Дорис Лесинг
Златната тетрадка (2)

През лятото на 1957 година Анна се среща след дълга раздяла с приятелката си Моли…

Двете жени бяха сами в лондонското жилище.

— Бедата е там — каза Анна, когато приятелката й затвори телефона в антрето, — бедата е там, че виждам как всичко се разпада и руши.

Моли обичаше да говори по телефона. Когато той звънна, тя тъкмо я бе подканила: „Е, разправяй клюките“, но сега рече:

— Ричард беше. Ще дойде след малко. Само днес имал свободно време за близкия месец. Поне така твърди.

— Не възнамерявам да си тръгвам — рече Анна.

— Тук ще стоиш.

Моли поогледа дрехите си — беше с поизвехтял панталон и пуловер.

— Какво пък, да ме завари така — отсече тя и седна до прозореца. — Не каза за какво ме търси. Сигурно поредната разправия с Марион.

— Не ти ли пишеше? — плахо попита Анна.

— И двамата с Марион ми пишеха. Такива едни любвеобилни писма. Невероятно, нали?

Това „невероятно, нали“ бележеше началото на личните им разговори, които наричаха клюки. Но този път, още щом го изрече, Моли смени тона:

— Няма смисъл да започваме сега, защото той каза, че идвал веднага.

— Сигурно ще си тръгне, като ме види — каза Анна уж закачливо, но и някак предизвикателно. Моли я стрелна с поглед и рече:

— И защо да си тръгне?

Знаеше се, че Анна и Ричард не хранят симпатии един към друг и че Анна винаги си тръгва, когато се очаква той да се появи. Сега обаче Моли заяви:

— Всъщност мисля, че дълбоко в себе си той по-скоро те харесва. Работата е там, че общо взето, се чувства длъжен да харесва мен — толкова е глупав, според него или харесваш някого, или не и макар че никога няма да си го признае, прехвърля върху теб цялата неприязън, която изпитва към мен.

— Чудесно — отвърна Анна. — Но знаеш ли, докато те нямаше, установих, че много хора не правят разлика между теб и мен.

— Чак сега ли го разбра? — възкликна Моли победоносно, както винаги когато Анна прозреше нещо, поне според самата нея, ясно като бял ден.

Отдавна в приятелството им цареше пълно равновесие — общо взето, Моли притежаваше повече житейски опит, а Анна, от своя страна, бе по-талантливата.

Анна замълча. После се усмихна и призна, че късно го е проумяла.

— Странно — заяви Моли, — а сме толкова различни. Сигурно защото и двете живеем по един и същи начин — не се омъжваме и прочие. Хората виждат само това.

— Свободни жени — усмихна се иронично Анна. После добави с непознат на Моли гняв, който отново предизвика бързия изпитателен поглед на приятелката й. — Все още, дори и най-свестните, ни оценяват единствено по отношенията ни с мъжете.

— Е, нали и ние така правим? — отвърна Моли доста язвително. — Много трудно е да го избегнеш — бързо доуточни тя, след като Анна я погледна учудено. Последва кратко мълчание, през което двете жени, извърнали поглед встрани, си мислеха колко дълга е една година раздяла дори за старо приятелство.

Най-сетне Моли рече с въздишка:

— Свободни. Знаеш ли… докато ме нямаше, си мислех за нас двете и стигнах до извода, че ние с теб сме съвършено нов тип жени. Не е ли така?

— Нищо ново под слънцето — отвърна Анна, като се опита да говори с немски акцент. Раздразнена, Моли повтори (тя говореше добре пет-шест езика): „Нищо ново под слънцето“, като превъзходно изимитира гласа на мъдра възрастна госпожа с немски акцент.

С красноречива гримаса Анна призна поражението си. Не й се удаваха езиците, а и бе твърде стеснителна, за да играе чужда роля. За кратко Моли дори външно приличаше на Мама Шугър^[1], или всъщност мисис Маркс, която беше техен психоаналитик. Недоверието си към тържествения и мъчителен сеанс изразяваха в прякора Мама Шугър, който с времето престанаха да свързват с конкретно лице, а стана символ на едно цялостно отношение към живота — традиционно, закостеняло, консервативно, въпреки че нищо аморално не му бе чуждо. Въпреки — така се изразяваха Анна и Моли, когато обсъждаха сеансите, така ги чувстваха, но напоследък на Анна все повече й се струваше, че всъщност е поради и точно това беше едно от нещата, които нямаше търпение да обсъди с приятелката си.

Ала сега Моли реагира също като едно време при всеки най-малък намек за критика към Мама Шугър от страна на Анна и бързо отсече:

— И все пак беше прекрасна, а аз бях толкова зле, че хич не ми бе до критика.

— Мама Шугър често повтаряше „Ти си Електра“ или „Ти си Антигена“ и с това въпросът се изчерпваше според нея.

— Е, не беше точно така. — В тона на Моли прозвуча мрачна решимост да брани мъчителните, разтърсващи сеанси, през които бяха минали и двете.

— Да — настоя Анна така неочаквано, че Моли за трети път я погледна учудено. — Да. О, изобщо не отричам, че много ми помогна. Не ще и дума, нямаше да се справя без нея с онова, което ми се струпа. И все пак… Съвсем ясно си спомням как седях там един следобед… голямата стая с дискретно стенно осветление, Буда, картините и статуетките.

— Е, и? — вметна Моли, този път твърде критично.

При тази неизречена, но недвусмислена решимост да не продължават темата Анна промълви:

— През последните няколко месеца непрекъснато мислех за това… да, ще ми се да го обсъдим. Нали и двете го изживяхме, и то с един и същи човек…

— Е, и?

Анна упорстваше:

— Помня онзи следобед, когато ясно осъзнах, че повече никога няма да стъпя там. Заради проклетите произведения на изкуството, които бяха навсякъде.

Моли рязко си пое дъх и бързо рече:

— Не разбирам какво точно искаш да кажеш. — Отговор не последва и тя продължи укорително. — А написа ли нещо, откакто заминах?

— Не.

— Непрекъснато ти повтарям едно и също — занарежда Моли назидателно. — Никога няма да ти простя, ако пропилееш таланта си. Чуваш ли? Аз пропилях своя, но на теб няма да позволя. Занимавах се с какво ли не — живопис, танци, актьорско майсторство, писане и накрая… Анна, толкова си талантлива. Защо постъпваш така? Направо не разбирам.

— Как да ти кажа защо, като си толкова рязка и все ме обвиняваш?

В очите на Моли дори бликнаха сълзи и те бяха най-горчивият укор към приятелката й. Моли продължи сподавено:

— Дълбоко в себе си мислех — е, ще се омъжа, тъй че какво толкова, ако пропилея заложбите си. Доскоро дори си мечтаех за още деца… да, знам, звучи идиотско, но е самата истина. А вече съм на четиресет, пък и Томи порасна. Но въпросът е, че ако не пишеш, само защото мислиш да се омъжиш…

— Че ние и двете искаме да се омъжим — отвърна Анна насмешливо. Тонът й възвърна първоначалната сдържаност в разговора. С болка разбра, че в края на краищата няма да може да обсъди някои проблеми с Моли.

Моли се подсмихна иронично и погледна приятелката си с укор:

— Добре, но след време ще съжаляваш.

— Да съжалявам ли? — учудено се засмя Анна. — Моли, кога ще разбереш, че и други хора могат да имат твоите проблеми?

— Щастливка, че си се родила с една, а не с четири дарби.

— А може би моята едничка дарба също тъй се влияе от външни фактори, както и твоите четири.

— Не мога да говоря с теб в това настроение. Да ти направя ли чай, докато чакаме Ричард?

— Предпочитам бира или нещо друго — рече Анна и добави предизвикателно: — Мисля, че след време като нищо може и да се пропия.

Моли й отвърна със загрижеността на по-голяма сестра, предизвикана от самата Анна:

— Не се шегувай, Анна. Особено като виждаш докъде стигат хората. Виж Марион. Чудя се дали е пиела, докато ме нямаше.

— Мога да ти отговоря — да, пиеше. Намина няколко пъти при мен.

— При теб ли?

— Точно това исках да ти кажа, като споменах, че хората сякаш не правят разлика помежду ни.

Моли не бе лишена от чувство за собственост и когато заговори, точно както Анна очакваше, в гласа й прозвуча раздразнение:

— Сигурно ще кажеш, че и Ричард е идвал? — Анна кимна утвърдително, а Моли рязко продължи: — Ще донеса по една бира — Върна се от кухнята с две високи, изпотени отвън чаши и рече: — По-добре ми разкажи всичко, преди да е дошъл Ричард.

Ричард беше съпругът на Моли или по-точно бившият й съпруг. Моли бе рожба на един от „ония бракове от двайсетте години“, както ги наричаше. И майка й, и баща й били звезди, макар и за кратко, сред бохемските интелектуалци, кръжащи около ярката светлина на Хъксли, Лорънс, Джойс и други. Детството й било ужасно, тъй като бракът на родителите й продължил само няколко месеца. Омъжила се на осемнайсет за сина на приятел на баща си. Сега си даваше сметка, че е сключила брак от необходимостта за сигурност и уважение. Синът й Томи бе резултат от този брак. Още двайсетгодишен, Ричард показвал, че ще бъде извънредно солиден бизнесмен, какъвто и стана. Двамата с Моли търпели взаимната си несъвместимост малко по-дълго от година. После той се оженил за Марион и им се родили трима сина. Томи останал да живее с Моли. А след развода Ричард и Моли отново се сприятелили. По-късно и Марион станала приятелка на Моли. Точно за тази ситуация Моли често казваше „Направо невероятно, нали?“.

— Ричард идва при мен във връзка с Томи.

— По какъв въпрос?

— Ами… идиотска работа. Попита ме дали смятам, че е добре, дето Томи с часове все нещо мисли и умува. Казах, че според мен умуването е добро за всеки, ако под това се разбира „мислене“. И че след като Томи е на двайсет и вече е голям човек, не е наша работа да му се бъркаме.

— Ами не е добре за него — вметна Моли.

— Попита ме още дали според мен щяло да бъде добре за Томи да замине за Германия — да отидат заедно, имал командировка. Отговорих му да пита Томи, а не мен. Разбира се, Томи му отказа.

— Така и очаквах. Съжалявам, че не е отишъл.

— Но според мен Ричард всъщност дойде заради Марион. Тя обаче наскоро ме бе посетила и имаше, така да се каже, предимство. Тъй че изобщо не пожелах да разговарям за нея. Мисля, че сега по всяка вероятност идва да обсъжда с теб Марион.

Моли внимателно наблюдаваше Анна.

— Всъщност колко пъти е идвал?

— Пет-шест.

След известно мълчание Моли даде воля на гнева си и изригна:

— Направо невероятно, да очаква от мен едва ли не да упражнявам контрол върху Марион. Защо точно аз? Или пък ти? Може би наистина е по-добре да си тръгнеш. Няма да бъде никак лесно, щом зад гърба ми са ставали такива неща.

— Грешиш, Моли — отсече Ана. — Не съм канила Ричард вкъщи. Нито съм канила Марион. В края на краищата нямаме никаква вина, че хората ни възприемат по един и същи начин. Само им казах това, което би им казала и ти… или поне така мисля.

В гласа й се доловиха закачливи, по детински умолителни нотки. Само дето ги вмъкна съвсем съзнателно. Моли се усмихна като по-голяма сестра и рече:

— Добре де.

Не сваляше изпитателен поглед от Анна, която упорито се правеше, че не забелязва. Точно сега не й се говореше за случилото се между нея и Ричард — не и преди да й е разправила цялата история за изминалата злочеста година.

— Много ли пие Марион?

— Да, така ми се струва.

— И тя сама ти разправи всичко, така ли?

— Да, с най-големи подробности. И което е най-невероятно, кълна ти се, че ми говореше тъй, сякаш говори с теб… дори бъркаше името ми и все ме наричаше Моли.

— Не знам какво да кажа — отвърна Моли. — Кой би допуснал такова нещо? Та разликата между нас двете е от земята до небето.

— Може би не е чак толкова голяма — сухо възрази Анна, а Моли се засмя в знак на несъгласие.

Моли бе висока жена с едър кокал, но изглеждаше крехка, дори с някак момчешки вид. Заради косата й — гъста, със златисти кичури, но постригана късо. А също и заради стила й на обличане, където проявяваше истински талант. Доставяше й удоволствие да изглежда различно — веднъж като мъжкарана с тесен панталон и пуловер, друг път като сирена, гримирала големите си зелени очи, с изпъкнали скули, в рокля, подчертаваща пищния й бюст.

Това бе една от тайните й игри с живота, за които Анна й завиждаше. Ала в мигове на самокритичност признаваше пред Анна, че се срамува от себе си, задето с такава наслада играе различни роли. „Сякаш наистина съм друг човек… разбираш ли? Дори се чувствам различна. Но в това има нещо подло… онзи мъж… разправях ти за него миналата седмица… та той първо ме видя по един стар панталон и размъкнат пуловер, а после му се появих в ресторанта като същинска фатална жена и той се видя в чудо как да ме възприеме. Цяла вечер не обели и дума, а на мен ми беше забавно. Какво ще кажеш, Анна?“ „Ти наистина се забавляваш“ — отвръщаше Анна през смях.

Анна пък беше дребничка, слаба, мургава, крехка, с големи, напрегнати черни очи и бухнала коса. Общо взето, бе доволна от вида си, но винаги изглеждаше една и съща. Завиждаше на Моли за умението да изразява промените в настроението си чрез външния си вид. Анна носеше спретнати, изискани дрехи, които изглеждаха някак прекалено скромни, а понякога и малко странни. Смяташе, че успява да привлича чуждото внимание с изтънчените си бели ръце и изящното си, издължено бяло личице. Но беше стеснителна, липсваше й магнетизъм и бе убедена, често не я и забелязваха.

Когато излизаха заедно, Анна съзнателно оставаше в сянка и позволяваше на магнетичната Моли да изпъкне. Останеха ли насаме обаче, все гледаше да се наложи. Съвсем не бе така в началото на приятелството им. Тогава Моли — рязка, директна и нетактична — открито командваше Анна. Полека-лека, благодарение и на сеансите на Мама Шугър, Анна се научи да не се дава. Все още се случваше в решителни моменти да не успее да се противопостави на Моли. Признаваше пред себе си, че е страхливка — винаги предпочиташе да отстъпи, за да избегне разправии и сцени. Една кавга я разстройваше задълго, докато на Моли кавгата само разпалваше кръвта. Моли се обливаше в сълзи, изричаше непростими неща, но след има-няма половин ден й минаваше напълно. Междувременно Анна, останала съвсем без сили, бавно се съвземаше в апартамента си.

Живееха с чувство на несигурност, загубили твърда почва под краката си — все фрази от времето на Мама Шугър — и двете с готовност си го признаваха. Напоследък обаче Анна започна да влага друг смисъл в тези думи — не като оправдание, а като горд израз на житейска позиция, която се основаваше на съвсем различна философия. Харесваше й да споделя приумиците си с Моли: „Имали сме погрешно отношение към всичко, и то по вина на Мама Шугър — какво всъщност значат сигурност и равновесие и какво толкова хубаво има в тях? Какво му е лошото на това да живееш бурно ден за ден в този бързо променящ се свят?“

Но днес, седнала на приказки с Моли, както стотици пъти досега, Анна се питаше, Защо все ми се иска да накарам хората да виждат нещата с моите очи? Трябва ли? Та това са детинщини! Всъщност просто се страхувам да остана сама с чувствата си.

Стаята, в която седяха, бе на първия етаж и гледаше към тясна уличка със саксии с цветя и боядисани капаци на прозорците, по тротоарите се припичаха три котки и един пекинез, а насред уличката бе спряла количката на млекаря, окъснял днес, защото бе неделя. Той носеше бяла риза с навити ръкави, а синът му, шестнайсетгодишно момче, внимателно вадеше пробляскващите бели бутилки от метална кошница и ги оставяше на прага пред къщите. Когато стигна до стъпалата под техния прозорец, бащата вдигна глава и кимна.

— Вчера дойде на кафе — рече Моли. — Сияеше от гордост. Синът му спечелил стипендия и мистър Гейтс държеше да ми съобщи новината. Аз го изпреварих и му викам: „Моят син има всички социални привилегии и необходимото образование, а вижте го само — не знае какво да прави със себе си. За вашия не сте похарчили и пени, пък ето, спечелил стипендия.“ „Точно така — отвърна той, — това е положението.“ А после си рекох, по дяволите, ще му го кажа направо: „Мистър Гейтс, синът ви вече е от средната класа, като нас, и оттук нататък ще говорите на различни езици. Съзнавате това, нали?“, а той ми отвърна: „Така е устроен светът.“ Възразих му: „Не светът, а тази проклета страна, раздирана от класови предразсъдъци.“ Но проклетият мистър Гейтс е от ония откачени консерватори от работнически произход и повтори: „Така е устроен светът, мис Джейкъбс. Казвате, синът ви не мисли за бъдещето си. Тъжна работа…“, и продължи обиколката си с количката, а аз се качих горе и заварих Томи да си седи на леглото, просто да си седи ей така. Сигурно и сега си седи, ако е вкъщи. Синът на Гейтс е упорит и знае какво иска. Вече три дни, откакто съм се прибрала, а Томи не прави нищо друго, освен да седи, седи и умува.

— Хайде, Моли, не се притеснявай. Ще си намери и той пътя.

Двете се бяха надвесили над перваза и наблюдаваха мистър Гейтс и сина му. Млекарят беше нисък, енергичен, жилав човечец, а синът му — висок, жилав и хубав. Жените гледаха как момчето се връща с празна кошница и с лекота вади поредната пълна кошница от задната част на количката, приема указанията на баща си с усмивка и кимване. Двамата се разбираха прекрасно и двете жени, които отглеждаха децата си без съпрузи, си размениха иронични, завистливи усмивчици.

— Бедата е там — каза Анна, — че за нас бракът никога не е бил средство да осигурим бащи за децата си. Затова сега трябва да си носим последствията. Ако има такива. Но защо изобщо трябва да има?

— Ти си добре — навъсено отвърна Моли. — За нищо не се тревожиш и оставяш нещата да се развиват от само себе си.

Анна трепна и се канеше да премълчи, но после с усилие каза:

— Не е така. Ние едновременно искаме противоположни неща. Винаги сме отказвали да живеем според общоприетите норми. Защо тогава трябва да се тревожим, че и светът не ни приема по общоприетия начин? Това е то.

— Виж я ти нея! — възкликна Моли враждебно. — Аз не съм по теорията. Винаги когато се сблъскаш с някаква ситуация, започваш веднага да си измисляш теории. А аз просто съм загрижена за Томи.

Този път Анна не отговори — тонът на приятелката й не търпеше възражения. Тя отново заоглежда улицата. Мистър Гейтс и синът му тъкмо завиваха зад ъгъла, теглейки червената млекарска количка. От другия край на улицата се бе появил нов обект — човек с ръчна количка. „Пресни градински ягоди — викаше той. — Брани тази сутрин. Пресни градински ягоди.“

Моли хвърли поглед към Анна, а тя й кимна и се усмихна като малко момиченце. (Анна с неловкост осъзна, че с тази усмивка цели да смекчи критичното отношение на Моли към нея.)

— Ще взема и за Ричард — рече Моли и изхвърча от стаята, като грабна чантата си от един стол.

Анна остана надвесена над прозореца, обляна в топла светлина, и наблюдаваше Моли, която вече оживено разговаряше с продавача на ягоди. Моли се смееше и ръкомахаше, а човекът поклащаше глава в знак на несъгласие и изсипваше зрелите червени плодове на кантара.

— Е, щом нямате режийни разноски — чу Анна, — защо да ви плащаме същата цена като в магазина?

— Там не продават току-що брани ягоди, мис, не и като тези.

— Хайде, хайде — рече Моли и се скри с белия пакет червени ягоди. — Мошеници, това сте вие!

Продавачът на ягоди, млад, блед, мършав и беден, вдигна гневен поглед към прозореца, където вече се бе настанила и Моли. Като видя двете жени, изсумтя, несръчно опипвайки лъскавия кантар:

— Режийни, ти пък какво разбираш от това?

— Тогава заповядай на кафе да ни обясниш — отвърна Моли с пламнало от предизвикателството лице.

При тази реплика той сведе очи към паважа и промълви:

— Ако някои могат и да не работят, на други им се налага.

— Е, хайде — подкани го Моли, — не бъди мърморко. Ела да опиташ ягодите си. Аз черпя.

Той се подвоуми как да реагира на думите й. Стоеше намръщен, а по младото му лице, прихлупено от дълга, сплъстена русолява коса, се изписа недоумение.

— Не съм от тия, за разлика от тебе — отсече накрая той някак почти на себе си.

— Още по-зле за теб — отвърна Моли и се скри в стаята, като се усмихваше на Анна открито и в смеха й не се долавяше и капка чувство за вина.

Анна пак се надвеси над перваза и само с един поглед към продавача се увери, че правилно е преценила какво се е случило — негодуванието и обидата се долавяха в походката му.

— Обиди го — тихо рече тя.

— По дяволите! — възкликна Моли и сви рамене. — Няма що, отново съм в Англия! Всички тук са толкова затворени и обидчиви, че ми иде да викам и крещя още със стъпването си на тази скована от студ земя. Почувствах, че се задушавам още с първата глътка свещен роден въздух.

— И все пак — продължи Анна, — той помисли, че му се подиграваш.

От отсрещната къща бе изскочил нов купувач — жена, облечена по домашному, с широк панталон, развлечена блуза и жълта кърпа на главата. Продавачът на ягоди я обслужи безучастно. Преди да хване дръжките на количката, за да продължи нататък, той отново погледна към прозореца и като видя само Анна, която му се усмихваше, подпряла малката си остра брадичка на ръката и вперила в него черните си очи, изрече уж закачливо, но ядосано:

— Тя ще ми разправя за режийни… — изсумтя презрително той. Беше им простил.

Продавачът продължи нагоре по улицата зад купчината алени, проблясващи на слънцето плодове и от време на време подвикваше: „Пресни ягоди, брани тази сутрин.“ После гласът му се загуби сред грохота на колите по оживения булевард стотина метра по-надолу.

Анна се обърна и видя как Моли слага на перваза купички с ягоди и сметана.

— Реших да не оставям за Ричард — рече Моли. — Той и без това на нищо не се радва. Искаш ли още бира?

— С ягодите естествено върви вино — с внезапно обзела я лакомия заяви Анна и разбърка плодовете с лъжичката, усещайки как тя нежно се плъзга сред тях в пухкавата сметана под втвърдената коричка захар. Моли тутакси напълни чаши с вино и ги сложи на белия перваз. Пречупените през стъклените чаши слънчеви лъчи хвърляха трепкащи, пурпурнозлатисти отблясъци върху белия перваз, а двете жени седяха сред слънчевата светлина, примрели от удоволствие, отпуснали нозе в стелещата се топлина, и се наслаждаваха на искрящите цветове в ярките купички и винените чаши.

В този момент на вратата се звънна и двете инстинктивно се стегнаха. Моли се подаде на прозореца и извика:

— Пази си главата! — и хвърли ключа от външната врата, увит в стар шал.

Видяха как Ричард се наведе и взе ключа, без дори да погледне нагоре, макар да знаеше, че поне Моли е на прозореца.

— Мрази да хвърлям така ключовете — рече тя. — Не е ли невероятно? След толкова години! И го показва, като се прави, че нищо не се е случило.

Ричард влезе в стаята. С хубавия си тен след почивка в Италия в началото на лятото, той доста младееше за мъж на средна възраст. Беше с жълта, тясна спортна риза и нов светъл панталон. Всяка неделя, и зиме, и лете, Ричард Портмейн се обличаше като за излет или пикник. Членуваше във всевъзможни престижни голф и тенис клубове, но играеше само ако го изискват интересите на бизнеса. От години имаше вила в провинцията, но там изпращаше семейството си, а той ходеше рядко — само ако реши, че ще е добре да покани бизнес познати за уикенда. Беше градски човек до мозъка на костите си. През уикенда ходеше от клуб на клуб, от кръчма в кръчма и обикаляше баровете. Беше възнисък, мургав, набит мъж, леко закръглен. Усмихнеше ли се, облото му лице ставаше приятно, но иначе изглеждаше неотстъпчив, дори навъсен. В цялата му солидна фигура — в издадената напред глава, в немигащите очи — се долавяше упорита решимост. Сега той подаде припряно на Моли ключа, нехайно увит в червения й шал. Тя го взе и като прекарваше тънката материя между едрите си бели пръсти, отбеляза:

— Май си се приготвил за един здравословен ден на открито, а, Ричард?

Подготвен точно за такава подигравка, той сковано се усмихна и се взря в ослепителната слънчева светлина край белия прозорец. Като разпозна Анна, неволно се намръщи, кимна сдържано, бързо седна в другия край на стаята, далече и от двете, и рече:

— Не знаех, че имаш гостенка, Моли.

— Анна не е гостенка — отвърна Моли.

Нарочно изчака Ричард да обгърне с поглед и двете — отпуснати на слънчевата светлина, обърнали очи към него с добронамерен интерес — и попита:

— Чаша вино, Ричард? Или бира? Кафе? Или може би един хубав чай?

— Бих пийнал уиски, ако имаш.

— До теб е — отвърна Моли.

След като изрази напълно мъжкото си според самия него желание, той дори не посегна към бутилката.

— Дойдох да поговорим за Томи — каза той, като погледна към Анна, която дояждаше последните ягоди.

— Доколкото разбирам, вече всичко си споделил с Анна, тъй че можем да го обсъдим тримата.

— Значи Анна ти е казала…

— Не — отвърна Моли. — Днес за първи път успяхме да се видим.

— Значи съм прекъснал първия ви съкровен разговор — рече Ричард с искреното желание да прояви разбиране по най-непринуден начин, но думите му прозвучаха превзето и двете жени, макар и развеселени, се почувстваха неловко.

Ричард внезапно стана.

— Нима си тръгваш? — попита Моли.

— Отивам при Томи — вече си бе поел дъх дълбоко за заповедническия вик, който и двете очакваха, но Моли го изпревари с думите:

— И не му крещи, Ричард. Той вече не е дете. А и не мисля, че е вкъщи.

— Разбира се, че е вкъщи.

— Откъде знаеш?

— Видях го на прозореца горе. Изненадан съм, че дори не знаеш дали синът ти си е у дома.

— Защо? Да не би да го следя непрестанно, я.

— Добре правиш, но какво постигна с това?

Двамата се изправиха един срещу друг настръхнали, с неприкрита враждебност. В отговор на въпроса: „Какво постигна с това?“, Моли отвърна:

— Няма да споря как е трябвало да бъде възпитаван. Да изчакаме трите ти деца да пораснат и тогава да даваме оценки.

— Не съм дошъл да обсъждаме моите деца.

— Че защо не? Обсъждали сме ги стотици пъти. Вероятно си говорил за тях и с Анна.

Последва мълчание, през което и двамата се опитваха да потиснат гнева си, изумени и разтревожени от обзелата ги ярост. Историята им беше следната: Срещнали се през 1935 година. Моли била отдадена на каузата на републиканска Испания. Както и Ричард. (Но както отбелязваше Моли в случаите, когато той говореше за своето увлечение като за неудачно залитане по политическата екзотика: „Че кой не беше тогава?“) Семейство Портмейн, богата фамилия, прибързано решили, че това доказва трайните му комунистически убеждения и го лишили от издръжка. (Моли описваше случая така: „Боже мой, оставиха го без грош. Разбира се, Ричард бе въодушевен. До този момент никога не го бяха възприемали сериозно. Това стана повод веднага да се сдобие с партийна книжка.“) Ричард, чиято единствена дарба, навремето все още неразкрита, била да прави пари, две години живял на гърба на Моли, докато самият той се подготвял да стане писател. (Моли, разбира се, години по-късно, казваше: „Можете ли да си представите по-банална история? Естествено у Ричард всичко бе банално. Тогава всеки без изключение се канеше да става велик писател. Знаете ли коя е най-позорната тайна на комунистите — ама наистина най-ужасната истина? Че всеки стар партиен ветеран — знаете, от онези, за които се смята, че с години са живели единствено с мисълта за партията, та всеки един от тях крие някъде свой стар ръкопис или куп стихове. Всеки се канеше да става Горки или Маяковски на нашето време. Не е ли ужасно? Не е ли жалко? И до един се провалиха! Сигурна съм, че това е показателно, но знам ли за какво!“) Месеци след като напуснала Ричард Моли продължила да го издържа от чувство на презрение. Точно когато неочаквано се отвратил от левицата, решил, че Моли е неморална, немарлива бохемка. За неин късмет обаче вече бил тръгнал с едно момиче и тази връзка, макар и краткотрайна, била достатъчно явна, за да му попречи при развода да получи попечителство над Томи, както я бе заплашвал. Тогава отново го допуснали в лоното на фамилия Портмейн и благоволил да приеме — по закачливо-презрителния израз на Моли — „служба в Ситито“. Моли и сега нямаше точна представа колко влиятелен човек е станал Ричард само защото бе решил да наследи даден пост. По-късно Ричард се оженил за Марион — младо, сърдечно, приятно и кротко момиче, от сравнително известна фамилия. Родили им се трима сина.

Междувременно така разностранно надарената Моли известно време танцувала — само че нямала фигурата на балерина; после пяла и танцувала в едно ревю, но решила, че това е твърде несериозно занимание; започнала уроци по рисуване, ала ги зарязала в началото на войната, когато станала журналистка; по-късно се отказала и от журналистиката, за да започне работа в културен дом на Комунистическата партия; напуснала го по същите причини, както и всички като нея — не издържала убийствената скука; станала второстепенна актриса и след много терзания се примирила, че всъщност е дилетант. Подхранвала себеуважението си от мисълта, че не се е предала — както тя се изразяваше — и не е пълзяла към някое сигурно местенце. Към обезпечен брак.

Тайничко се тревожеше за Томи, за когото бе водила дългогодишна борба с Ричард. Ричард бе особено недоволен, че бе заминала за цяла година и бе оставила момчето в къщата да се грижи само за себе си.

Сега той възмутено заяви:

— През тази година, когато остави момчето само, двамата често се виждахме…

— Непрекъснато ти обяснявам едно и също, или поне се опитвам… — прекъсна го тя. — Обмислих всичко и реших, че ще му се отрази добре да остане сам. Защо винаги говориш за него като за дете? Беше навършил вече деветнайсет, а и го оставих в комфортен дом, с пари и всичко уредено…

— Защо не си признаеш, че си си прекарала страхотно, гуляейки из цяла Европа, без каквито и да е ангажименти към Томи?

— Разбира се, че прекарах добре. И защо не?

Ричард се изсмя високо и грубиянски, а Моли припряно продължи:

— Боже мой, разбира се, че бях щастлива да съм свободна за първи път, откакто родих. И защо не? Погледни се — имаш си Марион, добрата млада съпруга, изцяло отдадена на децата, а ти си правиш каквото щеш… Има и нещо друго. Все се опитвам да ти обясня, но ти никога не слушаш. Не искам детето ми да израсне като ония вързани за полите на майка си англичани. Исках да се почувства самостоятелен. Да, да, не се усмихвай! Не смятам, че трябва да живеем заедно в тази къща, толкова близо един до друг и всеки да знае точно какво върши другият.

Думите й предизвикаха гримаса на раздразнение у Ричард и той отсече:

— Да-да, знам ти теорийките по този въпрос.

При тази забележка се намеси и Анна:

— Не само Моли… всички жени, които познавам… имам предвид жените намясто… се страхуват, че синовете им могат да пораснат някакви си… и имат пълно основание да се тревожат.

Ричард обърна враждебен поглед към Анна, а Моли не изпускаше двамата от очи:

— Да пораснат какви, Анна?

— Бих казала — продължи Анна подчертано дружелюбно — малко нещастни в личния си живот. Или смяташ, че преувеличавам?

Ричард почервеня от яд като рак и се обърна пак към Моли:

— Добре де, не твърдя, че нарочно си направила нещо нередно.

— Благодаря.

— Но какво по дяволите става с това момче? Нито един изпит не е взел като хората, не иска да ходи в Оксфорд, а сега само седи, умува и…

Анна и Моли прихнаха при думата „умува“.

— Тревожа се за момчето — каза Ричард. — Така е.

— Аз също — добави Моли сериозно, — и точно това трябва да обсъдим, нали?

— Непрекъснато му предлагам какво ли не. Каня го на най-различни места, за да се запознае с хора, които ще му помогнат.

Тук Моли отново прихна.

— Добре де, смей се, подигравай се. Но тази ситуация никак не е за смях.

— Като каза „ще му помогнат“, си помислих, че ще му помогнат в емоционално отношение. Все забравям, че си надут, жалък сноб.

— Думите не нараняват — каза Ричард с неочаквано чувство на достойнство. — Наричай ме както щеш. Ти живееш по един начин, аз по друг. Исках да кажа само, че съм в състояние да предложа на момчето… ами всичко, което пожелае. А той просто не проявява интерес. Другояче щяха да стоят нещата обаче, ако се бе изявил като творец сред твоите познати.

— Винаги говориш така, сякаш настройвам Томи срещу теб.

— Разбира се, че го настройваш.

— Ако имаш предвид, че винаги съм говорела открито за начина ти на живот, за ценностите ти, за игрите в името на успеха, то тогава действително го настройвам. Но защо смяташ, че трябва да мълча за нещата, в които вярвам? Винаги обаче съм му казвала — той ти е баща, трябва да опознаеш неговия свят, който реално съществува.

— Много благородно от твоя страна.

— Моли винаги го е карала да прекарва повече време с теб — обади се Анна. — Аз съм свидетел на това. А и аз съм го карала.

Ричард припряно кимаше, с което искаше да каже, че думите им нямат никакво значение.

— Ти нищо не разбираш от деца, Ричард. Те не обичат да се раздвояват — каза Моли. — Виж какви хора познава покрай мен — художници, писатели, актьори.

— И политици. Не забравяй другарите.

— Какво от това? Като порасне, ще познава света, в който живее. Не можеш да кажеш същото за твоите синове. Итън и Оксфорд — това им предстои и на тримата. А Томи знае какво ли не. Той няма да гледа на света като на езеро с рибки в някой парк на едрата буржоазия.

— Така доникъде няма да стигнете — намеси се Анна. Гласът й прозвуча гневно и тя се опита да смекчи тона с шега: — Цялата работа е там, че вие двамата изобщо не е трябвало да се жените, но сте се оженили, или поне не е трябвало да създавате дете, а сте го създали… — В гласа й отново прозвучаха гневни нотки, но после омекна: — Давате ли си сметка, че години наред повтаряте едно и също? Защо веднъж завинаги не проумеете, че никога няма да се разберете и да сложите точка?

— Как да сложим точка, когато трябва да мислим за Томи? — шумно се възпротиви Ричард.

— Трябва ли да викаш? — обади се Анна. — Откъде знаеш, че не е чул всичко отначало докрай? Може би там е бедата. Навярно той непрекъснато се чувства ябълката на раздора.

Моли тутакси отиде до вратата, отвори я и се ослуша.

— Глупости, чувам, че пише на машина горе. — Върна се и каза: — Анна, уморявам се да те слушам, когато говориш като истинска англичанка със стиснати устни.

— Не обичам крясъците.

— Аз пък съм еврейка и ги обичам.

Думите й отново видимо подразниха Ричард:

— Да… и се наричаш мис Джейкъбс. Необвързана госпожица. С оглед правото ти на независимост и самоличност… макар че дявол знае какво точно значи това. Но Томи си има майка, която се казва мис Джейкъбс.

— Дразни те не толкова „мис“ — игриво поде Моли, — а името Джейкъбс. Точно така. Винаги си бил антисемитски настроен.

— По дяволите! — припряно възкликна Ричард.

— Кажи ми колко от близките ти приятели са евреи?

— Според теб аз изобщо нямам близки приятели, а само бизнес контакти.

— С изключение на приятелките ти, разбира се. Любопитно е да отбележа, че след мен три от изгорите ти бяха еврейки.

— Боже мой! — възкликна Анна. — Тръгвам си! — и тя наистина слезе от перваза. Моли се засмя, стана и я бутна обратно.

— Трябва да останеш. Ти си съдия. Очевидно се нуждаем от такъв.

— Добре тогава — твърдо отвърна Анна. — Ще бъда. Веднага престанете да се карате. За какво всъщност се разправяте? Та ние всички сме на едно мнение, всички даваме едни и същи съвети, не е ли така?

— Нима? — възкликна Ричард.

— Да, така е. Моли смята, че трябва да предложиш на Томи работа в някое от твоите… онези там… — и тя като Моли по навик говореше с презрение за света на Ричард, на което той се усмихна ядосано.

— Значи едно от моите „онези там…“? И ти си съгласна, Моли?

— Ако ми дадеш възможност да изразя мнение, да.

— Ето, виждате ли — отсече Анна, — дори няма за какво да спорите.

Сега Ричард си наля уиски с привидно спокойствие. Моли изчакваше, и тя привидно спокойна.

— Значи, разбрахме се, така ли? — попита Ричард.

— Очевидно не — отвърна Анна. — Защото Томи трябва да се съгласи.

— Ето че се върнахме там, откъдето започнахме. Моли, мога ли да те попитам как така не възразяваш любимият ти син да се изложи на въздействието на парите?

— Защото съм го възпитала така, че… Той е човек намясто. При него всичко е наред.

— С други думи не може да бъде покварен от мен, така ли? — Ричард едва потискаше гнева си и се усмихваше. — А мога ли да попитам откъде си толкова сигурна в ценностната си система? Тя претърпя сериозен крах през последните две години, нали?

Двете жени се спогледаха и сякаш си казаха: Нямаше как да не го спомене, стига толкова.

— Не ти ли е минавало през ума, че проблемът на Томи е, че през по-голямата част от живота си е бил заобиколен от комунисти или хора, които се наричат така, и че почти всички, които е срещал досега, по един или друг начин са били объркани хора. А сега всички те се канят да напуснат партията или вече са го сторили. Не мислиш ли, че това го разстройва?

— Безспорно — съгласи се Моли.

— Безспорно — повтори Ричард с ядна усмивка. — И нищо повече… А колко струва незаменимата ти ценностна система?… Та Томи е израснал с идеите за красотата и свободата на славната съветска страна!

— Няма да говоря за политика с теб, Ричард.

— Точно така — отсече Анна, — не бива да говорите за политика.

— Че защо не, когато се налага?

— Защото ти всъщност не разговаряш — отвърна Моли. — Ти просто цитираш лозунги от вестниците.

— Нека тогава го кажа по друг начин. Преди две години с Анна тичахте по събрания и организирахте какво ли не…

— Не и аз — възпротиви се Анна.

— Не се хващай за думата. Във всеки случай Моли го правеше. И сега какво? Русия претърпя провал и на какъв хал са другарите днес? Повечето преживяват нервни кризи или правят пари, доколкото разбирам.

— Бедата е там — каза Анна, — че социализмът в тази страна е в криза…

— Както и навсякъде другаде.

— И така да е. Твърдиш, че един от проблемите на Томи е, че е възпитаван като социалист, а времената днес са много трудни за социалистите… и ние сме напълно съгласни.

— Все „ние“. Това социалистическото „ние“ ли е или просто значи „ние двете с Анна“?

— Социалистическото — поради естеството на спора.

— Но през последните две години направихте завой.

— Не сме. Въпрос на цялостно отношение към живота.

— Значи искаш да ме убедиш, че отношението ти към живота, което е доста анархистично, доколкото виждам, всъщност е социалистическо, така ли?

Анна погледна Моли. Моли едва забележимо поклати глава, но Ричард забеляза и рече:

— Значи няма смисъл да се говори с деца, така ли? Направо ме смайваш с тази твоя ужасна самонадеяност. На какво отгоре, Моли? Какво представляваш ти? В момента изпълняваш роля в шедьовър със заглавие „Крилете на Купидон“.

— Второстепенните актриси не си избират пиесите. Освен това цяла година гулях, без да работя, и фалирах.

— С други думи самочувствието ти очевидно идва от гуляенето, а не от работата.

— Свиря „край“! — намеси се Анна. — Аз съм съдията и обявявам край на този спор. Говорехме за Томи.

Без да обръща внимание на Анна, Моли продължи атаката.

— Това, дето го казваш за мен, може да е вярно, може и да не е. А твоята самонадеяност откъде идва? Не искам Томи да става бизнесмен. Ти едва ли би могъл да му бъдеш пример в това отношение. Неведнъж си ми казвал, че всеки може да стане бизнесмен. Хайде, хайде, Ричард, стига, нима забрави колко пъти си идвал при мен и си казвал, че животът ти е празен и безсмислен?

Анна бързо й направи знак да си мери приказките, но Моли само сви рамене:

— Добре де, не съм тактична. Но защо трябва да бъда? Ричард твърди, че моят живот не струвал нищо и аз съм съгласна с него, но какво представлява неговият? Ричард, погледни само бедната Марион, за теб тя е просто домакиня, стопанка на къщата и никога човешко същество. Или тримата ти сина, които нямат друг избор, освен да минат през мелачката на едрата буржоазия само защото ти желаеш това. А какво да кажем за смешните ти, жалки авантюри? Да не би да очакваш да бъда впечатлена от всичко това?

— Както виждам, вие двете сте ме обсъждали все пак — отбеляза Ричард, като погледна Анна с открита враждебност.

— Не сме — отвърна Анна — или поне не сме казали нищо по-различно от това, което винаги сме твърдели. Щом говорим за Томи, трябва да отбележа, че той идва при мен и го посъветвах да се срещне с теб, Ричард, и да види дали не би приел някоя служба на експерт… е, не е казано да бъде нещо, свързано непременно с бизнес, бизнесът е скука, нещо творческо, като например ООН или ЮНЕСКО. Ти би могъл да го уредиш там, нали?

— Да.

— И той какво ти отговори, Анна?

— Каза ми, че искал първо да помисли. Защо не? Той е на двайсет. Защо да не помисли и да не опита едно-друго, щом иска? Защо трябва да го тормозим?

— Проблемът на Томи е, че никой никога не го е тормозил — каза Ричард.

— Благодаря ти — отвърна Моли.

— Него никой никога не го е насочвал. Моли просто го оставяше сам да се справя като голям човек, при това винаги. Какво, мислиш, разбира едно дете от такива неща като свобода, „прецени сам, аз няма да ти влияя“, и то редом с всичко останало — другарите, дисциплината, саможертвата и подчинението на ръководството…

— Сега ти трябва да направиш следното — заяви Моли — да му намериш служба в някоя от твоите там кантори, която да не е свързана само със спекулации, повишения и правене на пари. Гледай да е нещо по-творческо. А после покажи мястото на Томи и го остави сам да реши.

Ричард с почервеняло от яд лице над яркожълтата и възтясна риза въртеше чашата уиски в ръце и се взираше в нея.

— Благодаря — каза той най-после. — Ще намеря. — В гласа му прозвуча такава непоколебима увереност относно достойнствата на службата, която би предложил на сина си, че Анна и Моли за пореден път се спогледаха с вдигнати вежди, а то значеше — както винаги, пак си говореха нахалост. Ричард улови погледа им и рече:

— И двете сте ужасно наивни.

— Относно бизнеса ли? — отвърна Моли с обичайния си силен и звънък смях.

— Относно големия бизнес — тихо вметна Анна, развеселена. От разговорите си с Ричард с удивление бе разбрала колко влиятелен е той. Ала вместо да се издигне в очите й, той сякаш се бе смалил на фона на международните финанси. И тя още повече обикна Моли заради пълната й липса на страхопочитание към този човек, нейния бивш съпруг, който всъщност бе един от финансовите магнати в страната.

— О-о-о-о-о-о? — с досада простена Моли.

— Много голям бизнес — повтори Анна през смях, в опит да накара Моли да го проумее, но актрисата просто отхвърли думите й с обичайното си енергично свиване на раменете с разперени ръце, след което постави белите си ръце с дланите нагоре върху коленете.

— Ще й го обясня след малко, ще се шашне — подхвърли Анна към Ричард — или поне ще опитам.

— Какво значи всичко това? — заинтересува се Моли.

— Безсмислено е. — В гласа на Ричард се долови едновременно сарказъм, неприязън и възмущение. — Знаеш ли, през всичките тези години тя е проявявала такава пълна липса на интерес, че дори веднъж не ме попита за бизнеса.

— Ти плащаше таксите на Томи в училище и нищо друго не исках от теб.

— Ти представяше Ричард пред всички като… как да кажа… някакъв предприемчив дребен бизнесмен, преуспял бакалин например — каза Анна. — А изведнъж се оказва, че през цялото време той е бил магнат. В истинския смисъл. Голяма клечка. От ония, които би трябвало да мразим… по принцип — добави Анна през смях.

— Не може да бъде! — възкликна Моли с внезапен интерес и огледа бившия си съпруг, леко изненадана, че този обикновен и според нея не особено интелигентен мъж може изобщо да представлява нещо.

Анна разбра какво изразява погледът й — тя си мислеше същото — и се засмя.

— Боже мой — възкликна Ричард, — да говоря с вас е все едно да разговарям с туземци.

— Защо? — попита Моли. — Защото не сме впечатлени ли? Че ти дори не се издигна сам. Всичко наследи.

— Какво значение има? Важен е резултатът. Системата може и да е порочна, затова няма да спорим — а и не бихме могли, защото и двете сте пълни невежи по икономика, но именно тя движи тази страна.

— Да, разбира се — рече Моли. Ръцете й, с длани нагоре, все още бяха върху коленете. Сега ги скръсти в скута си и без да иска, застана като дете, което сякаш очаква да му бъде изнесен урок.

— Но защо да я презираме? — Ричард очевидно желаеше да продължи, но при вида на смирено, подигравателно скръстените ръце спря: — Боже господи! — възкликна той и се отказа.

— Ама ние не я презираме. Твърде е… анонимна… за такава реакция. Ние презираме… — Моли премълча думата теб и сякаш позасрамена от липсата си на обноски, промени безмълвно предизвикателната си поза и бързо скри ръце зад гърба си. Докато я наблюдаваше, Анна си помисли развеселена, Ако кажа на Моли, че е накарала Ричард да млъкне само като му се е подиграла с движението на ръцете, не би ме разбрала. Прекрасно е да имаш подобна дарба, цяло щастие е наистина…

— Да, знам, че ме презирате, но на какво основание? Та ти си полууспяла актриса, а Анна е написала една-единствена книга.

Анна несъзнателно вдигна ръце и като докосна нехайно коляното на Моли, безмълвно й предаде: „Колко си досаден, Ричард.“ Ричард ги погледна и се намръщи.

— Това е отделен въпрос — отсече Моли.

— Така ли?

— Важното е, че не сме се поддали — със сериозен тон отвърна Моли.

— На какво?

— Щом сам не знаеш, не можем да ти обясним.

Ричард едва не скочи от стола — Анна забеляза как мускулите на краката му се опъват и потрепват. За да предотврати кавгата, тя бързо заговори с тон, който да смири гнева му:

— Лошото е, че непрестанно говорите, но сте много далеч от… съществените неща, нищо не разбирате.

Намесата й бе успешна. Ричард се обърна към нея с цяло тяло и се наведе напред, тъй че тя усети топлите му, гладки, загорели ръце, леко покрити със златисти косъмчета, открития му загорял врат, загарялото му, пламнало лице. Леко трепна от неволното неприятно усещане, когато той заяви:

— Е, Анна, имах честта да те опозная по-добре отпреди, но ти съвсем не остави у мен впечатлението, че си наясно със себе си, че знаеш какво искаш и как да подхождаш към нещата.

Съзнавайки, че се изчервява, Анна с усилие го погледна право в очите и нарочно заговори провлачено:

— А може би това, което не харесваш, е, че аз добре знам какво искам, винаги съм готова да опитам нещо различно, никога не се заблуждавам относно посредствеността, а и знам кога да откажа. Е-е-е?

Бързо поглеждайки ту нея, ту него, Моли възкликна силно, после направи жест на удивление, като изразително отпусна ръце на коленете си, и неволно поклати глава — отчасти защото се бе потвърдило едно нейно подозрение, но също и в знак, че одобрява грубостта на Анна.

— Какво значи това? — рече тя провлачено и толкова високомерно, че Ричард извърна очи от Анна и погледна към нея. — Ако пак ще ни упрекваш как живеем, ще кажа само, че е най-добре да млъкнеш, като се има предвид твоят личен живот.

— Аз съблюдавам правилата — заяви Ричард с такава готовност да се държи, както те очакват, че в миг и двете прихнаха.

— Да, скъпи, знаем — увери го Моли. — А как е Марион? Много бих искала да знам.

— Разбирам, че сте обсъждали въпроса — заяви Ричард за трети път.

— Казах на Моли, че дойде да ме видиш — поясни Анна. — Казах й още, че и Марион ме посети, макар пред теб да не го споменах.

— Е, разправяй — рече Моли.

— Ами — заговори Анна, сякаш Ричард изобщо не беше там, — Ричард се тревожи, защото Марион му създава проблеми.

— Дотук нищо ново — отбеляза Моли с равен глас.

Ричард седеше като истукан и поглеждаше ту едната, ту другата. Те изчакваха, готови да сменят темата, готови той да стане и да си тръгне или да започне да се оправдава. Ала той не проронваше и дума. Седеше като омагьосан пред двете пламнали от враждебност към него жени, сплотени в презрителния си смях. Дори кимна, сякаш казваше: „Добре, продължавайте!“

— Както всички знаем — поде Моли, — Ричард сключи неравностоен брак — о, естествено не като обществено положение, той внимаваше да не допусне такава грешка, но, цитирам, „тя е една мила, обикновена женичка“, макар че за щастие с толкова лордове и лейдита из родословното й дърво по непряка линия тя несъмнено е много полезна като реклама.

При тези думи Анна прихна — „лордовете“ и „лейдитата“ нямаха нищо общо с парите, които Ричард управлява. Но Моли, без да й обръща внимание, продължи:

— Разбира се, на практика всички мъже, които човек познава, са женени за мили, обикновени, скучни женички. Жалко за тях. Всъщност Марион е добър човек и изобщо не е глупава, но от петнайсет години е съпруга на мъж, който я кара да се чувства глупава…

— Какво ли биха правили тези мъже без глупавите си съпруги? — въздъхна Анна.

— О, направо не мога да си представя! Прииска ли ми се да се почувствам депресирана, се сещам за всички ония блестящи мъже, които познавам, женени за глупавите си съпруги. Направо да ти се скъса сърцето, наистина! Та стигнахме до глупавата, обикновена Марион. Разбира се, Ричард й бе верен точно толкова дълго, колкото и повечето мъже — тоест докато тя постъпи в родилния дом да роди първото си бебе.

— Защо трябва да започваш толкова отдалече? — неволно възкликна Ричард, сякаш водеха сериозен разговор, при което двете жени отново избухнаха в смях.

Моли смени тона и каза сериозно, но припряно:

— По дяволите, Ричард, защо говориш идиотщини? Обзет си от самосъжаление заради Марион, която е ахилесовата ти пета, а ми разправяш, че съм почвала отдалеч — укорително го сряза Моли. — Докато Марион постъпи в родилния дом.

— Това беше преди тринайсет години — засегна се Ричард.

— Ти веднага дотича при мен. Изглежда, очакваше начаса да скоча в леглото с теб и мъжкото ти честолюбие остана дълбоко засегнато, когато отказах. Не си ли спомняш? Но ние, свободните жени, знаем, че щом съпругите на приятелите ни постъпят в родилния дом, те всички до един веднага довтасват при някоя приятелка на съпругите им, за да преспят с нея… Бог знае защо, това е една от хилядите изумителни психологически загадки, но е факт. Навремето аз нямах приятелки, та кой знае при коя си отишъл…

— Откъде знаеш, че съм отишъл при някоя?

— Защото Марион знае. Жалко, че тези неща се разчуват. А след това последваха още много момичета и Марион знаеше за всяка една, понеже ти имаше нужда да й изповядваш греховете си. Иначе удоволствието се губи, нали?

Ричард сякаш понечи да стане и да си тръгне — Анна отново видя как мускулите на бедрата му се стягат и отпускат. Но се отказа от това намерение и остана като закован на мястото си. На устните му бе застинала крива усмивчица. Имаше вид на човек, решил да отвръща на камшика с усмивка.

— Междувременно Марион отгледа три деца. Беше много нещастна. От време на време й намекваше, че няма да е зле да си намери любовник, та да сте донякъде квит. Дори й подхвърляше, че била еснафка, че е досадно консервативна… — Тук Моли млъкна и широко се усмихна. — Ама ти наистина си един надут, жалък лицемер — рече тя почти дружелюбно. Дружелюбно, но и презрително. Ричард отново неловко размърда крака и промълви като хипнотизиран:

— Продължавай. — Сетне, съзнавайки, че сам си го проси, бързо добави: — Любопитен съм да чуя твоята версия.

— Но не и изненадан, нали? — попита Моли. — Никога не съм крила от теб какво мисля за отношението ти към Марион. С изключение на първата година ти винаги си я пренебрегвал. Докато децата бяха малки, тя изобщо не те виждаше. С изключение на случаите, когато трябваше да посреща бизнес партньорите ти, да организира официални вечери и всякакви подобни глупости. Но за себе си не правеше нищо. И тогава един мъж прояви интерес към нея, а тя бе достатъчно наивна да реши, че ти не би имал нищо против, след като толкова пъти й бе казвал: „Защо не си намериш любовник?“, когато тя негодуваше заради твоите момичета. И тъй, тя преживя своята авантюра и това отприщи всички злини. Ти не можа да го понесеш и започна да я заплашваш. После той пожела да се ожени за нея и да вземат трите деца — да, той наистина държеше на нея. Но не! Изведнъж ти започна да говориш за морал като разгневен старозаветен пророк.

— Той беше много млад за нея и връзката им нямаше да изтрае дълго.

— Искаш да кажеш, че можеше и да не е щастлива с него, така ли? Нима си бил загрижен за нейното щастие? — презрително се усмихна Моли. — Не, честолюбието ти бе наранено. Доста се потруди да я накараш отново да се влюби в теб, то не бяха сцени на ревност, любовни излияния, целувки — докато накрая тя окончателно скъса с него. И в мига, в който си я възвърна, отново загуби интерес към нея и се върна при секретарките на мекия диван в красивия си, просторен офис. И сега се тръшкаш колко е несправедливо, че Марион се чувства нещастна, прави сцени и пие повече, отколкото трябва. Или може би трябва да кажа, че пие повече, отколкото й се полага като съпруга на мъж с твоето положение. Е, Анна, да се е случило нещо ново, откакто заминах преди година?

— Излишно е да правиш театър от всичко това, и то неумело — обади се ядосан Ричард. След като се включи и Анна, схватката вече не бе само между него и бившата му съпруга и той истински се разгневи.

— Ричард дойде да ме пита дали смятам, че има основание да изпрати Марион в дом или нещо подобно. Тъй като влияела зле на децата.

Моли си пое дълбоко дъх.

— Не може да бъде, Ричард!

— Може. Не виждам нищо толкова ужасно. По онова време тя пиеше много и беше лош пример за момчетата. Една нощ Пол… сега вече е на тринайсет… станал да пие вода и я заварил на пода в безсъзнание, мъртвопияна.

— Нима наистина смяташе да я изпратиш в дом? — Гласът на Моли бе станал безизразен, загубил дори нотките на презрение.

— Добре де, Моли, какво би направила ти на мое място? Пък и няма за какво да се тревожиш — заместничката ти бе не по-малко шокирана от теб. Анна ме накара да се почувствам безкрайно виновен — той отново се усмихна, макар и тъжно. — Всъщност след всяка среща с вас все се питам дали действително заслужавам такова пълно неодобрение. Ти преувеличаваш нещата, Моли. Говориш за мен така, сякаш съм някой от типа на Синята брада. Имал съм пет-шест незначителни авантюри. Като повечето женени мъже, които познавам. Но техните жени не се пропиват.

— Навярно щеше да е по-добре, ако наистина си бе избрал някоя глупава и безсърдечна жена — отбеляза Моли. — Или поне да не й бе разправял какви ги вършиш! Глупава била! Та тя струва хиляда пъти повече от теб!

— Това се разбира от само себе си — отвърна Ричард. — Ти винаги изхождаш от позицията, че всички жени са по-добри от мъжете. Само че това не променя нещата. Слушай, Моли, Марион ти вярва. Моля те, срещни се и поговори с нея.

— И какво да й кажа?

— Не знам. Все ми е едно. Каквото решиш. Кажи й, че съм идиот, глупак, както щеш, само се опитай да я накараш да спре да пие.

Моли въздъхна преднамерено театрално и седна, загледана в него с полусъчувствено-полупрезрително присвити устни.

— Не знам какво да кажа — рече тя най-накрая. — Наистина е невероятно. Ричард, защо не предприемеш нещо? Защо поне не се опиташ да й покажеш, че я харесваш? Заведи я на курорт или нещо подобно.

— Заведох я в Италия — каза той, като не успя да скрие раздразнението в гласа си, че му се е наложило да я вземе със себе си.

— Ричард! — възкликнаха двете жени в един глас.

— На нея не й е приятно с мен — заоправдава се той. — През цялото време ме наблюдаваше… виждах, че не сваля очи от мен дали няма да погледна към друга жена, чакаше да ме хване. Не мога да понасям подобно нещо.

— А пиеше ли, докато бяхте там?

— Не, но…

— Ето, виждаш ли! — възкликна Моли и разпери ослепително белите си ръце, сякаш казваше: „Какво повече искаш?“

— Слушай, Моли, тя не пиеше, защото беше нещо като игра, разбираш ли? Почти като сделка — аз няма да пия, ако ти не поглеждаш към момичетата. Едва не откачих. А в края на краищата мъжете имат и някои чисто практически затруднения — знам, че еманципирани жени като вас ще приемат това за нормално… но нищо не мога да направя, когато една жена ме дебне като тъмничар… да легна с Марион след един от ония прекрасни курортни следобеди означаваше игра на „хайде да те видим сега как ще се докажеш“. Накратко, с Марион не ми ставаше. Ясно ли ви е? Върнахме се преди седмица. Засега тя е добре. Всяка вечер се прибирам като примерен съпруг, сядаме и си говорим любезно. Тя внимава да не ме разпитва какво съм правил през деня и с кого съм се срещал. А аз се старая да не гледам докъде е уискито в бутилката. Но излезе ли от стаята, веднага поглеждам към бутилката, а и чувам как мозъкът й прещраква „Не може да не е бил с друга жена, щом не ме желае“. Това е същински ад! Слушай, Моли! — Той се наведе напред и заговори с отчаяно откровен тон: — Слушай, Моли! Не можеш да говориш, както ти изнася. Вие двете все критикувате брака като институция и може и да сте прави. Сигурно сте прави. Досега не съм чувал за брак, който действително да е такъв, какъвто би трябвало. Добре. Само че самите вие стоите далеч от него. Съгласен съм, това е дяволска институция. Но аз съм вътре в капана, а вие двете морализаторствате от безопасно почетно разстояние.

Анна сдържано погледна към Моли, а Моли вдигна вежди и въздъхна.

— Какво има? — попита Ричард заинтригуван.

— Мислим си за безопасността на почетното разстояние — отвърна Анна в тон с неговото оживление.

— Хайде, стига! — намеси се Моли. — Даваш ли си сметка на какво са осъдени жени като нас?

— Нямам представа — отвърна Ричард — и честно казано, не ме интересува. Това е вашата си орис, защо да ме е грижа. Обаче знам, че имате поне един проблем по-малко, чисто физически — как да получиш ерекция с жена, за която си женен от петнайсет години.

Каза го свойски, сякаш разкрива последната си карта.

След кратко мълчание Анна рече:

— Сигурно нямаше да е толкова трудно, ако си бе направил труда да привикнеш.

А Моли допълни:

— Физически проблем ли? Значи физически, така ли? Емоционален е проблемът. Ти започна да спиш с други жени много скоро след сватбата по чисто емоционални причини, тук физическите проблеми нямат нищо общо.

— Тъй ли? Лесно ви е на вас, жените.

— Не, не ни е лесно. Но поне сме достатъчно здравомислещи, та да не използваме думи като „физически“ и „емоционален“, сякаш нямат нищо общо помежду си.

Ричард се тръшна обратно на стола и се изсмя.

— Добре де — рече той най-после, — аз съм виновният. Разбира се. Така да е. Трябваше да се сетя. Но искам да ви питам вас двете едно нещо — наистина ли мислите, че вината е изцяло моя? Според вас злодеят съм аз. Но защо?

— Трябваше да се ожениш по любов — простичко отговори Анна.

— Да! — потвърди Моли.

— Боже господи! — възкликна Ричард, съвсем объркан. — Боже господи! Отказвам се. След всичко, което казах — при това, имайте предвид, никак не ми беше лесно… — рече той едва ли не заканително и цял пламнал, когато двете жени отново се затресоха от смях: — Никак не е лесно да говориш откровено за секс с жени.

— Не виждам защо. Това, което каза, съвсем не е нещо ново — отбеляза Моли.

— Ти си едно… едно такова надуто копеле — рече Анна. — Разправяш ни всичко това, сякаш е последно прозрение на някой оракул. Обзалагам се, че останеш ли насаме с мадама, все за секс говориш. Какво ни се правиш на толкова изискан, само защото сме две ли?

— Все още нищо не сме решили за Томи — неочаквано каза Моли.

Зад вратата се прошумоли, Анна и Моли доловиха шума, но Ричард нищо не чу и рече:

— Добре, Анна, прекланям се пред тънкия ти усет. Няма какво повече да си кажем. Добре. А сега искам вие, две извисени жени, да уредите нещо. Искам Томи да дойде да живее при нас с Марион. Ако благоволи. Или не харесва Марион?

Моли сниши глас и каза, поглеждайки към вратата:

— Не се тревожи. Когато Марион идва, с Томи си говорят с часове.

Откъм коридора се чу нещо като прокашляне или падане на предмет. Тримата млъкнаха, вратата се отвори и влезе Томи.

Не можеше да се разбере дали е чул нещо. Първо учтиво поздрави баща си: „Здравей, татко!“, кимна на Анна със сведен поглед, за да й подскаже да не напомня, че при последната им среща е разкрил душата си пред състрадателното й любопитство, а към майка си отправи дружелюбна, но иронична усмивка. После им обърна гръб, за да си сложи малко от останалите в белия съд ягоди, и попита през рамо:

— А как е Марион?

Значи беше чул. Анна си помисли, че като нищо е способен да стои на вратата и да подслушва. Да, можеше да си го представи как подслушва със същата сдържана, иронична усмивка, с която поздрави майка си.

От смущение Ричард не отвърна и Томи повтори:

— Как е Марион?

— Добре — любезно отвърна Ричард. — Много добре наистина.

— Хубаво. Защото когато вчера се срещнахме на кафе, ми се стори доста зле.

Моли тутакси погледна Ричард с вдигнати вежди, Анна направи лека гримаса, а Ричард ги гледаше направо свирепо, с укор, че те са виновни за създалото се положение.

Томи седна и бавно започна да яде ягодите, като продължи да отбягва погледите им и с всяко свое движение да показва, че не си дават сметка колко наясно е с положението и колко неумолим е в преценката си за тях. Приличаше на баща си. Бе набит, закръглен младеж, тъмен като него, без помен от жизнеността и устрема на майка си. За разлика от Ричард обаче, чието непреклонно твърдоглавие бе очевидно — таеше се в тъмните му очи и се проявяваше във всяко припряно, целенасочено движение, Томи имаше вид на затворен човек, пленник на собствената си природа. Тази сутрин бе облечен в яркочервена спортна блуза и широки сини дънки, но в строг бизнес костюм би изглеждал по-добре. Всяко негово движение, всяка дума бяха някак забавени. Моли се бе оплаквала, съвсем на шега, разбира се, че приличал на човек, който се е зарекъл да брои до десет, преди да заговори. А едно лято, когато си бе пуснал брада, се оплакваше, пак на шега, че изглеждал, като да е залепил коцкарска брада на сериозното си лице. Бе продължила със същите шумни и закачливи забележки, докато Томи не издържа: „Да, знам, че би искала да приличам на теб — искам да кажа, да съм привлекателен. Ама на, лош късмет, имам само твоя характер, а би трябвало да е обратно. Да, разбира се, ако имах твоята външност и характера на баща ми — е, поне неговата издръжливост, щеше да е много по-добре.“ — И упорито продължи да го повтаря, както обикновено постъпваше, когато искаше да я накара да се съгласи с нещо, което тя съзнателно отказваше да проумее. Няколко дни Моли място не си намери от тревога, дори позвъни на Анна:

— Не е ли ужасно, Анна? Не е за вярване! Години наред живееш с някаква мисъл, свикваш с нея и изведнъж някой изтърсва нещо и разбираш, че и други са мислили по този въпрос?

— Ти естествено не би искала той да бъде като Ричард, нали?

— Не, но е абсолютно прав за издръжливостта на Ричард. А как само го каза — лош късмет е, че имам твоя характер.

Томи поглъщаше ягода след ягода, докато не остана нито една. Мълчеше. Те също. Наблюдаваха го как яде, сякаш ги бе заставил да го гледат. Ядеше внимателно. Устата му се движеше така, сякаш отмерва думи — всяка дума поотделно, всяка ягодка поотделно. И непрестанно се мръщеше, тъмните му, меки вежди бяха свъсени като на малко момче, надвесено над учебник. А преди всяка хапка дори закръгляше устни като старец. По-скоро като слепец, помисли си Анна, като си припомни как се хранят незрящите. Преди време бе седяла във влака срещу слепец. Той точно така съзнателно и внимателно бе закръглял устни в горчива гримаса. И очите му бяха същите като на Томи, когато гледаше към някого — сякаш обърнати навътре. Макар че онзи, разбира се, беше сляп. Анна усети, че и сега я обзема лек ужас, както тогава, когато бе седяла срещу слепеца, вгледана в незрящите му очи, които сякаш бяха размътени от пълната самовглъбеност. Знаеше, че и Ричард, и Моли се чувстват по същия начин — бяха се смръщили и правеха неволни нервни тикове. Той нарочно тероризира и трима ни, помисли си Анна с раздразнение, отвратително ни тероризира. И отново си го представи как е стоял до вратата и е подслушвал навярно дълго време. Вече бе напълно уверена в това, макар несправедливо, и изпита неприязън към момчето, задето си играе така с тях и ги заставя да седят и да го гледат.

Анна се бореше със себе си въпреки категоричната забрана, която Томи безмълвно излъчваше, да каже нещо и да наруши мълчанието, когато той изведнъж остави чинията, внимателно сложи лъжицата отгоре и спокойно заяви:

— Вие, тримата, пак сте ме обсъждали.

— Не, разбира се — рече Ричард искрено и убедително.

— Да, разбира се — обади се Моли.

Томи дари и двамата с разбираща усмивка и продължи:

— Дошъл си във връзка със службата в някоя от твоите компании. Е, аз наистина обмислих всичко, както тя ми препоръча, но, ако нямаш нищо против, мисля да откажа.

— О, Томи! — отчаяно възкликна Моли.

— Непоследователна си, майко — рече Томи, като се обърна с лице към нея, без да я поглежда. Имаше навик да извръща лице към някого, а погледът му да си остава обърнат навътре в самия него. Изглеждаше намръщен, дори глуповат в усилието си да бъде справедлив към всички. — Знаеш, че не става дума просто да постъпя на работа, нали? Всъщност трябва да заживея като тях. — Ричард размърда нозе и шумно въздъхна, но Томи продължи: — Не приемай думите ми като критика, татко.

— Интересно как да ги възприемам тогава? — отвърна Ричард и гневно се изсмя.

— Не е критика, а въпрос на ценностна система — тържествуващо уточни Моли.

— По дяволите! — изруга Ричард.

Томи не ги удостои с внимание и продължи да седи, обърнат към майка си.

— Проблемът е там, че за добро или зло, си ме възпитала да вярвам в определени неща, а сега ми заявяваш, че преспокойно мога да постъпя на работа в компаниите на Портмейн. Защо?

— Да не искаш да кажеш — попита Моли, измъчвана от угризения, — защо не ти предложа нещо по-добро ли?

— Навярно по-добро няма. Не си виновна ти. Не това исках да кажа — той изрече тези думи тихо, но толкова категорично, че Моли съвсем искрено въздъхна шумно, сви рамене и разпери ръце.

— Нямам нищо против да бъда като твоите приятели, не е там работата. От толкова години ви слушам — вие май всички живеете в някакъв хаос или поне така ви се струва, дори да не е вярно — рече той със свъсени вежди, като изговаряше всяка фраза след внимателно обмисляне. — Нямам нищо против, но при вас всичко е абсолютна случайност. Никога не сте си казвали ще стана такъв и такъв човек. Искам да кажа… мисля, че и за вас двете с Анна е настъпил миг, когато сте си казали, при това дори изненадани: Я какъв човек съм била!

Анна и Моли се усмихнаха една на друга и на него, признавайки, че е прав.

— Добре тогава — наперено се обади Ричард. — Значи нещата се изясниха. Щом не искаш да бъдеш като Анна и Моли, има и друга възможност.

— Почакай — възрази Томи. — Не съм бил достатъчно ясен, щом говориш така. Не бързай.

— Но трябва да се занимаваш с нещо — уплашено и троснато извика Моли без капка шеговитост в гласа си.

— Но ти самата нищо не правиш — отвърна Томи, сякаш това бе повече от очевидно.

— Току-що каза, че не желаеш да бъдеш като нас — каза Моли.

— Не че не бих искал, а не мисля, че мога. — После се обърна към баща си и търпеливо заобяснява: — Проблемът при майка ми и Анна е следният: човек не им казва Анна Улф, писателката, нито Моли Джейкъбс, актрисата, освен ако не ги познава. Защото те не са… искам да кажа… не са това, с което се занимават. Но ако аз започна да работя при теб, ще съм това, с което се занимавам. Сега разбираш ли?

— Честно казано, не.

— Искам да кажа, по-скоро бих станал… — той се поколеба и замълча за миг, мърдайки навъсено устни. — Мислил съм по въпроса, защото знаех, че ще се наложи да ви го обяснявам — каза Томи спокойно, напълно подготвен да се изправи пред несправедливите претенции на родителите си. — Хора като Анна, Моли и техните приятели не са една-единствена личност, а няколко. И, разбираш ли, те могат да се променят и да стават различни. Не че характерите им се променят, а чисто и просто не са сложени в определен калъп. И ако нещо се случи в света, ако стане някаква промяна, избухне революция или нещо подобно… — Той търпеливо изчака рязкото, шумно раздразнение на Ричард при думата „революция“ и продължи: — Те биха се променили, ако се наложи. Но ти никога няма да се промениш, татко. Няма как да живееш по-различно — заключи той и отново, както винаги, нацупи устни.

— Ще бъдеш много нещастен — почти изстена Моли.

— Да, това е друга тема… — каза Томи. — Последния път, когато обсъждахме всички тези неща, ти пак завърши с думите: „О, но ще бъдеш много нещастен!“ Сякаш това е най-лошото. Ако ще обсъждаме кой е нещастен, не бих казал, че ти или Анна сте щастливи, но поне сте много по-щастливи от баща ми. А за Марион да не говорим — добави той тихо, като пряк укор към баща си.

Ричард гневно отвърна:

— Трябва да чуеш и моето мнение по въпроса, а не само на Марион.

Без да обръща внимание на думите му, Томи продължи:

— Съзнавам, че може би ви изглеждам смешен. Предварително знаех, че това ще ви прозвучи наивно.

— Разбира се, че е наивно — каза Ричард.

— Не е наивно — каза Анна.

— Анна, след последния ни разговор, се прибрах вкъщи и си рекох: „Анна сигурно ме мисли за ужасно наивен.“

— Не съм си и помислила такова нещо. Но не е там работата. Ти като че ли не разбираш, че искаме да постигнеш повече от нас.

— А защо?

— Може би още не е късно и ние да се променим към добро? — с уважение към младостта каза Анна. Усетила емоционалните нотки в гласа си, тя се засмя: — Боже мой, Томи, нима не разбираш, че постоянно живеем с чувството, че ни съдиш?

Томи за пръв път наистина ги погледна, и то закачливо — първо нея, после майка си, като се усмихваше.

— Забравяте, че цял живот съм ви слушал разговорите. Тъй че ви познавам добре, така ли е? Вярно, че според мен понякога се държите като деца, но по-добре така, отколкото… — той замълча, без да поглежда към баща си.

— Жалко, че никога не си ми давал възможност да говоря — обади се Ричард с тон на самосъжаление и Томи начаса реагира на думите му, като се затвори, сякаш баща му го нямаше. После се обърна към Анна и Моли:

— Бих предпочел да съм неудачник като вас, отколкото преуспял и прочие. Това не значи, че избирам провала. Човек не го избира предварително. Знам какво не искам, но не съм наясно какво искам.

— Може ли един-два практически въпроса — обади се Ричард, докато Анна и Моли се спогледаха при думата „неудачник“, в която момчето бе вложило същия смисъл като тях. И все пак нито една от двете не я бе употребявала досега за себе си — поне не толкова категорично и на място.

— А как ще се издържаш? — запита Ричард.

Моли се ядоса. Не желаеше язвителната насмешка на Ричард да изтръгне Томи от безметежното време за размисъл, което му бе осигурила.

— Стига майка да не възразява — каза Томи, — нямам нищо против да поживея малко за нейна сметка. В края на краищата не харча почти нищо. Но ако се наложи да си изкарвам хляба, винаги бих могъл да стана учител.

— И ще се убедиш, че подобен начин на живот ще те ограничава много повече от това, което ти предлагам аз — каза Ричард.

Томи се смути:

— Струва ми се, че не си разбрал какво се опитвам да ти кажа. Сигурно не се изразих ясно.

— Ще станеш безделник, който само виси по кафенетата — каза Ричард.

— Не, не мисля. Говориш така, защото харесваш само хора с много пари.

При тези думи тримата възрастни останаха безмълвни. Моли и Анна мълчаха, защото момчето очевидно можеше да се защитава и сам, а Ричард се страхуваше да не отприщи гнева си. След малко Томи подхвърли:

— Навярно мога да се опитам да стана писател.

Ричард изстена. Моли с усилие се сдържа да не се обади. А Анна възкликна:

— О, Томи, забрави ли съветите, които ти дадох!

Той й отвърна топло, но непреклонно:

— Анна, забравяш, че не споделям сложните ти идеи за писането.

— Какви сложни идеи? — рязко попита Моли.

Томи се обърна към Анна:

— Мислих върху всичко, което ми каза.

— За какво става дума? — заинтересува се Моли.

Анна отвърна:

— Ти си опасен, Томи. Човек каже нещо, а ти го приемаш съвсем сериозно.

— Но ти говореше сериозно, нали?

Анна сподави желанието да се измъкне с шега:

— Да, съвсем сериозно.

— Така си и мислех. Затова размишлявах върху всичко, което каза. В думите ти се прокрадваше известна доза високомерие.

— Високомерие ли?

— Да, струва ми се. Ти ми говори така и двата пъти, когато идвах, и като сумирах всичко казано, открих в думите ти високомерие. Някакво презрение.

Моли и Ричард, изключени от разговора, седяха, облегнати назад и като се усмихваха и споглеждаха, запалиха по цигара.

Анна добре си спомни чистосърдечието, с което момчето се бе обърнало към нея, и реши да пренебрегне дори старата си приятелка, поне за момента.

— Ако е прозвучало като презрение, значи не съм се изразила добре.

— Така е. Защото не се доверяваш на хората. Според мен се страхуваш.

— От какво? — попита Анна. Почувства се напълно уязвима, изложена на показ, най-вече пред Ричард, и гърлото й пресъхна до болка.

— От самотата. Да, разбирам, че ти звучи смешно, защото без съмнение предпочиташ да си сама, вместо да се омъжиш само и само за да избегнеш самотата. Но аз имам нещо друго предвид. Ти се страхуваш да описваш живота такъв, какъвто действително го виждаш, защото може да се озовеш разголена, уязвима, като се разкриеш.

— О! — хладно възкликна Анна. — Тъй ли мислиш?

— Да. Или ако не се страхуваш, то тогава изпитваш презрение. Когато говорихме за политика, каза, че като си била комунистка, си проумяла, че най-ужасното е, когато политическите лидери крият истината. Каза, че една дребна лъжа може да прерасне в тресавище от лъжи и да отрови всичко останало. Помниш ли? Тогава ти говори надълго и нашироко… Е, добре. Така каза за политиката. Но ти си написала книги, които пазиш само за себе си и никой друг не ги е виждал. Твърдеше, че навсякъде по земята има книги, скрити из чекмеджета, които хората пишат само за себе си… дори в страните, където не е опасно да кажеш истината. Помниш ли, Анна? Ето това показва презрение към хората. — Макар и да не я гледаше, Томи бе обърнал към нея сериозния си мрачен, самовглъбен поглед. Все пак забеляза пламналото й, измъчено лице, но се овладя и неуверено попита: — Анна, ти беше искрена тогава, нали?

— Да.

— Но, Анна, ти би могла, разбира се, да предположиш, че аз ще размишлявам върху думите ти.

Анна притвори за миг очи с болезнена усмивка.

— Изглежда, не съм преценила добре… колко присърце ще приемеш думите ми.

— Ето, пак същото. Като с писането. Че защо да не ги приема присърце?

— Изобщо не знаех, че Анна пише напоследък — твърдо се намеси Моли.

— Не пиша — мигновено възрази Анна.

— Ето пак! — възкликна Томи. — Защо говориш така?

— Помня, че ти казах, че ме е обзело ужасно чувство на отвращение, на безсилие. Може би чисто и просто не желая да предавам тези чувства на другите.

— Ако Анна ти пълни главата с приказки колко отвратително е литературното поприще — смеейки се, каза Ричард, — аз за пръв път няма да споря с нея.

Забележката прозвуча тъй фалшиво, че Томи учтиво я пропусна покрай ушите си, овладя обзелото го чувството за неловкост и продължи:

— Щом изпитваш отвращение, така да бъде. Защо го криеш? Само че ти говореше за отговорност. И аз съм съгласен с теб, защото хората не поемат отговорност един за друг. Казваш, че социалистите са престанали да бъдат морален фактор, поне засега, защото не желаят да поемат морална отговорност. С изключение на малцина. Така каза, нали? Е, и какво? Та ти непрекъснато пишеш в тетрадките си, обясняваш какво мислиш за живота, а после ги заключваш и това не говори за отговорност.

— Мнозина биха казали, че е безотговорно да се внушава на хората отвращение. Или да се сее анархия, обърканост — Анна каза това полу на шега-полуунило и тъжно, сякаш се опитваше да накара Томи да откликне тъкмо на тези нотки в гласа й.

И той начаса реагира, като се затвори, облегна се назад и й даде да разбере, че го е разочаровала. И тя, като всички останали, нямаше как да не го разочарова — това се четеше в кротката му, неизменна, непреклонна поза. Затворен в себе си, той само каза:

— Както и да е, дойдох да ви кажа следното. Бих искал още месец-два да не се занимавам с нищо. В края на краищата това ще струва много по-малко, отколкото ако постъпя в университета, както вие искате.

— В случая не става дума за пари — каза Моли.

— Ще разбереш, че именно за пари става дума — обади се Ричард. — Като промениш намеренията си, ми звънни.

— И без това ще ти звънна — отвърна Томи, отдавайки на баща си дължимото.

— Благодаря — лаконично и мрачно отговори Ричард. Остана миг-два така, ядно усмихнат към двете жени. — Ще се отбия някой ден, Моли.

— Когато пожелаеш — любезно каза Моли.

Той хладно кимна на Анна, постави за миг ръка върху рамото на сина си, който изобщо не реагира, и излезе. Томи тутакси стана и каза:

— Отивам в стаята си — и свел глава, с ръка върху дръжката, се измъкна през открехнатата врата, сякаш просто се измуши от стаята. След малко чуха равномерните му, кънтящи стъпки по стъпалата.

— Значи така! — многозначително изрече Моли.

— Значи как? — попита Анна, готова за отбрана.

— Изглежда, много неща са ставали, докато ме е нямало.

— Преди всичко, изглежда, съм казала на Томи неща, които не е трябвало да казвам. — Анна продължи с усилие: — Да, знам, че искаш да си говорим за творчество и други подобни. Но нещата при мен не стоят така… — Моли просто мълчеше и слушаше скептично, дори враждебно. — Ако свеждах всичко до творчески проблеми, щеше да е много просто, нали? Можем да си водим високоинтелектуални разговори за съвременния роман. — В гласа на Анна се долавяше силно раздразнение и тя се опита да го смекчи с усмивка.

— В такъв случай какво има в ония дневници?

— Не са дневници.

— Все едно какво са.

— Хаос, там е цялата беда.

Анна седеше и гледаше как Моли кърши и сключва дългите си бели пръсти. Ръцете й сякаш казваха: „Защо ми причиняваш това? Но щом държиш, ще го изтърпя.“

— След като си написала един роман, не виждам защо да не напишеш и друг — рече Моли, а Анна избухна в неудържим смях и очите на приятелката й внезапно се напълниха със сълзи.

— Ама аз не се смея на теб.

— Ти просто не разбираш — каза Моли, решена да надвие сълзите — винаги съм искала ти да сътвориш нещо, дори и аз да не успея.

Анна едва не я прекъсна предизвикателно: „Че аз да не съм твой придатък!“, но се усети, че подобно нещо би могла да каже само на майка си, и се овладя. Анна съвсем смътно помнеше майка си — тя бе починала много отдавна. Ала в такива мигове успяваше ясно да си я представи като силна и властна жена, на която трябваше да се противопоставя.

— Толкова се ядосваш на някои неща, че не знам как да започна — изрече Анна на глас.

— Да, ядосвам се, наистина се ядосвам. Ядосвам се, когато хората пропиляват таланта си. Не става дума само за теб, а за много хора.

— Докато те нямаше, се случи нещо, което ме заинтригува. Нали помниш Базил Райън… имам предвид художника?

— Разбира се, познавахме се.

— Е, във вестника се появи съобщение. Там той заявяваше, че повече няма да рисува. Пишеше, че понеже светът е пълен хаос, няма място за изкуство. — Последва дълго мълчание, докато най-после Анна попита: — Това нищо ли не означава за теб?

— Не, особено що се отнася до теб. В края на краищата ти не пишеш някакви си сантиментални романчета. Ти отразяваш действителността.

Анна едва не прихна отново, а каза сдържано:

— Даваш ли си сметка, че много от нещата, които казваме, най-често са несъзнателно подражание? Това, което току-що рече, е ехо от партийни комунистически клишета, при това най-отвратителните. Един господ знае какво означава това отражение, във всеки случай аз не знам. И никога не съм знаела. Ако марксизмът изобщо значи нещо, то един сантиментален роман би трябвало също да отразява действителността, защото чувствата са функция и продукт на обществото… — Тя видя изражението на Моли и млъкна. — Не гледай така, Моли! Каза, че искаш да говоря за тези неща и ето че го правя. А има и нещо друго. Щеше да е прекрасно, ако не бе толкова потискащо. Ето че вече е 1957, много вода изтече и така нататък. И изведнъж в Англия се пръква едно явление в изкуството, което, да пукна, ако изобщо съм могла да предвидя — цели тълпи, които никога не са имали нищо общо с партията, изведнъж надигат глава и заявяват, просто ей така, сякаш току-що сами са го измислили, че малките сантиментални романчета или пиеси не отразявали действителността. С изненада научаваш, че действителността включвала само икономиката или оръжията, покосяващи тези, които се противопоставят на новия ред.

— Не заслужавам подобно отношение само защото не се изразявам добре — бързо-бързо вметна Моли.

— Както и да е, аз съм написала един-единствен роман.

— Да, и какво ще правиш, когато той престане да ти носи пари? Имаше късмет с него, но рано или късно парите ще секнат.

Анна с усилие премълча. Моли се бе озлобила и всъщност казваше, Радвам се, че и ти ще изпиташ тегобите, които тормозят всички ни. Де да не бях придобивала тази способност да долавям абсолютно всичко, до най-малкия нюанс, помисли си Анна. Преди не бих обърнала внимание, а сега всеки разговор, всяка среща е като да пресичаш минирано поле. И защо не мога да приема, че и най-близките приятели понякога ни забиват нож в гърба?

Тя едва не отвърна сухо: „Ще се зарадваш, ако разбереш, че парите едва капят и много скоро ще трябва да си намеря работа.“ Вместо това тя отвърна весело, пренебрегнала скрития смисъл в думите на Моли:

— Да, знам, че много скоро парите ми ще свършат и ще трябва да си намеря работа.

— И нищо ли не направи, докато ме нямаше?

— Без съмнение справях се с доста сложния живот. — Моли пак я погледна скептично и Анна се отказа. Шеговито, но тъжно добави: — Беше лоша година. Между другото за малко да се впуснем в авантюра с Ричард.

— Така си и мислех. Трябва да е била наистина лоша година, щом си могла дори да помислиш за Ричард.

— Знаеш ли, сред висшите среди цари някаква странна анархия. Би се изненадала… Защо никога не говориш с Ричард за работата му? Невероятно наистина.

— Да не искаш да кажеш, че си проявила интерес към Ричард, защото е богат?

— О, Моли! Разбира се, че не. Не! Вече ти казах, че всичко се разпада и руши. Та онези там, горе, не вярват в нищо. Приличат ми на белите в Централна Африка, които навремето казваха: „Ама, разбира се, че след петдесетина години черните ще ни натикат в морето.“ И го казваха весело. С други думи: „Знаем, че това, което вършим, е нередно.“ Само че ги натикаха за много по-малко от петдесет години.

— Кажи за Ричард.

— Заведе ме на официална вечеря. По някакъв повод. Тъкмо бе закупил основния пакет акции на всички предприятия в Европа за производство на алуминиеви тигани, миялни машини или самолетни витла… нещо от този род. Присъстваха четирима магнати с четири мадами. Аз бях едната. Та седях аз там на масата и оглеждах лицата наоколо. Боже мой, беше ужасно. Върнах се към най-примитивния комунистически етап — сещаш се, когато човек смята, че трябва просто да изпозастреля мръсниците — тоест преди още да си проумял, че от другата страна хората са също толкова безотговорни. Та гледах аз тези лица, просто седях и ги гледах.

— Това си го знаем — каза Моли. — Какво е новото?

— Ами отново си припомних всичко. А как само се отнасят към жените си! При това напълно несъзнателно, разбира се. Боже мой, на моменти може и да не сме доволни от живота си, но имаме късмет — в нашите среди хората са поне полуцивилизовани.

— Кажи за Ричард.

— А, да. Не е важно. Някакъв случаен епизод. Изпрати ме до вкъщи с новия си ягуар. Направих му кафе. Беше готов. А аз седях и си мислех: „Ами че той с нищо не е по-лош от някои кретени, с които съм спала.“

— Анна, какво ти става?

— Никога ли не си изпитвала ужасна умора и безразличие към морала? Какво значение има, по дяволите?

— Става дума за начина ти на говорене. Съвсем друг е.

— Сигурно. Но си мисля… щом живеем свободно, като мъжете, защо и да не говорим като тях?

— Защото сме различни. Там е цялата работа.

Анна се изсмя:

— Мъже. Жени. Обвързани. Свободни. Добри. Лоши. Да. Не. Капитализъм. Социализъм. Секс. Любов…

— Анна, какво стана с Ричард?

— Нищо. Правиш от мухата слон. Седях, пиех си кафето, гледах глупавата му физиономия и си мислех, Ако бях мъж, щях да го направя сигурно само защото го мислех за глупав… — е, ако той пък беше жена, де. И изведнъж ме обзе такава досада, такава досада, такава страшна досада. Той я усети и реши да предприеме нещо. Стана и каза: „Е, може би вече е време да се прибирам у дома на «Плейн Авеню» 16, ако е дом.“ Очакваше да му кажа нещо от рода на: „О, не, не те пускам!“ Нали разбираш, горкият женен мъж, с жена и деца. Всички постъпват така. Моля те, съжали ме, трябва да се прибера у дома на „Плейн Авеню“ 16, в скучната, добре обзаведена къща в предградията. Не го каза само веднъж, повтори го три пъти — сякаш изобщо не живее там, не е женен за нея и няма нищо общо с този дом, с малката къщичка на „Плейн Авеню“ 16 и госпожата.

— Ако трябва да бъдем точни, къщата е огромна, в Ричмънд, с две прислужници и три коли.

— Трябва да признаеш, че от него се носи атмосферата на богатите предградия. Всички са така… имам предвид магнатите. Веднага можеш да си представиш скъпата мебелировка и дечицата по пижамки, които слизат да целунат татко за лека нощ. Гадни самодоволни свине…

— Говориш като курва — възкликна Моли, но се усети и се усмихна, изненадана, че е изрекла тази дума.

— Колкото и да е странно, струва ми огромно усилие да не се чувствам така. Те правят ужасно усилие — о, напълно несъзнателно, разбира се, и затова винаги успяват да те накарат да се чувстваш като пачавра. Както и да е… Казах му: „Лека нощ, Ричард, много ми се спи, благодаря ти, че ми показа живота на висшето общество.“ А той стоеше и се чудеше дали да не повтори за четвърти път, Боже мой, трябва да се връщам вкъщи при досадната си съпруга. Чудеше се защо тая несхватлива жена, Анна, е толкова коравосърдечна. После усетих как си каза, Ами естествено, какво друго можеш да очакваш от интелектуалка, жалко, че не поканих някое от другите си момичета. А аз изчаквах — нали знаеш, идва мигът, в който няма как да не си върнат. Той подхвърли: „Анна, трябва повече да се грижиш за себе си, изглеждаш с десет години по-стара, започнала си вече да се сбръчкваш.“ Не му останах длъжна: „Слушай, Ричард, ако ти бях казала: «О, да, хайде в леглото, сега щеше да ми разправяш колко съм красива. Тъй че истината трябва да е някъде по средата…»“

Моли притискаше възглавничка до гърдите си и се смееше.

— Тогава той каза: „Но, Анна, като ме покани да се кача на кафе, би трябвало да знаеш какво означава това. Аз съм темпераментен мъж и или имам връзка с жена, или нямам.“ Изведнъж ми писна от него и му казах: „О, я се разкарай, Ричард, толкова си досаден“… Та вече разбираш, че днес не би могло да няма известно… — дали да го нарека „напрежение“?… — между мен и Ричард.

Моли спря да се смее и заяви:

— Както и да е, ти и Ричард, май и двамата не сте с всичкия си.

— Така е — отвърна Анна напълно сериозно. — Да, Моли, мисля, че малко ми остава да превъртя.

При тези думи Моли стана и бързо каза:

— Ще приготвя нещо за обяд — в погледа й към Анна се четеше вина и разкаяние. Анна също се изправи и каза:

— Ще дойда с теб в кухнята.

— Можеш да ми кажеш клюките.

— О-о-о-х! — нехайно се прозя Анна. — Като си помисля, няма нищо за разправяне. Всичко си е постарому. Съвсем същото.

— За цяла година ли? Ами Двайсетият конгрес. Унгария. Суец. И, то се знае, естественото развитие на човешката душа от едно ниво към друго. Нищо ново ли няма?

В малката, бяла, добре подредена кухня проблясваха редици пъстри чаши, чинии, съдове и капчици пара по стените и тавана. Прозорците бяха замъглени. Фурничката сякаш се тресеше и подскачаше от кипящата в нея топлинна енергия. Моли отвори широко прозореца и ароматът на печено месо се разнесе над влажните покриви и занемарените задни дворчета, а сноп слънчеви лъчи пъргаво отскочи от перваза и се сгуши на пода.

— Ех, Англия, Англия — рече Моли. — Този път завръщането ми бе по-мъчително от всякога. Още на кораба усетих как енергията ми се изпарява. Вчера ходих по магазините и се вглеждах в благите, порядъчни физиономии на хората. Всички толкова мили, толкова порядъчни и толкова ужасно скучни — за миг се загледа през прозореца, после рязко се обърна. — Трябва да се примирим с факта, че и ние, и всичките ни познати сигурно цял живот ще роптаем срещу Англия. И все пак живеем тук.

— Скоро пак ще замина. Ако не беше Томи, още утре щях да тръгна. Вчера бях на репетиция в театъра. Всички мъже в трупата са педали с изключение на един и той е на шестнайсет. Какво да правя тук? Докато бях там, всичко беше наред — мъжете се отнасят с теб като с жена, чувстваш се добре, забравих на колко години съм, за секс и през ум не ми и мина. Имах няколко приятни, леки авантюри, спокойни, без терзания. Но щом стъпиш тук, веднага трябва да се стегнеш и да не забравяш, Внимавай, тези мъже са англичани. С малки изключения. Ставаш напрегнат, раним и непрестанно мислиш за секс. Какво да очакваш от страна, пълна с толкова прецакани хора?

— След седмица-две ще свикнеш.

— Не искам да свиквам. Вече усещам как постепенно започвам да се примирявам. А и тази къща! Пак трябва да се боядисва. Направо не ми се захваща с нищо — боядисване, пердета. Защо тук всичко изисква толкова усилия? В Европа не е така… Там човек спи по няколко часа нощем и е щастлив. А тук спиш и се напрягаш…

— Да, да — през смях отвърна Анна. — Сигурно с години ще си повтаряме все едно и също, щом се върнем отнякъде.

Къщата се разтресе от влака, който премина съвсем наблизо, под земята.

— Трябва да направиш нещо и с тавана — каза Анна, като погледна нагоре.

Къщата бе пострадала при бомбардировките в края на войната и бе стояла необитавана около две години, със стаи, напълно изложени на дъжд и вятър. После бе позакърпена. При преминаването на влаковете се чуваше как мазилката под загладената боя се рони. Напреки по тавана имаше пукнатина.

— По дяволите! — възкликна Моли — Не ми се мисли за това. Но няма как! Защо само у нас хората храбро приемат проблемите и съвсем безропотно влачат хомота си — сълзи замъглиха очите й, тя премига, за да ги спре и се обърна към фурната.

— Защото тук е животът ни. А като сме другаде, не се замисляме.

— Много добре знаеш, че не е точно така. Както и да е. Хайде разправяй бързо новините. След минута ще сервирам обяда. — Сега Моли на свой ред изглеждаше самотна, неразбрана. Ръцете й, сключени в прочувствен стоицизъм, сякаш укоряваха Анна. А Анна си мислеше, Започнем ли старата история „какво-им-става-на-тези-мъже“, няма да се прибера, ще остана за обяд и целия следобед, всички прегради ще паднат и с Моли пак ще се почувстваме съвсем близки, ще преодолеем всички бариери. А на раздяла ще усетим внезапна неприязън, дори злост, защото в края на краищата мъжете, а не жените, са тези, към които изпитваме истинско чувство на привързаност… Анна понечи да седне, готова да се поддаде. Но не го стори. Мислеше, Искам веднъж завинаги да сложа край на това противопоставяне между мъжете и жените, с всичките му жалвания, укори и предателства. Пък и не е честно. Щом сме избрали да живеем по определен начин, съзнавайки и тегобите, или поне осмисляйки ги след време, защо да се оплакваме и хленчим… А и ако не внимавам, с Моли като нищо ще заприличаме на стари моми близначки, които си седят, седят и току кажат: „Помниш ли оня мъж, как му викаха, дето те нагруби, трябва да е било през 1947…“

— Е, хайде, разправяй. — Моли припряно подкани Анна, която вече от доста време се бе умълчала.

— Добре. Доколкото разбирам, не ти се слуша за партийните другари, нали?

— Във Франция и Италия интелектуалците говорят само за Двайсетия конгрес и Унгария, за перспективите и поуките от грешките.

— Тогава ще го подмина, защото и тук е същото, макар че, слава богу, на хората започна да им омръзва.

— Добре.

— Но нека ти припомня трима другари… О, само мимоходом — бързо добави Анна, защото Моли се намръщи. — Трима прекрасни синове на работническата класа, профсъюзни дейци.

— Кои?

— Том Уинтърс, Лен Колхун, Боб Фаулър.

— Познавах ги, разбира се — бързо отвърна Моли. Нямаше човек, когото тя да не познава или да не бе познавала. — И какво за тях?

— Точно преди Конгреса, когато сред редиците ни се чувстваше голямо напрежение заради един или друг заговор, заради Югославия и т.н., се срещнах с тях по „културни въпроси“, както те естествено снизходително предпочитат да казват. Точно тогава аз и някои други като мен отделяхме много време за борба вътре в самата партия — били сме големи наивници, опитвахме се да убедим хората, че е много по-добре да се признаят извращенията в Русия, отколкото да се отричат. Така. Неочаквано получавам писма и от тримата — поотделно, разбира се, никой от тях не знаеше, че и другите са ми писали. Много строги. Всички слухове, че в Москва стават или са ставали мръсни неща или че „Бащицата Сталин“ някога е правил погрешна стъпка, се разпространяват от врагове на работническата класа.

Моли се засмя, но само от учтивост — това й бе познато до болка.

— Почакай, за друго става дума. Работата е там, че писмата бяха досущ еднакви. Като не броим почерка, разбира се.

— Няма що, голяма разлика.

— За забавление преписах на машина и трите писма — при това и трите бяха дълги — и ги сложих едно до друго. Като фразеология, стил, тон бяха съвършено еднакви. Просто няма как да познаеш кое е от Том и кое — от Лен.

— И това за оная тетрадка ли е, за която вие с Томи премълчавате? — хапливо подхвърли Моли.

— Не. Просто исках да разбера нещо. Чакай, не съм свършила.

— Добре де, няма да питам.

— И тогава дойде Конгресът и почти веднага получих още три писма. Истерични, пълни със самообвинения, с чувство на вина и самоунижение.

— И пак ли ги преписа на машина?

— Да. И ги сложих едно до друго. И пак като че бяха написани от един и същи човек. Не разбираш ли?

— Не. Какво се опитваш да ми докажеш?

— Ами изводът се налага от само себе си… Що за стереотип съм аз? От що за безлична организация съм част?

— Гледай ти! От само себе си ли се налага? Не мисля… — Всъщност Моли казваше: „Щом си решила да се изкарваш кръгла нула, твоя работа, но не ме слагай и мен в кюпа.“

Разочарована, тъй като с нетърпение бе очаквала да обсъди с Моли тъкмо споделеното вече прозрение и породените от него мисли, Анна бързо каза:

— Добре де. Стори ми се интересно. Това е, общо взето, друго няма… После настана, тъй да се каже, объркване и някои напуснаха партията. Или по-скоро, всички се отдръпнаха от нея… поне емоционално. И изведнъж, и то в една и съща седмица… — точно това е най-изумителното, Моли!… — Неволно Анна отново потърси съпричастност от страна на Моли. — В една и съща седмица отново получих три писма. Освободени от съмненията, строги и целенасочени. Беше седмицата непосредствено след унгарските събития. С други думи камшикът изплющя и разколебаните начаса скочиха. Тези три писма също бяха абсолютно еднакви… разбира се, не конкретните думи — припряно добави Анна, понеже Моли умишлено гледаше скептично, — а стилът, фразеологията, изреченията. А ония, вторите писма — истеричните, самообвинителните — все едно изобщо не са били писани. Всъщност съм сигурна, че Том, Лен и Боб напълно бяха изтрили от съзнанието си спомена, че изобщо са писали подобно нещо.

— Но ти запази писмата, нали?

— Да, но нямам намерение да ги използвам в съда, ако това имаш предвид.

Моли мудно бършеше чашите с розово-лилава кърпа на райета, като ги вдигаше една по една към светлината, преди да ги постави на масата.

— Толкова ми е писнало, че не желая да се занимавам повече с тези неща.

— Но, Моли, не може така. Толкова години бяхме комунистки, полукомунистки или каквото щеш го наречи. Не може изведнъж да кажем: „О, стига, писна ми вече!“

— Истината е, че действително ми писна. Да, знам, че звучи странно. Преди две-три години се чувствах виновна, ако всяка свободна минута не организирам нещо. Но сега не изпитвам и грам вина, че просто гледам да си свърша работата, а през свободното време си почивам. Нищо не ме интересува вече, Анна. Просто ми е все едно.

— Не става дума за вина. Важното е да си обясним причината.

Моли не отвърна и Анна бързо продължи:

— Искаш ли да ти разкажа за Колонията?

Така наричаха група американци, които живееха в Лондон по политически причини.

— Боже господи, не! И те са ми дошли до гуша! Всъщност какво стана с Нелсън, той ми е симпатичен.

— Пише американския шедьовър. Напусна жена си. Била невротичка. Намери си момиче. Много симпатично. Реши, че и тя е невротичка. Върна се при жена си. Пак реши, че е невротичка. Напусна я. Намери си друго момиче и засега не го мисли за невротичка.

— А другите?

— Горе-долу все същото.

— Да не говорим за тях тогава. Видях и американската колония в Рим. Големи несретници!

— Така е. С кого друг се видя?

— С приятеля ти мистър Матлонг… Помниш ли го? Африканеца?

— Разбира се, че го помня. Сега е в затвора, така че, предполагам, догодина по това време нищо чудно да е министър-председател.

Моли се засмя.

— Видях и приятеля ти, Де Силва.

— Беше ми приятел — отново се засмя Моли, този път като отпор срещу критичните нотки в гласа на Анна.

— Чуй фактите. Върна се в Цейлон с жена си — ако си спомняш, тя не искаше да се връща. Писа ми, защото не получил отговор на писмото до теб. Писа, че Цейлон бил прекрасен, невероятно поетичен и че жена му отново чакала дете.

— Но тя не искаше повече деца.

Внезапно Анна и Моли прихнаха — най-после бяха в хармония.

— А после писа, че му липсвали Лондон и творческата свобода.

— Значи нищо чудно да пристигне всеки момент.

— Вече го направи. Преди няколко месеца. Очевидно е зарязал жена си. Била прекалено добра за него, разправя, ронейки крокодилски сълзи, но не за дълго, тъй като тя е вързана в Цейлон с две деца, без пари, а той е на безопасно разстояние.

— Ти си се виждала с него, нали?

— Да… — Анна не намери сили да разкаже какво се бе случило. Имаше ли смисъл? Накрая пак щяха да стигнат дотам, докъдето си бе дала дума вече да не стигат — до безкрайни приказки със стипчиво-горчив привкус, за това много ги биваше.

— А ти, Анна, как си?

Този път тонът на Моли предразположи Анна и тя веднага каза:

— Майкъл мина да ме види. Преди около месец… — Бе живяла с Майкъл пет години. Връзката им бе приключила преди три, не по нейно желание.

— И как беше?

— О, донякъде все едно нищо не се е случило.

— Разбира се, след като се познавате толкова добре.

— Но се държа… как да кажа, като със скъп стар приятел. Бях тръгнала да излизам и той ме откара. Говореше за някакъв свой колега. Попита: „Помниш ли Дик?“ Странно, че попита дали помня Дик, след като навремето се виждахме толкова често с него. Каза, че Дик си намерил работа в Гана. Взел и жена си. Любовницата му също искала да отиде. „Много са трудни тези любовници“, каза Майкъл и се засмя. Каза го съвсем искрено, разбираш ли, непринудено. И това бе най-обидното. После се сети, че и аз съм му била любовница и се смути, изчерви се и се почувства виновен.

Моли не каза нищо. Внимателно наблюдаваше Анна.

— Това е.

— Мъжете до един са свине — весело поде Моли, за да разсмее Анна.

— Моли! — умолително възкликна Анна.

— Какво? Няма смисъл да говорим, нали?

— Напоследък доста си мислех. Знаеш ли, възможно е да сме допуснали грешка.

— Сериозно? И само една ли?

Анна не отвърна със смях.

— Не, сериозно. Свикнали сме с мисълта, че се справяме с всичко… Слушай, съвсем сериозно говоря. Да… Разтрогва се бракът ни — е, казваме си, бракът ни беше провал, много лошо. Изоставя ни мъж… лошо, казваме си пак, но няма значение. Отглеждаме децата си сами — и какво от това, самоуспокояваме се ние, ще се справим. С години членуваме в Комунистическата партия, а после си казваме — е, допуснахме грешка, много лошо.

— Какво искаш да кажеш? — предпазливо попита Моли.

— А не можем ли да приемем или поне да допуснем, че може да ни сполетят и твърде лоши неща и няма да успеем да ги превъзмогнем? Защото, ако трябва да бъда откровена, не мисля, че съм забравила Майкъл. Съзнавам, че всичко е свършило. О, знам какво би трябвало да кажа — той ме заряза, но какво са пет години в края на краищата, напред към следващата авантюра!

— Точно така, напред към следващата авантюра!

— Но защо хората като нас никога не признават провала си? Никога! Може би щеше да е по-добре, ако си го признавахме. И то не само в любовта и с мъжете. Защо не сме в състояние например да кажем нещо от рода на… ние сме хора, които по историческа случайност са част — само че единствено във въображението си и това е най-важното — от великата мечта, но сега трябва да признаем, че мечтата помръкна, че истината е съвсем различна и че… от такива като нас полза няма. В края на краищата, Моли, не е кой знае каква загуба, ако… шепа хора с определена нагласа заявят, че са вярвали в нещо, но признават провала си. Какво толкова? Не е ли прекалена гордост да не можеш да си го признаеш?

— О, Анна! Говориш така само заради Майкъл. Един ден той може би ще се върне и всичко ще бъде, както преди. А ако не се върне, нямаш причини да се оплакваш. Имаш писателската си дарба.

— Боже мой! — тихо възкликна Анна. — Боже мой! — След миг си наложи отново да заговори спокойно. — Да, невероятно е наистина… Е, вече трябва да тръгвам.

— Нали каза, че Джанет е у приятелка.

— Да, но имам да свърша доста неща.

Целунаха се набързо. С леко, нежно, някак закачливо ръкостискане споделиха усещането, че истинска среща помежду им не се бе състояла. Анна излезе на улицата и се отправи към къщи. Живееше на няколко минути, на „Ърлс Корт“. Преди да свърне към своята улица, тя машинално изключи от съзнанието си всичко наоколо. Отпускаше се напълно не на улицата, нито в сградата, а единствено вкъщи и затова отваряше очи чак когато външната врата на дома й хлопнеше зад гърба й.

Жилището й бе на последните два етажа. Имаше пет стаи — две на долния и три на горния етаж. Преди четири години Майкъл я бе убедил да наеме собствено жилище. Не било добре за нея, бе й казал той, да живее в къщата на Моли и вечно да е под крилото на голямата сестра. На оплакванията, че не може да си го позволи, той отвърна със съвет да дава една от стаите под наем. И тя се премести тук с мисълта, че ще живеят заедно, но малко след това той я заряза. Известно време продължи да живее постарому. В едната голяма стая живееха двама студенти, в другата — дъщеря й, а спалнята и дневната бяха подредени като за двама — за нея и Майкъл. Единият студент напусна, но тя не си направи труда да намери друг на негово място. Спалнята, обзаведена за двамата с Майкъл, й опротивя и тя се пренесе долу в дневната, където спеше и се занимаваше с тетрадките си. Горе все още живееше студентът, младеж от Уелс. Понякога си мислеше как ли изглежда отстрани това, че живее в апартамента с млад мъж. Той обаче беше хомосексуалист и присъствието му не създаваше никакво напрежение. Почти не се виждаха. Анна се занимаваше със своите неща, докато Джанет бе на училище само през няколко пресечки, а когато Джанет се прибереше, тя се посвещаваше на нея. Един път седмично идваше възрастна жена да чисти. От време на време получаваше неголеми суми от единствения си роман „Границите на войната“, който навремето бе станал бестселър и все още й носеше достатъчно средства, за да преживява. Апартаментът й бе хубав — бял, с лъскави подове. Белите перила на стълбите се открояваха изящно на фона на червените тапети.

Такъв, в общи линии, бе животът на Анна. Но само когато бе сама, съвсем сама в голямата стая, тя беше себе си. Стаята бе продълговата, с ниша за тясно легло в края. Около леглото бяха струпани книги, вестници, телефон. На външната стена имаше три големи прозореца. В единия край, близо до камината, беше бюрото с пишещата машина, на която пишеше писма, а понякога, макар и рядко, рецензии за книги и статии. Срещу бюрото имаше дълга черна маса. В едно чекмедже лежаха четирите тетрадки. На масата никога нямаше нищо. Таванът и стените на стаята бяха бели, но опушени от лондонския въздух. Подът бе боядисан в черно. Черна бе и завивката на леглото. Пердетата се открояваха с мекия си червен цвят.

Анна бавно мина покрай трите прозореца, загледана как слабите, безцветни слънчеви лъчи се процеждат през процепите между високите викториански къщи, без да стигат до паважа пред тях. Дръпна пердетата, заслушана в познатото, успокояващо плавно плъзгане на кукичките по корниза и тихото продължително шумолене на тежките копринени дипли. Запали лампата над масата и черната лъскава повърхност блесна, отразявайки червено пламъче от близкото перде. Извади една след друга четирите тетрадки и ги нареди една до друга.

За тези си занимания използваше старомодно въртящо се столче за пиано. Сега тя го вдигна нагоре, почти до нивото на масата и седна, взряла се в четирите тетрадки като изкачил се на планински връх генерал, който наблюдава как войската му се разгръща долу в равнината.