Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Notebook, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
1 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Дорис Лесинг

Заглавие: Златната тетрадка

Преводач: Весела Кацарова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: „Летера“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Абагар“ АД

Редактор: Ирина Васева; Елена Алекова

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Жанет Желязкова

ISBN: 978-954-516-767-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4401

История

  1. — Добавяне

Златната тетрадка

Ако някой тук надникне,

проклет да бъде той.

Дневникът е само мой,

само мой, на Сол Грийн. (!!!)

Тъмно е в това жилище, толкова тъмно, сякаш тъмата е приютила и студа. Обиколих целия апартамент да запаля всички лампи и тъмата се оттегли зад прозорците, но леденият мрак продължи да напира върху стъклата. Когато обаче запалих лампата в голямата стая, усетих, че сбърках — тук светлината е нежелан гост и отново пуснах тъмнината, разсейвана от двете керосинови и газовата печка. Легнах и си представих как малката ни планета, обгърната наполовина от студен мрак, се рее сред тъмните космически селения. След малко дойде Сол и легна до мен.

— Тази стая е необикновена — каза той. — Необятна като света.

Почувствах топлата му, силна ръката под тила си и се любихме. После той заспа и когато се събуди, тялото му бе все така топло, а не мъртвешки студено, което ме изпълваше с ужас. И тогава изведнъж той заяви:

— Е, сега вече май съм в състояние да работя.

Себичността му бе тъй неприкрита — също като моята, когато искам нещо — че се засмях. Той също се засмя и двамата неудържимо се запревивахме в смеха си. Първо на леглото, после на пода. Изведнъж той скочи и каза с престорен британски акцент:

— Така няма да стане, нищо няма да се получи — и излезе от стаята, смеейки се.

Злите духове бяха изчезнали от жилището. Така си мислех аз, седнала гола в леглото, огряна от топлината на трите печки. Злите духове. Сякаш страхът, ужасът, тревогата не се криеха в самата мен и в Сол, а бяха неведома външна сила, която сама избира кога да връхлети и кога да се оттегли. Поне така се самозаблуждавах тогава, защото се нуждаех от този миг на пълно щастие — аз, Анна, седнала гола в леглото сред миризмата на секс и пот, притиснала гърди с голите си ръце. Имах чувството, че напиращата енергия в топлото ми, блажено тяло е в състояние да прогони всички човешки страхове. И точно тогава отново дочух тропота отгоре, стъпките закънтяха напред-назад над главата ми като в бойна атака. Стомахът ми се сви. Усетих как блаженството ми се стопява. И изведнъж ме обзе ново, непознато чувство. Изпитах отвращение към собственото си тяло. Никога не се бях чувствала така и дори си казах, Виж ти, това е нещо ново, нещо, за което само съм чела. Спомних си как Нелсън ми разправяше, че понякога само като погледнел голата си съпруга, се изпълвал с ненавист към женското тяло. Ненавиждал го заради космите под мишниците и на чатала. Понякога, казваше той, тя ми приличаше на огромен паяк с хищни крайници около космата, стръвна паст в средата. Седях в леглото и оглеждах слабите си бели ръце, слабите си бели крака, гърдите си. Лепкавата ми, мокра паст бе противна на вид и като хвърлих поглед към гърдите си, ясно си ги представих как изглеждаха, когато бяха набъбнали от мляко, но вместо да изпитам радост при тази мисъл, почувствах отвращение. Направо ми се зави свят от това усещане за отчужденост от собственото ми тяло и за да намеря опора, се вкопчих в мисълта, че това, което изпитвам, не е моето усещане. За първи път във въображението си се почувствах хомосексуална. За първи път проумях тъй често описваното в литературата хомосексуално отвращение. Разбрах колко свободно витаят хомосексуалните усещания дори у хора, които никога не биха ги приели за свои.

Тропотът на стъпки горе бе спрял. Не можех да се помръдна, толкова скована бях от отвращение към самата себе си. И тогава почувствах, че Сол ще слезе долу и ще каже нещо в потвърждение на мислите ми. Предчувствието ми бе толкова осезателно, че просто седях и чаках. Задушавана от тежкия лъх на дълбока самоненавист, очаквах да чуя как ще прозвучи тази ненавист с неговия глас, с моя глас. Той слезе и попита от прага:

— Боже господи, Анна, защо седиш съвсем гола?

Отвърнах с равен, чужд глас:

— Сол, даваш ли си сметка, че сме стигнали дотам, че вече си влияем на настроенията дори да не сме в една и съща стая?

Беше толкова тъмно, че не виждах лицето му, но в напрегнатия му силует, открояващ се в рамката на вратата, долових желание да побегне, да избяга надалеч от голата, противна Анна, седнала в леглото.

— Облечи нещо — рече той с тон на скандализирано момче.

Попитах:

— Не чу ли какво ти казах?

Очевидно не беше чул. Повтори:

— Чуваш ли какво ти казвам, Анна, не стой така.

Попитах:

— Какво според теб кара хора като нас да преживяват всички тези емоции? Нещо ни тласка към всевъзможни състояния и превъплъщения.

Този път той ме чу и отвърна:

— Не знам. Аз не се старая да го правя. Просто съм си такъв.

Отвърнах:

— И аз не се старая. Нещо ме подтиква. Мислиш ли, че хората преди нас са били измъчвани от неизживени неща? Или само ние сме такива?

Той отвърна навъсено:

— Мадам, не знам и не ме интересува. Ще ми се да се освободя от това нещо. — После добави приятелски, без отвращение: — Анна, не усещаш ли какъв адски студ е тук? Ще се разболееш, ако не се облечеш. Аз излизам.

И излезе. Стъпките му надолу по стълбите отнесоха и чувството ми на отвращение към самата мен. Седях и се наслаждавах на тялото си. Дори посбръчканата кожа от вътрешната страна на бедрата, предупреждение за настъпващата старост, ми достави наслада. Мислех си, Да, така трябва да бъде, била съм толкова щастлива през живота си, не ме е грижа, че ще остарея. Ала още докато си го казвах наум, вътрешната ми увереност за сетен път ме напусна. Отново ме обзе отвращение. Седях съвсем гола насред голямата стая, усещах с кожата си струите топлина от трите печки и изведнъж ме осени прозрение — нещо, което човек винаги съзнава, но не разбира напълно — че вътрешната уравновесеност се гради на насладата, която изпитваш, когато чувстваш грапавината на килима под босите си нозе, насладата, когато усещаш струите топлина по кожата си, насладата да застанеш прав със съзнанието, че костите в тялото ти се движат плавно. Ако всичко това е наред, и животът ти е наред. Аз обаче не усещах нищо подобно. Тъканта на килима — мъртва, изкуствена — бе отвратително грапава. Кльощавото ми, невзрачно тяло приличаше на длъгнест зарзават, на невидял слънце храсталак. Докоснах косата си и я усетих мъртва. Подът ме убиваше. Стените загубиха своята плътност. Чувствах, че потъвам в друго измерение, по-далеч от здравия разум от когато и да било. Разбирах, че трябва бързо да се добера до леглото. Но не бях в състояние да пристъпя и се повдигнах на лакти, допълзях до леглото, пъхнах се в него и се завих. Чувствах се безпомощна. Лежах и си мислех за онази Анна, която можеше да сънува, когато си пожелае, да контролира времето, да се движи с лекота и да се чувства у дома си в подземния свят на съня. Ала сега бях далече от тази Анна. Осветените кръгове на тавана се бяха превърнали в огромни, вторачени в мен очи, очите на дебнещ звяр. Беше тигър, проснал се върху тавана, а аз бях дете, убедено, че в стаята има тигър, макар разумът ми да казваше, че няма. Иззад стената с трикрилия прозорец духаше студен вятър, блъскаше и тресеше стъклата, а зимната светлина смътно се процеждаше през пердетата. Всъщност не бяха пердета, а късове вонящо, разложено месо, захвърлено от звяра. Усетих, че съм в клетка, в която звярът може да нахлуе всеки миг. Призляваше ми от миризмата на мъртва плът, от вонята на звяра и от страх. И докато стомахът ми се свиваше, се унесох.

Заспах като по време на болест: леко, сякаш съм под повърхността на водна шир, а истинският сън се стели в бездънни дълбини под мен. През цялото време съзнавах, че лежа в леглото, че спя и мисълта ми течеше невероятно ясно. И все пак бе по-различно от оня сън, в който стоях отстрани и наблюдавах заспалата Анна, наблюдавах как други се надвесват над нея да се вмъкнат в съня й. Бях самата аз, съзнавах какво мисля и какво сънувам, а присъстваше и още някой — някой друг, който не бе спящата Анна. Нямам представа кой е. Той иска да предпази Анна от пълен срив, от разпад.

Докато лежах на повърхността на водите на съня, започнах бавно да се спускам надолу, а този някой каза: „Анна, изневеряваш на всичко, в което вярваш. Потънала си в субективизъм, в себе си, в собствените нужди.“ Но Анна, която искаше да се гмурне в тъмните води, не отговаряше. Безкористният някой продължи: „Винаги си се смятала за силна личност. Но този човек е хиляди пъти по-смел от тебе — налагало му се е да се бори години наред, а ти само след няколко седмици си готова напълно да се предадеш.“ Ала спящата Анна вече се плъзгаше под повърхността на водата, изпълнена с желание да се гмурне в тъмните дълбини. Предупредителният глас заповяда: „Бори се. Бори се. Бори се.“ Полюшвах се под водата, а гласът мълчеше. И тогава осъзнах, че дълбините под мен са станали опасни, изпълнили са се с чудовища, с крокодили и невъобразими страшилища, древни и ужасни, но именно опасността ме теглеше надолу, аз дирех опасността. И тогава, сред заглушителния шум на водата, отново чух гласа: „Бори се. Бори се.“ Забелязах, че водата изобщо не е дълбока, а е застояла плитка локва на дъното на мръсна клетка. Над мен, върху клетката, се бе проснал тигърът. Гласът рече: „Анна, ти можеш да летиш. Полети.“ И аз бавно запълзях като пияна в мръсната плитка локва, после се изправих и се опитах да полетя, като заблъсках с нозе в застоялия въздух. Толкова бе трудно, че едва не припаднах от усилието да се задържа. Спомних си обаче как бях летяла преди и сега с неимоверно усилие, надмогвайки всичко с всяка стъпка, се издигнах и се вкопчих в горната решетка на клетката, върху която се бе проснал тигърът. Задуши ме зловонният му дъх. Но успях да се провра през решетката и застанах до тигъра. Той лежеше кротко и премигваше със зелените си очи насреща ми. Над мен се издигаше покривът на сградата и трябваше изтласкам въздуха с крака, за да се изкача през него. И отново напрегнах сетни сили, и отново се впуснах в битка, издигнах се бавно и покривът изчезна. Тигърът се бе излегнал кротко върху малка, нищо и никаква клетка и премигваше, докосвайки крака ми с протегната лапа. Знаех, че няма защо да се страхувам от тигъра. Той бе красив, лъскав звяр, отпуснал се в топлата лунна светлина. Обърнах се към тигъра: „Това е твоята клетка.“ Той не помръдна, но се прозина, разкривайки два низа бели зъби. След това се чуха гласове на мъже, които търсеха тигъра. Щяха да го хванат и затворят в клетка. Казах му: „Бягай, бързо!“ Тигърът се изправи, замаха бясно опашка, като се оглеждаше насам-натам. Разнесе се остра миризма на страх. Като чу глъчката на мъжете и тропота на нозете им, вцепенен от ужас, тигърът раздра с лапа рамото ми. Видях как кръвта шурна по ръката ми. Тигърът скочи от покрива върху паважа и се шмугна в сенките покрай оградите на къщите. Заплаках, задушавана от мъка, защото знаех, че мъжете ще заловят тигъра и ще го заключат в клетка. Тогава забелязах, че ръката ми вече не кърви, раната бе зараснала. Плачех от мъка за тигъра и си казвах, Тигърът е Сол, не искам да го залавят, нека си скита свободен по света. След това сънят ми стана по-лек или вече се разсънвах, почти да се събудя, но не се събудих. Казах си, Трябва да напиша пиеса за Анна, Сол и тигъра. Улисана с пиесата, част от мозъка ми продължи да работи и да премисля идеята също както дете мести кубчета по пода, при това дете, на което му е забранено да играе, защото знае, че това е измъкване — пиесата за Анна, Сол и тигъра е само претекст да не мисли. Болката диктуваше действията, както и репликите на Анна и Сол, болката оформяше сюжета на пиесата, а това бе бягство от проблема. Междувременно с онази част от съзнанието си, която знаех, представлява онзи безкористен някой, който ме бе спасил от срив, започнах да контролирам съня си. Онзи някой, който държеше всичко под контрол, настоя да зарежа пиесата за тигъра, да престана да си играя с кубчетата. Каза вместо да си измислям истории за живота, както обикновено правя, за да избегна да се изправя очи в очи с него, да се обърна назад и да се замисля над някои епизоди от живота си. В този поглед назад има нещо особено важно — също както овчар брои овцете си или режисьор репетира пиеса — това е проверка, която ти дава усещане за сигурност. Също както в детството си всяка нощ ми се присънваха кошмари — преди да заспя, лежах будна и си припомнях всичко случило се през деня, което с нещо ме е изплашило и можеше да се превърне в част от кошмарите ми. Трябваше да „назова“ ужасните неща и да си ги повторя няколко пъти подобно зловеща молитва, сякаш будната част от съзнанието прилага дезинфектиращо средство преди сън. Сега обаче страшните неща в миналото не ставаха безобидни в съня ми след назоваването им, а само потвърждаваха присъствието си. Знам обаче, че това потвърждение налага друг вид „назоваване“ и затова „контрольорът“ вътре в мен ми нарежда да се обърна назад. Първо отново посетих групата младежи, седнали под евкалиптовите дървета край хотел „Машопи“ в ухаещата на вино лунна светлина, където листата хвърлят тъмни сенки върху белия пясък. Изчезнала е ужасната фалшива носталгия, няма емоция, всичко е като ускорени филмови кадри. И все пак видях как Джордж Ханслоу, привел широки рамене, слиза от спрелия под звездното небе камион край лъскавите железопътни релси и поглежда с ненаситна страст към нас с Мерироуз. Чух как Вили монотонно тананика в ухото ми мелодия от опера по Брехт. Забелязах как Пол леко се накланя към нас с насмешлива вежливост, а после се усмихва и се отправя към спалните помещения край струпаните гранитни скали. А след него тръгваме и ние по пясъчната пътека. Той се поспира да ни изчака, ала погледът му е отправен не към нас, последвалата го в маранята група, а към хотел „Машопи“. Един подир друг и ние поспираме и се обръщаме назад. Хотелът сякаш е експлодирал сред облак понесени във вихрен танц бели цветчета или криле, сякаш милиони бели пеперуди са накацали отгоре му. Отдалеч той прилича на огромно бяло цвете, което бавно разтваря чашка под наситено синьото, трептящо от зноя небе. В миг ни обзема внезапна тревога и разбираме, че това е само мираж, измамно видение. Всъщност виждахме експлозия на водородна бомба, а белият цвят разтваря листа под синьото небе в такива красиви форми, вълни и дипли, че гледаме в пълно вцепенение, макар да съзнаваме, че животът ни е в опасност. Изумителни са формите на смъртта. Продължаваме да наблюдаваме мълчаливо, докато пълната тишина изведнъж е нарушена от шумолене, нещо пълзи и стържи и като се вглеждаме надолу, забелязваме, че отвсякъде сме оградени от гъмжило съвкупяващи се скакалци. Невидимият оператор, който върти филма пред очите ни, внезапно спира лентата, сякаш казва: „Стига ви толкова, знаете, че това още съществува.“ Веднага започва да прожектира друга част от филма. Кадрите се нижат бавно заради някаква техническа неизправност и на няколко пъти този невидим оператор връща филма и го пуска наново. Проблемът е, че кадрите не са ясни, зле са заснети. Двама мъже, които уж са един и същи човек, но са отделни личности, сякаш се борят, сякаш са се вкопчили в безмълвен дуел, в сблъсък на волите кой да участва във филма. Единият е Пол Танър, мъжът с работнически произход, който е станал лекар и чиято способност да гледа на нещата с хладна, иронична критичност му помогна в битката за себеутвърждение, ала унищожи идеализма у него. Другият е Майкъл, имигрантът от Източна Европа. Когато тези двама души най-после се сляха, се оформи нова личност. С очите си видях как стана — сякаш човешкият силует, калъпът, създаден да вмести личността на Майкъл или на Пол Танър, се изду и измени очертанията си, като че ли работещият отвътре скулптор промени формата на статуята, като отпечата своите рамене и нозе върху материала, който преди бе Пол или Майкъл. Новата личност бе с по-внушителни размери и с героичното излъчване на паметник, но най-вече се усещаше мощта й. И тогава тази личност заговори и аз долових крехкия звук на истинския глас преди новият, мощен глас да го погълне и заглуши: „Скъпа моя Анна, ние не сме неудачниците, за които се мислим. Посветихме живота си да накараме малко по-глупавите от нас да проумеят истините, известни на всички велики мъже. Векове наред тези велики мъже са знаели, че ако затвориш човек в самотна килия, той неминуемо или ще полудее, или ще се превърне в скот. Винаги са знаели, че страхуващият се от полицията или господаря бедняк е роб. Винаги са знаели, че страхът прави човека жесток. Винаги са знаели, че насилието поражда насилие. Ние също знаем това. Но дали огромните човешки маси в света го знаят? Не. Наш дълг е да им го кажем. Защото на великите мъже не им е до това. Въображението им вече е заето от планове да колонизират Венера, в съзнанието си ваят образи на едно ново общество на свободни и благородни хора. А човеците са изостанали с цели векове, сковани от страх. На великите мъже не им е до това. И са прави. Защото знаят, че ние, сизифовците, сме тук. Знаят, че ще продължим да тикаме огромния камък от подножието на внушителната планина все нагоре и нагоре, докато те, напълно освободени, стоят на самия връх. През целия си живот всички ние, ти и аз, ще влагаме цялата си енергия, целия си талант в усилието да придвижваме камъка няколко сантиметра по-нагоре по склона на планината. Великите хора разчитат на нас и с пълно основание, така че в края на краищата ние не сме безполезни.“ Гласът замлъкна, но и филмът вече беше друг. Беше епизодичен. Една след друга се сменяха различни сцени и разбрах, че кратките епизоди от моето минало следва да ми напомнят, че има още какво да осмислям. Пол Танър и Ела, Майкъл и Анна, Джулия и Ела, Моли и Анна, Мама Шугър, Томи, Ричард, д-р Уест — всички тези лица се мяркаха за миг, изкривени от скоростта и отново изчезваха, а после филмът свърши или по-скоро прекъсна със стържещ звук. И тогава, в последвалата тишина, операторът запита (направо се стреснах от гласа, защото беше съвсем различен — дързък, трезв, насмешлив, благоразумен): „Защо мислиш, че поставяш правилния акцент върху действително най-важните неща?“ Думата „правилния“ прозвуча пародийно. Криеше насмешка към марксическото клише. Загатваше и за даскалски педантизъм. Щом чух тази дума, се изпълних с отвращение — това усещане ми бе добре познато от моментите ми на стрес, когато се опитвах сама себе си да надскоча. И както ми се гадеше, отново чух гласа: „Защо мислиш, че поставяш правилния акцент върху действително най-важните неща?“, а операторът пак завъртя филма или по-скоро филмите, защото бяха няколко и докато се въртяха на екрана пред мен, успях да ги разгранича и да ги назова: филм за Машопи, филм за Пол и Ела, филм за Майкъл и Анна, филм за Ела и Джулия, филм за Анна и Моли. До един — както ги прецених сега — бяха професионално направени, сякаш заснети в студио. И тогава забелязах надписите — на всички филми, които представяха най-омразните ми неща, режисьор бях аз. Операторът ги въртеше много бързо, а на надписите забавяше и дочувах подигравателния му смях, щом се появеше „Режисьор: Анна Улф“. После отново показваше няколко епизода и всяка сцена бе фалшива и глупава, лакирана с неистини. Извиках му: „Тези сцени не са мои. Не съм ги създала аз.“ При тези думи операторът, едва ли не уморил се да бъде толкова самоуверен, изключи прожекционния апарат и замълча в очакване да го оборя. Беше ужасно, защото се изправих пред непосилната задача да внеса порядък в хаоса на моя живот. Изтекло бе много време, паметта ми изневеряваше и аз не бях в състояние да отделя истината от измисленото, а знаех, че онова, което си бях измислила, звучи фалшиво. Приличаше на водовъртеж, на хаотичен танц също като танца на белите пеперуди в маранята над влажната пясъчна савана. Операторът с язвително изражение продължаваше да чака. Прозрях мислите му. Мислеше, че аз съм подредила материала така, че да съответства на моите представи и заради това всичко е просто фалшиво. Изведнъж заяви на глас: „Как би изглеждал този период през погледа на Джун Бутби? Обзалагам се, че не можеш да си го представиш.“ При тези думи мозъкът ми превключи на непозната вълна и започнах да съчинявам разказ за Джун Бутби. Не бях в състояние да спра потока от думи и направо ми избиха сълзи от яд, че влизам в целомъдрения стил на най-блудкавите женски списания. Най-ужасното обаче бе, че тази блудкавост се дължеше на едва забележима промяна на собствения ми стил, тук-там една или друга дума просто: „Едва шестнайсетгодишна, Джун лежеше в шезлонга на верандата, загледана през пищната зеленина на обления в слънце храст към шосето. Предчувстваше, че нещо ще се случи. Когато майка й влезе в стаята зад нея и й каза: «Джун, ела в кухнята да ми помогнеш с вечерята за гостите на хотела…», Джун не помръдна. След кратка пауза майка й излезе, без да продума. Джун бе убедена, че и майка й има същите предчувствия. Помисли си, Мила майчице, знаеш какво изпитвам. И тогава очакваното се случи. Пред хотела близо до бензиностанцията спря камион и той слезе от него. Без да бърза, Джун въздъхна и стана. После, сякаш тласната от някаква външна сила, излезе от къщата и се отправи към хотела по пътеката, по която само преди минути бе минала майка й. Застанал пред бензиностанцията, младежът сякаш усети приближаването й. Обърна се. Погледите им се срещнаха…“ Чух как операторът се изсмя. Беше доволен, защото не успях да избегна блудкавия стил, обзе го направо садистично задоволство. „Нали ти казах“, заговори той, вече вдигнал ръка да завърти наново филма. „Нали ти казах, че не можеш да си го представиш.“ Събудих се в душната тъма на стаята, където от три страни мъждукаха печки. Чувствах се уморена от сънищата си. Мигновено разбрах, че съм се събудила, защото Сол се е прибрал. Не долавях движение, ала усещах присъствието му. Дори знаех къде точно е застанал, близо до вратата на площадката. Представях си го как стои напрегнат, нерешителен и се чуди дали да влезе. Извиках:

— Сол, будна съм.

Той влезе и каза с престорено весел глас:

— Здравей, мислех, че спиш.

Веднага разбрах кой е бил операторът в съня ми. Отговорих:

— Знаеш ли, превърнал си се в нещо като мой вътрешен глас или критик. Току-що ми се присъни като такъв.

Той ми хвърли хладен, проницателен, продължителен поглед, после рече:

— Щом съм се превърнал в гласа на твоята съвест, е много забавно, значи имам власт над теб.

Отвърнах:

— Сол, много зле си влияем един на друг.

Той тъкмо се канеше да каже: „Аз може и да ти влияя зле, но ти ми действаш добре…“, защото на лицето му се появи преднамерено своенравният, но арогантен поглед, който би бил подходяща маска за подобни думи. Прекъснах го:

— Налага се ти да промениш нещата. Би трябвало аз да го сторя, но не съм достатъчно силна. Сега разбирам, че ти си много по-силен от мен. Мислех, че е обратно.

Видях как по лицето му последователно се изписаха гняв, неприязън, подозрителност. Усетих, че всеки миг ще атакува с онази част от личността си, която не допуска да му се отнема каквото и да било. Чувствах и че в нормално състояние той би откликнал на думите ми с отговорност и би направил каквото му казвам.

Сега обаче навъсено рече:

— Значи ме гониш.

Отвърнах, като се обръщах към отговорния човек у него:

— Не съм казала подобно нещо…

Той каза:

— Не се водя по акъла ти и затова ще ме изгониш.

За най-голяма моя изненада седнах в кревата и направо му креснах в лицето:

— Боже господи, престани, престани, престани, престани!

Той инстинктивно се дръпна назад. Почувствах, че според него изпадне ли жена в истерия, непременно следва и удар. Аз никога през живота си не бях удряла човек и си помислих колко странно е наистина, че двамата сме заедно, толкова близки, че сме се слели в една личност. Той дори се поотмести в крайчеца на леглото, готов да побегне надалеч от крещящата и евентуално удряща жена. Казах му, без да крещя, а през плач:

— Не усещаш ли, че се въртим в кръг и всичко непрестанно се повтаря?

Лицето му бе помръкнало от враждебност и разбрах, че ще се съпротивлява, ако реша да го изгоня. Извърнах се, овладях гаденето в стомаха си и рекох:

— Както и да е, сам ще си идеш, като се върне Джанет.

Изненадах се, че изрекох тези думи и че изобщо ги мисля.

Лежах и размишлявах. Разбира се, че е така.

— Какво искаш да кажеш? — попита той заинтригуван, без помен от враждебност.

— Ако имах син, ти би останал. Би се идентифицирал с него. Поне за известно време, докато станеш наясно със себе си. Но аз имам дъщеря и ти ще си идеш, защото ще виждаш в нас две жени, двама врагове.

Той бавно кимна. Продължих:

— Не е ли странно, открай време ме измъчва чувство на обреченост, на съдбовност, на неизбежност. Пълна случайност е, че имам дъщеря, а не син. Абсолютна случайност. Случайност е и че трябва да си тръгнеш. И животът ми ще се промени напълно заради това. — Почувствах се по-спокойна, не толкова безнадеждно затворена в клетка, вкопчила се в шанса. И продължих: — Странно, но когато ражда, жената смята, че приема неизбежната си съдба. Ала точно това, което смятаме, че крие най-голяма съдбовност, се гради на абсолютна случайност. — Той ме наблюдаваше отстрани без враждебност, дори с обич. Продължих: — В края на краищата никой не ще отрече, че това, че имам дъщеря, а не син, е чиста случайност. Представи си само, Сол, ако имах син, двамата щяхме да имаме връзка. Дълга връзка. От нея можеше и да излезе нещо, знае ли човек?

Той тихо попита:

— Анна, наистина ли ти причинявам големи неприятности?

Отвърнах му с неговия навъсен тон — един вид го заимствах в момент, когато той не го използваше тъкмо защото точно сега бе нежен и закачлив:

— Не съм си губила напразно времето с психоаналитици, за да не мога да разбера, че никой друг освен мен самата не е в състояние да ми причини каквото и да било.

— Да оставим психоаналитиците настрана — рече той и сложи ръка на рамото ми. Беше усмихнат, загрижен. В този миг добрият човек у него изцяло го бе обсебил. Ала вече забелязвах по лицето му сянката на тъмната му страна, която се прокрадваше в погледа му. Той се бореше със себе си. В този вътрешен конфликт разпознах битката, която бях водила в съня си срещу чужди ми личности, които искат да ме обсебят. Вътрешният му конфликт така се изостри, че той приседна с притворени очи и изпотено чело. Хванах ръката му, а той се вкопчи в мен и рече:

— Добре, Анна. Добре. Не се тревожи. Имай ми доверие.

Седяхме на кревата, стиснали здраво ръце. Той изтри потта от челото си, целуна ме и каза:

— Пусни някакъв джаз.

Пуснах нещо от ранния Армстронг. Седнах на пода. С мъждукащата светлина и сенките голямата стая напомняше за широкия свят. Сол лежеше върху леглото и слушаше музиката с израз на пълно задоволство.

В този миг забравих за болната Анна. Знаех само, че тя се спотайва някъде в ъгъла в очакване да се появи при натискането на някое копче и това бе всичко. Дълго не продумахме. Питах се кои точно личности у нас ще се обадят, когато отново заговорим. Мислех си, че ако съществуваше магнетофонен запис на многочасовите ни разговори в тази стая, на разговорите, споровете, препирните и умопомраченията ни, той би бил запис на стотина различни съвременници от различни краища на света, които разговарят, плачат и задават въпроси. Седях и се питах кое точно лице ще заридае, щом си отворя устата. И тогава казах:

— Мисля си сега… — Напоследък тази фраза вече ни разсмиваше. Той се засмя и повтори:

— Значи, ти мислиш…

— Щом е възможно нетипична личност да се всели у някого, за когото тя не е присъща, защо това да не се случва и с другите хора… имам предвид широките маси.

Той продължаваше да лежи, като движеше устни в такт с джазовата музика и дърпаше струните на въображаема китара.

— Проблемът, другарю, е… — изведнъж млъкнах, усетила, че изричам думата с характерната за всички ни днес иронична носталгия. Този тон ми се стори съвсем близък до подигравателния тон на оператора — издаваше недоверие и подривен уклон.

Сол отвърна, като остави настрани въображаемата китара:

— Е, другарко, щом твърдиш, че съзнанието на широките народни маси се влияе от външни фактори, то, другарко, аз съм дълбоко удовлетворен, защото ти здраво се държиш за социалистическите принципи напук на всичко…

Изрече „широките народни маси“ и „другарко“ с ироничен тон, ала сега гласът му стана язвителен:

— Значи, другарко, трябва така да организираме нещата, че да изпълним широките народни маси подобно празни контейнери с благородни, чисти, възвишени, хуманни, миролюбиви чувства, каквито изпитваме самите ние. — Тонът му надхвърляше иронията и макар да не достигаше сарказма на оператора, не бе далеч от него.

Рекох:

— Обикновено аз говоря така подигравателно, докато ти почти никога не приказваш по този начин.

— Сега, когато стопроцентовата ми революционна същност се разпада, забелязвам, че отделните ми части са въплъщение на всичко, което ненавиждам. Така е, защото съм живял, без да се стремя да достигна така наречената зрялост. Съвсем доскоро животът ми минаваше главно в подготовка за мига, когато някой ще ми нареди: „Грабни пушката“ или „организирай кооперативно стопанство“ или „организирай стачка“. Винаги съм мислил, че няма да доживея трийсет.

— Всички младежи мислят, че не ще доживеят и трийсет. Не могат да се примирят с компромисите на зрелите хора. И коя съм аз да твърдя, че нямат право?

— Аз не съм „всички“. Аз съм Сол Грийн. Нищо чудно, че се наложи да напусна Америка. Там вече няма и един човек, с когото да говорим на един и същи език. Какво ли стана с всички тях… някога познавах мнозина, с които бяхме от една и съща кръвна група. Всички искахме да обновим света. Сега, когато пътувам из собствената си страна да търся приятелите си… те до един са женени, преуспяващи, а като се напият, си приказват със самите себе си, защото американските ценности са отвратителни.

Засмях се колко навъсено произнесе думата „женени“. Той вдигна глава да разбере защо се смея и добави:

— О, да, да. Точно така мисля. Влизам например в лъскавия нов апартамент на някой стар приятел и му казвам: „Хей, ти, по дяволите, как можеш да караш на тази служба? Не разбираш ли, че е недостойна, че се убиваш там?“ А той ми отвръща: „А как иначе да изхранвам жената и децата?“ Аз го питам: „Вярно ли е това, което чувам? Че доносничиш за приятелите си?“ А той гаврътва поредната чаша и отговаря: „Какво да правя, Сол? Нали трябва да мисля за жената и децата?“ Боже господи, така е. Затова толкова мразя думите „жената и децата“, и с пълно право. Добре де, добре, смей се! Та нима има нещо по-смешно от моя идеализъм… тъй старомоден, тъй наивен? В днешно време просто не можеш да заявиш на някого: „Дълбоко в сърцето си навярно съзнаваш, че не можеш да живееш така.“ И защо му го казваш? Не, не можеш, само се правиш на светец… каква е ползата да му го казваш? На хората днес им липсва кураж. Трябваше в началото на годината да замина за Куба, да се присъединя към Кастро и да ме убият.

— Очевидно не е трябвало, щом не си го направил.

— Детерминизмът отново влиза в сила, въпреки че преди малко възхваляваше случайността.

— Щом наистина искаш да те убият, има достатъчно революции по света, където може да те гръмнат.

— Не съм приспособен да живея по днешния начин. Знаеш ли какво, Анна? Какво ли не бих дал да се върне времето, когато се движех с тайфата хлапета идеалисти от махалата и до един вярвахме, че можем да променим всичко. Единствено тогава съм бил щастлив. Да, добре, знам какво ще кажеш.

Аз обаче не казах нищо. Той вдигна глава, погледна ме и продължи:

— Разбира се, че искам да кажеш нещо.

Затова заявих следното:

— Всички американци се обръщат с копнеж назад към времето, когато са участвали в младежки групи и още не са изпитали натиска да се заловят с преуспяващ бизнес или да се оженят. Срещна ли американец, очаквам мига, когато лицето му ще просветне… а то светва, щом заговори за тайфата стари приятели.

— Благодаря — отвърна той навъсен. — Онова време таи най-силното преживяване през живота ми.

— Това е проблемът на всички нас. Едно след друго сме заключили всичките си най-силни преживявания. По една или друга причина те са откъснати от времето, в което живеем. А от какво имам най-силна нужда — от един-единствен мъж, от любов и така нататък. Имам истински талант за това. — Усетих как изрекох тези думи навъсено като него преди малко. Станах и отидох до телефона.

— Какво правиш?

Набрах номера на Моли и отвърнах:

— Звъня на Моли. Тя ще попита: „Как е твоят американец?“ А аз ще отвърна: „Започнах авантюра с него.“ Авантюра — това е думата. Обичам тази дума, тъй изтънчена, тъй жизнерадостна. Е, тя ще ми каже: „Това не е най-разумната постъпка в живота ти.“ И аз ще отвърна: „Права си.“ Така връзката ще бъде „назована“ и ще мога да я заключа у себе си. Искам да чуя от нея тези думи. — Стоях и слушах как телефонният звън отеква в жилището на Моли. — Така гледам и на петте години от живота си… когато обичах един мъж и бях обичана. Разбира се, на онези години бях много наивна. Точка. Вече съм го заключила. След това последва период, когато търсех мъже, които да ми причиняват болка. Нужно ми беше. Точка. И това е заключено. — Телефонът у Моли продължаваше да звъни. — Известно време членувах в Комунистическата партия. Общо взето, грешка. И все пак интересно преживяване беше, а на човек не му се случват често интересни неща. Точка. И това е заключено у мен. — Никой не отговаряше у Моли, сложих обратно слушалката и рекох: — Ще трябва да го „назове“ друг път.

— Но няма да е вярно — отбеляза той.

— Сигурно. И все пак искам да го чуя.

Последва мълчание.

— А какво ще стане с мен, Анна?

Отвърнах, като се вслушвах в думите си, исках да разбера какво точно мисля:

— Ще се пребориш със състоянието си в момента. Ще станеш един много благ, мъдър, добър човек, когото хората навестяват, когато искат да чуят, че… добрата кауза изисква лудост.

— Боже мой, Анна!

— Реагираш, като че те обидих.

— Отново старата ни познайница, зрелостта! Е, няма да й се оставя да ме тормози.

— Ами да улегнеш е най-важното нещо.

— Не, не е.

— Бедни ми Сол, тогава никой не може да ти помогне, неминуемо ще си счупиш главата. Ами какво ще кажеш за всички прекрасни хора, които познаваме, петдесет-шейсетгодишните. Е, срещат се и такива… прекрасни, зрели, мъдри хора. Истински хора, както се казва, които излъчват спокойствие. И как са станали такива? Много добре знаем, нали? Всеки един от тях, по дяволите, е минал през емоционална криза. О, представи си само колко кървящи трупове се стелят по пътя към зрелостта на тези мъдри, спокойни хора от петдесетте нагоре. Просто не се става току-така мъдър, улегнал и така нататък, ако преди това поне трийсетина години не си бил пощурял канибал.

— Аз ще си остана канибал завинаги — изсмя се той все така навъсен.

— О, не. Отдалеч подушвам кой има данни да постигне улегналост и спокойствие на старини. Такива хора на трийсет се борят неистово, бълват огън и жупел, пускат сексуални откоси на всички страни. Но аз си те представям, Сол Грийн, виждам как живееш скромно и уединено в някое обикновено жилище и само от време на време благоразумно сръбваш старо, отлежало уиски. Да, виждам те, ти напълно ще развиеш заложеното у теб. Ще бъдеш един от онези жилави, набити, уравновесени възрастни хора с мъдро посребрели слепоочия в златистата, подстригана коса подобно застаряващ кафяв мечок. Освен това ще сложиш и очила. Ще станеш мълчаливец, което навярно ще се случи от само себе си. Съзирам дори и добре поддържана, умерено посребрена руса брадичка. Хората ще казват: Познаваш ли Сол Грийн? Това се казва човек! Каква сила! Какво спокойствие! Каква ведрост! И запомни, от време на време някой от труповете ще издава тих, изпълнен със самосъжаление стон — помниш ли ме?

— Искам да знаеш, че така наречените трупове винаги са били на моя страна и ако не разбираш тази проста истина, значи нищо не разбираш.

— О, да, много добре разбирам, но от това нещата не стават по-малко потискащи, щом жертвите с охота предлагат плътта и кръвта си.

— Потискаща ли? Аз правя добро на хората, Анна. Разбуждам ги, раздвижвам ги и им давам тласък да следват своя път.

— Глупости. Хората, които с охота стават жертви, сами са се отказали да бъдат канибали, не са толкова жилави, нито толкова безкомпромисни, че да поемат с лекота по благословения път към зрелостта и мъдро поклащащата се глава. Те съзнават, че са се предали. Всъщност те заявяват: Аз се предадох и с удоволствие ще отдам плътта и кръвта си заради теб.

— И после хрус, хрус, хрус! — възкликна той с толкова смръщено лице, че русите му вежди се сляха в бразда на челото, а зъбите му проблеснаха в гневна усмивка.

— Хрус, хрус, хрус! — повторих аз.

— Да разбирам ли, че ти не си канибал?

— Напротив, съм. Но от време на време предлагам помощ и съчувствие. Не, не съм светица. Аз съм от тези, които тикат камъка нагоре.

— Какво означава това?

— Има една огромна черна планина. Това е човешката глупост. Група хора са се нагърбили със задачата да тикат огромен камък нагоре по планината. Като го вдигнат на известна височина, някъде току избухне война или нелепа революция и камъкът пада надолу — не съвсем на дъното, защото винаги успява да се закрепи малко по-високо от предишната изходна точка. И така, тези хора отново напъват мишци и придвижват камъка нагоре. А в това време на самия връх на планината са се разположили неколцина велики мъже. От време на време те току хвърлят поглед надолу, поклащат глава и казват: „Да-а, сизифовците си вършат работата. А ние на свой ред ще размишляваме върху проблемите на космоса и перспективата светът да се насели с хора, които да не изпитват страх и омраза и да не убиват.“

— Хм-м-м. Е, ще ми се да съм от великите мъже на върха на планината.

— И двамата обаче имаме лошия късмет да сме от сизифовците.

И тогава той скочи от кревата, изпъна се, сякаш у него изщрака стоманена пружина, погледна с очи, пълни с омраза, тъй внезапна, като че бе натиснал бутон, и забръщолеви: „О, не, недей, о, не, аз няма да… аз не съм… аз, аз, аз.“ Рекох си — онзи, тъмният у него, се връща. Отидох в кухнята, взех бутилка уиски, върнах се, легнах на пода и започнах да пия, докато той говореше. Лежах на пода, наблюдавах златните отблясъци по тавана, вслушвах се в неравномерното потропване на проливния дъжд отвън и усещах как стомахът ми се свива от напрежение. Болната Анна отново се бе върнала. Аз, аз, аз, аз… подобно изстреляни от автомат откоси. Едновременно слушах и не слушах тази като че написана от мен реч, изпълнявана сега от друг. Да, това бях аз, Аз-ът на всеки един от нас. Аз. Аз. Аз. Аз съм. Аз съм. Аз ще. Аз не ще. Аз ще бъда. Аз искам. Аз. Той се мяташе напред-назад из стаята като звяр, като говорещ звяр, с буйни, резки движения, зареден с мощна енергия и непрестанно бълваше: аз, Сол, Сол, аз, аз искам. Зелените му очи бяха вторачени, без да виждат нищо, а устата му подобно лъжица или лопата, или автомат бълваше, изплюваше жестоки, парещи думи, думи като куршуми. „Аз няма да позволя да ме унищожат. Ти или някой друг. Няма да позволя да ме заключат, да ме заклещят в клетка, да ме опитомят, командват — млъкни, прави каквото ти се казва, знай си мястото — няма да ме… ще казвам каквото мисля, не ме е грижа за вашия свят.“ Усещах как изригналата у него тъмна енергия засяга всеки нерв у мен. Чувствах как мускулите на стомаха ми се стягат, как мускулите на гърба ми се опъват като струни. Лежах с бутилката уиски в ръка, отпивах непрестанно и усещах как мракът ме обгръща и аз слушам ли, слушам… Разбрах, че дълго бях лежала, навярно часове, докато Сол се мяташе и крещеше. От време на време казвах по нещо, подхвърлях някоя друга дума срещу изливащия се насреща ми словесен поток и също като машина, настроена от техник да спре при външен звук, той сякаш автоматично спираше, когато устата или металното отвърстие бе в готовност да изстреля поредния поток аз, аз, аз, аз, аз, аз. По едно време станах — без той да ме забележи, защото той изобщо не ме забелязваше освен като враг, на когото трябва да запуши устата — пуснах Армстронг отчасти заради себе си, вкопчих се отчаяно в чистите, топли звуци, търсейки успокоение и рекох: „Слушай, Сол, чуй.“ Той се понамръщи, свъси вежди и механично изрече: „Да? Какво?“ И веднага отново последва аз, аз, аз, аз, аз, аз, аз ще ви науча всички с вашия проклет морал и любов и закони, аз, аз, аз, аз. Спрях Армстронг и пуснах неговата музика, хладната, умозрителна, сдържана музика за мъже, които отхвърлят неблагоразумието и страстта и Сол за миг поспря, после приседна, сякаш мускулите на краката му бяха внезапно прерязани, и остана да седи, свел глава над гърдите си, притворил очи, заслушан в тихото, механично барабанене на Хамилтън, барабанене, което изпълни стаята, също както изстрелваните от него думи я бяха изпълвали, а сетне рече с нормален глас: „Боже мой, какво сме загубили, какво сме загубили, какво сме загубили, как можем да си го възвърнем пак, как можем да си го възвърнем пак?“ След този кратък миг на просветление видях как мускулите на краката му отново се стягат и го изтласкват нагоре и аз спрях музиката, защото сега той не чуваше нищо друго освен собствените си думи — аз, аз, аз — отново легнах и се заслушах в блъскащите се в стените и рикоширащи думи — аз, аз, аз — вслушвах се в разголеното его. Беше ми много зле, чувствах се като стегната топка пулсиращи мускули, а наоколо куршумите свистяха и трещяха и тогава за миг всичко се замъгли и се пренесох в кошмара си, където знаех, съвсем ясно съзнавах, че ме дебне войната и се затичах по пустата улица с изпоцапани бели сгради в безмълвния град, изпълнен с хора, смълчани в очакване, и тогава някъде съвсем наблизо малкият, грозен контейнер на смъртта избухна, плавно, полека, избухна в сгъстената от напрегнатото очакване тишина и разпръсна навред смърт, събори сградите, уби смисъла на живота, наряза на късове живата плът, а аз беззвучно запищях, без никой да ме чуе, тъй както всички други живи създания в безмълвните сгради беззвучно пищяха, без никой да ги чуе. Когато отворих очи след кошмара, Сол се бе облегнал на стената, притиснал гръб в нея, плътно прилепил мускули, и ме гледаше. Най-после ме бе видял. Отново бе дошъл на себе си, за първи път от няколко часа насам. Лицето му бе бледо, останало без капка кръв, а помътнелите му, трескави очи се бяха изпълнили с ужас, съзирайки ме да лежа долу и да се гърча от болка. Каза с нормален глас: „За бога, Анна, престани да гледаш така“, после гласът му потрепна и безумецът отново се върна, като този път нямаше само аз, аз, аз, аз, а аз срещу жените. Срещу жените тъмничари, съвестта и гласа на обществото. И тогава той насочи порой чиста омраза към мене само защото съм жена. Усещах се слаба и замаяна от изпитото уиски и долових в себе си слабо, крехко, замаяно чувство — обидата на предадената жена. О-о-о-о-ох, ти не ме обичаш, ти не обичаш, мъжете вече не обичат жените. О-о-о-о-ох! Посочих с розовия връх на показалеца отритната си бяла гръд с розов връх и започнах да лея слаби, замаяни, примесени с уиски сълзи за целия женски род. През сълзи забелязах как членът му се надига под джинсите, аз се овлажних и си помислих подигравателно, е, сега той ще ме люби, ще люби бедната, отритната Анна с наранената бяла гръд. След това той рече със скандализирания глас на хлапак, на моралист. „Анна, ти си пияна, стани от пода.“ Аз отвърнах през сълзи: „Няма!“, изпълнена със сладост от слабостта си. Тогава той почна да ме дърпа нагоре, едновременно скандализиран и сладострастен. Крайно възбуден, но несръчен като ученик, който за първи път се люби с жена, той проникна в мен и обзет от свян и страст, бързо свърши. Почувствах се незадоволена и му казах: „Бъди зрял мъж!“, като влязох в неговия тон, а той ми отвърна, отново скандализиран: „Анна, ти си пияна, наспи се да ти мине.“ После ме зави, целуна ме и излезе на пръсти от стаята подобно виноват ученик, горд от първото си чукане, и видях, видях как Сол Грийн, порядъчното американско момче, сантиментално и свенливо, е изчукало първата си жена. Лежах и се смеех, смеех се неудържимо. После заспах и се събудих засмяна. Не знам какво бях сънувала, но се събудих напълно безгрижна и видях, че той лежи до мен.

Тялото му беше студено и аз, преливайки от щастие, го взех в обятията си. Разбрах по особения вкус на обзелото ме щастие, че в съня си навярно съм летяла леко и безметежно, а това означаваше едно — аз няма вечно да бъда болната Анна. Като се събуди обаче, той беше изтощен от многочасовите крясъци „аз, аз, аз, аз“, лицето му бе бледо и измъчено и когато се измъкнахме от леглото и двамата бяхме уморени, така че пихме кафе в просторната кухня с ярки багри и безмълвно четохме вестници, без да сме в състояние да си кажем и дума. По едно време той рече: „Трябва да се заловя за работа.“ Но и двамата знаехме, че не ни е до работа сега. Върнахме се в леглото съвсем безжизнени от умора и толкова се стреснах от пълното му изтощение, че дори за миг ми се дощя да се върне Сол от предишната вечер, онзи, изпълнен с черна, сатанинска енергия Сол. Тогава той рече: „Не трябва да лежа.“ Потвърдих: „Така е.“ Но и двамата не помръднахме. После той се надигна или по-скоро изпълзя от леглото. Помислих си, Как ли ще намери сили да си тръгне, трябва му силен подтик. И макар присвиването в стомаха да ми подсказа как ще стане, бях любопитна да видя. Той заяви предизвикателно:

— Отивам да се разходя.

Отвърнах:

— Добре.

Той ме погледна крадешком и отиде да се облече, а после се върна. Попита ме:

— Защо не ме спреш?

Казах:

— Защото не искам.

Той добави:

— Ако знаеш къде отивам, би ме спряла.

Отговорих му, като усетих суровите нотки в гласа си:

— Знам, че отиваш при жена.

Той каза:

— Но не можеш да бъдеш сигурна, нали?

— Не, но това няма значение.

Стоеше на вратата, но при тези думи влезе неуверен. Изглеждаше заинтригуван.

Спомних си думите на Де Силва: „Исках да видя какво ще стане.“

Сол искаше да види какво ще стане. Аз също. Усетих как у мен се надига неудържимо любопитство, едновременно злобно и радостно, сякаш двамата със Сол бяхме две неизвестни величини, две неведоми сили, без собствена физиономия. Сякаш в спалнята бяха две напълно злонамерени същества и ако някой от нас внезапно се строполеше мъртъв или запишеше от болка, другият би казал: „Ами това е то, какво да се прави.“

— Нямало значение — повтори той, този път навъсено, но по особен начин — по-скоро опит да се навъси или пък повторение на нещо твърде познато, за да е убедително. — Казваш, че нямало значение, но следиш всяко мое движение като шпионин.

Отговорих безгрижно и весело почти през смях — смях, който приличаше на заглушена въздишка (бях чувала този смях у силно разстроени жени и сега го имитирах):

— Ти ме караш да се държа като шпионин.

Замълча за миг, сякаш се ослушваше и чакаше да му подадат следващата реплика от магнетофонен запис:

— Няма да позволя на никоя жена в света да ме върже. Никога не съм бил вързан, няма и да бъда.

Изрече „никога не съм бил вързан, няма и да бъда“ бързо, сякаш на ускорен запис.

Тогава казах със същия убийствено весел, злобен глас:

— Ако под „вързан“ разбираш, че жената до теб знае всяко твое действие, то значи, вече си вързан.

Чух се отстрани как завърших думите си със слаб, гаснещ и все пак тържествуващ глас.

— Ти така си мислиш — отвърна той злъчно.

— Знам го със сигурност.

Разговорът се изчерпа и двамата се изгледахме с любопитство. Казах:

— Е, поне няма да се налага да повтаряме тези неща.

Той натъртено отвърна:

— Надявам се. — След тези думи припряно излезе, придобил тонус от престрелката.

Стоях и си мислех, Ще разбера истината, ако се кача и погледна в дневника му. Знаех обаче, че няма да го направя и че никога повече няма да го сторя. Това бе приключило. Почувствах се много зле. Отидох в кухнята за кафе, но вместо кафе си налях малко уиски. Огледах кухнята — обляна в светлина, блеснала от чистота. Изведнъж безумно ми се зави свят. Цветовете бяха прекалено ярки, като че пареха. Внезапно всички дефекти в кухнята, която иначе толкова обичах, ми се набиха на очи — пукнатината в блестящия бял емайл, прахта по полицата, избелялата боя. Обзе ме усещане за неуютност и неприветливост. Трябва пак да боядисам кухнята, но то няма да промени това тъй старо жилище с ронещи се стени в рушаща се къща. Угасих осветлението в кухнята и се върнах в стаята. Скоро и тя започна да ми се вижда неприветлива като кухнята. Червените завеси се открояваха с безвкусно ярък, дори зловещ блясък, а белите стени бяха потъмнели. Крачех напред-назад из стаята, оглеждах стените, завесите, вратата и ми се повдигаше от заобикалящата ме материалност, а цветовете ме пронизваха с пареща безплътност. Вглеждах се в стаята, както бих се вглеждала в лицето на близък познат, да открия следи от напрежение и безпокойство. Например в собственото си лице или в лицето на Сол, когато бях наясно какво не е наред под спокойното ми, приветливо изражение или под израза върху широкото, открито, румено лице на Сол — ала кой би могъл да разгадае (ако не се е сблъсквал с проблема) онзи взрив от вероятности, стаени в съзнанието му? Или лицето на някоя жена във влака, когато по свъсеното чело или по внезапния спазъм на болка разбирам колко объркан живот се таи в нея и се чудя как хората все пак се държат дори при най-голямо сътресение. Подобно на кухнята, голямата стая вече не е удобният пашкул, където се скривам от света — отвсякъде безброй дреболии ми се натрапват, сякаш безброй врагове дебнат кога ще отклоня поглед, за да се промъкнат тихо отзад и да ме нападнат. Бравата иска лъскане, прахоляк се е разстлал по бялата мазилка, избеляла жълтеникава ивица се е проточила по червените завеси, масата, скрила старите ми тетрадки, е започнала да се лющи — тези дреболии изпълниха съзнанието ми, обсебиха ме, заляха ме с горещи вълни и предизвикаха световъртеж и гадене. Съзнавах, че трябва да легна и отново се наложи пълзешком да се добера до кревата. Мушнах се в леглото и преди още сънят да ме е оборил, усетих, че прожекционният оператор вече ме очаква.

Усетих и какво точно ще ми каже. Това усещане бе като прозрение. През изминалите седмици на безумие и безтегловност тези мигове на просветление проблясваха един подир друг, но по никакъв начин не бях в състояние да ги облека в думи. И все пак миговете на просветление бяха тъй ярки и властни — подобно внезапните прозрения насън, които не те напускат и наяве — че посланията им завинаги се превръщат в неизменна част от усещането ми за живота. Думи. Думи. Размествам произволно думите с надеждата, че някое словосъчетание, дори съвсем случайно, ще изрази това, което искам да кажа. Може би музиката би била по-красноречива? Но музиката атакува стихийно вътрешния ми слух, тя не е моят свят. Всъщност същинското преживяване не подлежи на описание. С горчивина си мисля, че като в старомоден роман няколко звездички (******) могат да свършат по-добра работа. Или някакъв условен знак — да речем, кръгче или квадратче. Каквото и да е, само не думи. Всички, които са се озовавали в онази дълбока яма вътре в себе си, където думите, схемите, стереотипите, изобщо редът напълно се разпадат, ще разберат какво имам предвид, а на останалите ще им е непонятно. Някои, озовали се там, после отхвърлят преживяването с ужасна ирония, с ужасно презрение. Но тук не става дума да се съпротивляваш на усещането, да го отричаш или да го класифицираш като добро или лошо, а просто да съзнаваш, че то е неизменно у теб, част от теб. Нужно е да му се поклониш, така да се каже, като на отколешен враг: Добре де, знам, че си там, но трябва да се съобразяваме с правилата, нали? И навярно самото ти съществование се основава именно на това — да се запазят правилата, да се създадат стереотипи. Мислил ли си за това?

Така че, искам да кажа, че преди още да ми се яви сънят, аз „прозрях“ защо ми е необходимо да сънувам, какво ще ми каже операторът и какво трябва да запомня. Тъй като предварително знаех всичко, сънят беше нещо като словесно описание на отминала случка или обобщение на наученото, за да се изтъкнат акцентите.

Още в самото начало на съня операторът заяви много делово с гласа на Сол: „Сега да видим наново всички епизоди.“ Притесних се, защото се уплаших, че отново ще видя филмите по същия начин — като лъскави и нереални. Този път обаче, макар да бяха същите филми, те имаха друго внушение, което в съня си нарекох „реалистично“ — бяха някак нешлифовани, натуралистични, непоследователни като стар руски или немски филм. Дълги поредици се нижеха в много забавен кадър и аз, напълно прехласната, забелязвах подробности, на които преди никога не бях обръщала внимание. Операторът постоянно ми казваше, след като схванех нещо, което той намираше за важно: „Точно така, мадам, точно така.“ И понеже той насочваше вниманието ми, много от предишните акценти в живота ми сега се изнизваха бързо и изглеждаха незначителни. Групата под евкалиптовите дървета, Ела, легнала в тревата с Пол, Ела, пишеща романи, Ела, копнееща да умре в самолета или пък простреляните от Пол гълъби — всичко това бе отминало, беше се претопило в общото, отстъпило бе място на важното. Сега наблюдавах внимателно, без да изпускам нито едно движение, как мисис Бутби стои в кухнята на хотела в Машопи — с изхвръкнал изпод корсета едър ханш подобно стелаж, с тъмни петна пот на ръкавите под мишниците, със зачервено от тревога лице — реже на тънки парчета месото на различни птици и животни и същевременно се вслушва в жестоките младежки закачки и още по-жестокия смях, които долитат иззад стената. Дочух и тананикането на Вили досами ухото си — монотонното му, отчайващо самотно тананикане. После наблюдавах Вили на забавен кадър — по няколко пъти, за да не забравя никога картината — как хвърля към мен продължителни, огорчени погледи, докато флиртувам с Пол. Или пък как мистър Бутби, едрият мъж на бара, поглежда към дъщеря си в компанията на младия й приятел. Забелязвам ревнивия му, но незлоблив поглед, който мята към младежа, преди да извърне очи и да вземе празна чаша да я напълни. Видях и как мистър Латимор, седнал с чаша на бара, внимателно избягва погледа на мистър Бутби и се вслушва в смеха на красивата си червенокоса съпруга. Отново и отново го виждах да се навежда и с разтреперана от пиене ръка започва да гали рунтавото рижо куче, да го гали ли, гали. „Схващаш ли?“, запита операторът и завъртя поредните кадри. Видях Пол Танър да се прибира у дома в ранното утро, енергичен и делови, за да прикрие колко е гузен, видях го как среща погледа на жена си, когато тя застава пред него, с престилка на цветчета, с доста смутен и умолителен вид, а децата закусват, преди да отидат на училище. Тогава той се извърна намръщен и се качи горе да си вземе чиста риза от рафта. „Схващаш ли?“, попита пак операторът. След това филмът се завъртя много бързо, заниза се скоростно като сън, показвайки лица, които съм виждала еднократно по улицата и съм забравила, спря се върху бавното движение на ръка, движението на две очи, все кадри, които подсказваха едно и също — филмът вече бе извън личните ми преживявания, извън тези на Ела, извън тетрадките, защото нещата се бяха смесили. И вместо да виждам отделни сцени, хора, лица, движения, погледи, всичко се сливаше в едно. После филмът отново забави темпо и показа поредица кадри — как ръка на селянин хвърля семена в браздата или как се стичат капки вода по лъскава скала и я подриват, как войник стои изправен на каменист хълм в лунната светлина, стои неотстъпно с готова за стрелба пушка в ръка. Или пък как жена лежи будна в мрака и си повтаря: Не, няма да се самоубия. Няма, няма.

Операторът се беше умълчал и аз му извиках: „Достатъчно“, но той не отвърна, така че аз протегнах ръка и сама загасих прожекционния апарат. Сънят ми продължаваше и аз прочетох какво бях написала сама на една страница: тези кадри бяха за героизма, но не за героизма, какъвто винаги съм си го представяла, а за един прозаичен, горчив героизъм, който е в основата на всеки живот, защото неправдата и жестокостта са в основата на живота. И ако досега съм се взирала само в действително героичните, красивите и умните, то е само защото не съм приемала, че неправдата и жестокостта са в основата на живота и затова не съм приемала и че този прозаичен стоицизъм е по-велик от каквото и да било.

Погледнах написаните от мен думи, към които бях много критична, и ги занесох на Мама Шугър. Казах й:

— Пак опряхме до стръкчето трева, което ще поникне сред късовете ръждясала стомана хиляди години след като бомбите са се взривили и земната кора се е разтопила. Защото силата на волята в стръкчето трева е съвсем същата като прозаичния, горчив стоицизъм. Не е ли така? (Усмихвах се саркастично в съня си, защото усещах клопката.)

— Е, и? — запита тя.

— Там е работата, не съм склонна да отдам кой знае каква почит на някакво си стръкче трева, дори сега.

При тези думи тя се усмихна. Изглеждаше непоклатимо уверена в креслото си, но пораздразнена от моята несхватливост и неспособност да доловя най-важното. Да, имаше вид на припряна домакиня, сбъркала нещо с гозбите или изостанала с графика си.

И тогава се събудих. Беше късно следобед и стаята бе студена и тъмна. Чувствах се потисната. Чувствах се като бяла женска гръд, пронизана от безброй жестоки, мъжки стрели. Изпитвах болезнена нужда от Сол, желание да му се нахвърля, да го обиждам и наричам какво ли не. Тогава, разбира се, той би казал: О, бедната Анна, съжалявам, и после ще се любим.

Ето един кратък разказ, кратък роман, комичен и трагикомичен: Една жена, ужасена от склонността си изцяло да се отдава на един-единствен мъж, решава да се освободи от своята зависимост. Съзнателно започва да спи с двама любовници, като ги редува през нощ — усещането за свобода ще дойде, когато почувства, че и с двамата й е еднакво добре. Двамата мъже започват инстинктивно да долавят съществуванието на другия. Единият, подтикнат от ревност, се влюбва дълбоко в нея, а вторият става сдържан и предпазлив. Въпреки първоначалните си твърди намерения обаче тя не може да устои и силно обиква влюбения в нея мъж и охладнява към сдържания. Въпреки това, макар и отчаяна, че не е постигнала желаната свобода, тя обявява на двамата мъже, че вече е напълно еманципирана, че най-после е достигнала идеала на пълно сексуално и емоционално удовлетворение от двама мъже. Хладният и предпазлив мъж е заинтригуван от това признание и прави абстрактни, интелектуални заключения относно женската еманципация. Мъжът, когото всъщност тя обича, я напуска, дълбоко засегнат и ужасен. Тя остава с мъжа, когото не обича и който не я обича, и двамата се впускат в интелектуални, психологически разговори.

Идеята за такъв разказ ме заинтригува и започнах да мисля как да го напиша. Как например би се променил разказът, ако героинята ми е Ела, а не самата аз? Не бях мислила за Ела от доста време и си дадох сметка, че тя, разбира се, междувременно се е променила, развила е например по-силни защитни реакции. Видях я с променена прическа — отново с опъната и вързана отзад коса, което й придаваше строг вид. И дрехите й бяха различни. Наблюдавах я как се движи из стаята ми, а после си я представих как се държи със Сол — предполагам, много по-интелигентно от мен, по-сдържано например. След малко усетих, че отново върша нещо добре познато — създавам образа на „третия“, на жената, по-добра от мен. Съвършено ясно виждах в кой момент Ела се отдалечава от реалността, отклонява се всъщност от действията, продиктувани от вътрешната й природа, и се придвижва към проявленията на една по-великодушна личност, несвойствени за нея. Но не изпитвах неприязън към този нов образ, който създавах. Помислих си, че твърде вероятно тези прекрасни великодушни проявления, които виждаме само във въображението си, могат да се превърнат в действителност просто защото се нуждаем от тях и си ги представяме. И тогава започнах да се смея поради разминаването между въображаемите ми представи и това, което всъщност представлявах аз, да не говорим какво представлява Ела.

Чух Сол да се качва по стълбата и ме загложди любопитство с коя своя същност ще се появи сега. Щом го зърнах, въпреки болнавия му и уморен вид, разбрах, че този ден злите духове вече няма да се появят в стаята ми. А може би никога повече няма да се явят, защото бях наясно какво се кани да ми каже.

Сол приседна в крайчеца на леглото и рече:

— Странно е, че се смееш. Мислех за теб, докато се разхождах.

Представих си го как се е скитал по улиците, ровил се е в хаоса на въображението си и е търсел спасение за нас, като се е вкопчвал в идеи или откъслечни фрази. Попитах го в очакване да заговори наставникът у него:

— Е, и какво си мислеше?

— Защо се смееш?

— Смея се, защото си представям как си се лутал из един безумен град и си си блъскал главата да измислиш някакви нравоучителни максими за общото ни спасение, които много приличат на афоризмите в кутиите с коледни бисквити.

Той отвърна сдържано:

— Жалко, че тъй добре ме познаваш. Надявах се да те изненадам със самообладанието и остроумието си. Наистина „афоризми в кутиите с коледни бисквити“ е съвсем точно казано.

— Добре тогава, да ги чуем.

— Първо на първо, Анна, ти не се смееш достатъчно. Мислих по този въпрос. Момичетата се смеят. Стариците се смеят. А жените на твоята възраст не се смеят, вие сте дяволски дълбоко погълнати от сериозния проблем да се живее.

— Но аз всъщност току-що примирах от смях… смеех се на представите за свободни жени. — Накратко му разказах сюжета на разказа си, а той седеше и ме слушаше с иронична усмивка. Накрая рече:

— Нямах предвид умозрителен смях, а спонтанен.

— Ще го включа в дневния ред.

— Не ми говори така. Слушай, Анна, ако не ни крепи увереността, че това, което включваме в дневния ред, ще се осъществи, за нас няма спасение. Спасението ще дойде от това, което с най-твърди намерения включваме в дневния ред.

— Значи трябва да се придържаме към собствената си програма.

— Да, трябва да се придържаме към собствената си красива, неизпълнима програма.

— Добре тогава. Какво следва?

— Второ, не можеш да продължаваш така, трябва отново да започнеш да пишеш.

— Ако съм в състояние, непременно ще започна.

— Не, Анна, това не е отговор. Защо не напишеш този разказ, който току-що ми разправи? О, не, не искам да слушам всички дивотии, които обикновено ми разправяш… кажи ми само с едно кратко изречение защо няма да го напишеш. Щом искаш, наричай думите ми коледни бисквитени афоризми, но докато се разхождах, си мислех, че ако опростиш нещата в съзнанието си и ги сведеш до кратки обобщения, ще успееш да добиеш цялостна представа за всичко и да се справиш.

Започнах да се смея, но той ме сряза:

— Анна, ти наистина ще полудееш, ако не предприемеш нещо.

— Добре. Не съм в състояние да напиша този разказ или който и да било, защото щом седна да пиша, някой влиза в стаята, надзърта през рамото ми и ме прекъсва.

— Кой? Не знаеш ли?

— Разбира се, че знам. Може да е китайски селянин. Или някой от бойците на Фидел Кастро. Или пък алжирски войник. Или мистър Матлонг. Появяват се в стаята ми и заявяват: защо не напишеш нещо за нас, вместо да си губиш времето с драсканици?

— Много добре знаеш, че те не могат да ти кажат подобно нещо.

— Така е, прав си. Но ти разбираш какво имам предвид. Това проклятие тегне над всички ни.

— Да, знам. Но аз, Анна, ще те накарам да започнеш да пишеш. Вземи лист хартия и молив.

Сложих бял лист на масата, взех молив и зачаках.

— Няма значение, ако не успееш веднага. Защо си толкова самонадеяна? Просто започни да пишеш.

Обзе ме паника и мозъкът ми се скова. Оставих молива. Видях как той се е втренчил в мен и ме притиска, настоява… и отново взех молива.

— Щом е така, аз ще измисля първото ти изречение. У теб се крият две жени, Анна. Пиши сега: Двете жени бяха сами в лондонското жилище.

— Да не очакваш да започна роман с изречението „Двете жени бяха сами в лондонското жилище“?

— Защо го казваш така? Вземи го напиши, Анна.

Написах го.

— Ти ще напишеш тази книга, ще я напишеш, ще я довършиш.

Попитах:

— Защо е толкова важно за теб да я напиша?

— О-о-о! — възкликна той с отчаяна самоирония. — Уместен въпрос. Ами защото ако ти успееш, аз също ще успея.

— Искаш ли да измисля първото изречение на романа ти?

— Добре, кажи го.

— На каменист хълм в Алжир един войник гледаше как пушката му проблясва на лунната светлина.

Той се усмихна.

— Аз мога да напиша такъв роман, но ти не би могла.

— Напиши го тогава.

— При едно условие — ако ми подариш новата си тетрадка.

— Защо?

— Защото ми трябва. Това е.

— Добре.

— Трябва да си тръгна, Анна, нали разбираш?

— Да.

— Тогава ми сготви нещо. Никога не съм си представял, че мога да кажа на жена „сготви ми“. Мисля, че щом съм в състояние да изрека тези думи, то е все пак малка крачка към онова, което обикновено наричат зрялост.

Сготвих, после заспахме. На сутринта се събудих първа и видях, че в съня лицето му изглежда слабо и болнаво. Реших, че е невъзможно да си тръгне сега, няма да го пусна, състоянието му не позволява.

Той отвори очи и усетих как се боря с желанието да му кажа: Не може да си тръгнеш сега. Трябва да се грижа за теб. Всичко бих сторила, само кажи, че ще останеш при мен.

Усещах, че той се бори със собствената си слабост. Чудех се какво ли би станало, ако в началото на прекараните заедно седмици той не бе обвил шията ми неволно в съня си. И ми се прииска отново да обвие ръце около шията ми. Лежах и се борех със себе си да не го докосна, също както той се бореше със себе си да не търси от мен съчувствие, ала същевременно си мислех колко е странно, че един жест на великодушие и разбиране може да е и погрешен ход. Съзнанието ми се замъгли от изтощение и в това състояние у мен надделя пронизващото ме съчувствие и аз го взех в обятията си с мисълта, че греша. Той веднага се притисна в мен в миг на истинска близост. После изведнъж моята преднамереност го скова и той промърмори с детински глас: „Сол е добро момче“, но не така, както е шепнел на майка си, защото тези думи не бяха негови, а заимствани от литературата. Изрече ги сладникаво, пародийно. Но не съвсем. Като се взрях обаче в него, видях как върху изостреното му, болнаво лице първо се изписа сантиментална изкуственост, която съответстваше на думите му, после то се сгърчи в болезнена гримаса. А накрая, когато Сол забеляза, че го гледам ужасена, сивите му очи се присвиха с искрящо от омраза предизвикателство и ние се погледнахме безпомощни заради взаимния си срам и унижение. След това лицето му се отпусна. Той заспа за няколко секунди, съзнанието му се замъгли като моето преди това, точно преди да се наведа да го обгърна с ръце. След миг той с усилие прогони съня, изпънат като струна и войнствен се изтръгна от обятията ми, огледа стаята с опитно, зорко око в търсене на врага, после се изправи. Сякаш всички тези действия той направи с едно-единствено движение, толкова невероятно бързо се редуваха реакциите му.

После каза:

— Досега никой от нас не е падал толкова ниско.

Отвърнах:

— Така е.

— Е, всичко това вече се извъртя като на филм.

— Достигна своя край и ще бъде заключено.

Отиде горе да прибере малкото си вещи в чантата и куфарите.

Скоро слезе и се облегна на вратата на голямата ми стая. Това беше Сол Грийн. Пред мен стоеше Сол Грийн, мъжът, който се бе появил в жилището ми преди няколко седмици. Бе облякъл новите, тесни дрехи, които си бе купил, за да отиват на отслабналата му фигура. Беше спретнат, сравнително дребен мъж с подчертано широки рамене, с изпъкнали скули на извънредно отслабналото лице, но внушаваше усещане, че тялото му е здраво и силно и че той отново ще се превърне в силен, широкоплещест мъж, когато се пребори с болестта и оздравее напълно. Видях как до дребния, слаб, рус мъж с мека, подстригана руса коса, с болнаво, прежълтяло лице се възправя силен, жилест, загорял здравеняк подобно сянка, която скоро ще погълне дребната фигура. В този миг Сол изглеждаше готов да действа, олекнал, пъргав, ловък. Стоеше изправен пред мен, пъхнал палци в колана, опънал надолу пръсти подобно стрели (позата му ефектно пародираше позата на женкар), и излъчваше насмешливо предизвикателство, а хладните му сиви очи гледаха зорко, но доста дружелюбно. Чувствата ми към него, които ме изпълниха в този миг, бяха като към брат — независимо колко се отдалечавахме един от друг, колко дълго сме разделени, ние винаги ще бъдем една и съща плът и ще имаме сходни мисли.

Той каза:

— Напиши ми първото изречение в тетрадката.

— Нима искаш да го напиша собственоръчно?

— Да, напиши го.

— Защо?

— Ами ти си от отбора.

— Не мисля. Мразя отборите.

— Помисли си само. Такива като нас ги има по света и ние разчитаме един на друг, макар да не се познаваме. Все пак ние непрекъснато разчитаме един на друг. Ние сме от един отбор, ние сме тези, които не се предават, които ще продължат борбата. Слушай, Анна, понякога попадам на някоя книга и си казвам: Е, ти пръв си я написал, така ли? Браво на теб. Добре, тогава не се налага и аз да я пиша.

— Съгласна съм, ще ти напиша първото изречение.

— Добре. Напиши го, аз ще дойда да взема тетрадката и да ти кажа сбогом, защото след малко потеглям.

— Къде отиваш?

— Добре ти е известно, че не знам.

— Някой ден трябва да разбереш.

— Добре де, добре, но още не съм узрял, нали не си забравила?

— Може би е по-добре да се върнеш в Америка.

— Защо не? Любовта е една и съща по целия свят.

Аз се засмях и отидох да взема красивата нова тетрадка, а той слезе долу. Взех я и написах: „На каменист хълм в Алжир един войник гледаше как пушката му проблясва на лунната светлина.“

 

 

[На това място почеркът на Анна свършваше и нататък златната тетрадка бе изписана с почерка на Сол Грийн — това бе откъс от новела за алжирски войник.]

 

 

Войникът бе земеделец и съзнаваше, че усещанията му за живота напълно се разминават с това, което се очаква от него да изпитва. Кой го очаква? Някакви невидими те, в които можеше да се включи Бог, или Държавата, или Законът, или Общественият ред. Този войник бе пленен, изтезаван от французите, а после избяга, присъедини се към алжирската армия и се озова в ролята на човек, който изтезава френски войници по заповеди отгоре. Съзнаваше, че в тази му роля от него се очаква да изпитва нещо, което обаче не изпитваше. Късно една нощ обсъди душевното си състояние с един френски затворник, когото бе изтезавал. Френският затворник беше млад интелектуалец, студент по философия. Този младеж (двамата разговаряха тайно в килията на затворника) се оплака, че се чувствал заключен в интелектуален затвор. Усещал — при това с години — че всяка възникнала у него мисъл или чувство мигновено попадала в определена категория, едната обозначена „Маркс“, а другата „Фройд“. Мислите и чувствата му, оплака се той, приличали на мраморни топчета, които неизменно се търкулват в точно определени процепи. На младия алжирски войник това се стори много интересно. При него нещата не стояха така и той каза, че него го тревожело — макар всъщност да не го тревожело чак толкова, но мислеше, че би трябвало — че всичко, което мисли и чувства, напълно се разминава с очакванията от него. Алжирският войник заяви, че завиждал на французина — или по-скоро чувстваше, че би трябвало да му завижда. На свой ред французинът каза, че най-искрено завиждал на алжиреца: щяло му се поне веднъж, един-единствен път в живота да го осени мисъл и чувство, които са негови собствени, спонтанни, неконтролирани, не наложени от Дядо Фройд или Маркс. Гласовете на двамата се повишиха и надхвърлиха границата на благоразумието, и по-специално се повиши гласът на френския студент, който направо крещеше срещу участта си. Командващият офицер дойде и завари алжиреца да разговаря по братски със затворника, когото би трябвало да охранява. Тогава алжирският войник заяви: „Сър, изпълних това, което ми наредихте — изтезавах го. Вие обаче не ми казахте да не разговарям с него.“ Командващият офицер реши, че войникът е шпионин, вербуван по време на престоя си в затвора. Заповяда да го разстрелят. На другата сутрин алжирският войник и френският студент бяха изправени заедно за разстрел на хълма, застанали един до друг с огрени от изгряващото слънце лица.)

 

 

[По-късно тази новела бе издадена и пожъна голям успех.]