[Четирите тетрадки бяха еднакви — квадратни, по около 18 инча, с лъскави като евтина тафта корици. Различаваха се само по цвят — черна, червена, жълта и синя. Разгърнеха ли се кориците, първите четири страници създаваха впечатлението, че от хаоса постепенно са се родили мисли. По първите една-две страници на всяка тетрадка имаше несвързани драсканици и недовършени изречения. После следваше заглавие, сякаш Анна машинално се бе разделила на четири части и едва след това, според написаното, е озаглавила всяка от тях. Ето как изглеждаше всичко. Първата, черната тетрадка, започваше с драскулки, тук-там пръснати ноти, ключа сол, който на места се редува със знака на лирата стерлинг, по-нататък следваха сложно преплетени концентрични кръгове, а накрая — думите:]

черно
       тъмно, толкова е тъмно
           тъмно е
                тук е тъмница

[И внезапно, с различен почерк, сякаш авторът се е сепнал, следваше:]

Всеки път, щом седна да пиша, в съзнанието ми нахлуват думите: „Толкова е тъмно…“ — или нещо от този род, свързано с тъмнина. Ужас. Ужасът на този град. Страх от самотата. Единственото, което ме възпира да не скоча да изпищя или да изтичам до телефона да се обадя на някого, е способността съзнателно да се пренасям в онази жарка светлина… бяла светлина, затворени очи, червена светлина, прежуряща през клепачите. Грапавата, пулсираща топлина на гранита. Прилепила длан върху камъка, опипвам лишея. Влакънцата на лишея. Лишей, мек като ушите на дребно животинче, галещ като топла, грапава коприна, който прониква дълбоко в порите ми. Горещина. Мирис на слънце от нагорещения камък. Сухо, горещо, бузата ми покрита с тънък като коприна слой прах, мирис на слънце, слънцето… Писма от литературната ми агентка относно романа. При получаването на всяко ми иде да се изсмея, да се изсмея с отвращение. Грозен смях, породен от безсилие, като самоизтезание. И спомня ли си полегатия, горещ, грапав гранит, до който съм долепила буза, а жарката светлина пари клепачите ми, писмата губят смисъл. Обяд с агентката. Невероятно — романът все повече заживява свой собствен живот. „Границите на войната“ вече няма нищо общо с мен, притежание е на други хора. Агентката казва, че по него трябва да се направи филм. Отговорът ми е „не“. Тя е търпелива — това й е работата.

[На това място бе написана дата — 1951.]

(1952) Обядвах с режисьора. Обсъждахме актьорския състав на „Границите“. Беше толкова невероятно, че ми идеше да се изсмея. Повторно отказах, но усетих, че започвам да отстъпвам. Рязко станах, за да приключа разговора. Дори се улових, че виждам как изглежда надписът „Границите на войната“ пред киносалон. Макар че всъщност режисьорът иска да нарече филма „Забранена любов“.

(1953) Цяла сутрин се опитвах да си представя как седя под дърветата край Машопи. Не успях.

[Тук се появяваше заглавието или надсловът на тетрадката:]

ТЪМНИНАТА

[Страниците бяха разделени по средата с черна линия и двете половини бяха озаглавени:]

Първоизточник

Пари

[От лявата страна под думата „първоизточник“ бяха нахвърляни откъслечни изречения, спомени, писма от приятели в Централна Африка, залепени върху страницата. А от другата — хонорари от „Границите на войната“, от преводи и т.н., сметки от делови срещи и прочие.

След няколко страници записките отляво свършваха. В течение на три години в черната тетрадка не беше вписано нищо друго освен делнични, делови бележки, които сякаш изцяло бяха притъпили спомена и физическото усещане за Африка. Записките отляво отново се появяваха след напечатан на машина лист, подобно на манифест — резюме на романа „Границите на войната“, вече преименуван на „Забранена любов“, написано от Анна с нескрита ирония и одобрено от специалистите в офиса на литературната агентка:]

Будният младеж Питър Кеъри, чиято блестяща научна кариера в Оксфорд е прекъсната от Втората световна война, е изпратен в Централна Африка с група млади хора от кралската авиация в светлосиня униформа, за да бъде обучен за пилот. Идеалистично настроен, емоционален, младият Питър е потресен от кариеристичното, расистко, еснафско общество, с което се сблъсква, и се сближава с местната група жизнерадостни левичари, които се възползват от наивния му младежки радикализъм. През седмицата те шумно протестират срещу сипещите се върху чернокожите неправди, а съботите и неделите прекарват в приятен хотел извън града, собственост на мистър Бутби — същински Джон Бул, — и миловидната му съпруга, чиято дъщеря, тийнейджърка, се влюбва в Питър. С цялото безразсъдство на младостта си той подхранва чувствата на момичето, а мисис Бутби, отритната от своя алчен съпруг алкохолик, постепенно също се влюбва страстно, макар и тайно, в красивия младеж. Питър, отвратен от оргиите на левичарите в края на седмицата, тайно се свързва с местните африкански активисти, предвождани от готвача на хотела. Той се влюбва в младата му жена, пренебрегвана от своя изцяло отдаден на политиката съпруг, но любовта му е в разрез с предразсъдъците и нравите на колонията бели заселници. Мисис Бутби ги изненадва по време на любовна среща. Побесняла от ревност, тя уведомява началството на местната авиационна база, откъдето й обещават да преместят нейния Питър на друго място. Съобщава новината и на дъщеря си с несъзнателното желание да унижи непорочното момиче, което Питър е предпочел пред нея. Накърненото честолюбие на бяла жена жегва дъщерята и тя заявява, че ще напусне дома си и по време на скандала майка й, обзета от ярост, изкрещява: „Ти не можа дори да му се харесаш! Той предпочете мръсната чернокожа пред теб!“ Готвачът, узнал за изневярата от мисис Бутби, прогонва младата си жена и й казва да се върне при родителите си. Но вместо това гордата и дръзка млада съпруга отива в най-близкия град и поема по лекия път на уличница. Сломен, с напълно разбити илюзии, Питър прекарва последната си вечер в колонията пиян и в неугледна кръчма съвсем случайно се натъква на тъмнокожата си любима. Те се отдават на любовта в единственото място, където бели и черни могат да се срещат — публичния дом край мътните води на градската река. Невинната им, чиста любов, попарена от суровите, безчовечни закони на страната и ревността на покварените, няма бъдеще. Трогателно се уговарят да се срещнат в Англия след войната, но и двамата съзнават, че само се самозалъгват. На сутринта Питър се сбогува с местната „прогресивна“ група, а в тъжните му младежки очи се чете искреното му презрение към тях. В това време тъмнокожата му любима се крие в другия край на перона сред свои сънародници. Влакът тръгва, тя започва да маха, но Питър не я вижда и в погледа му се долавя прокрадващата се мисъл за предстояща смърт — та нали е първокласен летец! — а тя се връща на улицата в тъмния град в прегръдките на непознат мъж и се смее най-безсрамно, за да сподави мъката и унижението си.

[Вдясно от този текст пише:]

Отговарящият за резюметата остана доволен, заобяснява как разказът може да не е толкова тягостен, та по-лесно да развърже кесиите на хората — например героинята да не е невярна съпруга, което я прави несимпатична, а дъщерята на готвача. Отвърнах, че в това съм вложила елемент на пародийност и след моментно раздразнение той се засмя. Гледах как нахлузи маската на привидна добродушна сговорчивост, която в днешно време прикрива покварата (например при вестта за убийството на трима британски комунисти в сталинските затвори другарят Х със съвършено същия израз каза: „Е, не сме преценили достатъчно добре слабостите на човешката природа.“), и рече: „Е, мис Улф, започвате да разбирате, че щом ядете с дявола, лъжицата ви трябва да е не само дълга, но и от азбест — резюмето ви е отлично и е написано според изискванията.“ Когато продължих да упорствам, той овладя раздразнението си и попита — о, с много толерантен тон, като се усмихваше през цялото време — не съм ли съгласна, че въпреки всички недостатъци на филмовата индустрия, все пак се правят и добри филми. „Дори филми с положително, прогресивно послание, мис Улф.“ Беше доволен, че е намерил точните думи, та да ме сложи намясто, и не го криеше. В погледа му се четеше самодоволство, примесено с цинична жестокост. Прибрах се, обзета от толкова необичайно силно чувство на отвращение, че седнах и си наложих да прочета романа за първи път след издаването му. Като че ли бе написан от друг. Ако трябваше да го рецензирам при излизането му през 1951 година, щях да напиша следното:

„Дебютен роман, който разкрива несъмнен, макар и второстепенен талант. Необичайното място на действието — гара насред родезийската равнина, където бели заселници, загубили корените си, са се отдали на печалбарство, на фона на навъсени, останали без имот африканци — и необичайният сюжет — любовта между млад англичанин, озовал се в колонията заради войната, и полуцивилизована чернокожа жена — компенсират липсата на оригиналност на недоразработената тема. Силата на Анна Улф се крие в простотата на изказа, но е рано да се твърди със сигурност дали това е съзнателно търсена простота, продиктувана от усет за художествена мяра, или е така измамната релефност на формата, понякога постигната случайно, когато композицията се оформя спонтанно под напора на силно чувство.“

Но след 1954 година:

„Романите, чийто сюжет се развива в Африка, стават все повече. «Границите на войната» е добре написана книга, която проникновено разкрива същността на някои твърде мелодраматични сексуални взаимоотношения. Несъмнено трудно би могло да се каже нещо ново за конфликта между бели и черни. Темата за расовата омраза и жестокост е най-широко застъпена в англоезичната проза. Поредното свидетелство за границите на расизма повдига извънредно интересен въпрос — защо, след като гнетът и напрежението в районите с бяло население в Африка са относително постоянни от десетилетия, неочаквано намериха такова художествено отражение едва в края на четиридесетте и през петдесетте години! Отговорът на този въпрос би ни помогнал да разберем по-добре взаимовръзките между обществото и твореца, негов «продукт», както и между изкуството и конфликтите, които го подхранват. Вдъхновение за написването на романа Анна Улф черпи най-вече от искреното си негодувание срещу неправдите. Това не е лошо, но вече не е достатъчно…“

През ония три месеца, когато пишех рецензии и четях по десетина, че и повече книги на седмица, направих следното откритие — интересът, провокиран от тези книги, няма нищо общо с чувството, което изпитвам когато чета, да речем, Томас Ман, последния от писателите в традиционния смисъл на думата, който чрез романа прави философски обобщения за живота. Сякаш се променя предназначението на романа и той все повече се превръща в преден пост на журналистиката. Четем романи, за да научим нещо за сфери от живота, които не познаваме — Нигерия, Южна Африка, американската армия, миньорско селище, кликите в Челси и така нататък. Четем, за да разберем какво става. Едва една на петстотин или хиляда книги притежава онова качество, което е задължително за всеки роман — философско послание. Установявам, че чета повечето романи със същия интерес, както и документална проза. Повечето романи, ако изобщо са сполучливи, са оригинални единствено защото описват дадена социална сфера или типаж, непознати за повечето читатели. Романът се е превърнал във функция на разделеното общество, на раздробеното съзнание. Хората сами по себе си са раздвоени и отразявайки външния свят, все повече се раздвояват, разслояват и пренареждат в групи, подгрупи и т.н., и несъзнателно отчаяно протягат ръце да научат за други групи дори в собствената си страна, да не говорим за чужди държави. Това е сляп стремеж за постигане на органична цялостност и романът репортаж е средство за осъществяване на тази цел. Тук, във Великобритания, средната класа изобщо не познава живота на работниците и обратно. Тъй че репортажи, статии и романи прехвърлят социалните граници и хората ги четат така, сякаш изследват дивашки племена. Рибарите в Шотландия не са като миньорите в Йоркшър, сред които съм живяла, но и едните, и другите принадлежат към свят, напълно различен от жилищния комплекс в предградията на Лондон.

И все пак не съм в състояние да напиша единствения тип роман, който ме интересува — творба с толкова силен интелектуален заряд и нравствен патос, че да създава усещане за органична цялостност и порядък, да поражда ново отношение към живота. Това е, защото се разпилявам в различни посоки. Реших повече да не пиша романи. Разполагам с поне петдесетина теми, които мога да развия, и биха се получили прилични книги. Едно обаче е сигурно — издателствата ще продължат да бълват и прилични, и информативни романи. Аз притежавам само едно, при това най-маловажното, от качествата, необходими на един писател — любознателност. Любознателността на журналиста. Измъчват ме дълбока неудовлетвореност и чувство на непълнота поради собствената ми неспособност да проникна в определени сфери на живота, които са ми недостъпни заради моя начин на живот, образование, пол, политически убеждения, класа. От същата болест страдат и някои от най-напредничавите умове на нашето съвремие. Едни съумяват да устоят на напора, други се пречупват. Това е ново светоусещане, полуосъзнат стремеж към ново творческо преосмисляне на нещата. За изкуството обаче то е пагубно. Аз самата искам само да разширя хоризонтите си, да живея колкото се може по-пълноценно. Когато споделих всичко това с Мама Шугър, тя ми отвърна с онова самодоволно, леко кимване, с което хората обикновено реагират на банални истини като тази, че творецът пишел, тласкан от неспособността си да живее. Спомням си каква погнуса предизвикаха у мен тези думи. И сега отвращението ми е толкова голямо, че ги пиша с неохота. Тези приказки за изкуството и твореца, повтаряни непрестанно от всеки плиткоумен аматьор, са вече толкова изтъркани, че на човек, който истински се е отдал на изкуството, му иде да хукне презглава само като види самодоволното, леко кимване, снизходителната усмивчица. Освен това, когато една истина е изследвана най-подробно — а през двайсети век тя стана основна тема в изкуството, и когато се превърне в чудовищна тривиалност, човек започва да се пита дали наистина е толкова неоспорима. И се замисля над думи като „неспособност да живееш“, „творец“ и т.н., многократно ги прехвърля и прогонва от съзнанието, опитвайки се да преодолее чувството на отвращение и досада, което и аз се мъчех да надмогна онзи ден, когато седях срещу Мама Шугър. Но странно как от устата на психоаналитик това изтъркано клише прозвуча различно и властно. Мама Шугър — несъмнено образована жена, европейка, облагородена от изкуството — в качеството си на психоаналитик говореше баналности, които би се срамувала да изрече пред приятели, извън лекарския кабинет. Имаше една истина в живота, друга — за пациента. Не понасям подобно поведение. Точно това не понасям. Защото излиза, че в живота моралът е един, а пред болните — друг. Напълно наясно съм от кой пласт на съзнанието ми се роди романът „Границите на войната“. Знаех го още докато го пишех. И тогава, както и сега, ненавиждам тази си страна. Защото, нараснала неимоверно, тя заплашваше да погълне всичко останало и аз, стиснала в ръце душата си, отидох при психоаналитик. Но само при споменаването на думата „изкуство“, лечителката се усмихна снизходително — творецът, това свещено същество, оправдава всичко и всичко, което той прави, е оправдано. При това снизходителната усмивчица, съчувственото кимване далеч не са привилегия само на образованите лечители или професорите. Те са достояние и на търгашите, на дребните лешояди вестникари, на врага. Когато филмов магнат иска да купи някой творец — а той търси самобитния талант и творческия заряд единствено за да ги унищожи, тъкмо към това се стреми подсъзнателно — да оправдае себе си, като унищожи истинското — той нарича жертвата си творец. „Вие, не ще и дума, сте творец…“, а жертвата най-често се усмихва неловко и преглъща отвращението си.

Истинската причина толкова творци да се залавят с политиката, да се „ангажират“ и какво ли още не, е стремежът им да влязат в някакви рамки, все едно какви, за да се спасят от отровната думичка „творец“, хвърляна в лицето им от врага.

Много добре си спомням мига, в който се роди романът. Пулсът ми заби учестено. След това, когато вече знаех, че ще го напиша, се замислих за какво да пиша. Темата беше почти без значение. Но днес не ми дава мира именно това — защо не описах случилото се, вместо да измислям „история“, нямаща нищо общо със събитията, дали тласък на въображението ми. Разбира се, един неукрасен, простичък, безформен разказ не би бил роман и нямаше да бъде издаден, но, искрено казано, не се блазнех от мисълта да стана „писател“, нито дори да натрупам пари. Тук не става дума за онази игра, която писателите разиграват, докато работят, психологическата игра, как тази и тази измислена случка е породена от еди-кой си действителен случай, че този или онзи герой е въплъщение на еди-кой си познат, че едни или други взаимоотношения са психологически образ на еди-кои си. Чисто и просто си задавам въпроса, Защо изобщо ми трябваше да пиша? Не че разказът бе лош, напълно измислен или че изкривяваше истината. Но защо просто не написах голата истина?

Призлява ми, като погледна смехотворното резюме, писмата от филмовата компания, но съзнавам и че именно онова, което толкова въодушеви компанията да направят филм по романа, донесе такъв успех и на самия роман. Той наистина засяга расовия въпрос. В него не съм написала нищо невярно. Но той се роди от едно плашещо ме чувство — една нездрава, трескава, напълно неуместна по време на война екзалтация, безмълвна носталгия, копнеж по волност, свобода, безпорядъка, копнеж по джунглата. За мен това чувство е толкова очевидно, че при всяко препрочитане на романа изпитвам срам, все едно съм излязла гола на улицата. Но като че ли никой друг не го забелязва. Нито един от рецензентите не го долови. Нито някой от начетените литератори сред познатите ми. Това е един безнравствен роман, защото всеки ред в него е пропит с онази ужасна, лъжовна носталгия. И знам, че за да напиша нов роман, за да изложа онези петдесетина наблюдения върху обществото, за които съм събрала материал, трябва напълно съзнателно да събудя у себе си същото онова чувство. Тъкмо то ще направи от петдесетината книги романи, а не репортажи.

Когато се връщам в спомените си към онова време, към онези съботи и недели в хотел „Машопи“ с цялата компания, трябва първо да потисна нещо у себе си. Дори сега, като пиша за това, пак трябва да го потисна, за да не почне да се оформя „история“, роман, вместо да излезе наяве истината. Това е като да си припомняш някоя бурна любов или непреодолимо сексуално привличане. Невероятно е как колкото повече се засилва носталгията, възбудата, толкова повече оживяват „историите“, като клетки под микроскоп. Ала чувството е толкова силно, а носталгията — тъй обсебваща, че не мога да напиша повече от няколко изречения наведнъж. Няма по-обсебващо чувство от познатия нихилизъм, от ядната решимост да захвърлиш всичко, от желанието, дори копнежа да станеш частица от всеобщия разпад. Това усещане е една от главните причини да се водят войни. А „Границите на войната“ само подхранва това чувство у читателя, макар той самият да не го съзнава. Затова се срамувам и непрекъснато живея с чувството, че съм извършила престъпление.

Групата се състоеше от случайно събрани хора, които знаеха, че като отмине тази фаза на войната, повече никога няма да се видят. На всички им бе ясно, че са коренно различни и признаваха това напълно отговорно.

Каквито и страсти, убеждения и ужасни потребности да е предизвиквала войната в други части на света, сред нас от самото начало се усещаше някакво раздвоение. Веднага стана ясно, че за нас войната ще бъде много приятно преживяване и в това няма нищо странно и не са нужни обясненията на специалисти. Материалното благополучие съвсем осезателно се почувства в Централна и Южна Африка. Всички бързо се замогнаха значително — дори африканците, при това в условията на икономика, изградена върху принципа на чернокожите да се осигурява само необходимият жизнен минимум, за да работят. Не се чувстваше какъвто и да е сериозен недостиг на стоки, които да не се набавят срещу заплащане. Поне не толкова сериозен, че да помрачи удоволствието от живота. Местни започнаха да произвеждат стоки, които преди се внасяха, и така дадоха ново доказателство, че войната има две лица — вяла и занемарена, поддържана от възможно най-неефективната и назадничава работна сила, икономиката тук бе имала нужда от силен външен тласък. И войната й даде този тласък.

Имаше и друга причина за нарастващия цинизъм — защото преди всичко хората наистина започнаха да стават цинични, когато им омръзна да се срамуват. Представяха ни войната като поход срещу човеконенавистната идеология на Хитлер, срещу расизма и прочие, а цялата тази огромна територия, близо половината Африка, бе управлявана именно според основната идея на Хитлер, че някои раси превъзхождат други. Повечето африканци, или поне що-годе образованите, горчиво се усмихваха, като гледаха как белите завоеватели тръгват да се бият с расистката напаст. Забавляваха се да гледат с каква готовност белите им господари тръгват да се бият на който и да е фронт срещу кауза, която на собствената си територия биха бранили до смърт. По време на цялата война вестниците поместваха стотици писма до редакциите, в които се спореше дали е разумно да се дава на африканския войник по-сериозно оръжие от детско пищовче, защото може да го насочи срещу белия си господар или някой ден да се възползва от придобитите умения. С пълно основание се стигна до заключението, че не е разумно.

Имаше две сериозни причини, поради които от самото начало приемахме войната като забавна ирония.

(Отново ме обзема тревожен дух — макар че го ненавиждам, макар че живяхме с този дух месеци и години наред. Той извънредно много — не се съмнявам в това — навреди на всички ни. Сякаш се самонаказвахме, притъпявайки чувствата си, неспособни, или по-скоро отказващи да свържем противоположни неща в едно цяло, с което да живеем, независимо колко е ужасно. Отказът от усилие означава невъзможност да промениш нещо или да го отстраниш. Отказът всъщност означава смърт или ерозия на личността.)

Ще се опитам да изложа само фактите. За хората, общо взето, войната имаше две фази. Първата — когато нещата не вървяха добре и поражението беше възможно. Сталинград сложи край на тази фаза. Втората се заключаваше в това да издържим до победата.

За нас, под „нас“ разбирам хората с леви убеждения и либералите, свързаните с левицата, войната имаше три фази. Първата — когато Русия не признаваше опасността от война. Това смрази предаността ни — на всички ни, петдесетина или стотина души, за които вярата в Съветския съюз бе извор на надежди. Този период завърши с нападението на Хитлер над Русия. Тогава изведнъж бликна невероятна енергия.

Хората са твърде емоционални, стане ли дума за комунизъм или по-скоро за собствените им комунистически партии, и не се замислят върху един въпрос, който след време ще занимава социолозите. Той е свързан с обществената дейност, която се развива в пряка или косвена зависимост от Комунистическата партия. Много хора или цели групи хора, без дори да си дават сметка за това, се вдъхновяват, въодушевяват, дори намират нов стимул благодарение на нея и това се отнася за всички страни, в които съществува дори малобройна комунистическа партия. В нашето малко градче само година след като Русия се включи във войната, в резултат на което левите сили се окопитиха, неочаквано се появиха (извън пряката дейност на партията, за която тук не става дума) малък оркестър, читателски кръжоци, две театрални трупи, филмово дружество, проведе се любителско изследване на условията за живот на африканските деца в градовете, чието публикуване събуди съвестта на белите и позакъснялото им чувство за вина, като провокира и организирането на пет-шест дискусии по африканските проблеми. За първи път в историята на този град се появи нещо като културен живот за радост на стотици граждани, за които комунистите не бяха нищо друго освен шепа хора, достойни само за омраза. Разбира се, много от тези явления не бяха посрещнати с одобрение от самите комунисти, които по онова време преживяваха най-бурния си и догматичен етап, макар тъкмо те да ги бяха вдъхновили, защото дълбоката вяра в хуманността разпръсква вълни в различни посоки.

Така че за нас (а това важеше за всички градове из тази част на Африка) започна период на активна дейност. Този етап, етапът на ликуваща самоувереност, приключи някъде през 1944 година, доста преди края на войната. Промяната не се дължеше на някакво външно събитие, като например промяна на съветската „линия“, а бе назрявала отвътре постепенно и днес, обръщайки се назад, си давам сметка, че бе започнала още със създаването на „комунистическото“ ядро. Разбира се, началото на Студената война сложи край на всички дискусионни клубове, групи и така нататък и дори най-слабият интерес към Китай и Съветския съюз вече бе подозрителен, а не моден. (Чисто културните сдружения обаче — оркестри, театрални трупи и други подобни, продължиха да съществуват.) Само че когато „левите“, „прогресивните“ или „комунистическите“ настроения — от дистанцията на времето е трудно да кажа коя е точната дума, бяха в своя апогей в градчето ни, основното ядро хора, които ги бяха вдъхновили, ги обзе инертност, объркване или в най-добрия случай действаха единствено от чувство за дълг. По онова време, разбира се, никой не долавяше промяната, но тя бе неизбежна. Сега вече е очевидно, че в самата структура на една комунистическа партия или група е заложен принципът на отлюспването. Всяка комунистическа партия съществува и дори процъфтява благодарение на този процес на отлюспване на отделни личности или групи не заради лични качества или недостатъци, а в зависимост от това доколко са в крак с вътрешното развитие на партията в даден момент. Нашата малка аматьорска и всъщност абсурдна група мина през всички перипетии, през които бе минала и групата „Искра“ в Лондон в началото на века, в зората на организираното комунистическо движение. Ако поне отчасти познавахме историята на комунистическото движение, щяхме да си спестим цинизма, неудовлетвореността, объркването, но не за това ми е думата. В нашия случай вътрешната логика на централизма предизвика неизбежен разпад, тъй като нямахме никаква връзка с евентуално съществуващите други африкански движения — тогава националните движения, както и профсъюзите тепърва се зараждаха. Само неколцина африканци тайно се събираха под носа на полицията, но те ни нямаха доверие, защото бяхме бели. Един-двама идваха да се съветват с нас по технически въпроси, но така и не разбрахме какви в действителност са намеренията им. Просто група войнствени бели политикани, заредени с всевъзможна информация относно организирането на революционните движения, действаше в пълна изолация, защото черните маси още не бяха започнали да се надигат и това щеше да продължи още няколко години. Същото важеше и за Комунистическата партия в Южна Африка. Ако не бяхме чуждо тяло, без корени, споровете, конфликтите и дебатите вътре в групата биха могли да доведат до разрастването на групата ни, но вместо това те бързо я разбиха. Само за една година се разцепихме, появиха се групички, откроиха се предатели, както и вярно, здраво ядро, чийто състав, с изключение на един-двама души, непрекъснато се менеше. Хабяхме доста нерви, защото не разбирахме цялостния процес. Макар да съм сигурна, че процесът на саморазрушение започна от самото начало, не бих могла да кажа кога се промениха разговорите и поведението ни. Продължавахме да работим все така усилено, но с чувството за нарастващ цинизъм. Дори вицовете ни извън официалните събрания бяха напълно противоположни на това, което говорехме и в което мислехме, че вярваме. Оттогава се научих да слушам внимателно какви вицове си разправят хората. Нотки на злост, на цинизъм за десетина години могат да се развият във вътрешна язва, която да порази целостта на личността. Често съм наблюдавала подобни случаи, и то далеч не само в политически или комунистически организации.

Групата, която искам да опиша, бе създадена след невероятни боричкания в „партията“ (поставям „партията“ в кавички, защото не бе официално учредена организация, а по-скоро сдружение на емоционална основа). Тя се разцепи на две, и то заради нещо много дребно — толкова дребно, че дори съм забравила какво точно, но помня примесеното с ужас изумление, обзело всички ни, от това, че един дребен организационен въпрос може да предизвика такава омраза и злоба. Двете групички се съгласиха да продължат съвместната си работа — проявихме поне дотолкова благоразумие, — но възприехме различни стратегии. Дори днес ме напушва смях, породен от отчаянието — всичко бе толкова нелепо, в действителност бяхме шепа изгнаници, с типичното за изгнаници яростно озлобление, предизвиквано от дреболии. А всички ние, около двайсетина души, бяхме изгнаници, защото идеите ни бяха изпреварили развитието на страната с години. Даа, сега си спомних, че се скарахме, защото половината членове се оплакаха, че в организацията има хора „без корен в страната“. Затова се разцепихме.

А сега за нашата групичка. Имаше трима души от военновъздушните сили, които се познаваха още от Оксфорд — Пол, Джими и Тед. Още — Джордж Хаунслоу, пътен работник. И Вили Роде, бежанец от Германия. Моя милост. Мерироуз, която всъщност бе местна. Аз бях изключение в групата, защото бях необвързана, в смисъл че поначало бях дошла в колонията по своя воля и можех да си тръгна, когато пожелая. Защо не си тръгвах ли? Ненавиждах страната, и то още от времето, когато пристигнах тук за първи път през 1939 година, за да се омъжа и да стана съпруга на фермер, който отглеждаше тютюн. Бях срещнала Стивън предната година в Лондон по време на почивката му. В деня след пристигането ми във фермата разбрах, че харесвам Стивън, но никога няма да свикна с фермерския живот. Ала вместо да се върна в Лондон, отидох в града и станах секретарка. Години наред животът ми се състоеше от дейности, които вършех с половин сърце, с мисълта, че са временни, за кратко, но всъщност се задържах доста дълго. Така например станах „комунистка“, защото левите бяха единствените хора в града с някаква нравствена сила, единствените, за които расовата дискриминация бе нещо чудовищно. И все пак у мен винаги съществуваха две личности — „комунистката“ и Анна и през цялото време Анна преценяваше комунистката. Както и обратно. Вероятно бях изпаднала в някаква летаргия. Знаех, че войната наближава и ще стане трудно да се прибера у дома, но въпреки всичко останах. Макар че не се радвах на живота — развлеченията не ми доставят удоволствие, но все пак ходех след работа на гости, на танци, играех тенис, правех слънчеви бани. Всичко сякаш е било толкова отдавна, че съм забравила какво изпитвах, когато вършех тези неща. Забравила съм какво значи да бъдеш секретарка на мистър Камбъл, да танцуваш всяка вечер и прочие. Все едно не съм била аз. Виждах се обаче отстрани, но и това стана възможно едва онзи ден, когато открих стара черно-бяла фотография, на която се виждаше дребно, слабо, крехко момиче с почти кукленски вид. Разбира се, бях по-изискана от местните момичета, но много по-неопитна — в колонията човек бе далеч по-свободен да прави каквото пожелае. Момичетата там можеха да вършат неща, за които аз в Англия трябваше направо да се боря. Моята изисканост се свеждаше само до литературата и общуването. Но в сравнение с момиче като Мерироуз, при все че наглед бе крехка и ранима, аз бях направо бебе. На снимката съм застанала на стъпалата пред Клуба, с ракета за тенис в ръка. Гледам весело, но критично. Лицето ми е дребно, изострено. Тъй и не успях да придобия чудесното добродушие на хората от колонията. (Защо пък да е толкова чудесно? И все пак ми харесва.) Забравила съм обаче какво изпитвах, помня само как всеки ден, дори след избухването на войната, си повтарях, че вече е време да си взема билет обратно за дома. Горе-долу по това време срещнах Вили Роде и се забърках в политиката. Не ми беше за първи път. Бях твърде млада, разбира се, за да участвам в Испанската гражданска война, но сред приятелите ми имаше участници, така че комунизмът и левицата не бяха за мен нови понятия. Не харесвах Вили. И той не ме харесваше. И все пак заживяхме заедно, доколкото това бе възможно в малко градче, където всичко се знае. Бяхме отседнали в един и същи хотел и се хранехме заедно. Живяхме така три години. При все това не се харесвахме, нито се разбирахме. Дори не ни доставяше удоволствие да спим заедно. Разбира се, тогава бях много неопитна, защото бях спала единствено със Стивън, и то за кратко. Но дори тогава и Вили, и аз съзнавахме, че сме несъвместими. Сега, когато повече разбирам от секс, съзнавам, че думата „несъвместими“ има съвсем конкретно значение. Тя не означава, че не си влюбен или състрадателен, нито че си нетърпелив или просто неопитен. Двама души могат да бъдат сексуално несъвместими, докато с други изпитват огромно удоволствие в леглото. Някак самите химически структури на телата им се отблъскват. Е, двамата с Вили разбирахме това много добре, затова честолюбието ни не бе накърнено. Но чувствата ни бяха, поне в това отношение. Изпитвахме един към друг нещо като състрадание. И двамата постоянно бяхме обзети от тъжното съзнание за безсилието да си доставим радост един на друг. Нищо не ни пречеше да си намерим други партньори. Но не го правехме. За себе си не се учудвам, защото имам едно качество, което наричам летаргия, а може да се нарече и любопитство — то ме кара да протакам нещата дълго, след като е трябвало да сложа точка. Дали това не е слабост? Докато не написах тази дума, не допусках, че може да се отнася до мен. А може да е точно слабост. Вили не беше слаб. Тъкмо обратното, той бе най-безмилостният човек, когото познавам.

Като написах горното, се сепнах. Какво имам предвид? Та Вили можеше да бъде и невероятно мил. И си припомних как през онези години установих, че каквото и определение да използвах за Вили, винаги можех да употребя и противоположното. Да. Потърсих в старите си тетрадки. Намирам цял списък определения под надслов „Вили“:

Безмилостен	Човечен
Студен	Топъл
Сантиментален	Трезв

И така, до края на страницата. А отдолу съм написала: „Самото изброяване на тези думи за Вили ме накара да разбера, че изобщо не го познавам. Защото не е нужно да се изреждат думи за човек, когото разбираш.“

Но онова, което разбрах сега, а тогава още не знаех, е, че всички тези думи губят смисъл, започнеш ли да описваш даден човек. За да опишеш някого, казваш: „Кръглите очила на Вили, седнал непохватно начело на масата, просветнаха пред обърнатите към него погледи, след което той с официален тон и грубоват хумор каза…“ Нещо от този род. И в това е проблемът, който мира не ми дава (колко странно се е проявил преди толкова години у мен този интерес към безпомощното изреждане на противоположни думи, без да разбирам в какво може да прерасне) — щом съм осъзнала безсмислието на думи като добър/лош, силен/слаб, аз всъщност приемам аморалността и аз наистина я приемам в мига, в който започвам да пиша „разказ“ или „роман“, защото просто не ме е грижа за нищо друго. Интересува ме единствено да опиша Вили и Мерироуз така, че читателят да ги усети като живи. И след като двайсет години живях с или край левичари, а това ще рече двайсет години обсебена от въпроса за морала в изкуството, сега ме интересува единствено това. Значи с други думи твърдя, че човешката личност, този уникален пламък, е тъй свята за мен, че всичко останало е без значение. Това ли наистина твърдя? И ако е така, какво означава всичко?

Но да се върна към Вили. Той бе емоционалният център на нашата подгрупа, а допреди разцеплението беше център и на голямата група — сега другата подгрупа се ръководеше от друг човек, също силна личност като Вили. Вили бе център поради непоклатимата си увереност в собствената си правота. Много го биваше в диалектиката — можеше да анализира даден социален проблем с проникновение и интелигентност, а в следващия миг да изрече някоя глупашка догма. С времето ставаше все по-твърдолинеен. Но най-странното бе, че все така привличаше хората, при това доста по-проницателни от него, дори когато съзнаваха, че говори глупости. И когато започнахме открито да се занасяме пред него и със самия него или на някоя от чудовищните му недомислици, продължавахме да кръжим около Вили като сателити и да бъдем зависими от него. Потресаващо.

Когато например той за първи път се изяви и ние го приехме в групата, ни каза, че е членувал в нелегална организация, бореща се срещу Хитлер. Дори чухме някаква невероятна история как убил трима есесовци и тайно ги заровил, а после избягал през границата за Англия. И ние, разбира се, му вярвахме. И защо не? Дори когато дошлият от Йоханесбург Сам Кетнър, негов познат от години, ни каза, че в Германия Вили бил обикновен либерал, никога не бил членувал в антихитлеристка група и напуснал Германия само защото навършил години за постъпване в армията, ние все едно продължихме да му вярваме. Дали защото смятахме, че е способен на всичко това? Да, сигурна съм, че беше способен. С други думи нима човек не е толкова добър, колкото е в собствената си фантазия?

Ала не историята на Вили искам да разкажа — по онова време такива истории често се срещаха. За него, бежанеца от цивилизована Европа, периодът на войната означаваше застой в глуха линия. Искам да опиша характера му, стига да мога. И така, най-забележителното нещо у него бе, че обмисляше с най-големи подробности какво може да му се случи през следващите десет години и предварително да изготви план. Повечето хора направо не проумяват как може човек непрекъснато да обмисля как ще се справи с всички непредвидени обстоятелства например след пет години. Думата, използвана в подобни случаи, е опортюнизъм. Ала малцина са истински опортюнисти. Защото затова е необходима не просто трезва самопреценка, което доста често се среща, но и непреклонна, целеустремена енергия, което е рядкост. През петте години на войната например всяка събота сутрин Вили неизменно пиеше бира (а той мразеше бирата!) с един човек от Отдела за разследване на престъпността (когото ненавиждаше) само защото беше преценил, че има голяма вероятност след време този човек да стане важна клечка и да му бъде от полза. И излезе прав, защото след края на войната тъкмо този човек помогна на Вили да уреди документите си много преди другите бежанци. И Вили има възможност да напусне колонията няколко години по-рано от другите. Оказа се, че решил да се върне в Берлин, а не да живее в Англия, но ако беше избрал Англия, щеше да му е необходимо британско поданство и прочие. Изобщо във всяко негово действие се долавяше добре обмислен план. Но тази му склонност изглеждаше толкова преднамерена, че никой не я възприемаше сериозно. Ние например смятахме, че онзи служител от криминалния отдел наистина му допада като човек, но се срамува да признае, че харесва „класов враг“. А когато Вили току кажеше: „Един ден ще ми потрябва…“, ние мило се усмихвахме като на слабост, която просто му придава по-човешки облик.

Защото естествено смятахме, че у него има нещо твърде нечовешко. Той изпълняваше ролята на комисар, на комунистическия интелектуален водач. И все пак по-голям традиционалист не съм срещала. Искам да кажа, че дълбоко у себе си той ценеше реда, коректността, установените порядки. Спомням си как Джими се занасяше с него и казваше, че ако Вили поведе успешна революция в сряда, в четвъртък вече ще е създал министерство на общоприетия морал. В такива случаи Вили заявяваше, че е социалист, а не анархист.

Той не знаеше какво е истинско съчувствие към емоционално слабите, бедните или отритнатите. Презираше онези, които допускаха личните им чувства да объркват живота им. Но това съвсем не означаваше, че не бе в състояние цели нощи да съветва и поучава някой изпаднал в беда, макар че от съветите му страдалецът най-често се чувстваше потиснат и непълноценен.

Вили бе получил възможно най-традиционното възпитание, характерно за едрата буржоазия. Берлин в края на двайсетте и трийсетте години, свят, който наричаше декадентски, но от който самият той до голяма степен бе част; леки, типични за възрастта хомосексуални забежки на тринайсет години; прелъстяване от прислужницата на четиринайсет; а после — компании, бързи коли, кабаретни певици; сантиментален опит за превъзпитание на една проститутка, който вече предизвикваше у него сантиментален цинизъм; аристократично презрение към Хитлер и винаги — много пари.

Той неизменно — дори тук, в колонията, където изкарваше по няколко лири седмично — се обличаше безупречно, много елегантен в костюм, ушит му за десет шилинга от индийски шивач. Беше среден на ръст, слаб, леко приведен. Косата му бе гъста, лъскава и идеално пригладена, но бързо оредяваше отпред. Имаше високо бледо чело, необичайно студени зеленикави очи, скрити зад дебели очила, и властно издаден нос. Обикновено внимателно изслушваше хората, а очилата му пробляскваха. После ги сваляше — в първия миг очите му неуверено примигваха, докато се приспособят, но изведнъж рязко се свиваха и ставаха критични — и тогава започваше да говори с такова нескрито високомерие, че всички направо онемяваха. Такъв беше Вилхелм Роде, професионалният революционер, който по-късно (след като не успя да получи добре платена служба в лондонска фирма, както бе очаквал) замина за Източна Германия (като отбелязваше с обичайната си брутална откровеност: „Разправят, че много добре си живеели там, с коли и шофьори…“) и стана високопоставен служител. Сигурна съм, че е много добросъвестен служител. Сигурна съм и че когато се налага, проявява човечност. Но съм го запомнила такъв, какъвто беше в Машопи, помня какви бяхме всички в Машопи — струва ми се, че през целия период на политическа дейност, през всичките тези години на нощни разговори и активна работа много по-малко проявявахме истинската си същност, отколкото в Машопи. Макар че, разбира се, както съм отбелязвала, това е така само защото тогава живеехме в политически вакуум, без никаква възможност да се изявим, като поемем политическа отговорност.

Тримата мъже от авиационната база ги свързваше само униформата, макар че в Оксфорд са били приятели. Признаваха, че краят на войната ще сложи край и на близостта им. Понякога дори признаваха, че не се харесват истински и го казваха с непринудения, самоироничен, безцеремонен тон, с който всички ние говорехме през този период — всички, с изключение на Вили, който прибягваше до подобен тон и маниер само колкото да не притеснява останалите. Така той разбираше участието си в анархията. Та в Оксфорд въпросните трима били хомосексуалисти. Като написах тази дума и я поглеждам отстрани, разбирам, че може да предизвика притеснение. Но като си спомня как изглеждаха тримата и какви характери имаха, преставам да се шокирам или притеснявам. Но друго е, като видиш думата „хомосексуалист“ написана — да, трябва да преодолея собствената си неприязън и неловкост. Странно. За да уточня, ще добавя, че само след 18 месеца тримата вече пускаха шеги относно „хомосексуалния ни период“ и се надсмиваха над себе си, че са вършили нещо само защото е било модно. Общуваха с двайсетина младежи със свободно поведение, донякъде с леви убеждения, донякъде с литературна дарба и до един бяха имали всевъзможни сексуални връзки помежду си. И пак, така казано, звучи пресилено. Всъщност тогава войната едва бе започнала, те чакали повиквателни и от дистанцията на времето става ясно, че умишлено са се държали някак безотговорно в знак на социален протест, а сексът е бил просто част от протеста.

Най-забележителен от тримата, но само заради чара си, бе Пол Блакънхърст. Той е прототипът на образа на „доблестния млад пилот“ от „Границите на войната“, преливащ от ентусиазъм и идеализъм. В действителност у него нямаше и капка ентусиазъм, но създаваше такова впечатление поради живия си интерес към всякакви морални и социални аномалии. Чарът му, както и подчертаната изисканост на всяко негово действие, прикриваше действителната му студенина. Беше висок младеж, добре сложен, едър, но с леки и бързи движения. Лицето му бе кръгло, с кръгли наситеносини очи и с необичайно бяла и чиста кожа, с бледи лунички по очарователния нос. Върху челото му все падаше мек, гъст кичур. На слънце косата му блестеше досущ като златна, а на сянка бе златистокестенява. Добре очертаните му вежди също меко проблясваха. Когато се запознаваше с някого, удостояваше човека насреща си със съвършено сериозен, учтиво изпитателен, прекомерно почтителен, ясно син, лъчист поглед и в усилието си да засвидетелства искрено уважение дори леко се привеждаше. Когато за първи път се срещаше с някого, говореше с тих, очарователен, почтителен шепот. Малцина устояваха на обаянието на този прекрасен млад мъж, който твърде ярко подчертаваше (макар и против волята си, разбира се) очарованието на униформата. На повечето хора им трябваше доста време, докато проумеят, че им се подиграва. Виждала съм как жени, дори мъже, внезапно осъзнали смисъла на някоя от жестоките му, изречена провлачено забележка, буквално пребледняват от изненада и се вторачват в него, изумени, че човек може да бъде така непринудено искрен и същевременно толкова преднамерено жесток. Всъщност той много приличаше на Вили, но само по високомерие. Високомерието на аристократа. Той беше англичанин от заможно семейство, извънредно интелигентен. Родителите му имаха знатен произход — баща му бе сър Еди-кой си. В поведението и движенията му се долавяше онази пълна увереност, която идва в резултат на възпитанието в добре осигурено семейство с традиции, без никакви парични проблеми. „Фамилията“ — разбира се, той говореше за нея подигравателно — се разпростираше по всички висши стъпала на английското общество. Понякога Пол казваше провлачено: „Преди десетина години бих могъл да твърдя, че Англия ми принадлежи, така и беше. Разбира се, войната ще промени нещата, нали?“ Но усмивката му подсказваше, че изобщо не го вярва и разчита на нашата интелигентност и ние, подобно на него, да не го вярваме. Вече му беше уредено след края на войната да започне работа в Лондонското сити. Но той и с това се подиграваше. „Ако се оженя за добра партия — заявяваше той, като се усмихваше само с ъгълчетата на красивата си уста, — ще стана индустриален магнат. Интелигентен съм, имам и образование, и произход. Нужни са ми само пари. А ако не се оженя за добра партия, ще стана лейтенант. Много по-забавно е, разбира се, да изпълняваш команди, а и по-малко отговорно.“ Но всички бяхме убедени, че ще стане най-малко полковник. Странното беше, че тези разговори се водеха, когато нашата „комунистическа“ група бе най-самоуверена. Едно лице — за в стаята на комитета, друго — за в кафенето след това. Но нещата бяха далеч по-сериозни. Защото ако Пол беше въвлечен в политическо движение, където да намери приложение на дарбите си, той щеше да му служи докрай, както и Вили, който стана комунистически администратор, след като не успя да създаде модерна кантора за бизнес консултации (за което имаше талант). Като се обръщам назад, разбирам, че аномалиите и цинизмът на онова време бяха само предзнаменование за предстоящите събития.

Междувременно Пол непрекъснато си правеше шеги със „системата“. Той изобщо не вярваше в нея, това се разбира от само себе си, и подигравките му бяха искрени. Но в ролята си на бъдещ лейтенант току вдигаше ясните си сини очи към Вили и казваше провлачено: „Добре използвам времето си, не мислиш ли? Като наблюдавам другарите. Ще имам предимство пред конкурентите лейтенанти, а? Да, ще познавам врага. Може да си и ти, скъпи ми Вили. Нали?“ Вили отвръщаше неохотно с лека, одобрителна усмивка. Веднъж дори каза: „Ти си добре, има за какво да се върнеш. А аз съм бежанец.“

Обичаха да са заедно. Макар Пол по-скоро да би умрял, отколкото да признае (в ролята си на бъдещ индустриален магнат), че изобщо проявява някакъв сериозен интерес към каквото и да било: интересуваше се от история, защото изпитваше интелектуално удоволствие от парадокса — а тъкмо това означаваше за него историята: парадокс. Вили споделяше страстта му — към историята, не към парадокса… Спомням си как веднъж каза на Пол: „Само един истински дилетант може да гледа на историята като на поредица от невероятни събития…“, а Пол отвърна: „Но, скъпи ми Вили, аз съм представител на отмираща класа и ти пръв трябва да разбереш, че не мога да си позволя да имам друго отношение, нали така?“ Озовал се в офицерската столова сред хора, повечето от които считаше за слабоумни, на Пол му липсваха сериозните разговори, макар че естествено никога не би си го признал. И смея да кажа, че преди всичко се привърза към нас, защото ние му предложихме да се присъедини. А другата причина бе, че е влюбен в мен. Но по онова време в определен момент всички бяхме влюбени в един или друг. По думите на Пол: „Задължително е във времето, в което живеем, да бъдем влюбени в колкото се може повече хора.“ Тези думи не бяха продиктувани от предчувствие, че ще бъде убит. Дори за миг не допускаше, че ще го убият. Беше изчислил шансовете си с математическа точност. Сега те бяха много по-големи, отколкото по-рано, по време на битката за Великобритания. Щеше да лети с бомбардировачи, далеч по-безопасни от изтребителите. А и някакъв негов чичо, свързан с висшето ръководство на въздушните сили, бе поразпитал и установил (или най-вероятно уредил), че Пол ще бъде изпратен не в Англия, а в Индия, където броят на убитите е сравнително малък. Смятам, че Пол наистина „не знаеше що е страх“. Или казано другояче, нервите му, по рождение добре защитени в резултат на охолния живот, не бяха свикнали да изпращат каквито и да е сигнали за обреченост. Казаха ми — онези, които летяха с него — че винаги бил хладнокръвен, самоуверен, точен, въобще роден пилот.

В това отношение беше различен от Джими Макгарт, също добър пилот, който изпитваше ужасен страх. Джими често идваше в хотела след цял ден пилотиране и заявяваше, че му призлява от напрежение. Признаваше, че по цели нощи не спи от тревога. Унило споделяше предчувствието си, че на следващия ден ще го убият. А после ми звънеше от базата да каже, че предчувствието му се е сбъднало, защото „хвърчилото“ му било улучено и само по чиста случайност останал жив. За него обучението бе непрестанно мъчение.

Въпреки това в Германия Джими бе пилот на бомбардировач — и то несъмнено много добър пилот — през цялата последна фаза на войната, когато най-систематично разрушавахме немските градове. Летя непрекъснато повече от година и остана жив.

Пол бе убит ден преди да напусне колонията. Преместваха го в Индия, така че чичо му бе излязъл прав. Последната вечер прекара с нас на парти. Обикновено не прекаляваше с алкохола дори когато се правеше, че пие наравно с нас. Но в онази нощ бе мъртвопиян и се наложи Джими и Вили да го набутат във ваната на хотела, за да изтрезнее. При изгрев-слънце се отправи обратно към базата, за да се сбогува с приятелите си. Стоял на пистата, както ми разказа Джими по-късно, все още замаян от алкохола, а изгряващото слънце го заслепявало — макар че човек като него, разбира се, с нищо не би издал състоянието си. Пристигнал самолет и се приземил съвсем наблизо. Пол се обърнал и заслепен от слънцето, се втурнал направо към перката, която сигурно му се е сторила като сияние. Витлото отрязало краката му под чатала. Умрял намясто.

Джими също произхождаше от заможно семейство, но беше шотландец, а не англичанин. Но в него нямаше нищо шотландско, освен когато се напиеше — тогава ставаше сантиментален в приказките си за английските зверства преди столетия, като например клането в долината Гленкоу. Говореше с подчертан, провлачен оксфордски акцент. Трудно се придобива подобен акцент в Англия, а в колонията звучеше направо абсурдно. Джими съзнаваше това и нарочно го подчертаваше, за да дразни тези, които му бяха неприятни. А пред нас, като пред приятели, се оправдаваше: „В края на краищата — казваше той — разбирам, че звучи глупаво, но с този скъпо струващ глас ще си изкарвам прехраната след войната.“ Така че Джими, подобно на Пол, отказваше — дори с частица от себе си — да повярва в бъдещето на социализма, който проповядваше. Семейството му, общо взето, не бе така знатно като семейството на Пол. По-скоро се числеше към западащ клон на фамилията. Баща му бе непрокопсал полковник в Индия в оставка — не прокопсал, както подчертаваше Джими, защото… „Не е на мястото си. Обича индийците и го вълнуват неща като човечност и будизъм — какво ще кажете!“ Често се връщал мъртвопиян, казваше Джими, но мисля, че го добавяше за колорит, защото ни показваше и стихове, написани от стареца, и вероятно тайно се гордееше с него. Бе единствено дете и майка му, която той обожаваше, го родила, когато вече била прехвърлила четирийсетте. Физически беше същият тип като Пол — поне на пръв поглед. Погледнати от стотина ярда, ясно личеше, че са от едно и също тесто, дори бе трудно да ги различиш. А отблизо приликата помежду им само подчертаваше коренно различната им същност. Джими бе едър, дори тромав. И стъпката му бе тежка, а ръцете — големи, но пухкави като на дете. Чертите му, макар да бяха като издялани от бял мрамор, също като на Пол, със същите сини очи, далеч не излъчваха изящество, а в погледа му се долавяше нещо трогателно, примесено с детинското желание да се хареса. Косата му, безцветна и лишена от блясък, се спускаше на сплъстени кичури. С удоволствие изтъкваше, че имал декадентска физиономия. Лицето му бе възпълно, месесто, дори отпуснато. Нямаше големи амбиции, искаше само да стане професор по история в някой университет и успя. За разлика от другите той наистина беше хомосексуалист, макар да му се искаше да не е. Бе влюбен в Пол, когото същевременно презираше и който, от своя страна, се дразнеше от него. Доста по-късно се ожени за петнайсет години по-възрастна жена. Миналата година получих писмо, в което ми описваше брака си — очевидно бе писал писмото пиян, връщайки се към миналото. Няколко седмици спали заедно с минимално удоволствие за нея и никакво за него — „макар че положих усилия, уверявам те“. После тя забременяла и с това сексът помежду им приключил. Накратко, доста типичен английски брак. Жена му, изглежда, не подозира, че той не е нормален мъж. Джими е твърде зависим от нея и ако тя умре, подозирам, че може да се самоубие или пропие.

Тед Браун беше най-големият образ. Произхождаше от голямо работническо семейство и цял живот бе печелил стипендии за разни училища, а накрая и за Оксфорд. Беше единственият истински социалист от тримата — искам да кажа, социалист до мозъка на костите си. Вили често се оплакваше, че Тед се държи така, „сякаш живее в процъфтяващо комунистическо общество или е израснал в някоя проклета комуна“. В такива случаи Тед го поглеждаше, искрено учуден — не можеше да разбере какво лошо има в това. А после свиваше рамене и запален по нещо ново, забравяше за Вили. Беше жив, енергичен, слаб, висок младеж със светлокафяви очи и черна коса, който вечно нямаше пари, защото ги раздаваше и вечно ходеше небрежно облечен, защото нямаше време да се занимава с дрехите си или защото и тях раздаваше, никога нямаше време за себе си, защото го посвещаваше на другите. Страстта му бе музиката и в това отношение се бе самообразовал доста добре, увличаше се и от литературата, обичаше ближните си, които му се струваха жертви на гигантска, едва ли не космическа конспирация срещу истинската им природа. А по природа те естествено бяха красиви, великодушни и благородни. Понякога заявяваше, че предпочитал да е хомосексуалист. Това означаваше, че има безброй протежета. В действителност не можеше да се примири с мисълта, че други младежи със същия класов произход нямат неговите възможности. Току изнамираше някой буден техник в базата или младеж, отишъл на събрание в града от искрен интерес, а не просто от немай-къде, и сериозно се залавяше с него — караше го да чете, просвещаваше го музикално, разясняваше му, че животът е прекрасно приключение, а пред нас разпалено твърдеше, че „намериш ли затисната под камък пеперуда, трябва да я спасиш“. Току нахълтваше в хотела с някой недодялан, самовглъбен младеж и ни молеше „да се заемем с него“. И ние се заемахме. За двете години, прекарани в колонията, Тед спаси над десет „пеперуди“ и всички те, макар и да не го приемаха напълно сериозно, бяха преизпълнени с обич и уважение към него. Той бе влюбен едновременно във всички тях. Промени живота им. След войната, вече от Англия, продължи да поддържа връзка с тях, караше ги да учат, насочи ги към Лейбъристката партия — по онова време самият той вече не беше комунист, и правеше всичко възможно да не изпаднат, както се изразяваше, отново в летаргия. Ожени се много романтично за една германка въпреки всички пречки, родиха им се три деца и сега преподава английски в училище за умствено изостанали. Тед бе способен пилот, но съвсем в свой стил умишлено се провали на последните изпити, защото точно тогава се бореше за душата на едно магаре от Манчестър, което не желаеше да развива музикалните си заложби и упорито предпочиташе футбола пред литературата. Обясняваше ни, че независимо от настъплението на фашизма много по-важно било да спасиш от мрака някое човешко същество, отколкото да бъдеш допълнителна бройка във военновъздушните операции. Тъй че той престана да лети, изпратиха го в Англия и постъпи на работа в мините, където получи трайно увреждане на дробовете. По ирония на съдбата начинанието с младежа, заради когото се отказа да лети, бе единственият му провал.

Когато го изхвърлиха от мината като негоден за работа, успя някак да си уреди да замине за Германия като възпитател. Съпругата му, германката, практична, оправна жена и добра болногледачка, много му помага. Сега Тед се нуждае от грижи. С горчивина казва, че състоянието на дробовете му го принуждавало да изпада в „летаргия“.

В колонията дори Тед се дразнеше от преобладаващото настроение. Не понасяше разправиите и дрязгите в групата и когато се разцепихме, чашата преля. „Очевидно не съм комунист намясто — заяви той на Вили, навъсено и унило, — защото всички тези дребнави ежби ми се струват пълна глупост.“ „Очевидно не си — отвърна Вили. — Чудех се кога ли ще го проумееш.“ Тед се тревожеше най-вече, че следвайки логиката на предишната полемика, беше останал в групата на Вили. Макар да смяташе лидера на другата подгрупа, ефрейтор от военновъздушната база, стар марксист, за „сух бюрократ“, като човек го харесваше повече от Вили. Но бе предан на Вили… което ме навежда на мисълта за нещо, върху което по-рано не се бях замисляла. Непрекъснато пиша думата „група“. Група означава събрани заедно хора. А това се свързва с общи взаимоотношения — вярно, че с месеци прекарвахме заедно часове наред. Но като се обърна назад да си спомня какво точно стана, нещата стояха съвсем другояче. Например не мисля, че Тед и Вили някога изобщо са разговаряли — от време на време просто се заяждаха. Всъщност не, веднъж успяха да се спречкат яростно. Седяхме на верандата на хотел „Машопи“ и макар че не помня за какво бе кавгата, добре си спомням как Тед изкрещя: „Ти си в състояние да застреляш петдесетина души преди закуска, а после да седнеш и да се натъпчеш. Или не, по-скоро ще накараш някой друг да ги застреля вместо теб, точно това ще направиш.“ А Вили отговори: „Да, ако е необходимо, ще го направя…“ И така — повече от час, а през това време една след друга се нижеха волски каруци, сред облак бял пясъчен прахоляк, влакове профучаваха от Индийския океан към столицата, фермери в сиво-кафяви дрехи пиеха на бара, групички безработни африканци се мотаеха в сянката на екзотичното дърво наблизо и търпеливо очакваха големия шеф, мистър Бутби, да им отдели време да поговорят ще ги вземе ли на работа.

А другите ли? Пол и Вили постоянно говореха за история. Джими спореше с Пол, обикновено все на исторически теми, но в действителност Джими непрекъснато припяваше, че Пол бил лекомислен, студен, бездушен. Пол и Тед нищо не ги свързваше, дори не се караха. Колкото до мен, аз бях в ролята на „приятелката на лидера“ — служех за спойка, до болка позната роля. Но ако взаимоотношенията ми с някого от тези момчета станеха по-сериозни, щях, разбира се, да престана да бъда обединяваща фигура, а тъкмо обратно — щях да ги разединя. Освен това си имахме и Мерироуз, недостижимата красавица. Що за група бяхме всъщност? Какво ни свързваше? Струва ми се, че всичко идваше от неизчерпаемата неприязън и взаимно привличане между Пол и Вили, които толкова си приличаха, а им бяха предопределени коренно различни съдби.

Да, гърленият, прекалено правилен английски на Вили и изисканата, надменна реч на Пол звучаха нощем часове наред в хотел „Гейнсбъро“. Това е най-ясният ми спомен за групата от периода, преди да се преместим в „Машопи“ и всичко да се промени.

Хотел „Гейнсбъро“ в действителност бе пансион, където хората отсядаха за дълго. Повечето пансиони в града бяха преустроени частни домове, без съмнение уютни, но същевременно неприятно претенциозни. Живях в един такъв пансион около седмица и напуснах — не можах да понеса контраста между неподправения колониализъм на града и превзетата изисканост в пансиона, пълен с благовъзпитани англичани, които се държаха така, сякаш изобщо не са напускали Англия. Хотел „Гейнсбъро“ бе построен наскоро — голяма, шумна, грозна сграда, пълна с бежанци, чиновници, секретарки и семейни, които не можеха да си намерят нито къща, нито апартамент, понеже градът бе претъпкан заради войната и наемите скачаха главоломно.

Напълно в свой стил, само седмица след като се настани в хотела, Вили успя да си издейства специални привилегии, при това независимо че е германец, сиреч представител на вражеската страна. Другите германски бежанци се представяха за австрийци или стояха настрани, а той се бе регистрирал като „Д-р Вилхелм Карл Готлиб, Берлин, 1939“. Директно. Съдържателката на хотела, мисис Джеймс, направо благоговееше пред него. Беше се постарал да я уведоми, че майка му е графиня. Тя действително бе графиня. Мисис Джеймс го смяташе за лекар, а той не си направи труда да й обясни какво означава титлата „доктор“ в Европа. „Не съм виновен, че е толкова глупава“ — оправдаваше се той в отговор на нашите упреци. Даваше й безплатни съвети по правни въпроси, държеше се ту снизходително, ту грубо с нея, когато не получаваше каквото иска — накратко, караше я да се върти около него „като подплашено кученце“ по собствените му думи. Тя бе вдовица на миньор, починал при срутване, около петдесетгодишна жена, възпълна, измъчена, непохватна и вечно потна. Гощаваше ни с яхнии, тиква и картофи. Черните й прислужници я мамеха. Вечно бе на загуба, докато Вили, без някой да го е молил, още в края на първата седмица от престоя си не я посъветва как да ръководи хотела. След указанията му тя доста се замогна — когато дойде време Вили да напусне хотела, вече бе богата жена с направени по негова препоръка инвестиции в различни видове собственост из целия град.

Аз живеех в стаята до Вили. Хранехме се на една маса. Приятелите ни се отбиваха по всяко време на денонощието. За нас огромната, неугледна трапезария, която спираше да работи в осем (вечерята бе от седем до осем), се отваряше дори след полунощ. Или сами си правехме чай в кухнята, а мисис Джеймс най-много да слезе по халат и с омиротворителна усмивка да ни помоли да говорим по-тихо. Правилникът не позволяваше да се приемат външни лица в стаите след девет, но няколко пъти седмично провеждахме курсове по стаите до четири-пет сутринта. Правехме каквото си искаме, докато мисис Джеймс ставаше по-богата, а Вили току й подхвърляше, че е глупава гъска, лишена от какъвто и да е нюх за бизнес.

Тя отвръщаше: „Да, да, мистър Роде“, изкискваше се и сядаше свенливо на леглото му да изпуши цигара. Съвсем като ученичка. Спомням си думите на Пол: „Смяташ ли, че е редно един социалист да постига целите си, като баламосва възрастна жена?“ „Благодарение на мен тя печели много добре.“ „Имам предвид секса“, каза Пол, а Вили отвърна: „Не разбирам за какво говориш.“ Действително не разбираше. За разлика от жените мъжете трудно осъзнават как да използват въздействието на сексапила си в подобни случаи. И са доста нечестни.

И тъй, за нас хотел „Гейнсбъро“ бе нещо като придатък към Клуба на левите, както и към партийната група, и означаваше напрегната работа.

За пръв път отидохме в хотел „Машопи“, подтикнати от внезапен импулс. Пол ни насочи към него. Летял някъде из околността, но се приземил заради ненадейна буря и се върнал заедно с инструктора си с кола, като по пътя спрели да обядват в хотела. Вечерта Пол пристигна в „Гейнсбъро“ с приповдигнат дух и сподели въодушевлението си.

— Да знаете само какъв хотел е „Машопи“! Насред гъсталака и заобиколен от хълмчета, диваци и страхотна екзотика, а вътре — бар с дартс и най-различни игри, и сервират горещ пай с телешко и бъбречета, а на всичко отгоре съдържателите, мистър и мисис Бутби, са досущ като семейство Гетсби, нали ги помните? Ония, дето държат кръчма на Ейлсбъри. Та тия Бутби сякаш никога не са напускали Англия. Обзалагам се, че той е запасен офицер. Не би могъл да бъде нещо друго.

— Значи тя е бивша барманка — рече Джими, — имат дъщеря хубавелка, която искат да омъжат. Нали си спомняш, Пол, как онова нещастно момиче в Ейлсбъри направо не можеше да откъсне очи от тебе?

— Естествено като колониалисти вие не можете да схванете тънкия парадокс на положението — заяви Тед. За да е по-забавно, в подобни случаи двамата с Вили бяхме представяни като колониалисти.

— Запасни офицери, които сякаш никога не са напускали Англия, държат половината хотели и барове в страната — отвърнах аз. — Бихте могли да се убедите и сами, стига да си бяхте подали носа от „Гейнсбъро“.

За да е още по-забавно, Тед, Джими и Пол до такава степен уж ненавиждаха колонията, че нищо не искаха да знаят за нея. Но в действителност, разбира се, бяха твърде добре информирани.

Беше около седем часът вечерта, време за вечеря в „Гейнсбъро“. Пържена тиква, говежда яхния, компот.

— Хайде да идем да видим този хотел — предложи Тед. — Още сега. Ще пием по една халба и ще хванем автобуса за базата. — Както обикновено, преливаше от ентусиазъм, все едно нямаше никакво съмнение, че „Машопи“ ще ни предложи най-изумителното преживяване в живота.

Погледнахме към Вили. Тази вечер имаше събрание, организирано от Клуба на левите, който тогава бе в апогея си. Редно беше всички да бъдем там. А ние никога, абсолютно никога до този момент не се бяхме измъквали от задължения. Но Вили се съгласи доста непринудено, като че бе нещо съвсем обичайно:

— Защо не. Тази вечер може и друг да изяде тиквата на мисис Джеймс.

Вили караше евтина кола, купена на старо. Качихме се и петимата и се отправихме към „Машопи“, на шейсетина мили от „Гейнсбъро“. Спомням си, нощта бе ясна, но задушна, а звездите — едри и ниски, тежко проблясваха като пред гръмотевична буря. Карахме сред извисилите се канари гранит, осеяли областта. Огромните камъни бяха заредени с топлина и енергия и докато минавахме покрай хълмовете, струи горещ въздух докосваха като с меки длани лицата ни.

Пристигнахме в хотела към осем и половина и заварихме бара облян в светлина и претъпкан с местни фермери. Помещението, малко и уютно, проблясваше с полираната си ламперия и излъскания черен циментен под. Както бе казал Пол, имаше овехтяло табло за дартс и друго за дискове. На бара стоеше мистър Бутби, два метра висок, внушителен, изопнал рамене, с леко шкембе. На едрото му лице с издути от пиене вени се открояваха трезвите му, проницателни очи. Той позна Пол и го попита как върви ремонтът на самолета. На самолета нищо му нямаше, но Пол заразправя надълго и нашироко как едното крило било ударено от светкавица и той катапултирал в клоните на дърветата с парашут, като стискал инструктора под мишница — толкова очевидно неправдоподобна история, че мистър Бутби се почувства неловко от самото й начало. Но Пол разказваше толкова искрено, почтително и увлекателно, че като завърши с думите: „Не трябва да се съмнявам и насред полет да спра, мой дълг е да летя и да умра!“, дори уж изтри една-две мъжествени сълзи. Мистър Бутби неохотно леко изсумтя, като да се засмя, и предложи по чашка. Пол очакваше да го почерпят — награда за героя, тъй да се каже, но мистър Бутби протегна ръка за парите и го изгледа продължително с присвити очи, сякаш казваше: „Да, ясно ми е, че не се шегуваш и стига да можеше, щеше да ме преметнеш.“ Пол с готовност плати и продължи разговора. След няколко минути дойде при нас и сияещ ни каза, че мистър Бутби бил сержант в Британската южноафриканска полиция, че се оженил в Англия по време на отпуска и жена му била барманка в някакво заведение, имали осемнайсетгодишна дъщеря и държали хотела от единайсет години. „При това го поддържате чудесно, ако ми позволите да отбележа — бяхме дочули Пол да казва. — Останах много доволен от обяда днес.“

— Но вече е девет — рече Пол — и ресторантът се затваря, а домакинът не ни е предложил вечеря. Значи се провалих. Ще стоим гладни. Съжалявам.

— Ще видя какво мога да направя аз — каза Вили. Отиде при мистър Бутби, поръча си уиски и само след пет минути уреди да отворят ресторанта специално за нас. Не знам как го направи. Преди всичко той твърде много биеше на очи в бара сред загорелите фермери в сиво-кафяви дрехи и безвкусно облечените им жени — още с появата си прикова погледите на всички. Беше в елегантен кремав костюм от шантунг, черната му коса проблясваше на силната светлина, а лицето му бе бледо и изтънчено. Заяви на прекалено правилния си английски с несъмнен немски акцент, че с приятелите си е изминал целия път от града само и само за да опитат ястията на „Машопи“, за които толкова били слушали и бил сигурен, че мистър Бутби нямало да го разочарова. Говореше със същото високомерие и прикрита жестокост, които звучаха в гласа на Пол, докато разказваше за спускането си с парашут, но мистър Бутби стоеше безмълвен, опрял големите си, безжизнени ръце върху тезгяха, вперил невъзмутим поглед във Вили. След малко Вили спокойно измъкна портфейла си и извади банкнота от една лира. Мисля, че от години никой не се е осмелявал да дава бакшиш на мистър Бутби. За миг той направо онемя. После преднамерено бавно извъртя глава и присвитите му очи проблясваха, докато внимателно преценяваше платежоспособността на Пол, Тед и Джими, застанали с големи халби в ръка.

— Ще видя какво може да направи жена ми… — и излезе иззад бара, като остави банкнотата на Вили на тезгяха. Това бе подкана към Вили да си я прибере, но той я остави и дойде при нас.

— Всичко е наред — заяви той.

Пол вече бе приковал вниманието на една фермерска щерка — около шестнайсетгодишна, хубавичка, пухкава, с муселинена рокля на цветя, с волани. Застана пред нея, вдигнал високо халба, и я заговори с напевния си, приятен глас:

— Още с влизането си исках да ви кажа, че не съм виждал по-хубава рокля, откакто бях в Аскот^[1] преди три години. — Момичето стоеше пред него като хипнотизирано. Цялото се бе изчервило. Мисля, че само след миг щеше да разбере наглостта му. Но тогава Вили се намеси и сложи ръка на рамото на Пол с думите:

— Хайде. Остави за после.

Излязохме на верандата. Оттатък пътя листата на евкалиптовите дървета проблясваха на лунната светлина. Един влак бълваше пара, а по релсите се лееше вода.

— Пол — с тих, яден глас се намеси Тед, — ти си най-сериозното основание да изпозастрелям цялата тъй наречена висша класа, за да се отървем веднъж завинаги от такива като теб.

Начаса се съгласих с него. И не беше за пръв път. Само седмица преди това наглостта на Пол така вбеси Тед, че той, пребледнял от яд, заяви, че повече няма да проговори на Пол: „Нито на Вили — и двамата сте от един дол дренки.“ С Мерироуз го убеждавахме часове наред да се върне при нас. А Пол отвърна без всякакво угризение:

— Та тя не е и чувала за Аскот, а когато разбере какво е, ще се почувства поласкана.

След дълго мълчание единственото, което Тед изрече, бе:

— Не, няма. Няма да се почувства поласкана — и отново настъпи мълчание, през което ние наблюдавахме потрепващите като вълни сребърни листа, а сетне Тед добави: — По дяволите, вие двамата така и няма да проумеете някои неща до края на живота си. Но какво ми пука.

Последното бе изречено с тон, какъвто никога не бях чувала от Тед, почти лекомислено. После се изсмя. Никога не го бях чувала да се смее така. Призля ми — двамата с Тед винаги сме били съюзници в тази битка, но сега се почувствах изоставена, объркана.

Централната сграда на хотела се намираше непосредствено до шосето и в нея бяха барът и ресторантът, а отзад бяха кухните. Отпред имаше дълга веранда с дървени подпорни греди, обвити в зеленина. Седяхме смълчани на пейките и се прозявахме, почувствали внезапно умора и силен глад. След малко мисис Бутби, която съпругът й бе повикал от дома им, ни пусна да влезем в ресторанта и затвори вратата, за да не влизат разни пътници да вечерят. Това бе една от главните магистрали в колонията и движението по нея не секваше. Мисис Бутби бе едра, пълна, невзрачна жена с червендалесто лице и ситно накъдрена безцветна коса. Носеше впит тесен корсет и телесата й под него преливаха, а едрите й гърди бяха изхвръкнали нагоре като тезгях. Беше приятна, мила, винаги готова да услужи, но и изпълнена с достойнство. Извини се, че поради късния час не може да ни предложи пълна вечеря, но щяла да се постарае да останем доволни. После кимна, пожела ни лека нощ и ни остави на намръщения, задето го задържат толкова, сервитьор. Изядохме препълнените с печено телешко, картофи и моркови чинии. После похапнахме и щрудел със сметана и местно сирене. Храната бе типично английска, приготвена с голямо старание. В просторния ресторант цареше тишина. По масите пробляскваха приборите, подредени за закуската на другия ден. По прозорците и вратите бяха окачени тежки ленени завеси на цветя. Фаровете на минаващите коли постоянно ги осветяваха и се вплитаха в шарките, а червените и сини цветя ярко засияваха, озарени от устремените към града ослепителни потоци светлина. На всички ни се спеше и много-много не ни се говореше. Но след малко аз се ободрих, като видях Пол и Вили, както им бе навик, да разкарват сервитьора като слуга напред-назад с всевъзможни поръчки, а Тед се съвзе и го заговори съвсем човешки, дори по-топло отвсякога, и разбрах, че се е засрамил от думите си на верандата. Той заразпитва човека за семейството му, за работата, за живота му, като разказваше по нещичко и за себе си, а Пол и Вили, както обикновено в подобни случаи, не престанаха да се хранят. Те отдавна бяха изразили мнението си по въпроса: „Да не би да си въобразяваш, Тед, че като си любезен с прислугата, утвърждаваш социализма?“ „Да“ — бе отговорил Тед. „Значи си неспасяем“ — бе отсякъл Вили, свивайки рамене в знак, че го смята за безнадежден случай. Джими искаше още да пие. Вече беше пиян — не познавах човек, който да се напива тъй бързо като него. Не след дълго се появи мистър Бутби и каза, че като на пътници ни се полага да пийнем — така недвусмислено ни даде да разберем защо изобщо ни е разрешил да ядем толкова късно. Но вместо концентрат, както очакваше той, ние поръчахме вино и той донесе изстудено бяло вино „Кейп“. Беше превъзходно, така че парливият коняк, който мистър Бутби ни бе сервирал, не ни се пиеше, но го довършихме, а после продължихме с още вино. След това Вили заяви, че всички ще дойдем отново в края на седмицата и попита мистър Бутби дали ще може да ни осигури стаи. Мистър Бутби отвърна, че няма проблем и ни представи такава сметка, че едва събрахме пари да я платим.

Вили не ни бе питал дали сме свободни да прекараме събота и неделя в „Машопи“, но идеята му бе добра. Поехме обратно сред вече прохладната лунна светлина, а в долините се стелеше студена, бяла мъгла. Всички бяхме порядъчно пийнали. Джими бе мъртвопиян. Когато стигнахме в града, вече бе доста късно и нямаше как тримата да се приберат в базата, така че се настаниха в моята стая в „Гейнсбъро“, а аз отидох при Вили. В такива случаи те обикновено ставаха много рано, около четири часа, отиваха пеша до края на града и чакаха някой да ги закара до базата, където по изгрев-слънце, около шест, трябваше да са заели местата си в самолета.

И така, в края на седмицата всички отидохме в „Машопи“. Вили и аз. Мерироуз. Тед, Пол и Джими. Тръгнахме късно вечерта в петък, защото преди това бяхме имали партийна дискусия за „линията“. Обсъждахме, както винаги, въпроса как да въвлечем местните масово в бойни действия. Във всеки случай дискусията бе ожесточена поради официалното ни разцепление, което обаче не ни попречи, поне онази вечер, да се чувстваме едно цяло. Бяхме двайсетина души, които накрая единодушно стигнахме до заключението, че макар всички да вярваме в правотата на съществуващата „линия“, съзнаваме и че това няма да ни отведе доникъде.

Докато се качвахме в колата с куфарите и саковете си, мълчахме. Мълчахме и докато излезем от предградията. После спорът за „линията“ отново се развихри — този път между Пол и Вили. Преповтаряха най-подробно обсъжданите на събранието въпроси, а ние слушахме — най-вероятно с надеждата да чуем някаква нова идея, която би ни помогнала да излезем от задънената улица. „Линията“ бе възхитително проста. В расово общество като тукашното дълг на социалистите без съмнение си остава борбата срещу расизма. Следователно „напредъкът“ трябва да се осъществява чрез съвместните усилия на прогресивни, челни отряди от бели и чернокожи. Но кои са предопределени да формират белия челен отряд? Очевидно профсъюзите. А черния? Безспорно черните профсъюзи. Но тогава нямаше черни профсъюзи, тъй като бяха обявени за незаконни, а черните маси още не бяха узрели за незаконни действия. Белите профсъюзи ревниво пазеха своите привилегии и бяха по-враждебни към африканците от която и да било друга прослойка на бялото население. Тъй че нашите прогнози за предстоящите събития — всъщност за неизбежните събития, защото принципът за водещата роля на пролетариата в движението за свобода бе основен, — нямаха нищо общо с действителността. И все пак основният принцип бе неприкосновен и не подлежеше на съмнения. В нашите среди (а това важеше и за Южноафриканската комунистическа партия) на черния национализъм се гледаше като на отклонение вдясно, на което трябваше да се противопоставяме. Основният принцип, плод на най-хуманистични идеи, ни преизпълваше с дълбоко нравствено удовлетворение.

Усещам, че отново възприемам онзи самобичуващ, циничен тон. И все пак колко успокоява той, като мехлем на рана. Защото без съмнение става дума за рана — и аз като хиляди други изпитвам ужасна, тъпа болка само при мисълта за времето, прекарано в партията или в близост до нея. А тази болка наподобява опасната болка от носталгията, тя е нейна родна сестра и е също тъй непоносима. Ще продължа по въпроса, когато съм в състояние да пиша обективно, без тази болка.

Помня, че Мерироуз сложи край на спора с думите: „Повтаряте все едно и също!“ С това дискусията приключи. Често правеше така, умееше да ни накара да млъкнем. Но мъжете просто се държаха снизходително с нея и не ценяха кой знае колко политическото й мислене. Ставаше така заради неумението или нежеланието на Мерироуз да говори с езика на политиката. Но на мига схващаше за какво става дума и го изразяваше простичко и ясно. А хора като Вили например възприемат идеи единствено ако са облечени с думи, които самите те използват.

В случая Мерироуз каза:

— Изглежда нещо поначало не е наред. Иначе нямаше да са ни необходими толкова дълги дискусии. — Каза го уверено, но мъжете не отговориха и тя долови снизхождението им, смути се и добави някак умолително: — Не се изразих добре, но разбирате какво имам предвид… — Умолителните нотки подействаха на мъжете и Вили великодушно заяви:

— Разбира се, че се изрази добре. Не би и могло да се очаква нещо друго от красавица като теб.

В колата седяхме една до друга и в здрачината тя се извърна и ми се усмихна. Честичко си разменяхме такива усмивки.

— Ще поспя — рече тя, положи глава на рамото ми и заспа като коте.

Всички бяхме много уморени. Според мен хора, които не са участвали в движение на левите сили, не могат да разберат колко напрегнато, неуморно, ден след ден, година след година работят социалистите, истински отдадени на идеята. В края на краищата, освен всичко останало, ние си изкарвахме и прехраната, а мъжете от базата или поне онези, които се обучаваха, живееха в непрекъснат стрес. Всяка вечер организирахме събрания, семинари, дебати. До един четяхме много. Често стояхме до четири-пет часа сутринта. А на всичко отгоре лекувахме и душевни страдания. Тед бе стигнал до крайност в убеждението си, споделяно от всички ни, че трябва да помагаме на всеки, изпаднал в беда, независимо каква. Част от задълженията ни бе да убеждаваме всеки що-годе буден човек, че животът е прекрасно приключение. Като се замисля, при цялата ни трескава дейност успяхме само да спечелим безчет привърженици. Надали някой от онези, на които помагахме тогава, би могъл да забрави искрената ни непоклатима увереност, че животът е прекрасен — макар тази ни вяра да не произтичаше от темперамента, а от убежденията ни. Припомням си какво ли не — например как Вили, след като няколко дни се чуди какво да направи за една нещастна заради изневерите на мъжа си жена, реши да й предложи „Златната клонка“^[2], защото според него, „когато човек е нещастен в личния си живот, най-добре е да погледне на проблема в общочовешки план“. Жената върна книгата с оправданието, че не я разбрала и че и бездруго решила да зареже мъжа си, защото й създавал само неприятности, а голяма полза от него нямало. Но след като напусна града, продължи редовно да изпраща на Вили трогателно почтителни, благодарствени писма. Запомнила съм потресаващите й думи: „Никога няма да забравя великодушната ви загриженост към мен.“ (Макар че тогава ни най-малко не ми направиха впечатление.)

В такова напрежение живяхме повече от две години — струва ми се, че от пълно изтощение сигурно не сме били съвсем с всичкия си.

Тед започна да пее, колкото да не заспи, а Пол, с тон, неузнаваемо различен от онзи, с който бе спорил с Вили, се впусна в невероятни фантазии какво би се случило в една въображаема колония от бели заселници при бунт на африканците. (Това ставаше почти десет години преди Кения и „May May“^[3]). Разказваше как „двама души и половина“ (Вили възнегодува срещу асоциацията с Достоевски, когото смяташе за реакционен писател) работили двайсетина години, за да накарат туземците да осъзнаят прогресивната си роля. Но неочаквано се появил някакъв учен-недоучен демагог, учил шест месеца в икономически институт в Лондон, който с лозунга „Белите вън!“ за една нощ сформирал масово движение. Като отговорни политици „двамата души и половина“ били смаяни от това развитие на нещата, но вече било късно — демагогът ги обявил за подкупени от белите. По силата на измислено обвинение изпадналите в паника бели заселници хвърлили в затвора демагога и двамата души и половина. Останали без водач, чернокожите хванали гората и започнали партизанска война. „Но когато белите, десетки благовъзпитани, добронамерени, високообразовани момчета като нас, докарани чак от Англия, за да поддържат реда и закона, започнали малко по малко да ги надвиват, чернокожите постепенно се обърнали към черната магия и шаманите. При това отвратително, нехристиянско поведение, всички благоразумни люде напълно основателно били отвратени от черната кауза и обзети от пламенно желание да го заклеймят, благовъзпитаните, добронамерени момчета като нас започнали наред да бият, измъчват и бесят. Редът и законът възтържествували. Белите освободили от затвора «двамата души и половина», но обесили демагога. Обявили минимум демократични права за черното население, но «двамата души и половина»… и така нататък, и така нататък, и така нататък.“

Никой не реагира на тези фантасмагории. Бяха твърде далеч от прогнозите ни. А и ни смая тонът на Пол. (Разбира се, сега съзнавам, че това е бил тонът на разочарования идеалист — пишейки последната дума, съм изумена, че я използвам за Пол. За пръв път допуснах, че е бил такъв.) Той продължи:

— Има и друга възможност. Да предположим, че армията на чернокожите побеждава. На един интелигентен водач националист не му остава друго, освен да подхранва националистичните чувства и да развива промишлеността. Идвало ли ви е някога наум, другари, че като прогресивни хора един ден ще стигнем дотам да подкрепяме националистичната политика в държави, утвърждаващи онзи капиталистически, неегалитарен нравствен кодекс, който ненавиждаме тъй дълбоко? Какво ще кажете за това? Защото аз го предвиждам, да, съзирам го в кристалното си кълбо — ние ще трябва да подкрепяме именно това. О, да, да, защото друга алтернатива не съществува.

— Трябва да пийнеш нещо — прекъсна го Вили.

Но по това време всички барове в крайпътните хотели бяха затворени, тъй че Пол заспа. Спеше и Мерироуз. Както и Джи-ми. Тед беше буден и седнал отпред до Вили, си подсвиркваше някаква ария. Не допусках, че е чул какво говори Пол — свирукането или тананикането му в такива случаи бе неизменно знак за неодобрение.

Спомням си как много по-късно ме осени мисълта, че през всичките тези години на нескончаеми анализи само веднъж се доближихме до истината (макар тя да оставаше все така неуловима) и то се случи, когато Пол, вън от кожата си, заговори подигравателно.

Пристигнахме в хотела по тъмно. На верандата ни чакаше сънлив прислужник, за да ни заведе до стаите. Постройката със спалните помещения се намираше на един склон, на няколкостотин ярда зад сградата с ресторанта и бара. Там имаше двайсет стаи, наредени от двете страни по десет, с веранди отпред. Бяха приятни и прохладни, макар че не бяха съоръжени с климатик. Във всяка имаше по един електрически вентилатор и големи прозорци. За нас бяха запазили четири стаи. Джими и Тед се настаниха в първата, другата заехме ние с Вили, Мерироуз и Пол взеха самостоятелни стаи. Това разпределение се запази и по-нататък. Или по-точно понеже мистър и мисис Бутби не възразиха, двамата с Вили винаги спяхме заедно в хотел „Машопи“. Всички се надигахме от сън късно след закуска. Барът бе отворен и първо пийвахме по нещо, най-често в пълно мълчание, после обядвахме, отново в почти пълно мълчание, като само от време на време възкликвахме колко сме изтощени. Обедите в хотела бяха винаги превъзходни, с голям брой ястия от студено месо и всевъзможни салати и плодове. После отново си лягахме. Малко преди залез с Вили ставахме и трябваше да будим и останалите. Само половин час след вечерята отново бяхме в леглата. А на следващия ден, неделя, положението не беше по-различно. Всъщност първият ни уикенд там бе най-приятният. След невероятната умора ни бе обзело пълно спокойствие. Почти не пихме и мистър Бутби бе разочарован. Вили бе особено умълчан. Струва ми се, че тъкмо тогава е взел решението да се оттегли от политиката, поне доколкото е възможно, и да се отдаде на науката. Що се отнася до Пол, той се държеше невероятно непринудено и любезно с всички и особено с мисис Бутби, която го бе харесала.

В града се върнахме много късно в неделя, защото не ни се тръгваше от „Машопи“. Преди да поемем, поседяхме на верандата с бира в ръка, а хотелът тъмнееше зад гърба ни. Луната грееше така ярко, че се виждаше как върху пътната настилка проблясват песъчинки от изпадалия от волските каруци бял пясък. Тежките, изострени евкалиптови листа просветваха като малки копия. Спомням си, че Тед каза: „Вижте как си седим и няма какво да си кажем. Опасно място е този хотел «Машопи». Ще започнем да идваме тук всяка събота и неделя и сред лунната светлина, с вкусната храна и бирата ще се отдаваме на летаргия. Питам ви докъде ще ни доведе всичко това?“

Цял месец не стъпихме там. Всички бяхме усетили колко сме уморени и навярно се уплашихме от мисълта какво ли би се случило, ако позволим напрежението и умората ни внезапно да се отприщят. Месецът бе много напрегнат. Пол, Джими и Тед приключваха обучението си и летяха всеки ден. Времето бе хубаво. Едно след друго се нижеха какви ли не политически мероприятия като лекции, курсове, проучвания, макар че имахме едно-единствено партийно събрание. Другата подгрупа бе загубила петима членове. Интересно, че на това единствено събрание спорихме яростно почти до зори. Но през останалото време постоянно се срещахме, при това с най-добри чувства, да обсъждаме подробности около страничните мероприятия, които организирахме. Междувременно групата ни продължаваше да се среща в „Гейнсбъро“. Пускахме шеги за хотел „Машопи“ и неговата зловещо успокоителна атмосфера. За нас той се беше превърнал в символ на лукс, декадентство и слабоволие. Приятелите ни, които не бяха ходили там, но го знаеха като обикновен крайпътен хотел, разправяха, че сме полудели. Около месец след първото ни отиване се зададе доста дълъг уикенд — от четвъртък вечер до следващата сряда — в колонията приемаха празниците насериозно — и ние се събрахме да отидем пак. Освен шестимата, които бяхме ходили предния път, щяха да дойдат и новото протеже на Тед, Стаили Лет от Манчестър, същият, заради когото Тед се провали по-късно като пилот, и джаз пианистът Джони, приятел на Стаили. Уговорихме се и с Джордж Хаунслоу да се срещнем направо в хотела. Пътувахме с кола и влак и още преди да затворят бара в четвъртък вечерта, стана ясно, че този престой ще бъде напълно различен от предишния.

Поради предстоящите празници хотелът бе претъпкан. Мисис Бутби бе отворила пристройка с още дванайсет стаи за гости. Очакваха се две големи танцови забави, една за външни хора и една за гостите на хотела, и във въздуха вече се долавяше как празничното настроение измества ежедневието. Когато седнахме да вечеряме късно, един от сервитьорите украсяваше ъглите в ресторанта с разноцветна хартия и гирлянди от електрически лампички. Поднесоха ни специален глазиран пудинг, приготвен за другия ден. А мисис Бутби изпрати емисар да попита дали „военновъздушните момчета“ имат нещо против да й помогнат с украсата на голямата зала. Пратеничката бе Джун Бутби и беше напълно ясно, че е дошла от любопитство, за да види въпросните момчета, защото най-вероятно майка й й бе говорила за тях. Разбра се обаче, че те не й направиха никакво впечатление. Доста момичета в колонията хвърляха поглед към момчетата от Англия, но ги отхвърляха, понеже ги намираха женствени, пухкави, лигави. И Джун бе една от тях. Тази вечер тя се задържа само колкото да предаде съобщението и да изслуша свръхучтивия отговор, в който „от името на военновъздушните момчета“ Пол изрази благодарност за любезната покана на майка й, след което Джун на мига излезе. Пол и Вили пуснаха няколко шеги по адрес на щерката за женене, но те бяха в духа на закачките им относно „мистър и мисис Бутби, кръчмаря и жена му“. През този уикенд, както и през следващите, повече не се занимаваха с Джун. Очевидно я намираха толкова невзрачна, че се въздържаха да говорят за нея от съжаление или вероятно… — макар никой от мъжете да не проявяваше кой знае какви признаци на подобно нещо — от кавалерство. Тя бе високо, набито момиче с едри, зачервени, грубовати ръце и крака. Лицето й бе румено като на майка й. Имаше същата безцветна коса, зализана около едрото грубо лице. Във външността й нямаше нищо обаятелно — нито в чертите, нито в дрехите й. Но се усещаше как у нея напира някаква мрачно таена енергия, понеже се намираше в типичното за повечето млади момичета състояние — на сексуална обсебеност, което понякога прилича на транс. Когато бях петнайсетгодишна и все още живеех на „Бейкър Стрийт“ с баща си, няколко месеца не можах да изляза от това състояние, затова не мога да мина през този квартал, без да си спомня — къде с умиление, къде с неловкост — онова толкова силно емоционално състояние, което сякаш поглъща всичко — и тротоарите, и къщите, и витрините. Интересното в случая с Джун бе, че природата явно е трябвало да подреди нещата така, че мъжете, изпречили се на пътя й, да са наясно с проблема й. Нищо подобно. Онази първа вечер двете с Мерироуз, разпознали състоянието й, неволно се спогледахме и едва не се изсмяхме от умилително състрадание. Но се въздържахме, защото веднага разбрахме, че очевидното убягва на мъжете, а искахме да я предпазим от техния присмех. Ала всички жени наоколо бяхме наясно какво става с Джун. Спомням си, една сутрин седях на верандата с мисис Латимор, хубавата червенокоса жена, която флиртуваше с младия Стаили Лет, и изведнъж се появи Джун и започна да се лута като сляпа под евкалиптовите дървета край железопътната линия. Имах чувството, че наблюдавам сомнамбул. Току пристъпваше няколко крачки напред, зареяла поглед над долината към скупчените сини възвишения, после току вдигнеше ръце към косата си, тъй че в ясно очертания й силует в тясно прилепнала яркочервена памучна рокля се открояваха напиращите й гърди и тъмните петна пот под мишниците, а после внезапно отпускаше ръце със стиснати юмруци. Застине в тази поза, после пак тръгне, отново поспре като в унес, подритне камъчетата с върха на белия си сандал и пак тръгне бавничко, докато най-после не се скри от погледа ни сред огрените от слънце евкалиптови дървета. Мисис Латимор въздъхна дълбоко, засмя се леко снизходително и каза:

— Боже мой, милиони да ми дават, не бих искала пак да съм девойка! Боже мой, не бих преживяла всичко това отново дори за милиарди!

С Мерироуз се съгласихме. Но макар всяка поява на това момиче да ни смущаваше, мъжете не забелязваха нищо и ние се постарахме да не издаваме състоянието му. Съществува и женско „кавалерство“, когато жена се застъпва за друга, и то е също тъй силно, както и всяка друга солидарност. Пък кой знае и дали нарочно не си затваряхме очите пред очевидната непроницателност на мъжката ни компания.

Джун прекарваше по-голямата част от времето си на верандата. Къщата им се намираше на няколкостотин ярда от хотела и бе построена върху дебела над десет фута основа за изолация от мравките. Верандата бе просторна и прохладна, боядисана в бяло, цялата в пълзящи растения и цветя. Там бе невероятно красиво и светло и Джун лежеше върху покритата с кретон кушетка, слушаше с часове портативния грамофон и мислено рисуваше мъжа, на когото ще позволи да я извади от унеса й. След няколко седмици образът на въображаемия мъж стана толкова отчетлив в съзнанието й, че придоби плът и кръв. С Мерироуз седяхме на верандата на хотела, когато един пътуващ на изток камион внезапно спря и от него излезе едър, недодялан младеж, силен като вол, с груби червендалести крака и загорели ръце. Джун тъкмо се спускаше с блуждаеща походка по чакълестата пътечка откъм бащината си къща и подритваше камъчетата с острите върхове на сандалите си. Едно обло камъче се търкулна в краката на отправилия се към бара младеж. Той спря и я изгледа. А после, непрекъснато обръщайки глава през рамо, с безизразно лице, почти като хипнотизиран, влезе в бара. Джун го последва. Мистър Бутби сервираше на Джими и Пол джин с тоник и говореше за Англия. Не обърна внимание на дъщеря си, която седна в единия ъгъл в удобна позиция, зареяла унесен поглед над Мерироуз и мен към сиянието и прахоляка на знойната утрин. Младежът взе чашата бира и седна на пейката недалеч от нея. След половин час се качи отново в камиона си вече с Джун. С Мерироуз неволно избухнахме в гръмогласен смях и спряхме чак когато Пол и Джими надникнаха от бара, за да разберат какво е толкова смешно. След месец Джун и младежът бяха вече официално сгодени и чак тогава всички разбраха, че тя е кротко, приятно и разумно момиче. Изразът на унесеност и вцепенение изчезна напълно от лицето й. Чак тогава си дадохме сметка колко се е дразнела мисис Бутби от дъщеря си. Сега тя приемаше помощта й в хотела подчертано весело и спокойно и почувствала я отново близка, обсъждаше планове за сватбата. Сякаш се чувстваше виновна за предишното си раздразнение. И сигурно именно заради дълго спотаявания гняв по-късно тя избухна тъй неудържимо и се държа толкова несправедливо.

Онази вечер, малко след като Джун замина, мисис Бутби се появи. Вили я покани да седне при нас. Пол побърза да я покани и от свое име. И двамата говореха по начин, който ни се стори пресилено и обидно любезен. Но при последната среща на мисис Бутби с Пол, когато всички се чувствахме смазани от умора, той се бе държал съвсем непринудено и без следа от високомерие бе говорил за майка си, за баща си, за дома си. Макар неговата и нейната Англия да бяха две напълно различни страни.

Помежду си се шегувахме, че мисис Бутби проявява слабост към Пол. В действителност изобщо не го вярвахме. Иначе не бихме си позволили да се шегуваме — поне ми се иска да мисля така. Защото тогава, в началото, много я харесвахме. Само че мисис Бутби наистина бе увлечена по Пол. Същевременно обаче бе увлечена и по Вили. И то тъкмо заради качествата, които ненавиждахме и у двамата — безцеремонността и високомерието, скрити зад изисканите им, сдържани маниери.

Вили ме накара да проумея колко много жени обичат да ги унижават. Намирах го за унизително и отказвах да приема, че е вярно. Но често съм ставала свидетел на подобно нещо. Срещнехме ли жена, според нас с труден характер, на която да трябва да отстъпваме, да й угаждаме, Вили казваше: „Нищо не разбирате вие, на нея й трябва един хубав пердах.“ („Хубав пердах“, така казваха белите в колонията, най-често за местните: „На този туземец му трябва един хубав пердах“, а Вили го използваше в по-широк смисъл.) Спомням си например майката на Мерироуз, нервозна, деспотична жена, изсмукала цялата жизненост на дъщеря си, около петдесетгодишна, придирчива и свадлива като квачка. Заради Мерироуз бяхме учтиви и толерантни, когато тя шумно нахълтваше в „Гейнсбъро“ да търси дъщеря си. В нейно присъствие Мерироуз изпадаше в състояние на безмълвно раздразнение и нервно изтощение. Съзнаваше, че трябва да окаже съпротива на майка си, но й липсваше морална сила. И именно тази жена, на която бяхме готови да отстъпваме, като прикриваме досадата си, Вили успя да сложи намясто само с няколко думи. Една вечер тя нахълта в „Гейнсбъро“ и ни завари в празната трапезария да си приказваме.

— Ето ви, както винаги, си седите тук — рече тя високо. — А е време да сте в леглото.

Тъкмо се канеше да седне с нас, когато Вили, без изобщо да повишава глас, просто извърна пробляскващите си очила към нея и рече:

— Мисис Фаулър.

— Да, Вили, какво има пак?

— Мисис Фаулър, кога най-после ще престанете да преследвате Мерироуз и да ни досаждате? — Тя ахна от изумление, изчерви се, но втренчила поглед в него, остана като закована до стола, на който се канеше да седне. — Да — спокойно продължи Вили. — Вие сте дърта досадница. Ако желаете, може да седнете, но ще кротувате и няма да говорите глупости.

Мерироуз силно пребледня от уплаха и от болка заради майка си. Но след мигновеното стъписване мисис Фаулър се усмихна смутено, седна и повече не продума. След този случай при посещенията си в „Гейнсбъро“ тя неизменно се държеше с Вили чинно като благовъзпитано девойче в присъствието на баща си тиранин. При това мисис Фаулър и съдържателката на „Гейнсбъро“ съвсем не бяха единствените жени, които Вили бе поставил намясто.

Но сега насреща му се изпречи мисис Бутби, а тя далеч не беше тиранинът, който си търси майстора и ще се подчини само на по-голям тиранин. Нито пък бе лишена от чувствителност да прецени кога е излишна. Въпреки това, дори когато усещаше със сетивата, ако не с интелекта си — тя не бе интелигентна жена — че я унижават, мисис Бутби отново и отново идваше, просто си го търсеше. Ни най-малко не изпитваше смутно удовлетворение от „хубавия пердах“ като мисис Фаулър, нито се превръщаше в свенлива девица като мисис Джеймс в „Гейнсбъро“. Обикновено изслушваше търпеливо, изразяваше мнение и откликваше единствено на външната, формалната страна на разговора, като пренебрегваше прикритата арогантност, и така понякога дори успяваше да накара Вили и Пол да се засрамят и да бъдат учтиви. Но не се съмнявам, че насаме от време на време сигурно е давала воля на гнева си, стискала е юмруци и е процеждала през зъби, Ох, как ми се ще да ги цапардосам! О, да, трябваше да го цапардосам, когато рече онова нещо.

Тази вечер почти от самото начало Пол започна една от любимите си игри — да се надсмива на колониални клишета, докато въпросният жител на колонията се усети, че му се подиграват. Вили начаса се включи в играта.

— Сигурно имате този готвач от години… искаш ли цигара?

— Благодаря, миличък, но не пуша. Да, трябва да призная, че е добро момче. Винаги е бил много предан.

— Казва, че вече е почти член на семейството.

— Да, и аз така го приемам. А и той безспорно е много привързан към нас. Винаги сме се отнасяли добре с него.

— Може би не толкова като с приятел, колкото като с дете. — (Това беше Вили.) — Защото те не са нищо друго освен големи деца.

— Да, така е. Опознаеш ли ги, са като деца. И обичат да се отнасяш с тях като с деца — строго, но справедливо. С мистър Бутби смятаме, че с негрите човек трябва да се отнася добре. Така е редно.

— Да, но не трябва да им се позволява да злоупотребяват с това — рече Пол. — Защото в противен случай ще престанат да ви уважават.

— Радвам се да чуя, че мислиш така, Пол, защото повечето английски младежи като теб имат какви ли не странни представи за туземците. Да, прав си. Те трябва да знаят, че съществува граница, която никога не трябва да прекрачват — и така нататък, и така нататък.

Чак когато Пол, заел любимата си поза с халба в ръка, втренчил предразполагащо сините си очи в нея, каза: „Разбира се, между нас и тях лежат векове еволюция, те не са нищо друго освен шимпанзета…“, тя се изчерви и извърна поглед. Да наречеш човек „шимпанзе“ вече се смяташе за прекалено грубо в колонията, макар допреди пет години да бе напълно приемливо и дори вестникарите да го използваха. (Както и да наречеш някого „кафир“ — така се казваше едно от местните племена, след десетина години вече щеше да се приема за дебелашко.) Мисис Бутби не можеше да повярва, че „такъв образован млад човек, възпитан в един от най-добрите английски колежи“, е в състояние да изрече подобна дума. Обида се мярна по честното й, румено лице, ала щом се осмели отново да погледне Пол, видя пред себе си човек с херувимска усмивка, все тъй предразполагащо вежлив, както допреди месец, когато безспорно представляваше едно обзето от носталгия момче, което в момента се нуждае от майчинска грижа. Тя неволно въздъхна, изправи се и каза учтиво:

— Ще ме извините, но ще вървя да приготвя вечеря за стария. Мистър Бутби обича да си похапва късничко, от работа в бара изобщо не му остава време да хапне. — Пожела ни лека нощ, като изгледа първо Вили, а после Пол с дълъг, наскърбен, изпитателен поглед и излезе.

Пол тръсна глава и се засмя:

— Те са невероятни, фантастични, направо неправдоподобни.

— Аборигени — добави Вили през смях. Така той наричаше белите в колонията.

Мерироуз тихо се обади:

— За какво ти е нужно всичко това, Пол! Ти просто се подиграваш на хората.

— Скъпа Мерироуз. Скъпа моя красавице — отвърна Пол, като се хилеше надвесен над халбата бира.

Мерироуз действително бе красива. Бе крехко, стройно момиче със златиста коса на едри вълни и големи, кафяви очи. Ликът й се бе появявал по кориците на списания в Кейп, а и известно време бе работила като манекен. Но у нея нямаше и капчица суета. Тя се усмихна търпеливо и продължи с характерния си бавен, добронамерен тон:

— Да, Пол. В края на краищата съм израснала тук. Разбирам мисис Бутби. И аз бях като нея, докато хора като вас не ми отвориха очите. Няма да я промениш, като й се подиграваш. Само я нараняваш.

Пол отвърна с обичайното си гърлено хихикане и настоя на своето:

— Мерироуз, Мерироуз, ти също си невероятна.

Ала късно същата вечер тя наистина успя да го накара да се почувства засрамен.

Джордж Хаунслоу, работник по поддръжката на пътищата, живееше в малко градче — на стотина мили по железопътната линия — заедно с жена си, трите си деца, възрастните си родители, както и с тъста и тъщата си. Очаквахме го да пристигне в полунощ с камиона си. Беше предложил да прекара вечерите през уикенда с нас, след като през деня си върши работата по главната магистрала. Излязохме от ресторанта и отидохме да седнем при евкалиптовите дървета край железопътната линия, за да го чакаме. Под тях имаше грубо скована дървена маса с няколко пейки. Мистър Бутби изпрати десетина бутилки студено бяло вино. Всички вече бяхме подпийнали. Хотелът бе потънал в тъмнина. Скоро и лампите в къщата на семейство Бутби угаснаха. Виждаше се само някаква светлинка от сградата на гарата, а друга идеше откъм постройката със спалните помещения на хълма, на няколкостотин ярда от нас. Седяхме под евкалиптовите дървета, а студената лунна светлина се процеждаше сред клоните и нощният вятър издигаше и настилаше в краката ни прахоляк, сякаш бяхме насред полето. Хотелът бе изчезнал сред пустошта и на лунната светлина се очертаваха само голите гранитни възвишения и дърветата. Някъде далече, където шосето се виеше по един хълм, сред черните очертания на двете редици дървета се процеждаше бледа светлина. Сухото специфично ухание на евкалиптите, сухият дразнещ мирис на прахоляка, прохладното ухание на виното засилваха опиянението ни.

Джими заспа, облегнат на Пол, който го бе прегърнал. И аз бях полузадрямала на рамото на Вили. Стаили Лет и пианистът Джони седяха един до друг и ни наблюдаваха с добродушно любопитство. Двамата непрекъснато и открито показваха, че не ние тях, а те нас едва търпят, при това с всичко подчертаваха, че са от работнически произход, че винаги ще бъдат от работническата класа, макар да нямат нищо против, поради благоприятното стечение на обстоятелствата заради войната, да наблюдават отблизо как живеят група интелектуалци. Тъкмо Стаили пръв изрече тази дума и продължи да я употребява. Пианистът Джони не говореше. Той изобщо не си служеше с думи. Винаги сядаше близо до Стаили и безмълвно изразяваше съгласието си с него.

Тед вече бе започнал да се измъчва заради Стаили, защото „затиснатата под камък пеперуда“ не смяташе, че се нуждае от спасение. За утеха седна до Мерироуз и я прегърна. Мерироуз се усмихна добродушно и не се отмести, но вътрешно някак се поотдръпна и от него, и от останалите мъже. Май много момичета, чиято професия изисква да са красиви, търпеливо приемат да ги докосват, целуват, прегръщат, като че ли това е цената, която трябва да платят на съдбата, задето са се родили красиви. Покорството пред мъжките ръце е съпроводено с толерантна усмивчица, също като прозявка или въздишка на досада. Но у Мерироуз имаше и нещо друго.

— Мерироуз — рязко възкликна Тед, като погледна към сияйната главица, облегната на рамото му, — защо не се влюбиш в някой от нас, защо не разрешиш някой от нас да те обича?

Мерироуз само се усмихна и дори на слабата светлина, прорязана като дантела от клонките и листата, очите й изглеждаха огромни и меко проблясваха.

— Мерироуз е с разбито сърце — намеси се Вили над главата ми.

— Разбити сърца има само в старомодните романи — обади се Пол. — В наши дни за тях няма място.

— Напротив — възрази Тед. — Днес има повече разбити сърца от когато и да било тъкмо заради времето, в което живеем. Всъщност убеден съм, че всяко сърце, което срещаме, толкова пъти е било мачкано, смазвано, разбивано, че цялото е в белези.

Мерироуз дари Тед с плаха, признателна усмивка и допълни сериозно:

— Разбира се, че е така.

Мерироуз имала брат, когото много обичала. Приличали си по характер, но по-важно е, че били нежно привързани един към друг заради непоносимата си, деспотична майка, която постоянно ги поставяла в неловко положение, и съпротивата им срещу нея ги обединявала. Убили брат й в Северна Африка преди година. Тогава Мерироуз работела като манекен в Кейп. Разбира се, поради външността си имала много ангажименти. Един младеж приличал на брат й. Бяхме го виждали на снимка — слаб, с руси мустаци, агресивен на вид. Мерироуз на мига се влюбила в него. Тя сподели с нас — спомням си какъв шок изживяхме тогава, както впрочем често ни се случваше с нея заради директната й, непринудена откровеност: „Да, знам, че се влюбих в него, защото приличаше на брат ми, но какво лошо има в това?“ Тя непрекъснато повтаряше „Какво лошо има в това?“ и ние не знаехме какво да й отговорим. Но младежът приличал на брат й само външно и макар да бил щастлив от връзката си с Мерироуз, нямал намерение да се жени за нея.

— Може и да е така — отвърна Вили, — но е много глупаво. Знаеш ли какво ще стане с теб, Мерироуз, ако не внимаваш? Този твой любим ще се превърне във фикс-идея и колкото по-дълго живееш с тази мисъл, толкова повече ще страдаш. Ще прогонваш всички свестни момчета, за които би могла да се омъжиш, и накрая ще вземеш някого само колкото да се омъжиш и ще се превърнеш в една от тези неудовлетворени съпруги, които се срещат на всяка крачка.

Между другото трябва да призная, че точно това се случи с Мерироуз. Още няколко години тя бе все същата възхитителна красавица и разрешаваше да я ухажват, и винаги на лицето й застиваше милата усмивка, наподобяваща прозявка, когато търпеливо седеше в обятията на един или друг мъж. В края на краищата съвсем неочаквано се ожени за човек на средна възраст с три деца. Не го обичаше. Сърцето й бе умряло, когато танкът бе направил брат й на пихтия.

— И какво трябва да направя според теб? — Във въпроса й, сред нарязаната като дантела от клоните лунна светлина, прозвуча свойственото й ужасяващо простодушие.

— Трябва да спиш с някого от нас. Колкото се може по-скоро. Това е най-добрият лек срещу силно увлечение — отвърна Вили с брутално добронамерен тон, с който говореше, когато се правеше на изискан берлинчанин. Тед се намръщи и отмести ръка от Мерироуз, показвайки, че не възнамерява да подкрепи подобен цинизъм и че ако спи с Мерироуз, то ще бъде воден от най-романтичните чувства. Да, безспорно щеше да е така.

— Както и да е — обади се Мерироуз, — има ли смисъл? Та аз непрекъснато мисля за брат си.

— За пръв път срещам човек, който говори така откровено за кръвосмешение — заяви Пол. Каза го на шега, но Мерироуз отвърна напълно сериозно:

— Да, знам, че беше кръвосмешение. Но странното е, че тогава изобщо не мислех така. Нали разбирате, ние с брат ми се обичахме.

Това бе поредният шок за нас. Усетих как мускулите на Вили се стягат и си помислих, че само преди малко той бе говорил като декадентски настроен европеец. Но мисълта, че Мерироуз е спала със собствения си брат, събуди истинската му пуританска природа.

Последва мълчание.

— Да, разбирам защо сте шокирани — обади се Мерироуз. — Напоследък постоянно мисля за това. Но ние не сме сторили никому зло, нали? Не разбирам какво лошо има тогава.

Отново последва мълчание. Изведнъж Пол рече бодро:

— Щом ти е все едно, защо не спиш с мен, Мерироуз? Откъде да знаеш, може и да ти помогне?

Пол седеше изпънат и подпираше облегналия се Джими с пухкаво като на дете тяло. Крепеше Джими много търпеливо, също както Мерироуз стоически бе търпяла прегръдката на Тед. Пол и Мерироуз играеха една и съща роля в групата, само че от различни страни на бариерата между двата пола.

Мерироуз спокойно рече:

— Щом като и приятелят ми от Кейп не можа да ме накара да забравя брат си, какво остава за теб?

Пол попита:

— Какво точно ти пречи да се омъжиш за своя любим?

Мерироуз отвърна:

— Той е от много добро семейство в Кейп и родителите му не разрешават да се ожени за мен, защото не го заслужавам.

Пол издаде очарователното си гърлено хихикане. Не искам да кажа, че съзнателно бе развил този навик, но несъмнено знаеше, че е едно от нещата, които му придават обаяние.

— Добро семейство — насмешливо повтори той. — Добро семейство от Кейп. И много богато, няма що.

Всъщност той не вложи в думите си толкова снобизъм, както прозвуча. Пол обикновено изразяваше снобизма си косвено, с шега или игра на думи. А сега всъщност се наслаждаваше на най-голямата си страст — да съзерцава абсурда. Но аз нямам право да критикувам, защото, откровено казано, истинската причина да остана толкова в колонията, дълго след като вече не се налагаше, бе, че такива места създават благоприятна възможност да съзерцаваш абсурда. Всъщност Пол ни подканяше да изпитаме насладата от абсурда, която бе изпитал и той при първата си среща със съдържателите на хотел „Машопи“, мистър и мисис Бутби, същинско въплъщение на Джон Бул^[4] и Мери.

Мерироуз тихо каза:

— На теб може и да ти е смешно, защото живееш с представата за доброто английско семейство и разбирам, че добро семейство в Кейп е нещо съвсем различно. Но за мен то не променя нищо, не е ли така?

Пол продължаваше да седи с чудато изражение, за да прикрие прокрадващото се чувство за неловкост. Сякаш за да покаже, че упрекът й е несправедлив и че и той е способен на нежност, дори машинално помръдна, за да намести главата на Джими по-удобно на рамото си.

— Ако спя с теб, Пол — каза Мерироуз, — смея да кажа, че може и да те обикна. Но ти си също като него, като приятеля ми от Кейп, и няма да се омъжиш за мен — не те заслужавам. Ти нямаш сърце.

Вили грубо се изсмя. А Тед рече:

— Абсолютно права е, Пол.

Пол не отговори. Намести спящия Джими — тялото на младежа се бе смъкнало и сега главата и раменете му лежаха в скута на Пол. Пол ги обви с ръце, като че прегръща бебе. До края на вечерта не свали очи от Мерироуз с вяла, печална усмивка. От този ден той неизменно й говореше гальовно, в опит с нежност да разсее презрението й към него. Но, уви, не успя.

Към полунощ ослепителните фарове на камион погълнаха лунната светлина и като се отклониха от главния път, замряха върху голия пясък край железопътната линия. Камионът, натоварен с инструменти, бе голям, с прикачен отзад малък фургон. В него Джордж Хаунслоу живееше, докато надзираваше работата по пътищата. Джордж изскочи от шофьорската кабина и дойде при нас, а Тед му подаде пълна чаша вино за добре дошъл. Джордж я изпи прав, като между глътките викаше: „Пияници, простаци, къркани, седят си тук и лочат.“ Запомнила съм мириса на виното, прохладно и тръпчиво, когато Тед наклони бутилката да му налее втора чаша и виното се разля, шумолейки в прахоляка. Разнесе се тежка, сладникава миризма, сякаш бе валял дъжд.

Джордж се приближи да ме целуне.

— Ах, тази красива Анна, красивата Анна… а аз не мога да я имам заради тоя проклетник Вили.

После избута Тед, целуна Мерироуз по подадената му буза и рече:

— Толкова красиви жени има по света, а ние тук имаме само две. Направо ми се плаче.

Мъжете се засмяха, а Мерироуз ме погледна с усмивка. Усмихнах се и аз. В усмивката й се бе прокраднала внезапна болка, но усетих, че и моята е унила. Изведнъж й стана неловко, че се е издала и двете бързо извърнахме очи, потиснали моментното си разголване. Като че ли нито на нея, нито на мен ни се искаше да анализираме обзелата ни горчива болка. Джордж се наведе с препълнена чаша вино и рече:

— Алкохолици и другари, стига сте се излежавали, а разправяйте новините.

Размърдахме се и живнахме, забравили сънливостта си. Изслушахме лекцията на Вили за политическото положение в града. Джордж бе извънредно сериозен човек. Благоговееше пред Вили, пред неговия ум. Колкото до себе си, мислеше се за глупав. Бе убеден — вероятно през целия си живот е мислел така, че като цяло не го бива за нищо, както и че е грозен.

Всъщност бе доста хубав или поне жените винаги реагираха на присъствието му дори без да го съзнават. Например мисис Латимор, червенокосата хубавица, непрестанно възкликваше колко е отвратителен, а не можеше да откъсне очи от него. Беше доста висок, но изглеждаше по-нисък заради широките си рамене, които привеждаше напред. Надолу тялото му рязко се стесняваше. Цялата му фигура напомняше с нещо на бик — движенията му бяха волеви и отривисти, но издаваха сподавеното му раздразнение, че трябва да потиска силата си, колкото и да не му се иска. Налагаше се заради трудния му семеен живот. У дома си беше — и то от години — търпелив, жертвоготовен, безропотен. Но по природа изобщо не бе такъв. Вероятно оттам идваше и склонността му вечно да се самообвинява, да не вярва в себе си. Беше широко скроен, но притиснат от живота човек. И според мен съзнаваше това. Дали пък не се кореше непрестанно като самонаказание заради чувството си за вина, че семейните проблеми толкова го угнетяват? Знам ли… А може и да се самонаказваше така заради постоянните си изневери? Човек трябва да е много по-зрял, отколкото аз бях тогава, за да разбере взаимоотношенията на Джордж с жена му. Изпитваше до болка предано съчувствие към нея и това бе съчувствието на жертва към друга жертва.

Джордж бе един от най-симпатичните хора, които съм срещала. Несъмнено най-забавният. Беше спонтанно, неотразимо забавен. Виждала съм го да разсмива до сълзи пълна с хора стая от затварянето на бара до изгрев-слънце. Направо се търкаляхме по леглата и пода от смях. На другия ден, като си припомняхме за какво сме се смели, не ни се струваше толкова смешно. И все пак направо ни заболяваше коремът от смях. Това донякъде се дължеше на лицето му, което бе хубаво, но хубаво като картинка, толкова симетрично, та чак безизразно — от човек с такова лице очакваш да говори съвършено благоприлично, но май най-вече се дължеше на дългата му, тясна горна устна, която му придаваше вид на скован и дори глупашки твърдоглав човек. А и започнеше ли да се лее тъжният, самобичуващ, неотразим поток от думи, докато той ни наблюдаваше как се превиваме от смях, без сам обаче да се засмее със своите жертви, а с истински учуден поглед, като че ли си мислеше, Е, може и да не съм чак толкова безнадежден, за какъвто се мисля, щом мога да разсмея тъй всички тези умни хора.

Беше около четиресетгодишен. Което ще рече, с дванайсет години по-стар от най-големия сред нас, Вили. За нас това нямаше никакво значение, но не и за него. Той внимателно следеше как се изнизва всяка година, сякаш между пръстите му един след друг се изплъзват скъпоценни камъни и падат в морето. Беше заради отношението му към жените. Другата му страст бе политиката. Той бе значително повлиян от факта, че е отгледан от родители, пряко свързани със старата британска социалистическа традиция — социализма на деветнайсети век, рационален, прагматичен и преди всичко ревностно антирелигиозен. Подобно възпитание му пречеше да се приобщи с лекота към хората в колонията. Беше самотен, уединен човек от малко, изостанало, отдалечено градче. Ние от групата, всичките по-млади от него, бяхме първите му истински приятели от години. Всички го обичахме. Но дори за миг не допускам, че той знаеше това или би си позволил да го признае дори пред себе си. Беше невероятно скромен. Това проличаваше особено ясно в присъствието на Вили. Спомням си как веднъж, ядосана, че целият се е разтопил от благоговение към Вили, който в момента даваше указания за едно-друго, казах:

— Боже мой, Джордж, ти си такъв симпатяга, че не мога да те гледам как лижеш подметките на човек като Вили.

— Ако имах мозъка на Вили — отвърна той, без дори да попита, както винаги, как мога да говоря така за някого, с когото в края на краищата живея, — ако имах мозъка на Вили, щях да съм най-щастливият човек на света. — А после самоиронично сви горната си устна: — И какво искаш да кажеш с това „симпатяга“? Аз съм диване и ти го знаеш. Разказвам ти някои неща, а ти ми разправяш, че съм бил симпатяга — намекваше за нещо, което бе споделил само с нас с Вили за връзките си с жените.

Оттогава често си мисля по този въпрос. Искам да кажа, за думата „симпатяга“. Навярно имам предвид добряк. Разбира се, като се замислиш, тези думи нищо не значат. Казваш „добър мъж“, „добра жена“, „симпатичен мъж“, „симпатична жена“. Разбира се, когато говориш с някого, а не когато пишеш роман. Аз лично внимавам да не ги употребявам.

И все пак ще кажа направо, без повече анализи, че Джордж бе добър човек, а Вили не беше. Мерироуз, Джими, Тед, пианистът Джони бяха добри хора, а Пол и Стаили Лет не бяха. Освен това, обзалагам се, ако съвсем произволно избрани десетина души се запознаеха с тях или пък седнеха с нас под евкалиптовите дървета онази нощ, веднага биха се съгласили с тази класификация и ако си послужех с думата „добър“, направо биха я приели и щяха да разберат какво имам предвид.

И като се замисля за това — а аз често го правя — откривам, че по заобиколен път стигам до нещо друго, което не ми дава мира. Имам предвид, разбира се, проблема за „личността“. Боже мой, как само ни набиват в главите, че „личността“ вече не съществува. Това е темата на половината романи, темата на социолози и всякакви други „… лози“. Толкова често повтарят, че човешката личност се била разпаднала напълно под натиска на познанието, че вече съм започнала да го вярвам. Но когато си спомня за компанията под евкалиптовите дървета и си представя всички, изведнъж разбирам, че това е пълна глупост. Да кажем, че срещна Мерироуз след години — тя ще направи нещо, ще завърти очи по нейному и ето ти я цяла-целеничка Мерироуз, незасегната от какъвто и да е разпад. Или да предположим, че се „разпадне“ или полудее. Тя обаче ще се разпадне на съставните си части, но жестовете и движението на очите й ще си останат същите, дори и ако липсва някое свързващо звено. Тъй че всички тези приказки, това нечовешко издевателство за разпада на личността, напълно губят смисъл за мен в мига, в който събера достатъчно емоционална сила да извикам в съзнанието си човек, когото съм познавала. Седя и си спомням лунната светлина, мириса на пръстта, виждам как Тед подава на Джордж чаша вино, а той от сърце му благодари за жеста. Или виждам като на филм в забавен каданс как Мерироуз извръща глава, а на лицето й е застинала ужасяващо търпеливата й усмивка… Написах думата „филм“. Да. Запечатаните в паметта ми мигове, всеки спомен за усмивка, поглед, жест, са абсолютно осезаеми, подобно усмивката, спомена, жеста в картина или филм. Мигар искам да кажа, че осезаемостта, към която се стремя като писател, е присъща само за визуалните изкуства, но не и за романа, че е изцяло чужда на романа, белязан със знака на разпада и разграждането? Защо му е на романиста да се придържа към спомена за усмивка или поглед, когато знае много добре колко по-сложни неща се крият зад тях? И все пак, ако не го правя, не бих могла да напиша и дума. По същия начин се опитвах в студения северен град да не полудея, като съзнателно се мъчех да си припомня как някога бях попивала силните слънчеви лъчи с кожата си.

И така, ще напиша отново, че Джордж беше добър човек. И че не можех да гледам как се превръща в непохватен ученик, когато слуша Вили… Онази вечер той изслуша всичко за проблемите на левите групи в града с пълно смирение, като поклащаше глава, с което искаше да каже, че ще го обмисли най-задълбочено, когато остане сам — защото, разбирате ли, той е твърде глупав, за да прецени нещата веднага, без да е обмислял всичко часове наред, докато ние сме умни и подобно нещо не ни е необходимо.

Всички бяхме на мнение, че Вили пренебрегна доста неща в анализа си. Говореше като човек от комитета и не спомена нито наскоро налегналите ни тревоги, нито обземащите ни безверие и насмешка.

Недоволен от това как Вили представи фактите, Пол се зае по свой начин да каже на Джордж истината. Той заговори Тед. Спомням си как наблюдавах Тед и се питах дали ще приеме закачливото, своенравно предизвикателство. Леко притеснен, Тед се поколеба за миг, но се включи в играта. Но понеже тя ама никак не му прилягаше и бе в пълен разрез с убежденията му, в думите му имаше една пресилена необузданост, която ни подразни повече, отколкото тонът на Пол.

Пол заразказва за събрание на комитета с „двама души и половина“, на което се решава съдбата на целия африкански континент, „без, разбира се“, каквото и да е допитване до самите африканци. (Това естествено бе предателство — да се признава пред външни лица като Стаили Лет и пианиста Джони, че е възможно да изпитваме съмнения в убежденията си. Джордж колебливо погледна към двамата, реши, че те сигурно са се присъединили към нас, иначе не бихме проявили подобна безотговорност и се усмихна, доволен от новото попълнение.) А Пол вече обясняваше как биха действали „двамата души и половина (в случай че се озоват в «Машопи»), за да се посочи на «Машопи» правилната линия на действие“.

— Бих казал, че хотелът е подходящо място за начало, а, Тед?

— Близо до бара, Пол, и с всички удобства. — (Тед не си падаше много по пиенето и Джордж, напълно объркан от думите му, се намръщи.)

— Лошото е само, че не е център на развиващия се промишлен пролетариат. Разбира се, същото би могло да се каже — и би следвало да се каже — за цялата страна, нали?

— Точно така, Пол, но от друга страна, районът е пренаселен с изостанали и полугладни земеделски работници.

— Които се нуждаят единствено от ръководната роля на въпросния пролетариат, стига да го има.

— О, има го. Тук, на железопътната линия, работят петима бедни чернокожи, целите в дрипи, потънали в мизерия. Ще свършат работа, нали?

— Само трябва да ги накараме да осъзнаят мисията на своята класа и в целия район ще настъпи революционна ситуация, преди още да сме изрекли: „Левичарството е детската болест на комунизма.“

Джордж погледна към Вили в очакване той да възрази. Но същата сутрин Вили ми бе споделил намеренията си да се посвети изцяло на науката, защото не му се губело повече време „с тия плейбойчета и гърли, дето само гледат да се омъжат“. С невероятна лекота той се отказваше от хора, които бе приемал достатъчно сериозно, за да работи с тях години наред.

Джордж се почувства съвсем неловко — усети, че сме загубили живеца на своята вяра, а това просто означаваше нарастване на самотата му. Загърби Пол и Тед и се обърна към пианиста Джони.

— Говорят големи щуротии, нали, приятелю?

Джони кимна утвърдително — не на думите, струва ми се, той рядко обръщаше внимание на думите, само долавяше дали хората са приятелски настроени или не.

— Как се казваш? Не сме се срещали досега, нали?

— Джони.

— От Мидландс ли си?

— От Манчестър.

— И двамата ли сте членове?

Джони поклати глава отрицателно. Джордж направо зяпна, после прекара ръка по очите си и унил и отпуснат, потъна в мълчание. А Джони и Стаили продължиха да седят един до друг, наблюдаваха околните и пиеха бира. Изведнъж Джордж, обзет от внезапно, отчаяно желание да разруши преградите, скочи на крака и им подаде бутилка вино.

— Не е останало много, но си сипете — обърна се той към Стаили.

— Не обичам вино — отвърна Стаили. — Ние пием само бира — потупа той джобовете и пазвата на широката си туника, откъдето се подаваха бирени шишета. Стаили притежаваше истински талант, стане ли дума да „осигури“ бира за себе си и за Джони. Дори когато колонията напълно „пресъхваше“, което от време на време се случваше, Стаили току пристигаше с цели каси бира, стояли изпокрити в складове из града, и ги продаваше изгодно по време на „сухия“ период.

— Хубаво правите — отвърна Джордж. — Ама на нас, нещастните жители на колонията, стомасите ни са свикнали с вино от Кейп, още откакто са ни отбили от майчината гръд. — Джордж наистина обичаше виното. Но дори дребният му приятелски жест не оказа нужното въздействие върху двамата. — Не мислите ли, че тия двамата заслужават да им насинят задниците? — попита Джордж, като посочи Тед и Пол. (Пол се усмихна, а Тед погледна засрамено.)

— Мен лично не ме интересува — каза Стаили. Отначало Джордж помисли, че става дума за виното, но изведнъж разбра, че е за политиката и бързо погледна към Вили за помощ. Но Вили бе свил глава между раменете си и тихичко си тананикаше нещо. Знаех, че го мъчи носталгия. Вили нямаше слух, не можеше да пее, но спомнеше ли си за Берлин, започваше глухо да си тананика, без да спира, една мелодия от Брехтовата „Опера за три гроша“:

О, акулата има

остри зъби, мила,

и ослепително бели

ги поддържа тя.

След години тази мелодия стана популярна песен, но аз за първи път я чух в „Машопи“ от Вили. Спомням си колко осезателно усетих как време и място се разместват, когато отново чух тази песен в Лондон, години след като Вили тъжно и носталгично я бе тананикал, като казваше „песничка от детството… имаше един Брехт, кой знае какво е станало с него, навремето беше много добър“.

— Какво става, приятели? — попита Джордж след дълго мълчание, изпълнено с тревога.

— Май ни наляга разложение — умишлено иронично рече Пол.

— О, не — възкликна Тед, но се овладя и млъкна намръщен. После скочи от мястото си и заяви: — Аз си лягам.

— Всички си лягаме — отвърна Пол. — Тъй че почакай.

— Тегли ме възглавницата. Много ми се спи — рече Джони и това бе най-дългото му изказване пред нас досега. Надигна се, олюлявайки се, и се облегна с ръка на рамото на Стаили. Изглежда, бе обмислял нещо, защото сметна за необходимо да уточни: — Нещата стоят така — обърна се той към Джордж. — Дойдох в хотела, защото съм приятел на Стаили. Той каза, че тук имало пиано и се устройвали танци в събота вечер. Но от политика не се интересувам. Ти си Джордж Хаунслоу. Чувал съм да говорят за теб. Приятно ми е да се запознаем — той протегна ръка и Джордж сърдечно я стисна.

Стаили и Джони се отправиха сред лунната светлина към спалните помещения. Тед също стана и рече:

— Аз също си лягам и повече никога няма да идвам тук.

— О, не драматизирай толкова — студено отвърна Пол. Внезапната студенина изненада Тед и той, огорчен и смутен, объркано изгледа всички ни. Въпреки това седна обратно на мястото си.

— Какво, по дяволите, правят тия двамата тук с нас? — грубо попита Джордж. Грубостта му идваше от лошото настроение. — Безспорно са приятни момчета, но как да обсъждаме проблемите си пред тях?

Вили не отговори. Над ухото ми звучеше тихото, меланхолично тананикане: „О, акулата има остри зъби, мила…“

Пол бавно и безучастно каза на Тед:

— Струва ми се, че неправилно оценихме разпределението на класите в „Машопи“. Пропуснахме безспорната ключова фигура. А той през цялото време е бил под носа ни — готвачът на мисис Бутби.

— За какво, по дяволите, намесваш тоя готвач? — попита Джордж подчертано грубо. Бе застанал прав, враждебен и наскърбен, като непрекъснато въртеше виното в чашата си и то се разливаше върху ситната пръст. Решихме, че е толкова агресивен просто защото се изненада от настроението ни. Не го бяхме виждали от седмици. Мисля, че чрез него преценявахме доколко сме се променили, защото за първи път се изправяхме пред отражението на неотдавнашната ни същност. И понеже се чувствахме виновни, Джордж ни стана неприятен — дотолкова, че чак искахме да го нараним. Спомням си много ясно как седях, вглеждах се в честното, сърдито лице на Джордж и си казвах, Боже мой! Колко е грозен — направо смешен, не помня да съм изпитвала подобно нещо преди. А после изведнъж си дадох сметка защо се почувствах така. Естествено чак много по-късно разбрахме истинската причина за реакцията на Джордж, когато Пол спомена готвача.

— Очевидно е готвачът — бавно рече Пол, подтикван от обзелото го желание да предизвика и нарани Джордж. — Той може да чете. Може и да пише. Живее с идеи, както се оплака мисис Бутби. Сиреч той е интелектуалец. Разбира се, след време, когато идеите му се превърнат в пречка, ще се наложи да бъде разстрелян, но дотогава ще е изпълнил задачата си. И ние в края на краищата ще бъдем разстреляни с него.

Спомням си как Джордж дълго и озадачено гледаше Вили. После хвърли поглед към Тед, който бе вдигнал глава и наблюдаваше пробляскващите между листата звезди. А след това разстроено се взря в мъртвопияния Джими, все тъй безжизнено отпуснат в ръцете на Пол.

Тед подхвърли:

— Стига ми толкова. Ще те изпратим до фургона, Джордж, и те оставяме — това бе жест на помирение и приятелство, но Джордж остро отсече:

— Не.

Изведнъж, предизвикан от отговора му, Пол рязко стана и Джими се свлече на пейката, а Пол отсече с хладна настойчивост:

— Разбира се, ще те заведем до леглото.

— Не — повтори Джордж. В гласа му се прокрадна страх, но Джордж усети това и смени тона: — Тъпи лекета! Натаралянкани свине! Ще се препънете в железопътната линия…

— Вече казах — нехайно рече Пол, — че ще дойдем да те завием.

Той се олюля, но запази равновесие. Пол, подобно на Вили, можеше да пие много и не му личеше. Сега обаче беше пиян.

— Не! — рече Джордж. — Казах не. Не чухте ли?

Джими дойде на себе си, стана от пейката, олюлявайки се, и се подпря на Пол. Двамата се олюляха за миг, после бързо се втурнаха към железопътната линия и фургона на Джордж.

— Върнете се! — изкрещя Джордж. — Идиоти. Пияни глупаци. Тъпанари.

Вече се бяха поотдалечили, като се опитваха да запазят равновесие върху нестабилните си крака. Сенките от дългите им, олюляващи се крайници, отчетливо очертани, се плъзгаха по проблясващия пясък чак до мястото, където бе застанал Джордж. Приличаха на малки подскачащи марионетки върху дълги черни кокили. Джордж ги погледа-погледа, намръщи се, после високо и ядосано изруга и хукна подире им. А ние се спогледахме снизходително — какво му става? Джордж ги настигна, сграбчи ги за раменете и ги извърна към себе си. Джими падна. Покрай железопътната линия беше насипан едър чакъл и той се бе подхлъзнал. Пол продължаваше да се държи на крака, скован в усилието да запази равновесие. Джордж се просна в прахоляка до Джими, опита се да повдигне тежкото му тяло в плътната униформа и да го изправи на крака.

— Ех, глупако! — говореше той с грубоватата нежност на пияния младеж. — Казах ли ти да се върнеш? Нали ти казах?

И едва не го разтърси от яд, но се овладя и все така с най-нежно съчувствие се опитваше да го повдигне. Дотичахме до тях. Джими лежеше по гръб със затворени очи. Беше разрязал челото си на чакъла и кръвта му се стичаше черна върху бледото му лице. Изглеждаше като заспал. Правата му коса за първи път се бе извила изящно и се спускаше върху челото му в гъста къдрица.

— Боже мой! — възкликна Джордж отчаяно.

— Защо вдигна такава врява? — запита Тед. — Щяхме само да те изпратим до камиона.

Вили се прокашля. Стържещ, неприятен звук. Често го правеше. Не че нервничеше. Понякога бе тактично предупреждение, а друг път означаваше — знам нещо, което вие не знаете. Усетих, че този път е второто. Заяви, че Джордж не давал никой да се приближи до фургона, защото вътре имало жена. В трезво състояние Вили никога не би издал поверена му тайна дори и с намек, тъй че несъмнено бе пиян. За да загладя недискретността му, прошепнах на Мерироуз:

— Все забравяме, че Джордж е по-голям от нас. Сигурно му приличаме на тайфа хлапетии.

Казах го достатъчно високо, за да чуят и другите. Чу ме и Джордж и изрази признателността си със сконфузена усмивка през рамо. Но ние така и не можехме да помръднем Джими. Стояхме край него и го гледахме. Вече отдавна минаваше полунощ и земята бе изстинала, а луната се спускаше ниско над хребетите зад нас. Спомням си, че се чудех как е възможно това — когато бе на себе си, Джими винаги бе един такъв непривлекателен и невзрачен, а сега, проснал се пиян върху мръсния чакъл с тъмна рана на челото, за първи път изглеждаше едновременно величествен и затрогващ. Междувременно се чудех коя ли е жената, коя ли съпруга на недодялан фермер или дъщеря за женене, а може би някоя гостенка на хотела, с която сме пили в бара, се бе промъкнала във фургона на Джордж, прокрадвайки се незабелязано в прозрачната като вода лунна светлина. Спомням си, че й завидях. Помня, че в онзи миг изпитах любов към Джордж — тръпна, горестна любов, а в същото време си повтарях каква съм глупачка, защото неведнъж го бях отблъсквала. Навремето, по причини, които осъзнах едва по-късно, не позволявах да ме ухажват мъже, които истински ме желаеха.

Най-после успяхме да вдигнем Джими. Всички помагахме, като го дърпахме и теглехме. А после го подкрепяхме и бутахме по алеята с евкалиптови дървета и по дългата пътека сред цветни лехи чак до хотелската стая. Там той на мига се просна и заспа. Докато промивахме раната, изобщо не се събуди. Раната бе дълбока, пълна с парченца чакъл и дълго се мъчихме да спрем кръвта. Пол каза, че ще остане да бди над Джими и добави: „Макар никак да не ми допада ролята на Флорънс Найтингейл^[5].“ Но едва седнал, заспа, тъй че накрая се наложи Мерироуз да остане и да бди над двамата до сутринта. Тед се отправи към стаята си с лаконично, едва ли не гневно „лека нощ“. (А още на сутринта щеше вече да е самоироничен и циничен. Месеци наред щеше ту да изпада в дълбок размисъл и чувство за вина, ту в състояние на все по-задълбочаващ се, язвителен цинизъм — по-късно щеше да сподели, че най-много се срамувал от този период в живота си.) С Вили и Джордж застанахме на стъпалата сред вече разсейващата се лунна светлина.

— Благодаря — рече Джордж и изпитателно се взря първо в мен, после във Вили, поколеба се, но премълча каквото се канеше да изрече. Вместо това изломоти обичайното:

— Ще ви се отплатя някой ден — и закрачи надолу към камиона край железопътната линия, а Вили промърмори:

— Има вид на човек, който бърза да изпълни задача. — Отново заел изискана поза, той изрече думите провлачено, с многозначителна усмивка. А аз, преизпълнена със завист към непознатата жена, не отговорих нищо, тъй че си легнахме в пълно мълчание. Може би щяхме да спим до обяд, ако не ни бяха събудили тримата ни приятели пилоти, които нахълтаха с табли в ръце. Джими имаше превръзка на главата и изглеждаше зле. Тед беше необичайно, невъздържано оживен, а Пол заяви с най-очарователната си усмивка:

— Вече започнахме да подкопаваме устоите на готвача, щом ни разреши да ти приготвим закуската, скъпа Анна, на теб и по необходимост — на Вили. — Гордо постави таблата пред мен и добави: — Готвачът приготвя вкусни неща за довечера. Харесва ли ти закуската?

Бяха донесли достатъчно храна за всички и си направихме цяло угощение с папая, авокадо, бекон с яйца, топъл хляб и кафе. Прозорците бяха отворени и се чувстваше, че отвън напича, а в стаята нахлува ветрец, топъл, ухаещ на цветя. Пол и Тед бяха седнали на леглото ми и флиртувахме, а Джими седеше на леглото на Вили, позасрамен заради пиянството си вечерта. Вече наближаваше пладне и бяха отворили бара, след малко се облякохме и се отправихме вкупом натам между лехите с цветя, които насищаха въздуха със сухия, тръпчив мирис на нагрети от слънцето вехнещи цветя. Верандите на хотела гъмжаха от хора, барът също, тъй че забавата, както обяви Пол, размахвайки халба, беше започнала.

Но Вили се бе затворил в себе си. Поначало не одобряваше бохемско поведение от рода на колективни закуски в спалнята например.

— Ако бяхме женени — измърмори той, — другояче щяха да стоят нещата.

Аз се изсмях, а той добави:

— Да. Смей се. Но едновремешните правила не са лишени от смисъл. Те са предпазвали хората от неприятности. — Смехът ми го подразни и той поясни, че жена в моето положение би трябвало да се държи с повече достойнство.

— За какво положение говориш? — вбесих се аз като всяка жена, усетила, че са я хванали натясно.

— Да, Анна, но при мъжете и жените нещата са съвсем различни. Винаги са били и навярно ще бъдат.

— Значи винаги били различни, така ли? — подканих го да си припомни собствения си живот.

— Що се отнася до важните неща.

— Важни за теб, но не и за мен.

И друг път сме имали подобни караници. Знаехме точно какво ще каже другият — слабостта на жените, чувството за собственост у мъжете, жените в Древността и прочие, и прочие, ad nauseam^[6]. Знаехме, че това е сблъсък между два различни темперамента, и то толкова сериозен, че думите губеха смисъл — истината бе, че през цялото време не спирахме да се изненадваме един-друг с инстинктите и съкровените си чувства. Така че бъдещият професионален революционер ми кимна сковано и се разположи на хотелската веранда с учебниците си по руска граматика. Но не остана дълго сам с книгите, защото след малко сред евкалиптовите дървета се появи Джордж с доста сериозно изражение.

Пол ме посрещна с думите:

— Анна, ела да видиш какви вълшебства има в кухнята.

Прегърна ме и аз знаех — а и го исках, че Вили ни е видял. Тръгнахме по настланата с камъни алея към кухнята — просторно помещение в задната приземна част на хотела. Масите бяха отрупани с храна и покрити с мрежа заради мухите. Мисис Бутби бе при готвача и очевидно недоумяваше как е допуснала да ни даде толкова привилегии, че да влизаме и излизаме от кухнята, когато ни хрумне. Пол веднага поздрави готвача и попита как е семейството му. Това, разбира се, не се понрави на мисис Бутби, но Пол се държеше така тъкмо за да я подразни. И готвачът, и бялата му работодателка реагираха еднакво на думите на Пол — застанаха нащрек, озадачени, с известно недоверие. Готвачът бе направо объркан. Сред немаловажните последици от петгодишното присъствие в колонията на стотици хиляди момчета от военновъздушната база бе и тази, че на мнозина африканци бе внушена идеята за възможността — е, наред с всичко останало, белият човек да се отнася към чернокожия като към човешко същество. Готвачът на мисис Бутби познаваше фамилиарността на феодалните взаимоотношения. Познаваше и грубата бруталност на по-новите, хладни взаимоотношения. Но тогава заговори с Пол за децата си като с равен. Преди всяка реплика се поколебаваше, защото не бе свикнал, но вътрешното му достойнство, обикновено пренебрегвано, бързо му подсказа как се говори с равен. Мисис Бутби ги послуша известно време, а после рязко ги прекъсна:

— Ако наистина искаш да свършиш нещо полезно, Пол, идете с Анна в голямата зала и се заемете с украсата. — Изрече го така, че да подскаже на Пол, че е усетила подигравките му предната вечер.

— Разбира се — откликна Пол. — С най-голямо удоволствие.

Но упорито продължи разговора си с готвача. Той бе необикновено хубав — силен, добре сложен мъж на средна възраст с живо лице и очи. Повечето африканци от тази част на колонията не изглеждаха добре физически от недояждане и болести. Но готвачът живееше с жена си и петте си деца в малка къщичка зад дома на семейство Бутби. Естествено, това бе нарушение на закона, според който чернокожите нямат право да живеят на територията на белите. Къщичката бе доста бедна, но поне двайсет пъти по-добра от обичайните африкански колиби. Допусках, че е много доволен от работата си в хотел „Машопи“.

Когато с Пол излизахме от кухнята, той ни кимна с обичайното: „Добро утро, Nkos. Добро утро, Nkosikaas“, сиреч: „Добро утро, вожде. Добро утро, жена на вожда.“

— Боже мой — възкликна Пол с раздразнение и гняв, когато излязохме. А после добави със своенравния си, хладен тон, предизвикан от инстинкта му за самосъхранение: — Странно, че мога изобщо да се ядосвам. В края на краищата Бог е пожелал да ме призове в жизнения ми път тук и това несъмнено отговаря на вкусовете и уменията ми, тъй че защо трябва да се вълнувам? И все пак…

В жаркия слънчев ден с Пол тръгнахме към голямата зала и с ходилата си усещахме топлата, уханна пръст. Той пак ме прегърна и това ми бе приятно не защото Вили ни наблюдаваше. Спомням си, че усещах интимната настойчивост на ръката му върху талията си и си мислех, че при нашия живот в групата подобни внезапни припламвания на взаимно привличане лумват и угасват за миг, като оставят след себе си нежност, незадоволено любопитство, леко тръпчива, но не и неприятна болка по загубеното. Мислех си, че най-здраво ни свързва тъкмо тази нежна болка, болката по неизживени мигове. Под голямото кичесто дърво край залата, далеч от погледа на Вили, Пол ме притегли към себе си, усмихна се в очите ми и сладостната болка отново ме прониза.

— Анна — промълви той и сякаш мелодия затрептя на устните му. — Анна, красивата Анна, абсурдната Анна, смахнатата Анна, нашата утеха в тази пустош, Анна с разбиращите, засмени черни очи.

Усмихвахме се един на друг, а през гъстата, зелена дантела на дървото слънцето ни пронизваше с остри, златни стрели. Тези негови думи, изречени тогава, бяха някакво прозрение. Защото аз бях вечно объркана, неудовлетворена, нещастна, измъчвана от чувство за малоценност, тласкана от копнежи по всевъзможни, неосъществими мечти и едва след години щях да погледна на света с „разбиращи, засмени очи“. Не мисля, че по онова време действително разбирах хората, за мен те просто бяха придатък към потребностите ми. Чак сега, като се вглеждам в миналото, го съзнавам, а тогава живеех като в мъгла, макар и ярко осветена, и пърхах, и сменях посоките според мимолетните си желания. Разбира се, това показва какво значи да си млад. Но Пол бе единственият сред нас с „разбиращи, засмени очи“. И когато влязохме в голямата зала, хванати за ръце, аз го гледах и се питах дали е възможно такъв самоуверен младеж да се чувства тъй нещастен и измъчен като мен. А ако действително е вярно, че и аз имам „засмени очи“, какво всъщност означава то? И съвсем внезапно ме обзеха потиснатост и силна раздразнителност, каквито, макар и мимолетно, често ме връхлитаха през ония дни. Тъй че оставих Пол и застанах сама до един еркерен прозорец.

Мисля, че никога през живота си не съм се озовавала в по-приятно помещение. Семейство Бутби го построили, защото на въпросната гара нямало никаква обществена зала и все им се налагало да опразват ресторанта за танцови забави или политически събрания. Но го бяха построили, най-вече от човечност — като дар за хората от този край, а не за да печелят пари.

То беше с размерите на голяма зала, но с лъскавите си стени от червени тухли и тъмночервения си циментен под приличаше на семеен хол. Колоните — осем големи колони подпираха високия покрив — бяха от червеникаво-оранжеви матови тухли. Камините в двата края изглеждаха достатъчно големи, за да се изпече и вол. Гредоредът бе от глог и издаваше леко горчив аромат, променящ се според влажността на въздуха. В единия край на невисок подиум имаше роял, а в другия — радиограмофон и етажерка с плочи. И от двете страни имаше по дванайсет прозореца — едната редица гледаха към голите гранитни възвишения зад гарата, а от другите се виждаха отдалечените на мили сини планини.

В другия край на залата Джони свиреше на пиано, а Стаили Лет и Тед стояха до него. Джони бе забравил за присъствието им. Раменете и краката му тактуваха и потръпваха в ритъма на джаза. Зареял бе поглед към планините, а пухкавото му, бледо лице бе съвършено безизразно. Стаили не се сърдеше, че Джони не му обръща внимание. Джони бе неговият входен билет, покана за забавите, на които Джони свиреше, пропуск за забавленията в живота. Изобщо не криеше по каква причина е винаги с Джони — беше най-откровен дребен мошеник. В замяна се грижеше да осигури на Джони достатъчно цигари, бира и момичета. Казах, че е мошеник, но това е пълна глупост, разбира се. Той просто беше човек, разбрал твърде рано, че законите за богатите са едни, а за бедните — други. За мен това бе чисто абстрактно твърдение, докато не отидох да живея в работническия квартал на Лондон. Тъкмо тогава разбрах Стаили Лет. Той изпитваше дълбока, инстинктивна неприязън към закона и накратко казано, към държавата, за която ние толкова говорехме. Дали пък точно това не бе заинтригувало Тед? Тед току повтаряше: „Ама той е толкова интелигентен!“ — като подтекстът бе, че би могъл да служи на каузата, ако интелигентността му се използва правилно. Смятам, че Тед бе донякъде прав. Срещала съм профсъюзни дейци като Станли — издръжливи, хладнокръвни, дейни, безскрупулни. Никога не съм виждала Станли да загуби контрол и тази му невъзмутимост бе неговото оръжие, за да постигне каквото може в един свят, устроен — според твърдото му убеждение — да осигурява благополучието на другите. Той направо ме плашеше. Стряскаше ме с едрата си набита фигура, със суровите си черти и студени, проницателни сиви очи. И как би могъл подобен човек да търпи пламенен идеалист като Тед? Според мен той не изпитваше желание да го използва. Стаили бе искрено трогнат от загрижеността на Тед, „стипендианта“, за своята класа. Но в същото време го смяташе за смахнат. Все повтаряше:

— Слушай, приятелю, ти си късметлия, че имаш повече акъл от почти всички ни. Не си пропилявай късмета и престани да се шляеш. На работниците хич не им пука за никого. Знаеш, че е така. Не по-зле от мен.

— Почакай, Стан — разпалено му отвръщаше Тед с искрящи очи, отметнал от вълнение черната си коса, — ако достатъчно хора като нас ги боли за другите, ще успеем да променим всичко… нима не разбираш?

Стаили дори прочиташе дадените му от Тед книги, но ги връщаше с думите: „Нямам нищо против написаното тук. Желая ти всичко хубаво, само това мога да ти кажа.“

Тази сутрин Стаили бе наредил върху капака на пианото доста чаши за бира. В ъгъла имаше пълна каса с бутилки. Над пианото се стелеше тютюнев дим, озаряван от прокраднали се, отразени слънчеви лъчи. Тримата, обвити в кълбата дим, прорязвани от случаен лъч, изглеждаха като откъснати от залата. Джони свиреше ли, свиреше, забравил всичко наоколо. Стаили пиеше, пушеше и току поглеждаше към прииждащите момичета, за да прецени кое става за него или Джони. А Тед копнееше ту по политическата душа на Стаили, ту по музикалната — на Джони. Както вече споменах, Тед се бе самообразовал музикално, но не можеше да свири. Вечно си тананикаше откъси от Прокофиев, Моцарт, Бах с разкривено от безсилно желание лице и току караше Джони да свири. Джони свиреше всичко по слух, изсвирваше тананиканите от Тед мелодии, а лявата му ръка припряно потрепваше над клавишите. В мига, в който хипнотичното въздействие на тананикането секваше, лявата ръка минаваше в синкоп, после двете бурно се втурваха в джазов вихър, а Тед се подсмихваше, кимаше с глава, въздишаше и с печална усмивка търсеше погледа на Стан. А Стан му отвръщаше с усмивка, колкото да поддържа контакта, защото всъщност нямаше абсолютно никакъв слух.

Тримата прекараха целия ден край пианото.

В залата имаше петнайсетина души, но тя бе толкова просторна, че изглеждаше празна. Мерироуз и Джими, качили се на столове, украсяваха с книжни гирлянди тъмните наклонени греди, а наоколо им помагаха десетина-дванайсет момчета от военновъздушната база, които бяха пристигнали с влак от града, щом разбрали, че Стаили и Джони са тук. Джун Бутби седеше на един перваз и гледаше, все така потънала в унес. Подканиха я да помогне с украсата, но тя бавно поклати глава, извърна се към прозореца и зарея поглед далеч към планините. Пол се повъртя край групичката с гирляндите, а после, взел от бирата на Стаили, се приближи към моя перваз.

— Не е ли тъжна гледка, Анна? — рече той и посочи скупчилите се около Мерироуз младежи. — Виж ги, направо са пощръклели от мераци, а тя стои насреща им красива като слънце, без да забелязва когото и да било, и мисли единствено за мъртвия си брат. А до нея е Джими, но и той не мисли за никого другиго освен за мен. Понякога си казвам защо пък да не легна с него, какво чак толкова? Ще го направя щастлив. Истината е, че неохотно стигам до извода, че не само не съм хомосексуалист, но и никога не съм бил. Защото когато вечер си легна сам, за кого, мислиш, си мечтая в леглото? За Тед? Или за Джими? Или за някого от младите смелчаци, които ежедневно ме заобикалят? Съвсем не. Мечтая за Мерироуз. Мечтая за теб. За предпочитане е да не сте заедно, разбира се.

Джордж Хаунслоу влезе в залата и още от прага се отправи към Мерироуз. Тя все още стоеше, качена на стола, заобиколена от ухажори. При приближаването му те се разбягаха във всички посоки. Изведнъж се случи нещо ужасно. Когато се запознаваше с жена, Джордж бе непохватен, притеснен и дори понякога заекваше. (Но заекването му винаги звучеше така, сякаш го прави нарочно.) Същевременно някак жлътналите му кафяви очи се приковаваха върху лицето й едва ли не с тиранична настойчивост. А иначе се държеше все така смирено, дори виновно. Жените се объркваха, разгневяваха или нервно се изсмиваха. Разбира се, Джордж беше сладострастник. Искам да кажа, сладострастник в пълния смисъл на думата, а не някой, дето се представя за такъв, както мнозина, които по една или друга причина се правят на похотливи. Той действително, при това болезнено силно, изпитваше потребност от жени. Казвам го, защото вече не са останали кой знае колко такива мъже. Имам предвид цивилизованите, преданите, асексуални мъже в нашия цивилизован свят. Джордж се нуждаеше от жена, която да подчини, жена, подвластна на физическия му магнетизъм. А мъжете вече няма как да притежават подобна власт над жените, без това да предизвика у тях чувство на вина. Или поне са останали твърде малко. Когато Джордж поглеждаше жена, представяше си я как би изглеждала, след като я е чукал до несвяст. Но се страхуваше да не би това да се чете в очите му. Тогава не разбирах тези неща, не разбирах и защо се смущавам от погледа му. По-късно срещнах неколцина мъже като него, със същата непохватна, нетърпелива смиреност и същата безпардонна, скрита притегателна сила.

Джордж застана до вдигналата ръце Мерироуз. Тя бе с жълта рокля без ръкави и лъскавата й коса се спускаше по раменете. Ръцете и краката й бяха гладки, със златистокафяв загар. Момчетата от военновъздушната база бяха направо заслепени от нея. За миг и Джордж застина като онемял. После каза нещо. Тя пусна ръце, бавно слезе от стола и застана пред него, вдигнала очи. Той отново каза нещо. Спомням си изражението му — войнствено издадена напред брадичка, настойчив поглед и все пак и нещо глупашки самоунизително. Мерироуз вдигна юмрук и го удари през лицето. Удари го с всичка сила — главата му се отметна, той дори се олюля и отстъпи крачка назад. А Мерироуз, без да го поглежда, се качи пак на стола и продължи да закачва гирлянди. Джими се усмихна смутено на Джордж, сякаш той бе виновен за удара. Джордж дойде при нас, отново влязъл с готовност в ролята на клоун, а поклонниците на Мерироуз се върнаха и отново заеха позите си на безпомощни обожатели.

— Силно съм впечатлен — отбеляза Пол. — Ако Мерироуз ме удари така, ще си помисля, че напредвам с нея.

Ала очите на Джордж бяха пълни със сълзи.

— Аз съм идиот — рече той. — Глупак. Как може красиво момиче като Мерироуз изобщо да ми обърне внимание?

— Как наистина? — повтори Пол.

— Сигурно от носа ми тече кръв — каза Джордж, търсейки повод да си издуха носа. После се усмихна. — Само неприятности си навличам. А онова копеле Вили е погълнат от проклетия си руски и хич не му пука.

— Всички си имаме неприятности — заяви Пол. Но целият му вид излъчваше спокойствие и добро здраве и Джордж отсече:

— Мразя двайсетгодишните мъже. Че какви неприятности би могъл да имаш ти?

— Случаят е тежък — отвърна Пол. — Първо, аз съм на двайсет. А това значи, че жените ме притесняват и смущават. Второ, аз съм на двайсет. Целият живот е пред мен, но честно казано, тази перспектива ме ужасява. Трето, аз съм на двайсет, влюбен съм в Анна и сърцето ми страда.

Джордж ми хвърли бърз поглед да разбере дали това е вярно, а аз свих рамене. После изпи на един дъх пълна халба бира и рече:

— Както и да е, нямам никакво право да се интересувам кой в кого е влюбен. Аз съм тъпанар и копеле. Щеше да е поносимо, ако не бях и активен социалист. Аз съм свиня. А как може свиня да бъде социалист, питам? — каза го на шега, но очите му отново се наляха със сълзи, а тялото му се сгърчи и напрегна от мъка.

Пол извърна глава с характерния си вял, очарователен маниер и впи големите си сини очи в Джордж. Можех дори да доловя мислите му, Боже мой, неприятностите му са сериозни, въобще не ми се слуша… Той слезе от перваза, озари ме с най-топлата си и нежна усмивка и рече:

— Скъпа Анна, обичам те повече от живота си, но отивам да помогна на Мерироуз. — А очите му казваха: Отърви се от този мрачен идиот и ще се върна. Джордж почти не забеляза оттеглянето му.

— Анна — каза Джордж. — Анна, не знам какво да правя. — Почувствах се като Пол — не ми се слушаха сериозни неприятности. Исках да се махна и да отида при другите, да редя гирлянди, защото след като Пол се присъедини към тях, те изглеждаха доста весела група. Започнаха да танцуват. Пол и Мерироуз, и дори Джун Бутби, защото мъжете бяха повече от жените. Хората заприиждаха от хотела, привлечени от музиката.

— Да се махнем оттук — предложи Джордж. — Всичките тези младежи и веселието ужасно ме потискат. А и ако ти си с мен, твоят човек ще благоволи да разговаря. Искам да говоря с него.

— Благодаря — отвърнах не много охотно. Но го придружих до верандата на хотела, където посетителите бързо оредяваха, защото бързаха към танцувалната зала. Вили подчертано сдържано сложи граматиката си настрана и рече:

— Сигурно искам прекалено много — малко спокойствие, за да поработя.

Седнахме на сянка и само протегнатите ни крака бяха изложени на слънце. Светлата бира във високите стъклени чаши изглеждаше златиста и искреше на слънцето. Тогава Джордж започна да говори. Говореше за много сериозни неща, но с такъв шеговит и самоироничен тон, че всичко ми се стори противно и ме подразни, а през цялото време от танцувалната зала се лееше музика и аз копнеех да бъда там.

Ето как стояха нещата. Вече споменах, че семейният живот на Джордж бе тежък. Всъщност бе непоносим. Имаше жена, двама сина и една дъщеря. Издържаше родителите на жена си, както и своите. Ходила съм в малката им къща. Непоносимо бе дори да влезеш там. Младите съпрузи, или по-скоро съпрузите на средна възраст, бяха напълно лишени от личен живот заради четиримата старци и трите деца. Жената работеше усилно по цял ден, той също. Всеки от четиримата възрастни имаше своите болести и се нуждаеше от специални грижи, диети и всичко останало. Всяка вечер играеха карти в хола и тези игри неизменно се придружаваха от кавги и старчески сръдни. Играеха в средата на стаята часове наред, а децата си пишеха домашните където намерят. Джордж и жена му си лягаха рано, най-често абсолютно изтощени — а и само в спалнята можеха да намерят някакво уединение. Толкова за дома им. Освен това през половината седмица Джордж работеше по пътищата, на стотици мили от вкъщи, в най-отдалечения край на страната. Той обичаше жена си и тя го обичаше, но непрестанно се измъчваше от чувство на вина, защото да се поддържа подобно домакинство само по себе си е тежка работа за всяка жена, да не говорим, че на всичко отгоре тя и работеше като секретарка. От години не бяха ходили на почивка, вечно не им достигаха пари и в къщата им вечно се чуваха жалки разправии за дребни монети.

Междувременно Джордж имаше своите интимни връзки. Най-много си падаше по африканки. Преди около пет години отседнал за една нощ в „Машопи“ и много му харесала жената на готвача на мисис Бутби. Станала му любовница.

— Ако може да се нарече така — отбеляза Вили, но Джордж наблегна на тази дума, без да съзнава иронията в забележката си.

— Защо пък не? Щом сме против расовата дискриминация, трябва да наричаме жената с точната дума в знак на уважение, тъй да се каже.

Джордж често идвал в „Машопи“. Миналата година видял нейните дечица и забелязал, че едно от тях е по-светлокожо от останалите и приличало на него. Попитал жената и тя казала, да, според нея било негово дете. Но не повдигала въпроса.

— Е, и? — обади се Вили. — Какъв е проблемът?

Спомням си как Джордж го погледна тъжно, с пълно недоумение.

— Ама, Вили… глупако, та това е мое дете. Аз съм виновен, че то живее в тоя коптор отзад.

— Е, и? — повтори Вили.

— Аз съм социалист — отвърна Джордж. — И доколкото е възможно, се опитвам да бъда социалист в този ад и да се боря срещу расовата дискриминация. Изправям се и държа речи, заявявам, че расовата дискриминация е срещу интересите на някои хора и че кроткият и благ Христос не би я приел, о, много предпазливо, разбира се, защото ще си загубя службата, ако кажа, че тя е нещо чудовищно, отвратително, безнравствено и че белите са обречени на вечно проклятие заради нея. А сега ти ме съветваш да се държа като всеки пиян бял гадняр, който спи с чернокожа и увеличава метисите в колонията.

— Но тя не иска нищо от теб — каза Вили.

— Не е там работата — Джордж скри лице в шепи и аз видях как сълзите се стичат между пръстите му. — Яде ме отвътре — добави той. — Вече цяла година мина, откакто научих и направо ще се побъркам.

— С това нещата няма да се оправят — рече Вили, а Джордж рязко отмести ръце, откривайки мокрото си от сълзи лице, и го погледна.

— Анна? — умолително се обърна Джордж към мен. Връхлетяха ме най-невероятни бурни чувства. Първо, изпитах ревност към жената. Предната вечер бях пожелала да съм на нейно място, но това бе съвсем абстрактно желание. Сега, когато вече знаех коя е, с удивление установих, че ме обзема омраза към Джордж и че го осъждам — също както бях изпитала неприязън към него предната вечер, когато ме накара да се чувствам виновна. На всичко отгоре, а това бе най-лошото, с учудване установих колко неприятно ми стана от факта, че жената е чернокожа. Имах се за човек без подобни предразсъдъци, но се оказа, че не е така и изпитах срам и гняв — и към себе си, и към Джордж. Но имаше и нещо друго. Бях още много млада — на двайсет и три-четири години — и като всички „еманципирани“ момичета се ужасявах при мисълта да попадна в капан и да се оставя семейният живот да ме опитоми. Домът на Джордж, който бе истински капан за него и жена му и изключваше всякаква надежда за избавление освен смъртта на четиримата старци, бе за мен олицетворение на същинския ад. Мисълта за този ад всяваше у мен такъв страх, че дори нощем сънувах кошмари. И все пак той, Джордж, хванатият в капана мъж, мъжът, който бе заключил онази нещастна жена, съпругата си, в клетка, олицетворяваше за мен — при това много добре го усещах — и неустоима сексуалност, от която вътрешно бягах и все пак неизбежно се обръщах към нея. Инстинктивно усещах, че ако спя с Джордж, ще вляза в досег с такава сексуалност, каквато не бях срещала досега. И при всички тези противоречиви мисли и чувства продължавах да го харесвам, дори да го обичам чисто и просто като човек. Седях там на верандата, за известно време напълно загубила способността да кажа каквото и да било, и ясно съзнавах, че съм се изчервила и ръцете ми треперят. Слушах музиката и песните, които долитаха от голямата зала на хълма и ми се струваше, че стоварвайки върху ми бремето на своето нещастие, Джордж сякаш ме изолира от нещо невероятно сладостно и прекрасно. Тогава като че ли прекарвах голяма част от времето си в мисли, че съм изолирана от това чудесно изживяване, но все пак с разума си разбирах, че не е така — Мерироуз например ми завиждаше, понеже смяташе, че ние с Вили имаме всичко, което тя търси — мислеше, че се обичаме.

Вили ме бе наблюдавал и рече:

— Анна е шокирана, понеже жената е чернокожа.

— Това е само едно от нещата — отвърнах аз. — Изненадана съм от реакцията си.

— А аз съм изненадан, че я признаваш — студено отбеляза Вили и очилата му проблеснаха.

— Аз пък съм изненадан, че ти не си го признаваш — обърна се Джордж към Вили. — Хайде, хайде. Ти си такъв ужасен лицемер.

Вили прибра граматиките и ги постави на коляното си.

— И какво е разрешението? Имаш ли някакво разумно предложение? — попита Вили. — Впрочем не ми казвай. Като те знам какъв си, ще решиш, че е твой дълг да прибереш детето. А това означава да вкараш четиримата старци в гроба с внезапния шок. А и никой вече няма да им проговори. И всички ще отбягват трите ти деца в училище. Жена ти ще бъде уволнена. Ти също. Девет души ще пострадат. И каква полза би имал синът ти от всичко това, Джордж? Мога ли да те попитам?

— Това ли е всичко? — попитах аз.

— Да — отсече Вили. Стиснал устни, той бе придобил обичайното в такива случаи твърдо и упорито изражение.

— Може да го използвам като тест — каза Джордж.

— Тест за какво?

— За проклетото лицемерие.

— Защо ми го повтаряш? Вече ме нарече лицемер.

Джордж придоби смирен вид, а Вили продължи:

— Кой ще плати цената за твоята благородна постъпка? Осем души зависят от теб.

— Не и жена ми. Аз завися от нея. Поне емоционално. Мислиш, че не знам ли?

— Да ти припомня ли пак фактите? — запита Вили с твърд глас и хвърли поглед към учебниците си. И двамата с Джордж знаехме много добре, че след като са го нарекли лицемер, ще упорства докрай, но Джордж все пак каза:

— Вили, това ли е всичко? Не можем просто така да сложим край.

— Да не би да искаш да ти кажа, че е нечестно или безнравствено, или нещо от този род?

— Да — отвърна Джордж след кратко мълчание, навел глава. — Да, струва ми се, че точно това искам да чуя. Защото — което е най-лошото — ако си мислиш, че съм престанал да спя с нея, се лъжеш. В скоро време може да се пръкне още някой малък Хаунслоу в кухнята на Бутби. Разбира се, сега внимавам много повече отпреди.

— Това си е твоя работа — отвърна Вили.

— Ти си дебелокожа свиня — заяви Джордж след кратко мълчание.

— Благодаря — рече Вили. — Но нищо не може да се направи, не съм ли прав? Съгласен си, нали?

— Момчето ще израсне сред тиквите и кокошките и ще стане земеделски работник или скапан чиновник, а другите ми три деца ще завършат университета и ще напуснат тази проклета страна дори ако разноските за това ме разсипят напълно.

— За какво всъщност става дума? — попита Вили. — Сигурно за твоята кръв, а? За безценната ти сперма или за нещо друго?

С Джордж бяхме шокирани. Вили посрещна реакцията ни с каменна физиономия. Лицето му бе все така сурово, когато Джордж рече:

— Става дума за отговорността. За разминаването между убеждения и постъпки.

Вили само сви рамене. Настъпи мълчание. Сред задушното обедно затишие долитаха звуците, излезли изпод барабанящите пръсти на Джони.

Джордж отново ме погледна и аз се осмелих да възразя на Вили. Сега, като си спомням, ми става смешно, защото аз съвсем инстинктивно заговорих като литератор, а той инстинктивно ми отвърна като политик. Но тогава това не прозвуча странно. А и на Джордж не му се стори странно и той току ми кимаше с глава, докато говорех:

— Слушай какво — започнах аз. — Литературата от деветнайсети век изобилства от подобни случаи. Това е било своего рода нравствен критерий. Също като Божието възкресение например. А сега ти просто свиваш рамене, сякаш това е нещо незначително.

— Не помня да съм свил рамене — отвърна Вили. — Но сигурно е вярно, че нравствените дилеми на дадено общество вече не се изчерпват с едно незаконно дете.

— Че защо не? — попитах аз.

— А защо не? — гневно добави Джордж.

— А да не би да твърдите, че бялото кукувиче на готвача на Бутби е обобщен образ на проблемите на африканеца в тази страна?

— Чудесно го каза — ядно се обади Джордж. (И все пак продължи да търси съветите на Вили, да благоговее пред него и да му пише самоиронични писма години след като той бе напуснал колонията.) А сега попремига на слънцето да възпре сълзите си и рече:

— Отивам да си напълня чашата — и се запъти към бара.

Вили вдигна учебника си и каза, без да поглежда към мен:

— Да, знам. Само че не обръщам внимание на укорителния ти поглед. И ти би му дала същия съвет, нали? Придружен с много „ах“ и „ох“, но по същество същия.

— Чисто и просто всичко е толкова ужасно, а ние вече сме обръгнали и изобщо не се трогваме.

— Мога да ти препоръчам да се придържаш към някои основни принципи — да отстраняваш всичко нередно, да променяш нередните неща, вместо само да седиш и да рониш сълзи.

— А какво да правим междувременно?

— Междувременно аз ще продължа да си уча, а ти ще отидеш при Джордж, ще му позволиш да поплаче на рамото ти и ще му съчувстваш, което няма да доведе доникъде.

Обърнах му гръб и бавно се отправих към голямата зала. Затворил очи, Джордж стоеше подпрян на стената с чаша в ръка. Знаех, че трябва да отида при него, но не го сторих. Влязох в залата. Мерироуз седеше сама до един прозорец и отидох при нея. Беше плакала. Казах:

— Днес като че ли всички плачат.

— Не и ти — отвърна Мерироуз. Това значеше, че аз съм твърде щастлива с Вили, за да ми се плаче. Седнах до нея и я попитах какво й е.

— Седя тук, гледам ги как танцуват и ми идват наум разни мисли. Само допреди няколко месеца смятахме, че светът ще се промени и всичко ще бъде прекрасно, а сега вече знаем, че това няма да стане.

— Така ли мислиш? — възкликнах аз ужасена.

— Че защо трябва да се променя? — попита тя простодушно. В този миг не се чувствах достатъчно силна да споря. След известно мълчание тя добави:

— Какво искаше Джордж от теб? Сигурно ме е нарекъл мръсница, задето го ударих?

— Как си представяш Джордж да нарече някого мръсница за подобно нещо? А ти защо го удари?

— Плачех и затова. Но всъщност го ударих, защото знам, че някой като Джордж може да ме накара да забравя брат си.

— Тогава сигурно трябва да разрешиш на някой като Джордж да опита.

— Сигурно — отвърна тя с познатата вяла усмивка, която ясно казваше: „Какво наивно дете си!“, тъй че гневно добавих:

— Ами щом го съзнаваш, защо не предприемеш нещо?

Тя отново ми се усмихна едва-едва и рече:

— Никой няма да ме обича като брат ми. Той наистина ме обичаше. А Джордж може да ми предложи само да правим любов. А това не е едно и също, нали? Какво толкова лошо има, че казвам: „Вече съм изживяла най-хубавото нещо и повече никога няма да го изпитам…“ — вместо да правя само секс? Какво лошо има в това?

— Когато питаш така „какво лошо има в това?“, не знам как да ти отговоря, макар и да съзнавам, че нещо не е наред.

— И какво не е наред? — в тона й долових изгарящо любопитство, а й отговорих още по-ядосано:

— Ти дори не правиш никакви опити. Абсолютно никакви. Просто си се примирила.

— Лесно ти е да говориш така — рече тя, като отново имаше предвид Вили, но този път нищо не отвърнах. Сега и на мен ми се доплака. Тя усети това и ме успокои с тон на човек, къде-къде по-запознат със страданието: — Не плачи, Анна, няма никакъв смисъл. Отивам да се приготвя за обяд — и си тръгна.

Всички младежи вече пееха, заобиколили пианото, тъй че и аз излязох от залата и се отправих към мястото, където се бе облегнал Джордж. Наложи се да се провирам през шубраци и коприва, защото той се бе преместил по-отзад и стоеше прав, вперил поглед през скупчените дървета папая към къщичката, където живееше готвачът с жената и децата си. Там няколко чернокожи деца бяха наклякали в прахоляка сред пилетата.

Видях как Джордж се опитва да запали цигара и възпълната му ръка цялата трепери. Като не успя, захвърли цигарата и спокойно рече:

— Копелето ми не е тук.

Откъм хотела отекна гонгът за обяд.

— Хайде да хапнем — предложих аз.

— Постой с мен — той сложи ръка на рамото ми и пръстите му ме опариха през роклята. Спряха да долитат металическите, протяжни звуци на гонга, а и пианото в залата бе замлъкнало. Настъпи тишина и от близкото дърво загука гълъб. Джордж сложи ръка на гърдите ми и рече:

— Анна, сега бих могъл да те вкарам в леглото… после и Мари — тъй се казва чернокожото ми момиче, а вечерта да се прибера при жена си, да имам и нея… и да бъда щастлив и с трите. Разбираш ли, Анна?

— Не — гневно отвърнах аз. Но ръката му върху гърдите ми ме караше да го разбирам.

— Така ли? — иронично попита той. — Наистина ли не разбираш?

— Наистина! — натъртих аз, като лъжех от името на всички жени и същевременно мислех за жена му, която ме караше да се чувствам като вкарана в капан.

Той затвори очи. Потрепващите му черни клепачи образуваха дъги върху загорелите му бузи. Заговори, без да отваря очи:

— Понякога се опитвам да се погледна отстрани. Джордж Хаунслоу, уважаван гражданин, ексцентричен, разбира се, със своя социализъм, но това впечатление се неутрализира от предаността му към възрастните родители, очарователната му съпруга и децата. А вътре в себе си виждам една гигантска горила да размахва ръце и да се хили. Толкова ясно виждам тази горила, че направо недоумявам как другите не я забелязват — той махна ръката си от гърдите ми и аз отново задишах спокойно и рекох:

— Вили е прав. Нищо не можеш да промениш, така че престани да се тормозиш.

Той продължаваше да стои със затворени очи. Сама се изненадах от следващите си думи, но той изведнъж отвори очи и трепна — вероятно е било телепатия:

— Не можеш дори да се самоубиеш.

— А защо не? — попита той с любопитство.

— По същата причина, поради която не можеш да прибереш детето у дома си. Отговорен си за девет души.

— Анна, чудех се дали щях да прибера детето, ако бях отговорен… да кажем, за двама души.

Не знаех какво да кажа. След миг той ме прегърна и ме поведе сред гъсталаците и копривата с думите: „Придружи ме до хотела и прогони горилата в мен.“ Този път съжалих, че съм отблъснала горилата и съм възприела безполовата сестринска роля. На обяд седнах до Пол, а не до Джордж. Следобед всички спахме до късно, а после седнахме да пием. Макар че танците вечерта се организираха за фермерите от Машопи и околността, докато те пристигнат със съпругите си в големите си коли, залата се понапълни с танцуващи — ние и още доста момчета от военновъздушната база в града. На пианото свиреше Джони, а постоянният пианист, който бе поне десет класи по-долу от Джони, с охота се бе оттеглил в бара. Церемониалмайсторът на вечерта придаде официален характер на забавата, като поднесе припряно и не съвсем искрено приветствие за добре дошли към момчетата в синя униформа. Танцувахме чак докато Джони се измори — докъм пет сутринта. После се разделихме на групички под ясното небе, обсипано със студени звезди. На лунната светлина всичко хвърляше контрастни черни сенки наоколо. Бяхме се прегърнали и пеехме. В нощната хладина цветята отново бяха изправени и свежи и въздухът бе наситен със силния им, ободряващ аромат. Бях с Пол, цялата нощ танцувахме. Вили бе с Мерироуз — той пък танцува с нея. Джими, отново порядъчно пийнал, се клатушкаше сам. Пак се бе ударил някъде и една раничка над очите му кървеше. Така завърши първият ни пълен ден в „Машопи“ и всички следващи преминаха по същия начин. Почти същите хора присъстваха и на „общите“ танци следващата вечер и барът на Бутби работеше с пълна пара, готвачът едва смогваше да изпълнява поръчките, а междувременно жена му вероятно се срещаше с Джордж, който пък горестно, но безуспешно ухажваше Мерироуз.

Тъкмо през тази втора вечер Стаили Лет започна да ухажва червенокосата мисис Латимор, но това ухажване завърши… щях да кажа катастрофално. Но думата е абсурдна. Защото най-мъчителното на този период беше, че нищо не бе катастрофално. Нищо не бе както трябва — всичко бе грозно, тъжно, просмукано с цинизъм, но трагизъм нямаше, не се случваше нищо съдбовно, което да промени каквото или когото и да било. От време на време пробляскваше някоя и друга емоционална светкавица и озаряваше отделна лична болка, а после… после танците продължаваха. Авантюрата на Стаили Лет с мисис Латимор доведе само до инцидент, случвал се навярно многократно по време на брака й.

Тя бе на около четирийсет и пет години, възпълничка, с изящни ръце и стройни крака. Имаше нежна бяла кожа и огромни синьолилави, премрежени, замечтани късогледи очи, които гледаха на живота през мъгла от сълзи. Но в нейния случай играеше роля и алкохолът. Съпругът й беше едър, сприхав и груб търговец, който постоянно пиеше. Започваше още с отварянето на бара и продължаваше през целия ден, като ставаше все по-мрачен. А нея пиенето я разнежваше и тя започваше да въздиша и да рони сълзи. По моя преценка в отношението си към нея той бе неизменно брутален. Но тя сякаш не му обръщаше внимание или вече й бе все едно. Нямаха деца, но тя не се разделяше с кучето си, невероятно красив червен сетер с цвета на косата й и със същите замечтани, насълзени очи. Те постоянно седяха на хотелската веранда — червенокоса жена с пухкаво червено куче — и получаваха заслужена възхита и какви ли не напитки от останалите гости на хотела. Тримата идваха в хотела всяка събота и неделя. Стаили беше запленен от нея. Толкова е непринудена, казваше той, след което допълваше, Наистина си я бива. По време на танците втората вечер Стаили непрестанно й кавалерстваше, докато мъжът й пиеше в бара до самото му затваряне. Най-после съпругът застана, олюлявайки се, до пианото, но Стаили го довърши с едно последно питие и той с клатушкане отиде да си легне, като остави жена си да танцува. Като че му бе все едно какво прави съпругата му. Тя прекарваше времето си с нас или по-точно със Стаили — той бе „уредил“ и Джони с жена от една ферма на две мили, чийто мъж бе заминал на фронта. Четиримата си прекарваха, както самите те непрекъснато повтаряха, великолепно. Танцувахме в голямата зала. Джони свиреше, а фермерската съпруга, едра, румена блондинка от Йоханесбург, седеше до него. Тед временно се бе отказал от битката за спасяване душата на Стаили. Сексът, както се изразяваше той, засега бе надделял. През този дълъг уикенд, продължил почти цяла седмица, пиехме и танцувахме безспир и пианото на Джони през цялото време звучеше в главите ни.

Когато се върнахме в града, се уверихме — както отбеляза и Пол — че почивката ни се е отразила много добре. Единствено Вили не загуби напълно самодисциплината си и всеки ден бе отделял часове за систематична работа с граматиките си. Макар че и той се бе поддал малко — на Мерироуз. Решихме пак да отидем в „Машопи“. Доколкото си спомням, отидохме след около две седмици. Този път бе по различно време — в хотела бяхме само ние, съпрузите Латимор с кучето си и семейство Бутби. Двамата Бутби ни посрещнаха много любезно. Очевидно бяха говорили за нас и изобщо не одобряваха свойското ни държание в хотела — държахме се като у дома си, — но пръскахме твърде много пари, за да ни отпратят. Не помня нищо особено от този уикенд, нито от следващите четири-пет посещения, които бяха на интервали от няколко седмици, защото не ходехме всеки почивен ден.

Трябва да бяха минали седем-осем месеца след първото ни посещение, когато настъпи кризата — ако изобщо може да се нарече криза. Това беше последното ни отиване там. Както преди, бяхме Джордж и Вили, Мерироуз и аз, Тед, Пол и Джими. Стаили Лет и Джони вече бяха в друга компания — на мисис Латимор, кучето й и фермерската съпруга. Понякога Тед се присъединяваше към тях и седеше мълчалив, съвсем чужд на общото настроение, и току се връщаше при нас, където отново седеше мълчалив и се усмихваше на себе си. Не бяхме виждали тази негова усмивка досега — горчива, иронична, самокритична. Както си седяхме под евкалиптовите дървета, дочувахме мелодичния, ленив глас на мисис Латимор от верандата: „Стан, момчето ми, ще ми донесеш ли питието? Стан, и една цигарка, скъпи. Ела да си поговорим, синчето ми.“ Той я наричаше мисис Латимор, но понякога се изпускаше и й казваше Мира, при което тя свеждаше тъмните си ирландски ресници. Той беше около двайсет и две-три годишен. Тя бе с двайсетина години по-стара и с голямо удоволствие се правеха пред хората на майка и син, въпреки че сексуалното привличане помежду им бе тъй силно, че направо се стряскахме, когато мисис Латимор се приближаваше към нас.

Когато се връщам към онези съботи и недели, те ми приличат на наниз от мъниста — две големи в началото, после цял ред дребни и неугледни и накрая отново едно много едро и ярко. Но такъв е само общият ми, смътен спомен, защото замисля ли се за последното ни посещение, осъзнавам, че при предишните ни престои вероятно са се натрупвали неща, които са водели към всичко случило се накрая. Само че не ги помня, стопили са се в съзнанието ми. И подлудявам, напрягам паметта си, имам усещането, че се боря с някакво упорито, друго „аз“ у себе си, което пази своите тайни. Но знам, че всичко е запечатано в паметта ми и трябва само да се добера до него. Изумена съм колко малко съм обръщала внимание на това, затънала в пъстрата мъглявина на субективното. Откъде може да съм сигурна, че това, което „помня“, е действително важното? Онова, което помня, е подбрано от Анна, Анна отпреди двайсет години. Не знам какво би подбрала днешната Анна. Защото преживяното с Мама Шугър и експериментите ми с тетрадките дотолкова са изострили моята обективност, че… Но мястото на подобни наблюдения е в синята тетрадка, не в тази. Както и да е, макар да изглежда, че при последното ни посещение съвсем внезапно се развихриха какви ли не драми, разбира се, това не е възможно.

Например приятелството между Пол и Джаксън навярно много се е задълбочило, за да предизвика такава реакция у мисис Бутби. Добре си спомням мига, в който тя заповяда на Пол никога повече да не влиза в кухнята — вероятно е било при предпоследното ни отиване. С Пол стояхме в кухнята и разговаряхме с Джаксън. Мисис Бутби влезе и заяви:

— Много добре знаете, че правилникът не разрешава на гостите на хотела да влизат в кухнята.

Добре си спомням как се стъписах от думите й, като от някаква несправедливост, подобно на дете, слисано от деспотизма на възрастните. Това значеше, че дотогава непрекъснато сме влизали и излизали от кухнята, без тя да ни прави забележки. Пол я наказа, като нарочно възприе думите й буквално. Изчака Джаксън пред задната врата на кухнята да приготви обяда и съвсем демонстративно го съпроводи до телената мрежа на къщичката му, като му говореше, прегърнал го през раменете. Допирът между бялата и черната кожа бе напълно преднамерен — за да предизвика възмущението на всеки бял човек, който евентуално би могъл да ги наблюдава. Повече не припарихме до кухнята. И разлудували се съвсем по детински, ние се кикотехме и одумвахме мисис Бутби, както децата одумват даскалицата си. Струва ми се невероятно, че сме могли да се държим така хлапашки, без да ни е грижа, че я обиждаме. Тя се бе превърнала в „абориген“ само защото се дразнеше от приятелството на Пол с Джаксън. Но ни беше пределно ясно, че надали би се намерил човек в колонията, който да не се подразни от подобно приятелство. Иначе от политическата си позиция бяхме в състояние да проявяваме безкрайно търпение и такт, когато разяснявахме на някой бял колко чудовищен е расизмът.

Запомнила съм и нещо друго — как Тед и Стаили Лет обсъждат мисис Латимор. Тед каза, че мистър Латимор започвал да става ревнив, и то с пълно основание. А Стаили му отвърна добродушно насмешливо:

— Мистър Латимор се държи отвратително с жена си, тъй че — така му се пада. — Но присмехът му бе насочен към Тед, защото всъщност той ставаше ревнив, при това към Стаили. Стаили обаче изобщо не го бе грижа, че Тед се обижда. И защо да го е грижа? Никак не е приятно да те ухажват заради едно и да те пренебрегват заради друго. Никак. Разбира се, в началото Тед се втурна подир „затиснатата под камък пеперуда“ и романтичните му чувства бяха напълно овладени. Но те все пак съществуваха и Тед съвсем закономерно стигаше до мига, който често се повтаряше, когато Стаили, присвил студените си очи, се усмихваше със суровата си, многозначителна усмивка и казваше: „Хайде-хайде, приятел. Много добре знаеш, че не си падам по това.“ А Тед все му предлагаше я книга, я да послуша музика. Стаили вече не криеше презрението си към Тед. А Тед, вместо да го прати по дяволите, го търпеше. Рядко съм срещала човек с толкова скрупули като Тед и въпреки това продължаваше да ходи със Стаили на експедиции за „осигуряване“ на бира или кражба на храна. После ни разправяше, че отишъл колкото да използва случая да обясни на Стаили, че, „както скоро и сам ще се убеди“, така не бива да се живее. Но после ни хвърляше бърз, засрамен поглед и извръщаше глава с непознатата за нас горчива, самопрезрителна усмивка.

Помня и историята със сина на Джордж. Цялата компания я знаехме. По характер Джордж бе много дискретен човек и си представям как се е измъчвал цяла година, че не я е споделил почти с никого. С Вили не бяхме казали нищо на никого. Но въпреки това всички знаехме. Смятам, че една вечер, когато си бяхме доста пийнали, Джордж бе направил намек, който според него никой не разбра. Малко след това започнахме да се майтапим по този повод, както отчаяно се занасяхме и с политическото положение в страната. Спомням си, една вечер Джордж ни разсмя до сълзи с една фантасмагория — как един ден неговият син пристига в дома им да търси работа като прислужник. Джордж не може да го познае, но някакво загадъчно усещане или нещо такова го тласка към бедното момче. Дават на момчето работа в кухнята и не след дълго с чувствителната си природа и вродена интелигентност, „наследени от мен, разбира се“, то спечелва любовта на цялото семейство. Бързо свиква да подава на четиримата старци изпуснатите карти за игра и безкористно се сприятелява с трите деца на Джордж, с които са „една кръв“. Например, когато играят тенис, им оказва неоценима помощ, като им подава топките. Накрая момчето е възнаградено за търпеливите си грижи. Един ден Джордж е осенен от прозрение в мига, в който то му подава обувките, „много добре излъскани, разбира се“. „Господарю, желаете ли още нещо?“ „Сине мой!“ „Татко, най-после…“ — и така нататък, и така нататък.

Същата вечер видяхме Джордж да седи сам под дърветата, стиснал глава, напълно застинал — унил, тъмен силует сред трепкащите сенки и проблясващите изострени като копия листа. Отидохме да поседнем при него, но не знаехме какво да кажем.

През този наш последен уикенд щеше да има голяма танцова забава и ние, след като пристигнахме кой с кола, кой с влак по различно време в този петъчен ден, се срещнахме в голямата зала. Когато пристигнахме с Вили, Джони вече беше на пианото с румена блондинка до себе си, Стаили танцуваше с мисис Латимор, а Джордж разговаряше с Мерироуз. Вили веднага отиде и измести Джордж, а Пол застана до мен да ми кавалерства. Отношенията помежду ни си бяха все същите — нежни, закачливи, загатващи развитие. Отстрани вероятно изглеждаше — и хората сигурно така и мислеха — че Вили е с Мерироуз, а Пол с мен. Но в друг момент биха решили, че Джордж е с мен, а Пол — с Мерироуз. Разбира се, тези романтични младежки прегрупирвания бяха възможни поради особената ми връзка с Вили, която, както вече споменах, бе почти платонична. Ако в центъра на една компания стои двойка с пълноценна сексуална връзка, тя действа като катализатор на другите и на практика много често разбива цялата компания. През годините съм наблюдавала много подобни групи, и политически, и неполитически, и съм забелязала, че човек винаги може да прецени каква точно е връзката на основната двойка (винаги има такава двойка) по взаимоотношенията на другите двойки.

Онзи петъчен ден още не бе изминал и час, откакто бяхме пристигнали, и бедите започнаха. Джун Бутби дойде в голямата зала да ни помоли с Пол да й помогнем в кухнята на хотела да приготви вечерята, защото Джаксън се занимавал с ястията за забавата на следващия ден. Джун вече се бе сгодила за младежа и бе излязла от унеса си. С Пол я последвахме. Джаксън разбъркваше плодове със сметана за сладкиша с глазура и Пол веднага го заприказва. Разговаряха за Англия — за Джаксън тя бе толкова далечна и приказна страна, че можеше с часове да слуша за най-обикновени неща — за метрото, за автобусите, за парламента. Ние с Джун стояхме една до друга и правехме салата. Тя искаше час по-скоро да се освободи, защото очакваше годеника й да пристигне всеки момент. Тогава влезе мисис Бутби, погледна Пол и Джаксън и рече:

— Вече казах, мисля, че не ви ща двамата в кухнята.

— О, мамо — раздразнено възкликна Джун. — Аз ги накарах да дойдат. Защо не наемеш още един готвач, Джаксън просто не смогва.

— Джаксън работи тук от петнайсет години и досега не е имало никакви проблеми.

— Не става дума за проблеми. Но заради войната и постоянния наплив на момчетата от базата има много повече работа. Нямам нищо против да помагам. Нито пък Пол и Анна.

— Ще правиш каквото ти казвам аз, Джун — отвърна майка й.

— О, мамо! — възкликна Джун раздразнено, но все още добронамерено. Направи ми знак: Не й обръщайте внимание. Мисис Бутби я видя и каза:

— Превишаваш правата си, момиче. Откога ти се разпореждаш в кухнята?

Джун се вбеси и веднага излезе.

Мисис Бутби дишаше учестено, а простодушното й румено лице стана по-червено отвсякога. Погледна объркано към Пол. Ако в този миг Пол бе казал само една блага дума, ако бе направил нещичко да я успокои, тя тутакси щеше да възвърне обичайното си добродушие. Но Пол постъпи, както и преди: кимна ми да вървим и бавно излезе през задната врата, като каза на Джаксън:

— Ще се видим, като си свършиш работата, ако изобщо я свършиш.

— Нямаше да дойдем, ако Джун не ни бе повикала — казах аз на мисис Бутби, но тя хич не се трогна от моите опити за помирение и изобщо не ми отговори. Тъй че аз се върнах в голямата зала и затанцувах с Пол.

През цялото време се шегувахме, че мисис Бутби е влюбена в Пол. И навярно е била, поне мъничко. Тя беше доста простодушна и трудолюбива жена. Войната я бе направила още по-трудолюбива и хотелът, който някога бил само място за пренощуване на пътници, се бе превърнал в курорт за уикенда. Навярно това й бе струвало много усилия. Другият й проблем беше Джун, която само за няколко седмици се бе превърнала от нацупена хлапачка в млада жена с бъдеще. Като се връщам назад в спомените си, мисля, че предстоящата женитба на Джун е била в дъното на майчината й тревога. Джун навярно е била единственият й емоционален отдушник. Мистър Бутби бе неизменно зад тезгяха в бара, а и бе от типа пиячи, с които най-трудно се живее. Мъжете, които се напиват от време на време, са нищо в сравнение с тези, които могат „да носят на пиене“, и то носят всеки ден, всяка седмица, години наред. С такива закоравели пиячи много трудно се живее. Мисис Бутби вече бе загубила Джун, която щеше да живее на триста мили от дома й. Нищо работа, съвсем не беше далеч за представите в колонията и все пак я бе загубила. А навярно й бе подействало и напрежението от войната. Вероятно от години се бе примирила с мисълта, че вече не е жена, а сега от няколко седмици Стаили Лет ухажваше оная мисис Латимор, нейна връстничка, пред очите й. Може наистина тайничко да е копняла по Пол. Кой знае? Но в спомените си виждам мисис Бутби като покъртителна самотница. Тогава изобщо не мислех така. За мен тя бе глупава „туземка“. Боже мой, мъчително е да си спомняш за хора, към които си бил жесток. А на нея й трябваше съвсем мъничко, за да се почувства щастлива — ако понякога я канехме да пийне нещо с нас или просто да си поговорим. Но ние се бяхме затворили в компанията си, подхвърляхме си глупави шеги и й се присмивахме. Спомням си изражението й, когато с Пол излизахме от кухнята. Тя гледаше след Пол — обидена, стъписана, с обезумял, объркан поглед. И рязко и пискливо скастри Джаксън: „Ставаш все по-безочлив, Джаксън! Откъде събра тая наглост?“

По правило на Джаксън му се полагаше свободно време от три до пет всеки следобед, но като добър феодален слуга, когато имаше много работа, се отказваше от това си право. Онзи следобед го видяхме да излиза от кухнята и бавно да се отправя към дома си чак към пет. Пол каза:

— Анна, скъпа, безкрайно те обичам, но Джаксън обичам още повече. А сега е и въпрос на принцип…

И ме остави — отиде да пресрещне Джаксън. Докато стояха и разговаряха до оградата, мисис Бутби ги наблюдаваше през кухненския прозорец. След като Пол излезе, при мене дойде Джордж. Той погледна към Джаксън и каза:

— Бащата на детето ми.

— О, престани! — възкликнах аз. — Няма никакъв смисъл.

— Разбираш ли, Анна, какъв фарс се получава? Не мога дори да предложа на детето пари. Разбираш ли колко тъпо и нелепо е всичко, по дяволите. Джаксън печели по пет лири месечно. Признавам, че при задълженията ми към старците и децата пет лири на месец са доста пари за мен… Но ако дам на Мари пет лири за прилични дрешки на горкото дете, за тях това ще са толкова много пари, че… Тя ми разправя, че за храна на цялото семейство харчат по десет шилинга на седмица. Ядат най-вече тиква, качамак и остатъци от кухнята.

— Джаксън нищо ли не подозира?

— Според Мари не подозира. Питах я. И знаеш ли какво ми отговори? „Той е много добър съпруг — рече ми тя. — Толкова е мил и с мен, и с всичките ми деца…“ Знаеш ли, Анна, като ми го каза, се почувствах ужасно диване.

— И продължаваш ли да спиш с нея?

— Да. Знаеш ли, Анна, обичам тази жена, обичам я толкова много, че…

След малко мисис Бутби излезе от кухнята и се отправи към Пол и Джаксън. Джаксън се прибра в къщицата си, а мисис Бутби, скована от спотаен гняв, отиде у дома си. Пол дойде при нас и рече, че тя казала на Джаксън следното: „Не ти давам свободно време, за да разговаряш безочливо с разни бели хора, които би трябвало да проявяват повечко разум.“ Пол бе толкова ядосан, че не можеше да се шегува като друг път. Само възкликна:

— Боже мой, Анна, боже мой, боже мой! — Когато започна малко по малко да идва на себе си, той ме завъртя отново в танц и рече: — Много ми е интересно как могат да съществуват хора, като теб например, които искрено вярват, че светът може да се промени.

Прекарахме вечерта в танци и пиене. Всички си легнахме много късно. С Вили си бяхме сърдити. Той бе ядосан, защото Джордж отново го бе хванал за душеприказчик, а на Вили вече му бе до гуша от Джордж. „Вие с Пол май много добре се разбирате“, подхвърли той. Подобно нещо можеше да ми каже по всяко време през последните шест месеца. Аз не останах по-назад и му отвърнах: „Същото важи и за вас двамата с Мерироуз.“ Вече си бяхме легнали в еднаквите кревати в двата края на стаята. Той държеше някаква книга за развитието на ранния германски социализъм. Седна в леглото, съсредоточил целия си интелект зад проблясващите очила, и се чудеше дали си струва да се караме. Изглежда, реши, че всичко само ще доведе до познатия ни спор за Джордж — … „сълзлива сантименталност“ срещу „догматична бюрократичност“. Или пък може би Вили бе човек, съвършено сляп за мотивите на собствените си действия — наистина си вярваше, че го дразни приятелството ми с Пол. А може и да се е дразнел. Когато ме предизвикваше, аз отвръщах: „Мерироуз.“ Ако сега ме предизвикат, ще кажа, че дълбоко в душата си всяка жена е убедена в правото си да отиде при друг мъж, щом партньорът й не я удовлетворява. Това е първата обсебваща я мисъл, независимо че по-късно би могла да се размекне от съжаление или по силата на обстоятелствата. Но нас с Вили не ни свързваше сексът. Е, и? Пиша това и си мисля колко ли силно е било желанието ни да спорим, да се препираме един с друг, щом и днес, по навик, инстинктивно оценявам всичко като справедливо и несправедливо. Тъпо. Много тъпо.

Онази вечер не стигнахме до кавга. След малко той тъжно затананика: „О, акулата има остри зъби, мила…“ — после си взе книгата и зачете, а аз заспах.

На другия ден сякаш над целия хотел витаеше лошо настроение. Джун Бутби бе отишла да танцува с годеника си и не се бе прибрала до сутринта. Мистър Бутби наругал дъщеря си, когато тя се прибрала, а мисис Бутби се разплакала. Скандалът с Джаксън се бе отразил върху целия персонал. На обяд всички сервитьори ни се мръщеха. Джаксън напусна кухнята точно в три, според буквата на правилника, и остави мисис Бутби да се оправя с ястията за танцовата забава, а Джун не желаеше да помага на майка си заради разправията им предишния ден. Още по-малко пък — ние. Чухме Джун да крещи: „Ако не беше толкова стисната, щеше да наемеш помощник-готвач, вместо да се правиш на мъченица заради някакви си пет лири месечно.“ Очите на мисис Бутби бяха зачервени, а лицето й отново изглеждаше като обезумяло от объркване и смут и тя току вървеше подир Джун и роптаеше. Пет лири не бяха нищо за семейство Бутби и предполагам, че не наемаше още един готвач, защото нямаше нищо против да работи за двама и не виждаше защо и Джаксън да не го прави.

Тя си отиде вкъщи и легна. Стаили Лет бе с мисис Латимор на верандата. В четири един сервитьор сервира чая, но мисис Латимор имаше главоболие и поиска силно кафе. Предполагам, заради неприятности с мъжа си, но ние дотолкова приемахме неговата благосклонност за нещо естествено, че в момента изобщо не обърнахме никакво внимание на това. Стаили Лет отиде в кухнята да помоли сервитьора да направи кафе, но кафето се оказа заключено в бюфета с провизиите, а ключовете бяха у Джаксън, доверения прислужник на семейството. Стаили Лет отиде да вземе ключовете от Джаксън. Явно не му бе хрумнало, че при създалите се обстоятелства това не беше желателно. Просто в природата му бе да „осигурява“ доставки. Джаксън харесваше Стаили, защото той го караше да свързва военновъздушната база с човешко отношение, и дойде от къщичката си, за да отвори шкафа и да направи силно кафе за мисис Латимор. Изглежда, мисис Бутби бе видяла всичко това от прозореца на спалнята си, защото излезе и заяви, че ако Джаксън още веднъж направи така, щял да бъде уволнен. Стаили се опита да я успокои, но не можа — тя направо бе полудяла и се наложи мъжът й да я отведе и да я накара да легне.

Джордж дойде при нас с Вили и рече:

— Представяте ли си какво ще стане, ако уволнят Джаксън? Цялото семейство ще загине.

— Загрижен си за себе си — обади се Вили.

— Не, скапан глупако, този път не мисля за себе си. Тук е домът им. Джаксън никога повече няма да намери служба, където да бъде с цялото си семейство. Ще се принуди да започне работа някъде, а семейството му да се върне в Ниасаландия.

— Много вероятно — потвърди Вили. — Ще бъдат като всички останали африканци и няма да се числят към малцинството от около половин процент — ако има и толкова.

След малко отвориха бара и Джордж отиде да пие. Беше с Джими. Май че забравих да разкажа най-важното — как Джими разтревожи мисис Бутби. Това се случи при предишния ни престой. Джими прегърна и целуна Пол пред мисис Бутби. Беше пиян. Мисис Бутби, тази тъй простодушна жена, бе ужасно шокирана. Опитах се да й обясня, че общоприетите норми за благопристойно мъжко поведение в колонията се различават от тези в Англия, но оттогава не можеше да понася Джими. До този момент не бе имала нищо против обстоятелството, че той е непрестанно пиян, небръснат и изглежда ужасно с двете полузараснали рани в жълтеникавата набола брада, нито че се размотава с разкопчана униформа без яка. Всичко това бе в реда на нещата. В реда на нещата бе истинските мъже да пият, да не се бръснат и да не обръщат внимание на външния си вид. Дори се бе държала по майчински нежно с него. Но „хомосексуалист“ не се побираше в ума й.

— Май на такива като него казват хомосексуалисти — каза тя, като изговори думата така, сякаш и тя е отровна.

Джими и Джордж се напиха в бара и преди танците да започнат вече ги бе налегнала сълзлива сантименталност. Когато влязоха, голямата зала се бе напълнила. Двамата затанцуваха заедно, като Джордж подчертано пародираше стъпките, но Джими изглеждаше щастлив като дете. Направиха само един кръг из залата, но и това бе достатъчно. Мисис Бутби се бе озовала вече при тях — приличаше на тюлен в черната си сатенена рокля, а лицето й бе пламнало от възмущение. Приближи се и им каза веднага да се махат и да идат другаде да проявяват безсрамното си поведение. Никой дори не им бе обърнал внимание и Джордж й каза да не се държи като глупава кучка и затанцува с Джун Бутби. Джими стоеше с отворена уста, напълно безпомощен, като невръстно момченце, което са натупали без никаква причина. След което изчезна сам някъде в нощта.

Аз танцувах с Пол. Вили — с Мерироуз, Стаили — с мисис Латимор. Мистър Латимор седеше в бара, а Джордж непрекъснато излизаше, за да се отбие до фургона.

Всички вдигахме голям шум и се подигравахме с всичко, по-язвително отвсякога. Според мен ясно съзнавахме, че това е последното ни идване. Не бяхме решили повече да не идваме, но поначало не бяхме вземали решение и да идваме. Долавяше се някакво усещане за раздяла. Преди всичко Пол и Джими скоро щяха да получат назначенията си.

Наближаваше полунощ, когато Пол каза, че Джими го няма от доста време. Огледахме се и разпитахме, но никой не го беше виждал. С Пол тръгнахме да го търсим и срещнахме Джордж на прага. Навън бе влажно и облачно. В този район на страната обичайното слънчево време често се променяше за по два-три дни, когато пада лека мъгла или вали ситен дъжд като ситния дъждец в Ирландия. Така беше и онази вечер и групички или отделни двойки стояха навън на прохлада, но бе много тъмно и понеже не виждахме лицата им, се лутахме сред тях, мъчейки се да разпознаем силуета на Джими. Барът вече беше затворен, а от Джими нямаше и следа нито на голямата веранда, нито в ресторанта. Започнахме да се тревожим, защото неведнъж го бяхме намирали мъртвопиян в някоя цветна леха или под евкалиптовите дървета. Претърсихме стаите. Внимателно огледахме градините, като непрекъснато се препъвахме в храстите и цветята, но не го открихме. Спряхме зад централната част на хотела и тъкмо се чудехме къде още да го търсим, когато внезапно на няколко крачки пред нас светнаха лампите в кухнята. Вътре бавно пристъпи Джаксън, съвсем сам. Представа нямаше, че го наблюдаваме. Виждала съм го винаги любезен и сдържан, но сега изглеждаше едновременно ядосан и разтревожен — спомням си как се взирах в лицето му и си мислех, че всъщност никога не съм го виждала такъв. Изведнъж изражението му се промени — явно забеляза нещо на пода. Пристъпихме напред и какво да видим — Джими лежеше пиян или заспал, или и двете. Джаксън се наведе да го вдигне и в този миг зад него се появи мисис Бутби. Джими се събуди, видя Джаксън, вдигна ръце като току-що събудено дете и ги обви около врата на Джаксън. Чернокожият каза:

— Господарю Джими, трябва да си лягате. Не можете да останете тук.

А Джими му отговори:

— Ти ме обичаш, Джаксън, нали, ти ме обичаш, никой друг не ме обича.

Мисис Бутби бе толкова шокирана, че се олюля и се подпря на стената, а лицето й бе станало сивкаво. Тогава ние тримата нахълтахме в кухнята, вдигнахме Джими и откъснахме ръката му от Джаксън, сграбчила го през врата.

Мисис Бутби каза:

— Джаксън, още утре напускаш.

Джаксън отвърна:

— Господарке, какво съм направил?

Мисис Бутби рече:

— Махай се! Върви си! Махни и мръсното си семейство оттук! Още утре! Иначе ще викна полиция.

Джаксън погледна към нас, веждите му ту се извиваха, ту се отпускаха, лицето му ту се сбръчкваше от недоумение и болка, ту отново се отпускаше, сякаш имаше спазъм на мускулите. Разбира се, той нямаше и представа какво е разстроило мисис Бутби толкова много и бавно каза:

— Господарке, работя за вас вече петнайсет години.

— Аз ще поговоря с нея, Джаксън — обади се Джордж. Никога досега не се бе обръщал директно към Джаксън. Чувстваше се много виновен пред него.

Сега Джаксън бавно извърна очи към Джордж и запремига, сякаш го бяха ударили. Джордж мълчеше и чакаше. И тогава Джаксън рече:

— Ти не искаш ние да си идем, нали, господарю?

Не знам какво значеше това. Сигурно през цялото време Джаксън е знаел за жена си. Поне тогава думите му прозвучаха така. Но Джордж притвори за миг очи, после запелтечи нещо и издаде толкова смешни звуци, като че бе малоумен. След това се заклатушка и излезе от кухнята. Къде с повдигане, къде с бутане успяхме да изнесем Джими навън и на тръгване казахме:

— Лека нощ, Джаксън, благодарим ти, че се опита да помогнеш на Джими — но той не отговори.

Джими си легна, двамата с Пол го сложихме в леглото. На връщане от спалните помещения, във влажния мрак, само на няколко крачки от нас дочухме Джордж да говори нещо на Вили. Вили казваше: „Точно така.“ После: „Очевидно.“ И: „Твърде вероятно.“ А Джордж говореше все по-разпалено и несвързано.

Пол тихо каза:

— За бога, Анна, ела с мен, сега.

— Не мога — отвърнах.

— Може да напусна страната всеки момент. Може никога повече да не те видя.

— Знаеш, че не мога.

Без да ми отговори, той отмина и се загуби в мрака, а аз тъкмо понечих да го последвам, когато пред мен изникна Вили. Бяхме недалеч от спалнята си и се прибрахме. Вили каза:

— Това е най-доброто, което можеше да се случи. Джаксън и семейството му ще напуснат и Джордж ще може да дойде на себе си.

— Това почти абсолютно сигурно означава, че семейството им трябва да се раздели. Джаксън никога повече няма да живее със семейството си.

Вили отвърна:

— Напълно в твой стил. Джаксън е имал късмет, че е живял със семейството си. Повечето от тях не могат. И сега той ще бъде като другите. Това е всичко. Защо не плачеш и хленчиш за всички останали, които са без семействата си?

— Затова пък подкрепям политика, която ще сложи край на това отвратително явление.

— Точно така. С пълно право.

— Но аз познавам Джаксън и семейството му. Понякога не мога да приема, че наистина вярваш в това, което казваш.

— Разбира се, че не можеш. Сантименталните хора приемат единствено собствените си чувства.

— Колкото до Джордж, нищо няма да се промени. Защото трагедията на Джордж не идва от Мари, а е в самия него. Когато тя си замине, ще се появи друга.

— Това ще му е добър урок — каза Вили и в този миг лицето му ми се стори противно.

Оставих Вили в спалнята и излязох на терасата. Мъглата се бе поразсеяла и от полутъмното небе струеше слаба, студена светлина. Пол стоеше на няколко крачки и ме гледаше. Изведнъж цялата ми превъзбуда и гняв, и мъка се надигнаха у мен, избухнаха като бомба и вече нищо друго не ме интересуваше, освен да бъда с Пол. Втурнах се към него, той ме хвана за ръка и без да продумаме, хукнахме, без да знаем накъде и защо. Тичахме по главното шосе на изток, подхлъзвахме се и се препъвахме по мократа чакълеста настилка, а после свърнахме по една неравна, тревясала пътека, която водеше нанякъде, незнайно къде. Затичахме по нея, тичахме през локвите в пясъка, без изобщо да ги забележим, през леката мъгла, която се бе спуснала отново. Мокри, тъмни дървета изскачаха от двете ни страни и след миг изчезваха зад гърба ни, а ние тичахме ли, тичахме. Дъх не ни остана. Чак когато излязохме на открито в полето, секна и неравномерният ни бяг. Пред нозете ни сякаш се разстла невидим килим от листа. Направихме още няколко крачки и се строполихме един до друг в прегръдките си сред мокрите листа. Дъждът тихо валеше, в небето над нас се гонеха ниски тъмни облаци и борещата се с мрака луна ту светваше, ту гаснеше, така че скоро отново потънахме в мрак. Внезапно затреперихме толкова силно и двамата, че се разсмяхме — зъбите ни тракаха едновременно. Бях само по тънката бална рокля. Пол свали куртката си, загърна ме с нея и пак легнахме. Телата ни пареха, а всичко друго бе влажно и студено. Без да губи присъствие на духа дори в този миг, Пол каза:

— Никога не съм го правил досега, скъпа Анна. Колко съм хитър да си избера опитна жена като тебе, а?

Това отново ме разсмя. И двамата бяхме напълно безхитростни, просто бяхме щастливи. Минаха часове и небето над нас се проясни, далечните звуци от пианото на Джони в хотела замлъкнаха и като вдигнахме очи нагоре, видяхме, че облаците са отминали и греят звезди. Привдигнахме се и като се опитвахме да си спомним откъде бяха идвали звуците на пианото, тръгнахме, както решихме, към хотела. Вървяхме, препъвайки се в шубраците и тревата, а ръцете ни, една в друга, все тъй пареха и стичащите се сълзи по лицата ни се смесваха с влагата. Не намирахме хотела — вероятно вятърът измамливо беше отвявал звуците на пианото. В тъмнината дълго лазихме и се катерихме, докато най-после се озовахме на върха на малко възвишение. Наоколо, докъдето поглед стига, под пепелявата светлина на звездите се простираше непрогледен и безмълвен черен мрак. Седнахме върху мокра гранитна издатина, плътно притиснати, и зачакахме зората. Бяхме толкова мокри, премръзнали и уморени, че изобщо не разговаряхме. Просто седяхме, долепили студени бузи, и чакахме.

През целия си живот не съм била толкова безумно, безгранично, толкова тръпно щастлива. Тъй силно бе усещането, че направо не можех да повярвам. Спомням си как си повтарях, ето, това е, това значи да си щастлив, а в същото време се ужасявах от мисълта, че всичко се роди от такава грозотия и толкова мъка. И през цялото време по замръзналите ни лица, опрени едно о друго, се стичаха парещите сълзи.

Много по-късно пред нас изплува огнено зарево и пейзажът се разгърна пред очите ни, пепеляв, безмълвен, прекрасен. Хотелът, съвсем различен на вид от тази височина, се намираше на около половин миля и съвсем не бе там, където мислехме. Лампи не светеха. Чак тогава забелязахме, че скалата, на която седяхме, е точно пред входа на малка пещера. Вътре задната скална плоска стена бе покрита с рисунки на бушмени. Те грееха с ярките си тонове дори на тази слаба светлина, но бяха силно наръбени. В този район на страната подобни рисунки имаше в изобилие, но бяха доста увредени, защото бели простаци хвърляха камъни по тях, без да съзнават истинската им стойност. Пол погледна дребните фигурки на хора и животни, поочукани и нащърбени, и каза:

— Това най-точно обобщава всичко, скъпа Анна, макар че в момента ми е трудно да обясня защо.

Целуна ме за последен път и бавно се заспускахме през купчинките мокра трева и листа. Вечерната ми рокля, свила се от влагата, се бе вдигнала над коленете ми и това ни разсмиваше, защото можех да правя само много ситни крачки с нея. Много бавно вървяхме по пътечката към хотела, а после се отправихме към спалните помещения и там заварихме мисис Латимор да седи на верандата, обляна в сълзи. Вратата на спалнята зад нея бе открехната и вътре се виждаше седналият на пода до вратата мистър Латимор. Още не беше изтрезнял и нареждаше с отчетлив, методичен, пиянски глас:

— Курва. Мръсна курва. Ялова кучка.

Очевидно не се случваше за първи път. Тя вдигна съсипаното си лице към нас, като скубеше прелестната си червена коса с две ръце, а от брадичката й капеха сълзи. Кучето й лежеше до нея с глава в скута й, тихичко скимтеше и размахваше пухкавата си червена опашка, сякаш просеше извинение. Мистър Латимор не ни обърна никакво внимание. Зачервените му грозни очички се бяха вторачили в жена му:

— Мързелива ялова курва. Уличница. Мръсна кучка.

Разделихме се с Пол и аз влязох в спалнята. Вътре беше тъмно и задушно.

— Къде беше? — попита Вили.

Отвърнах:

— Знаеш къде.

— Ела тук.

Приближих се до него, а той ме сграбчи за китката и ме свлече до себе си. Спомням си как лежах, преизпълнена с ненавист към него, и се питах защо само този един-единствен път ме любеше с някакво желание, и то когато знаеше, че току-що съм била с друг.

Това сложи край на връзката ни. Никога не си простихме. Не говорехме за случилото се, но то стоеше неизменно помежду ни. И така, тъкмо сексът окончателно сложи край на една лишена от секс връзка.

На другия ден бе неделя и малко преди обяд се събрахме под дърветата край железопътната линия. Джордж седеше там сам-самичък. Изглеждаше остарял, тъжен и съкрушен. Джаксън бе взел жена си и децата и бе изчезнал в мрака. Сега се придвижваха на север към Ниасаландия. Къщичката или бараката им, доскоро кипяща от живот, бе празна и за една нощ бе добила съвсем запуснат вид. Вече приличаше на разнебитена, стара съборетина, напълно изоставена зад дърветата папая. Толкова бе бързал Джаксън, че не беше взел кокошките. Виждаха се няколко токачки, някоя и друга едра червена носачка и красиво младо петле с кафяви и черни пера — черните пера на опашката искряха като пъстроцветни на слънцето. То риеше боклука със силните си бели крака и високо кукуригаше.

— Това съм аз… — подхвърли Джордж, загледан в петлето: въпреки всичко, продължаваше да се шегува.

Когато се върнахме в хотела на обяд, мисис Бутби дойде да се извини на Джими. Бе припряна и нервна, а очите й — зачервени. Но макар и трудно да скриваше отвращението си към него, звучеше доста искрено. Джими прие извинението й с гореща благодарност. Не помнеше какво се бе случило предната вечер, а и ние не му казвахме. Реши, че му се извинява за случката на дансинга с Джордж.

Пол каза:

— Какво стана с Джаксън?

— Замина си и прав му път — каза тя натъртено с неравен глас, в който се долавяше известно недоумение. Очевидно недоумяваше какво ли толкова може да се е случило, че да прогони с лека ръка предания си прислужник, прекарал със семейството й над петнайсет години. — Пълно е с хора, готови да заемат мястото му — добави тя.

Решихме да напуснем хотела същия следобед и повече никога не се върнахме. Няколко дни след това Пол бе убит, а Джими замина да хвърля бомби над Германия. Не след дълго Тед се провали като пилот, а Стаили Лет му каза, че е глупак. Пианистът Джони продължи да свири по забави и си остана наш мълчалив, внимателен, затворен приятел.

От местните жители Джордж разбра къде се е установил Джаксън. Бе завел семейството си в Ниасаландия и сега бе готвач в частен дом в града. Понякога Джордж пращаше пари на семейството, като се надяваше да си помислят, че са от мистър и мисис Бутби — според него те несъмнено се чувстваха виновни. Защо им трябваше да го изпитват? От тяхна гледна точка не се бе случило нищо, от което да се срамуват.

И това беше краят на всичко.

Тъкмо по този материал написах „Границите на войната“. Разбира се, двете истории нямат нищо общо. Много добре си спомням мига, в който почувствах, че трябва да напиша книгата. Стоях на стъпалата пред спалните в хотел „Машопи“, а силната и студена лунна светлина огряваше всичко наоколо. На железопътната линия зад евкалиптовите дървета бе пристигнал товарен влак, който пухтеше, тракаше и изпускаше облаци бяла пара. Близо до влака бе паркиран камионът на Джордж, а отзад се виждаше фургонът — боядисан в кафяво сандък, който приличаше на най-обикновен кашон. В този момент Джордж бе с Мари във фургона — току-що я бях видяла да се промъква натам и да се качва вътре. Влажните, охладени от нощта цветни лехи издаваха силен аромат на избуяла растителност. Откъм танцувалната зала долитаха барабанящите звуци от пианото на Джони. Зад себе си дочувах гласовете на Пол и Джими, които разговаряха с Вили, а после екна внезапният младежки смях на Пол. Внезапно ме обзе такова коварно сладостно упоение, сякаш от стъпалата изведнъж можех да се издигна във въздуха и да литна към звездите, понесена единствено от собственото си опиянение. И това опиянение, както усещах дори тогава, идваше от безразсъдството ни пред безграничните възможности, от надвисналата над нас опасност, от скрития, грозен и ужасяващ пулс на самата война, от смъртта, която всички желаехме — и за себе си, и за другите.

[Следва дата, няколко месеца по-късно.]

Днес прочетох горните редове за първи път, откакто ги написах. От тях струи носталгия, всяка дума е пропита от нея, макар че докато пишех, мислех, че съм „обективна“. Носталгия по какво? Не знам. Защото по-скоро бих умряла, отколкото да преживея всичко това наново. А Анна от онзи период ми изглежда като враг или по-скоро като стар приятел, когото си познавал много добре, но нямаш желание да видиш отново.

Бележки

[1] Аскот — място в Англия, където се провеждат конни надбягвания пред отбрана публика. — Б.пр. ↑

[2] „Златната клонка“ — книга от Джеймс Фрейзър за религиозни схващания и ритуали. — Б.пр. ↑

[3] „May Мау“ — тайна политическа организация, основана през 1952 г. с цел да изгони белите заселници от Кения чрез терористични действия. — Б.пр. ↑

[4] Джон Бул — нарицателно име за типичния англичанин. — Б.пр. ↑

[5] Флорънс Найтингейл (1820–1910) — английска медицинска сестра, прочула се с дейността си по време на Кримската война. — Б.пр. ↑

[6] Ad nauseam (лат.) — до втръсване. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дорис Лесинг Златната тетрадка (3)

Метаданни

Данни

Златната тетрадка

Информация

История

Сваляне / Връзки

Тетрадките

ТЪМНИНАТА

Дорис Лесинг
Златната тетрадка (3)