Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Notebook, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
1 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Дорис Лесинг

Заглавие: Златната тетрадка

Преводач: Весела Кацарова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: „Летера“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Абагар“ АД

Редактор: Ирина Васева; Елена Алекова

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Жанет Желязкова

ISBN: 978-954-516-767-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4401

История

  1. — Добавяне

[Продължение на синята тетрадка, без дати:]

 

 

Много хора, чули, че стаята ми горе е свободна, се обаждат да ме питат за нея. Досега казвах, че няма да я давам под наем, но имам нужда от пари. Дойдоха да я огледат две млади бизнес дами, разбрали от Айвър, че имам свободна стая. И тогава почувствах, че не искам наемателки. Джанет, аз, двете млади дами — не исках жилището ми да е пълно с жени. Идваха и мъже. Двама от тях на мига подредиха всичко — ти и аз сами в това жилище — и веднага ги отпратих. Други трима пък, неудачници и бездомници, си търсеха майка и усетих, че няма да мине и седмица, и ще се наложи да се грижа за тях. Тогава реших повече да не давам стаи под наем. Ще си намеря работа, ще се преместя в по-малко жилище, все нещо ще измисля. Междувременно Джанет започна да подхвърля: жалко, че Айвър ни напусна, дано намерим някой добряк като него и неща от този род. Изведнъж като гръм от ясно небе ми дойде желанието й да постъпи в училище с пълен пансион. Приятелка от сегашното й училище отивала там. Попитах я защо го иска и тя ми отвърна, че желаела да има край себе си момичета, с които да си играе. Изведнъж се натъжих, почувствах се отритната, а после се ядосах на себе си, че изпадам в подобно състояние. Казах й, че ще обмисля идеята — пари, практически проблеми. А всъщност исках да обмисля характера на Джанет и какво ще е най-подходящо за нея. Често съм си мислела, че ако не ми беше дъщеря (нямам предвид, че съм я родила, а че съм я отгледала), тя би била най-обикновеното дете на света. И е такава по природа, независимо от привидната й оригиналност. Въпреки въздействието, което й е оказал домът на Моли, въпреки продължителната ми връзка с Майкъл, а после изчезването му от хоризонта, въпреки че е плод на това, което обикновено се нарича „разбит брак“, когато се вглеждам в нея, виждам преди всичко очарователното, нормално интелигентно момиченце, по природа създадено за нормален живот, без особени проблеми. Едва се въздържах да не напиша: „Надявам се да е така.“ Защо ли? Не си падам особено по хора, които не експериментират с живота си, съзнателно не пробват гранични състояния, но когато става дума за собственото ти дете, трудно приемаш такива неща. Когато Джанет каза: „Искам да постъпя в училище с пълен пансион“, с очарователния си троснат тон, с който ми говори сега, когато се опитва да влезе в ролята на жена, тя всъщност ми казва: „Искам да бъда най-обикновена и нормална.“ Просто ми заявява: „Искам да се измъкна от разните усложнения.“ Струва ми се, че е така, защото вероятно съзнава, че депресията ми се задълбочава. Вярно, че когато съм с нея, прогонвам уплашената и застинала Анна. Но тя навярно долавя присъствието й Разбира се, освен всичко останало, не искам Джанет да замине и защото край нея аз съм нормална. Когато съм с нея, трябва да съм естествена, мила, отговорна, така че тя ме закотвя в нормалната ми същност. А като отиде в онова училище…

Днес тя отново ми каза:

— Когато постъпя в онова училище, искам да съм с Мери. (Приятелката й.)

Казах й, че трябва да се изнесем от този голям апартамент, да намерим по-малък и да си потърся работа. Но не е задължително това да стане веднага. За трети пореден път филмова компания закупува правата за „Границите на войната“, но няма да излезе нищо. Поне така се надявам. Нямаше да продам правата, ако смятах, че ще направят филм по романа. Парите обаче ще ни помогнат да живеем скромно, дори ако Джанет постъпи в пансион.

Бях се заела да проуча как стоят нещата с така наречените „прогресивни“ училища[1]. Казах на Джанет за тях, а тя ме отряза:

— Искам да постъпя в най-обикновено училище с пансион.

Отвърнах:

— Няма нищо обикновено в традиционното английско девическо училище с пансион. Има го единствено в Англия.

Тя рече:

— Много добре разбираш какво искам да кажа. Освен това Мери вече се е записала.

И така, Джанет заминава след няколко дни. Днес се обади Моли и каза, че пристигнал един американец, който търсел квартира. Отвърнах й, че не давам стаи под наем. Тя рече:

— Ами че ти живееш в такова огромно жилище съвсем сама. Изобщо няма да виждаш квартиранта си.

Аз настоях на своето и тогава тя каза:

— Мисля, че си станала себична. Какво става с теб, Анна?

Въпросът й „какво става с теб“ направо ме стресна. Защото наистина съм станала себична, но какво от това. Моли продължи в същия дух:

— Прояви малко разбиране. Американецът е левичар, няма пари, влязъл е в черните списъци, а ти се шириш сама в жилище с толкова празни стаи.

Тогава казах:

— Щом е скитащ се из Европа американец, сигурно пише американски епически роман, посещава психоаналитик и съответно бракът му е типично по американски отвратителен, тъй че ще трябва да слушам непрестанно за проблемите му… сиреч терзанията му.

Но Моли не се засмя, а каза:

— Ако не внимаваш, съвсем ще заприличаш на онези, които напуснаха партията. Вчера срещнах Том, напуснал партията заради събитията в Унгария. По-рано бе опора и отдушник на десетки хора. Сега напълно се е променил. Чух, че изведнъж е удвоил наема на стаите, които дава, напуснал учителството и започнал работа в рекламна агенция. Обадих се да го попитам какво, по дяволите, става с него, а той ми каза: „Омръзна ми да ме мислят за мухльо.“ Така че внимавай, Анна.

В края на краищата се съгласих американецът да дойде, при условие че няма да се налага да се срещам често с него, и тогава Моли каза:

— Видях го. Бива си го. Доста е нахакан и самоуверен, ама те всички са такива.

Отвърнах:

— Не смятам, че са нахакани. Това са клишета от миналото. Днешните американци са хладни и затворени. Изолирали са се от останалия свят със стъклена или ледена стена.

— Добре, щом така смяташ — отвърна Моли. — Хайде, че бързам.

После се замислих над думите си. Интересното бе, че не бях осъзнала тази своя преценка за американците, докато не я изрекох. Обаче е така. Така е. Може и да са нахакани и шумни, но винаги звучат бодро. Да, това е характерната им черта — бодрият дух. Но със своята бодрост прикриват истерията, страха да не би да се обвържат с нещо или с някого. Седях и размишлявах за американците, които познавам. Вече мнозина. Спомням си уикенда, който прекарах с Ф., приятел на Нелсън. Отначало с облекчение си помислих, Слава богу, най-после един нормален мъж. А после изведнъж проумях: всичко идва единствено от главата. Беше „добър в леглото“. С пълно съзнание той най-прилежно се прояви като „мъж на място“. Но у него нямаше и капчица топлинка. Всичко бе точно претеглено до милиграм. Съпругата бе „там, вкъщи“ и във всяка изречена дума за нея се долавяше покровителственото му отношение (всъщност обаче той се страхуваше от нея — не точно от нея, а от задълженията към обществото, които тя олицетворява). После идваха предпазливите му, неангажиращи връзки. Съвсем точно бе претеглено необходимото количество топлота. Всичко бе внимателно преценено — за тази и тази връзка само толкова чувства. Да, такава е същностната им черта — всичко точно премерено, практично и хладно. Разбира се, чувствата те вкарват в капан, правят те уязвим пред обществото и затова хората тъй точно ги претеглят.

Изпаднала съм в състоянието, в което бях, когато потърсих помощта на Мама Шугър. Не изпитвам никакви чувства, заявих й тогава аз. За никого не ме е грижа освен за Джанет. Нима минаха седем години? Когато се разделях с нея, й казах: „Ти ме научи отново да плача, май няма за какво да ти благодаря, отново ми върна чувствата и усещането сега е доста болезнено.“

Колко старомодно е било желанието ми да търся шаман, за да ме научи отново да чувствам. Защото, като гледам как върви светът сега, виждам, че навсякъде хората се опитват да потискат чувствата си. Хладна пресметливост, хладна пресметливост, хладна пресметливост, това е истината. Това е лозунгът. Първо в Америка, сега и при нас. Мисля си за младежките групи в Лондон, тези, които се занимават с политическа и обществена дейност, приятелите на Томи, новите социалисти. Та точно това е общото помежду им — именно премереното чувство, хладната пресметливост.

В свят, тъй ужасен като днешния, трябва да потиснеш чувствата си. Колко странно, че не съм разбирала тази проста истина досега.

Спомням си как се възпротивих срещу потискането на чувствата и като защитна реакция срещу болката, отчаяно заявих на Мама Шугър:

— Ако сега ви кажа, че е паднала водородната бомба и е заличила половин Европа от лицето на земята, ще зацъкате с език, тц-тц-тц, но ако продължа да плача и да се вайкам, ще ме подканите с неодобрение или навъсен поглед да си припомня и да обърна специално внимание на някакво положително чувство, което пропускам. И какво е това чувство? Радост, разбира се. Помисли си само, дете мое, ще кажете вие или просто ще го загатнете, за съзидателността на разрушението! Помисли си за творческия потенциал на онази огромна сила, заключена в атома! Нека съзнанието ти се насочи към онези първи стръкчета зелена трева, които след милион години ще протегнат сред лавата крехките си стъбла към слънцето.

Тя, разбира се, се усмихна. После усмивката й застина и се изкриви. Тогава настъпи един от дългоочакваните моменти, когато излизахме извън взаимоотношенията на психоаналитик и пациент. Тя каза:

— Скъпа Анна, сигурно е вярно, че за да съхраним разума си, трябва да се научим да се уповаваме на онези стръкчета трева, които ще поникнат след милион години.

Но хората изстиват отвътре не само поради всеобщия ужас и страха, че го усещат. Има и други причини. Хората съзнават, че живеят в мъртво или отмиращо общество. Те убиват чувствата си, защото знаят, че всяко чувство е породено от мисълта за имот, пари, власт. Ненавиждат работата, която вършат, тъй че изстиват отвътре, за да оцелеят. Уж обичат, ала усещат, че любовта им е половинчата и измъчена, тъй че изстиват отвътре.

За да запазим любовта, емоциите, нежността живи, трябва все пак да поддържаме половинчатите си чувства дори и към това, което не е напълно истинско и извисено, или е само блян, сянка на мечта във въображението ни… А ако чувствата ни носят болка, трябва да приемем тази болка с ясното съзнание, че другият път води към духовна смърт. Всичко друго, само не хладната, претеглена безчувственост, отказът да вложим нещо от себе си поради страха от последиците… Чувам, че Джанет се качва по стълбите.

Днес Джанет постъпи в новото училище. Униформата там е по желание, но тя реши да я носи. Невероятно е, че моето дете избра униформата. През целия си живот съм смятала, че бих се чувствала неловко в униформа. Какъв парадокс: докато членувах в Комунистическата партия, ратувах не за униформени хора, а точно за обратното. Униформата на дъщеря ми е грозна зеленикава рубашка с жълтеникавокафява блуза. Кройката й е такава, че да направи момиче на възрастта на Джанет колкото е възможно по-грозно. А като притурка има грозна, кръгла твърда шапка. Зеленият цвят на рубашката и шапката не си подхождат. Но Джанет е във възторг от униформата. Избрала я е директорката, с която разговарях — възхитителна възрастна англичанка, образована, сдържана, интелигентна. Помислих си, че женствеността у нея е умряла още преди двайсетата й година, сигурно самата тя я е убила в себе си. Хрумна ми, че навярно като изпращам Джанет в нейното училище, май се опитвам да осигуря на дъщеря си бащини грижи. Странното обаче е, че се надявах Джанет да й се противопостави, като например откаже да носи грозната униформа. Джанет не желае да се противопоставя на каквото и да било.

Излъчването на момиченцето, своенравното очарование на обсипваното с грижи и внимание дете, с които Джанет се бе докарвала преди година като с хубави роклички, изчезнаха, щом тя облече униформата. Наблюдавах я отстрани на перона на гарата — мило, живо момиченце в отвратителна униформа, загубило се сред тълпата подобни на нея момичета. Напъпилите й гърди бяха скрити под грозната дреха, детинското й очарование бе изместено от деловитост. И като я гледах такава, ме налегна мъка по онова тъмнокосо, будно, тъмнооко, крехко девойче, озарено от събуждащата се в него женственост, засияло от интуитивното усещане за силата си. Същевременно ме споходи и една жестока мисъл: скъпо мое дете, ако трябва да израснеш в общество, което гъмжи от хора като Айвър и Рони, гъмжи от изплашени мъже, които претеглят чувствата си като бакалски стоки, по-добре е моделът ти за подражание да е мис Стрийт, директорката. Помислих си, че щом очарователното девойче е скрито под униформата, това безценно и уязвимо създание ще бъде предпазено от нараняване. И в тези ми мисли се таеше тържествуваща злоба към мъжете, Добре, значи вие не държите на нас, така ли? Тогава ние ще се консервираме, докато вие отново се сетите за нас. Би трябвало да се засрамя от злобата и настървението си, но не усетих срам, защото изпитвах твърде дълбоко удовлетворение.

Мистър Грийн, американецът, щеше да пристигне днес, тъй че подготвих стаята му. Но той се обади, че ще прекара деня извън града и ако било удобно, щял да дойде на следващия ден. Последваха куп любезни оправдания. Подразних се, защото бях подредила програмата си, а сега трябваше да я променям. По-късно звънна Моли и каза, че приятелката й Джейн щяла днес да развежда мистър Грийн из Сохо. Ядосах се. А после Моли добави:

— Томи срещнал мистър Грийн и не го харесал, каза, че не членувал в никаква организация. Това е в полза на мистър Грийн, не мислиш ли? Томи не одобрява човек, който не членува никъде. Не е ли странно? Такъв предан социалист е станал, той и всичките му другари. Толкова са порядъчни, с такива едни дребнобуржоазни нрави, че направо… Само да се яви някой с малко повече хъс към живота, и веднага започват да четат морал. А ужасната съпруга на Томи е най-непоносима. Заяви, че мистър Грийн бил просто безделник, защото нямал постоянна работа. Представяш ли си? Тя прекрасно би могла да е съпруга на някой провинциален бизнесмен, който леко клони към либерализма, колкото да шокира приятелите си консерватори. И такава жена е моя снаха. Пише голямо изследване за чартистите и си заделя по две лири седмично за старини. Както и да е, щом Томи и онази малка проклетница не харесват мистър Грийн, навярно ти ще го харесаш, така че…

Е, засмях се на тези приказки и веднага си помислих, че щом мога да се смея, не съм толкова зле, колкото си мислех. Мама Шугър веднъж ми каза, че й били необходими шест месеца, за да накара един пациент в депресия да се засмее. Но не ще и дума, че след като Джанет замина и останах сама в голямото жилище, състоянието ми се влоши. Като вдървена съм, нищо не правя. Непрекъснато си спомням за Мама Шугър, но по друг начин — сякаш самата мисъл за нея може да ме спаси. От какво? Не искам да ме спасяват. Защото след заминаването на Джанет в мен се възкреси едно усещане — усещането какво може да представлява времето, когато не си в напрежение. Защото от раждането на Джанет досега вечно бързах. Да имаш дете означава постоянно да се движиш по часовник, постоянно да мислиш какво трябва да свършиш в следващия миг. И сега се възражда една Анна, която бе престанала да съществува след появата на Джанет. Този следобед седях на пода, наблюдавах как се смрачава небето и се чувствах обитател на един друг свят, където притъмняването просто означава настъпване на вечерта, а не, да речем, напрегнатата мисъл: точно след един час трябва да сложа зеленчуците. И тогава внезапно изпаднах в състояние, познато от детството, което напълно бях забравила. Като дете се сгушвах в кревата и се отдавах на това, което наричах „играта“. Първо пресъздавах в съзнанието си стаята, предмет по предмет, като „назовавах“ всичко наред — леглото, стола, завесите, докато картината станеше съвсем пълна, а после излизах от стаята и пресъздавах цялата къща, след това излизах и от къщата и бавно пресъздавах улицата, а после се издигах високо във въздуха, взирах се отгоре в Лондон, в ширналите се наоколо площи на Лондон, без да заличавам от съзнанието си представата за стаята, къщата и улицата, а после пред мен изникваше Англия, очертаваха се контурите й в рамките на Великобритания, след което съзирах цялата група острови близо до континента, а после бавно, съвсем бавно започвах да пресъздавам целия свят, континент след континент, океан след океан (целта на „играта“ бе да пресътворявам огромни пространства, без да губя представа за стаята, къщата, улицата с цялата им миниатюрност), докато стигах до мига, когато политах в космоса и виждах земята — осветена от слънцето топка насред небето, която се въртеше и търкаляше под мен. И тогава, издигнала се сред звездите над неспирно въртящата се малка планета Земя, аз се опитвах да си представя в същото време кипящия живот в капчицата вода или най-обикновено зелено листо. Понякога успявах — едновременно усещане за огромни пространства и за миниатюрност. Или пък се съсредоточавах върху едно-единствено нещо — малка цветна рибка в някоя плитчина, отделно стръкче цвете или нощна пеперуда, и се опитвах да определя, да „назова“ битието на цветето, пеперудата или рибката, като бавно обрисувах около тях гора, морска плитчина или силен вечерен полъх върху крилете й. И тогава от тази стеснена представа изведнъж отново се гмурвах в космоса.

Когато бях дете, ми беше лесно да го правя. Като си мисля за това сега, се сещам, че години наред бях живяла във възбуда от „играта“. А сега ми е по-трудно. Днес следобед се почувствах изтощена само след няколко минути. Но все пак успях поне за няколко секунди да видя как земята се върти под мен, а слънцето озарява издутия корем на Азия, докато Европа тъне в мрак.

Сол Грийн дойде да види квартирата и да остави нещата си. Заведох го в направо стаята, той хвърли бегъл поглед и каза: „Добре, добре.“ Каза го тъй нехайно, че го попитах дали се кани скоро да освободи квартирата. Той за миг се вгледа в мен внимателно — вече бях забелязала този негов маниер — и започна надълго и нашироко да ми обяснява със същия тон, с който се бе оправдавал за излета извън града. Припомних си раздразнението, което бях изпитала, и на мига го срязах:

— Май всъщност сте се разхождали из Сохо с Джейн Бонд.

В първия миг той се сепна, а после по лицето му се изписа обида — твърде голяма обида, сякаш са го спипали на местопрестъплението. Но изражението му бързо се промени, отново ме погледна съсредоточено и изпитателно и се впусна подробно да обяснява за промяна в програмата и какво ли още не, което прозвуча доста странно, тъй като очевидно не отговаряше на истината. Изведнъж изпитах досада и обясних, че съм го попитала кога ще напусне, тъй като възнамерявам скоро да се преместя в друго жилище и ако планира дълъг престой, трябва да си потърси стая другаде. Той отново каза „добре, добре“. Сякаш изобщо не ме слушаше и изобщо не погледна стаята. После излезе след мен, като остави багажа си вътре. Тогава издекламирах съответните реплики на хазяйка, като подчертах шеговито, че не налагам „ограничения“. Той не ме разбра и трябваше директно да му кажа, че нямам нищо против да води момичета в стаята, когато пожелае. Изненадах се от внезапния му смях — силен, с нотки на обида. Той изрази радостта си, че го приемам за нормален млад мъж. Реакцията му бе тъй типично американска — обичайната машинална реакция, когато мъжествеността е поставена под съмнение — че аз се въздържах и премълчах шегата, която се канех да кажа за предишния наемател на стаята. Разговорът ни бе толкова скован и напрегнат, че слязох в кухнята и го оставих сам да реши дали да ме последва. Бях сварила кафе и когато на излизане той се отби в кухнята, му предложих. Той се поколеба. Изучаваше ме. Никога през живота си не са ме оглеждали така безцеремонно като жена. Нямаше шеговитост в огледа му, нито топлота. Все едно оглеждаше стока. Претегли ме така безочливо, че не се въздържах и попитах: „Как е, ставам ли?“, а той отвърна с внезапния си смях с нотки на обида и отново рече: „Добре, добре“ — сиреч или изобщо не съзнаваше, че внимателно регистрира телесните ми показатели, или е твърде целомъдрен, за да признае подобно нещо. Тъй че махнах с ръка и седнахме на кафе. Чувствах се неловко в негово присъствие, но не разбирах защо. Имаше нещо особено в поведението му. Нещо и във външния му вид смущаваше — сякаш напълно интуитивно човек очаква да открие някаква отличителна черта, която всъщност липсва. Той е със светла, късо подстригана коса, която прилича на лъскава четина. Не е висок, макар че създава такова впечатление, и аз все току го поглеждах, за да се уверя, че наистина не е висок. Това впечатление идваше от твърде широките му дрехи, които направо висяха на него. Човек очакваше да види характерния тип американец — рус, набит, широкоплещест, със зеленикавосиви очи и квадратна челюст. Непрекъснато го поглеждах, както си давам сметка сега, в очакване да видя типичния американец, но вместо него виждах слаб, несиметричен мъж с увиснали на широките рамене дрехи. И все пак нещо в очите му — студено сиво-зелени и винаги нащрек — ме привлече и задържа погледа ми. Това е най-поразяващото у него — нито за миг не престава да бъде нащрек. Зададох му един-два въпроса — като съмишленица на „социалиста от Америка“, но бързо се отказах, защото той отклоняваше въпросите ми. Докато се чудех какво друго да кажа, попитах защо носи толкова широки дрехи и той ме погледна сепнато сякаш се учуди, че съм забелязала, а после уклончиво ми отговори, че много е отслабнал, обикновено тежал доста повече. Попитах го дали е боледувал и отново усетих, че въпросът ми го засегна и той ми даде да разбера с държанието си, че се чувства притиснат, като на разпит. Известно време поседяхме мълчешком и на мен ми се прииска час по-скоро да се махне от кухнята, тъй като явно не можех да кажа каквото и да било, без да го подразня. После изведнъж споменах нещо за Моли, за която не бе ставало дума досега. Изненадах се как той внезапно се промени. Сякаш у него се пробуди духът му, не знам как другояче да се изразя: вниманието му се изостри и ме порази как заговори за Моли — невероятно проницателно за характера и положението й. Помислих си, че не съм срещала мъж — с изключение на Майкъл — който да може с такава лекота и проникновение да обрисува една жена. Помислих си, че успя да я улови и „назове“ на такова равнище, че тя би била доволна да го чуе…

 

 

[Оттук нататък в дневника или описанията си Анна е отбелязвала някои неща със звездички и е номерирала звездичките също като в жълтата тетрадка.]

 

 

… и това събуди у мен любопитство, дори завист, тъй че споменах нещо (*1) за себе си и тогава той заговори за мен. Или по-скоро ми изнесе цяла лекция. Сякаш някой невероятно обективно, дори педантично ми четеше лекция за опасностите, клопките и предимствата, които среща по пътя си жена, която сама се блъска в живота, и прочие. Направо ми се стори невероятно (затова и изпитах странно чувство на объркване и недоверие) — сякаш това не бе същият човек, който само преди десетина минути тъй хладно и почти враждебно ме бе претеглил като жена. Но в думите, които изричаше в момента, нямаше и следа от предишното му отношение, и помен от онова полуприкрито любопитство, от онзи израз на облизване на устните в очакване, с който често се сблъскваме. Тъкмо обратно, не си спомням някой да е говорил толкова просто, откровено и доброжелателно за живота, който аз и жени като мене водим. По едно време дори се позасмях, защото ме улови и „назова“ на много високо ниво (*2), а същевременно ми изнасяше лекция, сякаш бях малко момиченце, а не жена, няколко години по-голяма от него. Стори ми се много странно, че изобщо не долови смеха ми. Не става дума за това да се засегне, да изчака да спра да се смея или да попита защо се смея — той просто продължи да говори, сякаш бе забравил за моето присъствие. Изпитах крайно неприятното усещане, че в буквалния смисъл бях престанала да съществувам за Сол, и се зарадвах, че имам конкретна причина да прекъсна лекцията му, тъй като очаквах представител на компанията, която искаше да закупи правата за филмиране на „Границите на войната“. Когато той пристигна, реших да не продавам правата. Мисля, че наистина искат да направят филм и каква е ползата от дългогодишния ми упорит отказ, ако сега изведнъж отстъпя просто защото за първи път нямам пари. Затова казах направо, че няма да продам правата. Той реши, че вече съм ги продала на друг и не можеше да повярва, че съществува автор, който изобщо не иска да продава правата си, при това на доста висока цена. И тогава започна абсурдно да вдига цената, аз му отказвах, ситуацията стана фарсова и аз избухнах в смях (изведнъж се сетих как се смеех преди малко, а Сол не чуваше смеха ми), а този човек недоумяваше защо се смея и ме гледаше, сякаш истинската, смеещата се Анна изобщо не съществува. Когато си тръгна, чувството на неприязън бе взаимно. Както и да е, да се върна към Сол. Само като му споменах, че чакам някого, с изненада видях как той изведнъж се сви, сякаш го гоня — да, наистина, сякаш го изхвърлям, а не му казах просто, че очаквам посетител с бизнес предложение. После се овладя и отново се отпусна, кимна сдържано и хладно и слезе. След като си отиде, се почувствах зле, защото срещата ни бе напрегната и скована, и реших, че съм сгрешила, като го допуснах в жилището си. Но после му обясних, че съм решила да не продавам правата на книгата си за филмиране. Казах му го доста неуверено, защото ми е омръзнало да минавам за глупачка, но той прие постъпката за напълно в реда на нещата. Сподели по каква причина в края на краищата напуснал службата си в Холивуд — там не останал нито един човек, който да вярва, че авторът е в състояние да откаже пари, вместо да приеме слаба екранизация на творбата си. Говореше като всички, работили в Холивуд — с някакво мрачно отчаяние и изумление, че е възможно действително да съществува подобна поквара. А после добави нещо, което направо ме слиса:

— Непрекъснато трябва да отстояваме позицията си. О, да, да, понякога позицията ни се основава на погрешни възгледи, но важното е да я отстояваме. В едно отношение имам предимство… (Изненадах се, този път неприятно, как навъсено ми каза: „В едно отношение имам предимство“, сякаш участваме в състезание или битка)… и то е, че върху мен оказваха далеч по-директен и явен натиск, отколкото е възможно в тази страна.

Знаех добре какво има предвид, но в желанието си да чуя той какво мисли попитах:

— Натиск за какво?

— Трудно мога да ти обясня, щом не знаеш.

— Разбира се, че знам.

— И аз така мисля. Надявам се да знаеш.

А после все така навъсено добави:

— Повярвай, едно нещо научих в оня пъкъл… хората, които не са способни поне понякога да отстояват позицията си, дори да е въз основа на погрешни възгледи, никога няма да я изразят. И тогава те се продават. Не ме питай: За какво? Ако е толкова лесно да обясним за какво, не би се налагало толкова често да отстояваме позиции, основаващи се на погрешни възгледи. Но не бива да се страхуваме, че може да изглеждаме наивни и глупави, от такова нещо никой не бива да се страхува…

И отново започна да ме наставлява. Обичам да ме наставляват. Харесваха ми и думите му. Но той говореше, отново забравил за присъствието ми (обзалагам се, че не съзнаваше, че съм там), а аз го наблюдавах спокойна, че не усеща погледа ми. И тогава забелязах позата му — застанал с гръб към прозореца, той беше бледо подобие на познатия ни от филмите млад американец: сексапилен мъжкар с яки топки и мощна ерекция. Бе застанал нехайно, пъхнал палци в колана, отпуснал пръсти, които сякаш сочеха гениталиите му, в поза, която винаги ме е разсмивала във филмите, защото неизбежно е съчетана с хлапашката физиономия на млад, неопитен американец — по момчешки трогателно лице в комбинация с мъжкарска поза. Сол все така ми обясняваше как обществото ни тласкало към конформизъм, без да променя мачовската си поза. Действаше несъзнателно, но несъмнено реакциите му бяха насочени към мен и всичко бе тъй прозрачно, че започнах да се дразня. Говореше ми едновременно на два различни езика. И изведнъж забелязах, че и изглежда различно. В началото постоянно скришом се вглеждах в него да открия нещо по-различно от това, което всъщност бе, но виждах само слаб, костелив мъж в широки, увиснали дрехи. Сега обаче бе облякъл дрехи по мярка. И то нови. Разбрах, че сигурно е излизал да си купи нови. Беше в стегнати, плътно прилепнали нови сини джинси и затворен тъмносин пуловер. Изглеждаше твърде слаб в новите си дрехи по мярка, прекалено широките рамене и кокалестите бедра пак му придаваха несъразмерен вид. Прекъснах монолога му и го запитах дали не си е купил новите дрехи само заради забележката ми сутринта. Той се намръщи и след кратко мълчание отвърна сухо, че не искал да прилича на загубеняк… „повече, отколкото е необходимо“. Отново се почувствах неловко и попитах:

— Никой ли не ти беше казвал, че дрехите ти висят?

Той не отговори, сякаш не ме е чул, а погледът му се отнесе. Добавих:

— Ако никой не ти е казвал, можел си да се видиш в огледалото.

Той грубо се изсмя и каза:

— Мадам, напоследък не ми е приятно да се гледам в огледало. Едно време се мислех за хубаво момче.

При тези думи той подчерта мъжкарската си нехайна поза. Представих си го как е изглеждал, когато е имал повече плът по костите си — пращящ от здраве, широкоплещест, стабилен, здрав светлокос мъж с проницателно хладни сиви очи. Но новите му, спретнати дрехи засилваха диспропорцията във външността му. Изглеждаше не наред. И тогава осъзнах, че има вид на болен човек, че лицето му е болезнено бледо. Но той продължаваше да стои в нехайната си поза, без да поглежда към мен, Анна, продължаваше да ми изпраща сексуално предизвикателство. Помислих си колко е странно, че това е същият онзи мъж, който проникновено улавя природата на жените и влага такава непринудена топлота в думите си. На свой ред за малко и аз да го предизвикам и да заявя: „Какво, по дяволите, целиш, като ми говориш като зрял, улегнал мъж, а същевременно си се изправил насреща ми в бабаитската поза на каубой, скрил пищови из джобовете си?“ Но между нас зееше пропаст и той отново подхвана нравоучителната си лекция. Както и да е, казах, че съм уморена и си легнах.

Днешния ден посветих на „играта“. Някъде следобед успях да постигна спокойната съсредоточеност, към която се стремях. Струва ми се, че ако успея да си наложа някаква самодисциплина, вместо да се отдавам на безразборно четене и да потъвам в мисли, ще успея да превъзмогна депресията си. Много лошо, че Джанет не е тук, няма за кого да ставам рано сутрин, няма я външната форма на живота ми. Затова трябва да му придам вътрешна. Ако „играта“ не ми помогне, трябва да започна работа. И без това се налага по финансови причини. (Установявам, че ограничавам храната си, че внимавам колко харча, толкова ми е неприятна мисълта да започна работа.) Ще си намеря работа като социален работник… в това ме бива. Днес е много тихо вкъщи. Сол Грийн изобщо не се е мяркал. По-късно ми се обади Моли — каза, че Джейн Бонд била „хлътнала“ по мистър Грийн. После добави, че според нея, ако някоя жена се хване с мистър Грийн, значи не е с всичкия си. (Дали не ме предупреждава?) (*3) „Това е мъж само за една нощ, а после трябва добре да се погрижиш да загубиш телефона му. Стига все още да се числим към жените, които лягат с мъж само за една нощ. Е, минаха тези времена…“

Сутринта се събудих с непознато усещане. Вратът ми бе схванат и ме болеше. Дишах затруднено — с усилие успявах да си поема дълбоко дъх. Но най-много ме болеше стомахът или по-точно, над диафрагмата — сякаш мускулите ми се бяха стегнали като топка. Чувствах необяснима тревога. Тъкмо тази тревога ме накара да отхвърля диагнозите, които сама си поставях — разстройство, настинка и прочие. Позвъних на Моли и я попитах дали има медицинска книга с описание на разни симптоми и ако има, да ми прочете какво пише за невротичното безпокойство. Така разбрах, че имам пристъп на невротично безпокойство, макар на Моли да обясних, че справката ми е нужна, за да проверя достоверността на описание в един роман, който съм чела. После седнах да помисля какво може да го е предизвикало. Не беше заради парите, защото безпаричието никога не ме е тревожило, не се страхувах от бедността, а освен това винаги можех да спечеля пари, стига да си го поставех за цел. Не се тревожех и за Джанет. Изобщо не виждах причини за тревога. Само от определянето или „назоваването“ на страданието ми като пристъп на невротично безпокойство ми олекна за известно време, но вечерта (*4) състоянието ми се влоши. При това доста.

Сутринта телефонът ме събуди много рано — Джейн Бонд търсеше Сол Грийн. Почуках на вратата му, но той не отговори. Няколко нощи изобщо не се бе прибирал. Понечих да й кажа, че не се е прибирал, но се сетих, че не би било тактично, ако наистина е „хлътнала“ по него. Отново почуках, после надзърнах. Той бе вътре. Учудих се, като го видях как спи — свит на кълбо под добре опънати завивки. Повиках го, но не отговори. Приближих се, сложих ръка на рамото му — никаква реакция. Изведнъж се уплаших — бе така неподвижен, че за секунда го взех за умрял — толкова безжизнен изглеждаше. Малката част от лицето му, която се виждаше, бе бледа като платно. Като смачкано платно. Опитах се да го обърна на другата страна. Бе студен като труп, ръцете ми направо се вледениха. Обзе ме ужас. Дори сега още чувствам по дланите си допира до изстиналото му, натежало тяло под пижамата. И тогава той се събуди съвсем внезапно. Като уплашено дете мигом обви ръце около шията ми и замръзна в тази поза, провесил крака от леглото. Изглеждаше вцепенен от ужас. Тогава му казах:

— Какво става, за бога, просто Джейн Бонд е на телефона.

Той мигновено се втренчи в мен, но му трябваше доста време, за да проумее какво му казвам, и аз повторих думите си. Тогава той с олюляване отиде до телефона. Рече: „Да. Да… не“, доста рязко. Минах край него и слязох долу. Бях много разстроена. Усещах мъртвешкия хлад по дланите си. А после ръцете му, обвили шията ми, говореха съвсем друг език от обичайния му в будно състояние. Повиках го да пием кафе. Няколко пъти. Накрая слезе, съвсем притихнал, блед, сдържан. Сипах му кафе. А после казах:

— Много дълбоко спиш.

А той:

— Какво? Да.

След това смънка нещо неясно за кафето, без да довърши. Изобщо не ме чуваше. Погледът му бе съсредоточен и напрегнат, но същевременно отнесен. Струваше ми се, че не ме вижда. Просто седеше и бъркаше кафето си. После заговори, ей богу, съвсем наслуки, нямаше значение за какво. Заговори за възпитанието на невръстното момиче. Приказваше много интелигентно и академично. Без да спре. Казах нещо, а той изобщо не усети. Продължаваше да приказва. Отначало напълно изключих, а после разсеяно се заслушах и установих, че се вслушвам в думичката „аз“. Аз, аз, аз, аз, аз… Обзе ме усещането, че това непрекъснато повтаряно „аз“ ме обсипва отвсякъде като картечни откоси. За миг си представих, че устата му, която бързо се отваряше и затваряше, е дуло на картечница. Пак казах нещо, той пак не забеляза, и пак:

— Напълно наясно си за децата, да не си бил женен?

Той се сепна и се ококори, с леко отворена уста. После изведнъж екна високият му младежки смях.

— Женен ли? Шегуваш ли се?

Думите му ме жегнаха — несъмнено бяха предупреждение. Човекът, отправил към мен, жената, предупреждение за брака, нямаше нищо общо с човека, който говореше, без да спре, който редеше интелигентни думи (и непрекъснато повтаряше „аз“) за възпитанието, което невръстното дете трябва да получи, за да стане „истинска жена“, и който пък на свой ред бе напълно различен от мъжа, разсъблякъл ме с поглед още първия ден. Усетих как стомахът ми се свива и за първи път ме осени мисълта, че невротичното ми безпокойство се дължи на Сол Грийн. Отместих празната чаша за кафе и заявих, че ми е време да влизам в банята. Бях забравила как реагира, когато някой му каже, че е зает с нещо — направо подскочи като ударен или ритнат. Рипна от стола като по команда. Този път рекох:

— За бога, Сол, успокой се.

Той инстинктивно понечи да побегне, но се овладя. Усилието да се овладее бе очевидно — сякаш оказа върху тялото си физически натиск, в който участваха всички мускули. След това погледна към мен с чаровна, мъдра усмивка и рече:

— Права си, май не съм от най-спокойните хора.

Бях все още по домашен халат и за да вляза в банята, трябваше да мина покрай него. Когато го доближих, той инстинктивно зае мъжкарската поза — пъхна в колана палци със сочещи надолу пръсти и умишлено присмехулната усмивка на женкар. Мимоходом рекох:

— Съжалявам, че не съм облечена като Марлен Дитрих, когато се отправя към будоара си.

Ненадейно се разнесе силният му младежки смях. Махнах с ръка и отидох да се къпя. Легнах във ваната, скована от какви ли не страхове, ала осъзнах как наблюдавам съвсем безучастно невротичното си безпокойство отстрани. Сякаш някакъв странник с непознати за мен болестни симптоми бе обсебил тялото ми. Изкъпах се, почистих банята, седнах на пода в стаята си и опитах да задействам „играта“. Не успях. После изведнъж ми хрумна, че ще се влюбя в Сол Грийн. Помня как в началото идеята ми се стори смешна, после я огледах отстрани и я приех — дори се вкопчих в нея като нещо, което ми се полагаше. Сол прекара целия ден горе в стаята си. На два пъти позвъни Джейн Бонд, като единия път бях в кухнята и дочух разговора им. Той й каза — в характерния си, обстоятелствен стил — че не можел да отиде у тях на вечеря, тъй като… и последва подробна история за пътуване до Ричмонд. Отидох да вечерям с Моли. И двете не споменахме и дума за отношенията между мен и Сол и заключих, че щом се придържам към подобна лоялност между мъжа и жената, която е по-силна от лоялността между приятели, значи вече съм се влюбила в него. Моли се постара да ме осведоми какви успехи е пожънал Сол в Лондон, като по този начин несъмнено ме предупреждаваше, но думите й звучаха и покровителствено. Що се отнася до мен обаче, докато слушах дългия списък на покорените от него жени, усещах как ме обзема спокойна, тържествуваща решимост и това чувство бе породено от позата му на женкар с пъхнати в колана палци и хладната му, присмехулна усмивка, а не от мъжа, който ме бе „назовал“. Когато се прибрах у дома, го заварих на стълбите, където навярно нарочно бе застанал. Поканих го на кафе. Каза, че ми завижда за приятелите и установения начин на живот, като очевидно имаше предвид вечерята с Моли. Отвърнах му, че не сме го поканили, защото каза, че бил зает. Той мигновено попита:

— Откъде знаеш?

— Чух те да го казваш на Джейн по телефона.

Веднага ми хвърли стреснат, самоотбранителен поглед — не би могъл по-ясно да ми каже: Какво те засяга? Ядосах се и отвърнах:

— Щом искаш да водиш личните си разговори насаме, трябва просто да занесеш телефона в стаята си и да затвориш вратата.

— Така и ще правя занапред — отвърна той мрачно.

Помежду ни отново се появи онази скованост и напрегнатост, които не знаех как да преодолея. Започнах да го разпитвам за живота му в Америка, като се опитвах да преодолея преградата на уклончивите му отговори. В един момент обаче не издържах и заявих:

— Не съзнаваш ли, че непрестанно избягваш ясните отговори?… Какво ти става?

Той помълча за миг, а после каза, че още не се е пригодил към Европа, защото в Америка никой не би попитал направо дали си бил комунист. Отвърнах му колко жалко е да е в Европа, а да се държи с американска уклончивост. Той се съгласи, че съм права, но му било трудно да се приспособи и тогава заговорихме на политическа тема. По твърде познат начин у него се преплитаха разочарование и болка, но наред с това имаше и решимост да постигне вътрешно равновесие като всички нас. Легнах си с мисълта, че би било глупаво да се влюбя в такъв човек. Въртях се в леглото и размишлявах върху думичката „влюбя“, сякаш бе име на болест, от която съм решила да се предпазя.

Стана му навик да се появява по времето, когато приготвях кафе или чай — качваше се сковано по стълбите и сковано ми кимаше. В такива моменти излъчва самотност и изолираност от света и усещам тази самотност като обгръщащ го хлад. Както изисква етикетът, аз го каня да седне с мен, а той приема. Седнал насреща ми тази вечер, той рече:

— Имам един приятел в Америка. Точно когато потеглях към Европа, той сподели, че му дошло до гуша от любовни връзки, омръзнало му да го преебават. Тези връзки почнали да му се струват механични и безсмислени.

Аз се засмях и отвърнах:

— Щом твоят приятел е толкова начетен, би трябвало да знае, че след множество връзки това често се случва.

Той мигновено реагира:

— Откъде знаеш, че е много начетен?

Отново възникна миг на напрежение. Първо, защото бе напълно очевидно, че говори за себе си и отначало дори помислих, че се самоиронизира. А и защото — отново обзет от подозрителност — веднага предпазливо се затвори в себе си, както след случая с телефона. Ала най-вече затова, че не отговори направо: „Откъде знаеш, че съм начетен?“ вместо „че е много начетен“, макар да бе напълно очевидно, че става дума за него. Дори стигна дотам, че след като ми хвърли бърз, предупредителен поглед, придоби вид, сякаш се взира в друг човек, в него. Вече обаче разпознавам тези мигове на безпокойство не по изречените думи или дори разменените погледи, а по внезапното присвиване на стомаха ми от притеснение. Първо долавям болезненото безпокойство, стягането в стомаха, а после си припомням разменените думи или конкретната ситуация и разбирам, че помежду ни се е породило напрежение, блеснала е искра и сякаш се е пропукал съд, от който нещо е изтекло. И това нещо ме плашеше, беше враждебно.

Не казах нищо повече след подмятанията му за начетения приятел. Мислех си, че контрастът между хладния му, аналитичен ум и моментите на грубоватост (казах „грубоватост“, за да потисна у себе си усещане, което ме стряскаше) бе направо невероятен. Буквално онемях от този контраст. Винаги след подобни моменти на слисване ме обзема съчувствие и си припомням как в съня си обви ръце около шията ми като отритнато дете.

Подир малко той отново заговори за „приятеля“. Сякаш изобщо не го бе споменавал. Имах чувството, че е забравил какво ми е казал за него само преди половин час. Тогава се обадих:

— Този твой приятел… (той отново извърна поглед от мен и го насочи към средата на стаята, към приятеля си там) дали има намерение да не допуска повече да го преебават или е склонен да се поддаде на слабия импулс за пореден експеримент със себе си?

Долових как натъртих „да го преебават“ и си дадох сметка откъде идва раздразнението ми.

— Когато говориш за любов или секс, казваш: той бе преебан, аз бях преебан или те бяха преебани, като неизменно имаш предвид мъжете.

Той ми отвърна с ненадейния си смях, без да усети накъде бия и аз продължих:

— Винаги в пасивна конструкция, в страдателен залог.

Той бързо попита:

— Какво имаш предвид?

— Крайно неловко ми е да те слушам да говориш така… несъмнено аз съм преебавана, тя е преебавана, те, жените, са преебавани, но теб като мъж несъмнено не те преебават, а ти преебаваш.

Той бавно отвърна:

— Мадам, вие очевидно знаете как да ме накарате да се почувствам простак. — Това обаче бе пародийна версия на грубата американска реплика: Абе бива си те да ме изтипосаш като дивак.

В очите му проблесна враждебност. А аз направо кипях от неприязън. Нещо, което бях трупала дни наред, най-после изригна. И казах:

— Онзи ден ми разправяше как се бориш с американските си другари срещу езиковото опошляване на секса… представи се едва ли не като въплъщение на пуритана, Сол Галахад, защитника на езика, а същевременно ми казваш, че те преебават, избягваш думата жена и вместо това говориш за мацки, гърли, гаджета, парчета, мадами, куклички, говориш за задници и цици и всеки път, когато ми споменеш някаква жена, аз си я представям или като манекен от витрина, или като куп отрязани късове месо — гърди, крака или бедра.

Разбира се, че бях ядосана, но усещах, че се държа глупаво, това още повече ме ядоса и аз добавих:

— Предполагам, че това за вас, американците, е проява на прямота, но да пукна, ако проумявам как е възможно един мъж да има нормално, здравомислещо отношение към секса, щом говори единствено за задници, опашка от мацки и неща от този род. Нищо чудно тогава, по дяволите, че американците имат проблеми със сексуалния си живот.

След известно мълчание той каза сухо:

— За първи път ме обвиняват в антифеминизъм. Може би ще ти е интересно да чуеш, че аз съм единственият американец сред познатите си, който не обвинява американките във всевъзможни сексуални грехове. Нима смяташ, че не знам как мъжете непрестанно ругаят жените за недостатъците им?

Е, разбира се, тези думи ме укротиха, обуздаха гнева ми. Заговорихме за политика. Защото на тази тема нямахме различия. Имах усещането, че отново съм се върнала в редиците на партията, когато обаче да си комунист означаваше да имаш високи идеали, да се бориш за справедливи каузи. Изритали го от партията, защото се проявил като „преждевременен“ антисталинист. А после го включили в черните списъци на Холивуд, защото бил „червен“. Това е една от класическите, станали архетипни истории на нашето съвремие, ала единствената разлика между него и другите бе, че не се е озлобил и ожесточил.

За първи път успях да се пошегувам с него, без да предизвикам самоотбранителния му смях. Облякъл е новите сини джинси, новия син пуловер, маратонки. Казах му, че би трябвало да се срамува, задето е надянал униформата на американския неконформизъм. Той ми отвърна, че не е улегнал достатъчно, за да се присъедини към незначителното малцинство, които не се нуждаят от униформа.

Влюбена съм безнадеждно в този мъж.

Написах горното изречение преди три дни и осъзнах, че минаха три дни, докато го осъзная напълно. Влюбена съм и времето тече. Преди две вечери говорихме до късно, а напрежението помежду ни нарастваше. Идеше ми да се изсмея, защото винаги е много смешно да наблюдаваш какви маневри, тъй да се каже, предприемат двама души, преди да преминат към секс. Същевременно обаче изпитвах някаква неохота именно защото бях влюбена. Сигурна съм, че някой от нас двамата можеше да прекъсне веригата протичащ ток просто като каже „лека нощ“. Най-сетне той дойде, прегърна ме и каза: „И двамата сме самотни, нека бъдем мили един с друг.“ Усетих, че го каза леко навъсено, ала реших да не обръщам внимание (*5). Бях забравила какво значи да се любиш с нормален мъж. Бях забравила какво значи да лежиш в обятията на любим мъж. Бях забравила какво значи да си влюбен толкова много, че и при най-лекия шум от стъпки по стълбите сърцето ти лудо да забие. Или пък усетила с длан топлината на рамото му, да преливаш от истинска радост.

Това започна преди седмица. Мога само да кажа, че бях много щастлива. (*6) Толкова съм щастлива, толкова истински щастлива. Улавям се, че седя в стаята си, наблюдавам слънчевите петна по пода и се чувствам в онова състояние, което съм постигала само след като дълги часове съм се съсредоточавала в „играта“ — спокойна, сладостна омая, пълна хармония с всичко наоколо, сливам се с цветето във вазата, усещам, че само с един напън на мускулите мога да задвижа цялата вселена. (*7) Сол е спокоен и напълно различен от напрегнатия и изпълнен с подозрения мъж, който пристигна в жилището ми в началото, а страхът ми изчезна, болната жена, вселила се за известно време в тялото ми (*8), вече я няма.

Прочетох последния параграф, сякаш се отнася за друг човек. Вечерта, след като написах горното, Сол не дойде да спи при мен в стаята. Нищо не обясни, просто не дойде. Само кимна, сдържан и скован, и се качи горе. Лежах будна и си мислех, че когато една жена започне да се люби с един мъж, у нея се поражда някакво същество със свои емоционални и сексуални реакции, което се развива по собствени закони, по собствена логика. Това същество у мен бе наранено от безшумните стъпки на Сол нагоре по стълбите и видях как то трепна, после се сви и залиня. На следната сутрин пихме със Сол кафе и като го погледнах, седнал насреща ми на масата (беше извънредно бледен и напрегнат), разбрах, че ако в този момент го попитах „Защо не дойде при мен снощи, защо не обясни по каква причина не идваш“, той ще се намръщи и изпълни с враждебност.

По-късно през деня Сол дойде в стаята ми да ме люби. Ала това не беше истинско любене. Просто бе решил да го стори. Съществото у мен, което всъщност е влюбената жена, не реагира, отказа да бъде мамено.

Снощи ми каза:

— Трябва да ида да видя… — и последва дълга, объркана история.

Отвърнах:

— Разбира се.

Той обаче продължи да разправя историята си и аз се ядосах. Естествено, знаех какво означава всичко това, но не исках да се замислям, въпреки че написах истината в жълтата тетрадка. Тогава той рече навъсено и враждебно:

— Защо си толкова либерална?

Каза ми го вчера и аз го записах в жълтата тетрадка. Внезапно му отвърнах високо:

— Не съм.

Лицето му изведнъж застина. Бях забелязвала този застинал поглед, виждала го бях и преди, но не исках да се замислям. Думата „либерална“ в случая не се отнасяше до мен. Той се пъхна късно в леглото ми и аз веднага усетих, че е бил с друга жена. Рекох:

— Бил си при друга жена, нали?

Той се сепна и отговори навъсено:

— Не съм.

Не отвърнах и той добави:

— Това обаче нищо не означава, нали?

Най-странното бе, че мъжът, казал „не съм“ в защита на свободата си, и мъжът, казал умолително „това нищо не означава“, бяха две различни личности. Не виждах нищо общо помежду им. Мълчах, обзета отново от безпокойство и тогава трети мъж ми каза по братски топло:

— Сега спи.

В отговор на третия, дружелюбния мъж най-послушно заспах с ясното съзнание за другите две жени на име Анна, напълно различни от послушното дете — Анна, наранената влюбена жена, свила се измръзнала и нещастна в някой ъгъл вътре у мен, и любопитната, дистанцирана, присмехулна Анна, която гледа и възкликва: „Значи така, а!“

Спах леко и сънувах кошмари. В съня, от който не можех да се отърся, бях заедно с възрастния, дребен като джудже, злобен мъж. Дори му кимнах, като го видях — ето те и теб, знаех, че отново ще се появиш. Под дрехите му се подаваше огромен, щръкнал пенис, който бе опасен, истински застрашителен, защото съзнавах, че старецът ме мрази и иска да ме нарани. Събудих се и се опитах да се успокоя. Сол лежеше до мен, усещах го като неподвижна маса студена плът. Легнал бе по гръб, но беше заел отбранителна поза дори в съня си. В ранната утринна дрезгавина виждах и отбранителния израз на лицето му. Долових остра, възкисела миризма. Помислих си, Не може да е от Сол, той е извънредно чистоплътен. Усетих обаче, че миризмата идва някъде от врата му и разбрах, че това е миризмата на страха. Обзет бе от страх. В съня си бе скован от страх и изведнъж започна да скимти като уплашено дете. Разбрах, че е болен (макар че през седмицата на щастие отказвах да го призная), преизпълних се с любов и съчувствие към него и започнах да разтривам раменете и врата му да го стопля. Призори тялото му изстива и сега от него направо лъхаше студ заедно с миризмата на страха. Когато плътта му се постопли, помъчих се отново да заспя и мигновено се превърнах във възрастния мъж, ала същевременно бях и старата жена, така че бях с неопределен пол. Освен това у мен напираха злоба и разрушителна сила. Когато се събудих, Сол отново бе изстинал в обятията ми, направо натежал от студ. Първо трябваше да се посгрея аз, като се отърся от ужаса на съня, преди пак да го стопля. Мислех си, Превърнала съм се в злобния старец и проклетата старица или в двамата заедно, какво още ме чака? Междувременно светлината бе нахлула в стаята — сивкава светлина — и аз виждах Сол. Ако беше здрав, кожата му би била матово топла, като кожата на неговия тип мъже — широкоплещести, силни, руси мъже, със стегната плът — ала сега тя бе жълтеникава и направо бе увиснала върху кокалестото му лице. Внезапно отвори очи уплашено и още неотърсил се от съня, седна в отбранителна поза и се заоглежда за врага. Изведнъж ме зърна и се засмя: представих си как усмивката му би озарявала скулестото, загоряло лице на здравия Сол. Сега обаче тя бе жълтеникава и изпълнена с ужас. Той се извърна към мен да ме люби, подгонен от страха. Страхът от самотата. Не бе любене насила, което влюбената жена у мен, това силно интуитивно същество, би отхвърлило, а любене от страх. И уплашената Анна у мен отвърна на ласките. Бяхме две обзети от страх същества, които се любеха, пришпорвани от вселилия се у тях ужас. Мозъкът ми бе нащрек, изпълнен с опасения.

После цяла седмица не се доближи до мен, отново без никакви обяснения, просто нищо — държеше се като непознат, който влиза, кимва и се качва горе в стаята си. В продължение на цяла седмица гледах как жената у мен линее, а после се преизпълва с ярост и ревност. Това бе ужасна, злобна ревност, непозната за мен досега. Качих се при Сол и заявих:

— Що за мъж дни наред се люби с една жена, като видимо показва, че това му доставя удоволствие, а после изведнъж напълно изключва, без дори да даде някакво лъжливо обяснение от учтивост?

Той отвърна:

— Питаш ме що за мъж е той. Имаш право да питаш.

Аз рекох:

— Предполагам, че пишеш големия американски роман, в който младият герой търси своята самоличност.

— Така е — отвърна той. — И няма да позволя да ми говорят с такъв тон жителите на Стария континент, които по непонятни за мен причини нито за миг не се усъмняват в своята самоличност.

Макар усмихнат, бе категоричен и враждебен. И аз бях твърда и усмихната. С наслада от този леден миг на открита враждебност казах:

— Желая ти късмет тогава, само не ме използвай в експериментите си.

Слязох долу. След няколко минути той дойде, мил и отзивчив, захвърлил бойното оръжие в интелектуалната ни схватка, и рече:

— Анна, ти търсиш спътник в живота си и си напълно права, защото го заслужаваш, но…

— Какво „но“?

— Ти търсиш щастието. Тази дума никога нищо не е означавала за мен, докато не видях как ти бавно и систематично го създаваш от възникналата ситуация. Само Господ знае как би могъл някой, дори една жена, да сътвори щастие при тези обстоятелства, но…

— Какво „но“?

— Та това съм аз, Сол Грийн, и аз не съм щастлив. Никога не съм бил.

— С други думи аз те използвам.

— Така е.

— Значи сме квит, защото и ти ме използваш.

Той ме погледна сепнато, с променено изражение на лицето.

— Извинявай, че ти го казвам — заявих аз, — но би трябвало да ти е идвало наум, че наистина е така.

Той се засмя истински, не враждебно.

Отидохме да пием кафе и заговорихме за политика, по-скоро за Америка. Неговата Америка е студена и жестока. Разправяше за Холивуд, за писателите, които под натиска на Маккарти станали „червени“ от конформизъм, и за писателите, станали порядъчни и приели антикомунизма пак от конформизъм. Разправяше за хора, които доносничели за приятелите си пред инквизиционните комитети. (*9) Споменаваше всичко това дистанцирано и иронично, но ядно. Разказа ми историята за своя началник, който го извикал в кабинета си да го попита дали членувал в Комунистическата партия. Тогава той вече не членувал, защото малко преди това го били изключили, ала той отказал да отговори. Тогава началникът му, изпълнен със съжаление, му казал, че се налагало да си подаде оставката. Той го направил. След няколко седмици срещнал началника си на някакво събиране, където той започнал да се самообвинява и да хленчи: „Ти си ми приятел, Сол, искам да гледам на теб като на приятел.“ Бях чувала подобни неща в множеството разкази на Нелсън, Сол и другите. Докато той говори, долавям у себе си безпокойство — силно напиращо отвътре студено, ядно презрение към началника на Сол, към „червените“ писатели, потърсили убежище в конформисткия комунизъм, към доносниците. Казах на Сол:

— Добре, обаче всичките ни твърдения, както и възгледите ни се основават главно на идеята, че от хората се очаква да бъдат достатъчно смели и да защитават личните си позиции.

Тогава той рязко вдигна глава в знак на несъгласие. Обикновено когато говори, изражението му е застинало, сякаш говори на себе си и не забелязва нищо наоколо. Сега, когато сякаш цялата му личност се съсредоточи в хладните сиви очи, разбрах колко съм свикнала с този негов маниер — да говори на себе си, почти забравил за присъствието ми. Той каза:

— Какво имаш предвид?

Разбрах, че за пръв път си представях всичко съвсем ясно, присъствието му ме кара да мисля ясно, защото сме преживели много сходни неща, макар и да сме различни. Тогава казах:

— Слушай, огледай се, няма да срещнеш ни един, който да не е постъпвал така — говори едно пред хората и друго пред себе си, едно пред приятели и друго пред врагове. Няма ни един сред нас, който да не се е под дал на натиска, на страха да не го вземат за предател. Спомням си как поне десетина пъти съм си казвала: причината да не смея да изрека еди-какво си и дори да си го помисля е, че се страхувам да не ме обвинят в предателство към партията.

Той ме гледаше със суров, донякъде презрителен поглед. Познато ми бе това презрение, това бе „революционно презрение“ и всеки един от нас понякога бе прибягвал до него, така че сега не възроптах, а продължих:

— Искам да кажа, че точно тези хора, от които по принцип се очаква да бъдат най-смели, открити, честни, са се превърнали в лицемери, циници, лъжци поради страх от мъчения и затвори или пък да не ги обвинят в предателство.

Той изръмжа, инстинктивно:

— Буржоазни приказки, нищо повече. Май заговори произходът ти.

За миг замлъкнах. По нищо в тона или думите му до този момент не очаквах подобна реакция — внезапен удар с оръжие от познатия арсенал: подигравателно презрение. Отвърнах:

— Не това е проблемът.

Отговори ми със същия тон:

— Отдавна не бях чувал подобно галантно насъскване срещу червените.

— Значи твоите нападки срещу старите ти партийни другари са само обикновен, безпристрастен коментар, така ли?

Той не каза нищо, само се намръщи. Аз продължих:

— Много добре разбираме, като гледаме какво става в Америка, че цялата интелигенция в една страна може силом да бъде подтикната към рутинни антикомунистически действия.

Той мигом отвърна:

— Затова и обичам Англия. Тук това не може да се случи.

Отново се почувства напрежение помежду ни. Защото думите му прозвучаха сантиментално, бяха клишета от либералния арсенал, също както предишните му клишета от комунистическия арсенал. Заявих:

— По време на Студената война, когато антикомунистическата пропаганда бе в разгара си, интелектуалците тук се държаха по същия начин. Да, знам, че са забравили този период и сега всички са шокирани от маккартизма, като същевременно обаче тези наши интелектуалци смекчават нещата и твърдят, че положението не било толкова черно, колкото изглеждало. Също като събратята си в Америка. А болшинството либерали дори защитават — открито или с недомлъвки — комитетите за разследване на антиамериканска дейност. Дори един главен редактор стигна дотам да изпрати истерично писмо до жълтата преса, че ако знаел за шпионската дейност на старите си приятели X и Y по-рано, би отишъл където трябва с донесения за тях. Никой не го осъди за тези му думи. И всички литературни дружества и организации бяха въвлечени във възможно най-примитивния пещерен антикомунизъм… не че твърденията им или поне голяма част от тях не бяха верни, разбира се, но проблемът бе там, че те просто преповтаряха онова, което всеки ден се пишеше в жълтата преса и без да се опитат да вникнат в нещата, само лаеха с всичка сила като глутница освирепели кучета. И много добре съзнавам, че ако се беше наляло още малко масло в огъня, нашите интелектуалци щяха вкупом да се включат в комитети за разследване на антибританска дейност. А междувременно ние, червените, викаме на черното бяло.

— И какво следва?

— Ами ако се съди по събитията през последните трийсет години в старите демокрации, да не говорим за тоталитарните държави, броят на хората в едно общество, които наистина са готови да застанат срещу течението и да се борят самоотвержено за истината, е толкова нищожен, че…

Той изведнъж каза: „Извинявай!“, и излезе със скованата походка на слепец.

Останах в кухнята и размишлявах върху току-що изреченото от мен. Аз, а и всички край мен, които познавах добре, бяхме затънали до гуша в комунистически конформизъм и лъжехме себе си и околните. А „либералните“ или „свободните“ интелектуалци можеха много лесно да бъдат и дори биваха въвличани в един или друг лов на вещици. Малцина наистина ратуват за свобода, правда, демокрация, действително са малцина. Малцина имат куража да се противопоставят на течението, малцина имат онзи кураж, от който зависи всяка демокрация. Без хора с такъв кураж всяко свободно общество умира или изобщо не може да се роди.

Продължавах да седя все така, потисната и обезсърчена. Защото на всички нас, възпитаните в духа на западната демокрация, ни е втълпявана идеята, че свободата и демокрацията от само себе си непрестанно укрепват, устояват на всякакъв натиск и тази идея, изглежда, е пуснала дълбоки корени въпреки очевидните доказателства за неистинността й. Вероятно сама по себе си идеята е опасна. Както си седях там, видях ясно един свят, където противопоставянето между нации, системи, икономически блокове все повече се засилва и втвърдява, свят, в който все по-нелепо става дори да се говори за свобода и лична съвест. Знам, че доста е писано за подобно бъдеще на света, че много сме чели за това, ала в този миг не ставаше въпрос за думи и идеи, а за нещо, което усещах като съвсем реално с всяка своя клетка, с всеки нерв в тялото си.

Сол слезе по стълбите, вече облечен. Сега отново „бе дошъл на себе си“, както се изразявам аз и непринудено, някак по своему шеговито рече:

— Извинявай, че така внезапно излязох, но не издържах.

Отвърнах:

— Всяко мое становище напоследък се оказва мрачно и потискащо. Май и аз не издържам.

Той се приближи до мен, прегърна ме и каза:

— Само се утешаваме един друг. Чудя се защо. — После добави, без да отмества ръце от мен: — Не бива да забравяме, че хора, преживели неща като нас, не може да не са потиснати и разстроени.

— А може би именно хора, преживели неща като нас, най-вероятно знаят истината, тъй като сме наясно на какво сме способни.

Предложих му да обядваме и заговорихме за детството. Имал е добре познатото лошо детство, с разделени родители и така нататък. Като приключихме с обяда, той се качи горе — каза, че искал да работи. Почти веднага слезе пак долу, облегна се на рамката на вратата и каза:

— По-рано можех да работя с часове, а сега не издържам и час.

Отново се усети напрежение помежду ни. Сега, след като добре обмислих нещата, всичко е ясно, ала тогава се почувствах объркана. Защото той говореше така, сякаш е работил час, а не само, да речем, пет минути. Продължаваше да стои там колеблив, неспокоен. И изведнъж заяви:

— Имам един приятел в Америка, чиито родители се разделиха още докато бе дете. Не смяташ ли, че това може да му е повлияло?

За миг не бях в състояние да му отговоря, защото въпросният „приятел“ бе очевидно той самият. Та той бе говорил за родителите си само преди десетина минути. Тогава казах:

— Да, убедена съм, че раздялата на родителите ти несъмнено ти е повлияла.

Той се сепна, по лицето му се изписа подозрение и попита:

— Откъде знаеш за тях?

(*10) Отвърнах:

— Паметта ти изневерява, ти сам ми каза за родителите си преди малко.

Той стоеше насреща ми, приковал в мен втренчен, проницателен поглед. Лицето му се бе изострило от подозрителност. А след това измънка неясно:

— О, аз просто се сетих за приятеля си…

После се извърна и се качи горе.

Седях объркана и съпоставях нещата. Той наистина бе забравил, че ми е казал за родителите си. И си припомних как пет-шест пъти през изминалите няколко дни ми казваше нещо и само след няколко минути го повтаряше, сякаш изобщо не го е споменавал. Вчера например каза: „Помниш ли кога дойдох тук за първи път?“, с такъв тон сякаш са минали месеци. Друг път ми каза: „Когато ходихме в индийския ресторант“, а ние бяхме ходили там същия ден на обяд.

Отидох в голямата стая и затворих вратата. Бяхме се разбрали, когато вратата е затворена, да не ме безпокои. Понякога в такива случаи го чувах как върви напред-назад горе или слиза донякъде по стълбите, като че ме подтиква да отворя вратата, както често правех. Днес обаче затворих плътно вратата, седнах на леглото и се опитах да си събера мислите. Бях се поизпотила, но ръцете ми бяха студени и не можех да си поема дъх. Бях скована от безпокойство, но си повтарях непрестанно: Не аз изпитвам безпокойство, не аз, а друг… но това изобщо не ми помогна. (*11) Лежах по гръб на пода, подпряла глава на възглавница, отпуснала крайници, и се съсредоточавах в „играта“. Или поне се опитвах. Напразно, защото чувах как горе Сол снове напред-назад. Всяко негово движение направо ме пронизваше. Помислих си, че трябва да изляза от къщи, да се срещна с някого. С кого? Знаех, че не мога да обсъждам Сол с Моли. И все пак й позвъних и тя между другото попита: „Как е Сол?“, а аз й отвърнах: „Добре.“ Спомена, че срещнала Джейн Бонд, която съвсем си била „загубила ума“ по него. Не бях се сещала за Джейн Бонд от няколко дни и веднага заговорих за нещо друго, а после отново легнах на пода. Предната вечер Сол ми бе казал: „Ще се поразходя малко, защото иначе няма да спя.“ Не се прибра около три часа. До жилището на Джейн Бонд има около половин час път пеша или десетина минути с автобус. Да, преди да излезе, позвъни на някого. Значи се е уговорил с Джейн от дома ми, отишъл е при нея, правили са любов, върнал се е, пъхнал се е в леглото ми и е заспал. Не, снощи не се любихме. Защото съвсем неволно се пазех да не изпитам болка, като разбера нещо. (Интелектът ми ме кара да не обръщам внимание, ала онова ранимо същество дълбоко у мен изпитва чувства, ревност, обида, желание да си отмъсти.)

Сега той почука и каза иззад вратата:

— Не искам да те безпокоя. Излизам малко да се поразходя.

Без дори да съзнавам какво правя, се приближих до вратата, отворих я — той вече слизаше надолу по стълбите — и попитах:

— С Джейн Бонд ли ще се срещнеш?

Той замръзна на място, после бавно се обърна и ме погледна:

— Не, отивам да се поразходя.

Нищо не отвърнах, защото ми се струваше невъзможно да ме излъже, след като го попитах направо. Трябваше да му кажа: „С Джейн Бонд ли се видя снощи?“ Сега разбирам, че не го попитах, защото ме беше страх да не ми отговори „не“.

Отвърнах с някаква остроумна, машинална реплика, обърнах се и затворих вратата след себе си. Не бях в състояние да мисля и дори да се движа. Бях зле. Непрестанно си повтарях, Той трябва да си иде, трябва да напусне този дом. Знаех обаче, че не мога да го накарам да си тръгне, тъй че започнах да си повтарям друго: Тогава трябва да се отърсиш от всичко.

Когато най-после се върна, усетих, че от часове съм чакала да чуя отново стъпките му. Той високо поздрави, прекалено дружелюбно, и веднага влезе в банята. (*12) Продължавах да седя, потънала в мисли. Просто не е възможно да се върне от Джейн Бонд и веднага да отиде да отмие следите от секса, след като знае, че ще се сетя какво прави. Не е възможно. Същевременно обаче съзнавах, че е възможно. Едва се сдържах да не попитам: Сол, ти спиш ли с Джейн Бонд?

Когато обаче влезе при мен, го попитах. Той ми отвърна с високия си, грубоват смях, а после рече:

— Не, не спя.

Погледна ме внимателно, дойде при мен и ме прегърна. Направи го толкова непринудено и топло, че веднага омекнах. После ми каза много приятелски:

— Ех, Анна, толкова си чувствителна. Приемай спокойно нещата.

Погали ме леко и рече:

— Смятам, че трябва да се опиташ да разбереш едно нещо… ние сме много различни. И още нещо — преди да дойда аз, не си живяла здравословно. Добре, че съм тук.

След тези думи ме положи на леглото и започна да ме успокоява, сякаш съм болна. Всъщност бях болна. Мозъкът ми вреше, и в стомаха ми вреше. Не бях в състояние изобщо да мисля, защото мъжът, тъй нежен сега с мен, и този, който ме поболя, бе един и същи. После ми рече:

— А сега приготви вечеря. Добре ще ти се отрази. Боже мой, ти си такава къщовница, заслужаваш да имаш добър, улегнал съпруг до себе си. — А после добави навъсено (*13): Господи, все на такива попадам. — Приготвих му вечеря.

Рано сутринта телефонът зазвъня. Вдигнах. Беше Джейн Бонд. Събудих Сол, казах му, че го търсят по телефона, излязох от стаята и отидох в банята, където нарочно вдигах шум, пуснах водата да шурти и каквото още ми дойде наум. Когато се върнах в стаята, той отново бе легнал, свит на кълбо, потънал в полудрямка. Очаквах да ми каже защо го е търсила Джейн, но той и не спомена за обаждането й. Отново се ядосах. Цялата предишна нощ обаче бе много мил и ласкав, в съня си се бе обърнал към мен с прегръдки и целувки като любовник и дори изричаше името ми, така че наистина аз бях обектът на любовта му. Не знаех какво да мисля. След закуска каза, че трябва да излезе. Впусна се в дълги, подробни обяснения как трябвало да се срещне с един човек от филмовата индустрия. Разбрах по скования упорит израз на лицето му и по ненужната обстоятелственост, че ще се среща с Джейн Бонд, че се е уговорил с нея, когато тя позвъни. Щом излезе, се качих в стаята му. Там беше много чисто и подредено. Затършувах из книжата му. Спомням си какво си мислех, без да се шокирам от постъпката си — имам това право, щом той непрестанно ме лъже. За първи път в живота си четях писмата и документите на друг човек. Бях ядосана и разстроена, но много систематична. В един ъгъл намерих вързани с ластик писма от някакво момиче в Америка. Тя се оплакваше, че не й пишел. А после друг куп писма от парижко момиче с все същите оплаквания, че не й пишел. Поставих писмата на мястото им не много внимателно, а как да е и потърсих нещо друго. Тогава попаднах на куп дневници. (*14) Спомням си как се учудих, че дневниците му са в хронологичен ред, а не пръснати из различни тетрадки като моите. Разлистих някои от по-ранните, без да ги чета внимателно, колкото да добия представа — те представляваха безкраен поменик от посетени места, какви ли не служби, нескончаем списък с женски имена. И сред цялото това разнообразие от имена на посетени места и жени като червена нишка следваха кратки бележки за самотност, отчужденост, изолация. Седях на леглото му и се опитвах да обединя двата образа — на мъжа, когото познавах, и на този от дневниците, който е съвсем хладен, пресметлив, безчувствен, изпълнен със самосъжаление. А после си спомних, че когато аз самата прочетох дневниците си, не можах да се позная. Получава се нещо странно, когато човек пише за себе си. Сиреч когато излива всичко направо, а не просто се обрисува. В крайния ефект има нещо хладно, безмилостно, самобичуващо. Ако не е самобичуващо, звучи безжизнено — да, точно така, няма живот в подобни писания. Сега, когато пиша това, усещам, че се връщам към онзи миг в черната тетрадка, когато пишех за Вили. Каквото и да пишеше Сол — дали коментираше дневниците си, или преосмисляше младостта си от дистанцията на времето като например: Държах се като свиня с жените; или: Прав съм да се държа така с жените; или: Аз просто описвам какво се случва, не си правя характеристика — каквото и да кажеше, беше без значение. Защото истински ценното в дневниците му е бликащата жизненост, непосредственост, очарование. „Вили просветна с очилата си насред стаята и заяви…“ „Сол, изправил се в цял ръст, едър и внушителен, усмихвайки се… усмихвайки се подигравателно на собствената си прелъстителска поза, рече провлечено: «Хей, бейби, хайде да се чукаме, падам си по тебе».“ Продължавах да чета писанията му и отначало се стрясках от безмилостния тон, но намествайки всеки детайл в контекста на живота му, такъв, какъвто го познавах, те добиваха друго измерение. Така че реакциите ми непрестанно се меняха — ту изпитвах гняв, чисто женски гняв, ту възторг от завладяващата непринуденост, от описанието на познати неща.

Възторгът ми обаче секна и направо се стреснах, като прочетох нещо, което самата аз бях описала в жълтата тетрадка като прозрение. Стряскам се, защото като пиша, изглежда, се осланям на някакво ужасно вътрешно прозрение или нещо подобно, на някаква интуиция. Сякаш у мен се отключва непонятна прозорливост, която е мъчителна в ежедневието и трудно се живее с нея. Ето три кратки бележки: „Трябва да се махна от Детройт, взех от него всичко, което ми е необходимо. Мейвис ми създава неприятности. Само допреди седмица бях луд по нея. Вече не съм. Странно.“ После: „Снощи Мейвис дойде в жилището ми. Завари ме е Джоан. Наложи се да изляза в антрето и да я отпратя.“ Накрая: „Джейк ми писа от Детройт. Мейвис си прерязала вените е бръснач. Навреме я откарали в болница. Жалко, добро момиче.“ След това повече не се споменаваше за Мейвис. Обзе ме гняв, студеният, отмъстителен гняв на отритнатата жена. Толкова силен бе гневът ми, че угаси любопитството ми. Оставих настрани купищата дневници. Трябваха ми седмици, за да ги прочета, а вече не ми бяха интересни. Бях само любопитна какво е написал за мен. Намерих датата, когато бе пристигнал у дома. „Срещнах се с Анна Улф. Ще се помотая из Лондон, бива си го този град. Мери ми предложи стая, но подуших, че мога да имам неприятности при нея. Става за чукане, но толкоз. Не намирам Анна за привлекателна. Това е добре при дадените обстоятелства. Мери ми направи сцена. Срещнах Джейн на партито. Танцувахме, едва не стигнахме до чукане на дансинга. Дребничка, крехка, с момчешки вид… изпратих я до вкъщи. Чукахме се цяла нощ… страхотно!“ „Днес разговарях с Анна, не помня какво казах, но мисля, че тя не обръща внимание на нищо.“ После няколко дни не бе писал. След това: „Странно, харесвам Анна повече от която и да било, но не ми доставя удоволствие да спя с нея. Навярно е време да се местя? Джейн ми създава неприятности. Е, начукай им го на тия мадами, в буквален смисъл.“ „Имам неприятности с Анна заради Джейн. Е, лошо й се пише.“ „Скъсах с Джейн. Жалко, по-страхотно парче за чукане не съм имал в тази проклета страна. Среща с Маргарет в кафенето.“ „Джейн се обади по телефона. Създава ми неприятности заради Анна. Не искам неприятности с Анна. Среща с Маргарет.“

Това бе писал днес. Значи е отишъл при Маргарет, а не при Джейн. Шокирана съм от себе си, че не ми е неудобно да чета чужди дневници. Тъкмо обратното, обзела ме е грозна, тържествуваща радост, че съм го спипала натясно.

(*15) Изречението „не ми доставя удоволствие да спя с Анна“ така ме жегна, че известно време не можех да си поема дъх. А което бе още по-лошо, направо не можех да повярвам. И най-лошото бе, че за няколко минути се усъмних в преценката на онова женско същество у мен, което откликва или не в зависимост дали Сол прави любов пламенно или насила. Това същество не може да бъде измамено. За момент обаче си помислих, че се е заблудило. Обзе ме срам, като си помислих, че смятам за по-важно нежеланието му да спи с мен (поне можеше да пише, че съм „добра за чукане“), отколкото това, че ме харесва. Прибрах дневниците, но небрежно, с чувство на презрение, както бях прибрала и писмата, а после слязох долу да опиша как се чувствам. Но съм твърде объркана, за да напиша нещо смислено.

Качих се отново горе да проверя нещо в дневника — беше написал „не ми доставя удоволствие да спя с нея“ през седмицата, когато не слизаше при мен. Оттогава насам обаче се любеше пламенно като силно възбуден мъж. Не разбирам, нищо не разбирам.

Вчера се опитах да се държа предизвикателно:

— Да не си болен и ако си, какво ти е?

Той ми отвърна почти както бях очаквала:

— Откъде позна?

Направо се изсмях. Той предпазливо добави:

— Мисля, че ако някой има оплаквания, трябва да не ги показва, за да не безпокои околните.

Това бяха думи на човека с чувство на отговорност. Аз рекох:

— Ти обаче правиш именно това. Какво ти е?

Чувствах се в психологически капан. Той ми отвърна с напълно сериозен тон:

— Смятах, че не те безпокоя с нищо.

— Не се оплаквам — отвърнах аз. — Но според мен не е хубаво да таиш нещата у себе си. По-добре да ги изречеш открито.

Той изведнъж ми отвърна рязко, враждебно:

— Звучиш като досаден психоаналитик.

Мислех си, че за каквото и да говорехме, у него се проявяваха пет-шест различни личности. Сега дори очаквах отново да се обади човекът с чувство на отговорност. Той не закъсня и рече:

— Не съм в много добра форма, признавам. Съжалявам, че е проличало. Ще се старая повече.

Аз отвърнах:

— Не става дума да се стараеш.

Той побърза категорично да смени темата. Имаше израз на подгонен, наранен човек, принуден да се самоотбранява.

Позвъних на д-р Пейнтър и го запитах какво му е на човек, който няма чувство за време и крие няколко различни личности у себе си. Той отвърна:

— Не поставям диагнози по телефона.

Отвърнах:

— Умолявам ви.

Той рече:

— Скъпа Анна, смятам, че трябва да се запишеш за консултация.

— Не става дума за мен — отвърнах аз. — За мой приятел.

Последва миг мълчание. После той рече:

— Не се безпокой, навярно много би се учудила, ако ти кажа, че стотици нормални и приятни наглед хора бродят по улиците, превърнали се в призраци на самите себе си. Запиши си час за консултация.

— А каква е причината за това?

— Ами, предполагам, без да се ангажирам с категорично мнение, всичко идва от времето, в което живеем.

— Благодаря.

— Значи няма да дойдеш на консултация, така ли?

— Няма.

— Това е лошо, Анна, проявяваш излишна гордост. Щом си едновременно няколко различни личности, в чия кожа ще предпочетеш да се пъхнеш?

— Ще предам думите ви на когото трябва.

Отидох при Сол и му казах:

— Позвъних на моя доктор и той смята, че съм болна. Казах му обаче, че става дума за приятел… нали разбираш?

Сол бързо ми хвърли изпитателен поглед като подгонен човек, ала се усмихна.

— Каза ми да си запиша час за консултация, но да не се безпокоя, че крия няколко различни личности у себе си и нямам ясна представа за време.

— Такова ли е впечатлението ти?

— Ами да.

— Благодаря. Вероятно е прав.

А днес Сол ми каза:

— Защо да си харча парите за психоаналитик, след като ти ме лекуваш безплатно?

Изрече тези думи грубо, тържествуващо. Отвърнах, че не е честно да ме използва като психоаналитик. Той отговори с все същата тържествуваща омраза:

— Не било честно! Какво можеш да очакваш от една англичанка! Та ние взаимно се използваме! Ти ме използваш да си създадеш холивудска представа за щастие и за сметка на това аз ще се възползвам от твоя опит с шамани.

Само миг по-късно вече се любехме. Когато се скараме и се изпълним с омраза, омразата ни подклажда секса. Това бе груб, жесток секс, какъвто досега не бях правила и (*16) той не може да удовлетвори влюбената жена у мен. Тя напълно го отхвърля.

Днес ме разкритикува за някакво движение в леглото и усетих, че ме сравнява с друга. Отбелязах, че съществуват множество учения за правене на любов и ние, двамата, принадлежим към различни школи. Кипяхме от омраза един към друг, но разменяхме тези реплики шеговито. Той се замисли върху последните ми думи, после избухна в смях.

— Любовта — рече той и в тона му се прокраднаха сантименталните нотки на ученик — е еднаква по цял свят.

— Чукането обаче — отвърнах аз — е въпрос на национален стил. Нито един англичанин не би могъл да прави любов като теб. Имам предвид тези, които изобщо са в състояние да правят любов.

Той почна да си тананика нещо като естрадна песничка: „Националният ти стил ми допада, щом моят допада на теб.“

Четирите стени на жилището сякаш ни прихлупват. Прекарваме дни наред сами вътре. Съзнавам, че и двамата сме полудели. Той заявява след силен кикот:

— Да, луд съм, ала все пак успях през краткия си живот да го осъзная. И сега какво? Да кажем, че предпочитам да съм луд. И какво тогава?

Междувременно тревогата вече не ме напуска. Забравила съм какво значи да се събудиш сутрин нормален. Но наблюдавам внимателно състоянието си и дори си мисля, Е, подобна тревога никога няма да обземе самата мен, защо тогава да не преживея чуждата, щом ми се удава възможност.

От време на време се опитвам да се съсредоточа върху „играта“. Понякога пиша в тази или в жълтата тетрадка. Или наблюдавам как слънчевите петна по пода менят формата си и уголемяват обема на прашинките или чеповете по дъските. Над главата ми Сол снове напред-назад, напред-назад, а после за дълго време настъпва тишина. Шумът на стъпките и тишината еднакво ми опъват нервите. А когато Сол излезе „да се поразходи“, нервите ми направо се разтягат и го следват, сякаш са вързани за него.

Днес той влезе при мен и аз инстинктивно почувствах, че е спал с някоя. Предизвиках го не защото ме заболя, а защото бяхме противници. Той отвърна:

— Не съм, защо мислиш така?

После по лицето му последователно се изписаха хищност, коварство, лукавство и той заяви:

— Ако искаш, ще ти докажа, имам алиби.

Изсмях се въпреки гнева си и това, че се разсмях, възвърна доброто ми състояние. Направо съм полудяла, обзета съм от студена маниакална ревност, каквато никога досега не съм изпитвала. Превърнала съм се в жена, която чете чужди писма и дневници. Ала засмея ли се, изведнъж се чувствам излекувана. Смехът ми не му допадна, защото ми отвърна:

— Затворниците усвояват определен език.

А аз му казах:

— Щом сега съм се превърнала в тъмничар, макар че никога не съм била такава, значи имаш нужда от тъмничар.

Лицето му се проясни, той седна на леглото и ми каза простичко и непринудено, както умее да превключва, когато пожелае:

— Твоят проблем е в това, че като се събрахме, за разлика от мен ти прие абсолютната вярност за нещо естествено помежду ни. А аз никога не съм бил верен на никоя. Не се е налагало.

— Лъжец! — отвърнах аз. — Или просто искаш да кажеш, че щом някоя жена се е привързвала към теб или те е хващала в изневяра, ти веднага си се прехвърлял на следващата, така ли?

Той ми отвърна с открития си, младежки смях вместо с враждебния си кикот и каза:

— Има нещо вярно.

Едва се сдържах да не му кажа, Прехвърляй се на следващата тогава. Учудих се защо не му го казах и какво исках да докажа на себе си чрез връзката си с него. През тази частица от секундата, когато едва не му заявих, Прехвърляй се на следващата тогава, той за секунда ме стрелна стреснат с поглед и рече:

— Трябваше да ми кажеш веднага, че абсолютната вярност е толкова важна за теб.

Аз рекох:

— Сега ти заявявам, че наистина е важна.

— Окей! — отвърна той натъртено след известно мълчание. По лицето му отново се изписаха коварство и лукавство.

Днес излезе за няколко часа след едно телефонно обаждане и аз веднага се качих горе да прочета какво е написал през последните дни в дневника си. „Ревността на Анна ме побърква. Видях Маргарет. Отидохме у тях. Мило дете. Беше студена. Срещнах Дороти у тях. Ще се измъкна, когато следващата седмица Анна отиде при Джанет. Щом котката я няма, мишките…!“

Прочетох тези думи хладнокръвно и тържествуващо.

Въпреки всичко има и часове на топла привързаност помежду ни, когато неспирно си говорим. И се любим. Всяка нощ спим един до друг и сънят ни е дълбок и прекрасен. И изведнъж насред изречението топлината секва, изтласкана от омраза. Понякога жилището е оазис на любов и привързаност, после изведнъж се превръща в бойна арена, дори стените започват да се тресат от омраза и ние се дебнем един друг като два звяра и си казваме такива страховити неща, че само като се сетя след време, косата ми настръхва. И все пак сме в състояние да изричаме тези неща, да ги слушаме, а после прихваме и се търкаляме на пода от смях.

Отидох да видя Джанет. През целия път се чувствах нещастна, защото знаех, че Сол се люби с Дороти, независимо коя бе тя. Не можах да се отърся от лошото си настроение, докато бях с Джанет. Тя изглежда щастлива — една малка ученичка, вече отчуждена от мен, погълната от приятелите си. Във влака на връщане си мислех отново колко странно е всичко — дванайсет години всяка минута от деня ми неизменно е била свързана с Джанет, нейните нужди са диктували дневното ми разписание. И ето, че тя постъпи в пансион и това е. Мигновено се превръщам в друга Анна, сякаш изобщо не съм родила Джанет. Спомних си, че Моли ми бе казала същото: Томи отишъл на почивка с приятели, когато бил шестнайсетгодишен и тя по цял ден се щурала из къщи и се чудела на себе си. „Сякаш изобщо нямам дете“, повтаряла си непрестанно тя.

Като наближих жилището си, напрежението в стомаха ми се засили. Щом влязох у дома, вече се чувствах зле. Веднага отидох в банята да повърна. Не бях повръщала от нервно напрежение. А после повиках Сол. Той беше в стаята си. Слезе радостно долу. Здравей, как мина и прочие. Щом се взрях в него обаче, погледът му стана лукаво предпазлив, едва прикрито тържествуващ и се видях как изглеждам отстрани — студена и злобна. Той каза:

— Защо ме гледаш така? — После добави: — Какво искаш да разбереш?

Отидох в голямата стая. Въпросът „какво искаш да разбереш“ бе нещо ново в нашите схватки, стъпка надолу към нови дълбини на злобата. Когато го изрече, усетих как на талази към мен приижда абсолютната омраза. Седнах на леглото и се опитах да събера мислите си. Почувствах, че омразата е събудила у мен физически страх. Какво знам аз за психическите разстройства? Нищо. Но някакъв вътрешен инстинкт ми подсказваше, че не трябва да се страхувам.

Той ме последва в стаята и седна в долния край на кревата, като си тананикаше джазова мелодия и ме наблюдаваше. После рече:

— Купил съм ти няколко плочи джаз. Джазът ще те отпусне.

Отвърнах:

— Добре.

Той рече навъсено и с неприязън:

— Англичанка си до мозъка на костите, дявол да те вземе.

Казах:

— Щом не ме харесваш, иди си.

Той ми хвърли бърз, сепнат поглед и излезе. Зачаках да се върне, като добре знаех как ще се държи. Беше спокоен, тих, дружелюбен, мил. Сложи плоча на грамофона. Разгледах плочите — ранният Армстронг и Беси Смит. Седнахме притихнали и се заслушахме, а той непрестанно ме наблюдаваше.

После попита:

— Е?

Отвърнах:

— Тази музика е жизнерадостна, топла и доверчива.

— Е, и?

— Няма нищо общо с нас, просто ние не сме такива.

— Мадам, аз съм се оформил като характер под влияние на Армстронг и Беси Смит[2].

— Значи след това нещо се е случило с теб.

— Това, което се е случило с мен, се е случило и с цяла Америка. — А после добави навъсен: — Току-виж, се окаже, че и ти имаш природната дарба да усещаш джаз. Макар че трудно можеш да се мериш с мен.

— Защо непрестанно се състезаваш за всичко?

— Защото съм американец. Такава ми е страната.

Усетих, че благият приятел вече го няма и омразата отново се е върнала. Тогава казах:

— Мисля, че е по-добре тази вечер да спим поотделно. Понякога направо не те понасям.

Той се сепна. После овладя лицето си — в такива случаи буквално виждам как налага спокоен израз на измъченото си, напрегнато лице. Каза тихо, с приятелска усмивка:

— Не те упреквам. И аз самият понякога не се понасям.

Излезе. След няколко минути, когато вече си бях легнала, слезе отново, приближи се до леглото и каза усмихнат:

— Направи ми място.

Отвърнах:

— Не искам да се караме.

Той каза:

— Не може да не се караме.

— Не мислиш ли, че е странно за какво се караме? На мен ми е все едно с кого спиш, а и ти не си мъж, който наказва жените със сексуален тормоз. Така че очевидно се караме заради нещо друго. А какво е то?

— Заради интересното преживяване. Да бъдеш луд.

— Няма що, много интересно преживяване.

— Защо го казваш така?

— Само след година ще се обърнем назад и ще си кажем: Значи такива сме били тогава, какво очарователно преживяване.

— Че какво му е на преживяването?

— Мегаломани сме, такива сме всички днес. Ти заявяваш: аз съм това, което съм, само защото САЩ са такива и такива политически. Сиреч аз съм САЩ. А аз на свой ред казвам: аз символизирам положението на жената в днешно време.

— Може би и двамата сме прави.

Заспахме, благоразположени един към друг. Ала сънят ни промени. Когато се събудих, той бе легнал на една страна и ме наблюдаваше с критична усмивка. Попита:

— Какво сънува?

Отвърнах:

— Нищо.

Веднага обаче се сетих. Бях сънувала ужасния сън, ала този път злобното начало и безотговорността се бяха въплътили в Сол. Това страшно създание през цялото време ме предизвикваше с усмивка на уста. Държеше ме толкова здраво за ръцете, че не можех дори да помръдна, и ми казваше: „Ще ти причиня болка, това ми доставя удоволствие.“

Толкова неприятно ми бе да си спомня съня, че веднага се отдръпнах от Сол, станах и отидох в кухнята да направя кафе. Той дойде около час по-късно, вече облечен, със свито като юмрук лице.

— Излизам — заяви той.

Позавъртя се в очакване да кажа нещо, после бавно заслиза по стълбите, като се извръщаше назад с надежда да го спра. След това легнах на пода по гръб, пуснах си ранния Армстронг и докато го слушах, ме обзе едва ли не завист към този неусложнен, безгрижен, шеговито закачлив свят, в който се ражда музиката. Сол се върна четири-пет часа по-късно, а лицето му бе оживено от ликуваща отмъстителност. Попита:

— Защо не казваш нищо?

Отвърнах:

— Нямам какво да кажа.

— Защо не се опиташ да си отмъстиш?

— Даваш ли си сметка колко често ме питаш защо не си отмъщавам? Ако имаш нужда да те накажат за сторен грях, потърси другиго.

Стана нещо неочаквано — той се замисли върху думите ми. И попита заинтригуван:

— Нима имам нужда от наказание? Хммм, много интересно.

Седна в края на кревата и навъсено започна да поглажда брадичката си. После рече:

— Мисля, че не се харесвам кой знае колко в този момент. Не харесвам и теб.

— И аз не харесвам нито теб, нито себе си. Ала ние двамата всъщност не сме такива, каквито сме в момента. Тъй че какъв смисъл има да не се харесваме?

Изражението му отново се промени. И тогава попита лукаво:

— Смятам, че си напълно наясно къде съм бил досега и какво съм правил.

Не отвърнах и тогава той стана, закрачи бързо из стаята, като непрестанно ми хвърляше бързи, свирепи погледи.

— Никога няма да научиш, нали. Няма откъде да научиш.

Пак не отвърнах не защото бях решила да не се караме или за да запазя самообладание, а защото мълчанието бе силно оръжие в битката помежду ни. След като помълчах доста дълго, заявих:

— Знам какво си правил. Чукал си Дороти.

Той мигновено отвърна:

— Откъде знаеш? — После веднага добави, все едно нищо не е казал: — Не ми задавай въпроси и няма да те лъжа.

— Не ти задавам въпроси. Просто ти прочетох дневника.

Той изведнъж спря да крачи и закова поглед в мен. С хладно любопитство се вгледах в него и видях как по лицето му последователно се изписаха страх, после гняв, а накрая тържествуващо лукавство. Отвърна:

— Не съм чукал Дороти.

— Тогава някоя друга.

Той започна да крещи, да размахва ръце във въздуха, като същевременно ядосано говореше през зъби:

— Ти ме шпионираш. Ти си най-ревнивата жена, която познавам. Не съм дори докоснал жена, откакто съм дошъл тук, а за един млад, темпераментен американец това е твърде много.

Отвърнах злобно:

— Радвам се да чуя, че си темпераментен.

Той продължаваше да крещи:

— Аз съм мъж намясто. Не съм някой пудел, та да се оставя на една жена да ме държи под ключ.

Продължи да крещи в този дух и аз изпитах онова усещане, което бях изпитала ден преди това — как продължавам да потъвам в пълно безволие. Аз, аз, аз, аз, аз, повтаряше той неистово в прилив на самохвалство и чувствах как направо ме обстрелва като с картечни откоси. Връз мен продължаваше да се сипе безконечното аз, аз, аз, аз, аз, тъй че престанах да слушам и изведнъж осъзнах, че е млъкнал и ме гледа загрижено:

— Какво ти е? — попита той.

После се приближи, приклекна до мен, взе лицето ми в ръце и каза:

— За бога, трябва да разбереш, че за мен сексът не е важен, просто е без значение.

Отвърнах:

— Всъщност искаш да кажеш, че е важен, а е без значение с кого го правиш.

Той ме пренесе на леглото, преизпълнен с нежност и съчувствие. После каза самопрезрително:

— Много ме бива да замазвам нещата, след като успея да нокаутирам една жена.

— А защо трябва да я нокаутираш?

— Не знам. Разбрах, че постъпвам така чак когато ти ми обърна внимание.

— Мисля, че трябва да си намериш психоаналитик. Непрестанно ти го повтарям, непрестанно ти казвам, че ще побъркаш и двама ни.

Заплаках и се почувствах също като в съня предната нощ — беше стиснал здраво ръцете ми, смееше се и ми причиняваше болка. В момента обаче бе мил и внимателен. И изведнъж прозрях, че целият този цикъл от тормоз и нежност бе нужен, за да настъпи накрая мигът, когато ще започне да ме успокоява. Скочих от леглото, ядосана от покровителственото му отношение и от това, че го бях допуснала, и грабнах една цигара.

Той отбеляза навъсено:

— Аз може и да те нокаутирам, но ти не се застояваш дълго паднала.

— Това е добре дошло за теб, защото имаш удоволствието наново и наново да ме поваляш.

Тогава той отвърна замислено, някак дистанцирано, сякаш се наблюдаваше отстрани:

— А защо трябва да е така?

Креснах му:

— И ти, като всички американци, страдаш от Едипов комплекс. Вторачил си се в мен, като че съм ти майка. Непрестанно се опитваш да ме надхитриш, за теб е важно да ме надхитряш. Важно е да мамиш и да ти вярват. А после, когато ме засегнеш, обзелото те желание да убиеш мен, майката, те стряска и се налага да ме утешаваш и успокояваш… — Изведнъж започнах да крещя истерично: — Дотегна ми всичко това. Дотегна ми да ти говоря като на дете. Направо ми се гади от тази досадна история… — Спрях да крещя и го погледнах. Имаше вид на напердашено дете. — Сега изпитваш удоволствие, защото ме предизвика да се разкрещя. Защо не изпитваш гняв? Би трябвало да изпитваш… правя ти характеристика, Сол Грийн, изброявам недостатъците ти и би трябвало да побеснееш. Засрами се, на трийсет и три години си, а седиш и спокойно приемаш елементарните ми квалификации.

Когато престанах да крещя, се почувствах изтощена. Сякаш нервното напрежение ме обгръщаше като пашкул и усещах миризмата му подобно лепкава мъгла от нервна възбуда.

— Продължавай — подкани ме той.

— Това е последната безплатна оценка, която чуваш от мен.

— Ела при мен.

И аз отидох. Той ме повали до себе си с усмивка. А после започна да ме люби. Отвърнах на студеното му настървение. Бе лесно да отвръщам на студенината му, защото тя не можеше да ме нарани, както нежността. А после изведнъж ме обзе безчувственост. И внезапно осъзнах, преди още дори да съм го помислила, че той всъщност люби не мен, а друга. Обзета от подозрения, си казах, Сега той се люби с друга жена. Той мигом промени гласа си и през полусмях ми заговори грубовато с дълбок южняшки акцент:

— Е, мадам, несъмнено те бива за чукане, несъмнено си добра, уверявам те.

Докосна ме по съвсем друг начин, сякаш не докосваше мен. Прекара ръка по бедрата и ханша ми и каза:

— Ей това се казва здраво женско тяло.

Обадих се:

— Бъркаш ме с друга. Аз съм кльощавата.

Подейства му като шок. Буквално видях как изведнъж се отърси от другата си самоличност. Извърна се и легна по гръб, закрил очи с ръка, и си пое дъх. Бе пребледнял като платно. След това заговори, ала не с южняшки акцент, а с гласа на женкар, с който бе заявил: „Аз съм темпераментен млад американец“:

— Маце, трябва да ме приемаш съвсем естествено, като отлежало уиски.

— Това ти приляга напълно.

Думите ми отново му подействаха като шок. Той се помъчи да се отърси и от тази си самоличност, пое си дъх, наложи си да диша равномерно и рече с най-естествен глас:

— Какво става с мен?

— Искаш да кажеш какво става с нас. И двамата сме луди. Обвити сме сякаш в пашкула на лудостта.

— Ти ли? — възкликна той навъсено. — Ти, по дяволите, си най-здравомислещата жена, която познавам.

— Не и в този момент.

Лежахме дълго в пълно мълчание. Той нежно галеше ръката ми. Чуваше се силният уличен грохот отвън. Усетих как напрежението ми изчезва от нежното галене по ръката. Цялата омраза и безумие у мен се стопиха. Последва един от онези дълги, бавно смрачаващи се следобеди на пълна откъснатост от света, който прерасна в дълга, тъмна нощ. Жилището приличаше на люшкащ се сред тъмно море кораб, откъснат от живота затворен свят. Слушахме новите плочи и се любихме, а побърканите Сол и Анна бяха изчезнали, скрили се бяха някъде другаде.

(*17) Прекарахме една седмица на пълно щастие. Телефонът не звънеше. Никой не идваше. Бяхме сами. Всичко обаче свърши. У него сякаш нещо отново прещрака и ето, че сега седя и пиша. Виждам, че съм написала думата „щастие“. Дотук обаче. Не е нужно да повтарям какво казва той — че лека-полека сама съм си изфабрикувала това мое щастие. През изминалата седмица нямах никакво желание дори да се приближа до масата с тетрадките. Не ми бе до писане.

Днес станахме късно, слушахме музика и се любихме. После той се качи горе в стаята си. След малко слезе гневен като буреносен облак и разбрах, че у него нещо пак е прещракало. Закрачи напред-назад из стаята, а после заяви:

— Не ме свърта на едно място, направо не ме свърта.

Толкова много враждебност имаше в думите му, че казах:

— Излез тогава.

— Ако изляза, ще ме обвиниш, че съм спал с някоя.

— Ами ти ме караш да си мисля така.

— Добре тогава, излизам.

— Върви.

Той се взря в мен, изпълнен с омраза, и усетих как стомахът ми се свива и ме обгръща тъмната мъгла на безпокойството. Озърнах се и видях как седмицата на пълно щастие бързо се изплъзва. Помислих си, Само след месец Джанет ще се върне и тогава тази уязвима Анна ще изчезне. Щом знам, че мога просто да превключа и да прогоня беззащитната страдалка у мен, ако това е нужно заради Джанет, то мога да го направя и сега. А защо не го правя? Защото не искам, затова. Нещата трябва да се изживеят, пътят трябва да се извърви… Той почувства, че се отдръпвам от него, това го обезпокои и той каза:

— Защо да излизам, като не искам.

— Не излизай тогава — отвърнах аз.

— Ще ида да поработя — заяви той внезапно и се понамръщи.

И излезе от стаята. Само след няколко минути отново дойде и се облегна на вратата. Не бях помръднала. Седях на пода и го очаквах, защото знаех, че пак ще дойде. Смрачаваше се, стаята се бе изпълнила със сенки, а небето променяше цвета си. Седнала на пода, наблюдавах как багрите в небето се сгъстяват с настъпващия по улиците здрач и без никакво усилие изпаднах в нужния за „играта“ унес. Бях част от страховития град с милионите си жители, както седях на пода и в същото време се реех високо над града, взирайки се в него. Облегналият се на вратата Сол заяви с укорителен тон:

— Никога не съм изпадал в подобно състояние — до такава степен да съм вързан за една жена, че дори да не мога да изляза на разходка, без да се чувствам гузен.

Нагласата му в момента бе съвсем различна от моята, тъй че му отвърнах:

— Вече цяла седмица стоиш тук, без да съм те карала. По свое желание. Сега обаче настроението ти се промени. Но защо и моето трябва да се променя?

Той предпазливо отвърна:

— Една седмица е много време.

От начина, по който изрече тези думи, разбрах, че думата „седмица“ го е изненадала, защото изобщо не е съзнавал колко време е минало. Колко ли дни са изтекли по неговите представи, но се побоях да го попитам. Той стоеше намръщен, поглеждаше ме отстрани и дърпаше устни, сякаш дърпа струни. След известно мълчание заяви с лукаво изражение:

— Та аз онзи ден гледах филма, за който ти казах.

Съзнавах ясно какво се опитва да постигне: даваше си вид, че любовният ни период е продължил само два дни, отчасти за да провери дали съм сигурна, че наистина е минала цяла седмица, ала отчасти и поради неприятното усещане, че е отдал на една жена цяла седмица от себе си. В стаята се смрачаваше и той се напрегна да види лицето ми. Очите му заблестяха от отблясъците на небето, а едрата му руса глава просветна в здрача. Имаше вид на настръхнал звяр. Тогава казах:

— Това беше преди една седмица.

Отвърна студено:

— Щом казваш, трябва да ти вярвам.

А после изведнъж скочи връз мене, сграбчи ме за раменете и ме разтърси:

— Мразя те, че си нормална. Направо те мразя. Та ти си напълно нормален човек. С какво право? Изведнъж разбрах, че помниш абсолютно всичко, навярно помниш всяка моя дума. Сигурно помниш всичко, което ти се е случило. Това е направо непоносимо.

Ноктите му се забиха в раменете ми, а лицето му се сгърчи от омраза. Отвърнах:

— Да, наистина помня абсолютно всичко.

Ала не изрекох това с тържествуващ глас. Представих си ясно как изглеждам в неговите очи — една жена, която по необясним начин неизменно владее положението, защото може да се обърне назад и да си припомни усмивка, движение, жест, да чуе определени думи, обяснения, изобщо жена с точна представа за времето. Не бих прибягнала обаче до тържествения, високопарен тон на непоколебима господарка на истината. Когато той каза: „Чувствам се като затворник, щом живея с човек, който помни всяка изречена от мен дума през миналата седмица и е в състояние да ми каже: преди три дни ти направи това и това“, аз също се почувствах като затворничка, която копнее да се освободи от своята всеобхващаща, класифицираща, оценяваща памет. Усетих как чувството ми за самоличност избледнява. Стомахът ми се сви и ме заболя гърбът.

Той рече: „Ела!“, като се отмести и посочи леглото. Послушно го последвах. Не можех да откажа. Той процеди през зъби: „Хайде, хайде“ или по-скоро: „Айде, айде.“ Усетих, че се е върнал назад във времето, когато навярно е бил двайсетгодишен. Казах „Не!“, защото не исках да допусна до себе си този брутален млад мъжкар, а той ми отвърна: „Значи «не». Точно така, сладурче, по-често го казвай. Харесва ми.“

Започна да ме гали по шията, а аз отново казах „Не“. Едва не се разревах с всичка сила. Като усети сълзите ми, гласът му стана ликуващо нежен и започна да целува сълзите ми като опитен любовник и да повтаря: „Айде, сладурче, айде.“ В акта имаше много студенина, омраза и бе неприятен. Онова влюбено същество у мен, което в продължение на седмица бе укрепвало, нараствало и мъркало от щастие, сега се скри ужасено в някакъв ъгъл. А онази Анна, която бе способна да изпитва удоволствие от полов акт с противник, сиреч от конфронтация в секса, се бе отпуснала, а не бе войнствена. Актът бе бърз и отблъскващ и Сол възкликна:

— Проклети англичанки, изобщо не ги бива в леглото.

Аз обаче отдавна вече не изпитвах огорчение от подобни реплики и отвърнах:

— Аз съм виновна. Наясно бях, че нищо няма да се получи. Ненавиждам жестокостта ти в секса.

Той легна по очи, помълча известно време, потънал в мисли, а после измърмори:

— Някой ми каза подобно нещо наскоро. Кой ли беше? И кога?

— Някоя от другите ти любовници е казала, че си жесток, нали?

— Кой може да ми каже подобно нещо? Че аз не съм жесток. Никога не съм бил. Нима наистина съм жесток?

В момента говореше благородната личност у него. Чудех се какво да му отвърна от страх да не прогоня тази личност и да предизвикам другата, жестоката. Изведнъж той ме попита:

— Какво да правя, Анна?

Отвърнах:

— Защо не отидеш при психоаналитик?

В този миг у него сякаш нещо превключи, той се изсмя високо и тържествуващо и каза:

— Искаш да ме вкараш в лудницата, нали? Защо да плащам на психоаналитик, като имам теб? Длъжна си да дадеш своята дан, затова че си здрава и нормална. Не си първият човек, който ме праща на психиатър. Да, но аз няма да допусна да ме командват. — После скочи от кревата и закрещя: — Аз съм си аз, Сол Грийн, аз съм това, което съм, аз… — И поде онази креслива реч с честото механично повтаряне на аз, аз, аз, но изведнъж секна или по-скоро спря за миг, преди наново да продължи. За миг замлъкна с отворена уста, а после добави: — Аз искам да кажа, аз, аз… — Това бяха последните изстрели от картечния откос, преди да каже с нормален глас: — Излизам, трябва непременно да изляза.

Излезе от стаята, като тичешком се втурна нагоре по стъпалата в прилив на бясна енергия. Чух как шумно отваря и затваря чекмеджетата горе. Помислих си, навярно се изнася завинаги. След няколко минути обаче отново слезе и почука на вратата ми. Засмях се, като взех почукването за шеговито извинение. Отвърнах:

— Заповядайте, мистър Грийн.

Той влезе и заяви с официален, учтив тон, който трудно прикриваше раздразнението му:

— Реших, че имам нужда от разходка. Задушавам се да стоя заключен в това жилище.

Разбрах, че след като се е качил горе, представата му за току-що случилото се помежду ни се е променила. И отвърнах:

— Добре, вечерта е много приятна за разходка.

Той отговори по момчешки непринудено и ентусиазирано:

— Да-а-а, страхотна е.

Спусна се стремглаво надолу по стъпалата като пуснат на свобода затворник. Дълго лежах и усещах как силно бие сърцето ми, а стомахът ми се свива. А после описах всичко. Ала за щастието, смеха, нормалното състояние на духа не споменах нито дума. След пет или десет години, когато прочета написаното днес, ще ми звучи като разказ за безумието и жестокостта между двама души.

Снощи, след като престанах да пиша, извадих бутилката уиски и си налях половин чаша. Седях и си сръбвах на малки глътки. Пиех съзнателно, за да може алкохолът да се плъзне надолу и да стопи напрежението под диафрагмата ми, да го притъпи до безчувственост. Междувременно си мислех, Ако остана със Сол, лесно мога да се пропия. Хрумна ми: какви традиционалисти сме само. Това, че съм станала напълно безволева, че ме обзема маниакална ревност, че съм способна да изпитвам тържествуващо злорадство, когато успея да надхитря един болен човек, не ме плаши толкова, колкото мисълта, че мога да се алкохолизирам. Ала алкохолизмът не е нищо в сравнение с всичко останало. Сръбвах си уиски и си мислех за Сол. Представях си го как излиза, за да позвъни на някоя жена. Усещах с цялото си тяло ревността като отрова в кръвта, от която дъхът ми секва и очите ми започват да смъдят. А после изведнъж си го представях как залита из града като болник и се стреснах при мисълта, че не биваше да го пускам, макар че бе невъзможно да го спра. Дълго седях неподвижна, изпълнена с тревога за него. После отново си спомних за другите му жени и ревността отново забушува в кръвта ми. Обзе ме омраза към него. Припомних си хладния тон в дневниците му и омразата ми преля. Качих се в стаята му и макар да си повтарях, че не бива да правя това, знаех, че ще го сторя и наистина погледнах в последния му дневник. Той бе небрежно подхвърлен отгоре. Зачудих се дали съзнателно не е написал нещо, за да го прочета. За последната седмица нямаше нищо, но под днешна дата бе драснато следното: Затворник съм. Чувствам как бавно полудявам от липсата на свобода.

Усетих, че ме обзема яростен гняв.

За миг ми хрумна трезвата мисъл, че през изтеклата седмица той очевидно се е чувствал по-спокоен и щастлив отвсякога, така че защо да ме жегват последните му думи? Но се чувствах засегната и нещастна, сякаш тези думи зачеркваха изминалата седмица и за двама ни. Слязох долу и си представих Сол с друга жена. Изведнъж се видях отстрани как седя и си представям Сол с друга жена. Помислих си, той има пълното основание да ме мрази и да предпочита други жени, аз наистина съм омразна. И се изпълних с копнеж към тази друга жена, която е толкова любвеобилна, великодушна и силна, че е в състояние да му даде всичко необходимо, без да иска нищо в замяна.

Спомних си как Мама Шугър ме „учеше“, че маниакалната ревност е донякъде и проява на хомосексуалност. По онова време обаче този урок ми изглеждаше твърде абстрактен, без каквато и да е връзка със самата мен, Анна. Сега обаче се замислих дали пък наистина не искам да се любя с жената, с която е Сол в момента.

А след това ме осени прозрение. Разбрах, че изцяло съм обсебена (*18) от неговата лудост. Той търсеше да намери тази мъдра, любвеобилна жена със силни майчински чувства, която същевременно да му е и сексуален партньор, и сестра. И тъй като се бях превърнала в част от него, аз също търсех подобен човек както заради самата себе си, защото се нуждаех от такъв човек, така и защото исках да стана като него. Разбирах, че вече съм се превърнала в неделима част от Сол и това ме уплаши повече от всичко на света. Защото с ума си схващах, че този мъж непрестанно повтаря една и съща схема: започва да ухажва една жена, като влага в това интелигентност и разбиране към жената и съответно изисква емоционален ответ. Когато обаче жената откликне и на свой ред потърси емоционална реакция, той започва да се дърпа. И колкото по-извисена е една жена, толкова по-скоро започва да се дърпа. Съзнавах всичко това с ума си, ала продължавах да седя в тъмната стая, наблюдавах замъгления, влажен блясък на тъмновиолетовото лондонско нощно небе, копнеех с цялото си същество за онази митична великодушна жена и желаех да бъда като нея заради Сол.

Усетих, че лежа на пода и не мога да си поема дъх заради стягането в стомаха. Отидох в кухнята, пийнах още уиски и тревогата ме поотпусна. Върнах се в голямата стая и се опитах да се съвзема, като погледна тази Анна отстрани — дребна, невзрачна фигура в неугледно, старо жилище в неугледна, рушаща се сграда сред бедните квартали на тъмния Лондон. Но не ми се удаде. Обзе ме непоносим срам, че са ме обзели страховете на тази Анна, едно невзрачно животинче. Непрестанно си повтарях: Навън се простира широкият свят, а мен ме е обзело такова безразличие, че цяла седмица дори не съм погледнала вестниците. Взех всички вестници от изминалата седмица и ги пръснах около себе си на пода. Междувременно се бяха случили какви ли не неща — тук война, там остри спорове. Имах чувството, че съм пропуснала няколко серии от филмов сериал, но можех да отгатна какво се е случило поради вътрешната логика на събитията. Почувствах досада и безразличие при мисълта, че покрай политическия си опит съм в състояние, без изобщо да съм чела вестници, доста точно да предвидя какво се е случило през тази седмица. Чувството на досада, на ужасна, противна досада се примеси със страха ми. И тогава изведнъж ме осени друго прозрение, друго усещане, което идваше от чувствата на Анна, от онова уплашено животинче, свило се на пода. Изведнъж попаднах в плен на „играта“, ала тя бе предизвикана от обзелия ме ужас. Бях скована от ужас, от ужаса на кошмарите и почувствах страха от войната така, както се изпитва в кошмарен сън — не като трезва преценка на възможностите и вероятностите, а като страх, усетен с клетките на тялото и разпаленото въображение. Това, което четях в пръснатите край мен вестници, бе напълно осезаемо за мен, а не абстрактна, интелектуална уплаха. Мозъкът ми някак се пренастрои, промениха се представите ми, пренаредиха се, точно както се почувствах преди няколко дни, когато думи като демокрация, независимост, свобода започнаха да избледняват под напора на новото усещане за придвижването на света към мракобесието и втвърдяване на позициите. Усещах всичко това, ала просто като изпишеш думата, не можеш да предадеш същността на това усещане — че всички събития имат вътрешна логика и своя динамика, че големите военни конфликти по света се разиграват по силата на тази вътрешна динамика и че моят ужас, инстинктивният, усетен с клетките на тялото ужас от кошмара е само част от тази динамика. Чувствах всичко това, долавях го като зрима картина с една нова сетивност. Съзнавах също така, че жестокостта, злобата и обстрелването с непрестанното аз, аз, аз, аз между Сол и Анна са неделима част от логиката на войната. Съзнавах още колко силни са обзелите ме чувства, как дълбоко са проникнали в същността ми и са повлияли на представите ми за света.

Сега, когато пиша това и прочитам написаното, всичко губи смисъл и се свежда само до поредица букви и думи върху белия лист. Не съм в състояние да предам — нито пък самата аз да почувствам в написаното от мен — усещането за разрушителната стихия в света. Лежах омаломощена на пода предната вечер, долавях стихията на разрушението като зрима картина, съзнавах, че това усещане няма да ме напусне никога, ала не успях да го предам с думите, които написах.

Като си представих избухването на евентуална война и последвалия хаос, ме обля студена пот от ужас. А после си помислих за Джанет, очарователното, прилежно момиченце от девическия пансион и само при мисълта, че някой би могъл да й причини зло, почувствах ярост, изпълних се с такава ярост, че направо скочих да отпъдя кошмара. Бях съвсем изтощена и престанах да изпитвам ужас, тъй че ужасът се притаи във вестникарските колонки. Не можех да се помръдна от изтощение и вече не изпитвах нужда да нанеса удар на Сол. Съблякох се и легнах с чувството, че разумът ми се връща. Представих си какво облекчение изпитва Сол, когато лудостта престава да го стиска за гърлото и той въздъхва с облекчение: Поне за малко ще ме остави на мира.

Лежах и си мислех за него — представях си го жизнен, вглъбен, силен.

И тогава долових крадливите му стъпки, нещо у мен отново изщрака и отново усетих отвътре да се надигат страхът и безпокойството. Не исках да влиза при мен, не исках този мъж с крадливи стъпки да влиза при мен. Той постоя пред вратата, ослушвайки се. Не знаех колко е часът, ала доколкото можех да съдя по просветналото небе, беше призори. Чух го как много предпазливо се качи нагоре по стълбите. Обзе ме омраза. Изненадах се, че тъй скоро отново ме обзема омраза към него. Лежах с надеждата, че ще слезе при мен. А после се прокраднах горе. Отворих вратата на стаята му и в проникващата от прозореца дрезгава светлина видях как се е свил на кълбо под опънатите завивки. Сърцето ми се сви от жалост. Мушнах се в леглото до него, той се извърна и силно ме притисна. От начина, по който ме прегърна, разбрах, че се е скитал самотен в нощта като болник.

На сутринта го оставих да спи, направих кафе, разтребих и нарочно седнах да чета вестници. Не знам кой точно щеше слезе тази сутрин по стълбите. Седя си, чета вестници, като вече реагирам с разума си, а не с новопридобитата сетивност от предния ден, и си мисля как аз, Анна, седя тук и чакам, без да знам кой ще слезе по стълбите — дали по братски внимателният, любезен мъж, който добре познава мен, Анна, дали прикритото, коварно дете или изпълненият с омраза безумец.

Това беше преди три дни. През тези три дни изцяло изживях с него лудостта. Когато слезе, изглеждаше много зле. Очите му просветваха като лъскави, зорки животинки, лицето му бе кафеникаво и подпухнало, а устните му стегнати като кинжал. Придаваше си войнишка бодрост, но усетих, че цялата му енергия е погълната от усилието да се държи. Всички различни личности у него се бяха слели в едно същество — това, което се бореше да оцелее. Без дори да съзнава, той ми хвърли няколко умолителни погледа. Имаше вид на изтощено до краен предел създание. В отговор на насъщните му потребности самата аз се почувствах напрегната и готова да поема част от стреса. Вестниците лежаха на масата. Когато влезе, ги поотместих, за да го предпазя и отдалеча от ужаса, който самата аз бях изпитала предната нощ, макар че сега вече не го усещах. Започна да пие кафе и да говори за политика, като хвърляше от време на време поглед към купчината вестници. Приказваше невротично, но говорът му не бе предизвикателство към света, не бе злорадо обстрелване с аз, аз, аз, аз, а усилие да постигне вътрешна стабилност. Говореше, говореше безспир, ала погледът му подсказваше, че говори напълно машинално.

Ако го бях записала какво казва в такива моменти на магнетофон, записът би бил безконечни объркани фрази, несвързани реплики, банални пошлости. Тази сутрин говореше за политика, като безразборно бълваше политически клишета. Седях и слушах поредния поток папагалщини, като ги класифицирах: комунистически, антикомунистически, либерални, социалистически. Можех дори да разделя изливащите се словесни потоци на подгрупи: комунистически, американски, 1954. Комунистически, английски, 1956. Троцкистски, американски, началото на XX век. Ранно антисталински, 1954. Либерални, американски, 1956. И така нататък. Мислех си, Ако бях психоаналитик, щях да съзра нещо важно в този безсмислен брътвеж, нещо характерно за Сол, защото той определено има политически нюх и там му е силата. Зададох му въпрос. Усетих как нещо у него секна. Той трепна, дойде на себе си, погледът му се проясни и се вторачи в мен. Повторих въпроса си — нещо за краха на социалистическата традиция в Америка. Помислих си дали имам право да прекъсвам пороя от думи, след като Сол се опитва да намери опора в непрестанното говорене, да предотврати безумството. И внезапно сякаш някакъв чарк в машината — да кажем кран — се включи под натиска и видях как тялото му се стегна, изправи се и той изведнъж заговори. Казвам той, защото намирам за естествено да посоча конкретна личност, считам, че наистина има той, действителният човек. Ала защо смятам, че една от многото личности у него е по-близка до същността му от останалите? И все пак така мисля. Когато заговори, това бе личността, която мисли, преценява, вслушва се в думите ми, поема отговорност.

Започнахме да обсъждаме състоянието на левицата в Европа и повсеместното разцепване на социалистическите движения. Разбира се, бяхме го обсъждали и преди, но за първи път говорехме толкова ясно и спокойно. Спомням си колко странно ми се стори, че можем да бъдем така хладно аналитични, когато и двамата сме се поболели от напрежение и тревога. Помислих си също, че говорим за политически движения, за краха на това или онова социалистическо движение, а всъщност едва преди ден бях окончателно проумяла, че проблемът на нашето съвремие е войната, вездесъщата война. Питах се дали не грешим, като изобщо говорим за тези неща, след като заключенията, до които стигахме, предизвикат у нас потиснатост и именно тази потиснатост го бе поболяла. Само че вече се бяхме разговорили и изпитвах облекчение, че насреща ми стои истинският човек, а не бръщолевещият папагал. А после изрекох нещо (не си спомням точно какво) и изведнъж той като че ли превключи на друга скорост — как иначе да се изразя? — нещо у него изщрака и той мигновено се превърна в друга личност. Този път се превъплъти в момчето идеалист от работнически произход и със социалистически убеждения, а не зрял мъж и отново заизлива порой лозунги, като целият се тресеше и жестикулираше гневно срещу мен — гневът му бе насочен към буржоазния либерал в мое лице. Седях насреща му и се чудех на странната ситуация — макар да съзнавах, че не „той“ говори в момента, че гневът му е машинален и идва от друга, още незряла личност, все пак се засегнах и ядосах и усетих как гърбът ми се стяга и стомахът ми се свива в отговор на реакцията му. За да се спася от словесния порой, избягах в голямата стая, но Сол ме последва и там, като крещеше: „Не ти изнася всичко това, не ти изнася, проклета англичанка такава!“ Сграбчих го за раменете и го разтърсих и той отново дойде на себе си. Пое си шумно дъх, задиша дълбоко, после сложи глава на рамото ми за миг, а след това се заклатушка към леглото ми и се просна отгоре по корем.

Стоях до прозореца, гледах навън и се опитвах да се успокоя, като си мисля за Джанет. Ала Джанет ми убягваше. Убягваше ми и светлината, оскъдната, зимна слънчева светлина. Това, което ставаше на улицата, също ми убягваше — минувачите сякаш не бяха живи същества, а марионетки. Усетих някаква промяна у себе си, бях се отдръпнала от дълбоката си същност, и разбрах, че промяната просто означава още едно стъпало надолу в хаоса. Докоснах с ръка червените завеси и с върха на пръстите си усетих мъртвата, хлъзгава, лепкава тъкан. Погледнах обработената от машини изкуствена материя и тя ми заприлича на мъртвешка кожа, на безжизнен труп, провиснал на прозорците ми. После докоснах растението в саксията на перваза. Обикновено като докосна листата на растение, сякаш установявам дълбок контакт с всмукващите корени, с дишащите листа, но сега усещането ми бе неприятно, като че бях докоснала дребна, настръхнала животинка или пък някакво джудже, заклещено в глинената саксия и затова преизпълнено с омраза към мен. Опитах се да събудя у себе си онези млади, силни личности, като например ученичката от лондонско училище, гордостта на баща ми, ала те бяха твърде далеч от мен. Тогава си представих кътче в африканската савана. Уж бях стъпила върху белезникавия напечен пясък и слънцето огряваше лицето ми, ала не усещах жегата. Съсредоточих се върху приятеля си мистър Матлонг, но и той ми убягваше. Стоях там, напрягах се да постигна усещане за жарко слънце, да извикам в съзнанието си мистър Матлонг, ала изведнъж влязох в кожата не на мистър Матлонг, а на безумеца Чарли Темба. Превъплътих се в него. Много лесно бе да стана Чарли Темба. Той като че стоеше малко встрани, ала съвсем близо до мен — виждах дребната му, наежена черна фигура и дребното му, интелигентно, пламнало от възмущение лице, вторачено в мен. Изведнъж той се преля в мен. Озовах се в колиба в северната провинция, жена ми ми е смъртен враг, а колегите ми от Конгреса, все бивши приятели, се опитват да ме отровят, а някъде навън сред тръстиките лежи мъртъв крокодил, прободен с отровно копие, и жена ми, подкупена от враговете ми, се кани да ме нагости с крокодилско месо и още с първата хапка ще умра заради яростната ненавист на оскърбените ми прадеди. Долавях миризмата на студената, разлагаща се плът на крокодила, а като погледнах през вратата на колибата, видях как мъртвият крокодил се полюшва леко в топлата, застояла вода сред тръстиките в реката, а после изведнъж съзрях очите на жена си, която надничаше през пролуките на колибата ми, за да разбере дали е безопасно да влезе при мен. После се вмъкна приведена през вратата на колибата, придържайки отстрани полите си с едната си тъй омразна, коварна ръка, а с другата ми носи метална чиния с късове вмирисано месо.

После пред очите ми изведнъж изникна писмото на този човек до мен и мигом се измъкнах от кошмара, сякаш излязох от фотография. Продължавах да стоя до прозореца и да се обливам в студена пот, ужасена, че съм Чарли Темба, смахнатият параноик, мразен от белите и отхвърлен от другарите си. Стоях там, скована от студ, напълно изтощена, и се опитвах да извикам образа на мистър Матлонг. Но макар да виждах съвсем ясно в осветеното от слънцето прашно пространство как той се придвижва приведен от една барака с метален покрив към друга и се усмихва сърдечно с неизменната си топла, шеговита усмивка, образът му ми се изплъзваше. Вкопчих се в завесите на прозореца, за да не падна, усетих между пръстите си хладната хлъзгава материя като мъртвешка кожа и притворих очи. Стиснала клепачи, си дадох ясна сметка сред пристъпите на болестта, че аз съм Анна Улф, някогашната Анна Фрийман, че стоя изправена до прозореца в едно старо, неугледно лондонско жилище и че зад мен лежи Сол Грийн, скитащият се американец. Не помня колко дълго съм стояла там. Дойдох на себе си, както човек се отърсва от сън, без да съзнава къде точно се намира. Почувствах, че и аз като Сол съм загубила представа за времето. Взрях се в студеното, бледо небе и студеното, разкривено слънце, а после внимателно огледах стаята. Бе доста тъмна и газовата печка хвърляше топли отблясъци по пода. Сол лежеше неподвижно. Много предпазливо пристъпих по пода, който сякаш се огъваше и надигаше под тежестта ми и се наведох да погледна Сол. Той спеше и от тялото му лъхаше хлад. Легнах до него, като се наместих в извивката на гърба му. Той не помръдна. Изведнъж възвърнах здравия си разум и разбрах какво съм имала предвид, когато казах: Аз съм Анна Улф, това е Сол Грийн и имам дете на име Джанет. Притиснах се по-силно към него, той внезапно се извърна с вдигнати нагоре ръце, сякаш иска да се предпази от удар и тогава ме видя. Лицето му бе мъртвешки бледо, скулите изхвръкнали под изтънялата кожа, а очите му бяха болезнено, безжизнено сиви. Положи глава на гърдите ми и аз го притиснах към себе си. Тогава той отново заспа, а аз се опитвах да определя колко е часът. Чувството ми за време обаче окончателно ме бе напуснало. Лежах и усещах студеното тяло на мъжа до себе си, сякаш държах в обятията си лед, тъй че се опитах да стопля своето тяло, за да мога да постопля и неговото. Ала студът от него проникваше в мен и затова леко го избутах под одеялата, така че отвсякъде ни обгърна топлата тъкан. Постепенно студът отстъпи и усетих как тялото му се стопля до моето. Сега се замислих за превъплъщението си в Чарли Темба. Вече не си спомнях ясно усещането, както не си спомнях как точно бях разбрала, че войната успешно окупира всички ни отвътре. С други думи отново бях възвърнала здравия си разум. Ала думата „разум“ не означаваше нищо за мен, както и думата „лудост“ не означаваше нищо. Чувствах се притисната от усещането за безкрая, долавях тежестта на безграничното пространство, ала не както когато се забавлявах с „играта“, а само като усещане за безсмисленост. Не разбирах защо трябва да съм нормална или луда. И когато се надигнах над Сол, всяка вещ в стаята ми се стори коварна, заплашителна, безсмислена и все така усещах хлъзгавите, мъртви завеси между пръстите си.

Тогава заспах и отново потънах в онзи сън. Този път нямаше никакво външно прикритие. Самата аз се бях превърнала в злобното джудже с неопределен пол, въплъщение на разрушителната стихия и злорадството. Сол бе мой партньор, също с неопределен пол, едновременно мой брат и сестра, и двамата танцувахме на открито, близо до огромни бели сгради, изпълнени с ужасни, застрашителни, черни машини, в които се таеше разрушителната стихия. В този сън обаче ние, двамата — той и аз или тя и аз — се държахме приятелски, не враждебно, сплотени от споделяната злоба и злорадство. Имаше някаква ужасна, томителна носталгия в този сън, някакъв копнеж по смъртта. Ние се приближихме един към друг и се целунахме влюбено. Беше направо ужасно и дори в съня си го усещах. Защото сънят напомняше на онези сънища, спохождащи всички ни, когато цялата неизмеримост на любовта и нежността се съсредоточава в една целувка или прегръдка, ала сега това бе прегръдката на две получовешки същества, които се радват на разрушението.

Сънят преливаше от чудовищна радост. Когато се събудих, стаята бе притъмняла, отблясъците от печката бяха станали яркочервени, високият бял таван тънеше в смирени сенки, а аз бях радостна и спокойна. Недоумявах как един такъв ужасен сън може да ме накара да се почувствам отпочинала и тогава си спомних за Мама Шугър и си помислих, че навярно за пръв път бях сънувала съня „позитивно“, макар че не съм наясно какво точно означава това.

Сол не бе помръднал. Бях се схванала, разкърших рамене и тогава той се събуди уплашен и извика: „Анна!“, сякаш бях в друга стая или в друга страна. Отвърнах: „Тук съм.“ Той бе силно възбуден и ние се любихме. С пламенността си това любене приличаше на прегръдките в съня. После Сол седна в леглото и попита:

— Боже господи, колко е часът?

Аз рекох:

— Мисля, че е около пет-шест.

Той отвърна:

— Боже мой, не мога така да проспивам живота си — и излезе бързо от стаята.

Лежах в кревата и се чувствах щастлива. Обзелото ме щастие, радостта, която ме изпълваше в този момент, бе по-силна от всяка скръб и лудост по света или поне така го чувствах. Ала постепенно щастието ми започна да се топи, а аз лежах и си мислех, Всъщност какво е толкова нужно за нас? (Под „нас“ разбирах жените.) И на каква цена? Изживях подобно щастие с Майкъл, ала за него то не означаваше нищо, защото иначе нямаше да ме зареже. А сега го изживявам със Сол и го сграбчвам, сякаш е пълна чаша вода, а аз умирам от жажда. Но замислиш ли се за него, то изчезва. Затова и не исках да мисля. Защото размисля ли се, няма да има никаква бариера между мен и хилавото растение джудже в саксията на перваза, между мен и хлъзгавия ужас на пердетата или пък дебнещия в тръстиките крокодил.

Лежах в тъмното, вслушвах се в тропота и блъскането на Сол над главата ми и се чувствах предадена. Защото той бе забравил „щастието“. Само като се качи горе, изрови пропаст между себе си и щастието.

Но за мен постъпката му не означаваше просто че отхвърля Анна, а че отхвърля живота. Смятам, че тук някъде се крие ужасяващият капан за жените, но не разбирам какъв точно е той. Защото няма съмнение, че днес жените надават нов ропот — роптаят, че ги предават. Този ропот се долавя в книгите, които пишат, в словата им, изобщо той звучи навсякъде и непрестанно. Кънти подобно тържествен, изпълнен със самосъжаление звук на орган. Кънти и в мен, предадената Анна, пренебрегнатата Анна, Анна, чието щастие е отхвърлено, ала която не пита: „Защо ме отхвърляш?“, а казва: „Защо отхвърляш живота?“

Когато слезе отново, Сол застана пред мен деловито, наежено, с присвити очи и заяви: „Излизам.“ Отвърнах: „Добре.“ Той тръгна подобно пуснат на свобода затворник.

Продължавах да лежа неподвижно, изтощена от усилието да не се тревожа, че се е измъкнал като пуснат на свобода затворник. Бях изключила чувствата си, ала мозъкът ми продължаваше да работи и да вае образи като във филм. Разглеждах въртящите се образи и сцени и съзирах в тях характерните фантазии на определен тип хора. Видях алжирски войник, разпънат върху маса за мъчения. Превъплътих се в него и се запитах докога ли ще издържа. После пред мен изникна образът на комунист, хвърлен в комунистически затвор. Затворът очевидно се намираше в Москва, като този път арестантът бе подложен на психически тормоз и трябваше да издържи двубой за марксическата диалектика. В края на епизода след дълги спорове затвореният комунист призна, че е действал единствено по съвест, а не от идеологически подбуди — просто си е рекъл: Не, това не мога да сторя. В този миг комунистическият инквизитор само леко се подсмихва — излишно е да казва: Значи признаваш, че си сгрешил. След това пред очите ми се появиха войник от Куба и войник от Алжир — и двамата на пост, с пушка в ръка. После изникна британски новобранец, изпратен насила да воюва в Египет, убит напълно безсмислено. След това се яви студент от Будапеща, който хвърля саморъчна бомба по огромен черен руски танк. После изникна лицето на селянин някъде от провинциите в Китай, един от милионите, маршируващи в плътни редици.

Образите се нижеха пред очите ми. Помислих си, че биха били съвсем различни преди пет години, както ще са напълно различни и след пет години. Ала тези картини сближаваха хората с определена нагласа, които изобщо не се познават, и ги сплотяваха.

Когато престанаха да се явяват нови картини, отново огледах изредилите се и ги назовах. Помислих си, че мистър Мат-лонг изобщо не се появи. Сетих се, че само преди няколко часа се бях превъплътила в побъркания мистър Темба, при това без никакво усилие. Реших сега да се превърна в мистър Матлонг, да се заставя да вляза в този образ. Подготвих внимателно сцената. Опитах се да се вживея в ролята на чернокож в окупирана от бели територия, на чернокож с накърнено човешко достойнство. Помъчих се да си представя мистър Матлонг първо в мисионерското училище, а после като студент в Англия. Постарах се да си го представя ясно, ала опитът ми се провали. Направих усилие да си го представя седнал в стаята ми — учтив, скептичен — пак не успях. Рекох си, че мистър Матлонг ми се изплъзва, защото — за разлика от много други хора — се отличава с някаква резервираност. Това бе човек, който върши необходимото, изпълнява различни роли, сиреч прави всичко, което според него е необходимо за благото на другите, дори когато у него се прокрадва скептично съмнение за резултата от действията му. Помислих си, че в днешно време болезнено се нуждаем от подобна доза резервираност, която се среща у малцина и несъмнено е твърде неприсъща за мен.

Накрая заспах. Когато се събудих, вече се разсъмваше. Видях как по просветващия таван над мен пробягват отблясъци от улицата, а дъждовното небе бе мораво, все още озарено от оскъдната зимна луна. Самотното ми тяло потръпна от болка, че Сол не е до мен. Не се унесох отново. Лежах, проникната от отвратително чувство — чувството на предадената жена. Стисках силно зъби и си налагах да не мисля, защото съзнавах, че всяка моя мисъл ще е отзвук на това тягостно, сълзливо чувство. И тогава чух, че Сол се прибира — влезе безшумно и крадливо и веднага се качи горе. Този път не го последвах. Съзнавах, че това би означавало на сутринта да се държи като обиден, защото чувството му на вина, потребността му да ме предава се подхранват от опитите ми за помирение.

Слезе долу късно, почти по обяд, и веднага усетих, че насреща ми е изпълненият с омраза към мен Сол. Попита ме с хладен тон:

— Защо ме оставяш да спя до толкова късно?

Отвърнах:

— А защо аз да ти нареждам кога да ставаш?

Той заяви:

— Трябва да отида на един обяд. Бизнес обяд.

Разбрах от начина, по който изрече тези думи, че изобщо не става дума за бизнес обяд и че нарочно ги изрече така, за да го разбера.

Отново се почувствах зле, влязох в стаята си и подредих тетрадките. Той ме последва, спря до вратата и ме погледна. После рече:

— Предполагам, че си водиш списък на греховете ми.

Изглежда подобна вероятност го радваше. Прибрах три от тетрадките. Той попита:

— Защо пишеш в четири тетрадки?

Отвърнах:

— Очевидно защото ми е необходимо да разграничавам различните страни у себе си, но оттук нататък ще пиша само в една.

Любопитно ми бе да се чуя как изричам подобна мисъл, защото досега не ми бе хрумвала. Той продължаваше да стои все там, като се държеше с две ръце за рамката на вратата. Гледаше ме с присвити очи, изпълнени с открита омраза. Взрях се внимателно в бялата врата с ненужните старомодни корнизи. Хрумна ми, че корнизите на вратата напомнят древногръцки храм — оттам са дошли те, от колоните на древногръцки храм. На свой ред те ми напомнят и египетски храм, а също сноповете тръстика и крокодила. Точно там бе застанал той, американецът, подпрял историята с две ръце в търсене на опора, изпълнен с омраза към мен, тъмничаря. За кой ли пореден път заявих:

— Не е ли направо невероятно, че и двамата сме личности, каквото и да означава това, достатъчно широко скроени, за да поберем какво ли не — политика, литература, изкуство, но сега, когато сме обезумели, всичко се свежда до едно незначително нещо и то е, че аз не искам да излизаш и да спиш с друга, а ти си длъжен да ме лъжеш за това?

За миг той дойде на себе си и се замисли, ала тази му същност мигновено се стопи и изчезна, когато лукавият противник у него отвърна:

— Няма да ти позволя да ме вкараш в капан, разбра ли?

Качи се горе и когато след малко отново влезе в стаята, се провикна бодро:

— Хей, ще закъснея, ако не тръгна веднага. До скоро, скъпа.

И веднага излезе, като ме увлече след себе си. Усетих как част от мен тръгва подире му. Мислено проследих движенията му. Той стремглаво се спусна по стъпалата, поспря за миг на прага, преди да излезе на улицата, после тръгна с отмерени стъпки, с предпазливата походка на американец, човек, винаги готов за самоотбрана, стигна до най-близката пейка или стъпала и седна. Бе оставил бесовете зад себе си в жилището и за известно време беше свободен. Ала аз долавях отдалеч хладния полъх на самотността му. Хладна самотност обгръщаше и мен отвред.

Погледнах тетрадката и си помислих, че ако намеря у себе си сили да напиша нещо в нея, силната Анна ще се завърне, ала не можех да повдигна ръка и да взема писалката. Позвъних на Моли. Когато чух гласа й, осъзнах, че не мога да й обясня какво става с мен, че изобщо не мога да говоря с нея. Гласът й, както винаги бодър и делови, ми прозвуча като крясък на странна птица, а моят кънтеше кухо.

Тя попита:

— Как е твоят американец?

Аз отвърнах:

— Добре — и на свой ред попитах: — Как е Томи?

Тя рече:

— Наскоро сключи договор за поредица лекции из страната за живота на миньора. Нали разбираш, важна тема — „Животът на миньора“.

Отвърнах:

— Това е добре.

Тя рече:

— Така е. Същевременно обаче говори и за намеренията си да иде да се бие в Алжир или Куба. Снощи тук нахълта една тайфа и всички до един разправяха как щели да се включат… няма значение в каква революция, стига само да е революция.

Отвърнах й:

— Жена му няма да одобри подобни планове.

— Не, разбира се. И аз това му казах, когато той най-предизвикателно застана насреща ми, смятайки, че ще го възпра. Не аз, а разумната ти женичка ще те възпре, заявих му. Давам ти благословията си, рекох, да участваш в каквато си пожелаеш революция, защото очевидно на всички ни е писнало от живота, който водим. Той ми отвърна, че съм проявявала краен негативизъм. По-късно ми позвъни да каже, че за жалост точно сега не можел да иде да се бие, защото трябвало да изнесе поредица лекции на тема „Животът на миньора“. Анна, само на мен ли ми се струва така? Имам чувството, че живея в някакъв невъобразим фарс.

— Не само на теб.

— Знам, но това е направо ужасно.

Затворих телефона. Подът между мен и леглото започна да се тресе и надига. Стените като че се издуха навътре, а после избледняха и изчезнаха. За миг увиснах в празно пространство, без стени, сякаш полетях над разрушени сгради. Усетих, че трябва да се добера час по-скоро до леглото, тъй че се отправих натам, като пристъпях предпазливо по надигащия се под и накрая успях да легна. Ала като че аз, Анна, не бях там. После уж заспах, макар и да усещах по блуждаенето, че това не е истински сън. Виждах тялото на Анна проснато върху леглото. А в стаята се занизаха един подир друг най-различни познати, които заставаха в долния край на кревата и сякаш се опитваха да се наместят в тялото на Анна. А аз стоях отстрани и с любопитство наблюдавах кой ще е следващият. Появи си Мерироуз, красиво, русо момиче, любезно усмихнато. А после Джордж Ханслоу, мисис Бутби, Джими. Те се поспряха, погледнаха Анна и се отместиха встрани. Стоях и се питах: кого ли от тях ще приеме тя? След това подуших опасност, защото влезе Пол, който бе умрял, и забелязах с каква тъжна, своенравна усмивка се навежда над Анна. Изведнъж Пол се стопи във въздуха, аз запищях от ужас и започнах да си пробивам път сред тълпата безмълвни духове към леглото, към Анна, към себе си. Борех се да се вмъкна в тялото й. Борех се със студа, с неописуемия студ. Ръцете и краката ми се бяха вкочанили, и Анна бе ледена, защото Пол се бе вселил в тялото й. Хладната му, тъжна усмивка се бе изписала върху лицето й. След известна борба на живот и смърт успях да вляза в себе си. И продължих да лежа, напълно вледенена. В съня си се озовах отново в Машопи, ала този път духовете се бяха подредили около мен подобно звезди в съзвездие, а Пол бе сред тях. Седяхме под евкалиптовите дървета в мъглявата лунна светлина, долавяхме сладникавото ухание на разлятото вино, а светлините на хотела проблясваха отвъд шосето. Това бе един най-обикновен сън и усещах, че щом го сънувам, съм надмогнала срива. Сънят изчезна, предизвиквайки носталгична болка. Насън си казах, дръж се, ще се справиш, само да се добереш до синята тетрадка и да опишеш всичко. Усещах вдървената си ръка, която не можеше да се пресегне и да вземе писалката. В миг вместо писалка в ръката си вече стисках пушка. И не бях Анна, а войник. Усещах униформата върху себе си, ала не я разпознавах. Намирах се някъде посред нощ в студа, а зад мен тихо пристъпяха група войници, сякаш се редяха за храна. Чух подрънкване на оръжие, когато пушките се струпаха накуп. Някъде пред мен се намираше врагът. Но нямах и представа кой е той и за каква кауза се бия аз. Забелязах, че кожата ми е тъмна. Отначало се взех за африканец или негър. После забелязах лъскави косъмчета по бронзовите си ръце — в ръцете си стисках пушка, която проблясваше на лунната светлина. Бях се озовала на някакъв хълм в Алжир, бях алжирски войник и се биех срещу французите. Само че в главата на този войник работеше мозъкът на Анна, която си мислеше, Да, ще убивам, дори ще изтезавам, защото така се налага, но ще го върша, без да вярвам в това. Защото вече не е възможно да организираш съпротива, да се бориш и да убиваш, без да съзнаваш, че от всичко това ще последва някаква нова тирания. И все пак човек трябва да се бори. Тогава изведнъж мозъкът на Анна замря като угасен пламък. И аз се превърнах в алжиреца, изпълнен с вяра и с вдъхната от вярата неустрашимост. В съня ми пак се промъкна ужасът, защото Анна отново бе застрашена от пълен срив. Ужасът сложи край на съня и аз вече не бях войник на пост в лунната светлина, докато другарите му тихо пристъпват отзад и се редят за вечеря край войнишките огньове. Издигнах се над сухата, ухаеща на слънце земя на Алжир и се понесох във въздуха. Превключих на онзи сън, в който летях. Много отдавна не ме бе спохождал и аз едва не закрещях от радост, че отново летя. Този сън бе усещане за радост, неописуема радост от леките, свободни движения. Летях високо над Средиземно море и съзнавах, че мога да отида където ми скимне. Реших да се отправя на изток. Исках да посетя селяните, мярнали се в сънищата ми. Летях много високо над планините и моретата, като леко порех въздуха с крака. Прелетях над огромни планини и видях под себе си Китай. Насън си казах: дойдох, защото искам да съм селянка, заобиколена от съселяните си. Спуснах се над едно село и видях селяни да работят в полята. Те излъчваха строга съсредоточеност, която много ми допадна. Заповядах на нозете си да ме спуснат леко на земята. Радостта, която изпитвах в съня, бе по-силна отвсякога — това бе радоста от свободата. Спуснах се върху древната китайска земя и съзрях една селянка, застанала на прага на дома си. Отправих се към нея и също както преди малко Пол се бе свел над спящата Анна в желанието си да се превърне в нея, така и аз застанах пред селянката с надеждата да се превъплътя в нея. Това не се оказа трудно. Тя бе млада жена, при това бременна, ала преждевременно състарена от тежък труд. Тогава забелязах, че мозъкът на Анна продължава да работи у селянката и през главата ми минаваха машинални мисли, които определих като „прогресивни и либерални“. Че тя е такава и такава под въздействието на еди-какво си движение, война или преживяване. Изобщо я „назовавах“ под чуждата кожа. След това обаче мозъкът на Анна — също както се беше случило на хълма в Алжир — започна да потрепва и гасне. И аз си казах: Този път не позволявай отново да те обземе ужасът от пореден срив, дръж се! Ала ужасът бе неописуем. Принуди ме да се измъкна от тялото на селянката и аз застанах встрани, като наблюдавах как жената прекосява поляната, за да се присъедини към работещите си съселяни. Те всички бяха в униформи. Ужасът вече бе изтласкал радостта и сега нозете ми не можеха да порят въздуха. Заблъсках неистово с крака в желанието си да се издигна високо и да прелетя черните планини, които ме отделяха от Европа — оттам, откъдето се намирах, на фона на огромния континент, Европа приличаше на тясна невзрачна ивица, сякаш бе болнична стая, в която отново трябва да вляза. Но не можех да полетя отново, не можех да напусна равнината, където работеха селяните и обзета от страх, че съм попаднала в капан, се събудих. Беше късно следобед, в стаята се бе здрачило, а отвън долиташе уличният грохот. Събудих се друг човек — въплъщението ми в други хора ме бе променило. Не ме бе грижа за Анна, не исках да приема отново нейната самоличност. С досада, едва ли не по задължение аз пак станах Анна, сякаш облякох овехтяла рокля.

Станах, запалих лампите и дочух шум отгоре, което означаваше, че Сол се е прибрал. Щом го чух, стомахът ме присви и отново се превърнах в болната, безволева Анна.

Извиках го и той ми отвърна. Гласът му прозвуча бодро и опасенията ми изчезнаха. Ала когато слезе долу, страховете отново ме обзеха, защото по лицето му бе изписана преднамерено своенравна усмивка и се зачудих каква ли роля изпълнява в момента. Той приседна на леглото, взе ръката ми и я заразглежда с преднамерено своенравно възхищение. Тогава усетих, че я сравнява с ръката на друга жена, с която току-що е бил или поне искаше да ми внуши подобно нещо. Той рече:

— Може би твоят лак ми харесва повече в края на краищата.

Отвърнах:

— Но аз изобщо нямам лак.

Той каза:

— Е, ако имаше, навярно щеше да ми харесва повече.

Продължи да държи ръката ми и да я оглежда с игриво учуден поглед, като ме наблюдаваше как реагирам на погледа му. Издърпах ръката си. Той попита:

— Предполагам, ще попиташ къде съм бил.

Не отвърнах нищо. Той добави:

— Не ме питай и няма да чуеш лъжи.

Продължавах да мълча. Имах чувството, че ме е погълнало тресавище или са ме поставили на поточна лента, която неминуемо ще ме отнесе в смилащата паст на машината. Отдръпнах се от Сол и се приближих до прозореца. Дъждовните капки навън проблясваха в здрача, а мокрите покриви тъмнееха. Студът напираше иззад стъклата.

Сол пристъпи зад мен, обгърна ме с ръце и ме притисна. Усмихваше се като мъж, който съзнава властта си над жените и се вживява в тази своя роля. Облякъл бе тесния си син пуловер и бе навил нагоре ръкави. Видях лъскавите светли косъмчета по ръцете му. Той се взря в очите ми и заяви:

— Кълна се, не те лъжа. Кълна се. Кълна се. Не съм бил с друга жена. Кълна се.

Гласът му прозвуча дълбоко драматично, а и погледът му бе преднамерено дълбок.

Не му повярвах, ала потъналата в обятията му друга Анна му повярва, макар критичното ми „аз“ да наблюдаваше отстрани как двамата играем ролите си и се чудеше как сме способни на подобна мелодрама. После Сол ме целуна. В мига, в който му отвърнах, той се отдръпна и ми зададе обичайния си въпрос, както винаги в такива случаи навъсено:

— Защо не ми се противопоставяш? Защо?

Както обикновено, отвърнах:

— Защо трябва да се противопоставям? Защо да сме в постоянен конфликт?

Много пъти бях отговаряла така, много пъти бяхме стигали до подобни реплики. Тогава той ме хвана за ръка, заведе ме до леглото и започна да ме люби. Чудех се коя точно жена люби в момента, защото съзнавах, че не съм аз. Изглежда, тази друга жена се нуждаеше от много увещания и насърчаване в любовта и се държеше като дете. Той очевидно се любеше с жена с детинско поведение, плосък бюст и много красиви ръце. Изведнъж рече:

— Да, трябва да си направим бебе, права си!

След като свърши, той се изтърколи встрани задъхан и възкликна:

— Боже господи, само дете ми липсва! Това ще бъде краят! Ти направо ще ме довършиш!

Отвърнах:

— Не аз искам дете, аз съм Анна.

Той рязко се извърна да ме погледне, после отново отпусна глава на възглавницата, засмя се и рече:

— Така е. Ти си Анна.

Отидох в банята и дълго повръщах, а когато се върнах, заявих:

— Трябва да поспя.

Извърнах гръб на Сол и заспах, само и само да се откъсна от него.

Но в съня си се отправих пак към него. Цяла нощ го сънувах. Играх какви ли не роли пред него и той пред мен. Сякаш участвахме в някаква пиеса, в която репликите непрестанно се меняха, като че ли драматургът бе пренаписвал драмата много пъти и всеки път бе променял нещо. Изпълнявахме всички възможни роли в отношенията между мъж и жена. След всеки пореден цикъл от съня аз си казвах: Е, изпитах и това, крайно време беше. Сякаш изживях стотина живота. Бях изумена колко много женски роли не бях играла досега — или ги бях отхвърляла, или изобщо не са ми били предлагани. Дори в съня си усещах, че съм осъдена да ги изиграя сега, защото ги бях отхвърляла в живота.

На сутринта се събудих до Сол. Той бе леденостуден и трябваше да го стопля. Бях се съвзела, чувствах се силна. Веднага седнах на масата и разгърнах тетрадките. Писах дълго, преди той да се събуди. Навярно е отворил очи и ме е наблюдавал известно време, без да забележа. После рече:

— Вместо да описваш греховете ми в дневника си, защо не напишеш нов роман?

Отвърнах:

— Мога да ти изтъкна поне десетина причини защо не пиша. В състояние съм да говоря на тази тема с часове. Но истинската причина е, че изживявам творческа криза. Това е. За първи път си признавам.

— Може би… — отвърна той, наклонил глава на една страна, ласкаво усмихнат. Почувствах ласката и тя ме сгря. Когато обаче и аз го погледнах топло, усмивката му замръзна, лицето му се свъси и той рече припряно:

— Както и да е, ти все редиш думи и аз направо се вбесявам от това.

— Всеки би ти казал, че двама писатели не бива да се събират. Или по-скоро един американец със състезателен дух не трябва да се събира с жена, вече издала книга.

— Точно така — потвърди той. — Това е предизвикателство към мъжкото ми превъзходство, което не е шега работа.

— Знам, че е така. Само, моля те, повече не ми изнасяй високопарните си социалистически лекции за равенството между мъжа и жената.

— Навярно ще ти изнасям подобни високопарни лекции, защото те ми доставят удоволствие. Ала самият аз не им вярвам. Всъщност се дразня, че си написала книга, която се радва на успех. И стигам до заключението, че винаги съм бил лицемер, защото в действителност харесвам общество, в което жените са втора категория хора. Обичам да съм господар, ограден от ласкателства.

— Добре — отвърнах аз. — В общество, в което само един на десетина хиляди мъже започва да проумява причините, поради които жените са втора категория хора, на нас не ни остава нищо друго, освен да разчитаме на компанията на тези, дето поне не лицемерничат.

— Сега, когато вече уточнихме нещата, можеш да ми направиш кафе, защото такава е ролята ти в живота.

— С удоволствие — отвърнах аз и двамата седнахме да закусим в добро настроение, изпълнени с топли чувства един към друг.

След закуска грабнах пазарската кошница и се отправих по улица „Ърлс Корт“. Приятно ми е да купувам хранителни продукти, а освен това приятна ми бе и мисълта, че по-късно ще сготвя нещо на Сол. Но се чувствах и тъжна, защото знаех, че нещата няма да продължат дълго. Помислих си, Той скоро ще си иде и всичко ще свърши, ще свърши удоволствието да се грижа за мъж. Бях вече готова да се прибирам, но продължавах да стоя на ъгъла на улицата — под дъжда, ситен и сивкав, сред гъмжилото хора с блъскащи се чадъри — и да се чудя какво още чакам и защо не се прибирам. После пресякох улицата, влязох в една книжарница и се приближих до щанда, отрупан с тетрадки. Имаше подобни на четирите мои, ала такива не ми трябваха. Видях една голяма, дебела тетрадка, доста луксозна на вид и я отворих — страниците бяха плътни и бели, без редове. Хартията бе много приятна на пипане, малко дебела, но копринено гладка. Корицата й беше твърда, с цвят на старо злато. Не бях виждала подобна тетрадка и попитах продавачката за какво е, а тя ми отвърна, че някакъв клиент американец специално си я поръчал, а после не дошъл да я вземе. Бил платил депозит, тъй че тетрадката не бе толкова скъпа, колкото очаквах. И все пак бе доста скъпичка, но аз много исках да я имам и си я отнесох у дома. Доставя ми удоволствие да я пипам и да й се любувам, но не знам за какво да я ползвам.

Сол влезе в стаята ми, шарейки напред-назад неспокойно и като зърна новата тетрадка, й се нахвърли.

— Колко е хубава! — възкликна той. — За какво ти е?

— Не съм решила още.

— Дай ми я тогава — предложи той.

Едва се сдържах да не кажа: „Добре, вземи я“, като отчетох наум тази своя потребност да се изхвърлям спонтанно подобно гейзер, също като кит. Ядосах си се, защото толкова много исках тетрадката, а за малко да му я дам. Съзнавах, че тази склонност да отстъпваме пред другия е част от целия садомазохистичен цикъл, в който сме въвлечени. Казах:

— Не, няма да ти я дам. — Голямо усилие бе за мен да изрека тези думи, дори заекнах.

Той взе тетрадката и през смях заповтаря:

— Дай ми я, дай ми я, дай ми я.

Повторих:

— Не, няма.

Очакваше да отстъпя, защото игриво повтаряше „дай ми я, дай ми я“. Сега ми хвърли няколко коси погледи и вече без да се смее, захленчи по детски „дай ми я, дай ми я, дай ми я“. Беше се превърнал в дете. Видях как тази нова личност у него (или по-скоро, старата) се вмъкна в кожата му също както звяр се вмъква в гъсталака. Тялото му се изви и приведе напред в бойна готовност. Лицето, което — когато е на себе си — обикновено изглежда добронамерено, проницателно, критично, сега придоби изражението на невръстен убиец. Той се мяташе насам-натам, стиснал здраво тетрадката, готов да побегне. (*19) И тогава ясно съзрях у него момчето от крайните квартали, член на уличната банда хлапета, което току свива нещо от някой щанд в магазина или пък бяга от полицията. Повторих:

— Не, няма да ти я дам.

Казах това така, както се говори на дете. И той бавно дойде на себе си. Напрежението му изчезна и той остави тетрадката — отново добронамерено, дори с признателност. Помислих си колко е странно, че му трябва някой авторитетно и категорично да му каже „не“. А аз, която така трудно казвам „не“, му бях разрешила да нахлуе в живота ми. И сега, когато му казах твърдо „не“ и той пусна тетрадката с изражение на онеправдано дете, на което са отказали нещо безкрайно ценно, аз се разстроих. Исках да му кажа: Вземи я, за бога, това е дреболия. Ала не можах да изрека тези думи. Стреснах се колко лесно такава дреболия, нова красива тетрадка, се бе превърнала в част от битката помежду ни.

Той се повъртя известно време пред вратата, цял помръкнал. Наблюдавах го как се поизпъна и си представих как хиляди пъти в детството се е поизпъвал така, изправял е рамене и с нищо не е показвал скритата си тревога — точно както ми разправяше, че трябвало да се прикриват личните грижи в името на ближния.

После ми заяви:

— Е, ще се кача да поработя.

Наистина се качи горе, но не се захвана за работа, защото го чувах да снове напред-назад. Напрежението отново ме обзе, макар че за известно време ме бе отпуснало. Усетих как болката сграбчва стомаха ми с ледени пръсти и стяга мускулите на врата и плешките ми. Болната Анна отново се завърна и ме обсеби. Съзнавах, че я призоваха сновящите стъпки отгоре. Сложих една плоча на Армстронг, но наивната бодрост на музиката не стигна до мен. Смених я с Мълигън, но сега самосъжалението, което се заизлива, бе в съзвучие с болезнения тон в жилището и спрях музиката, като си помислих, Джанет скоро ще се прибере и трябва да преустановя всичко това, трябва да сложа край.

Изтекъл бе един мрачен, студен ден, без дори един оскъден лъч светлина, а сега заваля дъжд. Завесите са пуснати и двете керосинови печки горят. Стаята тъне в мрак. По тавана кротко потрепват златисточервени отблясъци. Газовата печка свети в мрака, но алената й ярост прогонва студа само на няколко сантиметра от нея.

Седя и съзерцавам красивата си нова тетрадка, като току я попипвам и й се любувам. Без да забележа, Сол е написал на корицата с молив старата ученическа клетва:

Ако някой тук надникне,

проклет да бъде той.

Дневникът е само мой,

само мой, на Сол Грийн. (!!!)

Думите ме разсмиват и едва се сдържам да не се кача горе и да му подаря тетрадката. Няма обаче да го сторя, няма, няма, няма. Ще прибера и синята тетрадка при останалите. Ще прибера и четирите. Ще започна да пиша в нова тетрадка, всичко за мен в една-единствена тетрадка.

 

 

[Тук синята тетрадка приключваше с дебела, двойна черна черта.]

Бележки

[1] Прогресивно училище в Англия и САЩ — там се набляга на практическите умения и социалното поведение. — Б.пр.

[2] Беси Смит (1895–1937) — популярна афроамериканска певица, изпълнителка на блусове. — Б.пр.