Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Notebook, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
1 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Дорис Лесинг

Заглавие: Златната тетрадка

Преводач: Весела Кацарова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: „Летера“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Абагар“ АД

Редактор: Ирина Васева; Елена Алекова

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Жанет Желязкова

ISBN: 978-954-516-767-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4401

История

  1. — Добавяне

Свободни жени 2

Две посещения, няколко телефонни разговора и една трагедия

Телефонът иззвъня точно когато Анна излизаше на пръсти от детската стая. Джанет за пореден път скочи и с привидно негодувание заяви със задоволство:

— Това е Моли, предполагам, и сега ще говорите с часове.

— Ш-ш-ш-т — отвърна Анна и се отправи към телефона, като си мислеше, За деца като Джанет чувството за сигурност се гради не от баби, дядовци, братовчеди, сигурен дом, а от всекидневни телефонни разговори с приятели и изговарянето на едни и същи думи.

— Джанет тъкмо си ляга и ти праща много здраве — каза тя високо в слушалката, а Моли отвърна, подавайки съответната реплика:

— Много здраве на Джанет и от мен и й кажи, че веднага трябва да заспива.

— Моли казва, че веднага трябва да заспиваш и ти пожелава лека нощ — високо рече Анна към тъмната стая. Джанет отвърна:

— Как да заспя, когато ще говорите с часове? — но тишината от стаята на Джанет ясно подсказваше на Анна, че детето е спокойно и ще заспи. Тя понижи глас и рече:

— Е, как си?

Моли попита подчертано нехайно:

— Анна, Томи да е при теб?

— Не, защо?

— Просто се чудех… Ако разбере, че се тревожа, много ще се ядоса, разбира се.

През изминалия месец вестите от къщата на Моли, на половин миля, се отнасяха изцяло до Томи — как с часове седял в стаята си сам, без изобщо да помръдне, очевидно без дори и да мисли.

Сега Моли подмина темата за сина си и най-подробно, закачливо, но и с разочарование заразказва на Анна как вечеряла предната вечер със свой някогашен възлюблен от Америка. Анна слушаше, долавяйки скритата истерия в гласа на приятелката си, и очакваше да чуе края:

— Както и да е, гледах това надуто позастаряло леке насреща си и си представях какъв беше навремето… Е, сигурно и той си е казвал: „Колко жалко, че Моли толкова се е променила…“ Но защо все трябва да намирам кусур на всеки? Сякаш никой не може да ми угоди… И то не защото сравнявам днешните си предложения с красиво старо преживяване. Всъщност не помня някога да съм била напълно удовлетворена и да съм си казала: „Ето, това е.“ Но години наред мислех за Сам с носталгия и го смятах за най-ярката личност сред познатите си. Дори се чудех как съм могла да бъда такава глупачка, че да го отблъсна, но днес си спомних колко много всъщност ме отегчаваше навремето… Какво ще правиш, като заспи Джанет? Ще излизаш ли?

— Не, ще си остана вкъщи.

— Трябва да тичам в театъра. И без това съм закъсняла. Анна, би ли позвънила на Томи след около половин час — измисли някакъв претекст.

— Какво те тревожи?

— Днес следобед отиде в службата на Ричард. Да, направо щях да падна от изненада. Ричард ми позвъни и каза: „Настоявам Томи веднага да дойде.“ Тъй че казах на Томи: „Баща ти настоява веднага да отидеш при него.“ Той ми отвърна: „Добре, майко…“ После стана и излезе. Просто ей така. Само за да ми угоди. Имах чувството, че ако му бях казала: „Скочи от прозореца!“ — ще скочи.

— Ричард нищо ли друго не каза?

— Звънна преди около три часа и страшно саркастично и високомерно ми заяви, че изобщо не съм разбирала Томи. Казах му колко се радвам, че поне той го разбира. Рече ми, че Томи тъкмо си тръгнал. Но не се е прибрал вкъщи. Качих се в стаята му и какво да видя — на леглото му куп книги по психология от библиотеката. Явно чете всички наведнъж… Трябва да тичам, Анна, за да се гримирам за тази роля, ми трябва поне половин час… Ужасно тъпа пиеса. Защо изобщо се съгласих да участвам. Е, хайде, приятна вечер.

След десетина минути Анна бе застанала до четириъгълната маса и се канеше да поработи над синята тетрадка, когато Моли отново позвъни.

— Току-що ми се обади Марион. Представяш ли си? Томи ходил при нея да я види. Сигурно е взел първия влак, щом е тръгнал от службата на Ричард. Постоял двайсетина минути и си тръгнал. Марион каза, че бил много мълчалив. Не е ходил при нея много отдавна. Анна, не ти ли се струва странно?

— Значи бил мълчалив, а?

— А Марион пак беше пияна. Разбира се, Ричард не се е прибрал. Напоследък изобщо не се прибирал преди полунощ… заради онова момиче в службата. Марион най-подробно ми разказа всичко. Сигурно така е разказвал и на Томи. Спомена и тебе — очевидно е разбрала за теб. Предполагам, Ричард й е казал, че е имал нещо с тебе.

— Но не е имало нищо.

— Виждала ли си се пак с него?

— Не съм. Нито пък с Марион.

Двете жени стояха с телефонни слушалки на ухо и мълчаха. Но ако бяха в една стая, щяха да си разменят многозначителни погледи или усмивки. Изведнъж Анна чу:

— Страх ме е, Анна. Става нещо ужасно, сигурна съм! Боже мой, не знам какво да правя, а трябва да бързам — вече се налага да взема такси. Довиждане.

Обикновено щом дочуеше стъпки по стълбите, Анна веднага се дръпваше от това място в голямата стая, където нямаше как да избегне безсмислената размяна на поздрави с младежа от Уелс. Този път бързо се огледа и за малко да възкликне с облекчение, като разбра, че стъпките са на Томи. Усмивката му недвусмислено показваше, че точно така е очаквал да я завари — седнала в стаята си пред разтворените тетрадки, с молив в ръка. Но усмивката му мигом изчезна, тъмните му очи отново се насочиха навътре, а лицето му придоби строг израз. Анна машинално посегна към телефона, но се овладя, като помисли, че трябва да намери предлог да се качи горе и да позвъни оттам. Но Томи рече:

— Сигурно си мислиш, че трябва да позвъниш на майка ми, нали?

— Да. Тя току-що ми се обади.

— Тогава иди, щом искаш, нямам нищо против — беше мило от негова страна, че се опитва да я освободи от напрежението.

— Не, ще позвъня оттук.

— Сигурно е тършувала в стаята ми и се е разтревожила от всичките книги за лудостта.

Като чу думата „лудост“, Анна усети как лицето й се опъна от изненада. Видя, че Томи забеляза реакцията й и викна енергично:

— Томи, седни. Трябва да поговорим. Но първо трябва да се обадя на Моли. — Томи ни най-малко не се изненада от внезапната й решимост.

Седна, разположи се удобно, с прибрани ръце, с ръце върху облегалките на креслото, и се вторачи в Анна, която набираше номера. Но Моли вече беше излязла. Анна седна на леглото със смръщено от раздразнение лице: бе напълно убедена, че на Томи му доставя удоволствие да ги стряска. Томи рече:

— Анна, леглото ти прилича на ковчег.

Анна се видя отстрани — дребна, слаба, спретната, с черен панталон и черна риза, седнала с кръстосани крака на тясното, застлано с черна покривка легло.

— Добре, ковчег да бъде — отвърна тя, но все пак стана от леглото и седна на един стол срещу него. Бавно и изпитателно Томи огледа всички вещи в стаята, като отдели на Анна почти толкова внимание, колкото и на столовете, книгите, камината, картините.

— Разбрах, че си ходил да видиш баща си?

— Да.

— За какво те викаше?

— Канеше се да кажеш „извинявай, че те питам“… — закикоти се той. Кикотенето бе нещо ново — остро, истерично, злобно. Анна усети, че я обзема паника от тези звуци. Дори изпита желание и тя да се закикоти. Овладя се, като си мислеше, Няма и пет минути, откакто е дошъл, а истерията му се предава и на мен. Внимавай.

— Канех се да го кажа, но се възпрях — отвърна тя с усмивка.

— Какъв смисъл има всичко това? Знам, че с майка ми непрекъснато ме обсъждате. Тревожите се за мен — вече спокоен, той отново започна да излъчва злорадство и злоба. Анна никога досега не бе мислила, че у Томи има злоба и злъч. Почувства се така, сякаш насреща си има непознат. Дори изглеждаше различно — безцеремонното му, мургаво, упорито лице бе разкривено от злобна усмивка, все едно бе с маска. Той я гледаше отдолу с присвити злобни очи и се усмихваше.

— Какво искаше баща ти?

— Каза, че една от фирмите, под контрола на неговата, строи язовир в Гана. Попита ме дали искам да замина и да започна работа там в служба за социални грижи. Социални грижи за африканците.

— И ти отказа.

— Обясних му, че не виждам смисъл… Искам да кажа, целият смисъл е в това те да бъдат евтина работна ръка за него. Тъй че дори да подобря здравословното им състояние, храненето и прочие, дори да изпратим децата им на училище, няма да има никакъв смисъл. Тогава той каза, че друга негова компания се занимавала с технически проекти в Северна Канада и ми предложи да работя там, пак като социален работник.

Той замълча, без да откъсва очи от Анна. Злобният непознат бе изчезнал от стаята. Сега насреща й седеше предишният Томи — намръщен, замислен, озадачен. Съвсем неочаквано той каза:

— Знаеш ли, той съвсем не е глупав.

— Никога не сме твърдели подобно нещо.

Томи се усмихна търпеливо, сякаш искаше да каже: „Не си искрена.“ А после каза на глас:

— Като му заявих, че не желая да постъпвам на подобна работа, той ме попита защо, а аз му обясних. И тогава той каза, че реагирам така заради влиянието на Комунистическата партия.

Анна се изсмя: Какво ти разправях!, и рече:

— Иска да каже, влиянието на нас двете с майка ти.

Томи я изчака да изрече това, което бе очаквал, и заяви:

— Ето, виждаш ли! Нямаше това предвид. Нищо чудно, че взаимно се мислите за глупави. Такива са очакванията ви един за друг. Като наблюдавам как се държат майка ми и баща ми, когато са заедно, направо не мога да ги позная, толкова са глупави. Ти също, когато си с Ричард.

— Добре де, какво е имал предвид тогава?

— Каза, че моят отговор на предложенията му изразявал влиянието на Комунистическата партия върху Запада. Каза, че всеки, който е бил или все още е в Комунистическата партия или въобще е имал нещо общо с нея, е мегаломан. Каза, че ако бил началник на полицията и се опитвал да изкорени някъде комунизма, щял да задава един-единствен въпрос: „Бихте ли заминали на работа в слаборазвита страна да ръководите клиника за петдесетина души?“ Всички червени щели да отговорят: „Не, защото няма смисъл да подобриш здравето на петдесетина души, след като основната структура на обществото остава непроменена.“

Наведе се напред, погледна я изпитателно и подканящо попита:

— Е, Анна?

Тя се усмихна и кимна:

— Добре де. — Но това не бе достатъчно. Тогава рече: — Съвсем не е глупаво.

— Не е — той се облегна назад с облекчение. Ала след като бе защитил баща си, тъй да се каже, от презрението на Моли и Анна, сега отдаде дължимото и на тях. — Аз обаче му заявих, че с този тест няма да изключи майка ми, нито теб, защото вие и двете бихте отишли на работа в такава клиника, нали? — За него беше особено важно тя да отговори утвърдително, но Анна държеше да отговори честно и заради самата себе си.

— Да, бих отишла, но по принцип той е прав. Точно така ще се чувствам и аз.

— Но все пак ще отидеш, нали?

— Да.

— Кой знае? Защото аз лично не смятам, че бих отишъл. Ето, не приех нито една от службите, които той ми предложи, тъй че това е доказателство. При това изобщо не съм бил комунист… само съм гледал как ти, майка ми и приятелите ви се занимавате с тези неща и те са ми повлияли. Страдам от парализа на волята.

— Това думи на Ричард ли са, парализа на волята? — възкликна Анна изумена.

— Не. Но точно това имаше предвид. Прочетох го в една от книгите за лудостта. Той всъщност каза, че в резултат на влиянието на комунистическите страни върху Европа хората престанали да правят каквото и да е усилие. Понеже всеки свикнал с мисълта, че цели страни могат напълно да се променят за три години… като Китай или Русия. И когато пред тях не съществувала перспектива за пълна промяна, те не се опитвали да правят усилие… Смяташ ли, че това е вярно?

— Отчасти да. Най-вече за хора, които от години живеят с комунистическите митове.

— До не толкова отдавна и ти самата беше комунистка, а сега говориш за комунистически митове.

— Понякога оставам с впечатлението, че упрекваш мен, майка ти и всички останали около нас, защото вече не сме комунисти.

Томи сведе глава и постоя известно време намръщен.

— Помня те, когато беше активна и непрекъснато, трескаво се занимаваше с нещо. Вече не си такава.

— Може би смяташ, че активността, независимо каква, е за предпочитане пред бездействието?

Той вдигна глава и каза рязко, укорително:

— Много добре знаеш какво искам да кажа.

— Разбира се.

— Знаеш ли какво заявих на баща си? Казах му, че ако се захвана с лицемерната му социална дейност, ще започна да организирам революционни групи сред работниците. Той изобщо не се ядоса. Каза ми, че в днешно време революциите били най-големият риск за големия бизнес и той щял да се погрижи да си осигури застраховка срещу подклажданата от мен революция. — Анна не отвърна и Томи рече: — Беше на шега, нали разбираш?

— Да, разбирам.

— Но аз му казах, че няма да му създавам грижи. Защото няма да организирам революции. Преди двайсетина години бих го направил. Не и сега. Вече знаем каква е съдбата на революционните групи — след пет години ще започнем взаимно да се изтребваме.

— Не е задължително.

Томи отправи към нея поглед, в който се четеше: Не си искрена. А иначе каза:

— Спомням си какво си говорехте с майка ми преди около две години. Ти й подхвърли: „Ако, не дай си боже, бяхме комунистки в Русия, Унгария или някъде там, твърде вероятно някоя от нас щеше да застреля другата като предателка.“ И това беше на шега, нали?

Анна каза:

— Томи, животът ни и на двете с майка ти е бил доста сложен, занимавали сме се с какво ли не. Не би могъл да очакваш от нас да сме преизпълнени с младежка увереност, с лозунги и призиви. И двете вече наближаваме средна възраст — Анна се чу да изрича това и изпита чоглаво чувство на изненада, дори неприязън. Помисли си, Говоря като уморен стар либерал. Но реши да се придържа към казаното и когато хвърли поглед към Томи, видя, че той я наблюдава доста критично:

— Искаш да кажеш — рече той, — че на моите години нямам право да изричам неща, характерни за човек на средна възраст. Да, Анна, но аз се чувствам като човек на средна възраст. Какво ще кажеш за това? — злобният непознат отново се върна и седеше насреща й с жлъчен поглед.

Тя бързо изрече:

— Томи, отговори ми на един въпрос: как би обобщил разговора с баща си?

Томи въздъхна и отново стана предишното момче.

— Когато ходя в службата му, се изненадвам. Спомням си, когато отидох там за първи път… Бях го виждал само у дома и един-два пъти у тях. И винаги съм го смятал за много… обикновен, нали разбираш? Безличен. Невзрачен. Какъвто го намирате и вие с майка ми. Когато обаче го видях за първи път в службата, се почувствах объркан… Сигурно ще ми кажеш, че е така заради властта, която притежава, заради парите. Но има и нещо друго. Изведнъж той вече не ми изглеждаше обикновен и посредствен.

Анна мълчеше и си мислеше, Накъде бие? Какво ми убягва?

Той каза:

— О, знам какво си мислиш. Че самият Томи е обикновен и посредствен.

Анна се изчерви: някога точно така си мислеше за Томи. Той забеляза, че тя се изчерви и злобно се усмихна. После каза:

— Не е задължително обикновените хора да са глупави, Анна. Много добре знам какъв съм. И тъкмо затова се чувствам объркан, когато съм в кабинета на баща си и го наблюдавам в ролята му на магнат. Защото и аз бих бил добър в тази роля. Но никога не бих могъл да я приема, защото съм с раздвоено съзнание… заради теб и майка ми. Разликата между мен и баща ми е, че аз съзнавам своята невзрачност, а той не. Зная много добре, че хора като теб и майка ми са сто пъти по-добри от него, въпреки че сте неудачници и че животът ви е толкова объркан. Но е жалко, че съзнавам всичко това. Не казвай на майка ми, но много съжалявам, че не ме е отгледал баща ми. Тогава щях да съм много щастлив да го наследя в службата.

Анна не можа да се въздържи и му хвърли бърз поглед — подозираше, че й казва всичко това именно защото иска то да стигне до Моли, за да я нарани. Но лицето му изглеждаше съсредоточено, кротко, а погледът му изцяло бе обърнат навътре. Анна усети как у нея се надига истерия. Съзнаваше, че е само отражение на неговата истерия и трескаво започна да търси думи, които да го вразумят. Видя как той извръща тежката си глава върху късия, дебел врат и поглежда към тетрадките й върху работната маса. Помисли си, Боже мой, надявам се, че не е дошъл, за да ме разпитва за тях? Или за мен? И бързо каза:

— Струва ми се, че изкарваш баща си много по-елементарен, отколкото е всъщност. Не смятам, че и неговото съзнание не се раздвоява. Веднъж каза, че в днешно време да си голям бизнесмен означава чисто и просто да си висш чиновник. Също така забравяш, че през трийсетте е минал и през комунистически период в живота си и дори за известно време е бил и бохем.

— И заради спомените си от онова време днес просто поддържа любовни връзки със секретарките си. Така се опитва да си внуши, че не е най-обикновено, порядъчно винтче в буржоазния механизъм. — Думите му прозвучаха остро и заканително и Анна си помисли, Ето какво е искал да си излее. Олекна й.

Томи каза:

— След като днес следобед бях при баща си в службата, отидох да видя Марион. Просто исках да я видя. Обикновено я виждам у нас. Беше пияна, а децата се преструваха, че нищо не забелязват. Разправяше за баща ми и секретарката му, а те се правеха, че не разбират за какво говори. — След тези думи той изчака Анна да каже нещо, като се наведе напред, присвил укорително очи. Но тя не продума и той продължи: — Защо не кажеш какво мислиш? Знам, че презираш баща ми. Защото той не е добър човек.

Анна неволно се изсмя на думата „добър“ и забеляза, че той се намръщи. Тя рече:

— Съжалявам, но не използвам тази дума.

— Че защо не? Не отговаря ли на преценката ти? Баща ми е разбил живота на Марион, а сега разбива живота и на децата си. Нали? Или ще почнеш да ме убеждаваш, че Марион е виновна?

— Томи, какво да ти кажа… Разбирам, че си дошъл, защото очакваш да ти кажа нещо смислено. Но аз просто не знам…

Бледото, изпотено лице на Томи изглеждаше убийствено сериозно и в очите му пробляскваше искреност. Но се долавяше и нещо друго — в погледа му просветваха искри на злостно задоволство. Упрекваше я, че не оправдава очакванията му. Същевременно бе доволен, че не ги оправдава. Той отново извърна глава и погледна тетрадките. Сега е моментът, помисли си Анна, да му кажа онова, което иска да чуе. Но Томи я изпревари, стана и се приближи до тетрадките. Анна цялата се напрегна и застина безмълвна. Не би понесла някой да надникне в писанията й и все пак долавяше, че Томи има право на това, но не можеше да си обясни защо. Беше й обърнал гръб, взрян в тетрадките. После извърна глава и рече:

— Защо имаш четири тетрадки?

— Не знам.

— Трябва да знаеш.

— Никога не съм си казвала: „Трябва да пиша в четири тетрадки.“ Чисто и просто така се случи.

— А защо не една?

Тя помисли и каза:

— Вероятно защото би било… голяма бъркотия. Пълен хаос.

— А защо да не е хаос?

Анна обмисляше точно какво да му каже, когато отгоре се чу гласът на Джанет: „Мамо?“

— Да? Мислех, че спиш.

— Събудих се. Жадна съм. С кого говориш?

— С Томи. Искаш ли да се качи горе да ти каже „лека нощ“?

— Да. Искам и вода.

Томи безшумно се обърна и излезе. Анна го чу как пусна крана в кухнята, а после тръгна нагоре. В този миг я връхлетяха най-разнородни чувства. Сякаш всички фибри и клетки в тялото й трептяха от възбуда. Присъствието на Томи в стаята и необходимостта да се владее пред него я принуждаваха да запази контрол над себе си. Но сега бе направо неузнаваема. Искаше й се да се смее, да плаче, дори да пищи. Идваше й да сграбчи нещо с всичка сила и да го разтърсва, разтърсва, докато… това нещо, разбира се, бе Томи. Каза си, че неговото душевно състояние се е предало и на нея. Че са я обзели неговите чувства. С изумление си спомни как искрите на злоба и омраза върху лицето му отекваха в суровия му, остър глас — все белези на разразилата се у него страхотна буря. И изведнъж осъзна, че по дланите и под мишниците й е избила студена пот. Обзел я бе страх. Всички разнородни и противоречиви чувства у нея се свеждаха до едно — ужас. Естествено не бе възможно да се страхува физически от Томи. Макар и ужасно уплашена, бе го пратила горе при детето си. Не, ни най-малко не се страхуваше за Джанет. Дочуваше как двата гласа горе се преплитат във весел разговор. Последва смях — Джанет се смееше. После чу бавни, решителни стъпки и Томи отново се появи. Веднага я попита:

— Каква според теб ще стане Джанет, като порасне? — Лицето му бе бледо и упорито, но само толкова. Анна се поуспокои. Бе застанал до работната й маса, подпирайки се с ръка. Анна отвърна:

— Не знам. Тя е само на единайсет.

— Не те ли тревожи този проблем?

— Не. Децата постоянно се променят. Откъде мога да знам какво ще иска утре?

Той се нацупи и издаде напред устни в критична усмивка и тя попита:

— Пак ли казах нещо глупаво?

— Става дума за начина, по който го каза. За тона ти.

— Съжалявам — против волята й в гласа й се долови огорчение, дори раздразнение, на което Томи реагира с лека усмивка на задоволство.

— Мислиш ли си понякога за бащата на Джанет?

Анна реагира на внезапния удар с диафрагмата си — усети как тя се сви.

— Не, почти никога. — Той я изгледа внимателно и тя продължи. — Искаш да ти кажа какво изпитвам ли? Говориш също като Мама Шугър. Тя ми ги приказваше такива: „Той е баща на детето ти.“ Или: „Бил ти е съпруг.“ Но тези приказки не означаваха нищо за мен. Какво те измъчва? Че майка ти никога не е обичала достатъчно Ричард ли? Е, всъщност тя много повече държеше на Ричард, отколкото аз на Макс Улф. — Той стоеше прав, пребледнял като платно, а погледът му бе изцяло насочен навътре. Анна се съмняваше дали изобщо я вижда. Но май слушаше внимателно, тъй че тя продължи: — Разбирам какво означава всичко това: да имаш дете от човека, когото обичаш. Но аз го разбрах едва когато обикнах един мъж. Исках да имам дете от Майкъл. А фактите са следните — родих дете от мъж, когото не обичах… — глухо добави тя, като се чудеше дали Томи я слуша. Очите му се бяха вторачили в една точка на близката стена. Той насочи тъмния си, блуждаещ поглед към нея и каза с леко саркастичен тон, какъвто не бе чувала досега от него:

— Продължавай, Анна. За мен е истинско преживяване да чуя откровенията на един опитен човек за чувствата му.

Той я гледаше невероятно сериозно, тъй че тя преглътна раздразнението си, предизвикано от сарказма му, и продължи:

— Според мен нещата стоят така. Не е толкова страшно — всъщност може и да е страшно, но не те уврежда, не те отравя отвътре — ако все някак живееш без онова, което силно желаеш. Няма нищо лошо, ако си кажеш: „Работата не ме задоволява. Способен съм да се занимавам с нещо по-значително.“ Или: „Имам нужда от любов, а в живота ми няма любов.“ Страшното е, когато се заблуждаваш, че всичко второкачествено е първокласно. Когато се преструваш, че не се нуждаеш от любов, а тя ти е необходима. Или че работата ти те задоволява, макар и ясно да съзнаваш, че си способен да вършиш и по-добра. Би било ужасно, ако от чувство на вина или нещо подобно кажа: „Обичах бащата на Джанет“ — след като много добре знам, че не съм го обичала. Или например майка ти да каже: „Обичах Ричард.“ Или върша работа, която ми харесва… — Анна млъкна. Томи бе кимнал. Не можеше да прецени дали е доволен от чутото, или го намира за толкова очевидно, че не му се слуша. Той отново се обърна към тетрадките и отвори синята. Анна видя как раменете му се затресоха от саркастичен смях, сякаш я предизвикваше.

— Какво има?

Той зачете на висок глас: „12 март 1956. Джанет изведнъж стана агресивна и трудна. Общо взето, трудна фаза.“

— Е, и?

— Спомням си как веднъж попита майка ми: „Как е Томи?“ А гласът на майка ми не е най-подходящият за поверителни неща. Тя отговори с кънтящ шепот: „О, той е в трудна фаза.“

— Сигурно наистина си бил.

— Фаза… Беше една вечер, когато двете с майка ми вечеряхте в кухнята. Лежах в леглото и се ослушвах, а вие се смеехте и разговаряхте. Слязох по стълбите, за да пия вода. Точно тогава се чувствах нещастен и се тревожех за всичко. Не можех да си уча уроците и нощем се страхувах. Разбира се, водата беше само претекст. Искаше ми се да съм с вас в кухнята заради начина, по който се смеехте. Искаше ми се да съм близо до този смях. Не исках да разберете, че ме е страх. Пред вратата те чух да казваш: „Как е Томи?“ А майка ми рече: „Той е в трудна фаза.“

— Е, и? — Анна се чувстваше напълно изтощена. Мислеше си за Джанет. Тя току-що се бе събудила и искаше вода. Да не би Томи да намеква, че Джанет е нещастна?

— С тези думи бях задраскан — мрачно продължи Томи. — През цялото си детство непрекъснато се стремях към нещо, което ми се струваше ново и значимо. Отбелязвах своите победи. Онази нощ за мен това бе победа — да преодолея себе си и да сляза по стълбите, все едно нищо не се е случило. Приближавах се до нещо важно — до усещане за своята същност. И тогава майка ми каза, че е просто „фаза“. С други думи това, което изпитвах, нямаше никакво значение. Дължеше се само на жлезите или на нещо от този род и щеше бързо да премине.

Анна не отвърна. Тревожеше се за Джанет. Но детето бе дружелюбно, весело и се учеше добре. Много рядко се будеше нощем и с нищо не бе показвала, че се бои от тъмното.

Томи рече:

— Сигурно двете с майка ми пак сте си казали, че съм в трудна фаза.

— Не сме го казали. Но сме си го помислили — отвърна Анна с иронична усмивка.

— Значи това, което изпитвам, няма никакво значение? Тогава кога ще дойде мигът, когато ще мога да си кажа: „Ето, сега изпитвам нещо истинско?“ В края на краищата, Анна… — Томи се обърна с лице към нея — животът на човека не е само преминаване от фаза във фаза. Сигурно трябва да има и някаква цел — очите му засвяткаха от омраза. И Анна каза с усилие:

— Ако смяташ, че съм достигнала някаква цел и сега те преценявам отвисоко, не е вярно.

— Фази — повтори той натъртено. — Периоди. Болки на растежа.

— Ами според мен точно по този начин жените гледат на… хората. И особено на своите деца. Първо на първо, винаги минават девет месеца, през които не знаеш дали бебето ще е момиче или момче. Понякога се чудя каква би била Джанет, ако се беше родила момче. Нима не разбираш? А после бебетата минават от една фаза в друга, докато станат деца. Една жена винаги има цялостен поглед върху едно дете, възприема го с всичките му етапи в живота. Понякога, като гледам Джанет, си я спомням като малко бебе, чувствам я вътре в утробата си, представям си я през различни периоди на детството и всичко се слива в едно цялостно усещане. — В погледа на Томи се четеше укор и сарказъм, но тя упорито продължи: — Жените така виждат нещата. Като неспирен жизнен поток. Нима това не е напълно естествено?

— Но тогава за вас ние изобщо не сме индивиди. Само временна форма на нещо. Фази — и той гневно се изсмя. Анна си помисли, че за първи път го чу действително да се смее и това я окуражи. Известно време и двамата мълчаха — той прелистваше тетрадките, полуизвърнат към нея, а тя го наблюдаваше, като се опитваше да се овладее, опитваше се да диша дълбоко, да остане спокойна и невъзмутима. Но дланите й още бяха потни. В главата й постоянно се въртеше една мисъл: сякаш се бори с нещо, с някакъв невидим враг. Почти долавяше очертанията му. Без съмнение — проявление на злото, една почти осезаема сянка на злост и разрушителност, която се бе изпречила помежду им и се опитваше да унищожи и двамата.

Най-сетне тя каза:

— Знам за какво си дошъл. Очакваш да ти кажа за какво живеем. Но ти предварително знаеш какво бих ти казала, защото ме познаваш много добре. С други думи след като знаеш какво мога да ти кажа, си дошъл само за да получиш потвърждение на нещо. — После съвсем неволно тихо добави: — Затова се и страхувам — думите й прозвучаха умолително. Томи й хвърли бърз поглед, сякаш потвърди, че с пълно право се страхува.

После упорито заяви:

— Ще ми кажеш, че след месец ще се чувствам различно. А ако не стане така? Добре де, Анна, кажи ми наистина… за какво живеем? — извърнал гръб, той се тресеше от беззвучен, победоносен смях.

— Донякъде живеем живота на съвременния стоик — каза Анна. — На хората като нас.

— Включваш и мен в числото на хората като вас. Благодаря ти, Анна.

— Проблемът ти май е в това, че имаш твърде много възможности. — Позата на раменете му й подсказа, че я слуша и тя продължи: — Благодарение на баща си можеш да отидеш в поне пет-шест страни и да започнеш каква ли не работа. Майка ти и аз, от своя страна, можем да ти осигурим всякаква работа в театъра или книгоиздаването. Би могъл също така пет-шест години да се пошляеш… Дори баща ти да откаже, ние с майка ти ще те издържаме.

— Сиреч мога да правя стотици неща, но да бъда едно-единствено — все така неотстъпчиво отвърна той. — А може би не се чувствам достоен за подобно разнообразие от възможности. Може би не съм и стоик, Анна. Познаваш ли Реджи Гейтс?

— Синът на млекаря ли? Не, но майка ти ми разказа за него.

— Че как ще пропусне такова нещо. Представям си какво ти е казала. Работата е там — и не се съмнявам, че го е изтъкнала — „той няма никакви възможности“. Единственият му шанс е стипендията и ако не успее да вземе изпита, не му остава нищо, освен цял живот да бъде млекар като баща си. Но ако вземе изпита, а той непременно ще го вземе, минава в нашата класа. Той няма пред себе си стотици възможности. Има само една-единствена. Но той наистина знае какво иска. Не страда от парализа на волята.

— Ти завиждаш на Реджи Гейтс заради спънките в живота му, нали?

— Да. И знаеш ли какво, той е тори[1]. Смята, че хората, които роптаят срещу системата, не са наред. Миналата седмица ходихме с него на мач. Иска ми се да съм на негово място. — Томи отново се изсмя, но този път Анна изтръпна от смеха му. Той продължи: — Помниш ли Тони?

— Да — отвърна Анна, като си спомни един негов съученик, който бе изненадал всички с отказа си да постъпи в армията. Вместо да отиде войник, две години работи във въгледобивна мина за голямо неудоволствие на благовъзпитаното си семейство.

— Преди три седмици Тони стана социалист.

Анна се засмя, а Томи продължи:

— Там е цялата работа. Нали помниш, че отказа да постъпи в армията? Направи го само за да подразни родителите си. Много добре знаеш, че е така, Анна.

— Да, но той устоя докрай, нали?

— Много добре познавам Тони. Ясно ми е, че това бе едва ли не… шега. Веднъж дори ми каза, че даже не бил сигурен дали е прав. Но не искал да позволи на родителите си да му се изсмеят… точно това му бяха думите.

— Няма значение — настоя на своето Анна. — Сигурно не му е било лесно… две години да върши такава работа, но е устоял докрай.

— Това не е достатъчно, Анна. По същите причини стана и социалист. Познаваш този тип нови социалисти… най-вече оксфордски възпитаници. Канят се да издават списание… „Лефт Ривю“ или нещо подобно. Виждал съм ги. Крещят лозунги и се държат като…

— Томи, глупаво е…

— Не е. Вършат всичко това, защото сега никой не може да постъпи в Комунистическата партия и те търсят заместител. И приказват на ужасен жаргон… чувал съм ви с майка ми да им се подигравате, но защо те могат да го използват? Защото са млади, предполагам, че ще заявиш ти, но това съвсем не е достатъчно. Чуй какво ще ти кажа. След около пет години Тони вече ще заема добър пост в Националния борд по въгледобива или нещо такова. Сигурно ще е и лейбъристки депутат. Ще произнася речи за какви ли не леви или социалистически начинания… — гласът му отново стана писклив. Беше се задъхал.

— А може да върши и много полезна работа — заяви Анна.

— Само че той не вярва в това. Всичко у него е поза. Има си приятелка. Щели да се женят. Социоложка. И тя е от тайфата. Току търчат да лепят афиши и да крещят лозунги.

— Говориш така, сякаш им завиждаш.

— Не ми говори покровителствено, Анна. Не ми трябва снизхождението ти.

— Не съм искала подобно нещо. И не мисля, че е така.

— Да, така е. Знам, че ако разговаряш с майка ми за Тони, би казала съвсем различни неща. А само ако видиш това момиче… направо си представям какво би казала. Тя се държи по майчински. Защо не си откровена с мен, Анна? — Той направо изкрещя тези думи с разкривена физиономия в лицето й. Изгледа я свирепо, после бързо се извърна и сякаш придобил кураж от изблика си на гняв, заразглежда тетрадките й. Обърна й упорито гръб и с цялата си поза подсказваше, че няма да й разреши да му попречи.

Анна стоеше безмълвна с ужасното усещане, че е изложена на показ, и си наложи да не мърда. Измъчваше я мисълта за съкровените неща, написани там. Той продължаваше да чете с упорита трескавост, а тя просто седеше. После усети, че от пълно изтощение започна да я обзема безразличие и смътно си помисли, И какво толкова? Щом точно това му е нужно, има ли значение какво изпитвам аз?

След известно време, някъде след около час, той попита:

— Защо непрекъснато си променяш почерка? И заграждаш някои неща в скоби? А и придаваш значение на едни чувства за сметка на други? Как решаваш кое е важно и кое не е?

— Не знам.

— Това не е отговор. Много добре знаеш. Ето, тук си писала нещо, когато все още живееше в нашата къща. „Стоях на прозореца и гледах надолу. Улицата ми се струваше безкрайно далече. Изведнъж си представих, че съм се хвърлила от прозореца. Видях се как лежа на паважа. А после сякаш застанах до тялото на паважа. Усещах се като двама души едновременно. Кръв и мозък се бяха разпръскали наоколо. Наведох се и започнах да ближа кръвта и мозъка.“

Той й хвърли укорителен поглед, а Анна все така мълчеше.

— След като си го написала, си го оградила с дебели скоби. А после си продължила: „Отидох до магазина и купих фунт и половина домати, половин фунт сирене, бурканче сладко от череши и 100 грама чай. Направих салата от домати и изведох Джанет на разходка.“

— Е, и?

— Всичко това в един и същи ден. Защо си оградила със скоби първата част за близането на кръвта и мозъка?

— На всички понякога ни се привиждат безумни неща — как лежим мъртви на паважа, как се самоубиваме или сме канибали, или нещо подобно.

— И тях не ги смяташ за важни?

— Не.

— Важни са доматите и чаят, така ли?

— Да.

— Какво те кара да мислиш, че лудостта и жестокостта не са така съществени, както… ежедневието?

— Не става дума за това. Не лудостта и жестокостта ограждам в скоби, а нещо друго.

— Какво? — Той настойчиво търсеше отговор и Анна, напълно обезсилена от умора, се помъчи да му го даде.

— Става дума за различни усещания. Не разбираш ли? В един обикновен ден, когато пазарувам, готвя, занимавам се с Джанет и работя, изведнъж имам мигове на лудост… Написано черно на бяло, това изглежда ужасно и драматично. Просто защото го записвам. А действителните неща, които се случват този ден, са съвсем обикновени.

— Тогава защо го записваш? Не виждаш ли, че цялата тази тетрадка, синята, е в изрезки от вестници, с подобни на това за кръвта и мозъка неща, които са оградени в скоби или зачеркнати. А после идва покупка на домати и чай.

— Сигурно е така. Това е, защото постоянно се опитвам да предам истината, но съзнавам, че не успявам.

— А може би това е истината — изведнъж възкликна той. — Точно това е истината, но ти не можеш да я понесеш и затова я зачеркваш.

— Може би.

— И защо са ти четири тетрадки? Какво щеше да се получи, ако имаше една голяма тетрадка, без всичките тези подразделения, скоби и различен почерк?

— Казах ти вече, хаос.

Той се обърна да я погледне и рече заядливо:

— Изглеждаш толкова нормална и примерна, а виж какви работи пишеш.

Анна рече:

— Прозвуча ми като майка си. Тя точно така ме критикува… с този тон.

— Не се измъквай, Анна. Страхуваш ли се от хаоса?

Анна почувства как стомахът й се свива от необясним страх и след малко отвърна:

— Сигурно се страхувам.

— Значи не си искрена. В края на краищата нали винаги изразяваш мнението си? Така е… и презираш хора като баща ми, които си слагат капаци. Но ти също си слагаш капаци. И то по същата причина. Страхуваш се. Ти си безотговорна. — След тази окончателна оценка намръщените му, укорителни устни се разтегнаха в доволна усмивка. Анна разбра, че той тъкмо за това е дошъл. Тъкмо към този миг е бил насочен разговорът им през цялата вечер. Той се канеше да продължи, но в миг на прозрение тя рече:

— Често оставям вратата си отворена… Да не би да си идвал да четеш тетрадките ми?

— Да. Бях тук и вчера, но през прозореца видях, че идваш, и се измъкнах, без да ме забележиш. И стигнах до заключението, че не си искрена, Анна. Ти си щастлив човек, но…

— Аз? Щастлива? — възкликна Анна иронично.

— Поне удовлетворена. Да, така е. Много повече от майка ми… или който и да е друг от моите познати. Но колкото до тетрадките, всичко там е лъжа. Седиш си тук и пишеш ли, пишеш, без никой да те вижда, а това е нагло, както ти казах и преди малко. И не си в състояние да бъдеш дори достатъчно искрена да си това, което си… всичко е разделено на части и раздробено. Тъй че от къде на къде ще ми говориш с покровителствен тон и ще ми разправяш: „В лоша фаза си.“ Ако ти самата не си в лоша фаза, то е само защото изобщо не можеш да бъдеш във фаза — толкова много се стараеш да се раздробиш на части. Щом всичко е хаос, значи е така. Не мисля, че съществува някакъв порядък — ти сама си го създаваш, и то от страх. Мисля, че хората изобщо не са добри, всички са канибали и ако трябва да си говорим истината, никой за никого не го е грижа. В най-добрия случай хората могат да са добри към отделен човек или към роднините си. Но това не означава да си добър, това е егоизъм. Ние изобщо не сме по-добри от животните, а само се преструваме. И ни най-малко не държим един на друг. — Той седна насреща й. Отново бе твърдоглавото, мудно момче, което познаваше. А после изведнъж високо, ужасяващо се закикоти. Видя как в него пак проблесна злоба и каза:

— Е, май няма какво да добавя, нали?

Той се наведе и рече:

— Ще ти дам още една възможност, Анна.

Какво? — сепна се тя, готова едва ли не да се изсмее. Но изражението му бе ужасяващо и след кратко мълчание тя рече: — Какво искаш да кажеш?

— Сериозно говоря. Отговори ми на един въпрос. Преди живееше с една философия, нали?

— Така е.

— А сега говориш за комунистически митове. В какво вярваш сега? И не ми споменавай думи като стоицизъм, те нищо не значат.

— Нещата ми изглеждат горе-долу така: От време на време, сигурно веднъж в столетието, се възпламенява някакъв заряд от вяра. Все едно кладенец се изпълва догоре с вяра, а после изведнъж бликва със страхотна сила в една или друга страна и това е тласък напред за целия свят. Защото представлява размах на въображението и показва какви възможности се разкриват пред целия свят. През нашия век това се случи през 1917 година в Русия. Както и в Китай. А после кладенецът отново пресъхва, защото, както казваш ти, жестокостта и грозотата са всесилни. Но кладенецът постепенно започва отново да се пълни. След което отново идва нов мъчителен тласък напред.

— Тласък напред ли? — повтори той.

— Да.

— Въпреки всичко тласък напред значи, така ли?

— Да, защото всеки пореден път мечтата става все по-осезаема. Ако хората мечтаят за нещо, неминуемо ще настъпи мигът, когато ще го постигнат.

— Да мечтаят за какво?

— За това, което спомена… за доброта, благородство, прогонване на животинското у човека.

— А на нас днес какво ни остава?

— Да поддържаме мечтата жива. Защото след нас идват нови поколения без… парализа на волята — завърши тя въодушевено и енергично кимна. Докато говореше, си помисли, че звучи като Мама Шугър в края на сеанс: „Човек трябва да вярва!“ Тромпети и фанфари. По лицето й сигурно е била изписана едва доловима, самообвинителна усмивка. Усети, че е така, макар и да вярваше в това, което говореше, защото Томи й кимаше с някакво ядно злорадство. Телефонът иззвъня и той каза:

— Сигурно е майка ми, проверява как се развива фазата ми.

Анна се обади, отговаряше само с „да“ и „не“, а после постави обратно слушалката и се обърна към Томи.

— Не, не беше майка ти, но очаквам посетител.

— Тогава трябва да си вървя. — Той се надигна бавно, с характерната си, тромава мудност. После възвърна предишното си, блуждаещо, вглъбено изражение, с което беше дошъл. Каза й:

— Благодаря ти, че поговори с мен — но всъщност казваше: „Благодаря ти, че потвърди това, което очаквах да видя у теб.“

Веднага след като Томи си тръгна, Анна позвъни на Моли, която току-що се бе прибрала от театъра. Каза й:

— Томи беше тук и преди малко си тръгна. Направо ме плаши. Не знам какво не е наред, има нещо ужасно и не мисля, че му казах каквото трябва.

— А той какво казва?

— Ами той казва, че всичко е отвратително.

— Така си е — рече Моли високо и бодро. През тези няколко часа след разговора им за Томи тя бе изиграла ролята на жизнерадостна хазяйка — ненавиждаше самата роля и цялата пиеса, но продължаваше да я играе. Отбила се бе и в кафенето с няколко актьори от трупата, където беше прекарала приятно. Нямаше и помен от предишното й настроение.

— Обади ми се Марион от телефонната кабина долу. Пристигнала специално с последния влак, за да се видим.

— Какво иска, за бога? — попита Моли с раздразнение.

— Нямам представа. Беше пияна. Ще ти кажа утре сутринта. Моли… — Анна усети, че я обзема паника, като си спомни как си бе тръгнал Томи. — Моли, трябва да направим нещо за Томи, и то веднага. Сигурна съм.

— Ще поговоря с него — каза Моли делово.

— Марион е вече на вратата. Трябва да й отворя. Лека нощ.

— Лека! Утре сутринта ще ти докладвам за душевното състояние на Томи. Струва ми се, че се тревожим напразно. В края на краищата помисли си само колко ужасни сме били и ние на неговата възраст — Анна чу силния, безгрижен смях на приятелката си преди тракването на слушалката.

Натисна копче да отвори външната врата и се вслуша в тежките, тромави стъпки на Марион по стълбите. Няма да отиде да й помогне, защото на Марион несъмнено ще й стане неприятно.

Когато Марион влезе, усмихна се почти като Томи: с предварително заучена и насочена към цялото помещение усмивка. Добра се до стола, на който бе седял Томи, и тежко се отпусна на него. Беше тежка жена — висока, с подпухнала, уморена плът. Лицето й бе пухкаво или по-скоро с размазани очертания, а погледът в кафявите й очи бе едновременно блуждаещ и подозрителен. Като момиче била стройна, весела, закачлива. „Девойче като лъскав кестен“ — обичаше да казва Ричард навремето с обич, а сега с неприязън.

Марион оглеждаше наоколо, като ту присвиваше очи, ту се кокореше. Усмивката й бе изчезнала. Личеше, че е порядъчно пийнала и че Анна трябва да се опита да я сложи да легне. Междувременно Анна седна насреща й, за да може Марион да я фокусира — на същия този стол бе седяла и срещу Томи.

Марион нагласи така главата и очите си, че да вижда добре Анна и каза с усилие:

— Голяма щастливка… си ти… Анна. Според мен наистина… е… голямо щастие… че можеш да си живееш… както си искаш. Каква хубава стая. При това си… си… свободна… Правиш каквото си поискаш.

— Марион, нека те сложа да си легнеш. Ще говорим утре сутринта.

— Мислиш, че съм пияна — изведнъж отчетливо изрече Марион с негодувание в гласа.

— Разбира се, че си пияна. Но няма значение. Трябва да си легнеш.

Анна внезапно се почувства изнемощяла и усети умората си като тежки длани, които притискат надолу нозете и ръцете й. Беше се отпуснала на стола и се бореше с пристъпите на умора.

— Дай ми да пия… да пия… да пия… нещо — заповтаря Марион сърдито.

Анна се размърда, отиде в кухнята, напълни чаша с останалия в чайника слаб чай, добави лъжичка уиски и го занесе на Марион.

Марион каза „бббблагодаря“, отпи глътка и кимна с глава. Държеше чашата внимателно, нежно, обгърнала я с ръце.

— Как е Ричард? — попита тя отчетливо, а лицето й се смръщи от усилието да изговори думите. Беше подготвила въпроса си още отвън. Анна, тъй да се каже, го преведе на нормалния език на Марион и си помисли, Боже мой, Марион ревнува от мен, а това никога не ми е идвало наум.

Отвърна сухо:

— Марион, ти по-добре от мен би трябвало да знаеш.

Видя как сухият й тон потъна в пиянското пространство помежду им. Видя как мозъкът на Марион се блъска подозрително върху смисъла на думите. Тогава каза бавно и отчетливо:

— Няма защо да ревнуваш от мен. Ако Ричард ти е казал нещо, то не отговаря на истината.

— Не ревнувам от теб — отвърна Марион със съскащ напън. Думата ревнувам събуди ревността й. В следващите няколко мига се държа като ревнива жена, лицето й се изкриви, докато оглеждаше някои вещи в стаята, явявали се в ревнивите й фантазии, а погледът й непрекъснато бягаше към леглото.

— Не е вярно.

— Не че… има някакво значение — отвърна Марион с почти доброжелателен смях. — Защо не и ти, след като… са толкова много? Ти поне не ме караш да се чувствам унизена.

— Изобщо нямам нищо общо.

Сега Марион повдигна брадичка и изпи разредения чай с уиски на три глътки.

— Точно това ми трябваше — каза тя тържествено, като подаде чашата на Анна, за да я напълни отново. Но Анна не я пое:

— Марион, радвам се, че си дошла да ме видиш, но ти наистина грешиш.

Марион запремига отвратително и каза по пиянски закачливо:

— Струва ми се, че съм дошла, защото ти завиждам. Ти си това, което искам да бъда аз… свободна си, имаш си любовници и правиш каквото си поискаш.

— Не съм свободна — каза Анна и като долови сухия си тон, усети, че трябва да го смени: — Марион, бих искала да се омъжа. Не ми харесва да живея по този начин.

— Много е лесно да го кажеш. Стига да речеш, и ще се омъжиш. Май че трябва да ми разрешиш да пренощувам тук тази нощ. Изпуснах и последния влак. А Ричард е много стиснат, за да взема такси. Ричард е ужасно стиснат. Да, така е. — (Анна забеляза, че като започна да се оплаква от мъжа си, Марион вече не изглеждаше толкова пияна.) — Можеш ли да си представиш колко е стиснат? Той е страхотно богат. Знаеш ли, ние сме от единия процент богаташи… но той всеки месец ми проверява сметките. Хвали се, че влизаме в елитния един процент, а като си купих дизайнерска рокля, започна да ме укорява. Разбира се, когато преглежда сметките ми, гледа и колко съм похарчила за алкохол, но и парите го интересуват.

— Защо не си легнеш?

— Къде да легна? Кой е горе?

— Джанет и квартирантът ми. Но има още едно легло.

Очите на Марион радостно се озариха от хрумналото й подозрение:

— Колко странно, че си имаш квартирант. При това мъж, колко странно.

Анна отново преведе репликата й на своя език и си представи как двамата с Ричард й се присмиват, когато Марион е трезва. Одумват я за мъжа квартирант. Анна изпита внезапно отвращение, което я обземаше много по-рядко, отколкото преди — отвращение към хора като Марион и Ричард. Помисли си, Може и да не е лек животът ми, но поне не общувам с хора като Марион и Ричард, не живея в свят, където една жена не може да има мъж квартирант, без злобно да я одумват.

— Как гледа Джанет на това, че живееш с мъж в апартамента?

— Марион, аз не живея с мъж. Просто имам голямо жилище и давам една стая под наем. Той беше първият човек, който дойде да види стаята и я хареса. Най-горе има друга, малка стая, която е празна. Моля те, нека те сложа да си легнеш.

— Но аз мразя да си лягам. Някога това бе най-щастливото време в живота ми. Когато бяхме младоженци. Затова и ти завиждам. Вече никой мъж няма да ме пожелае. Всичко свърши. От време на време Ричард спи с мен, но се насилва. Мъжете са толкова глупави, нали знаеш, смятат, че ние не разбираме. Анна, спала ли си някога с мъж, когато знаеш, че се насилва?

— Така беше по време на брака ми.

— Да, но ти си го оставила. Браво на тебе. Чувала ли си, че един мъж се влюби в мен… Искаше да се ожени за мен и разправяше, че ще вземе и децата. Ричард се престори, че отново ме обича. Всъщност искаше да ме задържи само като бавачка на децата. Това беше всичко. Защо ли не го оставих, когато разбрах, че само това му трябва! Знаеш ли, че Ричард ме заведе на почивка това лято? Всяка нощ беше така: лягахме си и той започваше да се насилва. Знаех, че през цялото време мисли за онази малка развратница в службата си — подаде празната чаша на Анна и каза заповеднически: „Напълни я!“ Анна отиде пак в кухнята, сипа от същия чай с малко уиски и се върна. Марион го изпи и отново захленчи високо и самосъжалително: — Как би се чувствала, ако знаеш, че повече никой мъж няма да те обича? Когато заминахме на почивка, смятах, че ще бъде различно. Кой знае защо мислех така. Първата вечер отидохме в ресторанта на хотела, а на съседната маса седеше една млада италианка. Ричард се зазяпа в нея и сигурно мислеше, че не забелязвам. А после заяви, че трябвало рано да си легна. Искаше да свали италианката. Но аз не пожелах да си легна рано — тя издаде остро ридание, примесено със задоволство. — Не, казах аз. Дошъл си на почивка с мен, а не да сваляш мадами. — Очите й се зачервиха от отмъстителни сълзи и по пълните й бузи избиха неприятни червени петна. — Разправя ми: „Нали имаш децата?“ Но защо съм длъжна да мисля за децата, след като той пет пари не дава за мен? Точно това му казвам. Но не го разбира. Защо трябва да те е грижа за децата на един мъж, щом той не те обича? Не е ли така, Анна? Кажи, не е ли така? Хайде, кажи нещо, така е, нали? Когато ми направи предложение за женитба, ми каза, че ме обича. Не ми каза, ще ти направя три деца, а после тръгвам по развратници и те оставям с децата. Кажи нещо, Анна. Ти си добре, живееш само с едно дете и правиш каквото си поискаш. За теб не е трудно да изглеждаш добре за Ричард, когато се отбива набързо от време на време.

Телефонът иззвъня само веднъж и спря.

— Сигурно е някой от любовниците ти — каза Марион. — Може би Ричард. Ако е той, кажи му, че съм тук. Че няма да го оставя на мира. Чуваш ли?

Телефонът отново звънна и продължи да звъни настойчиво.

Анна отиде да отговори, като си мислеше, Марион започва да се държи като почти напълно трезва. Каза:

— Ало — и изведнъж чу писъка на Моли:

— Анна, Томи се простреля.

— Какво?

— Да. Прибра се веднага след като се обади ти. Качи се горе, без да казва нищо. Чух трясък, но помислих, че е тряснал вратата. А после чух стон, много по-късно. Извиках му, но той не отговори и реших, че ми се е причуло. После ме обзе някакъв необясним страх, излязох от стаята и какво да видя — по стълбите тече кръв. Не знаех, че има пистолет. Още е жив, но ще умре… Разбрах го от думите на полицаите. Ще умре… — изпищя тя.

— Ще дойда в болницата. Коя болница?

Чу се мъжки глас: „Нека аз да й се обадя, госпожице.“ А после мъжът каза:

— Ще закараме приятелката ви и сина й в болницата „Сен Мери“. Мисля, че приятелката ви се нуждае от вас.

— Идвам веднага.

Анна се извърна към Марион. Главата на Марион бе клюмнала на една страна, а брадичката й се опираше на гърдите. Анна с усилие я привдигна от стола, завлече я, като се олюляваше, до леглото и я положи на него. Марион бе отпусната, с отворена уста и мокро от слюнки и сълзи лице. Бузите й пламтяха от алкохола. Анна я зави с одеяла, изгаси печките и лампите и изтича на улицата така, както си бе облечена вкъщи. Отдавна минаваше полунощ. Не се виждаше никой. Нямаше такси. Затича, полуридаеща, по улицата, зърна насреща си полицай и се втурна към него.

— Трябва да се добера до болницата — каза тя, като го сграбчи.

Иззад ъгъла се появи друг полицай. Единият я подкрепяше, докато другият намери такси и я откара в болницата. Томи беше още жив, но го чакаха да издъхне, преди да съмне.

Бележки

[1] Тори — поддръжник на Консервативната партия във Великобритания. — Б.пр.