Дорис Лесинг
Златната тетрадка (14)

[Продължение на червената тетрадка:]

След смъртта на Сталин през 1953 в Комунистическата партия започват процеси, които според старите партийци били напълно невъзможни до този момент. Мнозина бивши и настоящи комунисти се събират да обсъждат какво се случва вътре в партията, в Русия и във Великобритания. На първото събрание, на което ме поканиха (вече мина година, откакто напуснах партията), присъстваха девет настоящи и пет бивши партийци. Никой от нас, бившите, не беше наречен с обичайната дума „предател“. Срещнахме се като социалисти с пълно доверие един към друг. Дискусията ни постепенно се разгърна и се оформи някакъв план — да се отстрани „мъртвата бюрокрация“ в ядрото на партията, за да може тя да се промени из основи, да стане действително британска партия, без онази абсолютна лоялност към Москва и без задължението да разпространява лъжи и т.н., тоест да се превърне в истински демократична партия. Отново се озовах сред хора, изпълнени с ентусиазъм и целеустременост — сред тях имаше и напуснали партията преди много години. Планът за действие може да се обобщи така: а) Партията, освободила се от „твърдолинейните“ и неспособните да мислят поновому след дългите години на лъжи и двойни игри, да излезе с изявление, в което да се разграничи от миналото си. Това на първо място, б) Да се преустановят всякакви връзки с чуждестранни комунистически партии с надеждата, че те също ще се обновят и ще скъсат с миналото си. в) Да се свикат десетките хиляди хора, които някога са били комунисти, но с отвращение са напуснали партията, и да се приканят отново да влязат в обновената партия, г) Да се…

[На това място в червената тетрадка са пъхнати десетки изрезки от вестниците относно Двайсетия конгрес на КПСС, писма от най-различни хора по политически проблеми, дневния ред на политически събрания и какво ли още не. Цялата купчина бе стегната с ластик и приложена към страницата. После пак следваше текст с почерка на Анна:]

Не за пръв път в живота си осъзнавам, че съм посветила седмици, дори месеци на неистова политическа дейност и не съм постигнала абсолютно нищо. При това можех да предвидя, че така ще стане. Двайсетият конгрес удвои и утрои броя на хората както вътре, така и извън партията, които искат да се учреди „нова“ компартия. Снощи бях на събрание, което продължи почти до зори. Накрая един мъж, който до този момент изобщо не се бе обаждал, социалист от Австрия, направи кратко хумористично изказване, нещо в този дух: „Скъпи другари, слушам ви и се чудя на непреклонната ви вяра в хората! Това, което разисквате, се свежда до следното: добре знаете, че в Британската компартия членуват хора, напълно покварени от дългогодишната работа в сталинистка атмосфера. Знаете, че те ще направят всичко възможно да задържат позициите си. Знаете го, защото тази вечер тук посочихте стотици примери как се манипулират решения, как се фалшифицират тайни гласувания, как се действа с подставени лица, как се лъже, как се изкривява истината. Няма начин те да бъдат свалени от отговорните постове с демократични средства отчасти защото са безскрупулни, но и защото половината партийни членове са прекалено наивни и вярват, че е невъзможно лидерите им да си служат с толкова нечестни средства. Но всеки път, когато стигнете до решителен момент в дискусиите, вие спирате и вместо да стигнете до очевидни изводи, си създавате илюзии и говорите така, сякаш единственото нещо, което трябва да се направи, е да се приканят съответните отговорни другари да се оттеглят, тъй като това би било в интерес на самата партия. Все едно предлагате на професионален взломаджия да се оттегли, защото ловкостта му придавала на професията лоша репутация.“

Всички се засмяхме, но продължихме дискусията. Сякаш хумористичният тон не изискваше сериозен отговор.

После размишлявах върху това изказване. Преди много време бях стигнала до заключението, че на политическо събрание истината обикновено изплува точно в подобна реч или в подхвърлена реплика тъкмо защото тонът им не отговаря на тона на събранието. Хумористична, сатирична, дори гневна или злъчна — да, това е истината и всички дълги речи и тиради са безсмислени.

Току-що прочетох какво съм написала на 13 ноември миналата година. Изумена съм от наивността ни. И все пак наистина бях вдъхновена от възможността да се създаде нова, демократична компартия. Наистина мислех, че е възможно.

Престанах да ходя по събрания. Казват ми, че идеята да се създаде нова, действително британска компартия като пример и алтернатива на съществуващата КП набирала скорост. Хората обсъждат — очевидно без всякакви опасения — съществуването на две конкурентни компартии. И все пак е ясно какво ще се случи. Енергията и на двете ще се насочи към взаимни обвинения и отричане правото на другата да се нарича комунистическа. Чудесна рецепта за фарс. Ала не по-малко нелепа е идеята да се изхвърли „старата гвардия“ чрез демократични средства и партията да се реформира „отвътре“. Нелепо. И все пак месеци наред бях обсебена от тази идея като стотици други нормални, интелигентни хора, занимавали се години с политика. Мисля, че единственият житейски опит, който хората не са в състояние да усвояват, е политическият.

Десетки хора се отдръпват от Компартията отчаяни. Парадоксалното е, че отчаянието и цинизмът им сега са точно толкова силни, както и предишната им лоялност и наивност. Хора като мен, които преди не са хранели големи илюзии (всички обаче имахме известни илюзии — моята бе, че антисемитизмът е „невъзможен“), сега запазват спокойствие и са готови да започнат отначало, като се примиряват с факта, че Британската компартия вероятно ще се свие до малка секта. Сегашният лозунг е: „Да се преосмисли социалистическата идея.“

Днес ми се обади Моли. Томи се е присъединил към новата група млади социалисти. Каза ми, че седяла на сбирките им в ъгъла и слушала дискусиите. Струвало й се, че се е върнала „стотина години“, във времето на своята младост, когато постъпила в Компартията.

— Анна, направо невероятно! Наистина странно. Какви са само тези, младите! Нетърпими към настоящата компартия, и то с основание, нетърпими и към Лейбъристката партия и няма да се изненадам, ако и за това излязат прави, само няколкостотин души са, пръснати из цяла Великобритания, но говорят така, сякаш Великобритания ще стане социалистическа страна най-много след десетина години, и то, разбира се, благодарение на техните усилия. Нали разбираш, говорят, сякаш те ще управляват новата, красива, социалистическа Великобритания, която ще се пръкне следващия вторник. Имах чувството, че са луди… или че аз съм полудяла… Но най-интересното е, че са също като нас на младини, нали разбираш? А? Дори употребяват онази ужасна терминология, на която години сме се смяли, и то сякаш току-що са я измислили самите те.

Отговарям:

— Сигурно, Моли, си доволна, че Томи е станал социалист, а не го е обзел кариеризмът?

— Така е наистина. Само че не би ли трябвало да са по-интелигентни от нас, Анна?