Дорис Лесинг
Златната тетрадка (4)

[Втората тетрадка, червената, започваше направо. На първата страница бе написано Британска комунистическа партия, подчертано два пъти, а отдолу бе добавена датата 3 януари 1950.]

 

 

Миналата седмица Моли пристигна в полунощ, за да ми каже, че на партийните членове разпратили формуляри с молба да попълнят данни за членството си, а накрая имало и раздел „съмнения и колебания“. Моли ми разказа как започнала да попълва на последната точка, като смятала да напише само няколко изречения, но изведнъж се усетила, че е написала „цял трактат — десетки скапани страници“. Изглеждаше разтревожена от собствената си реакция. „От какво всъщност имам нужда? От изповед ли? Както и да е, щом съм го написала, ще го изпратя.“ Казах й, че е луда, ако го направи:

— Представи си какво ще стане, ако някой ден Британската комунистическа партия дойде на власт. Този документ ще стои в архивите и в случай че им потрябват доказателства, за да те обесят, лесно ще ги намерят — ще имат предостатъчно.

Тя ми отвърна с тънката си, едва ли не кисела усмивка — усмихваше ми се така само когато говорех подобни неща. Моли съвсем не е наивна комунистка.

— Много си цинична.

— Знаеш, че е истина — отговорих. — Или би могло да бъде.

— Щом мислиш така, защо говориш за влизане в партията?

Отвърнах:

— А ти защо стоиш там, след като и ти мислиш така?

Тя отново се усмихна, този път не кисело, а иронично, и поклати глава. Постоя известно време с цигара в ръка, умислена.

— Всичко е толкова странно, нали, Анна?

А на сутринта каза: „Послушах те и го скъсах.“

Същия ден ми се обади другарят Джон и ми съобщи, че научил за предстоящото ми постъпване в партията и че другарят Бил, отговорник по културните въпроси, искал да разговаря с мен. „Не е задължително да се срещаш с него, разбира се — бързо добави Джон, — но той каза, че ще му е интересно да се запознае с първия интелектуалец от началото на Студената война, проявил желание да постъпи в партията.“ Язвителните нотки в думите му ми подействаха и заявих, че ще се видя с другаря Бил, макар още да не бях решила окончателно дали наистина да постъпя в партията. Една от причините бе, че мразя да членувам в нещо, което намирам достойно за презрение. Дали пък не беше решаваща втората причина — отношението ми към комунизма е такова, че с никого от познатите ми другари не бих могла да споделя това, в което наистина вярвам? Може пък и да не е така, защото макар месеци наред да си повтарях, че не бих могла да постъпя в организация, която ми се струва непочтена, неведнъж усещах, че съм на косъм от решението да го сторя. И то все в една и съща ситуация — всъщност две. Едната е, когато по една или друга причина се срещам с писатели, издатели и прочие — сиреч с литературния свят. Това е свят толкова превзет, маниерен, класово обусловен, лустросан, дотолкова пропит с недвусмислена комерсиалност, че при всеки досег с него изпитвам желание да постъпя в партията. Другата е, когато видя Моли, втурнала се да организира нещо, преливаща от енергия и въодушевление, или когато, изкачвайки се по стълбите, дочуя гласове от кухнята и вляза там. А вътре всички са толкова дружелюбни, заели се да работят в името на една обща цел. Това не е достатъчно обаче. Утре ще се срещна с този техен другар Бил и ще му кажа, че дълбоко в себе си споделям идеите им, но в партията няма да вляза.

На другия ден.

Разговор на „Кинг Стрийт“. Тесни кантори като клетки зад фасада с железни решетки на прозорците. Толкова пъти съм минавала покрай сградата, но не я бях забелязвала. Решетките предизвикаха у мен два вида чувство — едното на страх от света на насилие. А другото — закрилническо, потребност да защитя организация, която хората замерят с камъни. Качих се по тясното стълбище, замислена върху страха: в Англия, където всичко е толкова завоалирано, че човек трудно си представя реалната власт и насилието, колко ли хора са постъпили в Британската комунистическа партия само защото за тях тя олицетворява реалната, голата власт? Другарят Бил се оказа много млад — евреин, с очила, интелигентен, от работнически произход. Държа се делово и сдържано, говореше хладно, с известно презрение. Интересно, че като долових презрението му, а той го проявяваше съвсем несъзнателно, почувствах смътно желание да моля за извинение, едва не запелтечих. Разговорът бе извънредно делови. Уведомили го, че съм готова да стана член на партията, а аз, макар че бях отишла да му кажа тъкмо обратното, не възразих. Рекох си (може би заради презрителното му отношение): „Е, прав е, просто си гледат работата, а аз се мотая и човъркам съвестта си.“ (Макар, разбира се, да не мисля, че е прав.) На тръгване съвсем неочаквано ми подхвърли: „След пет години вероятно и вие, като всички останали, ще публикувате разобличителни статии в капиталистическия печат какви чудовища сме.“ Под „всички останали“, разбира се, той имаше предвид интелектуалците. Мислеше така заради един разпространяван в партийните среди мит, че интелектуалците непрекъснато влизат и излизат от партията, докато всъщност текучеството се дължи на хора от всички класи и съсловия. Ядосах се. Освен това се и засегнах, а това ме обезоръжи. Казах: „Имате късмет, че съм печена. Ако бях зелен новобранец, отношението ви можеше и да срине илюзиите ми.“ Изгледа ме продължително, хладно, изпитателно, сякаш казваше: Не бих ви казал подобно нещо, разбира се, ако не бях сигурен, че сте печена. Това, от една страна, ме зарадва — вече бях приета в съзаклятието и тъй да се каже, имах право да говоря с тънката ирония и съучастническия тон на посветените. От друга страна, се почувствах напълно изтощена. След като толкова време бях стояла настрани, естествено бях позабравила напрегнатата, саркастична, самоотбранителна атмосфера на най-вътрешните кръгове. Но в миговете, когато желаех да бъда приета в партията, ясно съзнавах същността на тези кръгове. Всички комунисти, които познавам, имам предвид интелигентните, са единодушни относно „центъра“, а именно, че партията се оглавява от шепа сухи бюрократи, които я управляват, и че същинската работа се върши въпреки „центъра“. Така например, когато споделих намерението си да вляза в партията с другаря Джон, той рече: „Ти си луда. Те мразят и презират писатели, които постъпват в партията. Уважават само онези, които не членуват в нея.“ Под „те“ разбираше центъра. Каза го на шега, разбира се, но шегата бе много показателна. В метрото зачетох вечерния вестник. Нападки срещу Съветския съюз. Твърденията звучат правдоподобно, но от тона — злобен, злорадстващ, тържествуващ — направо ми се доповръща и изпитах задоволство, че съм влязла в партията. Прибрах се у дома и потърсих Моли. Беше излязла и прекарах няколко мъчителни часа, през които непрекъснато се питах защо влязох. Тя се прибра и й разказах всичко, като добавих:

— Най-смешното е, че се канех да се откажа, а въпреки това влязох.

Тя ми отвърна с възкиселата си усмивка (тази усмивка се появява само при политическите ни спорове, иначе Моли не е кисел човек):

— И аз влязох против волята си. — Никога не ми бе загатвала подобно нещо, толкова предана беше на идеята, и сигурно съм изглеждала учудена, защото добави: — Е, щом си вече член, мога да ти кажа. — С други думи външен човек не бива да знае истината. — Толкова дълго бях близо до партийните среди, че… — Но дори и сега тя не можеше да заяви направо: „Знаех прекалено много, за да искам да вляза.“ Усмихна се или по-скоро направи гримаса: — Започнах работа в оня комитет за мира, защото вярвах в каузата. Всички останали бяха партийни членове. Един ден онази кучка Елън ме попита защо аз не съм. Отговорих й шеговито — грешка, защото тя се вбеси. След няколко дни ми каза какви слухове се носели за мен — че съм била агент, понеже не съм член на партията. Допускам, че тя ги бе пуснала. Но смешното е, че ако наистина бях агент, непременно щях да съм партийка, но тогава толкова се разстроих, че моментално отидох и сложих подписа си… — Тя продължаваше да седи все така с цигара в ръка и нещастен вид. После добави: — Направо невероятно, нали? — И отиде да си легне.

 

 

Стана точно, както предполагах — казвам открито какво мисля по политически въпроси само пред хора, напуснали партията. Те са искрено толерантни към мен — приемат постъпването ми в партийните редиците като залитане и незначително отклонение.

 

 

Обядвах с Джон за първи път след постъпването ми в партията. Започнах да говоря — както с приятелите си, бивши партийни членове — съвсем открито за случващото се в Съветския съюз. Джон машинално започна да защитава Съветския съюз, направо влудяващо. Но тази вечер бях на вечеря с Джойс, която е от обкръжението на „Ню Стейтсман“. Тя започна да напада Съветския съюз. И аз механично се заех да го защитавам, въпреки че се влудявам започнат ли други да го правят. Тя не отстъпи от своето. Аз също. Озовала се в компанията на комунист, тя пусна в употреба определени клишета. Отговорих й със свои. На два пъти се опитах да сменя темата. Напразно. Атмосферата бе нажежена и враждебна. Тази вечер, когато Майкъл се отби, му разказах за срещата си с Джойс. Добавих, че макар да сме стари приятелки, сигурно повече няма да се виждаме. Въпреки че не бях променила позицията си по който и да било въпрос само защото съм станала член на партията, за нея се превърнах в олицетворение на организация, към която тя има определено отношение. И предизвиква у мен съответната реакция. А Майкъл възкликна: „Че какво друго очакваше?“ Каза го като емигрант от Източна Европа, бивш революционер, кален в истински политически битки. Каза го пред мен, изпадналата в ролята на „политически наивник“, а аз му отговорих подобаващо, като наговорих куп либерални нелепости. Интересно наистина — как влизаме в различни роли, как играем.

 

 

Процесът на Джак Бригс. Журналист от „Таймс“. Напуска вестника в началото на войната. Тогава аполитичен. По време на войната работи за британското разузнаване. Силно повлиян от комунистите, с които се среща, бързо се ориентира наляво. След войната на няколко пъти отказва да приеме високоплатени служби в консервативни издания и работи срещу ниско заплащане в ляв вестник. По-скоро приблизително ляв, защото когато Бригс реши да напише статия за Китай, опората на левите сили, Рекс така извъртя нещата, че Бригс трябваше да напусне. И остана без никакви средства. Точно тогава, когато във вестникарските среди го смятаха за комунист и никъде не го приемаха на работа, името на Бригс нашумя във връзка с Унгарския процес, като британски агент, участвал в антикомунистическа конспирация. Срещнах го случайно, беше ужасно потиснат — и в партията, и в близките до нея среди се носеха слухове, че е „капиталистически шпионин“, и то открай време. Приятелите му станаха подозрителни. Среща на писателската група. Обсъдихме въпроса и решихме да се обърнем към Бил, за да се сложи край на отвратителната кампания. Двамата с Джон се срещнахме с Бил и му казахме, че е повече от очевидно, че е невъзможно Джак Бригс да е агент, настоявахме да направи нещо. Бил бе благоразположен, любезен. Каза, че „ще проучи въпроса“ и ще ни уведоми. Зачакахме да го „проучи“. Знаехме, че това значи обсъждане на по-високо ниво в партията. Никаква вест от Бил. Минаха седмици. Обичаен партийно-административен подход — появят ли се трудности, нещата се оставят на самотек. Отново се срещнахме с Бил. Извънредно любезен. Каза, че не могъл да направи нищо. А защо? „Ами в случаи като този, когато съществуват известни съмнения…“ Двамата с Джон кипнахме, попитахме дали той самият смята, че е възможно Джак някога да е бил агент. Бил се подвоуми, впусна се в дълги, очевидно неискрени тиради за вероятността абсолютно всеки да стане агент, „включително и аз“. Последва сияйна приятелска усмивка. С Джон си тръгнахме потиснати, ядосани — дори на себе си. Решихме да се срещнем лично с Джак Бригс и настояхме и другите да направят същото, но слуховете и злобните клюки продължиха. Джак Бригс бе в дълбока депресия, а и в пълна изолация както отляво, така и отдясно. По ирония на съдбата само три месеца след разправията с Рекс относно статията за Китай, която той бе намерил за „комунистическа по дух“, порядъчните вестници започнаха да поместват статии в същия дух, при което Рекс, смелчагата, реши, че е дошъл моментът да публикува статия за Китай. Покани Джак Бригс да я напише. Джак, унил и отчаян, отказа.

Такава бе историята — в повече или по-малко мелодраматични вариации — на всички интелектуалци по онова време, свързани пряко или косвено с комунистическото движение.

 

 

Много рядко пиша в тази тетрадка. Защо? Забелязвам, че каквото и да напиша, все звучи критично към партията. Но продължавам да членувам в нея. Моли също.

* * *

Вчера в Прага обесиха трима приятели на Майкъл. Цяла вечер ми говори и не млъкна — или по-скоро говори на себе си. Обясняваше, първо на първо, защо е невъзможно тези хора да са предатели на комунизма. После обясни с голяма политическа вещина защо е невъзможно партията да скроява лъжливи обвинения срещу невинни хора, за да ги изпрати на бесилката. И че тези тримата нищо чудно да са се забъркали, без да си дават сметка, в „реални“ антиреволюционни дела. Говори, говори, говори, без да спира, докато най-накрая казах, че трябва да си лягаме. Цяла нощ плака насън. Непрекъснато се стрясках и го чувах да стене, а възглавницата му бе мокра от сълзи. Сутринта му казах, че е плакал през нощта. Той се ядоса — на себе си. Когато тръгна на работа, имаше вид на старец с набръчкано, посивяло лице. Само ми кимна разсеяно за довиждане — напълно се беше затворил в себе си, обсебен от собствените си мъчителни въпроси. Междувременно оказвам съдействие за петиция в подкрепа на семейство Розенберг^[1]. Изключено е да накарам друг, освен членуващите в партията или близки до идеите й интелектуалци, да я подпише. Не е като във Франция. Атмосферата в тази страна коренно се промени през последните две-три години — изпълнена е с напрежение, страх, подозрение. Трябва ни още съвсем малко и като нищо ще изгубим равновесие и ще изпаднем в наш вариант на маккартизма^[2]. Постоянно ме питат — дори хора от партията, да не говорим за „порядъчни“ интелектуалци — защо участвам в петиция в защита на семейство Розенберг, а не в защита на хората, осъдени по скалъпени обвинения в Прага. Невъзможно ми е да дам друг разумен отговор освен този, че някой все пак трябва да призове за справедливост към Розенберг. Обзема ме отвращение — и към себе си, и към тези, които отказват да подпишат петицията за Розенберг, имам чувството, че живея в атмосфера на недоверчивост и отвращение. Тази вечер Моли заплака, съвсем неочаквано — седеше на леглото ми, разправяше как е минал денят й и изведнъж заплака. Безмълвно, безпомощно. Плачът й ми напомни нещо, но не можех да се сетя какво… Ама, разбира се, Мерироуз — тя седеше в голямата зала на „Машопи“ и с обляно в сълзи лице каза: „Вярвахме, че всичко ще бъде красиво, а сега вече знаем, че това е невъзможно.“ Моли плачеше по същия начин. А на пода се валяха вестници със съобщения за Розенберг и за събитията в Източна Европа.

 

 

Екзекутираха семейство Розенберг на електрическия стол. Цяла нощ бях като болна. Сутринта се събудих с въпроса: защо толкова страдам за тях, а същевременно се чувствам само потисната и безпомощна, когато става дума за скалъпените процеси в комунистическите страни? Отговорът ми звучи парадоксално. Чувствам се отговорна за това, което става на Запад, но не и за онова, което се случва оттатък. И все така още членувам в партията. Споделих нещо от този род с Моли, а тя ми отговори много припряно и делово (потънала е до гуша в организирането на някакво мероприятие): „Да, разбирам, но съм заета.“

* * *

Кьостлер^[3]. В съзнанието ми са се запечатали думите му, че всеки комунист на Запад, който не е напуснал партията след определена дата, е останал там заради лични съображения. Или нещо от този род. И така, задавам си въпроса какви са моите лични съображения. А те са, че макар и по-голямата част от критиката към Съветския съюз да отговаря на истината, сигурно мнозина очакват времето, когато отново ще могат да обърнат днешните процеси там към истинския социализъм. Досега не съм формулирала толкова ясно мотивите си. Разбира се, не бих могла да споделя това с никой партиен член, макар че го обсъждам с бивши членове на партията. Ами ако всички партийни членове, които познавам, имат лични съображения, несподелени с никого, и то коренно различни? Попитах Моли. Тя ме сряза: „За какво ти е да четеш тази свиня Кьостлер?“ Тази й реплика бе толкова различна от обичайния й начин на говорене — независимо дали за политика или за нещо друго — че се изненадах и се опитах да го обсъдя с нея. Но тя е много заета. Когато организира нещо (в момента урежда голяма художествена изложба на творби от Източна Европа), е погълната изцяло от работата си и нищо друго не я интересува. Влиза в съвсем различна роля. Днес ми хрумна, че когато разговарям с Моли по политически въпроси, никога не съм сигурна коя от двете личности у нея ще ми отговори — лаконичната, мъдрата, ироничната, политически мислещата или политическата фанатичка, която звучи маниакално в буквалния смисъл на думата. У себе си усещам същото раздвоение. Например срещнах редактора Рекс на улицата. Беше миналата седмица. Поздравихме се и забелязах как по лицето му пробяга критична злоба, и усетих, че ще пусне някоя подигравка по адрес на партията. Усетих също, че ако действително го направи, ще се обявя в защита. Но нямах сили да чуя нито злобната му забележка, нито своя глуповат отговор. Затова си измислих някакво оправдание и отминах. Цялата беда е там — нещо, което не съзнаваш при постъпването си в партията, че не след дълго започваш да се срещаш единствено с настоящи или бивши комунисти и с никого, който да е в състояние да разговаря без онази отвратителна дилетантска злоба. Така човек се изолира. Затова и ще напусна партията, разбира се.

 

 

Гледам какво съм написала вчера — ще напусна партията. Питам се кога и по какъв повод.

 

 

Обядвах с Джон. С него рядко се срещаме и винаги сме на косъм от политическа кавга. Като хапнахме, той рече: „Причината, поради която не напускаме партията, е, че не можем да кажем сбогом на идеалите си за по-добър свят.“ Порядъчно банално. Но и интересно, защото е показателно доколко той, а явно и аз вярваме, че единствено Комунистическата партия може да направи света по-добър. Но с Джон не вярваме в подобни неща. Тези му думи обаче ме поразиха най-вече с това, че противоречат на всичко, което бе казвал до този момент. (Аз твърдях, че пражката история е скалъпена, а той заявяваше, че макар и да допуска „грешки“, партията не може умишлено да действа така цинично.) Прибрах се вкъщи с мисълта, че при постъпването ми в партията някъде дълбоко в съзнанието ми е имало стремеж към цялост на съществуванието, към различен от сегашния ни раздвоен, раздробен, неудовлетворителен начин на живот. А с постъпването ми в партията това раздвоение само се засили, но не защото членувах в организация, чиито принципи отначало докрай — поне на книга — отричат същината на обществото ни, а поради далеч по-дълбоки причини. Или поне — по-трудно разбираеми. Помъчих се да ги определя, но в главата ми цареше хаос, чувствах се объркана и изтощена. Майкъл се прибра се, беше много късно. Казах му какво се опитвам да си изясня. В края на краищата той е психоаналитик, лечител на човешката душа. Той ме погледна сдържано и иронично: „Скъпа Анна, човешката душа, дори затворена в кухнята или, да речем, разположена на двойно легло, е вече достатъчно сложно нещо и ние почти нищо не знаем за нея. А ти си седнала да се тревожиш, че не разбираш човешката душа в условията на световна революция.“ Така че престанах да мисля по този въпрос, и то с радост, но тази радост събуди у мен чувство на вина.

 

 

Заминах с Майкъл за Берлин. Той търсеше стари приятели, пръснати от войната незнайно къде. „Едва ли са живи“ — каза той с глас, с който говореше отскоро, съзнателно равен, лишен от чувство. Заговори с този глух глас по време на пражкия процес. Източен Берлин е ужасен град — студен, сив, целият в развалини, но най-ужасно е усещането за липса на свобода, като невидима отрова то се стеле навред. Най-значителното нещо, което ни се случи там: Майкъл случайно срещна свои познати отпреди войната. Те го поздравиха толкова враждебно, че втурналият се към тях Майкъл се дръпна и се сви в себе си като в мидена черупка, като видя враждебните им лица. Реагираха така, понеже знаеха, че Майкъл е бил приятел с обесените в Прага или поне с трима от тях. Те бяха предатели — значи и той е предател. Майкъл се опита кротко и вежливо да ги заговори. Приличаха на глутница кучета или на зверове, изправени пред опасност, притискащи се един о друг, за да се отърсят от страха. Никога не съм виждала подобно нещо — толкова страх и омраза, изписани върху човешко лице. Една жена от групата с пламнали от гняв очи каза:

— Как се чувстваш, другарю, в този скъп костюм?

Майкъл винаги носи конфекция, не харчи пари за дрехи.

— Слушай, Ирен — отвърна той, — в Лондон по-евтин костюм не намерих.

Лицето й стана непроницаемо от недоверие, тя хвърли поглед към спътниците си, а после тържествуващо попита:

— Защо си дошъл тук, да сееш капиталистическата зараза ли? Знаем, че ходите в дрипи и няма какво да си купите.

Отначало Майкъл се стъписа, после допълни, все така иронично, че дори Ленин е допускал възможността едно новообразувано комунистическо общество да изпита недостиг от потребителски стоки.

— Докато Англия, както се надявам, знаеш, Ирен, е една много стабилна капиталистическа страна, доста добре снабдена с всякакви стоки.

Тя направи някаква гримаса на гняв или омраза. После се врътна и отмина, последвана от спътниците си. Майкъл само отбеляза: „А някога беше интелигентна жена.“ По-късно се шегуваше с този случай, но гласът му звучеше уморено и унило. Така например веднъж ми каза: „Само като си помислиш, Анна, колко комунисти са умрели геройски, за да изградят общество, в което другарката Ирен може да плюе по мен просто защото моят костюм е малко по-хубав от костюма на мъжа й.“

 

 

Днес почина Сталин. С Моли седяхме в кухнята съкрушени. Аз непрестанно повтарях:

— Непоследователни сме. Трябва да сме доволни. От колко месеца повтаряме, че той трябва да умре.

Тя отговори:

— О, не знам, Анна, може и да не е знаел за ужасните неща, които са ставали. — А после се засмя и добави: — Всъщност съкрушени сме, защото ни е сковал страх. По-добре познатото зло.

— Ами, по-лошо не може да стане.

— Че защо не? Всички ние някак сме убедени, че нещата ще се оправят. Откъде накъде? Понякога ми се струва, че навлизаме в нов ледников период на тирания и терор. Кой може да го предотврати? Ние ли?

Когато Майкъл се прибра по-късно, споделих с него какво е казала Моли — че Сталин може и да не е знаел, защото ми се струваше много странно, че всички изпитваме такава нужда от велик човек и постоянно подхранваме илюзиите си за него, напук на всички доказателства. Майкъл изглеждаше уморен и мрачен. И за мое голямо учудване каза: „Ами може и така да е, знае ли човек? Там е работата — всичко може да е вярно, никога не се знае абсолютната истина за нищо. Всичко е възможно в този смахнат свят, всичко.“

Изрече тези думи с пламнало и съкрушено лице. Гласът му беше все тъй безизразен, както звучеше напоследък. По-късно допълни: „Е, сега се радваме, че е умрял. Но когато бях млад и живеех с политиката, за мен той беше велик човек. Впрочем за всички ни беше велик човек.“ После се опита да се усмихне и добави: „В края на краищата няма нищо лошо да мислиш, че велики хора съществуват.“ А след това закри очи с ръка — непознат за мен жест — сякаш светлината му пречеше. После рече: „Боли ме главата. Хайде да си лягаме, а?“ Не се любихме, когато си легнахме, а кротко лежахме един до друг, без да говорим. В съня си той пак плака и аз току го събуждах, за да прогоня кошмарите му.

 

 

Междинни избори. Северен Лондон. Кандидатите — консерватор, лейбърист и комунист. Лейбъристко място, но с по-малко мнозинство от предишните избори. Както обикновено, дълги спорове сред комунистите дали е редно да се разцепва лейбъристкия вот. Присъствах на няколко. Протичат по един и същи начин. Не, не искаме да разцепваме вота, по-добре е да вкараме лейбърист, отколкото тори. От друга страна, щом вярваме в политиката на Комунистическата партия, трябва да се опитаме да вкараме нашия кандидат. Но знаем, че кандидат на Комунистическата партия няма никакъв шанс. Продължаваме да се чувстваме в безизходица, но пристига емисар от центъра и ни казва, че не бива да се примиряваме с мисълта за малочислеността на Комунистическата партия, че това е пораженска политика, че трябва да се борим на изборите така, сякаш сме убедени, че ще ги спечелим. (Но ние знаем, че няма да ги спечелим.) Тъй че борбената реч на човека от центъра, макар и вдъхновяваща всеки за усилена работа, не решава основния проблем. И на трите дискусии, на които присъствах, съмненията и колебанията ми бяха разсеяни… с шега. О, да, шегата е много важна в политиката. А и я пусна човекът от центъра: „Спокойно, другари, ще загубим всичко, което сме вложили, и няма да съберем достатъчно гласове, за да разцепим лейбъристкия вот.“ Следва смях на облекчение и събранието приключва. Всъщност тази шега, която напълно противоречи на официалната политика, отразява настроението на всеки от нас. Следобед участвах в три предизборни агитации. Агитационният пункт е в дома на един другар от квартала. Кампанията е организирана от вездесъщия Бил, който живее в този избирателен район. Само десетина домакини са свободни да агитират следобед — мъжете им се прибират вечер. Всички се познават и изобщо намирам, че атмосферата е прекрасна — хора, които работят заедно за обща цел. Бил е блестящ организатор, всичко е обмислено до най-малката подробност. Чаши чай и разговори за хода на нещата, преди да сме провели предизборната си агитация. Това е работнически квартал. „Тук партията има силна подкрепа“ — гордо заявява една жена. Връчват ми над двайсет картона с имена на вече агитирани хора, на които е написано „несигурен“. Задачата ми е да се срещна отново с тях и да ги убедя да гласуват за КП. На излизане от агитационния клуб дочувам, че се обсъжда облеклото на агитаторите — повечето от жените, които агитират, се обличат доста по-добре от жените в района.

— Според мен не бива да се обличаме по-различно от друг път — казва една, — защото ще изглежда, че лъжем.

— Да, ама ако се появиш на вратата много издокарана, те се затварят в себе си.

Другарят Бил, засмян и добродушен — същата енергия и добродушие излъчва и Моли, когато е погълната от конкретни подробности на работата си, казва:

— Важно е работата ни да дава резултати.

Две жени го скастрят, че не е честно.

— Трябва да бъдем честни във всичко, което вършим, иначе няма да ни вярват.

Имената, които са ми дали, са на хора от различни краища на работническия квартал. Много грозен район с еднотипни, малки, бедни къщички. Гарата е на половин миля и всичко наоколо е обвито в гъст пушек. Отгоре са надвиснали гъсти черни облаци, а пушекът потъва в тях. Входната врата на първата къща е избеляла и напукана. Мисис С., повехнала жена с развлечена вълнена рокля и престилка. Има две малки момченца, добре облечени и гледани деца. Казвам й, че съм от КП. Тя кимва. Започвам:

— Доколкото разбирам, не сте решили дали да гласувате за нас.

Тя:

— Нямам нищо против вас. — Казва го от учтивост, не враждебно. Добавя: — Госпожата, която дойде миналата седмица, остави една книга. — (Брошура.) Най-после казва: — Но ние винаги сме гласували за лейбъристите, мила.

Задрасквам „несигурен“, пиша лейбъристка и продължавам. Следващият дом е на кипърец. Къщата още по-бедна, млад човек с измъчен вид, хубаво мургаво момиче, малко бебе. Почти никакви мебели. Отскоро са в Англия. Става ясно, че бележката „несигурни“ означава, че не е ясно дали изобщо имат право да гласуват. Обяснявам, че имат. И двамата много мили, но нетърпеливи да си тръгна, бебето плаче, напрегната и тревожна атмосфера. Мъжът казва, че няма нищо против комунистите, но не обича руснаците. Имам чувството, че няма да си направят труда да гласуват, но оставям „несигурни“ в картона и продължавам нататък. Добре поддържан дом, група издокарани младежи отпред. Подсвирквания и дружелюбни подмятания при появата ми. Обезпокоявам домакинята, която е бременна и си почива. Преди да ме покани вътре, напомня укорително на сина си, че е обещал да напазарува. Той й отговаря, че ще отиде след малко — хубаво, яко момче, около шестнайсетгодишно, добре облечено — за разлика от родителите си, всички деца в района са облечени добре.

— Какво желаете? — пита ме тя.

— Аз съм от КП… — обяснявам й.

Тя казва:

— Да, преди вас идваха и други. — Учтива, но безразлична. От разговора става ясно, че трудно може да изрази съгласие или несъгласие за нещо. Заявява, че мъжът й винаги гласувал за лейбъристите, а тя постъпвала, както й нареди той. Като ме изпраща, изкрещява отново на сина си, но той, ухилен, се измъква с приятелите. Тя вика след него. Но в цялата сцена има добронамереност — всъщност тя не очаква той да й напазарува, хока го по принцип, а той приема това за естествено и не се сърди. В следващата къща жената веднага най-настоятелно ми предлага чай и заявява, че обичала изборите, тогава „хората непрестанно се отбиват на приказка.“ Накратко казано, чувства се самотна. Говори, говори, не млъква за личните си проблеми, говори с равен, монотонен, измъчен глас. (От всички къщи, които посетих, тази като че таеше най-много страдание и болка.) Каза, че имала три малки деца, чувствала се отегчена, искала да се върне на работа, мъжът й не й давал. Говори, говори непрекъснато, обсебена от нуждата да говори, и аз стоях близо три часа, не можех да си тръгна. Когато най-после я попитах дали ще гласува за КП, тя каза: „Щом така искаш, добре, мила“ — както сто на сто е отговаряла на всички агитатори. Но добави, че мъжът й винаги гласувал за лейбъристите. Промених думата „несигурна“ на лейбъристка и продължих нататък. Същата вечер към десет часа занесох обратно всички картони с трите промени на „лейбъристка“ и ги връчих на другаря Бил. Казах:

— Имаме някои доста оптимистично настроени агитатори.

Той прегледа картоните без коментар, постави ги обратно на съответното място и заяви високо, за да чуят и влизащите агитатори:

— Имаме сериозна подкрепа на политиката си, ще вкараме нашия кандидат.

С агитация се занимавах общо три следобеда, като в другите два случая посещавах хора за първи път, а не „несигурни“. Двама души щяха да гласуват за КП, и двамата — партийни членове, а всички останали — за лейбъристите. Пет самотни жени бавно и безропотно полудяваха в своята самота въпреки съпрузите и децата си или може би тъкмо поради тях. И петте излъчваха една и съща неувереност — съмнение в себе си. Чувстваха вина, че не са щастливи. И петте изрекоха едни и същи думи: „Изглежда нещо в мен не е наред.“ Когато се върнах в агитационния пункт, споменах за тези жени пред отговорничката този следобед. Тя каза:

— Да, винаги когато ходя на агитация, доста се разстройвам. Тази страна е пълна с жени, които полудяват в абсолютна самота. — Замълча за миг, после добави някак агресивно: — Другата проява на съмнението в себе си и на чувство за вина у жените, с които бях разговаряла. И аз бях като тях, преди да вляза в партията и да намеря цел в живота.

Непрекъснато мисля за тези неща — в действителност тези жени са ми по-интересни, отколкото изборната кампания. Изборен ден: печели Лейбъристката партия, с по-малко отпреди, но мнозинство. Комунистическият кандидат губи залога. Следва нова шега. (В агитационния клуб шегобиецът е другарят Бил.) „Ако бяхме спечелили още две хиляди гласа, лейбъристкото мнозинство щеше да е застрашено. Всяко зло за добро.“

 

 

Джийн Баркър. Жена на дребен партиен деятел. На 34 години. Дребна, мургава, пълничка. Невзрачна. Мъжът й се държи покровителствено с нея. Погледът й неизменно е добродушен, но напрегнат, питащ. Събира партийния членски внос. По рождение голяма бъбрица, направо не млъква, но в начина й на говорене има нещо много интересно — никога не знае какво ще каже, докато не се чуе да го изрича, така че тя непрекъснато се изчервява, спира на средата на думата, обяснява какво е искала да каже или нервно се смее. Или, свъсила вежди озадачено, се сепва насред изречението, сякаш иска да каже: „Нима наистина мисля така?“ Затова винаги докато говори, има вид и на слушател. Започнала да пише роман, но нямала време да го довърши. Досега не съм срещала член на партията, който да не е започнал, написал или да не възнамерява да напише роман, разказ или пиеса. Смятам, че това е нещо необичайно, но не мога да си го обясня. Поради словесната си невъздържаност, която стряска хората или ги кара да се смеят, Джийн започва постепенно да се превръща в клоун или общопризнат смешник. Напълно е лишена от чувство за хумор. Но когато чуе някоя своя забележка, която изненадва и самата нея, от опит знае, че хората или ще се разсмеят, или ще се разстроят, тъй че самата тя се засмива озадачено и нервно, а после бързо отминава темата. Има три деца. Двамата с мъжа й са много амбициозни по отношение на децата и постоянно ги насърчават в училище, за да ги приемат след време в реномирани учебни заведения. Малките подробно са запознати с партийната „линия“, с условията в Русия и какво ли още не. В присъствието на чужди хора са затворени и винаги нащрек, понеже съзнават, че са от „малцинството“. Но пред комунисти са склонни да проявяват партийните си познания, а родителите им ги гледат с гордост.

Джийн е управител на стол. Работи от зори до мрак. Поддържа и апартамента, и децата, и себе си много добре. Секретарка е на местната партийна организация. Не е доволна от себе си. „Не върша достатъчно работа, искам да кажа партийните ми ангажименти не са големи, чувствам се отегчена просто, работа на писарушка, като в канцелария, съвсем механична.“ Нервно се смее. „Джордж (мъжът й) казва, че имам неправилно отношение, но не виждам защо трябва винаги да се кланям. Искам да кажа, другарите често грешат, не е ли така?“ Смее се. „Реших, за разнообразие, да се захвана с нещо полезно.“ Смее се. „Искам да кажа, нещо по-различно. В края на краищата дори най-отговорните другари говорят за сектантство, нали… да, разбира се, най-отговорните другари трябва първи да говорят за това…“ Смее се. „Макар че на практика не е така… Както и да е, реших за разнообразие да се захвана с нещо полезно.“ Смее се. „Искам да кажа, нещо по-различно. Тъй че всяка събота следобед преподавам на група умствено изостанали деца. Нали някога бях учителка. Подготвям ги за изпит. Не, не партийни деца, най-обикновени деца.“ Смее се. „Петнайсетина. Много трудна работа. Джордж ми разправя, че ще е по-добре да обучавам партийни членове, но аз исках да се захвана с нещо полезно…“ И така нататък в този дух. В Комунистическата партия членуват предимно хора без специална политическа нагласа, а със силно развито чувство за обществен дълг. Освен това там влизат и самотници — партията е тяхното семейство. Миналата седмица Пол, поетът, се напи и каза, че му дошло до гуша от партията и бил отвратен от нея, но бил постъпил през 1935 и ако я зарежел, това означавало да зареже „целия си живот“.