Дорис Лесинг
Златната тетрадка (15)

[Продължение на жълтата тетрадка:]

„Сянката на третия“

От този момент нататък „третият“ — отначало съпругата на Пол, после младежкото „аз“ на Ела, оформило се в резултат на фантазиите за съпругата на Пол, и накрая споменът за самия Пол — се превръща в същинската Ела. Когато Ела се разкъсва и разпада, тя се вкопчва здраво в представата си за цялостната, здрава и щастлива Ела. Връзката между трите превъплъщения на „третия“ трябва да е напълно ясна. Тази връзка изразява нормалното, но в още по-голяма степен традиционализма, възгледите и чувствата, свойствени за „стандартния“ начин на живот, с който Ела отказва да има нещо общо.

Ела се мести в ново жилище. Джулия негодува. Поведението й разкрива скрита досега страна във взаимоотношенията им. Джулия е властвала над Ела. Ела е привикнала да приема това положение или поне е умеела да се преструва, че го приема. По природа Джулия е широко скроена — сърдечна, топла, щедра. Сега обаче стига дотам да се оплаква пред общи приятели, че Ела я използвала и гонела личния си интерес. Ела, озовала се сама със сина си в неугледния, голям, мръсен апартамент, който трябва да изчисти и боядиса, решава, че донякъде Джулия има право да я упреква. Защото в известен смисъл е била доброволна затворничка, със спотаено чувство за независимост. Когато се изнесе от къщата на Джулия, все едно дъщеря напусна майка си. Или пък, мисли си Ела с иронична усмивка, припомняйки си грубите подмятания на Пол, че била „женена за Джулия“, като разтрогване на брак.

 

 

Известно време Ела се чувства по-самотна от когато и да било. Често мисли за прекършеното си приятелство с Джулия. Джулия е най-близкият човек на Ела, ако под близост се разбира взаимно доверие и споделяне на преживяванията. Но сега приятелството им е помрачено от неприязън, дори омраза. И Ела все по-често мисли за Пол, който я заряза преди месеци. Всъщност вече преди повече от година.

 

 

Ела разбира, че съвместният й живот с Джулия я е предпазвал от определен вид внимание. Сега тя определено е в категорията „сама жена“ и макар досега да не си е давала сметка, то е съвсем различно от „две жени под един покрив“.

Пример. Три седмици след като се премества в новия апартамент й се обажда д-р Уест. Казва й, че жена му е заминала на почивка и я кани на вечеря. Ела отива и въпреки внимателно подхвърлените намеци за отсъствието на съпругата, изобщо не допуска, че това не е служебна среща. На самата вечеря постепенно проумява, че д-р Уест й предлага връзка. Сеща се за грубата реплика, която той усърдно й бе предал, след като Пол я остави, и преценява, че сигурно той още тогава си я е набелязал за подобен случай. Разбира още, че ако го отблъснела тази вечер, той щял да прибегне до списъче с три-четири други жени, както вметна злобничко: „Има и други, да знаеш. Няма да ме обречеш на самота.“

Ела започва да наблюдава какво става в службата и забелязва, че към края на седмицата Патриша Брент променя отношението си към д-р Уест. Резкият й, делови, професионален тон се смекчава и става почти момински. Патриша е последна в списъчето след неуспешните му опити с две секретарки. Ела наблюдава и злорадства, че накрая опира до най-малко желаната; гневи се от името на всички жени, защото Патриша Брент определено му е благодарна и е поласкана; ужасена е, че един ден и тя самата може да опре до ухажванията на някой д-р Уест; макар и бясна, се забавлява при мисълта, че след като го отблъсна, д-р Уест не пропусна да подхвърли: „Ти не ме искаш, но знай, че на мен не ми пука!“

Всички тези чувства са тревожно бурни и идват от някакво вътрешно раздразнение, което няма нищо общо с д-р Уест. На Ела й е неприятно, че ги изпитва и се чувства засрамена. Пита се защо не усеща съжаление към д-р Уест, мъж на средна възраст, не особено привлекателен, с добра, но вероятно твърде скучна жена. Защо пък да не потърси малко романтика? Но тези мисли не й помагат. Тя не го понася и го презира.

Когато среща Джулия в дома на обща приятелка, отношенията им са хладни. Уж съвсем случайно Ела й разказва за д-р Уест. Само след няколко минути те отново се държат тъй приятелски, сякаш никога не е имало отчуждение помежду им. Но сега ги сближава нещо, което винаги е било на втори план в предишните им отношения — нападките към мъжете.

Като чува историята с д-р Уест, Джулия на свой ред разказва друга. Актьор от театъра, където играела, я изпратил една вечер, качил се у тях за чаша кафе и започнал да се оплаква от брака си. Джулия обяснява: „Бях много мила и както обикновено, му дадох полезни съвети, но толкова ми е писнало от тази стара история, че ми идеше да закрещя.“ В четири сутринта Джулия му казала, че е уморена и че той трябва да си върви. „Представи си, скъпа, реагира така, сякаш изрекох смъртна обида. Усетих, че ако не преспи с мен тази вечер, мъжката му гордост ще бъде дълбоко наранена и аз, какво да правя, легнах.“ Мъжът обаче се оказал импотентен, а Джулия се забавлявала. „На сутринта ме попита може ли да дойде отново вечерта. Каза, че най-малкото било редно да му дам възможност да се отсрами. Поне не му липсваше чувство за хумор.“ И така, въпросният мъж прекарал втора вечер у Джулия. Със същия резултат. „Разбира се, тръгна си към четири, та малката му женичка да си мисли, че е работил до късно. Когато си тръгваше, се обърна към мен и каза: «Ти направо кастрираш мъжете. Щом те видях, го разбрах».“

— Боже господи! — възкликна Анна.

— Така ми рече! — настървено отвърна Джулия. — И най-чудното е, че е свестен човек. Искам да кажа, никога не бих очаквала подобно нещо.

— Не е трябвало да лягаш с него.

— Нали знаеш как става… Винаги идва момент, когато мъжът изглежда толкова уязвим в своята мъжественост, че ти става мъчно и ти се приисква да го окуражиш.

— Да, но после така те изритват, че се чудя защо го правим.

— Така е, но май никога няма да поумнея.

След няколко седмици Ела среща Джулия и й разказва следното: „Четирима мъже, с които дори не съм флиртувала, ми се обадиха, че жените им заминали и в гласовете им долавям прелестно игриви нотки. Направо не е за вярване — работиш с някой мъж години наред, но стига жена му да замине и той веднага променя гласа си и си въобразява, че ще се претрепеш да тичаш към леглото му. Какво според теб си мислят, дявол да ги вземе?“

— По-добре да не мислим за това.

В желанието си да каже успокоителна, сърдечна дума (и осъзнавайки, че често говори така и с мъже, за да ги омае и успокои) Ела отвръща:

— Е, докато живеех при теб, поне това не се случваше. А то само по себе си е невероятно, нали?

За миг Джулия цялата грейва, сякаш казва: Е, значи все за нещо е имало полза от мен…

Настъпва неловко мълчание. От малодушие Ела пропуска възможността да напомни на Джулия колко зле се е държала, когато тя се изнасяше, пропуска мига да си кажат всичко открито. И в последвалото неловко мълчание витае естественото продължение на въпроса „А то само по себе си е невероятно, нали?“ — дали пък не са ни смятали за лесбийки?

Ела и преди си го бе мислила и мисълта я бе забавлявала. Но сега си казва: Не може да бъде. Ако са ни смятали за лесбийки, щяха да ни се лепят на тълпи, такива неща привличат мъжете. Не съм срещала мъж, който, кога открито, кога неволно изтървал се, да не се впуска с удоволствие по темата за лесбийките. Нищо не подхранва толкова мъжкото тщеславие, колкото да се вживеят в ролята на спасители на заблудени жени.

Ела усеща настървението, с което изрича тези думи в съзнанието си, и е направо потресена. Вкъщи се опитва да анализира обсебилата я ожесточеност. Усеща я като отрова в кръвта си.

Мисли си, че всъщност не е станало нищо по-различно от това, което й се е случвало цял живот. Женени мъже, останали за малко без съпруги, гледат да завъртят любов с нея и така нататък, и така нататък, а само преди десетина години дори не би го забелязала, нито би им обърнала внимание. Тогава тя възприемаше подобни неща като част от плюсовете и минусите на „свободната жена“. Но сега разбира, че преди десетина години е усещала нещо, без да го съзнава. Чувствала е удовлетворение, превъзходство над тези съпруги, защото тя, Ела, свободната жена, е далеч по-вълнуваща от скучните, вързани за дома си жени. Сега, като се обръща назад, осъзнава това чувство и се срамува.

Мисли си също, че говори с Джулия като озлобена стара мома. Мъжете. Врагът. Те. Решава повече да не споделя с Джулия или поне да смени тона си на хладно озлобление.

Скоро се случва следното. В редакцията Ела работи със свой колега върху поредица статии със съвети по емоционални проблеми — за тях най-често им пишат. Няколко вечери Ела прекарва в редакцията насаме с този мъж. Трябва да излязат шест поредни статии и всяка има две заглавия — едното официалното, а другото шеговито, с което двамата с колегата й се забавляват. Например „Скучно ли ви е понякога у дома?“ за Ела и Джак е „Помощ! Полудявам!“. А „Съпругът, който пренебрегва семейството си“ става „Мъжът ми кръшка“. И така нататък. Ела и Джак умират от смях и се майтапят с прекалено елементарния стил на статиите, но въпреки това ги пишат добросъвестно и много старателно. И двамата съзнават, че с шегите си се опитват да надвият бликналите в прииждащите писма отчаяние и болка, които дори те не вярват, че статиите им ще облекчат.

Последната вечер на съвместната им работа Джак откарва Ела до дома й. Той е женен, с три деца и е към трийсетте. Ела много го харесва. Предлага му питие и той се качва с нея. Тя знае, че скоро ще настъпи моментът, когато той ще й предложи да правят любов. Същевременно си мисли, Не ме привлича, но може и да се увлека, ако прогоня сянката на Пол. Откъде да знам дали няма да се увлека, ако преспя с него? В края на краищата и Пол не ме привлече от пръв поглед. Тази мисъл я изненада. Седи, слуша младия човек, който се старае да я забавлява и си мисли, Пол често казваше уж на шега, но всъщност напълно сериозно, че не съм била влюбена в него в началото. Сега и аз го мисля. Но не е вярно. Вероятно го мисля само защото той така твърдеше… Но нищо чудно, че никой мъж не събужда интереса ми, щом постоянно мисля за Пол.

Ела преспива с Джак. Определя го като акуратен тип любовник. „Не е чувствен, но се е научил да прави любов най-вероятно от някой наръчник «Как да задоволиш жена си».“ За него удоволствието се изразява в мисълта, че е вкарал жена в леглото си, а не от самия секс.

След това и двамата са весели, дружелюбни и се разбират все така добре, както по време на съвместната им работа в редакцията. Но Ела едва сподавя желанието си да заплаче. Тя добре познава тази внезапна депресия и я потиска, като си казва, Това не е депресия, а чувство за вина, но не моя вина, а вина от миналото, заради двойния стандарт, който отхвърлям.

Джак казва, че вече трябва да се прибира и започва да говори за жена си.

— Тя е добро момиче — отбелязва той и Ела буквално изстива, като долавя снизхождението в гласа му. — Много внимавам да не ме усети, когато кръшкам. Естествено на нея й идва много, тъй като е вързана с децата вкъщи, а те не са едно и две, но тя се справя. — Седнал в леглото на Ела, той завързва вратовръзката си и се обува. Гладкото му, по момчешки открито лице излъчва благоразположение. — Имам късмет с благоверната — продължава той, но за миг в гласа му се долавя неприязън към жена му и Ела веднага разбира, че той ловко ще използва тази си изневяра да кори жена си. Цял грее от самодоволство не заради насладите на любовта, които почти не познава, а защото е доказал нещо на себе си. Сбогува се с Ела, като казва:

— Отново надявам хомота. Жена ми е най-добрата на света, но не е най-забавният събеседник.

Ела едва успява да се овладее да не му отвърне, че жена с три малки деца, затворена в къща в предградията само с един телевизор, трудно може да разкаже нещо особено забавно. Сама се смайва от обсебилото я възмущение. Знае, че жената, съпругата, която го очаква на мили оттук, някъде в другия край на Лондон, още с влизането му в спалнята ще разбере по напереното му самодоволство, че е преспал с друга жена.

Ела решава: а) да се въздържа от секс, докато не се влюби и б) да не обсъжда случилото се с Джулия.

На другия ден се обажда на Джулия, срещат се да обядват и тя й разказва всичко. Докато говори, се удивлява на парадокса, че макар досега упорито да е отказвала да споделя собствените си преживявания с Патриша Брент или поне да се включи в саркастичните нападки на редакторката срещу мъжете (Ела смята, че собствената й настървеност постепенно ще премине в саркастичната, почти добродушна критика на Патриша и се зарича да не допуска това), с такава готовност споделя всичко с Джулия, чиято язвителност лесно прераства в смазващо презрение. За сетен път Ела решава да не подема подобни разговори с Джулия, защото мисли, че ако две приятелки ги сближават хулите по адрес на мъжете, те са лесбийки, в психологически, не във физически смисъл.

Този път удържа на думата си да не споделя с Джулия. И се чувства изолирана и самотна.

И тогава се случва нещо различно. Започват да я измъчват сексуални желания. Те я плашат, защото не помни да е изпитвала потребност от секс заради самия секса, без да го свързва с определен мъж, или поне не и от пубертета насетне, но дори тогава сексуалните й желания се пораждаха от фантазиите й за някой мъж. А сега не може да спи, мастурбира, при това наред с въображаемото чувство, че мрази мъжете. За Пол не се и сеща — забравила е топлия, силен мъж на любовта си, помни само циничния предател. Сексуалните желания я мъчат в абсолютен вакуум. Чувства се напълно унизена, защото според нея това й състояние означава, че зависи от мъжете за секса, че й е нужно да я „обслужват“, „задоволяват“. Умишлено е толкова груба в мислите си, за да се самоунижи.

И тогава изведнъж проумява, че се заблуждава и за себе си, и за жените изобщо, че никога не бива да забравя това свое прозрение, защото когато бе с Пол, сексуалните й желания бяха изцяло зависими от него — ако отсъстваше известно време, тя не изпитваше сексуален глад до завръщането му, а сегашният й мъчителен копнеж не е глад за секс, а заради цялостната й емоционална неудовлетвореност от живота. И когато отново обикне някого, ще възвърне нормалното си състояние, което ще рече, жена, чиято сексуалност е на приливи и отливи в зависимост от тази на мъжа до нея. Така да се каже, женската сексуалност се управлява от мъжа, ако той е мъж на място. В известен смисъл той приспива жената и тя не мисли за секс.

Ела се вкопчва в това свое прозрение и си мисли, Всеки път, когато в живота стигна до сушаво време, до мъртъв период, винаги постъпвам така — вкопчвам се в някакви думи или фрази, изразяващи някакво прозрение дори да са мъртви и безсмислени, но напълно съзнавам, че животът отново ще потече и фразите ще оживеят. Но колко странно е, че човек се вкопчва в някакви си думи, които му вдъхват вяра.

Междувременно разни мъже я ухажваха, но тя им отказваше, защото знаеше, че не може да ги обикне. Непрекъснато си повтаряше: Няма да легна с мъж, докато не почувствам, че мога да го обикна.

Но след няколко седмици й се случва нещо странно. На някакво парти среща един мъж. Тя отново е тръгнала съвсем съзнателно по гости, макар да я ужасява мисълта, че „отново е на пазара“. Мъжът е сценарист, канадец. Физически не я привлича кой знае колко. Но е интелигентен, с онзи умерен, улегнал, презокеански хумор, който й допада. Жена му, която присъства на партито, е красива, с красота като че ли по професионално задължение. На другата сутрин мъжът пристига в апартамента на Ела без предупреждение. Носи джин, тоник, цветя и разиграва етюда „мъж идва да прелъсти момиче, което е срещнал на парти предишната вечер, с цветя и джин“. Ела се забавлява. Пият, смеят се, шегуват се. Както се смеят, стигат до леглото. Ела доставя удоволствие. Тя не чувства нищо и е готова да се закълне, че и той не изпитва нищо. В мига, в който той проникна в нея, й хрумва, че той просто си е поставил за цел да я обладае, и това е всичко. Мисли си, Е, аз също го правя, без да влагам каквито и да е чувства, така че защо го критикувам? Не е справедливо. Но изведнъж се изпълва с негодувание, Та нали точно в това е проблемът! Мъжкото желание събужда желание и у жената или поне така би трябвало да бъде, така че имам право да бъда критична.

После пак пият и се шегуват. Тогава той, без каквато и да е връзка с разговора, изневиделица казва:

— Имам жена, която обожавам. Имам и работа, която харесвам. А сега си имам и момиче.

Ела съзнава, че тя е въпросното момиче и че идеята му да спи с нея е някакъв проект или план за напълно щастлив живот. Съзнава и че той очаква връзката им да продължи и дори не се съмнява, че ще продължи. Ела намеква, че що се отнася до нея, отношенията им са приключили, но като чува това, по лицето му пробягва сянка на грозно уязвено честолюбие, макар че тя изрича думите си нежно, меко, сякаш отказът й е заради независещи от нея обстоятелства.

Той я оглежда с каменна физиономия:

— Какво има, бейби, не те ли задоволих? — пита той уморено, недоумяващ.

Ела бърза да го успокои, че я е задоволил напълно, макар да не е така. Но разбира, че вината не е негова — не е достигала истински оргазъм, откакто Пол я напусна.

Отговаря сухо, въпреки усилията си.

— Е, мисля, че и двамата го правим насила.

С каменно изражение той отново я оглежда с уморен, хладен поглед.

— Имам красива жена — казва той. — Но тя не ме задоволява сексуално. Имам нужда от повече.

Думите му карат Ела да млъкне. Усеща, че внезапно се е озовала на ничия земя — територия на извратените чувства, с която тя няма нищо общо, макар за кратко да е свърнала натам. Осъзнава, че той не разбира какво не е наред в предложението му. Има голям пенис. Добър е в леглото. Това е достатъчно. Ела се изправя мълчаливо, като си мисли, че уморената му чувственост в леглото е другото проявление на хладната му, светска умора в обществото. Той се изправя и я поглежда отгоре. Ето, сега, мисли си Ела, сега ще изригне, ще ми го върне.

— От опит знам — провлачва той с остри нотки на накърнено честолюбие, — че не е задължително жената в леглото ти да е красива. Достатъчно е да се съсредоточиш върху една част от тялото й, независимо коя. Винаги има нещо красиво дори у една грозна жена. Например ухо. Или ръка.

Ела изведнъж прихва и търси погледа му в очакване и той да се засмее. Защото през няколкото часа преди да се озоват в леглото не спряха да се шегуват и смеят. Думите му току-що прозвучаха точно като пародийна реплика на опитен любовник. И той непременно трябва да се засмее. Но той не се усмихва — думите му целят да я уязвят и той няма да си ги вземе назад, няма дори да се усмихне.

— Добре поне, че имам хубави ръце, щом нищо друго хубаво нямам — отвръща тя най-сетне доста сухо.

Той се приближава до нея, хваща ръцете й, целува ги с отегчението на стар развратник:

— Красиви са, кукло, красиви.

Той си тръгва, а тя за стотен път си казва, че в емоционалния си живот всички тези интелигентни мъже падат толкова под нивото, което поддържат в работата си, че сякаш са съвсем други хора.

Същата вечер Ела отива у Джулия и я заварва в състояние, което нарича „настроение Патриша“ — по-скоро жлъчно, отколкото язвително.

Джулия с шеговит тон й разказва, че онзи мъж, актьорът, според който тя имала „кастриращо въздействие“, отново цъфнал с цветя, сякаш нищо не се е случило:

— Той наистина много се изненада, че аз не се захласнах при появата му. А бе тъй весел и дружелюбен. Седях насреща му, гледах го и си спомнях как си изплаках очите, след като си тръгна предния път… Нали помниш, идва две нощи поред и аз бях толкова мила и сърдечна, та да се отпусне, а накрая той ми заяви, че съм имала… Но дори след всичко това не бях в състояние да нараня проклетника. Седях си кротко и си мислех, Дали пък не е забравил какво каза и защо го каза? Или просто не трябва да обръщаме внимание на думите им? Или от нас се очаква да сме достатъчно силни, за да приемаме всичко. Понякога ми се струва, че всички сме в някаква секслудница.

Ела й отвръща сухо:

— Скъпа ми Джулия, избрали сме да бъдем свободни жени и това е цената на свободата ни.

— Свободни ли! — възкликва Джулия. — Свободни! Каква полза ние да сме свободни, след като те не са? Ей богу, всички мъже до един, дори най-свестните, робуват на някогашните, отминалите представи за порядъчна и непорядъчна жена.

— Ами ние? Разправяме, че сме свободни, а всъщност те получават ерекция дори когато са с жена, за която изобщо не им пука, а ние не успяваме да стигнем до оргазъм, ако не сме влюбени. Каква е тази свобода тогава?

Джулия отвръща:

— В такъв случай ти си по-голяма късметлийка от мен. Вчера си мислех, че от десетината мъже, с които съм лягала през последните пет години, поне осем бяха импотентни или свършваха твърде бързо. И все винях себе си… Естествено ние виним винаги себе си за всичко, колкото и странно да е. Дори онзи проклет актьор, същият, който заяви, че съм имала кастриращо въздействие, бе достатъчно откровен да признае… е, просто мимоходом, съвсем между другото… че през целия си живот е срещнал една-единствена жена, с която е успял да прави любов. Не, не мисли, че ми го каза, за да ме успокои, съвсем не.

— Скъпа ми Джулия, нали не си започнала наистина да ги броиш?

— О, не! Не и докато не се замислих.

Ела усеща, че е изпаднала в друго настроение или е преминала в нова фаза. Че е станала безполова. Отдава го на случилото се с канадския сценарист, но не се задълбочава кой знае колко. Станала е студена, резервирана и никой не й трябва. Не само не си спомня какво значи да я измъчва сексуално желание, но и не вярва, че някога отново може да го изпита. Но съзнава, че сегашната й безполовост и самодостатъчност са обратната страна на пълната сексуална обсебеност.

Обажда се на Джулия да й каже, че се е отказала от секса и изобщо от мъжете, защото просто „няма нерви“ за такива неща. Шеговитият, недоверчив отговор на Джулия направо дразни слуха й и тя й се тросва:

— Сериозно ти говоря.

— Браво на теб — отвръща Джулия.

Ела решава отново да започне да пише, взира се в себе си, за да открие книгата, която вече е написана в душата й и чака да излезе наяве. С часове остава насаме със себе си в очакване да съзре контурите на тази книга, скрита нейде дълбоко у нея.

 

 

Виждам Ела да крачи бавно напред-назад в голяма празна стая, потънала в мисли, изпълнена с очакване. Аз, Анна, виждам Ела. Която, разбира се, е Анна. Но проблемът е, че всъщност не е Анна. В момента, в който аз, Анна, напиша: Ела се обажда на Джулия да й каже и така нататък, Ела веднага се отдалечава от мен и се превръща в друг човек. Не знам какво точно става в момента, в който Ела се отделя от мен и се превръща в Ела. Никой не знае. Стига ми да я наричам Ела вместо Анна. А защо всъщност избрах името Ела? Веднъж на едно парти срещнах момиче, което се казваше Ела. Пишеше рецензии за книги в някакъв вестник и редактираше ръкописи за някакъв издател. Бе дребна, слабичка, тъмнокоса — също като мен. Носеше косата си прибрана отзад с шнола. Поразиха ме очите й — невероятно наблюдателни и неизменно нащрек. Като наблюдателници на крепост. Гостите се наливаха с алкохол. Домакинът дойде при нас и напълни чашите ни. Щом й сипа един пръст, тя протегна ръка, нежно бяла и изящна, да го спре. Кимна сдържано: „Достатъчно.“ После сдържано поклати отрицателно глава, когато той настоя да напълни чашата й. Домакинът отмина, а тя забеляза, че я наблюдавам. Вдигна чашата само с един пръст червено вино на дъното и каза: „Точно толкова ми трябва да ми се замае главата.“ Аз се засмях. Но тя бе напълно сериозна. Изпи глътката вино и отбеляза: „Да, това ми стига.“ Като прецени въздействието на алкохола, отново кимна сдържано: „Да, напълно достатъчно.“

Е, аз никога не бих се държала така. Това не е Анна.

Виждам Ела в уединението си да крачи напред-назад из голямата стая и да връзва отзад черната си права коса с широка черна панделка. Или да седи с часове в креслото, отпуснала белите си изящни ръце в скута. Седи така, чумери им се и мисли.

 

 

Ела открива в себе си историята на една жена, обичана от мъж, който през дългата им връзка непрекъснато я кори, че му изневерява, че мечтае за социален живот, който не може да има заради ревността му, че се стреми към професионална кариера. Та тази жена, която всъщност през цялата им петгодишна връзка не е поглеждала друг мъж, никъде не е ходила и напълно е зарязала кариерата си, щом той я напуска, се превръща точно в това, за което той я е критикувал. Започва безразборни сексуални връзки, мисли само за гости и е безскрупулна в кариерата си, като в името на успеха жертва любовници и приятели. Основната идея на разказа е, че тази й нова идентичност е създадена от самия мъж, защото каквото и да прави — сексуалните й връзки, предателствата заради кариерата и всичко останало — е резултат от желанието й за мъст: Ето, ти това искаше, такава искаше да бъда. Но след време, когато новата й идентичност е вече нейна същност, те се срещат и той пак се влюбва в нея. Всъщност той винаги е искал тя да бъде точно такава. И я е напуснал именно защото е била кротка, отстъпчива и предана. Сега обаче, когато той отново се влюбва в нея, тя го отблъсква, при това с дълбоко презрение, защото сегашната й идентичност не отговаря на „истинската й същност“. Той е отхвърлил „истинската“ й същност. Отритнал е една предана любов и сега се е влюбил във фалшификат. Отблъсквайки го, тя остава вярна на истинската си природа.

Ела не написва този разказ. Страхува се, че ако го напише, ще се превърне в реалност.

Рови отново в себе си и намира следната история.

Мъж и жена. След дълги години свободен живот тя упорито търси сериозна връзка. Той играе ролята на сериозен партньор, защото му е необходим пристан или убежище. (Ела използва за прототип на своя герой канадския сценарист с неизменната му маска и хладното му поведение като любовник. Той се наблюдаваше как изпълнява ролята си — ролята на женен мъж с любовница. Точно това у канадеца Ела заимства за образа — самонаблюденията му при изпълнението на определената роля.) Жената, прекалено настъпателна, прекалено активна, засилва сковаността му, макар той смътно да усеща, че си е скован. Жената, която дотогава никога не е проявявала собственически инстинкт, нито ревност, била е непридирчива, се превръща в истински тъмничар. Сякаш е обладана от чужда на природата си същност. И с изумление наблюдава как слиза до нивото на проклета скандалджийка, сякаш тази й друга същност няма нищо общо с нея. И е напълно убедена, че наистина няма нищо общо с нея. Защото когато мъжът я обвинява, че се е превърнала в шпионираща го ревнивка, тя отговаря съвсем искрено: „Аз не съм ревнива, никога не съм била.“ Ела се чуди откъде й е хрумнала тази история, защото никога в живота си не се е сблъсквала с подобно нещо. Откъде тогава й е дошла наум? Сеща се за жената на Пол — но не, тя беше прекалено смирена и отстъпчива, за да й внуши идеята за подобна героиня. Навярно идва от собствения й съпруг — ревнив, жалък, който се самоунижаваше и по женски изпадаше в истерии поради мъжката си немощ? Вероятно, мисли си Ела, именно този човек, мъжът й, с когото бе свързана толкова кратко и очевидно без каквито и да е дълбоки чувства, е мъжкият еквивалент на свадливата жена от разказа… Разказ, който тя решава да не напише. Защото макар да е написан вътре в нея, тя не го смята за свой. Дали не съм го прочела някъде? — пита се тя. — Или може би някой ми го е разказал и съм забравила?

Горе-долу по това време Ела посещава баща си. Не го е виждала от доста време. Нищо не се е променило в живота му. Той все така живее уединено, погълнат от градината и книгите си — бивш военен, превърнал се в мистик. А дали не е бил мистик открай време? Ела за първи път си задава въпроса: Какво ли е да си омъжена за такъв човек? Рядко се сеща за майка си, която бе починала много отдавна, а сега се помъчи да възкреси спомена си за нея. Пред очите й изниква образът на практична, жизнерадостна, енергична жена. Една вечер, седнала срещу баща си край камината в препълнената с книги стая с бял таван и черни греди, тя го наблюдава известно време как чете, отпива уиски и най-сетне се престрашава да заговори за майка си.

Внезапно обзелата го уплаха комично разкривява лицето му — очевидно той също от години не се е сещал за починалата си жена. Но Ела настоява. Най-после той рязко казва:

— Общо взето, майка ти беше прекалено добра за мен.

Засмива се неловко и непроницаемите му сини очи изведнъж добиват недоумяващия израз на внезапно стреснато животинче. Смехът му жегва Ела и тя си дава сметка защо — тя се дразни заради жена му, нейната майка. Хрумва й, че собственият й проблем, който е проблем и на Джулия, е от ясен по-ясен — времето на жените любовници като тях отдавна е минало. Тя задава на глас въпроса си, но баща й отново се е задълбочил в книгата.

— В какъв смисъл прекалено добра?

Възрастният съсухрен мъж, внезапно разстроен от чувства с трийсетгодишна давност, вдига глава от страницата и отговаря:

— Майка ти беше добра жена. Добра съпруга. Но нямаше понятие, абсолютно никакво понятие от някои неща. Те й бяха напълно чужди.

— Секса ли имаш предвид? — пита Ела, като си налага да говори свободно по тези проблеми, въпреки неприятното усещане, че се отнасят до родителите й.

Баща й се разсмива и в смеха му се долавя обида, а очите му отново добиват стреснат израз.

— На вас, младите, разбира се, не ви пречи да говорите за тези неща. Но аз не говоря за тях. Да, тъкмо за секса става дума, щом така ще говорим. Това й бе съвършено чуждо.

Книгата — мемоарите на някакъв британски генерал, отново се издига като стена между двамата. Ела продължава в същия дух:

— А ти какво направи?

Корицата на книгата като че ли трепна. Последва пауза. Искаше да каже: „А ти не я ли научи?“

Баща й се обади иззад книгата. Заговори отсечено и все пак колебливо — отсеченият тон идваше от школовката му на военен, а колебливостта — от мъглявината в личния му живот.

— Когато нищо не се получаваше, излизах и плащах на жена. Какво очакваш? — Въпросът „Какво очакваш?“ бе отправен не към нея, а по-скоро към майка й. — А колко ревнива бе само? Пет пари не даваше за мен, но беше ревнива като дива котка.

Ела пояснява:

— Имах предвид, че може би се е стеснявала. Може би е трябвало да я научиш, а? — Припомня си думите на Пол, че нямало фригидни жени, а само некомпетентни мъже.

Книгата бавно се смъква върху измършавелите крака на баща й. Жълтеникавото му, изпосталяло, сухо лице пламва, а сините му очи са изпъкнали като на насекомо.

— Виж какво! Що се отнася до мен, бракът е… Ами ето, сега ти седиш насреща ми, тъй че това, според мен, напълно го оправдава.

Ела казва:

— Май трябва да ти се извиня… но искам да знам повече за нея. В края на краищата тя е моя майка.

— Аз не се сещам за нея. От години. Сещам се само понякога, когато ти ми окажеш честта да ми гостуваш.

— Затова ли имам чувството, че не искаш да ме виждаш? — пита Ела, но се усмихва и го принуждава да я погледне.

— Никога не съм казвал подобно нещо, нали? Нито пък го чувствам. Но всички тези семейни връзки… семейни традиции, брак и прочие, ми изглеждат твърде нереални. Ти си моя дъщеря, поне така смятам. Сигурно наистина си моя дъщеря, като знам каква бе майка ти. Но не усещам нищо. Кръвна връзка например… ти чувстваш ли такова нещо? Аз не.

— Аз да — отвръща Ела. — Когато съм тук, при теб, чувствам някаква връзка. Не знам каква.

— И аз не знам — старият човек се е съвзел и отново се отдръпва някъде далеч, където личните разговори не могат да го засегнат. — Ние сме човешки същества… каквото и да означава това. Не знам. Радвам се да те видя, когато ми окажеш тази чест. Не смятай, че не си добре дошла тук. Но аз остарявам. Все още не знаеш какво значи това. Всички тези неща — семейство, деца и така нататък, ми се виждат нереални. Нямат значение. Поне за мен.

— Какво тогава има значение?

— Предполагам, Бог. Каквото и да означава това. Е, разбира се, за теб това нищо не значи. Защо ли да трябва да значи? Понякога съм имал прозрения. В джунглата, в армията… нали разбираш. Или в мигове на опасност. А сега — понякога, нощем. Мисля, че да си сам… това е важното. Хората, човешките същества, наречи ги както искаш… създават хаос. Хората трябва да остават сами със себе си. — Отпива глътка уиски и се заглежда в нея, някак изумен от това, което вижда. — Ти си ми дъщеря. Така смятам. Но нищо не знам за теб. Бих ти помогнал с каквото мога, разбира се. Когато си ида, ще наследиш парите, които имам… знаеш това. Не че са много. Но не искам да знам нищо за твоя живот. Сигурно не бих го одобрил, предполагам.

— Прав си, не мисля, че би го одобрил.

— Бракът ти с твоя съпруг… скучен човек, не го разбирах.

— Това беше много отдавна. Ами ако ти кажа, че пет години обичах женен мъж и това бе най-важното нещо в живота ми.

— Твоя работа. Не е моя. Ти не си като майка си, друга си. Повече приличаш на жената, с която живях, след като тя умря.

— Защо не се ожени за нея?

— Беше женена. Остана при мъжа си. Сигурно е била права. В това отношение връзката ми с нея бе най-хубавото нещо, но тези неща… никога не са били важни за мен.

— Никога ли не си задаваш въпроси за мен? С какво се занимавам? Сещаш ли се за внука си?

Сега той очевидно започва да отстъпва, защото този натиск съвсем не му се нрави:

— Не. О, той е много мило хлапе. Винаги се радвам да го видя. Но и той ще се превърне в канибал като всички останали.

— В канибал ли?

— Да, в канибал. Хората стават канибали, ако не живеят в уединение. Колкото до теб… какво ли знам за теб? Ти си съвременна жена, а аз нищо не знам за такива като теб.

— Съвременна жена, значи — иронично повтаря Ела и се усмихва.

— Да. Ти и книгата ти. Сигурно и ти търсиш своя път като всички други. Желая ти успех. Не можем да си помагаме. Хората не могат да си помагат и по-добре да стоят настрани един от друг.

При тези думи той отново разгръща книгата, след като с внезапен, бърз поглед й е дал знак, че разговорът им е приключил.

Останала сама в стаята си, Ела наднича в своя вир на спомените в очакване сенките да добият форма, да се оформи разказ. Вижда пред себе си млад офицер, свенлив, горд и мълчалив. Вижда и свенливата му, усмихната млада съпруга. И тогава изведнъж на повърхността изплува спомен, а не просто образ. Ясно вижда сцената: късна нощ в нейната спалня и тя се преструва на заспала. Баща й и майка й стоят прави в средата на стаята. Той я прегръща, а тя свежда очи срамежливо и плахо като девица. Той я целува, а тя, обляна в сълзи, излиза бързешком. Ядосан, той стои сам и подръпва мустаците си.

Офицерът се затваря в себе си, отдръпва се от жена си и потъва в книгите и аскетичните си сънища на човек, който е могъл да стане поет или мистик. И всъщност когато умира, в заключените му чекмеджета намират дневници, стихотворения, прозаически фрагменти.

Ела е изненадана от този завършек. Никога не е гледала на баща си като на човек, който пише поезия или изобщо пише. При първа възможност отново посещава баща си.

Късно през нощта в притихналата стая, когато огънят догаря в камината, тя пита:

— Татко, писал ли си някога стихове?

Книгата тупва върху мършавите му крака и той се вторачва в нея:

— Откъде знаеш, по дяволите?

— Не знам. Но си помислих, че може би пишеш.

— Не съм споменавал на никого.

— Мога ли да видя тези стихове?

Той не помръдва от мястото си известно време, като подръпва свирепите си мустаци, които вече са съвсем побелели. После става и отключва едно чекмедже. Подава й свитък стихове. Това са стихове за самотата, за загубата на близки, за силата на духа, за преживяванията в уединение. Обикновено са посветени на военни. Т. Е. Лорънс: „Мъж жилав и суров сред жилави мъже.“ Ромел: „Вечер влюбени се спират край града, където кръстове тъмнеят в мрака.“ Кромуел: „Вяра, планина, скали, надгробни плочи…“ Отново Т. Е. Лорънс: „… зъберите диви на душата.“ И отново — Т. Е. Лорънс, който се оттеглил от света: „Яснота, движение, награди, неспирен пулс и множество слова…“

Тя му връща свитъка. Ексцентричният старец ги поема и отново ги заключва.

— Никога ли не си мислил да ги издадеш?

— Категорично не. Защо да ги издавам?

— Просто питам.

— Разбира се, ти си различна. Ти пишеш, за да издаваш. Е, може би така правят хората.

— Никога не си ми казвал дали харесваш романа ми. Чел ли си го?

— Дали го харесвам? Написала си го добре наистина. Но онзи там нещастник, защо му трябваше да се самоубива?

— Хората го правят.

— Какво? На всеки му минават такива мисли през главата от време на време. Но защо трябва да се пише за подобни неща?

— Може би си прав.

— Не твърдя, че съм прав. Но така го чувствам. Това е разликата между хора като мен и вас.

— Каква е разликата? Че се самоубиваме ли?

— Не. Че искате толкова много. Щастие. И други подобни неща. Щастие ли? Не помня някога да съм разсъждавал за него. Такива като тебе… вие май си въобразявате, че всичко ви се полага. Това е заради комунизма.

— Какво говориш? — сепнато пита Ела и се усмихва.

— Да, такива като тебе са все червени.

— Та аз не съм комунистка. Ти ме бъркаш с приятелката ми Джулия. Но дори и тя вече не е.

— Няма значение. Обработили са те. Въобразявате си, че всичко можете да постигнете.

— Е, има нещо вярно… Някъде в съзнанието на „такива като мен“ се е загнездила вярата, че всичко е възможно. Ти май се задоволяваш с твърде малко.

— Задоволявам се, задоволявам се. Що за дума е това?

— Искам да кажа, че за добро или за лошо, ние сме готови да експериментираме със себе си, опитваме се да станем различни. А ти просто си се подчинил на нещо.

Старецът, седнал насреща й, кипва от негодувание:

— Онзи младок от книгата ти — той за нищо друго не мислеше, освен как да се самоубие.

— Може би защото нещо му се е полагало, както се полага на всеки от нас, но не го е получил.

— „Може би“ ли казваш? „Може би“, значи? Та ти си писала книгата и трябва да знаеш.

— Сигурно следващия път ще се опитам да пиша за това… за хора, които съзнателно се опитват да станат нещо различно, да разчупят черупката си, така да се каже.

— Говориш, сякаш… Човек е такъв, какъвто се е родил. Такъв си остава докрай. Не може да се промени. Нищо не можеш да направиш.

— Е, тогава май това е основната разлика между нас. Защото аз вярвам в промяната.

— Не мога да те разбера. А и не искам. Достатъчно трудно е човек да се справя с това, което е, за да усложняваме още повече нещата.

Този разговор с баща й насочва Ела към други разсъждения.

Сега, когато търси контурите на някакъв разказ и непрекъснато открива поражения, смърт, абсурди, тя съвсем съзнателно ги отхвърля. Опитва се да намери примери за щастие или просто за нормален човешки живот, но не ги открива.

И тогава се улавя, че стига до следната мисъл, Трябва да приема, че самопознанието прави човека нещастен или поне неудовлетворен. Но аз мога да превърна това в преимущество. Един мъж и една жена… така. И двамата са на края на силите си. И двамата стигат до лудост поради съзнателното усилие да надскочат себе си. И накрая от хаоса бликва нова сила.

Ела се вглежда в себе си като в дълбок вир да зърне героите в тази история. Но в съзнанието й се появяват само няколко суховати изречения. Тя чака, чака търпеливо образите да се избистрят, да добият плът.