Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Notebook, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
1 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Дорис Лесинг

Заглавие: Златната тетрадка

Преводач: Весела Кацарова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: „Летера“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Абагар“ АД

Редактор: Ирина Васева; Елена Алекова

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Жанет Желязкова

ISBN: 978-954-516-767-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4401

История

  1. — Добавяне

[Синята тетрадка започваше с изречението:]

„Томи като че обвиняваше майка си.“

[После Анна бе написала:]

След сцената между Томи и Моли се качих горе и веднага започнах да превръщам току-що преживяното в разказ. Помислих си, че тази моя реакция — да превръщам всичко в художествена проза — е вид бягство. Защо чисто и просто не опиша какво се случи между Моли и сина й днес? Защо никога просто не описвам онова, което се случва? Защо не си водя дневник? Очевидно това, че превръщам всичко в проза, е начин да скрия нещо от себе си. Днес беше съвсем ясно: седя и слушам как Моли и Томи се карат и разстроена от скандала, веднага се качвам горе и започвам да пиша разказ, без дори през ум да ми е минавало да го правя. Ще започна да си водя дневник.

 

 

7 януари 1950

Тази седмица Томи навърши 17 години. Моли никога не го е притискала да вземе решение за бъдещето си. Всъщност неотдавна му каза да престане да се тревожи и да замине за няколко месеца във Франция „да разшири кръгозора си“. (Тази фраза подразни Томи.) Днес той влезе в кухнята с намерението да се кара — и двете с Моли го усетихме още от прага. От известно време е настроен враждебно към Моли. Тази враждебност го обзе след първото му посещение в дома на баща му. (Навремето не си дадохме сметка колко силно му е повлияло то.) Точно тогава той започна да критикува майка си, че е комунистка и „бохемка“. Моли се изсмя на думите му и каза, че е забавно от време на време да посещаваш пълни с благородници богати имения в провинцията, но имал страхотен късмет, че не му се налага да живее като тях. След няколко седмици Томи отиде повторно и се върна при майка си извънредно учтив, но крайно враждебен. И в този миг се намесих аз: разказах му — което Моли от гордост не бе сторила — историята на майка му и баща му: как той я бе подлагал на финансов тормоз, за да я принуди да се върне при него, как я бе заплашвал да каже на началниците й, че е комунистка и каква ли не, за да остане без работа, с други думи цялата дълга, грозна история. Отначало Томи не ми повярва. Представям си какъв невероятен чаровник може да бъде Ричард през един дълъг уикенд. А после ми повярва, но това не промени нищо. Моли му предложи да прекара лятото при баща си, за да има време (както се изрази тя пред мен) очарованието му да избледнее. Той отиде. За шест седмици. В имението. Очарователна традиционна съпруга. Три прелестни малки момиченца. Ричард си е у дома за почивните дни с бизнес гости и всичко останало. Местната аристокрация. Рецептата на Моли имаше магическо въздействие и Томи каза, че „уикендът му стига“. Моли е доволна. Но за кратко. Днешната кавга е като сцена от пиеса. Томи влезе уж заради решението, което трябва да вземе за военната служба: очевидно очакваше Моли да каже, че трябва демонстративно да откаже да служи. Моли наистина иска той да откаже, но каза, че трябвало сам да реши. Томи започна да изрежда аргументи защо трябва да стане войник. Думите му бяха нападка срещу начина й на живот, политическите й убеждения, приятелите й — всичко, което тя представлява. Седяха един срещу друг от двете страни на кухненската маса, Томи предизвикателно обърнал към нея мургавото си, упорито лице, а тя, седнала спокойно, отпуснато, с раздвоено внимание заради гозбата, която готвеше за обяд, току се втурваше към телефона по някаква партийна работа — той търпеливо, ядосано я изчакваше да свърши поредния разговор и да се върне. В края на дългата разправия собствените му приказки го убедиха, че трябва демонстративно да откаже да служи. Сега вече нападките му срещу нея се извъртяха — заради милитаризма на Съветския съюз и така нататък. Качи се горе, заявявайки, че ще се ожени съвсем млад и ще има много деца — сякаш това логически произтичаше от току-що казаното помежду им, а Моли се отпусна изтощена и заплака. Качих се горе да сложа обяд на Джанет. Много объркана. Защото Моли и Ричард ми напомнят бащата на Джанет. Аз самата смятах, че това беше една крайно невротична, глупава връзка без никакво значение. Колкото и често да повтарях „бащата на моето дете“, чувствата ми си останаха непроменени. Един ден Джанет ще разправя: „Майка ми била омъжена за баща ми една година, а после се развели.“ А когато порасне и й кажа истината, ще заразправя: „Майка ми живяла с баща ми три години. После решили да си имат бебе и се оженили, за да не съм незаконно дете, а след това се развели.“ Ала тези думи нямат нищо общо с моето усещане за истината. Когато понякога се сещам за Макс, ме обзема чувство за безпомощност. Тъкмо това чувство ме подтикна преди време да пиша за него. (Вили от черната тетрадка.) Но в мига, в който се роди детето, глупавият, безсмислен брак някак си бе анулиран. Спомням си, че като зърнах Джанет за първи път, си помислих, Е, и, какво значение има всичко това — любов, брак, щастие и прочие. Виж какво чудесно бебе. Но Джанет не би го разбрала. И Томи не го разбира. Ако Томи можеше да го усети, щеше да престане да се сърди на майка си, че е оставила баща му. Доколкото си спомням, веднъж, преди раждането на Джанет, бях започнала да си водя дневник. Ще го потърся. Да, ето какво смътно си спомням.

 

 

9 октомври 1946

Снощи се прибрах от работа в ужасната хотелска стая. Макс лежеше на кревата и мълчеше. Седнах на дивана. Той дойде при мен, постави глава в скута ми и обви ръце около кръста ми. Усещах отчаянието му. Каза:

— Анна, няма какво да си кажем, защо?

— Защото сме различни.

— Какво означава това — различни? — попита той и гласът му зазвуча иронично — умишлено, самозащитно иронично провлачен. Усетих как изстивам при мисълта, че това сигурно наистина нищо не означава, но се вкопчих в надеждата за бъдещето и казах:

— Естествено, че има значение дали хората си приличат.

Тогава той каза:

— Хайде да си лягаме. — В леглото той сложи ръце на гърдите ми, а аз почувствах отвращение към секса и рекох:

— Има ли смисъл, ние не сме един за друг и никога не сме били.

И така заспахме. Призори младата семейна двойка в съседната стая започна да се люби. Стените в хотела бяха толкова тънки, че всичко се чуваше. Чувствах се нещастна, като ги слушах. Никога не съм била толкова нещастна. Макс се събуди и каза:

— Какво има?

Отвърнах:

— Виждаш ли, значи е възможно да си щастлив и ние с теб не трябва да забравяме това.

Беше много топло. Слънцето изгряваше и съпрузите в съседната стая се смееха. По стената слънцето хвърляше бледи, топли розови отблясъци. Макс легна близо до мен и по тялото му усетих, че му е топло и се чувства нещастен. Птиците чуруликаха доста силно, но слънцето напече и те млъкнаха. Рязко. До един миг се чуваха пронизителни, бодри, нестройни звуци, а в следващия изведнъж секнаха. Съпрузите оттатък разговаряха и се смееха, а после бебето им се събуди и заплака. Макс каза:

— Може би трябва да си имаме бебе.

Рекох:

— Смяташ, че едно бебе ще ни сближи ли?

Казах го с раздразнение и се презирах, че го казах, но неговата сантименталност ме подразни. На лицето му беше изписана неотстъпчивост и той повтори:

— Може би трябва да си имаме бебе.

И изведнъж си помислих, А защо не? Месеци още не ще можем да напуснем колонията. Нямаме нужните пари. Защо пък да не си имаме бебе — открай време живеех с мисълта, че някъде далеч в бъдещето предстои нещо прекрасно. Защо да не предизвикаме някакво събитие сега… — извърнах се към Макс и започнахме да се любим. Тази сутрин бе зачената Джанет. През следващата седмица сключихме брак в гражданското. След една година се разделихме. Но този мъж никога не ме развълнува, никога не го почувствах близък. А Джанет съществува… Мисля, че трябва да отида на психоаналитик.

 

 

10 януари 1950

Днес ходих при мисис Маркс. След общите приказки тя попита:

— Какво ви води при мен?

Отвърнах:

— Случват ми се неща, които би трябвало да ме развълнуват, а оставам безучастна. — Тя очакваше да продължа, тъй че добавих: — Например синът на приятелката ми Моли — миналата седмица реши да откаже да постъпи в армията, но спокойно можеше да реши и обратното. Същото забелязвам и у себе си.

— Какво по-точно?

— Наблюдавам хората — решават едно или друго. Но сякаш изпълняват някакъв танц — със същия успех могат да предприемат точно обратното.

Тя се поколеба и попита:

— Вие сте написали роман, така ли?

— Да.

— А пишете ли друг?

— Не, повече няма да пиша. — Тя кимна. Познавах това кимане и казах: — Не съм дошла тук, защото съм изпаднала в творческа криза. — Тя отново кимна и аз добавих: — Трябва да ми повярвате, ако… — неловко се поколебах, изпълнена с враждебност, а после продължих с усмивка, която съзнавах, че е враждебна: — … ако желаете да продължим.

Тя се усмихна суховато, после рече:

— Защо не искате да пишете повече?

— Защото вече не вярвам в изкуството.

— Не вярвате в изкуството? — Тя съзнателно повтори думите поотделно, сякаш ми предложи да ги огледам една по една.

— Не.

— Така значи.

 

 

14 януари 1950

Непрекъснато сънувам. Ето един сън… Намирам се в концертна зала. Зрителите приличат на восъчни фигури във вечерно облекло. Роял. Аз, в абсурдна атлазена рокля от Едуардовата епоха, с перли на врата като кралица Мери, съм седнала на пианото. Не мога да изсвиря и една нота. Публиката чака. Сънят е стилизиран също като сцена от пиеса или стара илюстрация. Разказвам го на мисис Маркс, а тя ме пита:

— Какво означава той?

Отговарям:

— Безчувственост.

И тя отвръща с ироничната си, мъдра усмивка, която направлява сеансите ни досущ като диригентска палка. Друг сън: войната в Централна Африка. Неугледна танцувална зала. Всички са пияни, танцуват плътно притиснати. Аз стоя отстрани на дансинга. Приближава се восъчната фигура на зализан мъж. Разпознавам Макс. (Той обаче е придобил някои черти от литературния образ на Вили от черната тетрадка.) Оставям го да ме прегърне и досущ като кукла замръзвам, не мога да помръдна. И този сън прилича на гротеска. На карикатура. Мисис Маркс пита:

— Какво показва този сън?

— Същото, безчувственост. С Макс бях фригидна.

— Значи се страхувате да не сте фригидна?

— Не, защото той е единственият мъж, с когото съм била фригидна. Тя кимва. Изведнъж ме обзема тревога, Дали отново няма да стана фригидна?

 

 

19 януари 1950

Тази сутрин бях в таванската си стая. През стената долиташе плач на бебе: спомних си хотелската стая в Африка, където сутрин бебето ни събуждаше с плача си, а след като го нахранеха, започваше да гука и да издава щастливи звуци, докато родителите му се любеха. Джанет играеше на пода с кубчетата си. Снощи Майкъл ме покани на разходка с колата, но аз казах, че не мога, понеже Моли ще излиза и няма как да оставя Джанет. Той рече иронично:

— Майката винаги има предимство пред любовницата. — Ледената му ирония ме изпълни с неприязън. Тази сутрин осъзнах, че сцената се повтаря — в съседната стая плаче бебе, а аз изпитвам враждебност към Майкъл. (И си припомням враждебността си към Макс.) След това ме обзема чувство за нереалност: не мога да си спомня къде съм — тук, в Лондон, или там, в Африка, в онази сграда, където през стената се дочуваше плачът на бебе. Джанет вдига глава от кубчетата и казва:

— Ела да си поиграем, мамо.

Не мога да помръдна. С усилие станах от стола и седнах на пода до момиченцето. Гледам го в лицето и си мисля, Това е мое дете, моя плът и кръв. Но аз не чувствам нищо. Тя пак ме подканя:

— Хайде, мамо, играй. — Подреждам дървените кубчета за къща, но съм като автомат. Заставям се да извършвам всяко движение. Виждам се седнала на пода, виждам картината „млада майка играе с детето си“. Също като кадър от филм или снимка. Разказах това на мисис Маркс, а тя пита:

— Е, и?

Отговарям:

— Като в сънищата ми, само че внезапно пренесено в живота. Тя чакаше да продължа и добавих: — Само защото изпитах неприязън към Майкъл — от онзи миг изстинах за всичко.

— Спите ли с него?

— Да.

Тя замълча и аз добавих усмихната:

— Не, не съм фригидна.

Тя кимна. Подканващо. Не разбирах какво очаква да й кажа. Тя ми подсказа:

— Дъщеричката ви е помолила да си поиграете, така ли? — Не разбрах. Тя повтори: — Да си поиграете. Вие не можете да играете.

Изведнъж в гнева си проумях. През последните няколко дни нещо непрекъснато ме тласкаше, при това много умело, към една и съща точка. И всеки път се ядосвах. И с този си гняв като че ли се предпазвах от истината. Казах:

— Не, този сън няма нищо общо с изкуството. Нищо. — Опитах се да се пошегувам: — Чий сън е това, ваш или мой? — Но тя не се усмихна на шегата.

— Скъпа моя, написали сте книга, вие сте творец. — Тя произнесе думата „творец“ с кротка, почтителна, разбираща усмивка.

— Мисис Маркс, трябва да ми повярвате, ни най-малко не се тревожа, ако никога вече не напиша книга.

— Не се тревожа — повтори тя, като искаше да ме накара да чуя в думите „не се тревожа“ собствения си глас: Безчувственост.

— Да — повторих аз, — не се тревожа.

— Скъпа моя, станах психотерапевт, защото някога се смятах за творец. Лекувам безчет творци. Стотици са седели тук само защото дълбоко в себе си са блокирали и не могат да творят.

— Аз не съм като тях.

— Опишете се.

— Как?

— Все едно описвате друг човек.

— Анна Улф е дребна, слаба, мургава, чепата жена, свръхкритична и винаги нащрек. На трийсет и три е. Една година е била омъжена за мъж, към когото не изпитвала нищо, и има малка дъщеря. Комунистка. — Тя се усмихна. Попитах: — Не става ли?

— Опитайте пак: първо, Анна е написала роман, много добре посрещнат от критиката и радвал се на такъв успех, че тя и до днес живее с парите, спечелени от него.

Изпълних се с неприязън.

— Добре тогава: Анна провежда сеанс с психотерапевт. Тук е, защото е безразлична към всичко. Напълно е изстинала. Има много приятели и познати. На хората им е приятно да я виждат. Но тя обича един-единствен човек на света, дъщеря си Джанет.

— А защо е изстинала?

— Страхува се.

— От какво?

— От смъртта. — Тя кимна, а аз изведнъж наруших играта и казах: — Не, не от моята смърт. Като че ли откакто се помня смъртта и разрушението са единствените реални неща, които се случват на този свят. Струва ми се, че смъртта е по-силна от живота.

— Защо сте комунистка?

— Те поне вярват в нещо.

— Защо казвате те, след като сте член на Комунистическата партия?

— Ако можех да кажа ние напълно искрено, не бих била тук, нали?

— Значи не обичате истински другарите си?

— Разбирам се с всички, ако това имате предвид?

— Не, нямам това предвид.

— Казах ви вече, единственият човек, когото истински обичам, е дъщеря ми. А това е егоизъм.

— А не обичате ли приятелката си Моли?

— Привързана съм към нея.

— А не обичате ли приятеля си Майкъл?

— Ако той ме напусне утре, кой знае колко време ще си го спомням… харесва ми да спя с него.

— От колко време се познавате… от три седмици? Защо да ви напуска? — Не знаех какво да отговоря, всъщност бях изненадана, че казах такова нещо. Сеансът приключи. Казах довиждане и като си тръгвах, тя ми каза: — Скъпа моя, не забравяйте, че творецът е проникнат от свещена вяра. — Не можах да се стърпя и се засмях. — Защо се смеете?

— А на вас не ви ли е смешно — изкуството е свещен, величествен акорд в си мажор, така ли?

— Ще ви чакам вдругиден, както винаги, скъпа моя.

 

 

31 януари 1950

Днес отидох при мисис Маркс с безброй сънища, сънувани все през последните три дни. До един свързани с псевдоизкуство, карикатури, илюстрации, пародии. Всички бяха в прекрасни, свежи, ярки тонове, които ми доставяха огромна наслада. Тя каза:

— Много сънувате.

Отвърнах:

— Веднага щом затворя очи.

Тя:

— И за какво става дума в тези сънища? — Успявам да се усмихна преди нея, а тя ме поглежда критично, готова да заговори по-строго. Но аз казвам:

— Искам да ви попитам нещо. Половината ми сънища са кошмари. Събуждам се от тях, обзета от истински ужас, цяла потънала в пот. Въпреки това всеки миг ми е доставил истинско удоволствие. Обичам да сънувам. С нетърпение чакам да си легна заради сънищата. Постоянно се будя посред нощ, защото обичам да си припомням съня. На сутринта се чувствам толкова щастлива, сякаш съм съградила градове в съня си. Но вчера срещнах една жена, която ходи на психоаналитик от десет години — разбира се, американка. — Тук мисис Маркс се усмихна. — Та тази жена ми разправи с широка, механична усмивка, че сънищата й значели повече за нея, отколкото животът й, че й изглеждали много по-реални от всичко, което й се случвало през деня с детето и мъжа й. — Мисис Маркс пак се усмихна. — Да, знам какво ще кажете. Действително е така — тя ми каза, че навремето се мислела за писателка. Но аз досега никъде не съм срещала човек от която и да е класа, раса или вероизповедание, който в определен момент от живота си да не се е смятал за писател, художник, танцьор или нещо такова. И това е може би по-интересно от всичко, което сме обсъждали досега — в края на краищата преди един век на повечето хора дори не би им хрумнало да се изявяват като творци. Задоволявали са се с попрището, което Господ им е отредил. Но да се върнем на въпроса — дали няма нещо нередно в това, че сънищата ми доставят повече удовлетворение, радост, възбуда от всичко, което ми се случва наяве? Не искам да ставам като тази американка. — Последва мълчание, а усмивката й бе като диригентска палка. — Да, знам. Очаквате да кажа, че цялата ми творческа енергия отива в сънищата.

— А не е ли така?

— Мисис Маркс, искам да ви помоля известно време да не се занимаваме със сънищата ми.

Тя отвърна сухо:

— Идвате на сеанси при мен, психотерапевта, и ме молите да не се занимаваме със сънищата ви.

— Не е ли възможно тези тъй приятни сънища да са бягство от чувствата?

Тя седи смълчана и размишлява. О, тя е невероятно интелигентна, мъдра възрастна жена! Дава ми едва забележим знак да помълча, докато размисли дали е разумно или не. Междувременно оглеждам стаята на нашите сеанси. Широка, просторна, с приглушена светлина, не пропуска никакъв шум. Навсякъде има цветя. По стените са изложени репродукции на известни шедьоври, има и статуетки. Почти като художествена галерия. Говори за пълна отдаденост на професията. Доставя ми удоволствие като художествена галерия. Работата обаче е там, че целият ми живот е пълна противоположност на тази обстановка — животът ми винаги е бил непълен, суров и необработен като чернова, както и животът на близките ми познати. И докато оглеждах стаята, изведнъж ми хрумна, че това, че животът ми е необработен и непълен, е най-ценното нещо в него и аз трябва да се вкопча в него. Тя излезе от краткото размишление, в което бе изпаднала, и каза:

— Така да бъде, скъпа моя. За известно време ще оставим сънищата ви и ще ми разказвате фантазиите си наяве.

 

 

От деня, в който за последен път писах в дневника си, като със замах на вълшебна пръчица престанах и да сънувам. „Някакви сънища?“ — пита мисис Маркс между другото, за да разбере дали вече съм на път да преодолея нелепото си отдръпване от нея. Обсъждаме нюансите в отношението ми към Майкъл. Обикновено сме щастливи заедно, но понякога неочаквано ме обхваща чувство на омраза и раздразнение към него. А причините неизменно са едни и същи: когато пусне някоя шега по повод издадената ми книга (това му е неприятно и той все ми подхвърля иронично, че съм била „авторка“); когато става ироничен към Джанет и казва, че винаги съм поставяла майчините грижи над любовта си към него; когато ме предупреждава, че нямал намерение да се жени за мен. Винаги ми го напомня, след като току-що е заявил, че ме обича и че съм най-важното нещо в живота му. В такива случаи се чувствам обидена и ядосана. Веднъж му заявих гневно: „Няма нужда непрекъснато да ме предупреждаваш“ — а той го обърна на майтап и разсея лошото ми настроение. Но тази нощ за първи път, откакто съм с него, бях фригидна. Когато разказах на мисис Маркс, тя отговори:

— Преди време лекувах една фригидна жена цели три години. Тя живееше с мъж, когото обичаше. Но за три години нито веднъж не бе изпитала оргазъм. За първи път получила оргазъм в деня на сватбата им. След като разказа това, тя закима с глава знаменателно, сякаш ми казваше: „Ето, виждаш ли!“ Засмях се и рекох:

— Мисис Маркс, разбирате ли какъв непоклатим стълб сте вие за мен?

Тя попита с усмивка:

— А какво означава това, скъпа моя?

— За мен означава извънредно много — отвърнах аз.

— И все пак вечерта, след като приятелят ви е казал, че няма да се ожени за вас, вие сте се почувствали фригидна?

— Но той го е заявявал или загатвал и друг път, но това не ми се е случвало. — Почувствах, че съм неискрена и си признах: — Вярно, в леглото се държа според това как той ме възприема.

— Естествено вие сте истинска жена. — Думата „жена“, „истинска жена“, в нейната уста звучи досущ като „творец“, „истински творец“. Абсолютна категория. Когато ми каза „вие сте истинска жена“, избухнах в неудържим смях и след малко и тя се разсмя. После ме попита защо се смея и аз й казах. Тя се канеше да използва случая да вметне думата „изкуство“, която нито една от двете ни не бе изрекла, откакто бях престанала да сънувам. Но вместо това каза:

— Защо никога не говорите за политическите си възгледи пред мен?

Помислих и отвърнах:

— Колкото до КП, чувствата ми преминават от едната крайност в другата — ту треперя от страх и омраза, ту отчаяно се вкопчвам в нея с желанието да я защитавам и браня… Разбирате ли? — Тя ми кимна и аз продължих: — Същото е и с Джанет — може да ме е безкрайно яд на нея понякога, защото със самото си съществование ми пречи да върша много неща, които бих искала, но в същото време я обичам. Тъй е и с Моли. Може от време на време да изпитвам омраза заради нейната властност и закрилническо чувство, но в следващия миг се преизпълвам с любов. И с Майкъл е така. Тъй че спокойно можем да се съсредоточим върху един тип взаимоотношения, за да изследваме цялостната ми личност.

Тук тя се изсмя сухо:

— Добре, да се съсредоточим върху Майкъл.

 

 

15 март 1950

Отидох при мисис Маркс и й разказах, че макар да съм по-щастлива с Майкъл повече отвсякога в живота си, нещо не разбирам. Например: заспивам в обятията му, отпусната и щастлива, и се събуждам сутринта с омраза и раздразнение към него.

А тя каза:

— Е, скъпа моя, може би вече е време отново да почнете да сънувате.

Аз се засмях, тя изчака да престана да се смея, но аз бързо добавих:

— Вие винаги печелите. Снощи, сякаш по команда, започнах отново да сънувам.

 

 

27 март 1950

Плача в съня си. Събуждам се и единственото, което помня, е, че плачех. Споделям това с мисис Маркс, а тя обяснява:

— Сълзите, които леем насън, са единствените искрени сълзи в живота ни, защото сълзите наяве са проява на самосъжаление.

Отвръщам:

— Звучи много поетично, но не вярвам наистина да го мислите.

— А защо не?

— Защото когато заспивам с мисълта, че ще плача, изпитвам някаква наслада. — Тя се усмихва. Аз седя в очакване, но тя не ми помага. — Нали няма да кажете — подхвърлям иронично, — че съм мазохист?

Тя кима:

— Разбира се.

— В болката има и удоволствие — уточнявам вместо нея. Тя кимва. Казвам: — Мисис Маркс, тъжната, носталгична болка, която предизвиква у мен плач, е същото чувство, което ме подтикна да напиша онази проклета книга. — Тя седи като онемяла от изумление, че съм си позволила да изрека думата „проклета“ за книга, за изкуството, за една толкова възвишена дейност. Казвам: — Това, което постигнахте досега, е да ме докарате стъпка по стъпка до субективната истина, която ми бе известна и преди това — а именно, че основата на тази книга е нездрава.

Тя отвръща:

— Всяко самопознание се състои в осъзнаване на по-дълбоко ниво на нещо, което човек е знаел и преди.

Казвам:

— Но това не е кой знае какво.

Тя кима и продължава да мисли. Усещам, че нещо ще последва, но не знам какво. Тогава тя пита:

— Водите ли си дневник?

— От време на време.

— Записвате ли си какво става тук?

— Понякога.

Тя кимва. И аз разбирам за какво мисли — писането на дневник е началото на това, което тя определя като край на вътрешното изстиване, на „блокирането“, което ми пречи да пиша. Обземат ме такъв гняв и раздразнение, че не мога да кажа и дума. Имам чувството, че със самото споменаване на дневника, с превръщането му, тъй да се каже, в елемент от нейната процедура тя ми го отне.

 

 

[С това личната изповед в дневника свършва. Следват внимателно залепени, с обозначена дата изрезки от вестници.]

 

 

Март 50

Стилистът нарича този стил „Н бомба“, като обяснява, че „Н“ в случая означава водороден прекис, с други думи кислородна вода, използвана за изрусяване. Отзад на тила косата се извисява на вълни също като след избухване на бомба. „Дейли Телеграф“

 

 

13 юли 50

Днес Конгресът посрещна с одобрителни възгласи настоятелното предложение на мистър Дойд Бентсен от Демократическата партия президентът Труман да предупреди Северна Корея, че ако до една седмица не отстъпи, върху градовете им ще се изсипят атомни бомби. „Експрес“

 

 

29 юли 50

Решението на Великобритания да отпусне още 100 милиона лири стерлинги за нуждите на отбраната означава, както мистър Атли поясни, че очакваното подобряване на жизнения стандарт и на социалните грижи се отлага. „Ню Стейтсман“

 

 

3 август 50

Америка ще продължи разработването на водородната бомба, която се очаква да бъде стотици пъти по-мощна от атомната. „Експрес“

 

 

5 август 50

На база на поуките, направени след Хирошима и Нагазаки, за силата на експлозията, радиуса на действие, радиацията и прочие, се предполага, че една атомна бомба може да убие 50 000 души в гъсто населена зона във Великобритания. С изключение на водородната бомба обаче очевидно е опасно да се предполага, че… „Ню Стейтсман“

 

 

24 ноември 50

МАККАРТЪР ИЗПРАЩА 100 000 АРМИЯ В ОФАНЗИВА ЗА ПРИКЛЮЧВАНЕ НА ВОЙНАТА В КОРЕЯ. „Експрес“

 

 

9 декември 50

ПРЕДЛОЖЕНИТЕ ПРЕГОВОРИ ЗА МИР В КОРЕЯ БУДЯТ НЕДОВОЛСТВОТО НА СЪЮЗНИЦИТЕ. „Експрес“

 

 

16 декември 50

„ГОЛЯМА ОПАСНОСТ“ ЗА САЩ. Днес бе огласено предупреждение за опасност. Тази вечер президентът Труман обяви пред американците, че управниците на Съветския съюз поставят САЩ в голяма опасност.

 

 

13 януари 51

Вчера Труман очерта основни цели пред отбраната на САЩ, които неминуемо ще се отразят върху бюджета на всеки американец. „Експрес“

 

 

12 март 51

АТОМНИТЕ БОМБИ И АЙЗЕНХАУЕР. Бих ги използвал начаса, ако съм убеден, че ще причинят достатъчно големи щети на врага. „Експрес“

 

 

6 април 51

АТОМНА ШПИОНКА ОСЪДЕНА НА СМЪРТ. Съпругът й също изпратен на електрическия стол. Според съдията те са причина за войната в Корея.

 

 

2 май

КОРЕЯ: 371 УБИТИ, РАНЕНИ ИЛИ ОБЯВЕНИ ЗА ИЗЧЕЗНАЛИ.

 

 

9 юни 51

Върховният съд на САЩ потвърди присъдата на 11 водача на Американската комунистическа партия, обвинени в конспирация и подривна дейност срещу правителството. Присъдата от пет години затвор и глоба 10 000 долара на човек ще бъде приведена в сила. „Стейтсман“

 

 

16 юни 51

В „Лос Анджелес Таймс“ от 2 юни се казва: „Изчислено е, че от началото на войната около два милиона мирни граждани, повечето деца, са убити или са умрели от измръзване. Над десет милиона души са останали без подслон и без всякакви средства. Дон Сунг Ким, специалният дипломатически пратеник на Корейската република, съобщи на 1 юни: «Само за една нощ бяха изгорени 156 села. Те попадаха в маршрута на вражеската офанзива и се наложи самолети на ООН да ги унищожат. Всички възрастни хора и деца, останали там поради невъзможност да изпълнят евакуационните заповеди, бяха убити».“ „Ню Стейтсман“

 

 

13 юли 51

Преговорите за примирие прекъснати — червените отказват да допуснат 20 съюзнически репортери и фотографи в Каесонг. „Експрес“

 

 

16 юли

Масови бунтове в нефтопроизводството. Полицията използва сълзотворен газ. „Експрес“

 

 

28 юли

Засега въоръжаването не се отразява неблагоприятно върху американците. Тъкмо обратното, потреблението продължава да нараства. „Ню Стейтсман“

 

 

1 септември 51

Техниката на замразяване на зародишни клетки и съхраняването им за неопределено време може коренно да промени отношението към фактора време. В момента тя се прилага само при сперматозоиди, но би могла да се приспособи и за яйцеклетка. Мъж на подходяща възраст, живял през 1951 г., и жена на подходяща възраст, живяла през 2051 г., година могат да бъдат „чифтосани“ през 2251 г. и приемна майка да износи детето им. „Стейтсман“

 

 

17 октомври 51

МЮСЮЛМАНСКИЯТ СВЯТ ПЛАМВА. Още войски за Суец. „Експрес“

 

 

20 октомври

ВОЙСКА БЛОКИРА ЕГИПЕТ. „Експрес“

 

 

16 ноември 51

12 790 съюзнически военнопленници и 250 000 южнокорейски мирни граждани убити от червените в Корея. „Експрес“

 

 

24 ноември 51

Някои от нашите деца ще доживеят времето, когато населението на Земята ще достигне 4 милиарда. Чудо трябва да стане, за да се справим с изхранването на 4 милиарда! „Стейтсман“

 

 

24 ноември 51

Никой не знае точния брой на хората, екзекутирани, хвърлени в затвор, изпратени в трудови лагери или умрели при няколкомесечните разпити по време на масовите чистки в Съветския съюз през 1937–1939, нито дали броят на хората, осъдени на принудителен труд в Русия днес, е един или двайсет милиона. „Стейтсман“

 

 

13 декември 51

РУСИЯ СЪЗДАВА АТОМЕН БОМБАРДИРОВАЧ. Най-мощният в света. „Експрес“

 

 

1 декември 51

САЩ изживяват най-големия бум в историческото си развитие, макар само разходите за въоръжаване и икономическата помощ за други страни да надвишават целия предвоенен федерален бюджет. „Стейтсман“

 

 

29 декември 51

Тази година за пръв път в историята на Великобритания в мирно време 11 наши дивизии са дислоцирани в чужбина и 10 процента от общия национален доход отиват за въоръжаване. „Стейтсман“

 

 

29 декември 51

Налице са признаци, че в САЩ Маккарти и обкръжението му вече видимо прекаляват. „Стейтсман“

 

 

12 януари 52

Когато в началото на 1950 година президентът Труман обяви пред света, че САЩ ще ускорят опитите за създаване на водородна бомба, която според учените ще има 1000 пъти по-голям експлозивен ефект от бомбата над Хирошима или ще се равнява на 20 милиона тона TNT, Алберт Айнщайн заяви, че „все по-осезаемо витае призракът на всеобщо изтребление.“ „Стейтсман“

 

 

1 март 1952

Както стотици хиляди невинни хора през Средновековието са били преследвани като вещици, така и безчет комунисти и руски патриоти са подложени на гонения заради въображаема контрареволюционна дейност. Именно защото обвиненията са чисто въображаеми, арестите придобиват такива невероятни размери (по много оригинален начин мистър Вайсбърг изчислява, че по всяка вероятност осем милиона невинни хора са минали през затворите в периода между 1936–1939). „Стейтсман“

 

 

22 март 1952

Обвинението, че Обединените нации използват бактериологично оръжие в Корея, не може да бъде отхвърлено само защото изглежда неразумно. „Стейтсман“

 

 

15 април 52

Комунистическото правителство в Румъния е издало заповед за масово изселване на „непроизводителните жители“ на Букурещ. Броят им възлиза на 200 000 души или една пета от населението в града. „Експрес“

 

 

28 юни 52

Невъзможно е да се установи на колко точно американци са наложени паспортни ограничения или документите им са били обявени за невалидни, но от нашумелите случаи може да се съди, че са били засегнати голям кръг хора с различен произход, вярвания и политически убеждения. Списъкът включва… „Стейтсман“

 

 

5 юли 52

Най-същественият резултат от лова на вещици в Америка е установяването на всеобщ конформизъм, на нова ортодоксалност, от която човек се разграничава само когато е икономически застрашен. „Стейтсман“

 

 

2 септември 52

Държавният секретар заяви, че макар при точно попадение на атомната бомба щетите да са наистина големи, те все пак силно се преувеличават. „Експрес“

Много добре съзнавам, че в една революция няма място за деликатничене. Но питам дали за предотвратяването на опасността от война във Формоза трябваше да се екзекутират милион и половина души и нямаше ли да е достатъчно те да бъдат обезоръжени. „Стейтсман“

 

 

13 декември 1952

ЯПОНЦИТЕ ИМАТ НУЖДА ОТ ОРЪЖИЕ. „Експрес“

 

 

13 декември

Параграф II от закона на Маккарън изрично предвижда създаването на така наречените центрове за задържане. Макар и да не дава указания за организирането на такива центрове, законът упълномощава министъра на правосъдието на САЩ да залавя и изпраща в „места за задържане по свое усмотрение… всички лица, за които е налице сериозно основание да се смята, че е възможно сами или в конспиративно сътрудничество с други да извършат актове на шпионаж или саботаж“.

 

 

3 октомври 52

НАШАТА БОМБА ГРЪМНА. Първата британска атомна бомба експлодира успешно. „Експрес“

 

 

11 октомври 52

ЧЛЕНОВЕ НА ОРГАНИЗАЦИЯТА „МАУ МАУ“ ПОСИЧАТ ПОЛКОВНИК. „Експрес“

 

 

23 октомври 52

НАБИЙТЕ ГИ. Лорд Годард, председател на върховния съд. „Експрес“

 

 

25 октомври 52

Полковник Робърт Скот, командващ американската военновъздушна база във Фурстенфелдбрук: „Предварителното споразумение между Америка и Германия е подписано. Искрено се надявам, че страната ви скоро ще стане пълноправен член на НАТО… С нетърпение очаквам деня, когато ще застанем рамо до рамо като приятели и братя, за да се противопоставим на комунистическата заплаха. Надявам се и се моля час по-скоро да настъпи мигът, когато аз или друг американски командир ще повери тази хубава военновъздушна база на някой германски офицер, което ще положи началото на новото Luftwaffe на Германия. «Стейтсман»

 

 

17 ноември 52

САЩ ИЗПРОБВАТ ВОДОРОДНАТА БОМБА. «Експрес»

 

 

1 ноември 52

Корея: Общият брой на жертвите от започването на преговорите за мир, включително мирни граждани, скоро ще доближи броя на затворниците, чийто статут се превърна в основна пречка за примирието. «Стейтсман»

 

 

27 ноември 52

Снощи правителството на Кения обяви, че заради убийството на командир Джак Мийкълджон миналата събота е наложено колективно наказание, в резултат на което 750 мъже и 2200 жени и деца са били евакуирани от домовете им. «Експрес»

 

 

8 ноември 52

През последните години стана модно да се обругават критиците на маккартизма като «антиамериканци» с киселини в стомаха. «Стейтсман»

 

 

22 ноември 52

Само две години изминаха, откакто президентът Труман даде зелена улица на програмата за производство на водородна бомба. Веднага след това започна строежът на завод на стойност един милиард долара край река Савана, Южна Каролина. В края на 1951 производството на водородната бомба в САЩ се превърна в индустриално начинание, равно по размер единствено на американските гиганти «Стийл» и «Дженеръл Мотърс». «Стейтсман»

 

 

22 ноември 52

Даден бе първият изстрел на настоящата кампания — той напълно удачно съвпада с разгара на републиканската предизборна кампания, която извлече максимални дивиденти от «разлагащото влияние» на Алгер Хис върху Държавния департамент — от сенатора републиканец Алегзандър Уайли от Уисконсин, който разкри, че е поискал разследване на «мащабното проникване» на американски комунисти в Секретариата на Обединените нации… Последва кръстосан разпит от Комисията по национална сигурност към Сената на първите дванайсет жертви на поредната акция, до един висши чиновници… ала отказът на дванайсетте свидетели да дадат показания за каквито и да е връзки с комунистите не ги спаси от… Сенаторите, заели се с лова на вещици, очевидно преследваха по-голяма цел от осъждането на дванайсетимата, за които единственото доказателство за подривна дейност и шпионаж бе тяхното мълчание. «Стейтсман»

 

 

29 ноември 52

Процесът за саботаж в Чехословакия, макар да следва обичайния модел на политическо правораздаване в народните републики, представлява особен интерес. Преди всичко Чехословакия е единствената страна от Източния блок, в която демократичният начин на живот е с дълбоки корени и включва пълни граждански свободи и независима съдебна система. «Стейтсман»

 

 

3 декември 52

ПРЕБИТ МЪЖ В ДАРТМОР. Извършителят получава дванайсет удара с камшик. «Експрес»

 

 

17 декември 1952

11 КОМУНИСТИЧЕСКИ ВОДАЧА ОБЕСЕНИ В ПРАГА. Чешкото правителство ги обявява за капиталистически шпиони.

 

 

29 декември 1952

Предвижда се изграждането на нов ядрен завод за удвояване на производството на атомни оръжия във Великобритания. «Експрес»

 

 

13 януари 53

ЗАГОВОР ЗА УБИЙСТВА В СССР. Рано днес Радио Москва обвини група лекари терористи от еврейски произход в опит да убият руски лидери, включително няколко висши военни и един ядрен физик. «Експрес»

 

 

6 март 1953

СТАЛИН Е МЪРТЪВ. «Експрес»

 

 

23 март 1953

2500 ЧЛЕНОВЕ НА ТАЙНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ «МАУ МАУ» АРЕСТУВАНИ. «Експрес»

 

 

23 март 1953

АМНИСТИЯ ЗА ЗАТВОРНИЦИТЕ В РУСИЯ. «Експрес»

 

 

1 април 1953

КАКВО ОЗНАЧАВА ЗА ВАС МИРЪТ В КОРЕЯ? «Експрес»

 

 

7 май 1953

НАРАСТВАТ НАДЕЖДИТЕ ЗА МИР В КОРЕЯ. «Експрес»

 

 

8 май 1953

Америка обсъжда евентуална намеса на Обединените нации, «за да се обуздае комунистическата агресия в Югоизточна Азия». Изпраща самолети, танкове и амуниции в Индокитай. «Експрес»

 

 

13 май

ЗВЕРСТВА В ЕГИПЕТ. «Експрес»

 

 

18 юли 1953

НОЩНИ СБЛЪСЪЦИ В БЕРЛИН. 15 000 души от Източен Берлин са участвали в бой срещу съветска танкова дивизия и пехота по здрачните улици рано тази сутрин. «Експрес»

 

 

6 юли

БУНТ В РУМЪНИЯ. «Експрес»

 

 

10 юли 53

БЕРИЯ ОСЪДЕН И РАЗСТРЕЛЯН. «Експрес»

 

 

27 юли 1953

ВРЕМЕННО ПРИМИРИЕ В КОРЕЯ. «Експрес»

 

 

7 август 1953

МАСОВ БУНТ НА ВОЕННОПЛЕННИЦИ. Масов бунт на 12 000 севернокорейски военнопленници бе потушен от охраната на ООН със сълзотворен газ и огнестрелно оръжие.

 

 

20 август 1953

300 души загиват в преврат. Персия. «Експрес»

 

 

19 февруари 1954

Великобритания притежава резервна атомна бомба. «Експрес»

 

 

27 март 1954

ВТОРАТА ВОДОРОДНА БОМБА ВРЕМЕННО СЕ ОТЛАГА — островът е още твърде прегрял след взрив №1. «Експрес»

 

 

30 март

ВТОРАТА ВОДОРОДНА БОМБА ЕКСПЛОДИРА. «Експрес»

 

 

[Тук отново започват лични разсъждения.]

 

 

2 април 1954

Днес си дадох сметка, че съм започнала да се отдръпвам от така наречените «събеседвания» с мисис Маркс, и то заради нещо, което тя каза — сигурно от доста време си го е мислела: «Не забравяйте, че краят на сеансите не означава край на самопознанието.» «Искате да кажете, че закваската продължава да действа, така ли?» Тя се усмихна и кимна.

 

 

4 април 1954

Пак сънувах онзи лош сън — над мен застрашително е надвиснала анархия, вселила се този път в образа на джудже с нечовешки облик. В съня се появява и мисис Маркс, много внушителна и властна, като някаква добра магьосница. Тя ме изслуша, докато й разкажа съня, и каза: «Когато останете сама със себе си и усетите, че нещо ви застрашава, призовете добрата магьосница да ви помогне.» «Значи вас.» «Не, себе си, в образа, който сте си създали за мен.» С други думи това беше. Все едно ми каза: «Оттук насетне продължавате сама.» Защото говореше както винаги небрежно, едва ли не безучастно, като човек, който вече се извръща от теб. Възхити ме изтънчеността й. Сякаш на сбогуване ми подарява нещо — може би разцъфнала клонка или талисман срещу уроки.

 

 

7 април 1954

Попита ме дали съм си водила бележки за «събеседването». През последните три месеца не бе продумвала — ни дума — за дневника, тъй че явно е усещала интуитивно, че не си водя бележки. Казах: «Не.» «Изобщо нищо ли не записвахте?» «Не. Но имам много добра памет.» Последва мълчание. «Значи започнатият дневник е останал празен?» «Не, залепих изрезки от вестници.» «Какви изрезки?» «Неща, които ми направиха впечатление, събития, които ми се струваха важни.» Тя ми хвърли обичайния си изпитателен поглед, с който сякаш казваше: «И по-точно?» Отвърнах: «Онзи ден ги прегледах. Все за войни, убийства, хаос, страдание.» «А каква според вас е истината за последните няколко години?» «Не ви ли се струва, че това е истината?» Погледна ме с ирония. Безмълвно казваше, че нашето «събеседване» е било творческо и плодотворно и че не съм искрена, като говоря така. Казах: «Добре. Целта на изрезките е да поддържам някакъв баланс. Прекарах три години в непрекъснати конфликти с безценната си душа, а междувременно…» «Междувременно какво?» «Въпрос на късмет е, че през този период не съм била измъчвана, убита, изложена на гладна смърт или не съм умряла в затвора.» Тя бе все така безмълвно иронична и аз продължих: «Безспорно разбирате, че това, което се случва тук, в тази стая, не само доближава човека до творчеството. То го доближава и до… не знам как да го нарека.» «Радвам се, че не употребявате думата разруха.» «Добре де, знам, че всяко нещо има две страни и така нататък, но независимо от това, когато някъде се случи нещо ужасно, аз го сънувам, сякаш лично ме засяга.» «Изрязвали сте лошите новини от вестниците и сте ги залепвали в дневника си, посветен на нашите сеанси, за да насочите сънищата си, нали?» Че какво лошо има в това, мисис Маркс?“ Неведнъж стигахме точно до такава задънена улица и никоя от нас не правеше усилие да я преодолее. Тя седеше и ми се усмихваше сухо и търпеливо. Аз предизвикателно стоях насреща й, лице в лице.

 

 

9 април 1954

Когато си тръгвах днес, тя ме попита: „Е, скъпа моя, кога ще започнете да пишете отново?“ Естествено можех да й отговоря, че през цялото време не съм преставала да си драскам в тетрадките, но тя не ме питаше за това. Казах: „Вероятно никога.“ Тя направи припряна, едва ли не раздразнена физиономия, изглеждаше нервна, досущ като домакиня, чиито планове са се провалили — физиономията й бе напълно искрена, не от онези усмивки, кимвания, поклащания на главата или цъкането с език в знак на несъгласие, които използваше, за да дирижира сеанса. „Не разбирате ли — подех аз с желанието наистина да я накарам да разбере, — отворя ли вестник, виждам толкова потресаващи ужасии, че да пиша каквото и да е напълно се обезсмисля.“ „Тогава не четете вестници.“ Засмях се. След малко и тя се засмя.

 

 

15 април 1954

Няколко пъти сънувах как Майкъл ме изоставя. Тъкмо от сънищата си разбрах, че скоро ще го направи. Ще ме напусне. В съня си просто наблюдавам отстрани тези сцени на раздяла. Безучастна. Но в живота си съм отчайващо, болезнено нещастна. В съня си съм равнодушна. Днес мисис Маркс ме попита: „Ако ви помоля да изразите с една фраза това, което научихте от мен, какво ще кажете?“ „Научихте ме да плача“ — отвърнах аз суховато. Тя се усмихна, приемайки моята сдържаност. „Е, и?“ „И че сега съм сто пъти по-уязвима отпреди.“ „Това ли е всичко?“ „Искате да кажете, че съм и сто пъти по-силна ли? Не знам. Изобщо не знам. Надявам се да е така.“ „Така е — отвърна тя непоколебимо. — Сега сте много по-силна. И ще пишете за това свое преживяване.“ Кимна бързо и категорично и каза: „Ще видите. След няколко месеца или след няколко години.“ Свих рамене. Уговорихме се да се видим следващата седмица. Това щеше да бъде последният ни сеанс.

 

 

23 април

За последния сеанс сънувах сън. Разказах го на мисис Маркс. Сънувах, че държа в ръце някакво ковчеже с нещо много ценно. Разхождам се из дълго помещение, подобно на художествена галерия или лекционна зала, пълно с безжизнени картини и статуи. (Като изрекох думата „безжизнени“, мисис Маркс се усмихна иронично.) В единия край на залата върху някакъв подиум стоеше в очакване неголяма тълпа хора. Чакат да им връча ковчежето. Невероятно щастлива съм, че най-сетне ще мога да им предам този безценен предмет. Но точно когато им го връчвам, изведнъж забелязвам, че всички те са бизнесмени, брокери или нещо подобно. Без да отворят ковчежето, започват да ми дават големи суми. Заплаках. Извиках: „Отворете ковчежето, отворете ковчежето.“ Но те не ме чуват или просто не искат да ме чуят. Внезапно разбирам, че това са герои от някакъв филм или пиеса, която аз самата съм написала и от която се срамувам. Всичко се превръща във фарс, примигващо пробляскваща гротеска, а аз съм героиня в собствената си пиеса. Отварям ковчежето и ги карам да погледнат. Ала вместо красивия предмет, който смятах, че лежи вътре, виждам купчина късчета, парченца. Не една-единствена вещ, натрошена на парчета, а късове и частици откъде ли не, от целия свят — бучка червена пръст, която знаех, че е от Африка, парче метал от оръжие в Индокитай, а после стана направо ужасно — късове човешка плът от убити през войната в Корея и червена комунистическа значка, изпаднала от някой, загинал в съветски затвор. Толкова е мъчително да гледам тази купчина отвратителни парчотии, че затварям ковчежето. А бизнесмените с многото пари не са забелязали нищо. Грабват ковчежето от ръцете ми и го отварят. Извръщам се да не гледам повече, но те са очаровани. Най-сетне се престрашавам да погледна и виждам, че в ковчежето има нещо. Малък зелен крокодил, който язвително намига. Решавам, че е статуетка на крокодил от нефрит или изумруди, но изведнъж виждам, че е жив, защото големи, кръгли като топчета лед сълзи се търкалят по страните му и се превръщат в брилянти. Прихвам с цяло гърло, разбрала как съм измамила бизнесмените, и се събуждам. Мисис Маркс изслуша съня ми, без да промълви нищо — май не я заинтригува. Сбогувахме се сърдечно, но тя вече се бе отдръпнала вътрешно, както и аз. Каза ми „да се отбивам“, ако имам нужда. Помислих си, Как да имам нужда, като ми завещахте своя образ и чудесно съзнавам, че изпадна ли в беда, ще сънувам тази внушителна, майчински грижовна, добра магьосница. (Мисис Маркс е съвсем дребничка, жилава, енергична жена, но в съня ми неизменно е внушителна и властна.) Излизам от затъмнената, тържествена стая, където съм прекарала духом и тялом толкова часове на фантазии и сънища, стая, светая светих на изкуството, и се озовавам на студения, грозен тротоар. Оглеждам се в една витрина — дребничка, доста бледа, възсуха, чепата жена, а на лицето ми иронична усмивка, в която разпознавам язвителната гримаса на малкия, зелен, злобен крокодил от кристалното ковчеже в съня ми.