Дорис Лесинг
Златната тетрадка (17)

Анна и Моли оказват благотворно влияние върху Томи.

Марион напуска Ричард. Анна се чувства променена.

Анна очакваше Ричард и Моли. Беше доста късно, наближаваше единайсет. Завесите в просторната бяла стая бяха пуснати, тетрадките — скрити, на масата бе сложен поднос с напитки и сандвичи. Анна седеше отпусната в едно кресло, сякаш изпаднала в летаргия от нравствени усилия. Беше почувствала, че не съумява да контролира действията си. Освен това малко по-рано същата тази вечер през полуотворената врата на Айвър бе зърнала Рони по домашен халат. Изглежда, той просто отново се бе настанил в жилището й и сега от нея зависеше дали да изхвърли и двамата. Улови се, че си мисли, Има ли някакво значение? Дори й мина през ум двете с Джанет да си стегнат багажа, да се изнесат и да оставят апартамента на Айвър и Рони, за да се избегнат скандали. Не се изненада от тази доста налудничава идея, защото вече бе стигнала до заключението, че може би е луда. Нито една мисъл не можеше да й достави удоволствие. От няколко дни бе наблюдавала как в съзнанието й изникват различни идеи и образи, които не предизвикват у нея никакви чувства и тя не може да ги усети като свои.

Ричард бе казал, че ще вземе Моли от театъра, където тя играеше очарователно лекомислена вдовица, изправена пред проблема да избере за съпруг някой от четирима кандидати, един от друг по-привлекателни. Тримата се събираха да се съвещават. Преди три седмици една вечер Томи задържа Марион до късно у тях и тя пренощува в празното жилище на горния етаж, където по-рано живееха Анна и Джанет. На другия ден Томи каза на майка си, че Марион се нуждае от pied-a-terre в Лондон. То се знае, щяла да си плаща целия наем за жилището, макар и да възнамерявала да го ползва само от време на време. Оттогава Марион само веднъж си отиде вкъщи, за да си вземе дрехи. Настани се горе и така всъщност тихомълком напусна Ричард и децата. Но тя сякаш не съзнаваше, че ги е напуснала и всяка сутрин разгорещено обясняваше, че е лекомислено от нейна страна толкова дълго да се застоява при Томи, ала този ден щяла непременно да се прибере у дома и да се погрижи за всичко. „Да, Моли, наистина обещавам“ — казваше тя, сякаш носеше отговорност пред Моли. Моли се обади на Ричард и настоя той да предприеме нещо. Ричард обаче отказа. От благоприличие бе наел икономка, а секретарката му Джийн на практика вече се бе пренесла при него. И Ричард бе доволен, че Марион го е напуснала.

И тогава се случи нещо. Томи, който до този момент не бе напускал нито веднъж сигурността на дома си, откакто бе излязъл от болницата, отиде заедно с Марион на политически митинг, посветен на независимостта на Африка. След митинга започна спонтанна демонстрация пред централата на съответната африканска страна. Марион и Томи тръгнаха след тълпата, която беше главно от студенти. Последваха схватки с полицията. Томи не носеше бял бастун или какъвто и да е знак, че е сляп. Не се отмести, както му наредиха и съответно бе арестуван. Марион, откъснала се за миг-два от него сред тълпата, се нахвърли върху полицая с истерични крясъци. И тогава откараха и двамата в полицейското управление с още десетина демонстранти. На другата сутрин трябваше да платят глоба. Вестниците гръмко разпространиха историята за „съпругата на влиятелен финансист“. Този път Ричард се обади на Моли, която на свой ред отказа да му помогне. „Ти не би си мръднал и пръста за Марион. Тревожиш се само защото вестниците са алармирани и ще се доберат до връзката ти с Джийн.“ И тогава Ричард звънна на Анна.

Докато говореха, Анна се наблюдаваше отстрани как стои със слушалка в ръка, с лека, променлива усмивка, докато с Ричард си разменят думи на взаимна непоносимост. Имаше усещането, че този разговор е неизбежен и нито една тяхна дума не може да се промени. Сякаш разговаряха смахнати.

Той несвързано изливаше гнева си:

— Това е абсолютен фарс. Вие двете сте го скроили само и само да ми отмъстите. Африканска независимост, ама че фарс! Спонтанна демонстрация! Тикнали сте Марион при комунистите и тя е толкова наивна, че не може и да разбере кой е комунист. Всичко е само защото вие с Моли искате да ме орезилите.

— Да, разбира се, точно така е, скъпи Ричард.

— Мръсна шега искате да ми извъртите, че уж жената на изпълнителен директор е станала червена.

— Точно така.

— Ще се погрижа да ви разобличат.

В този миг Анна си мислеше, Всичко е толкова страшно, защото, ако не бяхме в Англия, гневът на Ричард би имал ужасни последствия — мнозина можеха да бъдат уволнени, хвърлени в затвор или просто разстреляни. Тук в Англия Ричард просто е един разгневен човек, но е символ на нещо ужасно… а аз стоя и му отвръщам с нелеп сарказъм.

Тя отново добави саркастично:

— Скъпи Ричард, нито Марион, нито Томи са планирали такова нещо. Просто са се повлекли с тълпата.

— Повлекли се били! Кого правиш на глупак?

— Случайно и аз бях там. Нима не знаеш, че днес подобни демонстрации са всъщност съвсем спонтанни? Комунистическата партия напълно е загубила влияние над младите, а Лейбъристката партия е твърде благоразумна, за да организира подобни неща. Така че на практика отделни групи младежи просто сами решават да изразят отношението си към Африка, войната или други подобни проблеми.

— Можех да очаквам, че и ти си присъствала там.

— Не, не би могъл. Защото стана съвсем случайно. Прибирах се у дома след театър и видях тълпа студенти да тичат по улицата. Слязох от автобуса и ги последвах да видя какво става. Не знаех, че и Марион и Томи са били там. Разбрах го от вестниците.

— И какво възнамеряваш да направиш по този въпрос?

— Нищо не възнамерявам да правя. Ти сам можеш да се справиш с червената заплаха.

И Анна затвори телефона с пълното съзнание, че това не е краят и че всъщност ще се наложи да направи нещо по въпроса, защото бе ясно, че необратим процес набира скорост и тя непременно ще бъде въвлечена в него.

Скоро след това й се обади Моли, която бе изпаднала в нервна криза:

— Анна, трябва да се срещнеш с Томи и да се опиташ да го вразумиш.

— А ти опита ли се?

— Всичко е много странно. Не мога дори да опитам. Непрестанно си повтарям едно и също — не трябва повече да живея като гостенка в собствения си дом и да оставям Марион и Томи да се чувстват пълни господари тук. Защо да търпя това положение? А после се случва нещо много странно. Тъкмо реша да се изправя лице в лице с тях… но просто не мога да го сторя, нищо не стига до съзнанието на Марион. И тогава си казвам, А защо пък не? Има ли значение? Не е ли все едно? И усещам как свивам безпомощно рамене. Връщам се вечер от театъра и стъпвам на пръсти в собствения си дом, за да не обезпокоя Марион и Томи, като се чувствам едва ли не гузна, че съм още там. Нали разбираш положението ми?

— Да, за съжаление много добре разбирам.

— Добре. Но най-вече ме плаши… ако трябва да опиша точно ситуацията — нали виждаш, втората жена на съпруга ми се е настанила в собствения ми дом, защото не може да живее без сина ми и така нататък — положението не е просто странно, а… Както и да е, напълно безсмислено е да говоря. Знаеш ли какво си мислех вчера, Анна? Седях горе, свита като мишка, за да не безпокоя Марион и Томи, и просто ми идеше да си стегна багажа, да хвана накъдето ми видят очите и да ги оставя да се оправят. Мислех си още, че младите след нас, само като видят хала ни, ще започнат да се женят на осемнайсет, ще забранят разводите, ще наложат строг морален кодекс и тъй нататък, защото иначе хаосът става направо ужасен… — при тези думи гласът на Моли потрепери и тя набързо приключи: — Моля те, срещни се с тях, Анна, трябва да говориш с тях, защото аз просто не мога да се оправя.

Анна облече палтото си и грабна чантата, решена да се справи. Нямаше никаква представа какво да каже, дори какво мисли по въпроса. Стоеше насред стаята с усещането за пълна празнота, но решена да се изправи пред Марион и Томи и да им каже… какво? Помисли си за Ричард с обичайния му сподавен гняв, за Моли, чийто дух бе изцяло сломен от безутешните ридания, за Марион, потиснала страданията си с хладна истерия, за Томи… него тя просто го виждаше, съзираше пред себе си сляпото му, дръзко лице, усещаше, че е обладан от някаква сила, но не можеше да я „назове“.

Изведнъж се изкикоти. Чу отстрани собствения си кикот: да, точно така се бе изкикотил Томи онази вечер, когато дойде да я види преди опита си за самоубийство. Колко странно, никога не съм се чувала да се смея така.

Какво ли е станало с онази скрита у Томи личност, която тогава се изкикоти така? Бе напълно изчезнала — сигурно Томи я е убил в себе си, когато куршумът е пронизал главата му. Колко странно е, че и аз се изкикотих така весело и безумно! Какво да кажа сега на Томи! Та аз дори не разбирам какво точно се случи с него.

За какво всъщност става дума? Трябва да се изправя пред Марион и Томи и да кажа: Престанете с вашата престорена загриженост за африканския национализъм, и двамата добре разбирате колко нелепо е това.

Анна отново се изкикоти на безсмислените си думи.

А какво би казал Том Матлонг? Представи си как седи на маса срещу Том Матлонг в някое кафене и му разказва за Марион и Томи. Той би я изслушал и би казал: „Анна, твърдиш, че тези двамата са решили да работят за освобождението на Африка. Защо трябва да се тревожа за мотивите им?“ А после ще се засмее. Да. Анна чу смеха му — дълбок, плътен, гърлен. Да. Той ще постави длани на колене и ще се засмее, а после ще поклати глава и ще каже: „Скъпа Анна, де да имахме вашите проблеми.“

Като чу смеха му, Анна се почувства по-добре. Набързо събра някои документи, за които я бе подсетила мисълта за Том Матлонг. Пъхна ги в чантата и хукна към къщата на Моли. Докато тичаше натам, си мислеше за митинга, на който бяха арестували Марион и Томи. Той нямаше нищо общо с предишните добре организирани политически акции на Комунистическата партия. Или с митингите на Лейбъристката партия. Не, това бе стихийна, спонтанна проява — хората просто действаха, без да знаят защо. Потокът младежи се бе излял пред съответната централа като придошла река. Никой не ги организираше или ръководеше. Така сградата бе оградена от тълпи хора, които крещяха лозунги някак колебливо, сякаш искаха да чуят собствения си глас. А после пристигна полицията и полицаите също бяха неуверени и колебливи. Не бяха наясно какво може да излезе от всичко това. Застанала отстрани, Анна наблюдаваше какво става — в това хаотично, стихийно движение на хора и полицаи се криеше някакъв вътрешен умисъл. Десетина-двайсет младежи с един и същи израз на лицето — суров, решителен, непоколебим — се държаха умишлено предизвикателно и арогантно с полицаите. Уж случайно се втурваха насреща им или се шмугваха покрай тях, приближаваха се толкова близко, че ги блъскаха или килваха каските им. Отдръпваха се за миг, после пак налитаха. Полицията ги държеше под око. Един по един арестуваха всички, защото се държаха така, че се наложи да ги арестуват. А в момента на арестуването въпросните младежи гледаха победоносно, с чувство на задоволство. Усещаше се вътрешна борба и у полицаите — те си служеха със сила, доколкото се осмеляваха, но по лицата им се четеше внезапно обзела ги жестокост.

Междувременно младежите, които бяха дошли да удовлетворят вътрешната си потребност да предизвикат властта и съответно тя да ги накаже, продължаваха да скандират лозунги, да изпробват политическите си гласове, като контактът им с полицията бе някак различен, помежду им нямаше спойка.

Какво ли е било изражението на Томи, когато са го арестували? Анна добре си го представяше, без да го е видяла.

Когато отвори вратата, завари Томи сам в стаята му. Той мигновено попита:

— Анна ли е?

Анна се въздържа да каже: „Откъде знаеш кой е?“ и запита:

— Къде е Марион?

Томи отвърна сдържано, изпълнен с подозрителност:

— Горе. — Сякаш й каза: Не искам да се срещаш с Марион. Тъмните му, безизразни очи се бяха приковали, едва ли не впили в Анна и тя почувства как я пронизват, толкова тежък бе тъмният му поглед. И все пак този поглед не бе напълно фокусиран — онази Анна, към която той бе отправил забраната и предупреждението, стоеше малко вляво. Анна изпадна почти в истерия, когато усети едва ли не натиск да се отмести вляво точно в обсега на зрящите или незрящи очи. Тогава Анна каза:

— Ще се кача горе. Не ставай, моля те — защото той се понадигна да я възпре. Тя затвори вратата и се качи по стълбите към жилището, в което някога бяха живели с Джанет. Хрумна й, че не се задържа дълго при Томи, защото не чувстваше никаква близост с него, просто нямаше какво да му каже, а сега пък се бе запътила към Марион, на която също нямаше какво да каже.

Стълбището бе тясно и мрачно, като тъмен кладенец. Анна изплува от него и стъпи на малката бяла площадка, която грееше от чистота. Още от вратата зърна Марион, приведена над вестник. Марион я поздрави с весела, дружелюбна усмивка.

— Виж тук! — възкликна тя и тържествуващо подаде вестника на Анна. Там бе поместена снимка, под която пишеше: „Отношението към африканците е направо отвратително“ и неща от този род. Коментарът бе злобен, но това убягваше на Марион. Тя надничаше иззад рамото на Анна към вестника, усмихваше се, свиваше закачливо рамене и само дето не подскачаше от сладостно чувство на вина. — Майка ми и сестрите ми са бесни, направо не са на себе си от яд.

— Представям си — сдържано отвърна Анна. Долови сдържаните, критични нотки в гласа си и видя как Марион се сепна от тях. После седна в креслото с бяло покривало. Марион се настани на леглото. Тази хубава, небрежно облечена зряла жена сега приличаше на избуяло на ръст, очарователно и кокетно момиче.

Анна си помисли, Вероятно съм тук, за да накарам Марион да се изправи лице в лице с действителността. Но каква е нейната действителност? Абсолютна честност, подгряна с алкохол. И защо Марион да не е такава, каквато е, защо да не прекара остатъка от живота си, като се кикоти, като килва настрани шлемовете на полицаите и заговорничи с Томи?

— Толкова се радвам да те видя, Анна — заговори Марион, след като изчака Анна да каже нещо. — Ще пиеш ли чай?

— Не — отвърна Анна и тръсна глава, за да дойде на себе си. Но вече беше късно. Марион бе излязла и отишла в малката кухничка до стаята. Анна я последва.

— Какво прекрасно малко жилище! Направо съм очарована. Какъв късмет си имала да живееш тук. На твое място не бих го напуснала.

Анна огледа чудесното малко жилище с ниски тавани и блестящи прозорци. Всичко тук грееше, светеше, блестеше от чистота. Всяка вещ в него й причиняваше болка, защото тези малки, приветливи стаи бяха скътали любовта й с Майкъл, четири години от детството на Джанет, укрепващото й приятелство с Моли. Анна се облегна на стената и се взря в Марион — дезертиралата съпруга изпълняваше ролята на пъргава домакиня със замъглен от притаена истерия поглед, но в този поглед се долавяше смъртен ужас, че Анна може да я прогони от това бяло убежище, където бе избягала от задълженията си, и да я върне у дома.

Изведнъж нещо у Анна прищрака, нещо се скърши и тя сякаш се отдалечи от това, което ставаше пред очите й. Усети се празна като куха шушулка. Продължаваше да стои там, вглеждаше се в думи като любов, приятелство, дълг, отговорност и съзнаваше лъжовната им същност. Осъзна че свива рамене. Когато Марион видя този жест на отчаяние, по лицето й се изписа истински ужас и тя възкликна умолително:

— Анна!

Анна отвърна с усмивка, но добре съзнаваше, че усмивката й е машинална, и си каза, Е, това няма никакво значение. После се върна в другата стая и седна със същото усещане за празнота.

След малко Марион внесе поднос с чай. Изражението й бе виновно, но предизвикателно, защото очакваше да се изправи пред една предизвикателна Анна. Засуети се с чаените чаши и лъжички в стремежа да обезоръжи онази Анна, която всъщност не присъстваше тук. А после въздъхна, отмести подноса встрани и изразът й омекна. Тогава каза:

— Знам, че Ричард и Моли са те пратили да говориш с мен.

Анна мълчеше. Усещаше, че не иска да наруши мълчанието.

А после изведнъж почувства, че думите ще се отприщят. Помисли си, Чудя се какво ли ще изрека. И коя ли моя същност ще изрече напиращите думи. Колко странно е да седиш така, в очакване да чуеш какво ще изрече собствената ти уста. После едва ли не в унес попита:

— Марион, помниш ли мистър Матлонг? (Помисли си, Значи ще говоря за Том Матлонг, колко странно!)

— Кой беше мистър Матлонг?

— Африканският лидер. Не помниш ли, като дойде да ми говориш за него?

— О, да, за миг забравих името му.

— Мислех си за него тази сутрин.

— Така ли?

— Да, наистина. (Гласът на Анна звучеше все така спокоен и чужд. Тя се вслушваше в него отстрани.)

Марион изведнъж доби напрегнат и разтревожен вид. Хвана един кичур коса и го заусуква около пръста си.

— Когато го видях преди две години, бе много разстроен. Две седмици правил опити да се срещне с министъра по колониалните въпроси, но все получавал откази. Предчувстваше, че отново ще влезе в затвора. Той е извънредно интелигентен човек, Марион.

— Не се съмнявам. — Марион отвърна на Анна с бърза, неволна усмивка, сякаш й казваше, Да, бива си те, знам накъде биеш.

— В неделя той ми се обади и каза, че се чувства уморен и имал нужда от почивка. И аз реших да го заведа до Гринич с параходче по Темза. На връщане той непрекъснато мълчеше. Седеше в парахода и се усмихваше. Нали знаеш колко впечатляваща е гледката към централната част на Лондон, когато се връщаш от Гринич? Например сградата на Окръжния съвет и всички онези огромни бизнес блокове. Заедно с пристанищата, корабите и доковете. А после изведнъж се появява парламентът… (Анна говореше тихо, все така заинтригувана какво ще каже по нататък.) И всичко това стои там векове наред. Попитах го за какво се е замислил. Той ми каза: „Не съм отчаян заради белите заселници. Не се отчаях и в затвора последния път — историята е на наша страна. Но в този момент усещам цялата тежест на Британската империя да тегне отгоре ми като надгробна плоча.“ И продължи: „Имаш ли представа колко поколения трябва да се изредят, докато се построи общество, в което автобусите да се движат навреме? В което бизнес кореспонденцията да е напълно редовна. В което да имаш доверие на министрите, че не вземат подкупи…“ Точно когато минавахме покрай парламента, си помислих, че малцина от политиците там притежават дори част от неговите достойнства… Защото той е нещо като светец, Марион…

Гласът на Анна секна. Тя го усети и си помисли, Сега знам какво става с мен. Обзела ме е истерията. Изпаднала съм в истерия точно като Марион и Томи. Изобщо не мога да контролирам постъпките си. После си рече, Използвам дума като „светец“… Никога не я употребявам, когато се владея. Дори не знам какво означава. Чу се отстрани как продължи да говори високо, доста пискливо:

— Да, той е светец. Аскет е, но не е невротичен. Казах му колко тъжно е да се свежда въпросът за африканската независимост до такива проблеми като редовни автобуси и изрядна бизнес кореспонденция. Той отговори, че наистина било тъжно, но страната му би се оценявала по тези критерии.

Тук Анна избухна в плач. Продължаваше да седи все така, цялата обляна в сълзи, и да се наблюдава отстрани как плаче. Наведена, Марион се взираше в нея с блеснал, любопитен поглед и направо не вярваше на очите си. Анна се овладя и продължи:

— Слязохме на парламента. И тогава той рече… Сигурно си мислеше за всички онези дребни политици вътре: „Изобщо не трябваше да ставам политик. В едно националноосвободително движение случайно се въвличат какви ли не хора, както вихрушката завърта листата.“ После помисли и добави: „Смятам, че е твърде вероятно, след като получим независимост, аз отново да се озова в затвора. Не съм подходящият тип политик за първите години след революцията. Публичните речи ме притесняват. Много по-приятно ми е да правя анализи и да пиша статии.“ После седнахме да пием чай и той ми каза: „Каквото и да стане, очаквам да прекарам голяма част от живота си в затвора.“ Това ми заяви той.

Гласът на Анна отново секна. Тя си помисли, Боже господи! Ако продължавам да седя така и да се наблюдавам отстрани, направо ще започне да ми се повдига от тия сантиментални приказки. Да, сама си го търся. А после каза с разтреперан глас:

— Не трябва да опошляваме това, което той символизира. — Същевременно си мислеше, С всяка изречена дума аз всъщност опошлявам това, което той символизира.

Марион възкликна:

— Той наистина е прекрасен. Но едва ли всички могат да бъдат като него.

— Разбира се, че не. Например приятелят му може да взриви тълпата с високопарни изрази. Но си пада по чашката и жените. Сигурно той ще е първият министър-председател… има всички качества… на човек от народа.

Марион се изсмя. Анна също. Смехът им бе твърде висок и невротичен.

— Има и друг — продължи Анна. (Кой ли друг, помисли си тя. Едва ли ще започна да говоря за Чарли Темба.) — Той е профсъюзен лидер, казва се Чарли Темба. Лоялен, но буен, сприхав, стихиен… Е, наскоро напълно се срина.

— Срина ли се? — попита Марион сепнато. — Какво искаш да кажеш?

Анна си помисли, Да, през цялото време съм възнамерявала да заговоря тъкмо за Чарли. Изглежда, всички мои приказки до този момент са водели единствено към него.

— Ами стигна до нервно разстройство. Знаеш ли, Марион, най-странното е, че никой не усети кога започна. Защото политиката… е пълна с насилие, интриги, ревност, злоба… също като в елизабетинска Англия… — изведнъж Анна спря. Марион я гледаше, намръщена и раздразнена. — Марион, съзнаваш ли колко сърдито ме гледаш?

— Така ли?

— Да. Едно нещо е да си казваш: „Горките хора!“, съвсем друго е да позволиш африканската политика да заприлича на английската… дори и на тази в миналото.

Марион се изчерви, а после се засмя и каза:

— Разкажи ми още за него.

— Ами Чарли започна да се кара с Том Матлонг, който му беше най-добрият приятел, а после и с другите си приятели, като ги обвиняваше в конспирации срещу него. След това започна да пише гневни писма на разни хора. В началото не разбирахме какво става с него. И тогава изведнъж получих писмо… ето, донесох го. Искаш ли да го видиш?

Марион протегна ръка. Анна й подаде писмото, като си помисли, Като слагах писмото в чантата си, не съзнавах защо го правя… Писмото бе писано с индиго. Очевидно бе разпратено на няколко души. Най-отгоре несръчно бе добавено с молив: „Скъпа Анна.“

„Скъпа Анна, в последното си писмо ти разказах за интригите срещу мен, както и за враговете, които кроят планове да ме убият. Някогашните ми приятели се обърнаха срещу мен и заявяват в речи из моя район, че съм бил враг на Конгреса, а също и техен враг. А аз съм болен и ти пиша, за да те помоля да ми пратиш проверена храна, защото се боя да не ме отровят. Болен съм, защото, както установих, жена ми е подкупена от полицията и от самия губернатор. Тя е много лоша жена, с която трябва да се разведа. Станах жертва на два незаконни ареста и ги излежах, защото нямаше кой да ми помогне. Сега съм съвсем сам у дома. От покрива и стените непрекъснато скрито ме наблюдават. Хранят ме с разни опасни храни, като се започне с човешко (от мъртви трупове) и се стигне до влечуги, включително и крокодили. Крокодилът иска да си отмъсти. Нощем го виждам как ме дебне с блеснали очи, а челюстите му се насочват към мен през стената. Ела бързо да ми помогнеш. С братски поздрав, Чарли Темба.“

Марион неволно отпусна ръката си с писмото. Седеше, без да каже дума. После въздъхна. След малко се изправи като сомнамбул, подаде писмото на Анна и отново седна, като опъна полата си и скръсти ръце. Рече като в унес:

— Анна, цяла нощ не съм мигнала. Не мога да се върна при Ричард. Просто не мога.

— Ами децата?

— Да, знам. Най-ужасното е, че не ме е грижа. Децата значат много, когато обичаме един мъж. Е, поне аз така мисля. Ще кажеш, че това не важи за теб, но за мен важи. Мразя Ричард. Наистина го мразя. Смятам, че го мразя много отдавна, без да съм го съзнавала. — Марион бавно се изправи със същите движения на сомнамбул. Зашари с очи из стаята за алкохол. Съзря малка бутилка уиски върху купчина книги. Напълни до половина една чаша и седна, бавно отпивайки: — Защо да не остана тук при Томи? Защо не?

— Слушай, Марион, това е къщата на Моли…

В този миг от долната площадка на стълбите долетя шум. Томи се качваше нагоре. Анна забеляза как Марион трепна и бързо се овладя. Остави настрана чашата уиски и мигновено изтри устни с носната си кърпичка. После забрави за себе си и си помисли, Толкова са стръмни стъпалата, но не трябва да се опитвам да му помагам.

Предпазливите стъпала на слепеца започнаха бавно да кънтят нагоре по стълбата. Заглъхнаха на площадката, където Томи се извърна, опипвайки стените. После той влезе в стаята. Понеже тази стая му бе сравнително непозната, се поспря на прага, опрял ръка на рамката на вратата, извърна мургавото си, сляпо лице към средата на стаята, а после влезе и пристъпи напред.

— Малко вляво — каза Марион.

Той се насочи наляво, направи още една крачка, блъсна коляното си в ръба на леглото, бързо се извърна, за да не падне и шумно седна. После заобръща глава изпитателно.

— Аз съм тук — обади се Анна.

— А аз съм тук — обади се и Марион.

Той се обърна към Марион:

— Мисля, че е време да започнеш да приготвяш вечерята. Иначе ще закъснеем за събранието.

— Довечера ще ходим на важно събрание — поясни Марион на Анна радостно и същевременно виновно. Тя срещна погледа на Анна, направи гримаса и се извърна. В този миг Анна разбра или по-скоро почувства, че е казала на Марион и Томи всичко, което е можела да им каже. Сега Марион подметна на Томи: — Анна смята, че не сме подходили правилно.

Томи извърна лице към Анна. Пълните му, упорити устни нервно се свиваха. Това беше нещо ново — движеше беззвучно устни, сякаш да изрази цялата си несигурност, която отказваше да прояви в слепотата си. Устата, белег на тъмната му, непреклонна воля, преди бе неизменно стисната, а сега изглеждаше единственото нещо, което не можеше да контролира. И в този миг той седеше и неволно мърдаше беззвучно устни. В ясната, прозрачна светлина, обляла стаята, Томи седеше напрегнат на кревата — толкова млад, толкова блед, той бе едно беззащитно момче с жалко потрепващи устни, които издаваха цялата му уязвимост.

— Защо? — попита той. — Защо?

— Проблемът е в това — каза Анна и усети, че тонът й отново е станал шеговит и овладян и истеричните нотки са изчезнали, — проблемът е в това, че в Лондон има извънредно много студенти, които се нахвърлят срещу полицаите. Но вие двамата сте в благоприятното положение да изучите основно проблемите и да станете експерти.

— Мислех, че си дошла тук да откъснеш Марион от мене — отвърна бързо Томи с хленчещ тон — тон, какъвто никой не бе чул от него след ослепяването. — Защо трябва да се връща при баща ми? Нима ще я накараш да се върне?

Тогава Анна каза:

— Слушайте, защо двамата не заминете на почивка за известно време? Така Марион ще има време да обмисли как да постъпи. А ти, Томи, ще можеш да изпробваш крилете си извън дома.

Марион каза:

— Не ми трябва да обмислям. Няма да се върна. Какъв смисъл има? Не знам какво ще правя с живота си по-нататък, но съм наясно, че с мен е свършено, ако се върна при Ричард. — Очите й се наляха със сълзи, тя стана и избяга в кухнята. Томи извърна глава и се вслуша в шумовете, вслуша се, напрягайки мускули, в движенията й из кухнята.

— Много добре се държиш с Марион — тихо каза Анна.

— Наистина ли? — попита той, трогателно зарадван от думите й.

— Както стоят нещата… трябва да я подкрепяш. Не е лесно, когато се разтрогва двайсетгодишен брак… горе-долу на толкова години си и ти самият. — Тя стана. — И според мен не бива да си тъй суров към всички нас — бързо добави тя с тих глас, който за нейна изненада й прозвуча като молба. Рече си, Аз не мисля такова нещо, защо го казвам? Той седеше насреща й и се усмихваше — бе дошъл на себе си, тъжен и смутен. Усмивката му бе насочена някъде вляво от рамото й. Тя застана точно пред погледа му. Помисли си, Думите ми в този момент ще чуе предишният Томи. Но не знаеше какво да му каже.

Томи рече:

— Знам какво си мислиш сега, Анна.

— Какво?

— Някъде в съзнанието ти се мярка мисълта: „Аз съм чисто и просто един най-обикновен социален работник, каква загуба на време!“

Анна се засмя облекчено — той просто се шегуваше.

— Да, нещо подобно — отвърна тя.

— Да, знаех, че това си мислиш — заяви той с тържествуващ глас. — Е, Анна, много съм мислил, откакто направих опит да се застрелям и стигнах до заключението, че ти грешиш. Според мен това, което е нужно на всеки човек, е хората да се отнасят добре с нас.

— Навярно си напълно прав.

— Да. Никой не смята, че има кой знае каква полза от великите дела.

— Никой ли? — сухо попита Анна, като си помисли за демонстрацията, в която Томи бе участвал. — Нима Марион вече не ти чете вестниците?

Той се усмихна сухо като нея и каза:

— Разбирам какво имаш предвид и все пак това, което ти казах, е вярно. Нима не разбираш от какво се нуждае всеки? Абсолютно всеки. Всеки от нас си мисли: „Ще ми се да има поне един човек, с когото мога наистина да разговарям, който наистина да ме разбира и да се отнася добре с мен.“ От това се нуждаят всички хора, ако трябва да бъдат напълно искрени.

— Да, Томи…

— О, да, знам, ти смяташ, че мозъкът ми е увреден от злополуката. Може и така да е, понякога и аз си мисля същото и все пак това, в което вярвам, е истина.

— По друга причина се чудя дали не си се… променил. Заради отношението ти към майка ти.

Анна забеляза как лицето му изведнъж пламна, после той сведе глава и потъна в мълчание. Направи някакъв жест с ръка, сякаш казваше: Добре, само ме остави на мира. Анна каза: „Довиждане“, и излезе, като мина покрай Марион, която стоеше с гръб към нея.

Прибра се у дома, без да бърза. Не бе наясно какво точно се беше случило между тях тримата, каква бе причината или пък какво можеше да се очаква оттук нататък. Но съзнаваше, че някаква бариера помежду им се бе срутила и сега всичко ще се промени.

Полегна за малко, погрижи се за Джанет, когато тя се върна от училище, зърна за миг Рони и усети, че много скоро помежду им ще се развихри сблъсък, а после седна и зачака Моли и Ричард.

Когато ги чу да се качват по стълбите, се въоръжи с търпение да издържи неизбежните им караници, но този път това не се наложи. Влязоха почти като приятели. Моли очевидно си бе наложила да не го напада. Освен това не й бе останало време да си сложи грим след представлението, така че ярката й външност, която винаги бе дразнела Ричард, сега не се натрапваше.

Двамата седнаха и Анна им наля питиета.

— Срещнах се с тях — докладва тя. — И смятам, че всичко ще е наред.

— И как постигна тази магическа промяна? — запита Ричард и във въпроса му, но не и в тона, се прокрадна сарказъм.

— Не знам.

Последва мълчание, през което Моли и Ричард се спогледаха.

— Наистина не знам. Но Марион заяви, че няма да се върне при теб. Смятам, че намеренията й са твърди. И аз им предложих да заминат на почивка.

— Та аз им предлагам същото от месеци — каза Ричард.

— Мисля, че ако предложиш на Томи и Марион да отидат в някоя от отдалечените ти кантори, за да разучат условията, ще отидат.

— Направо съм смаян — обади се пак Ричард — как вие двете все давате идеи, които аз самият отдавна предлагам, и ги представяте като съвсем нови, блестящи предложения.

— Нещата се промениха — каза Анна.

— Но ти не ни обясни как точно са се променили — добави Ричард.

Анна се поколеба, после се обърна към Моли, не към Ричард:

— Беше много странно. Отидох при тях, без каквато и да е идея какво да им кажа. После и мен ме обхвана истерията като тях и дори се разплаках. И това даде резултат. Сега разбирате ли?

Моли се замисли, после кимна.

— Е, аз не разбирам — каза Ричард, — но ми е все едно. Какво следва оттук нататък?

— Трябва да се видиш с Марион и да обсъдите нещата… но само не й опявай, Ричард.

— Аз не й опявам, тя на мен опява — отвърна Ричард засегнат.

— Освен това, Моли, мисля, че тази вечер трябва да поговориш с Томи. Имам чувството, че може би вече е склонен да разговаря.

— Тогава ще ида още сега, докато не си е легнал.

Моли стана, а след нея и Ричард.

— Дължа ти голяма благодарност, Анна — каза Ричард.

Моли се засмя.

— Убедена съм, че следващия път ще се върнем към обичайната враждебност, но поне веднъж нека се порадваме на взаимна любезност.

Ричард се засмя — с неохота наистина, но все пак се засмя. Хвана Моли под ръка и двамата слязоха по стълбите.

Анна се качи при Джанет и седна в мрака до заспалото дете. Почувства обичайния прилив на обич към Джанет и желание да я закриля, но тази вечер бе по-критична към тези си чувства: Не познавам човек, който да не е раздвоен, да не е изтормозен от безкрайните битки и най-доброто, което може да се каже за някого, е, че се бори с живота. Но сега докосвам Джанет и имам чувството, че: Е, нейният живот ще е различен. А защо трябва да е така? Няма да е различен. Подготвям я за големи битки, но изобщо не мисля за тях, когато бдя над съня й.

Успокоена и отпочинала, Анна излезе от стаята на Джанет, затвори вратата след себе си и постоя на площадката в мрака. Сега бе моментът да се изправи пред Айвър. Почука на вратата му, открехна я леко и изрече в тъмното:

— Айвър, трябва да напуснеш квартирата. Утре трябва да се изнесеш оттук.

Последва мълчание, а след това долетя отговор — провлачен, шеговит.

— Разбирам, Анна.

— Благодаря. Надявам се наистина да е така.

Притвори вратата и слезе долу. Колко просто било! — помисли си тя. — Защо си въобразявах, че ще е трудно? А после съвсем ясно си представи как Айвър се качва по стълбите с букет в ръка. Разбира се — помисли си тя — на другия ден ще се опита да ме умилостиви, ще се качи с букет цветя и ще започне с комплименти.

Бе напълно убедена, че точно така ще се случи и по обяд вече го очакваше, когато той наистина се качи по стълбите с голям букет цветя и с израза на човек, твърдо решен да умилостиви една жена с комплименти.

— На най-добрата хазайка в света — прошепна той.

Анна взе цветята, поколеба се за миг и го удари с тях през лицето. Цялата трепереше от гняв.

Той продължаваше да стои усмихнат, пародийно извърнал лице в позата на несправедливо наказан човек.

— Така значи — промърмори той. — Такаааа.

— Махни се — извика Анна. Никога през живота си не бе изпитвала такъв гняв.

Той се качи горе и след няколко минути го чу да стяга багажа си. Скоро се появи с по един куфар във всяка ръка. С вещите си. С всичко, което притежаваше на този свят. О, колко тъжно, че всичките му притежания бяха заключени само в тези куфари.

Айвър остави на масата наема, който дължеше за последните пет седмици, защото не се бе издължавал редовно. Анна с любопитство усети как потисна в себе си желанието да му ги върне. Той стоеше насреща й, пребледнял от отвращение: какво може да се очаква от такава алчна жена?

Явно сутринта е изтеглил пари от банката или ги е взел назаем, което означава, че е очаквал тя да остане непреклонна въпреки цветята. Сигурно си е казвал, Все пак има вероятност да успея да я умилостивя. Ще пробвам, заслужава си да рискувам пет шилинга.