партиен кадър през последните двайсетина години, а някога е бил зидар. Книгата е лошо написана, сюжетът й е скучен, но особено стряскащо е, че изцяло въплъщава разпространените митове. Ако съответният въображаем читател от Марс (всъщност от Русия) прочете тази книга, ще остане с впечатлението, че: (а) във всички градове на Великобритания цари пълна мизерия, безработица, насилие, сиреч Дикенсова нищета, и че: (б) всички работници във Великобритания са комунисти или поне виждат в Комунистическата партия естествения си водач. Романът дори не се докосва до действителността. (Джак го нарече „комунистическа измишльотина“.) Но много точно пресъздава самоизмамните митове на Комунистическата партия през този период. Само през изтеклата година съм прочела поне петдесетина варианта и превъплъщения на същата тема. Неочаквано казвам:

— Отлично съзнавате, че книгата е много слаба.

По издълженото, кокалесто лице на другаря Бът се изписва непреклонна упоритост. Спомням си романа — толкова свеж и интересен, който сам написал преди двайсетина година, и не ми се вярва, че пред мен седи същият човек.

Сега той заявява:

— Не твърдя, че е шедьовър, но смятам, че е добра.

Това е, така да се каже, увертюрата към онова, което ще последва. Аз ще го предизвиквам, а той ще спори. Но краят ще е един, тъй като вече е решено. Книгата ще бъде издадена. Хората с вкус в партията ще се почувстват още по-посрамени заради непрестанното опошляване на партийните ценности. „Дейли Уъркър“ ще откликне с положителни отзиви: „Въпреки недостатъците си това е един правдив роман за партийния живот.“ „Буржоазните“ критици, които обърнат внимание на романа, ще изразят презрението си. Всъщност всичко ще е, както винаги. И неочаквано ми става напълно безразлично. И казвам:

— Добре, ще го издадем. Няма какво повече да обсъждаме.

Тези думи слисват и двамата и те млъкват. Другарите Джак и Бът дори се споглеждат. Другарят Бът свежда очи. Раздразнен е. Проумявам, че моята роля или задача е да се противопоставям, да поема функциите на литературен критик, за да може другарят Бът да си изгради илюзията, че е оборил компетентен противник. Всъщност аз съм въплъщение на младежката му същност, застанала срещу него, над която той трябва да надделее. Обзема ме срам, че досега не съм проумяла този толкова очевиден факт. Дори се замислям — а дали щяха да издадат всички онези книги, ако бях отказала да изпълнявам ролята на критика заложник? След малко Джак казва благо:

— Недей така, Анна. От теб се очаква мнение на литературен критик, за да може другарят Бът да изрази становище.

Тогава отвръщам:

— Знаеш, че книгата е слаба. И другарят Бът знае…

При тези думи другарят Бът се втренчва в мен — очите му, оградени с бръчки, са уморени.

— И аз знам, че е слаба. Но и тримата знаем и че въпреки всичко тя ще бъде издадена.

— Бихте ли ми казали, другарко Анна, с пет-шест или седем-осем думи, ако можете да отделите толкова от скъпоценното си време, защо книгата е слаба?

— Според мен авторът изцяло пренася спомените си от трийсетте във Великобритания през 1954, като вярва, че проблемите са същите. Освен това май живее с илюзията, че могъщата британска работническа класа дължи признателност на Комунистическата партия.

Очите му проблясват гневно. Внезапно вдига юмрук и яростно го стоварва върху бюрото на Джак.

— Да се издаде, по дяволите! — изкрещява той. — Да се издаде, по дяволите! Това е думата ми.

Толкова е странно, че се засмивам. И в миг проумявам, че другарят Бът е очаквал да реагирам така. Като чува смеха ми, а и Джак се усмихва, той сякаш се свива целият в гнева си и като се обгражда с безброй стени, се окопава във вътрешната си крепост, откъдето вторачва в нас непоколебим, гневен поглед.

— Аз май ви забавлявам, Анна. Бихте ли ми обяснили защо?

Засмивам се отново и поглеждам към Джак, който усмихнато ме подканя, Да, обясни. Отново поглеждам Джон Бът, позамислям се и казвам:

— Думите ви обобщават всички недостатъци на партията. Те са показателни за интелектуалната партийна порочност с повелите на хуманизма на деветнайсети век, с безмерния героизъм и отдаденост на истината да се оправдае издаването на една слаба, неправдива книга от комунистическо издателство, което с подобна книга не рискува нищо, дори собствената си репутация.

Треперя от яд. И изведнъж се сещам, че работя в това издателство и че нямам право да го критикувам, а Джак го ръководи и всъщност няма как да не издаде книгата. Страх ме е да не съм засегнала Джак и хвърлям поглед към него, а той безмълвно отвръща на погледа ми, после кимва — само веднъж — и се усмихва. Джон Бът не пропуска да забележи кимването и усмивката. Джак се обръща към ядосания Бът, който целият се тресе от гняв. Но за него това е основателен гняв, той брани доброто, правдата и истината. По-късно двамата ще обсъдят случилото се, Джак ще вземе моята страна, а книгата ще бъде издадена.

— А другата книга? — обажда се Бът.

Обзе ме досада и не издържам. Мисля си, Това е нивото, по което може да се съди за партията, нивото, на което на практика се вземат решения и се организират дейности, а не нивото на разговорите, които водим с Джак — те с нищо не могат да променят партията. Внезапно решавам, че трябва да напусна партията. Любопитно ми е, че вземам това решение точно в този момент.

— И така — започвам любезно аз — и двете книги ще бъдат издадени, а обсъждането им бе много интересно.

— Да, наистина. Благодаря ви, другарко Анна — отвръща ми Джон Бът.

Джак ме наблюдава. Струва ми се, че е предусетил решението ми. Но двамата имат други неща за обсъждане, тъй че казвам „довиждане“ на Джон Бът и влизам в съседния кабинет, който деля със секретарката на Джак — Роуз. С нея не си допадаме и се поздравяваме хладно. Сядам на бюрото си, отрупано с купища списания и вестници.

Заравям се в списания и периодични издания на английски от комунистическите страни — Русия, Китай, Източна Германия и още, и още, и ако попадна на разказ, статия или роман, „подходящ за британските условия“, насочвам към тях вниманието на Джак, а чрез него и на Джон Бът. Малко неща са действително „подходящи за британските условия“ — някоя и друга статия или разказ. Въпреки това жадно изчитам всичко също като Джак и по същите причини — и двамата четем между редовете и зад думите, за да доловим тенденции и течения.

Но както осъзнах неотдавна, в този мой интерес има нещо повече. Причината за почти хипнотичната ми обсебеност се крие другаде. Повечето от тези писания са без нерв, еднакви и оптимистични, със странно ведър тон дори когато става дума за войни и страдания. И всичко това произтича от един мит. Но този слаб, банален, безжизнен стил е едната страна на монетата. Аз лично се срамувам от психологическия импулс, дал живот на книгата ми „Границите на войната“. Бях си дала дума да не пиша повече, ако ще черпя вдъхновение от подобно чувство.

През последната година чета тези разкази и романи, в които само тук-там да среща някой и друг проникновен пасаж, изречение или фраза, и трябва да призная, че редките изблици на истинско изкуство неизменно произтичат от дълбоко, внезапно бликнало, непритворно съкровено чувство. Дори и в превод безпогрешно се долавя светкавичният проблясък на неподправената съкровеност. И продължавам да чета тези безжизнени писания и непрестанно се моля да попадна на разказ, роман или дори статия, вдъхновени от начало до край от подобно неподправено съкровено чувство.

В това се крие и парадоксът — аз, Анна, отхвърлям собственото си „нездраво“ изкуство, но отхвърлям и „здравото“ творчество, на което се натъквам.

Проблемът е там, че на тези писания им липсва индивидуалност. Банални са, защото са безлични. Сякаш се шири някакъв нов стил на двайсети век.

Откакто влязох в партията, задълженията ми се свеждаха най-вече до изнасяне на лекции за изкуството пред малобройни слушатели. Лекциите ми бяха нещо от рода на: „През Средновековието изкуството е колективистично, неиндивидуализирано и произтича от групово самосъзнание. За него е чужд напиращият, болезнен индивидуализъм на изкуството от буржоазната ера. Някой ден ще се освободим от напиращия егоизъм на индивидуалистичното изкуство. Ще се върнем към изкуство, което отразява не вътрешната фрагментарност на личността и нейната отчужденост от ближните, а отговорността и братските й чувства към себеподобните. Изкуството на западния свят… — възползвам се аз от клишето — … се превръща все повече в болезнен стон на страдащата душа. Страданието става наша непосредствена действителност…“ Такива неща говорех. Но преди около три месеца насред една подобна лекция запелтечих и не можах да довърша мисълта си. Оттогава престанах да изнасям лекции. Наясно съм какво означава пелтеченето ми.

Хрумна ми, че причината, заради която дойдох да работя за Джак, без самата аз да го съзнавам, е, че исках да видя собствените си дълбоко лични възгледи за изкуството и литературата (и следователно за живота) ясно изложени пред себе си и да съм принудена да ги изследвам всеки божи ден.

Обсъждам тези проблеми с Джак. Той ме слуша и ме разбира. (Винаги ме е разбирал.) И казва:

— Анна, комунизмът е само на четирийсет години. В голямата си част изкуството, което е създал досега, е слабо. Но защо отказваш да допуснеш, че това са първите стъпки на дете, което се опитва да проходи? И след век…

— Или след пет века… — закачам го аз.

— След век може да се роди и ново изкуство. Защо не?

Отвръщам:

— Не знам какво да мисля. Но започвам да се притеснявам, че говоря глупости. Не разбираш ли, че всичките ни разговори се въртят около едно и също — индивидуалното съзнание, индивидуалните възприятия?

Той на свой ред отправя закачка към мен:

— А дали индивидуалното съзнание ще доведе до създаването на твоето колективистично, оптимистично, неегоистично изкуство?

— А защо не? Индивидуалното съзнание вероятно също е дете, което се опитва да проходи?

Той кима и кимането му означава: „Всичко това е много интересно, но ни чака работата.“

Четенето на цели купища лишени от живот писания е само малка част от задълженията ми. И без някой да го е предвидил или очаквал, работата ми се сведе до нещо съвсем различно. Превърнах се в „социален работник“ — както се шегуваше Джак, самата аз, а и Майкъл: „Как върви социалната ти дейност, Анна? Да си спасила още някоя и друга душа напоследък?“

Преди да се заема с делата на социален работник, слизам до тоалетната, гримирам се, измивам се между краката и се питам дали реших да напусна партията, защото сега разсъждавам по-трезво от друг път заради намерението да опиша целия си днешен ден. Ако е така, коя Анна ще прочете това, което ще напиша? Коя е тази другата, от чиято оценка се страхувам? И чийто възглед е различен от моя, когато не разсъждавам, не записвам и не се вглеждам в подробностите. И сигурно утре, когато тази друга Анна ме погледне, аз ще реша да не напускам партията. Преди всичко ще ми липсва Джак — с кого друг да обсъждам, при това съвсем свободно, всички тези проблеми? С Майкъл, разбира се… но той ще ме зареже. Освен това да говориш сериозно с него е болезнено. Майкъл е бившият комунист, предателят, прокълнатата душа, а Джак — комунистът бюрократ. В известен смисъл именно Джак уби другарите на Майкъл (и аз нося вина, защото членувам в тази партия). За Джак Майкъл е предател. А Майкъл, от своя страна, го нарича убиец. И въпреки това само с тях двамата (ако се срещнеха, те нямаше да си продумат и дума заради взаимното си недоверие) мога да разговарям и само те разбират чувствата ми. Те са две страни на едно и също нещо. Още съм в тоалетната и се парфюмирам, за да прогоня миризмата на нечиста кръв, когато изведнъж ми хрумва, че представата ми за Майкъл и Джак съответства на кошмара за стрелковия взвод и затворниците, които си разменят местата. Чувствам се замаяна и объркана, качвам се обратно в кабинета и отмествам големите купчини списания: „Фокс“, „Съветска литература“, „Хора по света, събудете се за свобода!“, „Възроден Китай“ и какви ли още не (огледалото, в което се оглеждах повече от година), и ми се струва, че повече не бих могла да ги чета. Просто не бих могла. Бях си загубила живеца заради тях, а и те — заради мен. Ще видя какви социални дела имам днес. В този миг влиза Джак, понеже Джон Бът вече е тръгнал към Централата, и ми казва:

— Анна, ела да хапнем сандвичи с чай!

Джак живее от партийната си заплата, която е осем лири седмично, а жена му изкарва горе-долу толкова като учителка. Така че трябва да пести и една от икономиите му е да не обядва навън. Аз му благодаря за поканата и отивам в кабинета му да поговорим. Не за двата романа, защото няма какво повече да обсъждаме за тях — и двата ще бъдат издадени, а ние се срамуваме — всеки по своему. Приятел на Джак току-що се е върнал от Съветския съюз със секретна информация за антисемитизма там. Дочул и слухове за убийства, мъчения и всякакви изтезания. С Джак седим и обсъждаме новините една по една: Вярно ли е това? Звучи ли правдоподобно? Ако е вярно, то значи, че… И за стотен път си мисля колко е странно, че този човек, който е от комунистическата бюрокрация, не е по-наясно от мен или който и да е редови партиец на какво да вярва и на какво да не вярва. Най-после за сетен път решаваме, че Сталин трябва да е бил клиничен случай. Седим си ние, пием си чая, ядем сандвичи и разсъждаваме дали ако бяхме живели в Съветския съюз през последните години на Сталиновия режим, щяхме да сметнем донякъде за свой дълг да го убием. Джак казва: не. Сталин бил такъв фактор в жизнения му път, в най-сериозните му убеждения, че дори да бил убеден в лудостта и криминалните му деяния, дойдел ли моментът да натисне спусъка, не би могъл да го стори — по-скоро би насочил револвера към себе си. Аз добавям, че и аз не бих го сторила, защото „политическото убийство противоречи на принципите ми“. И така нататък, и така нататък. Мисля си колко ужасен е този разговор и колко нечестен, защото ние си седим в уютно местенце в лъскавия, благоустроен Лондон, без каквато и да е опасност за живота и сигурността ни. И тогава отново се случва нещо, което все повече ме плаши — думите започват да губят смисъл. Чувам как двамата с Джак разговаряме — думите сякаш идват някъде отвътре в мен, от неопределено място, но не означават нищо. И непрестанно пред очите ми се нижат картини, картини за това, за което говорим — сцени на изтезания, смърт, разпити — ала думите, които изричаме, нямат нищо общо с видяното. Словото звучи като налудничаво дрънкане, идиотски брътвеж. Внезапно Джак ме пита:

— Ще напуснеш ли партията, Анна?

— Да — отвръщам аз.

Джак кима в отговор. Приятелски, без никакъв упрек. Но долавям самотата му. Мигом между нас зейва пропаст — не от недоверие, защото ние продължаваме да си вярваме, а заради различните ни пътища в бъдеще. Той ще остане в партията, защото е бил толкова дълго там, защото там е протекъл животът му, защото там са всичките му приятели, които няма да напуснат. И съвсем скоро, когато случайно се срещнем, ще чувстваме, че сме си чужди. И си мисля в този миг какъв добър човек е той и хората като него. И как всички те са предадени от самата история — и високопарната фраза, която използвам сега, не ми се струва високопарна, а съвсем точна. И ако я изрека пред него, той просто ще ми отвърне с приятелско кимване. И ще се спогледаме иронично, многозначително — Бог да ни е на помощ и прочие (като онези двама офицери, разменили местата си пред стрелковия взвод).

Вглеждам се в Джак — седи на бюрото си с наяден сух, безвкусен сандвич в ръка и въпреки всичко има вид на професор, какъвто навярно е можел да стане. Той доста младее, с очила, бледен, с интелектуално излъчване. И с подчертана благопристойност. Да, това е точната дума, благопристойност. И въпреки това зад него, както и в част от самия него, както и в мен, се е притаила тъжна поредица от кръвопролития, убийства, беди, предателства, лъжи. Той се обажда:

— Плачеш ли, Анна?

— Малко ми остава — отвръщам аз.

Той кимва и казва:

— Трябва да постъпиш така, както намираш за добре.

И тогава се засмивам, защото тези му думи са продиктувани от британското му възпитание, от благопристойното му неконформистко съзнание. Той разбира защо се усмихвам, отново кимва и казва:

— Всички ние сме продукт на битието си. Имал съм лошия късмет да се родя с будна обществена съвест в началото на трийсетте.

Изведнъж ме обзема непоносима тъга и казвам:

— Джак, отивам да работя.

Връщам се в кабинета и захлупвам глава върху ръцете си, като си мисля — слава богу, че тъпата секретарка е отишла да обядва. Мисля си, Майкъл ще ме зареже, това е от ясно по-ясно. Но макар че той излезе от партията преди години, продължава да е част от веригата. Аз също излизам от партията. С това приключва един етап от живота ми. А какъв ли ще е следващият? Поемам решително към нещо ново. Така и трябва. Хвърлям старата си кожа и се раждам наново. Секретарката Роуз влиза, заварва ме схлупена върху бюрото, пита ме дали не съм болна. Отговарям, че не съм си доспала и съм задрямала. Захващам се със социалните дела. Ще ми липсва тази работа, когато напусна. Улавям се, че си мисля, Ще ми липсва илюзията, че върша нещо полезно, но същевременно се питам дали наистина вярвам, че това е илюзия.

Преди година, година и половина в едно партийно списание се появи кратко съобщение, че „Боулс и Хартли“ са решили наред с книги по социология и история, което е основната им дейност, да издават и романи. И изведнъж редакцията се задръсти с ръкописи. Често се шегувахме, че всеки партиен член, изглежда, отчасти е и писател, но по-късно това вече не беше просто шега. Защото всеки ръкопис — някои от тях очевидно държани с години по чекмеджетата — бе придружен от писмо. Повечето романи бяха много слаби — ужасно банални или направо безнадеждни. Писмата обаче бяха различна тоналност. Често казвах на Джак, че е жалко, че не можем да подберем петдесетина писма и да ги издадем в книга. Той ми отвръщаше:

— Скъпа ми Анна, това, което предлагаш, ще е насочено срещу партията!

Ето едно типично писмо:

„Скъпи другарю Престън! Не знам какво мислите за това, което Ви изпращам. Написах го преди около четири години. Изпратих го до няколко «престижни» издателства и толкоз. Когато разбрах, че «Боулс и Хартли» са решили да насърчават творческото писане наред с характерните философски трактати, добих кураж отново да опитам късмета си. Решението Ви навярно е дългоочакван знак за новото отношение на партията към истинското творчество. Както и да стоят нещата обаче, излишно е да споменавам, че очаквам с нетърпение преценката Ви. С другарски поздрави. PS Много трудно намирам време за писане. Секретар съм на местната партийна организация (през последните десетина години съставът й от петдесет и шест члена се стопи до петнайсет, като повечето от тях само дремят по събрания). Освен това съм активист и в нашия профсъюз. Също така съм и секретар на местното музикално дружество — съжалявам, но според мен тези местни културни прояви съвсем не са за пренебрегване, макар че знам какво мисли Центърът по този въпрос! Имам жена и три деца. С други думи, за да напиша този роман (ако заслужава да бъде наричан така), всяка сутрин ставах в четири и пишех три часа, докато се събудят децата и благоверната ми. След това отивах на работа и ураа, цял ден черен труд за господарите, в този случай циментената компания «Бекли». Не сте ли чували за тях? Е, надявам се да ми повярвате, че ако напиша роман за тях и дейността им, ще бъда съден за клевета. Това стига ли?“

Ето и друго писмо.

„Скъпи другарю,

С голям страх и притеснение Ви изпращам разказите си. Очаквам от вас обективна и справедлива преценка — много пъти ми ги връщаха от така наречените културни списания. Радвам се, че най-после партията е сметнала за целесъобразно да стимулира талантите в своите редици, вместо на всяка конференция да произнася речи за културата, а на практика да не предприема нищо по този въпрос. Всички тези томове по диалектически материализъм и историята на селските бунтове са напълно в реда на нещата, но къде е живата реч? Аз имам немалък опит в писането. Започнах да пиша по време на войната (Втората световна) за бюлетина на батальона и оттогава не съм спирал, когато намеря свободно време. Но тъкмо тук е бедата. С жена и две деца на шията (жена ми напълно споделя становището на авторитетите от «Кинг Стрийт», че един другар е много по-полезен, като разнася позиви, отколкото като си губи времето в драскане) нямам друг избор освен непрекъснато да се боря не само с нея, но и с местните партийни ръководители, които до един се мръщят, като им кажа, че искам да разполагам със свободно време за писане. С другарски поздрав.“

„Скъпи другарю,

Безкрайно ми е трудно да започна писмото си и ако пристъпвам към него с неохота и страх, то е, защото не знам дали ще проявите добрината да ми окажете любезно помощ, или ще захвърлите писмото ми в кошчето за боклук. Пиша Ви преди всичко като майка. Семейството ми, както и семействата на хиляди други жени, се разби през последните фази на войната и трябваше сама да се грижа за двете си деца, макар това да бе точно когато бях завършила хрониката (не романа) за младежките си години, която получи ласкави отзиви от редактор в едно от реномираните ни издателства (боя се — капиталистическо, и човек би могъл да очаква от такова издателство предубеденост, разбира се, защото не съм крила политическите си пристрастия). Но с две деца на ръце трябваше да се откажа от надеждата да се изявя чрез словото. Имах късмет да си намеря работа като икономка на един вдовец с три деца и пет години изминаха безгрижно, докато един ден той се ожени (не съвсем сполучливо, но това е друга история) и аз повече не бях нужна за домакинството му, тъй че заедно с децата трябваше да напусна дома му. После си намерих работа като секретарка в зъболекарски кабинет и с десет лири седмично трябваше да изхранвам децата и себе си, създавайки впечатление, че съм обезпечена. Сега и двете ми момчета работят и изведнъж се оказа, че разполагам с време. Вече съм на четиридесет и пет, но не приемам идеята, че животът ми е приключил. Приятели и другари ми казват, че мой дълг е да посветя свободното време, с което разполагам, на партията — останах вярна на тази партия във възгледите си, макар и на практика да не съм направила нищо особено за нея поради липса на време. Но мислите ми за партията — дали имам смелост да си призная това? — са доста противоречиви и често негативни. Трудно ми е да видя връзката между младежката си вяра в щастливото бъдеще на човечеството и това, за което днес четем (да, в капиталистическата преса, макар че в случая май важи поговорката, че няма дим без огън), така че според мен най-добре ще дам израз на вътрешното си «аз» чрез писане. Дотук животът ми протече в ежедневни грижи и борба за насъщния, поради което съм се отдалечила от по-възвишените неща. Моля да ми препоръчате какво да чета, как да се развивам и как да наваксам пропуснатото време. С другарски чувства. PS И двамата ми сина завършиха елитни училища и признавам, че твърде много ме превъзхождат с познанията си. Това ми създава чувство за малоценност, с което трудно мога да се преборя. Ще Ви бъда безкрайно благодарна, ако ми помогнете със съвет.“

В продължение на година отговарях на подобни писма, срещах се с хората, давах им съвети. Така например канех в Лондон тези, които е трябвало да си отвоюват от местните ръководни кадри в партията свободно време за писане. След това Джак или аз ги водехме на обяд или на чай и ги насърчавахме (Джак е особено подходящ за подобни задачи, защото заема висок пост в партията) да се борят с тези ръководни кадри, като отстояват правото си на свободно време за себе си. Миналата седмица помогнах на една жена, като я насочих към Бюрото за юридическа помощ, където да получи консултация във връзка с развода си.

Докато се занимавам с тези писма или с кореспондентите си, Роуз Латимър седи на бюрото насреща, цялата настръхнала от враждебност. Тя е типичен за времето си партиен член — произхожда от дребно буржоазно семейство и само като чуе думата „работник“, очите й се насълзяват в буквалния смисъл на думата. Когато държи речи и употребява думи или фрази като „британския работник“ или „работническата класа“, гласът й потреперва от благоговение. След посещенията си в провинцията, където организира събрания или държи речи, тя е направо екзалтирана.

— Прекрасни хора — току възкликва тя. — Прекрасни, истински хора. Напълно неподправени.

Само преди седмица получих писмо от съпругата на един профсъюзен деятел, с която Роуз преди година бе прекарала два почивни дни — завръщането й съответно бе последвано от познатите оди за прекрасните, за истинските хора. Та въпросната съпруга се оплакваше, че силите й се били изчерпали — съпругът й прекарвал цялото си време или с колегите си профсъюзни деятели, или в кръчмата. И не получавала никаква помощ в отглеждането на четирите си деца. От неизменно добавяния постскриптум ставаше ясно, че съпрузите нямали никакъв „любовен живот“ от осем години. Без да правя какъвто и да е коментар, подадох писмото на Роуз и след като го прочете, тя отговори припряно, с гневен и отбранителен тон:

— Не забелязах нищо подобно, докато бях у тях. Хора като него са солта на земята. И двамата са солта на земята, истински хора. — И подавайки ми обратно писмото, заяви с ведра, лицемерна усмивка: — Предполагам, сега ще я подтикнеш да започне да се изживява като жертва.

Добре съзнавам какво облекчение би било за мен да се освободя от присъствието на Роуз. Рядко изпитвам неприязън към хората (или поне за не повече от няколко минути), но нея не понасям и минута. Дразня се и от физическото й присъствие. Тя има дълъг, тънък, гърчав врат, с черни точки и мръсни петна по него. Над този толкова неприятен врат се извисява малка главичка, сплескана отстрани, дребна и наперена като на птичка. Съпругът й, също партиен деец, приятен, но не особено интелигентен човек, е изцяло под чехъл. Има и две деца, които възпитава в най-конвенционален буржоазен дух — постоянно да мислят за обноските и бъдещето си. Някога е била хубаво момиче — разправят, че през трийсетте е била „едно от най-ослепителните момичета“ в партията. Естествено е да предизвиква страховете ми, също като Джон Бът — ще ме спре ли нещо да стана като нея?

Хвърлям пореден поглед към Роуз, хипнотизирана от мръсния й врат, и се сещам, че днес имам специална причина да се тревожа за собствената си хигиена, тъй че отново отивам в тоалетната. Когато се връщам, вече е пристигнала следобедната поща и ме чакат два нови ръкописа с две придружителни писма. Едното е от възрастен пенсионер на 75 години, който живее сам и се уповава на надеждата, че издаването на книгата му (тя изглежда извънредно слаба) ще „облекчи старините му“. Решавам да го посетя, но се сещам, че всъщност напускам тази работа. Дали някой друг ще го посети вместо мен? Сигурно не. А дали това има чак такова значение? Трудно мога да си представя, че през последната ми година на социален работник всички написани от мен писма, направени посещения, дадени съвети, дори и оказаната практическа помощ са имали чак толкова голямо значение. Най-вероятно са били просто известно облекчение в покрусата, облекчение в нещастието… Тези разсъждения обаче, толкова присъщи за мен, са опасни и ме плашат.

Отивам при Джак, който седи сам в кабинета си, по риза, вдигнал крака на бюрото и пуши лула. Бледото му интелигентно лице е съсредоточено и навъсено и Джак повече отвсякога ми прилича на вглъбен университетски преподавател. Той размишлява, добре знам това, върху собствената си научна работа. Специалист е по история на Комунистическата партия в Съветския съюз. Написал е около половин милион думи по този въпрос. Невъзможно е обаче трудът му да се публикува сега, тъй като в него се разглежда напълно открито ролята на хора като Троцки и други дейци от този род. Джак събира ръкописи, бележки, записи на разговори. Често го закачам, като му казвам:

— След два века истината ще може да се изрече открито.

Той се усмихва спокойно и ми отговаря:

— А може и само след две или пет десетилетия.

Изобщо не го притеснява обстоятелството, че прецизният му труд на практика няма да бъде оценен с години, а сигурно и до края на живота му. Веднъж рече:

— Изобщо няма да се учудя, ако някой, който има късмета да е извън партията, пръв публикува подобен труд. Но от друга страна, човек извън партията е лишен от достъпа, който аз имам, до дадени хора и документи. Така че въпросът е сложен.

Питам го:

— Джак, когато напусна, ще се намери ли човек, който да направи нещо за тези изпаднали в беда хора?

Той отвръща:

— Ами не мога да си позволя да плащам на някого, за да върши тази работа. Малцина са другарите, които могат да живеят от авторски права като теб. — После поомеква и добавя: — Ще видя какво може да се направи с най-тежките случаи.

— Има един възрастен пенсионер — обяснявам аз, като сядам до него и започваме да обсъждаме какво може да се предприеме. И тогава той ми казва:

— Да разбирам ли, че няма да ме предупредиш поне месец преди да напуснеш? Винаги съм мислел, че точно така ще постъпиш — решаваш да напуснеш и просто си тръгваш.

— Ами ако не постъпя така, сигурно изобщо не бих могла да напусна.

Той ми кимва с разбиране.

— Ще започнеш ли друга работа?

— Не знам. Искам да помисля.

— Един вид оттегляш се за известно време.

— Всъщност струва ми се, че съзнанието ми е задръстено от напълно противоположни представи за всичко.

— Съзнанието на всеки е задръстено от противоположни представи. Има ли някакво значение?

— Несъмнено за нас би трябвало да има значение, нали? (Имам предвид комунистите.)

— Но, Анна, хрумвало ли ти е, че в цялата история…

— О, Джак, нека не говорим за историята, за петте века. Отклоняваш въпроса.

— Не го отклонявам. Защото в цялата история на човечеството е имало петима, шестима, петдесетина души, чието съзнание е било напълно в крак с времето. И ако нашето усещане за действителността не съответства на времето ни, какво толкова страшно има? Един ден децата ни…

— Или нашите прапраправнуци — отвръщам аз, видимо раздразнена.

— Така да е… нашите прапраправнуци ще се обърнат назад и ще разберат, че нашата представа за света, днешната ни представа за света, е била напълно погрешна. Но този техен възглед ще е продиктуван от собствената им епоха. Тъй че няма значение.

— Но, Джак, това е пълна глупост… — чувам как гласът ми прозвучава пронизително и млъквам. Съзнавам влиянието на месечния цикъл върху реакциите ми — всеки месец възниква такъв момент, и изведнъж ме обзема раздразнение, защото това физиологично състояние ме кара да се чувствам безпомощна и да губя контрол върху себе си. Раздразнението ми идва и от мисълта, че този човек насреща ми е прекарал години наред в университета, където е изучавал философия, и аз не мога чисто и просто да му заявя: „Знам, че грешиш, защото чувствам, че е така.“ (Освен това има нещо опасно изкусително в думите му и аз съзнавам, че раздразнението ми донякъде е предизвикано и от желанието ми да не се поддам на тази изкусителност.) Джак не реагира на пронизителния ми тон и заявява с мек глас:

— И все пак бих искал да помислиш за тези неща, Анна… има известна доза арогантност, когато твърдо отстояваш правото да бъдеш неизменно прав.

(Думата „арогантност“ ме стряска, защото и аз самата често съм се обвинявала в арогантност.)

Отвръщам с доста омекнал тон:

— Но аз все мисля и мисля, и мисля…

— Почакай, нека пак да обясня. През последните десетилетия се направиха революционни научни открития. При това във всички области. И вероятно няма да се намери дори един-единствен учен в света, който да разбира същността на всички тези открития или поне на част от тях. Може би има един учен в Масачузетс, който разбира едно нещо, друг — в Кеймбридж — разбира друго, трети — в Съветския съюз и така нататък, и така нататък. Но аз дори и това подлагам на съмнение. Съмнявам се дали ще се намери поне един жив учен, който е в състояние да вникне творчески в абсолютно всички тънкости, да кажем на… проблема за използване на атомната енергия в промишлеността.

Усещам как той ужасно се разминава с основното. И упорито настоявам на своето:

— С други думи искаш да кажеш, че трябва да се примирим с мисълта, че сме едностранчиви?

— Да, едностранчиви. Определено смятам, че ти не си учен, нямаш въображението на учен.

Аз отвръщам:

— Ти си хуманист, имаш хуманитарно образование. И изведнъж просто вдигаш ръце и заявяваш, че не си в състояние да разбереш каквото и да било, защото ти липсват познания по физика и математика.

Видът му показва, че се чувства неловко, което толкова рядко му се случва, че го предава и на мен. Аз обаче продължавам с аргументите си.

— Алиенация. Липса на цялостност, на хармоничност. Тъй да се каже, това е моралният аспект на комунистическото послание. И изведнъж ти свиваш рамене и заявяваш, че тъй като материалната същност на битието ни става все по-сложна, трябва да се примирим с това и дори да не се опитваме да гледаме на нещата в тяхната цялостност.

Изведнъж забелязвам, че лицето му е придобило упорито, отчуждено изражение, което ми напомня за изражението на Джон Бът. Изглежда и ядосан. И казва:

— Да постигнеш вътрешна хармония не означава творчески да осмисляш всичко, което става край теб. Или да се опитваш да го правиш. Това значи да си вършиш работата колкото е възможно по-добре и да си добър човек.

Имам чувството, че с тези думи той предава идеите, които въплъщава. И заявявам:

— Това е предателство.

— Към какво?

— Към хуманизма.

Той се замисля за миг и отвръща:

— Идеята за хуманизма ще се промени, както всичко останало.

Аз му отговарям:

— Тогава ще се превърне в нещо съвсем друго. Но хуманизмът символизира цялостната, хармонична личност, която се стреми в най-голяма степен да осмисли всичко във вселената с високо чувство на отговорност. А ти сега си седиш тук и съвсем спокойно заявяваш в качеството си на хуманист, че поради мащабността на научните изследвания човек не е в състояние да постигне цялостност и хармоничност, а е обречен на вътрешна фрагментарност.

Той продължава да седи и да мисли. И изведнъж ми хрумва, че в него има някаква незавършеност и незрялост. Питам се дали реакцията му се дължи на решението ми да напусна партията, поради което и му приписвам разни неща, или в действителност той не е такъв, какъвто съм си го представяла. Ала в този миг не мога да не забележа, че прилича на остаряло момче. Припомням си, че е женен за жена, която изглежда достатъчно възрастна, за да му бъде майка, а и че бракът им несъмнено се крепи на взаимна обич.

Настойчиво продължавам:

— Когато твърдиш, че вътрешната хармония чисто и просто означава добре да си гледаш работата и така нататък, значи би могъл да кажеш, че Роуз от съседния кабинет вече я е постигнала.

— О, да, мога и го заявявам.

Не мога да повярвам, че той наистина мисли така и дори се опитвам да доловя неизбежните шеговити нотки в подобна реплика. Но изведнъж проумявам, че той говори съвсем сериозно. И отново се питам защо чак сега, когато реших да напусна партията, се проявиха тези противоречия помежду ни.

Тогава той изважда лулата от устата си и казва:

— Анна, смятам, че има опасност за душата ти.

— Това е повече от вероятно. Нима е толкова ужасно?

— Ти си в много рискована ситуация. Печелиш достатъчно пари, за да не се налага да работиш, само благодарение на произволни възнаграждения, плод на издателската ни система…

— Никога не съм претендирала, че това се дължи на някакви специални мои заслуги. (Забелязвам, че гласът ми отново е станал пронизителен и добавям към думите си и усмивка.)

— Не, не си. Но е твърде възможно тази твоя прекрасна малка книга да продължи да ти носи достатъчно пари, за да не работиш още дълго време. А дъщеря ти ще ходи на училище и няма да ти създава кой знае какви проблеми. Тъй че няма какво да ти попречи да си седиш някъде в някоя стая, без да правиш какво и да е било освен да размишляваш.

Тук се изсмивам. (Усеща се раздразнението ми.)

— Защо се смееш?

— Някога имах една учителка — през бурния ми пубертет, която често ми казваше: „Стига си размишлявала, Анна. Престани да размишляваш и вземи да свършиш нещо.“

— Сигурно е била права.

— Там е работата, че не го вярвам. Не вярвам, че и ти го мислиш.

— Е, Анна, няма какво повече да си кажем.

— И дори за момент не вярвам ти да вярваш, че си прав.

При тези думи той леко се изчервява и ми хвърля бърз, враждебен поглед. Усещам този враждебен поглед на лицето си. Изненадана съм, че помежду ни изведнъж се появи такъв антагонизъм. Особено сега, в момента на раздяла. Тъкмо поради този момент на антагонизъм раздялата не е тъй мъчителна, както бях очаквала. Очите и на двама ни се навлажняват, разменяме си целувки по бузата, прегръщаме се, но несъмнено последният спор е охладил чувствата ни един към друг. Набързо се отбивам в кабинета, грабвам палтото и чантата си и се спускам надолу по стълбите, доволна, че Роуз не се мярка наоколо и че не е нужно да давам обяснения.

Пак вали — ситно, досадно ръми. Сградите се извисяват, тъмни и мокри, с неясни контури в отразената светлина, а яркочервените автобуси щъкат като буболечки. Много съм закъсняла, за да стигна навреме до училището на Джанет дори и да взема такси. Затова се качвам на автобус и сядам, плътно оградена от хора с мокри дрехи и спарен дъх. Повече от всичко ми се ще да се изкъпя, и то веднага. Бедрата ми се трият едно о друго и лепнат, мишниците ми са потни. В автобуса изпадам в състояние на безтегловност, но решавам да не се отпускам — трябва да съм бодра заради Джанет. Така се освобождавам от онази Анна, която ходи на работа, води безкрайни спорове с Джак, чете печалните, отчаяни писма, прелива от неприязън към Роуз. Когато се прибирам у дома, заварвам къщата празна, тъй че звъня у приятелката на Джанет. Джанет ще се прибере в седем, сега тъкмо довършвали играта. Пускам крана на ваната, банята се изпълва с пара и с наслада се къпя, без да бързам. После поглеждам към черно-бялата рокля и забелязвам, че якичката й е поизцапана, тъй че не мога да я сложа пак. Яд ме е, че я облякох за работа. Обличам се, като този път слагам пъстрите си раирани панталони и черното кадифено сако. И вече чувам как Майкъл ми казва: „Защо тази вечер изглеждаш по момчешки, Анна?“ И полагам усилия така да се среша, че да нямам момчешки вид. Всички уреди вече са включени. Започвам да приготвям две вечери — едната за Джанет, другата за Майкъл и мен. В момента Джанет най-много обича запечено спаначно пюре с яйца. А също и печени ябълки. Забравила съм да купя кафява захар. Изтичвам до гастронома и стигам точно когато затварят. Най-радушно ме пускат да вляза. Усещам как се впускам в обичайната игра, която се нрави и на тримата продавачи в бели престилки — те се шегуват и се занасят с мен, като ме наричат „миличка“ и „скъпа“. Аз съм скъпата Анна, скъпото момиченце. Отново се втурвам нагоре и виждам, че Моли се е прибрала, с нея е и Томи. Те спорят на висок глас, а аз се правя, че нищо не съм чула, и се качвам нагоре. Заварвам Джанет вкъщи. Тя е оживена, но почти не реагира на появата ми — прекарала е деня в детския свят на училището, а после в детския свят с малката си приятелка и не желае да го напусне. Пита ме:

— Мога ли да вечерям в леглото?

Отвръщам й наужким строго:

— О, станала си мързелана!

— Е, и какво от това!

Без да я подсещам, отива в банята и пуска ваната. Чувам я да разговаря и да се смее с Моли на най-долната площадка. Когато е с деца, Моли без усилие се превръща в дете. Разправя на Джанет някаква шантава приказка как уж някакви животни превзели един театър и изнасяли представления, без някой да разбере, че не са хора. Приказката ме заинтригува, тъй че заставам на площадката да я чуя. От долната площадка Томи също слуша, но лицето му изразява неодобрение, дори гняв — майка му най-много го дразни, когато е с Джанет или с друго дете. Джанет се смее, разплисква вода из цялата баня и дочувам как водата се стича по пода. На свой ред се ядосвам и аз, защото сега трябва да избърша потеклата вода. Джанет се качва горе в бялото си халатче и бялата пижамка и виждам как очите й вече са натежали за сън. Слизам долу и забърсвам огромните локви в банята. Когато се връщам, Джанет е вече в леглото, оградена от комиксите си. Внасям подноса със запечения спанак и яйцата, както и печените ябълки със сметана. Джанет казва:

— Разкажи ми приказка.

— Имало едно време едно малко момиченце на име Джанет — започвам аз и тя се усмихва щастливо. Разказвам как това малко момиченце отишло на училище в един дъждовен ден, как учило в клас, играло си с други деца, скарало се с приятелката си…

— Не, мамо, не съм се карала с нея. Това беше вчера. Обичам Мери и ще я обичам винаги и вечно.

И аз променям приказката, тъй че Джанет да обича Мери винаги и вечно. Джанет захласнато яде, като ритмично движи лъжицата между чинията и устата си и слуша как аз пресъздавам деня й и му придавам форма. Наблюдавам я и същевременно виждам отстрани как Анна наблюдава Джанет. От съседното жилище долита плачът на бебето. Отново ме обзема усещане за вечност, за непринудена близост и завършвам приказката.

— И тогава Джанет се навечеряла вкусничко със спанак и яйца, с ябълки и сметана, а бебето у съседите поплакало мъничко, а после спряло да плаче и заспало. И тогава Джанет си измила зъбките, легнала си и също заспала.

Взимам подноса, а Джанет ми казва:

— Трябва ли да си мия зъбите?

— Разбира се, така е в приказката.

Джанет подава крака изпод завивката, нахлузва пантофите, отива до умивалника като сомнамбул, измива си зъбите, връща се обратно в леглото. Изключвам печката и дърпам завесите. Джанет има навика да се опъва в леглото преди сън като възрастен човек: легнала по гръб, с ръце на тила, вторачена в леко потрепващите завеси.

Пак вали, при това силно. Чувам как входната врата се тръшва — Моли е тръгнала към театъра. Джанет чува и казва:

— Като порасна, ще стана актриса.

Вчера каза, че ще стане учителка. Моли ме сънено:

— Попей ми.

Притваря очи и промърморва:

— Тази вечер съм бебче. Бебче съм.

И аз запявам отново познатата песен, а Джанет се вслушва да чуе всяка дума, защото аз непрекъснато променям текста:

— Нани-нани, бебче, в топлото легло, сънища прекрасни в миг ще долетят и ще ги сънуваш цяла, цяла нощ и ще се събудиш здрава и щастлива, Слънчо щом изгрей…

Често, когато реши, че думите не отговарят на настроението й, Джанет ме прекъсва и настоява за нов вариант. Тази вечер съм налучкала думите и ги повтарям отново и отново, докато тя заспи. В съня си ми изглежда съвсем беззащитна и мъничка и едва успявам да потисна в себе си силното инстинктивно желание да я закрилям, да я предпазвам от всякакви евентуални опасности. Тази вечер това чувство е по-силно отвсякога, но знам, че е така, защото съм с мензис и самата аз изпитвам желание да намеря опора у някого. Излизам от стаята, като затварям тихо вратата.

Започвам да готвя за Майкъл. Развивам телешкото, което се сетих да начукам сутринта и го овалвам в яйце и галета. Вчера препекох галетата и сега тя е прясна и суха въпреки влажния въздух. Нарязвам гъбите в соса. Вземам от фризера пълния съд с бульона, стоплям го и добавям подправките. Вземам няколкото ябълки, които изпекох с тези на Джанет, изгребвам вътрешността от все още топлата им крехка кора, прецеждам я, смесвам я с крем ванилия и я разбивам, докато се сгъсти. После отново слагам сместа в ябълковите кори и пъхам всичко във фурната да се запече. Цялата кухня се изпълва с ухания на гозби и мигом ме обзема щастие, такова огромно щастие, че усещам как топлината прониква в цялото ми тяло. Внезапно нещо студено ме прерязва в корема и си казвам: това щастие е лъжовно, то идва в мигове като този, които съм превърнала в привичка през последните четири години. И изведнъж усещането за щастие се изпарява и ме обзема непосилна умора. С умората идва и чувството за вина. До болка са ми познати всички възможни вариации на това чувство за вина, така че ме наляга досада. И все пак трябва да се справя с тях. Навярно не отделям достатъчно време за Джанет — о, глупости, тя не би била толкова щастлива и спокойна, ако не съм достатъчно грижовна майка. Твърде голям егоист съм, прав е Джак, просто трябва да се захвана да върша нещо и да престана да се тревожа за собствената си съвест — глупости, не вярвам, че е така. Не би трябвало да изпитвам такава неприязън към Роуз — ами, само светец би могъл да я изтърпи, тя е направо ужасна. Живея от пари, които не съм спечелила с труд само защото съм извадила късмет книгата ми да се превърне в бестселър, докато други, много по-талантливи хора, трябва да се потят и страдат — глупости, нямам вина за това. Усилието да превъзмогна тези различни угризения ме изтощава. Но съм наясно, че това не е моя лична битка. Когато обсъждам този проблем с други жени, те ми признават, че им се налага да превъзмогват най-различни терзания, които смятат за неоснователни, свързани обикновено със службата и с желанието да разполагат със свободно време за себе си. Тъй че усещането за вина е реакция на нервната система, останала от миналото, също както изпитаното преди миг щастие е реакция на нервната система, останала от вече приключила ситуация. Слагам бутилка червено вино да се постопли и влизам в стаята си — при вида на ниския снежнобял таван, стените в меки тонове, червените отблясъци на камината изпитвам моментна наслада. Сядам в голямото кресло и се чувствам толкова разстроена, че едвам сдържам сълзите си. Мисля си, че всичко е само опит да поддържам духа си — готвенето за Майкъл, очакването да дойде. Какъв смисъл има всичко това? Та той е вече с друга жена, на която държи много повече, отколкото на мен. Знам го. Тази вечер ще дойде при мен по навик или просто от любезност. И отново превъзмогвам обзелата ме депресия, като си възвръщам чувството на самоувереност и доверие (все едно влизам в друго помещение вътре в себе си) и си казвам: той скоро ще дойде и ще вечеряме заедно, и ще пийнем вино, и той ще ми разкаже за всичко интересно в работата си през деня, и ще изпушим по цигара, и той ще ме вземе в обятията си. Ще му кажа, че съм с мензис и както винаги, той ще се засмее и ще каже: „Скъпа ми Анна, не прехвърляй угризенията си върху мен.“ Когато съм с мензис, очаквам Майкъл да ме обгради с обич — нежното му присъствие смекчава раздразнението, че тялото ми кърви против моята воля. И тогава спим спокойно един до друг цяла нощ.

Забелязвам, че става късно. Моли се връща от театъра. Пита: „Майкъл ще идва ли?“, а аз отвръщам: „Да!“, но от изражението й разбирам, че не ми вярва. Пита как е минал денят ми и аз й казвам, че съм решила да напусна партията. Тя кимва и започва да говори как преди членувала най-малко в пет-шест комитета и била вечно ангажирана с партийна работа, а сега била член само на един комитет и не й се занимавало с никаква партийна работа. „Тъй че нещата се свеждат до същото според мен“ — добавя тя. Но тази вечер се тревожи за Томи. Не харесвала новата му приятелка. (Аз също.) Казва:

— Току-що ми хрумна, че всичките му приятелки са един и същи тип — тип, на който нямам никакъв шанс да се харесам. Когато идват у нас, през цялото време излъчват неодобрение към мен. И вместо да се старае да избягва срещите помежду ни, Томи направо ни тласка една към друга. С други думи използва приятелките си нещо като alter ego, за да кажат онова, което той мисли за мен, но не го изразява на глас. Смяташ ли, че това мое наблюдение е пресилено?

Е, не смятам, намирам, че е права, но отвръщам, че наистина е пресилено. Гледам да съм тактична към Моли относно Томи, тъй както тя се старае да е тактична с мен, задето Майкъл ме напуска. Щадим се една друга. После тя за сетен път ми казва, че съжалявала за отказа на Томи да отиде войник, защото след двете години в мините се е превърнал в нещо като герой в тесен кръг, а „аз не мога да понасям тази негова отвратителна, самомнителна поза на благородство“. Мен също ме дразни, но казвам, че още е млад и с годините ще се отърси от това.

— А тази вечер му казах нещо ужасно: „Хиляди мъже се бъхтят в мините цял живот и не се перчат с това. Боже господи, престани да се фукаш с подобно нещо.“ Разбира се не съм справедлива, защото постъпката му е действително достойна — момче с неговия произход да работи в мините. И все пак доста се перчи…

Моли запалва цигара и аз се вглеждам в сключените на коленете й ръце — изглеждат отпуснати, бездейни. И тогава тя добавя:

— Плаши ме, че не виждам нищо искрено в делата на хората… Разбираш ли какво искам да кажа? Дори когато направят нещо хубаво, се улавям, че ставам цинична и подлагам постъпката им на психологически анализ… това е отвратително, Анна, нали?

Много добре разбирам какво има предвид и й го казвам. И тъй продължаваме да седим двете, потиснати и безмълвни, а накрая тя казва:

— Мисля, че Томи ще се ожени за тая. Имам такова предчувствие.

— Е, рано или късно ще се ожени за някоя от тях.

— Знам, че нещата изглеждат така, сякаш проявявам майчина ревност към женитбата на сина си… е, има го и това, да. Но кълна се, че и при други обстоятелства бих я намирала ужасна. Държи се като проклета буржоазка! А била голяма социалистка. Разбираш ли, когато я видях за пръв път, си помислих, Боже мой, каква е тази ужасна консерваторка, която Томи ми е довлякъл? А после се оказа, че била социалистка, разбираш ли, една от ония академични социалисти в Оксфорд. Учела социология. Нали разбираш, изпадаш в такова състояние, когато във всичко съзираш духа на Кир Харди^[1]. Е, всички тези хора страшно биха се изненадали, ако могат да видят какво са сътворили. Новата приятелка на Томи ще им отвори очите. Нали разбираш, направо съзираш застрахователните полици и влоговите им сметки редом с тях, докато бръщолевят, че Лейбъристката партия щяла да изпълни обещанията си. Вчера дори казала на Томи, че трябвало да почне да отделя средства за старини. Представяш ли си?

Смеем се и двете, но не ни е смешно. Тя слиза долу, като ми пожелава лека нощ. Казва го много ласкаво (също както аз казах лека нощ на Джанет) и разбирам какво означава това — и тя страда с мен, че Майкъл няма да дойде. Вече наближава единайсет и изведнъж осъзнавам, че той наистина няма да дойде. Телефонът звънва, обажда се Майкъл. „Прощавай, Анна, но не мога да дойда.“ Казвам му да не се безпокои. Той отвръща: „Ще ти звънна утре… или след няколко дни. Лека нощ, Анна.“ А после добавя смотолевено: „Съжалявам, ако си готвила специално заради мен.“ Изведнъж това „ако“ ме вбесява. Но в този миг ми хрумва колко странно е, че една-единствена дума може да ме ядоса толкова много и дори се разсмивам. Той дочува смеха ми и възкликва: „О-о-о, да, Анна, да…“ Иска да каже, че съм безсърдечна и не ме е грижа за него. Изведнъж ми става непоносимо, казвам: „Лека нощ, Майкъл!“ — и затварям телефона.

Изваждам всички гозби от фурната, внимателно отделям това, което може да се използва, а всичко друго хвърлям — почти всичко. Сядам и си казвам, Е, ако звънне утре… Но знам, че няма да звънне. Най-после проумявам, че това е краят. Отивам да видя дали Джанет е заспала — знам, че е заспала, но отивам да проверя. Тогава разбирам, че някакъв ужасно черен, хаотичен водовъртеж се приближава към мен и всеки миг ще ме връхлети. Трябва веднага да заспя, преди този хаос да ме е обладал. Цялата треперя от мъка и умора. Наливам догоре водна чаша с вино и я изпивам на екс. После се мушвам в леглото. Главата ми е замаяна от виното. Утре, казвам си аз… утре… ще изпълнявам задълженията си, ще мисля за бъдещето и няма да се поддавам на мъката. И заспивам, но още преди да съм потънала в съня, чувам как проплаквам, проплаквам в съня си от мъка, без следа от радост този път.

[Всичко гореописано е зачеркнато, задраскано от начало до край, а отдолу е добавено — не, не се получи. Поредният неуспех. Следва текст, написан с друг почерк, по-стегнат и красив от импулсивния, неравен почерк на дългото описание:]

15 септември 1954

Обикновен ден. Докато дискутираме с Джон Бът и Джак, решавам да напусна партията. Оттук нататък трябва да внимавам да не намразя партията така, както обикновено мразим отминали етапи от живота си. Налице са подобни признаци: моментна неоснователна неприязън към Джак. Както винаги, Джанет не създава проблеми. Моли се тревожи за Томи, с пълно основание според мен. Има предчувствие, че той ще се ожени за новата си приятелка. Да, предчувствията й обикновено се сбъдват. Разбрах, че Майкъл вече е решил да скъсаме. Трябва да се стегна.

Бележки

[1] Кир Харди — шотландски миньор, по-късно политик. Има голям принос за създаването на Британската лейбъристка партия, която оглавява от 1906 до 1908 г. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дорис Лесинг Златната тетрадка (11)

Метаданни

Данни

Златната тетрадка

Информация

История

Сваляне / Връзки

Дорис Лесинг
Златната тетрадка (11)