Дорис Лесинг
Златната тетрадка (13)

Тетрадките

[Черната тетрадка изпълни първоначалното си предназначение и е изписана и от двете страни. Отляво, под заглавието „Първоизточник“, пише:]

 

 

Днес охранен, питомен лондонски гълъб се разхожда по паважа сред обувките и ботинките на бързащите да хванат автобуса хора. Някакъв минувач му перва един шут, гълъбът понечва да литне, залита напред към електрическия стълб и се просва на земята с клюмнала глава и отворена човка. Мъжът спира стреснат — очаквал е гълъбът да хвръкне. Оглежда се крадешком, готов да се шмугне в тълпата. Обаче е късно, защото червендалеста мъжкарана вече настъпва насреща му.

— Животно такова! Защо ритна гълъба, бе!

Лицето на мъжа също е пламнало.

— Ама те винаги хвръкват — казва той, търсейки разбиране.

Жената крещи:

— Ти го уби… как може да риташ бедното гълъбче!

Гълъбът до стълба не е умрял — протяга шия, опитва се да вдигне глава, разперва криле и отново ги отпуска безпомощно. Вече са се насъбрали хора, сред които и две около петнайсетгодишни хлапета. С острия си, орлов поглед на истински нехранимайковци те зяпат безучастно с дъвка в уста. Някой се провиква:

— Обадете се в дружеството за защита на животните.

Жената крещи:

— Нямаше да се налага, ако този грубиян не бе ритнал бедното гълъбче.

Виновникът стърчи там глуповато, превърнал се в престъпник, освиркван от тълпата. Не се поддават на емоции само двете момчета. Едното подхвърля между другото:

— Престъпници като тоя са за затвора!

— Точно така! — крещи жената. Тя така се е разпалила в ненавистта към провинилия се човек, че дори не поглежда гълъба.

— Затвор — обажда се и другото момче — и як бой, ако питаш мен.

Жената изведнъж се взира сепнато в момчетата и разбира, че й се подиграват.

— Той е за там, но вие също! — граква тя, почти загубила гласа си от гняв. — Много смешно, че бедната птичка страда!

Момчетата вече наистина се хилят, макар и не така гузно и смаяно като главния злодей в случая.

— Смейте се, смейте! И вие сте за як бой!

Тогава един навъсен делови човек се навежда над гълъба да го прегледа. Изправя се и заявява:

— Скоро ще умре.

И е прав — очите на птицата се замъгляват и от отворената човка бликва кръв. Чак сега жената, забравила трите си обекта на ненавист, се навежда да погледне гълъба. С леко зяпнала уста тя гледа с неприятно любопитство как птицата хрипти, гърчи се, а после затихва.

— Умря — обявява деловият човек.

Злодеят идва на себе си и казва извинително, но очевидно твърдо решен да избегне излишната врява.

— Съжалявам, стана случайно. Досега не бях виждал гълъб да не се отмества от пътя.

Всички поглеждаме неодобрително закоравелия мъчител на гълъби.

— Случайно! — възкликва жената. — Станало било случайно!

Тълпата започва да се разпръсва. Деловият човек вдига мъртвата птица, но това е грешка, защото не знае какво да я прави. Провинилият се тръгва напред, но жената го застига с думите:

— Как се казваш и къде живееш? Ще те дам под съд!

Мъжът отвръща ядосано:

— О, престани да правиш от мухата слон!

Не му остава длъжна:

— Значи за теб убийството на нещастна птичка е дребно като муха, а?

— Е, не е и слон. Убийството не е слон — отбелязва единият от петнайсетгодишните хлапаци и се хили насреща й с ръце в джобовете на якето си. Приятелят му подема дълбокомислено:

— Прав си. Мухата е убийство, но слонът не е.

— Правилно. А кога един гълъб е слон? Когато е муха.

Жената се нахвърля върху им и злодеят успешно се измъква с невероятно гузно лице въпреки оправданията си. Жената се опитва да намери подходящи обидни думи за двамата калпазани, а деловият мъж стои безпомощен с мъртвата птица в ръка. Едно от момчетата се обръща към него с насмешка:

— Да не би да обичате пай с гълъби, мистър?

— Не смей да ме предизвикваш, че ще викна полицията — незабавно отвръща деловият. Жената изпада във възторг и възкликва:

— Точно така, точно така, отдавна трябваше да я викнем.

Едно от момчетата подсвирва и продължителното подсвирване изразява едновременно слисване, присмех и възхита.

— Това е номерът — възкликва то. — Извикай ченгетата. И ще те опандизят за кражба на обществен гълъб.

Двете хлапета си тръгват, превивайки се от смях, и макар да нямат вид на стреснати, доста бързо се омитат при споменаването на полицията.

Гневната жена, деловият човек, мъртвата птица и няколко минувачи остават на същото място. Мъжът се оглежда, зърва кошче за боклук на стълба и понечва да хвърли вътре трупчето. Жената му препречва пътя и сграбчва гълъба.

— Дайте ми го — казва тя безкрайно нежно. — Ще заровя нещастната птичка в саксия на прозореца.

Деловият мъж с облекчение бързо се отдалечава. Тя продължава да стои, като се взира с отвращение в гъстата кръв, която се стича от човката на гълъба.

 

 

Снощи сънувах гълъба. Навяваше ми спомен за нещо, но не можех да се сетя за какво. Напрягах се насън да си спомня. Но когато се събудих, ми просветна — напомни ми за една случка през почивните дни в хотел „Машопи“. От години не бях мислила за това, а сега споменът изникна в главата ми с най-малки подробности. Отново се отчайвам при мисълта колко впечатления са заключени и недосегаеми в мозъка ми, така че случката от вчера си е голям късмет. Това май не се случи през последния драматичен уикенд, а по-рано, защото все още бяхме в добри отношения със семейство Бутби. Спомням си как веднъж на закуска мисис Бутби влезе в трапезарията с 22-калиброва пушка и се обърна към нас с думите:

— Някой от вас може ли да стреля?

Посягайки към пушката, Пол каза:

— Образованието ми на джентълмен задължително включва и изтънчени неща като избиване на глухари и фазани.

— О, не става дума за нещо толкова изискано — отвърна мисис Бутби. — Наоколо има глухари и фазани, но не много. Мистър Бутби каза, че му се е доял пай с гълъби. Преди му се е случвало от време на време да хване пушката, но вече не е във форма и си рекох, че вие може би ще бъдете така любезни…

Пол взе пушката и я огледа с насмешка:

— Е, не ми е хрумвало да стрелям по птици с такава пушка, но щом мистър Бутби го прави, значи и аз мога.

— Никак не е трудно — насърчи го мисис Бутби, за кой ли път подлъгана от привидната учтивост на Пол. — Там долу има мочурлива долчинка между две хълмчета, където е пълно с гълъби. Изчакваш ги да притихнат и стреляш.

— Не е спортсменско — мъдро отсече Джими.

— Боже господи, не е спортсменско наистина! — възкликна Пол и с театрален жест се хвана за главата с едната ръка, а с другата отблъсна пушката.

Мисис Бутби се подвоуми дали да приема думите му насериозно, но обясни:

— Нищо лошо няма. Стреляш чак когато е сигурно, че ще улучиш и всичко е наред.

— Тя е права — обърна се Джими към Пол.

— Права сте — повтори Пол на мисис Бутби. — Абсолютно сте права. Така и ще направим. Колко гълъба са нужни за пая на стопанина Бутби?

— Най-малко шест, но ако донесете повече, ще направя и за вас. Малко разнообразие.

— Съвсем вярно — отвърна Пол. — Наистина ще е разнообразие. Можете да разчитате на нас.

Тя му благодари с много сериозен вид и излезе, като остави пушката.

Вече бяхме закусили, наближаваше десет и се зарадвахме, че има с какво да запълним времето до обяд. Недалеч от хотела едно разклонение се отбиваше от главния път под прав ъгъл и се спускаше, добре отъпкано, през полето, следвайки дирята на някогашна местна пътечка. Това разклонение водеше до католическата църква на около седем мили навътре в саваната. Понякога от църквата идваше кола за провизии, друг път минаваха селскостопански работници на път към голямата ферма на църквата или на връщане оттам, но обикновено този страничен път бе безлюден. Цялата местност представляваше високо пясъчно, вълнисто плато, насечено тук-там от по-високи възвишения. Когато валеше, почвата сякаш се съпротивляваше, вместо да го приема благосклонно. Дъждът танцуваше и барабанеше в бесен ритъм и белите капки подскачаха почти ярд над твърдата почва, но само час след бурята земята отново изсъхваше и водата шумно се стичаше в буйни потоци и вади. Предишната нощ бе валяло толкова силно, че ламариненият покрив на спалните помещения бе скърцал и тресъл над главите ни, но сега слънцето се издигаше високо, в небето нямаше нито едно облаче и ние вървяхме встрани от настилката по тънката кора от бял пясък, която се ронеше под нозете ни и откриваше мокра почва.

Бяхме петима онази сутрин — не си спомням къде са били другите. През тези почивни дни май само петимата бяхме отишли в хотела. Пол носеше пушката като истински спортсмен и се подсмихваше на себе си в тази си роля. Джими вървеше до него — тромав, възпълен, бледен, той току отправяше към Пол умните си очи, изпълнени със смирено желание и самоирония заради безнадеждното му състояние. Аз, Вили и Мерироуз вървяхме отзад. Вили носеше книга. Двете с Мерироуз бяхме облечени спортно — тя със син дочен гащеризон и розова риза, а аз — с розов гащеризон и бяла риза.

Щом свърнахме от главния път по пясъчното разклонение, се наложи да вървим бавно и предпазливо, защото тази сутрин след проливния дъжд се бяха появили доста насекоми. Навсякъде гъмжеше от жужащи твари. Над слегналата се трева прехвърчаха и кацаха безброй пеперуди със зеленикавобели криле. Всички бяха бели, но различни по големина. Тази утрин се бяха излюпили, изхвръкнали или изпълзели от какавидите си само един-единствен вид и сега кръжаха, опиянени от свободата. А в тревата и по пътеката гъмжеше от безброй ярки скакалци, все по двойки.

— Един скакалец се покачил върху друг скакалец — затананика пред нас Пол тихичко, но тържествено. Спря. Зад него Джими също безропотно спря и ние отзад замръзнахме на място.

— Странно — обади се Пол, — никога не съм разбирал преносния или буквален смисъл на тази песен.

Беше наистина абсурдно, вместо да сме смутени, по-скоро изпитахме благоговение. Стояхме там и се смеехме, смехът ни бе някак пресилен. Навсякъде около нас, от всички посоки ни ограждаха съвокупляващи се насекоми. Едно насекомо, стъпило стабилно върху пясъка, стоеше неподвижно, а друго, на вид съвсем същото, се бе вкопчило здраво в гърба му, тъй че първото отдолу не можеше да мръдне. Тук-там някое се опитваше да се покачи връз друго, а онова отдолу стоеше неподвижно, като очевидно се стараеше да помогне на катерещото се, чиито упорити или лудешки напъни можеха да прекатурят и двете. Другаде пък някоя нехармонична двойка се търкулваше, след което насекомото отдолу се изправяше и заставаше неподвижно в очакване, докато второто се бореше да се върне на позиция отгоре, ако трето, на вид съвсем същото, не го изместеше. И ние стояхме сред тези щастливи и хармонични двойки насекоми, качили се едно връз друго, изцъклили лъскави, кръгли, идиотски черни очички. Джими изпадна в конвулсивен смях, а Пол го потупа по гърба.

— Тези извънредно вулгарни буболечки не заслужават вниманието ни — отбеляза Пол.

И беше прав. Едно насекомо или пет-шест, дори стотина биха изглеждали красиви с ярките си багри от цялата палитра, проблясващи сред крехката, изумруденозелена трева. Но това огромно гъмжило в крещящо зелено и червено, с оцъклени черни безжизнени очички бе направо абсурдно, пошло и най-вече съвършен символ на глупостта.

— По-добре да се порадваме на пеперудите — каза Мерироуз и се загледа в тях.

Пеперудите бяха изумително красиви. Безброй бели крилца изпълваха лазура, докъдето стигаше погледът ни. А в долината пред нас пеперудите приличаха на бели облаци, стелещи се ниско над зелената трева.

— Скъпа моя Мерироуз — обади се Пол, — с красивите си идеалистични представи ти несъмнено смяташ, че танцът на тези пеперуди е възхвала на живота или изблик на радост, но нещата са съвсем различни. Те чисто и просто търсят груб секс досущ като тези вулгарни скакалци.

— Ти пък откъде знаеш? — запита Мерироуз сподавено, с напълно сериозен тон. А Пол отприщи гръмогласния си смях — съзнаваше колко привлекателен го прави този смях — върна се и тръгна с Мерироуз, като остави Джими да върви отпред сам. Вили, който кавалерстваше на Мерироуз, отстъпи мястото си на Пол и понечи да дойде при мен, но аз отидох при Джими, който се чувстваше изоставен.

— Това е пълен абсурд — възкликна Пол, направо слисан. Проследихме погледа му. Сред гъмжилото скакалци се открояваха две двойки. Едното насекомо в първата двойка бе огромен, мощен скакалец с крака като пружини, напомнящи бутало, а партньорът му отгоре бе дребничък и немощен, безсилен да се изкачи. Непосредствено до тях се виждаше точно обратното — ситен, пъстър, хилав скакалец бе възседнат, приклещен, направо смазан от огромен, мощен, настървен скакалец.

— Ще опитам да направя малък научен експеримент — заяви Пол.

Пристъпи предпазливо да не смачка насекомите, застана встрани от тревясалия път, пусна пушката и откъсна стрък трева. Наведе се над пясъка, опрян на едно коляно, и с точни, хладнокръвни движения премести насекомите встрани. После внимателно повдигна тежкото насекомо от гърба на дребното. То обаче мигновено се върна обратно с един-единствен невероятно решителен скок.

— Трябват двама души за тази операция — каза Пол.

Джими начаса откъсна стрък трева и застана до Пол, макар че лицето му се сгърчи от отвращение пред перспективата да се наведе над гъмжилото. Сега двамата застанаха на колене върху настлания с пясък път със стръкчета трева в ръка. Аз, Вили и Мерироуз стояхме и гледахме. Вили се мръщеше.

— Каква глупост, а! — подхвърлих иронично.

Макар тази сутрин да не бяхме в много добри отношения, както обикновено, Вили благоволи да ми се усмихне и отвърна с искрено оживление:

— И все пак е интересно.

И си разменихме усмивки — сърдечни и същевременно горчиви, защото подобни мигове рядко ни спохождаха. Застанала до приклекналите момчета, Мерироуз ревниво ни наблюдаваше с помръкнал поглед. В нейните очи изглеждахме щастлива двойка и тя се чувстваше излишна. Не издържах и се приближих до Мерироуз, изоставяйки Вили. Двете се наведохме над гърбовете на Пол и Джими, за да наблюдаваме по-добре.

— Хайде! — рече Пол като отново повдигна гиганта от дребното насекомо. Джими бе непохватен и закъсня и преди да опита повторно, едрото насекомо на Пол пак се намести на мястото си.

— О, идиот такъв! — ядосано кресна Пол. Обикновено прикриваше раздразнението си, защото знаеше, че Джими го обожава. Джими захвърли стръкчето трева и горчиво се засмя, като се опитваше да прикрие огорчението си, но Пол вече бе сграбчил двата стръка, бе повдигнал двете насекоми отгоре, малкото и голямото, от другите две отдолу, голямото и малкото, и сега пред нас се бяха оформили две хармонични двойки — едната от големи насекоми, а другата от малки.

— Вижте! — заяви Пол. — Това се казва научен подход. Просто, лесно, успешно!

Стояхме там петимата и гледахме — свидетели на тържеството на здравия разум. И отново избухнахме в конвулсивен смях — дори Вили — от пълната абсурдност на ситуацията. А междувременно навсякъде около нас безброй разноцветни скакалци продължаваха все тъй усилено размножаването на своя биологичен вид, без да се нуждаят от помощта ни. Дори нашият малък успешен експеримент приключи много бързо, защото едрото насекомо, което бе отгоре върху другото едро насекомо, слезе и второто, което бе под него, мигновено се качи отгоре — върху него или върху нея.

— Каква пошлост! — възкликна Пол напълно сериозно.

— Няма данни… — заговори Джими, като се опитваше да подражава на мекия, сериозен тон на приятеля си, но не успя, защото гласът му бе отривист, креслив, а понякога твърде ироничен. — Няма данни, че това, което възприемаме като природа, се радва на по-голям порядък от света на хората. Какви доказателства има, че всички тези… миниатюрни троглодити са правилно чифтосани двойки — мъжки върху женски? И дали изобщо са… — добави той дръзко с обичайния си, дразнещ фалцет — двойки мъжко и женско? Знаем ли дали това не е една разгулна оргия с чифтосване на мъжко с мъжко, женско с женско… — завърши той с горчив смях. При вида на разпаленото му, смутено интелигентно лице всички си помислихме, че сигурно се чуди защо каквото и да каже, никога не звучи така непринудено, както от устата на Пол. Ако Пол бе произнесъл подобна реч, която би била напълно в негов стил, сега всички ние щяхме да се превиваме от смях. Вместо това се почувствахме неловко и неприятно заради чувството, че отвсякъде сме обградени от противни, катерещи се едно връз друго насекоми.

Изведнъж Пол скочи на крака и съвсем съзнателно стъпка първо гигантската двойка, чифтосана от самия него, а после дребната.

— Какво правиш! — потресена възкликна Мерироуз при вида на белезникавата каша от размазани пъстроцветни крила и очи.

— Типична реакция на сантиментален човек — отвърна Пол, имитирайки гласа на Вили и Вили се подсмихна в знак, че е доловил иронията. После Пол добави със сериозен тон:

— Мила Мерироуз, до довечера или най-късно до утре вечер почти всички тези насекоми ще са мъртви… също както и твоите пеперуди.

— О, не! — изплака Мерироуз и с болка погледна към танцуващите пеперуди. — Но защо?

— Защото са твърде много. Какво ще стане, ако всички останат живи? Истинско нашествие. Тогава хотел „Машопи“ ще изчезне под пълзящо гъмжило скакалци, ще се срине до основи, а над руините невероятно злокобни рояци пеперуди ще се вият в победоносен танц над труповете на мистър и мисис Бутби и тяхната замомила се щерка.

Пребледняла и разстроена, Мерироуз извърна лице от Пол. На всички ни бе ясно, че мисли за мъртвия си брат. В такива мигове изглеждаше напълно откъсната от света и ние изпитахме силно желание да я прегърнем.

Въпреки това Пол продължи в същия тон, като сега имитираше Сталин:

— Напълно очевидно е, дори се разбира от само себе си… всъщност изобщо не е необходимо да се говори за това, тъй че защо въобще трябва да си правя труда? Само че въпросът не е дали е необходимо да се говори за нещо или не. Както е добре известно, природата е разточителна. Само след няколко часа тези насекоми ще се изтребят взаимно чрез хапане, боричкане, предумишлени убийства, самоубийства или просто чрез непохватни съвкупления. Или пък ще ги изкълват птиците, които дори в този миг само чакат да се махнем оттук, за да започнат пиршеството си. Когато дойдем пак на това прекрасно курортно място следващия уикенд — или по-следващия, стига политическите ни ангажименти да не ни попречат — ще направим обичайната си разходка насам и навярно ще видим някой и друг екземпляр от тези червено-зелени насекоми да подскачат щастливи в тревата и ще си кажем: колко са красиви! И изобщо няма да обърнем внимание на милионите мъртви буболечки, които най-вероятно още ще се стелят край нас в последното си убежище — пясъка. Колкото до пеперудите, които са несравнимо по-красиви, макар и не тъй полезни, те много ще ни липсват, в случай че не ни погълнат напълно обичайните декадентски развлечения.

Чудехме се защо нарочно слага сол в раната на Мерироуз, причинена от смъртта на брат й. Младата жена се усмихваше горчиво. Джими, който живееше в постоянен страх от катастрофи и внезапна смърт, се подсмихна също горчиво като Мерироуз.

— Това, което искам да ви кажа, другари…

— Знаем какво искаш да ни кажеш — грубо и сърдито го сряза Вили. Май тъкмо в подобни мигове той влизаше в ролята на „бащата на групата“, както го бе нарекъл Пол. — Стига толкова! — отсече Вили. — Да вървим за гълъбите.

— Разбира се от само себе си, напълно очевидно е — отново поде Пол любимите встъпителни думи на Сталин, като предизвикваше Вили, — че домакинът ни мистър Бутби изобщо няма да вкуси пай с гълъби, ако продължаваме в този несериозен дух.

Продължихме напред по пътеката сред скакалците. На около половин миля стигнахме до малко възвишение, по-скоро камара гранитни камъни. Там скакалците изведнъж изчезнаха, сякаш бе начертана разграничителна линия. Нямаше ги никакви, изобщо не съществуваха, бяха изчезнал вид. Но пеперудите все така хвърчаха навсякъде като листенца от ронещ се бял цвят.

Трябва да е било октомври или ноември. Не съм сигурна не заради насекомите — твърде невежа съм, за да определям сезона по тях — а заради горещината. Денят бе ослепително жарък, смазващо изнурителен. По-късно, през дъждовния сезон, във въздуха се понасяше мирис на шампанско, който подсеща за зимата. Помня обаче как този ден слънцето сипеше жар по бузите, ръцете, краката ни, проникваше дори през дрехите. Да, навярно е било началото на сезона, тревата бе ниска — тучни туфи зелена трева сред белия пясък. Тъй че този уикенд трябва да е бил четири-пет месеца преди последния, който прекарахме там непосредствено преди смъртта на Пол. А пътеката, по която вървяхме онази утрин, бе същата, по която месеци по-късно с Пол, хванати ръка за ръка, тичахме през нощта сред леката, просмукваща се в телата ни мъгла и се свлякохме върху влажната трева. Къде точно? Най-вероятно близо до мястото, където седнахме да застреляме гълъби за пая на мистър Бутби.

Подминахме малкото възвишение, а пред нас се изпречи друго, по-високо. Тъкмо долчинката помежду им бе свърталището на гълъби по думите на мисис Бутби. Отклонихме се от пътеката и мълчаливо поехме към подножието на по-голямото възвишение. Спомням си как вървяхме мълчаливо, а слънцето печеше в гърбовете ни. Представям си го и сега — пет дребни младежки фигури в ярки дрехи пресичат тревистата долчинка сред облаци бели пеперуди, кръжащи в ослепителното синьо небе.

В подножието на възвишението имаше няколко високи дървета и ние се разположихме под тях. На двайсетина ярда имаше още няколко дървета. И някъде от клоните на по-отдалечените дървета внезапно долетя гукане на гълъб. Обезпокоен от шума, гълъбът спря да гука, но решил, че не сме опасни, отново поде. Гукането звучеше меко, приспивно, упойващо, хипнотично, досущ като песента на щурците, която сега, когато се вслушахме, чухме да се носи пронизително край нас. Песента на щурците напомня звука, който чува натъпканият с хинин болен от малария — влудяващ, непрестанен, пронизителен звук, който кънти в тъпанчетата. Скоро обаче човек престава да ги чува, както болният престава да усеща трескавата пронизителност на хинина в кръвта си.

— Само един гълъб — заяви Пол. — Мисис Бутби преувеличи.

Той опря приклада о скала наблизо, прицели се в една птица, после се отказа от опората и тъкмо когато очаквахме да стреля, той остави пушката.

Настроихме се за безгрижна почивка. Сянката бе дебела, тревата — мека и гъвкава, а слънцето клонеше към пладне. Възвишението зад нас се издигаше величествено в небето, без да потиска. Възвишенията в тази част на страната създават погрешна представа. Изглеждат доста високи отдалече, а когато ги наближиш, някак се разпръсват и снишават, защото представляват множество хълмчета или струпани, заоблени, бели гранитни камъни. Така че като застанеш в подножието на подобно възвишение, преспокойно можеш да видиш през някоя пролука или малък пролом падината отвъд него, където се извисяват огромни блестящи канари, струпани като купчина исполински камъни. Знаехме, защото бяхме изследвали местността, че в това възвишение се намират насипите и барикадите, построени преди седемдесет-осемдесет години от племената машона при отбраната им от настъпващите племена матабеле. Тук имаше и доста възхитителни рисунки на бушмени. Или поне бяха възхитителни, преди да ги обезобразят гостите на хотела, които се забавляваха, като ги замерваха с камъни.

— Представете си — обади се Пол, — че сме група от племето машона, оградени отвсякъде. Племето матабеле, ужасяващо с бойните си труфила, настъпва към нас. Те са многократно повече. Освен това, доколкото ми е известно, ние не сме войнолюбив народ, а най-обикновени хора, отдадени на мирния живот, така че воините на матабеле винаги побеждават. Ясно съзнаваме, че само след миг нас, мъжете, ще ни застигне мъчителна смърт. Но вие, жените — Анна и Мерироуз — ще имате късмет и новите ви господари просто ще ви пленят и откарат при по-развитото племе матабеле, с по-войнствени и мъжествени представители.

— Преди да стане това обаче те сами ще сложат край на живота си — обади се Джими. — Нали така, Анна? Нали така, Мерироуз?

— Разбира се — отвърна Мерироуз закачливо.

— Разбира се — добавих аз.

Гълъбът отново загука. Виждаше се добре — малката, изящна птичка се открояваше ясно на фона на небето. Пол сграбчи пушката, прицели се и стреля. Птицата полетя надолу, завъртя се няколко пъти във въздуха с отпуснати криле и от мястото си чухме как тупна на земята.

— Трябва ни куче — каза Пол.

Той очакваше Джими да скочи и да донесе птицата. Видяхме как Джими се бори със себе си, но все пак стана, отиде до отсрещните дървета, донесе вече безформеното тяло, хвърли го в нозете на Пол и отново седна. Кратката разходка на слънце го бе загряла и по ризата му се появиха големи мокри петна. Той свали ризата. Голото му тяло бе бледо и пухкаво почти като на дете.

— Така е по-добре — подхвърли той дръзко, съзнавайки, че го оглеждаме, при това критично.

Дърветата отсреща се смълчаха.

— Само един гълъб — обади се Пол. — Колкото за единия зъб на домакина.

От отдалечените дървета отново долетя гукане — нежен, благ звук.

— Имайте търпение — каза Пол. Той отново остави пушката и запали цигара.

Междувременно Вили се бе зачел. Мерироуз лежеше по гръб, притворила очи, подпряла нежна, златиста глава върху възглавница от трева. Джими си бе намерил ново занимание. Насред пясъка между няколко отдалечени една от друга туфи трева ясно се виждаше диря от текла вода, най-вероятно предната вечер по време на бурята. Приличаше на малко речно корито, около два фута широко, вече съвсем пресъхнало от силното слънце. По белия пясък се бяха оформили десетина овални, плитки вдлъбнатини с различна големина, пръснати хаотично. Джими бе намерил здрав, дебел стрък трева и легнал по корем, ровеше с него по дъното на една от по-големите падини. Ситният пясък отстрани започна да се сипе като лавина и само след миг изящната, симетрична падинка изчезна.

— Ах, ти, кьопав идиот! — извика Пол. Както винаги, когато Джими направеше нещо непохватно, гласът му прозвуча напрегнато и ядосано. Просто не проумяваше как някой може да бъде така несръчен. Грабна стръка трева от Джими, внимателно го прокара по дъното на друга падинка и само след миг измъкна оттам насекомото, направило вдлъбнатината — малък мравояд, но доста едър представител на своя вид, с размери колкото главичка на голяма кибритена клечка. Насекомото се изплъзна от стръка на Пол, тупна върху белия пясък, панически се завъртя и мигом изчезна в пясъка, който го погълна и отново се заравни.

— Дръж! — грубо се обърна Пол към Джими, като му подаде стръкчето. Изглеждаше смутен, задето се бе подразнил. Джими, притихнал и много блед, не каза нищо. Взе стръка и се загледа в движещата се в пясъка точка.

Бяхме отклонили вниманието си и не забелязахме, че междувременно на дърветата отсреща бяха кацнали два гълъба. Изведнъж те загукаха, очевидно без изобщо да търсят синхрон, защото нежните им трели ту се застигаха, ту се разделяха.

— Толкова са красиви! — възкликна в знак на протест Мерироуз, все тъй притворила очи.

— Въпреки това и те като твоите пеперуди са обречени.

В този миг Пол вдигна пушката и стреля. Едната птица този път тупна от клона като камък. Другият гълъб се огледа стреснато — завъртя остра главица насам-натам, вдигна очи към небосвода, търсейки евентуално ястреб, стрелнал се и отнесъл другаря му, после погледна към земята, но не разпозна кървавото трупче в тревата. Загука отново и не мина и миг в напрегнато изчакване, когато затворът на пушката повторно изщрака. Пол мигновено вдигна цевта, стреля и този гълъб също тупна на земята. Никой не погледна Джими, който не вдигаше глава, погълнат от наблюденията си върху мравояда. В пясъка вече се бе оформила красиво симетрична вдлъбнатинка, на чието дъно невидимото насекомо напираше изпод пясъка. Очевидно Джими не бе чул падането на двата гълъба. А и Пол не поглеждаше към него. Просто изчакваше със смръщено лице, като си подсвиркваше съвсем тихо. След миг, без да поглежда към нас или към Пол, Джими, цял пламнал, се изкачи горе, приближи се до дърветата и се върна с мъртвите птици в ръка.

— В края на краищата не ни е нужно куче — отбеляза Пол. Каза го на нас, но макар и да бе на известно разстояние, Джими го чу. Предполагам думите на Пол не бяха предназначени за ушите на Джими, но Пол не се притесни особено, че той чу. Джими отново седна и забелязахме, че бялата му, загладена кожа на раменете цялата е пламнала след двете кратки разходки до дърветата под палещите лъчи на слънцето. Веднага се съсредоточи отново върху насекомото.

Пак настана напрегнато мълчание. Вече не се чуваше гукане отникъде. Трите окървавени тела на птиците лежаха на слънце до малка издадена скала. Сивият груб гранит, обрасъл с лишеи, проблясваше в зеленикаво и ръждивочервено, а в тревата блестяха едри капки алена кръв.

Долавяше се мирис на кръв.

— Птиците ще се вмиришат — отбеляза Вили, който през цялото време бе чел без прекъсване.

— Добре е някой да ги премести — обади се Пол.

Забелязах как Пол погледна Джими и как той започна да се бори със себе си, така че бързо скочих и преместих на сянка отпуснатите тела с увиснали криле.

Напрежението помежду ни се изостряше, когато Пол каза:

— Пие ми се нещо.

— След час ще отворят бара — отвърна Мерироуз.

— Е, дано се намери необходимият брой жертви, защото щом барът отвори, изчезвам. Ще преотстъпя клането на някой от вас.

— Ти стреляш най-добре — отбеляза Мерироуз.

— Както и ти самият отлично го съзнаваш — добави Джими с внезапна злоба.

Той наблюдаваше струйката пясък. Вече беше трудно да се различи новата вдлъбнатина от старата. Джими се взираше в по-голямата, на чието дъно се виждаше малка издутина — телцето на дебнещото чудовище, а и нещо като клонче — челюстите му.

— Сега ни трябват само мравки — каза Джими.

— И гълъби — добави Пол. В отговор на укора в гласа на Джими каза: — Какво да правя, като съм си надарен по рождение? Господ дава, Господ взема. В моя случай — дава.

— Съвсем несправедливо — обадих се аз.

Пол ми се усмихна с чаровната си, иронична усмивка в знак на благодарност. И аз му се усмихнах в отговор. Без да вдига поглед от книгата, Вили многозначително се изкашля. Прозвуча смешно като в аматьорско представление и двамата с Пол избухнахме в един от онези неудържими лудешки пристъпи на смях, които често ни обземаха — поотделно, по двойки или вкупом. Не спирахме да се смеем, а Вили продължаваше да чете. Сега си представям ясно прегърбените му мощни рамене, здраво стиснал устни от огорчение. Тогава просто не обръщах внимание на тези подробности.

Изведнъж над нас рязко се чу размах на нежни криле и един гълъб кацна на клон почти над главите ни. Щом ни видя, той разпери криле и аха-аха да отлети, но ги прибра, завъртя се насам-натам, като се взираше в нас с наклонена глава. Ококорените му черни лъскави очички напомняха кръглите очички на сношаващите се скакалци на пътеката. Забелязахме вкопчените му в клона бледорозови нокти, както и озарените от слънцето криле. Пол вдигна цевта — почти перпендикулярно на клона — стреля и птицата тупна сред нас. Кръв изпръска ръката на Джими. Той отново пребледня, избърса кръвта, но не каза нищо.

— Започна да става твърде гадно — отбеляза Вили.

— Гадно е от самото начало — хладнокръвно отвърна Пол.

Наведе се, вдигна птицата от тревата и я заоглежда. Още бе жива. Беше се изпружила, но лъскавите й очички гледаха съсредоточено. След миг започнаха да се замъгляват. Изведнъж птицата видимо трепна в пристъп на решимост да се пребори със смъртта и се заблъска в ръцете на Пол.

— Какво да правя с нея? — изхленчи той пискливо, но веднага се овладя и добави шеговито: — Нали не очаквате да я убия хладнокръвно?

— Точно това очакваме — отвърна Джими, вперил предизвикателен поглед в Пол. По бузите му отново бяха избили петна от неувереност, но устоя на погледа на Пол.

— Така да бъде — отвърна Пол презрително, здраво стиснал устни. Джими седеше в очакване на решителното действие. Междувременно главата на гълъба клюмна сред блестящата му перушина, шийката увисна, крилете потрепнаха и се отпуснаха, лъскавите очички все повече се замрежваха, но птицата упорито продължаваше да се бори със смъртта.

Изведнъж — сякаш да спести изпитанието за Пол — тя се изпружи и умря и Пол хвърли трупа й върху купчината мъртви гълъби.

— Винаги имаш дяволски късмет във всичко — възкликна Джими с разтреперан, гневен глас. Плътните му изрязани устни, устните, които той гордо наричаше „декадентски“, видимо потрепваха.

— Така е, знам — отвърна Пол. — Знам го. Боговете ме обичат. Защото, да ти призная, скъпи Джими, не бях в състояние да извия врата на гълъба.

Джими се извърна огорчен и отново се загледа в падините на мравоядите. Докато разговаряше с Пол, една съвсем мъничка мравка, лека като перушинка, се бе търкулнала в падината и на мига челюстите на чудовището я пречупиха на две. Разигралата се драма на смъртта бе толкова малка, че всичко — падинката, мравоядът и мравката — можеха преспокойно да се поберат върху човешки нокът — например върху малко розово нокътче на Мерироуз.

Дребната мравчица изчезна сред белия пясък и само след миг челюстите отново се появиха — почистени и готови отново да действат.

Пол извади патронника на пушката и я зареди с остро изщракване на затвора.

— Трябват ни още два гълъба, за да задоволим минималната нужда на мисис Бутби — отбеляза той.

Но наоколо не се виждаше нищо — тънките зелени, едва-едва потрепващи клонки на дърветата бяха притихнали на жаркото слънце. Пеперудите вече не бяха толкова много. Само няколко десетки танцуваха в знойната горещина. Жегата прииждаше на плътни талази от тревата, от пясъчните ивици, а най-тежка и гъста бе над пръснатите сред тревата скали.

— Нищо не се случва — възкликна Пол. — Абсолютно нищо. Пълна скука.

Времето бавно се точеше. Пушехме. Чакахме. Мерироуз, прелестно златиста като мед, се бе излегнала на земята, притворила очи. Вили все така не вдигаше глава от книгата и упорито се самообразоваше. Четеше „Сталин по колониалния въпрос“.

— Ето още една мравка — възбудено възкликна Джими.

Една по-едра мравка, почти колкото мравояда, се щураше насам-натам в тревата точно както ловджийска хрътка дири следа. После се прекатури в падинката и видяхме как кафявите блестящи челюсти се протегнаха и я заклещиха, като я пречупиха почти на две. Последва битка. От двете страни на падинката започна да се сипе бял пясък. Битката продължи и под пясъка. После настъпи покой.

— Има нещо в тази страна — каза Пол — което ще остави трайни следи в мен за цял живот. Като си помисля само за безметежния живот, който ние с Джими сме имали — спокоен дом, частно училище, после Оксфорд — нима можем да не сме благодарни, че ни се отвориха очите за реалностите и безмилостните битки в природата?

— Аз не съм благодарен — обади се Джими. — Мразя тази страна.

— А аз я обожавам. На нея дължа всичко. Никога не бих могъл да изричам онези либерални, високопарни клишета, които демократичното образование ни втълпяваше. Очите ми се отвориха.

Джими каза:

— И на мен ми се отвориха очите, но аз ще продължа с високопарните клишета. Веднага щом се прибера в Англия. Ще ми се да е час по-скоро. Нашето образование ни е подготвило за ежедневието. За какво друго, ако не за това? Колкото до мен, нямам търпение това ежедневие час по-скоро да започне. Когато се върна — ако изобщо това някога стане — ще…

— Тихо! — прекъсна го Пол. — Идва друг гълъб. О, не!

Един гълъб летеше към нас, но ни видя, изви встрани, понечи да кацне на съседните дървета, но промени намеренията си и бързо отлетя. Няколко земеделски работници минаха по пътеката на стотина ярда от нас. Мълчаливо ги проследихме. Преди да ни забележат, те разговаряха и се смееха, но млъкнаха и минаха покрай нас, извърнали лица, сякаш да избегнат евентуалната злина, която можем да им навлечем ние, белите.

Пол тихо заповтаря:

— Боже мой, боже мой, боже мой! — После продължи весело: — Ако погледнем на нещата обективно, колкото се може по-малко позовавайки се на другаря Вили и хора като него… Другарю Вили, приканвам ви да обсъдим нещо обективно.

Вили сложи настрана книгата, готов да отвърне с ирония.

— Тази страна е по-голяма от Испания. Населението й се състои от милион и половина чернокожи — ако те изобщо се броят — и сто хиляди бели. Това твърдение само по себе си изисква двеминутно мълчание. И човек може да обобщи, че — напълно оправдано е да се правят обобщения, независимо какво твърдиш ти, другарю Вили — че това е една незначителна шепа пясък от плажовете на времето (не е лоша тази метафора, вярно, че не е и кой знае колко оригинална, но винаги върши работа) — тези малко над милион и половина жители обитават това прелестно място в Божия свят с единствената цел да си причиняват един на друг страдания…

В този миг Вили взе отново книгата и се задълбочи в нея.

— Другарю Вили, остави очите да следят печатните букви, но наостри слуха на душата си и чуй това. Защото фактите са следните — тук има изобилна храна за всеки, има материали за дом на всеки, има творческа енергия (макар тя често да е така дълбоко затулена, че само най-великодушният може да я съзре), повтарям, има творческа енергия, която може да създаде светлина там, където цари мрак.

— И какъв е изводът ти? — попита Вили.

— Никакъв. Поразен съм от ново… ослепително прозрение…

— Това, което твърдиш, се отнася до целия свят, не само до тази страна — обади се Мерироуз.

— Изумителната Мерироуз! Да. Очите ми чак сега се отварят за… Другарю Вили, не си ли съгласен, че действа някакъв закон, все още непризнат от вашата философия? Закон за унищожението?

Вили отвърна точно с онзи тон, който всички очаквахме:

— Не е нужно да търсиш причини извън философията за класовата борба.

С тези думи той сякаш натисна копче и Джими, Пол и аз избухнахме в един от ония пристъпи на неудържим смях, в които Вили никога не участваше.

— Очарован съм да отбележа — заяви той печално, — че примерни социалисти (поне двама от вас се определят като социалисти) намират това за толкова смешно.

— Не го намирам за смешно — обади се Мерироуз.

— Ти никога нищо не намираш за смешно — обади се Пол. — Съзнаваш ли, че ти никога не се смееш, Мерироуз? Никога! Докато аз, чиито житейски възгледи могат да се окачествят като болезнени, при това все по-болезнени и по-болезнени с всеки изминал миг, се смея непрекъснато? Как си обясняваш това?

— Аз нямам определени възгледи за живота — отвърна Мерироуз, излегнала се на земята като спретната, мила малка кукла с детински пъстри панталонки и риза. — И все пак — продължи тя — ти не се смееш. Често се вслушвам в смеха ти — каза тя, сякаш не бе една от нас, а външен човек — и съм забелязала, че често се смееш най-силно, когато казваш нещо ужасно. Е, аз не наричам това смях.

— Когато си била с брат си, Мерироуз, смееше ли се? Или когато си била с избраника си в Кейп?

— Да.

— Защо?

— Защото бяхме щастливи — непринудено отвърна Мерироуз.

— Боже господи! — възкликна Пол със страхопочитание. — Аз не бих могъл да кажа подобно нещо. Джими, смял ли си се някога само защото си бил щастлив?

— Аз никога не съм бил щастлив — отвърна Джими.

— А ти, Анна?

— Нито пък аз.

— А ти, Вили?

— Разбира се, че съм бил — отвърна Вили, последователен в защитата си на социализма, на щастливата философия.

— Мерироуз — възкликна Пол, — ти каза самата истина. Не вярвам на Вили, но на теб вярвам. Въпреки всичко ти си направо за завиждане, Мерироуз. Съзнаваш ли това?

— Да — отвърна Мерироуз. — Да, смятам, че съм имала по-голям късмет от всички ви. Не виждам нищо нередно в това да бъдеш щастлив. Какво нередно може да има?

Последва мълчание. Спогледахме се. После Пол тържествено се поклони на Мерироуз.

— Както винаги — отвърна той смирено, — няма какво да кажем в отговор.

Мерироуз отново притвори очи. Един гълъб кацна на дърво отсреща. Пол стреля, но не улучи.

— Пропуск! — възкликна той псевдотрагично.

Гълъбът продължаваше да си стои, като се оглеждаше озадачено и току се взираше в политналото надолу листо, прекършено от куршума на Пол. Пол издърпа затвора, зареди с отмерени движения, прицели се и стреля. Птицата тупна на земята. Джими упорито не мръдна от мястото си. Просто не помръдна. Тогава Пол, преди още сблъсъкът им да е приключил в негов ущърб, спечели надмощие, като се надигна и каза:

— Сам ще си донеса плячката.

И отиде да вземе гълъба. Всички видяхме каква борба води Джими със себе си, за да се удържи и да не скочи след Пол, който с отегчен жест донесе мъртвата птици и я хвърли при другите.

— Направо ми прилошава от миризмата на кръв — обади се Мерироуз.

— Още малко търпение — успокои я Пол. — Наближаваме бройката.

— Шест са достатъчни — каза Джими. — Защото никой от нас няма да яде пай. Мистър Бутби може сам да си излапа всичкия.

— Аз положително ще ям — заяви Пол. — Ти също. Да не би наистина да смяташ, че като сложат пред теб вкусния пай със соса и крехкото препечено месце, ще се сетиш за нежните трели на тези гълъбчета, тъй брутално прекъснати от неведомата съдба?

— Аз ще се сетя — заяви Мерироуз.

— Аз също — добавих.

— А ти, Вили? — запита Пол, сякаш въпросът бе тест.

— Вероятно не — отвърна Вили, без да вдига глава от книгата.

— Жените са нежни души — възкликна Пол. — Те ще ни гледат как ядем, ще се залъгват с вкусния ростбиф на мисис Бутби и ще правят мили гримаси на отвращение, но в същото време още по-силно ще ни обикнат заради нашата бруталност.

— Точно като жените от племената машона и матабеле — вметна Джими.

— Приятно ми е да си мисля за онези времена — рече Пол и седна със заредена пушка в ръка, без да изпуска от око дърветата наоколо. — Толкова просто е било всичко тогава. Простодушни хора се избиват помежду си за конкретни неща — земя, жени, храна. А не като нас. Съвсем не като нас. Що се отнася до нас… знаете ли какво ще се случи? Ще ви кажа. В резултат на действията на такива самоотвержени другари като Вили, които винаги са готови да се посветят на другите, или на такива като мене, които се вълнуват единствено от печалбата, предричам, че след петдесетина години тази прекрасна, необитавана земя, която сега се простира пред нас, изпълнена само с пеперуди и скакалци, ще се покрие с къщи близнаци, обитавани от добре облечени черни работници.

— Че какво лошо има в това? — запита Вили.

— Това е прогресът — отвърна Пол.

— Да, така е — потвърди Вили.

— А защо трябва да са къщи близнаци? — с много сериозен тон попита Джими. Понякога той се отнасяше абсолютно сериозно към социалистическото бъдеще. — При едно социалистическо правителство ще има красиви къщи със собствени градини или просторни апартаменти.

— Скъпи ми Джими! — възкликна Пол. — Жалко, че икономическите науки толкова те отегчават. Независимо дали при социализма или капитализма, и в двата случая този прекрасен, подходящ за разработване терен ще се развива с темпото на слаборазвита страна… Слушаш ли, другарю Вили?

— Да, слушам.

— И защото едно правителство, все едно дали социалистическо или капиталистическо, изправено пред необходимостта бързо да осигури дом на множество бездомни хора, ще прибегне към най-евтините жилища, защото стремежът към високо качество само ще осуети задоволяването на насъщните нужди. Така че тази прекрасна гледка ще се изпълни с фабрични комини, бълващи пушек в синьото небе и с безброй евтини, еднотипни къщи. Нали съм прав, другарю Вили?

— Да, прав си.

— Е, и какво?

— Не е там проблемът.

— За мен е. Затова и споменах простодушната суровост на племената матабеле и машона. Другата алтернатива е твърде отвратителна, за да се спирам на нея. Такава е реалността в нашата епоха, независимо дали е социалистическа или капиталистическа… Е, другарю Вили?

Вили се поколеба, после рече:

— Да, ще има външни прилики, но…

Пол, аз, а после и Джими го прекъснахме с обзелия ни отново смях.

Мерироуз се обърна към Вили:

— Те не се смеят на това, което казваш, а защото винаги казваш точно каквото очакват.

— Забелязал съм — отвърна Вили.

— Не е така — обади се Пол. — Грешиш, Мерироуз. Смея се и на това, което казва. Защото много се страхувам, че не е вярно. Да пази бог! Сигурно проявявам догматизъм, но се страхувам, че… що се отнася до мен, аз от време на време ще отлитам от Англия, за да инспектирам инвестициите си в чужбина и вероятно ще прелитам над този район, ще поглеждам надолу към бълващите пушек фабрични комини и жилищните комплекси и ще си спомням тези приятни, спокойни, идилични дни…

На едно от дърветата отсреща кацна гълъб. След него втори, трети. Пол стреля. Първият падна. Стреля пак. И вторият падна. Третият излетя от листака право нагоре към небето като изстрелян с катапулт. Джими стана, отправи се към гълъбите, донесе двете окървавени тела, хвърли ги при другите и рече:

— Седем. Боже мой, не са ли достатъчно?

— Достатъчно са — отвърна Пол, като сложи пушката настрани. — А сега да бягаме към бара. Ще имаме време само да се измием от кръвта, преди да го отворят.

— Виж! — възкликна Джими.

Едно бръмбарче, близо два пъти по-дребно от едър мравояд, пълзеше сред високите треви.

— Тоя не става — отсече Пол. — Не е естествената плячка.

— Сигурно — отвърна Джими.

Той бутна бръмбара в най-голямата вдлъбнатина. И така настана бъркотия. Лъскавите кафяви челюсти защипаха бръмбара, той подскочи и наполовина измъкна мравояда от пясъка. Вдлъбнатината се запълни със струйки бял пясък, който закипя и се затресе в радиус няколко инча край невидимата, безшумна битка отдолу.

— Ако слухът ни бе достатъчно остър — обади се Пол, — сега въздухът щеше да кънти от писъци, стенания, сумтене и охкане. Но сега над обляната в слънце савана цари пълна тишина.

Чу се плясък на криле. Кацна птица.

— О, недей! — горестно изстена Мерироуз, като отвори очи и се подпря на лакът. Но беше късно. Пол стреля и птицата полетя надолу. Преди още да е тупнала на земята, друга кацна и се залюля леко на върха на клона. Пол стреля, птицата падна, като този път издаде писък и заблъска безпомощно с криле. Пол стана, прекоси през тревата и вдигна птиците, мъртвата и ранената. Видяхме го как с решително стиснати устни бързо погледна ударената, биеща с криле птица и й изви главата.

Върна се при нас, хвърли мъртвите птици и рече:

— Девет. Стига вече.

Изглеждаше пребледнял и разстроен и все пак хвърли към Джими тържествуваща, доволна усмивка.

— Да вървим — рече Вили и затвори книгата.

— Чакайте! — извика Джими. Пясъкът вече не се движеше. Той го разрови с един стрък и измъкна отдолу първо тялото на дребния бръмбар, а после и на мравояда. Видяхме, че челюстите на мравояда са се врязали в тялото на бръмбара, а самият той бе обезглавен.

— Поуката е — отбеляза Пол, — че само естествените врагове трябва да се изправят един срещу друг.

— А кой да каже кои са естествените врагове и кои не? — запита Джими.

— Не и ти — отвърна му Пол. — Не виждаш ли как наруши равновесието в природата?

Джими внимателно прескочи проблясващата на слънцето пясъчна река с кръгли вдлъбнатини на дъното, за да не обезпокои останалите насекоми, дебнещи жертви в пясъчните си капани, и навлече ризата върху потното си, зачервено тяло. Мерироуз стана от тревата по обичайния си начин — покорна, търпелива, многострадална, — сякаш напълно лишена от собствена воля. Продължавахме да стоим на ръба на сянката, без всякакво желание да се гмурнем сред бялата жарава по пладне, замаяни и зашеметени от опияняващото кръжене на малкото останали в жегата пеперуди. Цикадите, обитатели на тази горичка, които търпеливо бяха мълчали в продължение на два часа в очакване да си идем, пронизително се заобаждаха една след друга. А по дърветата отсреща незабелязано от нас бяха кацнали два гълъба и си гукаха. Преметнал пушка през рамо, Пол внимателно ги изгледа.

— Не! — извика Мерироуз. — Моля те, недей!

— А защо не?

— Моля те, Пол.

Деветте мъртви гълъба, вързани за розовите им крачета, висяха от свободната ръка на Пол, от тях капеше кръв.

— Много ми е трудно да се въздържа — отвърна тъжно Пол, — но ще го направя заради теб.

Тя му се усмихна не в знак на благодарност, а с онзи хладен укор, с който винаги се отнасяше към него. Той отвърна на усмивката й, като разкри пред нея прелестта на загарялото си, синеоко лице. Двамата тръгнаха отпред, а крилете на мъртвите птици се влачеха в изумрудената трева.

Ние тримата закрачихме след тях.

— Колко жалко — рече Джими, — че Мерироуз не харесва Пол. Защото няма съмнение, че са идеална двойка.

Той се опитваше да говори с леко ироничен тон и почти успя да прозвучи естествено. Почти, но не съвсем, защото ревността застърга в гласа му.

Погледнахме към тях — наистина изглеждаха идеална двойка. И двамата стройни и грациозни, с озарени от слънцето лъскави коси и загорели тела. Но Мерироуз вървеше напред, без дори да поглежда към Пол, който напразно й хвърляше специални, изкусително сини погледи.

Твърде горещо бе да разговаряме. Когато минавахме покрай малкото възвишение с напечените от слънцето гранитни блокове, усетихме вълна зашеметяващо силна топлина и бързо отминахме. Наоколо бе пусто и глухо, чуваше се само песента на цикадите и гукането на гълъб отдалече. Отминахме възвишението, поспряхме и се огледахме за скакалците, но двойките вкопчили се едно в друго насекоми бяха почти изчезнали. Тук-там се мяркаха няколко — едно връз друго, като пъстри щипки за пране, с кръгли черни очички. Само няколко. Пеперудите също почти не се виждаха. Само една-две кръжаха уморено над обляната в слънце трева.

От жегата ни боляха главите. Леко ни прилошаваше от миризмата на кръв.

В хотела се разделихме, без да си кажем и дума.

 

 

[Продължение в дясната страна на черната тетрадка под надписа „Пари“]

 

 

Преди няколко месеца получих писмо от „Помъгранит Ривю“, Нова Зеландия. Молеха ме да им изпратя разказ. Отговорих им, че не пиша разкази. Те ми отвърнаха с молба да им пратя „извадки от дневници, ако си водя такива“. Писах им, че не одобрявам публикуването на дневници, предназначени за един-единствен човек. За забавление съчиних въображаем дневник в стила на литературно списание от колониите или доминионите — изолираните от центровете на културата кръгове си служат с далеч по-официален тон от този на редакторите и читателите, да кажем, в Лондон и Париж. (Макар понякога да не съм съвсем сигурна в това.) Дневникът е писан от млад американец, който живее с издръжката от баща си, застрахователен агент. Има три издадени разказа и е написал една трета от роман. Пие много, но не толкова, колкото би искал да мислят хората. Пуши марихуана, но само когато го посещават приятели от Щатите. Презира „примитивния“ феномен, наречен Съединени американски щати.

16 април. На входа на Louvre. Спомних си за Дора. Момичето бе здравата загазило. Чудя се дали е решило проблемите си. Трябва да пиша на баща си. Последното му писмо ме засегна. Наистина ли вечно ще бъдем отчуждени? Аз съм творец — Mon Dieu!

17 април. Gave de Lyon. Сетих се за Лиз. Боже мой, та това беше преди две години? Как пропилявам живота си? Париж ми го открадна… трябва да препрочета Пруст.

18 април. Лондон, смяна на караула. Писателят е съвестта на човечеството. Сетих се за Мари. Дълг на писателя е да изостави жена си, родината си и приятеля си в служба на изкуството. А също — и любовницата си.

18 април. Пред Бъкингамския дворец. Джордж Елиът е Гисинг за богатия. Трябва да пиша на баща си. Останали са ми само 90 долара. Дали някога ще заговорим на един и същи език?

9 май. Рим. Ватикана. Сетих се за Фани. Боже мой, какви бедра! Като бели лебедови шии! Дали е имала проблеми? Писателят трябва да бъде Макиавели в кухнята на душата. Трябва да препрочета Том (Улф).

11 май. Campagna. Спомних си за Джери — убиха го. Salauds! Най-добрите умират млади. Няма да живея дълго. На трийсет ще се самоубия. Сетих се за Бети. За тъмните сенки на липите по челото й. Лицето й приличаше на череп. Целунах очните й ябълки, за да усетя бялата кост с устните си. Ако баща ми не се обади до следващата седмица, ще предложа този дневник за издаване. Нека му тежи на съвестта. Трябва да препрочета Толстой. Той казва повече от очевидни неща, но сега, когато действителността измества поезията в живота ми, мога да го приема в своя Пантеон.

21 юни. Les Halles. Говорих с Мари. Тя е много ангажирана, но ме дари с една нощ безплатно. Mon Dieu, направо се просълзявам, като се сетя! В мига на самоубийството ще си спомня, че жена на платената любов ми е дарила безплатно една нощ от любов. По-голям комплимент досега не са ми правили. Не журналистът, а критикът проституира с интелекта. Препрочитам „Фани Хил“. Възнамерявам да напиша статия със заглавие „Сексът е опиум за народа“.

22 юни. Cafe de Flore. Времето е река, която отнася в забвение листата на нашите мисли. Баща ми казва, че трябва да се прибера у дома. Нима никога няма да ме разбере? Пиша порно за Жул със заглавие „Слабини“. Петстотин долара, тъй че баща ми да върви по дяволите. Изкуството е огледало на непостигнатите идеали.

30 юли. Лондон. Обществена тоалетна, Лестър Скуеър. О, вие, изгубени градове на нашия урбанистичен кошмар! Сетих се за Алис. Сладострастието, което ме обзема в Париж, е съвсем различно от това, което изпитвам в Лондон. В Париж сексът е ароматизиран с je ne sais quoi. В Лондон той е просто секс. Трябва да се върна в Париж. Дали да не прочета Босюе? Препрочитам „Слабини“ за трети път. Доста добро произведение. В него вложих не най-доброто от себе си, а втората си същност. Порнографията е действителната журналистика на 50-те. Жул каза, че ще ми плати само триста долара. Salaud! Телеграфирах на баща си, че съм написал книга, която е приета за печат. Той ми изпрати хиляда долара. „Слабини“ е истинска храчка в лицето на Мадисън Авеню. Леотар е Стендал за бедния. Трябва да прочета Стендал.

 

 

Запознах се с младия американски писател Джеймс Шафър. Показах му дневника. Той беше възхитен. Заедно добавихме още около хиляда думи и той представи текста на едно малко американско списание като написано от негов приятел, твърде притеснителен, за да го предложи сам. Публикуваха го. Той ме покани на обяд да отпразнуваме случая. Разказа ми следната история: критикът Ханс П., много надут човек, написал статия за творчеството на Джеймс, което според него било гнило. Очаквало се критикът да пристигне в Лондон. Джеймс, който преди това се отнасял с безразличие към Ханс П., защото не го харесвал, сега изпратил ласкателна телеграма до летището и букет цветя в хотела. Когато Ханс П. пристигнал от летището, той го чакал във фоайето на хотела с бутилка скоч и втори букет. Предложил му да го разведе из Лондон. Ханс П. бил поласкан, но се чувствал неловко. Джеймс продължил в този дух през двете седмици на гостуването на Ханс П., като го гледал с възхищение. Когато Ханс П. си тръгвал, той заявил от висотата на своята нравственост: „Естествено навярно разбираш, че никога не разрешавам личните ми чувства да влияят върху съвестта ми на критик.“ Джеймс, „бесен от моралното унижение“, както сам се изрази, му отвърнал: „Д-а-а, да, разбирам, приятелю, но човешкият контакт е важен, нали?“ След две седмици Ханс П. написал статия за Джеймс, в която казвал, че гнилите елементи в творчеството му по-скоро се дължали на породения от състоянието на обществото открит цинизъм на младия човек, отколкото на трайни възгледи. Джеймс направо паднал от смях и се смял цял следобед.

Джеймс преобръща наопаки типичната представа за младите писатели. Всички те или поне повечето от тях, поначало твърде наивни, полусъзнателно или полунесъзнателно започват да използват наивността си като защитна маска. Джеймс обаче залага на картата да бъде „гнил“. Така например, изправен пред някакъв филмов режисьор, който, както винаги, се прави, че иска да създаде филм по разказ на Джеймс — „съвсем точно по разказа, като, разбира се, трябва да направим някои промени“ — Джеймс, с каменна физиономия, заеквайки от вълнение, цял следобед предлага все по-причудливи промени в името на касовия успех на филма, а режисьорът става все по-нервен. Но по думите на Джеймс нито едно негово смело предложение за промяна не можело да се мери с невъобразимите промени, които те били готови да направят. Накрая Джеймс си тръгнал, „останал без дъх от благодарност“. „Необяснимо защо“, те се обидили и повече не го потърсили. Или друг случай. На прием, на който присъства критик или някоя важна клечка, склонна да се надува, Джеймс току присяда в нозете му в очакване на благоволението му или го засипва с ласкателства. А след това примира от смях. Казах му, че подобно поведение е твърде опасно. Той ми отвърна, че не било по-опасно от позата на „честен млад творец, на завършена хармонична личност“. „Хармоничната личност — поде той с вид на мъдрец, като се почесва по чатала — е като червена наметка, развявана в лицето на бика Крез, или казано другояче, с нея бедният прикрива гениталиите си.“ Отвърнах: „Добре го каза, няма що…“, на което той рече: „Е, Анна, как тогава ще обясниш собствената си склонност да парадираш? Каква е разликата помежду ни?“

Съгласих се. И тогава, въодушевени от успеха с дневника на младия американец, решихме да съчиним друг дневник, уж написан от писателка на средна възраст, която е прекарала няколко години в африканска колония и е озарена от прозрения. Дневникът ще е предназначен за Рупърт, редактор на списание „Зенит“, който ме моли за нещо „най-после твое“.

Джеймс бе намразил Рупърт още при първата им среща — бил отпуснат, лигав, истеричен, интелигентен хомосексуалист.

Седмицата преди Великден. Руската православна църква в Кензингтън е отворила врати за посетителите си от средата на двайсети век. Вътре — трепкащи сенки, тамян, коленичили сведени статуи на невъобразимо благочестие. Огромен гол под. Няколко свещеници, потънали в ритуала на богослужението. Неколцина богомолци, превити на дъсчения под, свели глави доземи. Неколцина, но истински. Това бе действителността. Осъзнах го. В края на краищата повечето хора по света живеят с религията си, а безбожниците са малцинство. Безбожник ли? О, каква жизнерадостна дума за аскетичния съвременен безверник! Стоях права, докато другите коленичиха. Аз — с моето непреклонно „аз“ — усещах как коленете ми се огъват, но единствено аз упорито продължавах да стоя права. Свещениците — все мъже — тържествени, благопристойни. Група прелестно бледи малки момчета, очарователно потънали в тържествената набожност. Кънтящите, богати, мъжествени вълни на руското песнопение. Коленете ми омекват… И изведнъж усещам как коленича. Къде изчезна упоритата ми индивидуалност, която обикновено се съпротивлява? Все едно. Усещах по-дълбоки неща. Почувствах как тържествените фигури на свещениците се замъгляват и потрепват пред насълзените ми очи. Това вече бе прекалено. Изправих се и побягнах от тази не моя обител, от тази не моя тържественост… Може би занапред трябва да се представям като агностик, а не като атеист? Има нещо толкова аскетично в думата „атеист“, когато я съпоставям с пламенното благоговение пред бога на тези свещеници. „Агностик“ е къде-къде по-благозвучна дума. Закъснявам за коктейл. Няма значение, графинята не забелязва. Колко тъжно е, мисля си, както обикновено, да си графиня Пирели… несъмнено падение, след като си била метреса на четирима прочути мъже. Но смятам, че всички ние се нуждаем от жалките си маски, за да се защитим от жестокия свят. Залите, както винаги, са претъпкани с каймака на литературния Лондон. На мига зървам скъпия Хари. Така съм привързана към тия високи, русоляви англичани с конски физиономии — толкова са благородни. Разговаряме сред нелепата коктейлна врява. Той ми предлага да напиша пиеса по романа „Границите на войната“. Пиеса, която да не взема ничия страна, а да изтъква трагичните аспекти на колониализма, трагедията на белите. Така е наистина… какво е немотията, какво е гладът, недояждането, да си без покрив над главата, да изживяваш униженията на пешеходец (колко чувствителни, колко деликатни са определен тип англичани, далеч по-интуитивни от която и да е жена!) в сравнение с драмата, човешката драма, която произтича от дилемата на белите! Като слушам Хари, проумявам собствения си роман. И си спомням как само на един хвърлей оттук коленичилите върху студения под на руската църква са преклонили глава пред една по-висша истина. Дали не е моята истина? Уви, не! И все пак реших повече да не се наричам атеист, а агностик и да обядвам на другия ден със скъпия Хари, за да обсъдим пиесата ми. Когато се разделяме, той стиска ръката ми (о, тъй деликатно) — хладно, преди всичко романтично ръкостискане. Прибирам се вкъщи, по-близо до действителността от всеки друг път. И безмълвно се пъхам в чистото си тясно легло. Мисля си колко е важно всеки ден да си сменяш чаршафите. Колко чувствено (но не и сладострастно) удоволствие е да се мушнеш, току-що изкъпан, в хладни, чисти чаршафи и да зачакаш съня. О-о, каква щастливка съм само…

 

 

Великден.

Обядвах с Хари. Домът му е прекрасен! Хари вече бе нахвърлил как според него ще изглежда пиесата. Сър Фред му е близък приятел, който по негово мнение ще играе главната роля, и тогава естествено няма да възниква обичайният проблем кой да бъде дубльорът. Хари предложи промяна в развитието на историята. Млад бял фермер забелязва необикновено хубава и интелигентна африканска девойка. Опитва да й повлияе да продължи образованието си и да се издигне над семейството си — неуки туземци от резервата. Но тя не разбира правилно подбудите му и се влюбва. Когато той на свой ред обяснява (о, тъй внимателно) истинските си мотиви, тя се превръща в разярена жена и го нарича какъв ли не. Предизвиква го. Той съвсем търпеливо понася всичко. Тя обаче отива в полицията и го обвинява, че се е опитал да я изнасили. Той безмълвно посреща оклеветяването си. Отива в затвора, като само с поглед я укорява, а тя извръща очи засрамена. Така можело да се получи действително въздействаща драма! И тя според Хари щяла да символизира по-висшата духовност на белия човек, притиснат от историята, тласнат в животинската кал на Африка. Щяло да е толкова правдиво, толкова проникновено и новаторско. Истинското безстрашие се криело в стремежа да заплуваш срещу течението. Когато си тръгнах от дома на Хари, се запътих към къщи и усещах как правдата ме докосва с белите си криле. Вървях с бавни, ситни стъпки, за да задържа красивото усещане. А после веднага си легнах, изкъпана и пречистена, и зачетох „Подражание на Христос“, която ми даде Хари.

Хрумна ми, че всичко това е малко прекалено, но Джеймс каза „О, не!“, той го приемал. Джеймс излезе прав, но за съжаление в последния момент здравият разум надделя и реших да запазя мълчание. Рупърт ми прати бележка, че ме разбирал добре, някои преживявания били твърде лични, за да бъдат публикувани.

 

 

[На това място в черната тетрадка към страницата е прикачено индигово копие на къс разказ, който Джеймс Шафър написал след поканата да рецензира над десетина романа за литературно списание. Изпратил текста на редактора с предложение да бъде поместен вместо рецензията. Редакторът приел радушно разказа и на свой ред поискал разрешение за публикуване в списанието, като добавил: „Но къде е рецензията ви, мистър Шафър? Очаквахме да я публикуваме в броя.“ Именно в този миг Джеймс и Анна осъзнали поражението си. Разбрали, че нещо се е променило в този свят и тази промяна прави пародията невъзможна. В рамките на своите хиляда думи Джеймс написал една след друга сериозни рецензии за над десетината романа. С Анна повече не написали други пародии.]

„Кръв по банановите листа“

Ш-ш-ш-ш-ш, шумят бананови дървета и правят престарялата луна на Африка призрачна, пресяват вятъра. Призраци. Призраци на времето и болката. Черните криле на нощни птици, белите криле на нощни пеперуди прорязват, пресяват луната. Ш-ш-ш-ш, шумят бананови дървета и луната се плъзва, пребледняла от болка сред потрепващите от вятъра листа. Джон, Джон, припява моето шоколадово момиче, кръстосало нозе под тъмната стряха на колибата, с очи, загадъчно осветени от лунната светлина. Очи, които съм целувал в мрака, очи на жертва в безименна драма, която вече има име. О, Африка! Много скоро зелените бананови листа ще се сбръчкат, ще станат тъмночервени, прахта червена ще запламти, по-ярка и от току-що ярко начервените устни на тъмнокожата ми любима, подмамена от стоките и търгашеското сладострастие на белия търговец.

— Заспи сладък сън, Нони, луната е станала заплашително четирирога, а аз вплитам твоята и моята съдба в съдбата на народа ни.

— Джон, Джон — нашепва моята девойка и гласът й е като отронена въздишка на копнежа, като въздишка на пламтящите листа, ухажващи луната.

— Заспи сладък сън, моя Нони.

— В абанос се е превърнало сърцето ми от мъка и от вината в моята съдба.

— Заспи и забрави, моя Нони, омраза не изпитвам. Тъй често виждах как белият отправя погледи-стрели към теб, към кръшните ти разлюлели се бедра, о, моя Нони. Тъй често виждах. Виждах го, както виждам бананови листа да отвръщат на луната и копията бели на дъжда да пронизват канибалски изнасилената пръст на нашата земя. Заспи и забрави.

— Но, Джон, любими, призлява ми при мисълта за тази изневяра, о, скъпи Джон, любими мой, но все пак обладана бях насила, без аз да влагам истинската си душа, от белия човек магазинер.

Ш-ш-ш-ш-ш, шумят бананови листа и черните среднощни птици вещаят смърт за бледоликата луна.

— Но, Джон, любими, аз купих само мъничко червилце, червилце мъничко аз само купих, за да направя жадните си устни по-прелестни за теб, любими мой, ала когато го купувах, в миг зърнах очите му, студено сини, да гледат хищно девичи ми бедра. И аз побягнах, затичах се, любими, далеч от магазина към моята любов, към теб, към теб, с устни, начервени за теб, о Джон, любими мой.

— Заспи сега, ти, моя Нони. Не стой с кръстосани нозе насред сенките ехидни на луната. Не стой така, окъпана в сълзи от мъка, която е и моя мъка и мъка на нашия народ, не чакай тъй от мене прошка, прощавам ти, сега, завинаги, на тебе, Нони, девойко моя.

— А любовта ти, скъпи Джон, къде е любовта ти, Джон, към мен?

О-о, тъмните извивки на змия червена на омразата, която се промушва в корените на бананово дърво и се надига пред решетката на моята душа.

— Моята любов, о, Нони, принадлежи на теб и на нашия народ, за да прогони на омразата червената змия.

— Ох-ох — изстенва моята любов, Нони моя ненагледна, пронизана дълбоко в тайнствената си утроба от похотта на белия човек, от похотта да притежаваш, от похотта търгашка.

— О-ох-ох-ох — простенват стариците в колибите, когато улавят моята решимост в духналия вятър и във въздишката на осквернените бананови листа. Вие, многогласи ветрове, мъката ми огласете по света широк! И ти, змийо, зарита в шепнещата пръст, ухапи петата на безчувствения свят, за да отмъстиш за мен!

— Ох-ох, скъпи Джон, и що да сторя с детето, което нося, що тегне под сърце ми? Ще го даря на теб, о, скъпи Джон, любими мой, а не на омразния бял мъж от магазина, който препъна безумно бягащите ми нозе и ме повали в тъмната трева по залез-слънце, в предателския миг, когато неведомият мрак обладава бедната земя.

— Заспи, заспи, девойко моя, моя Нони, детето част е от света широк, белязано е от съдбата и от тайнството на смесената кръв, то е дете, което ще се роди в сянката на мъстта, дете на виещата се змия на моята омраза.

— Ох-ох — стене моята любов и се гърчи силно в тайнствените сенки под стрехите на колибите.

— О-ох-ох — стенат старите жени, доловили моята решимост, старите жени, заслушани в потока на живота, старите жени с пресъхнали утроби, отдали всичко на живота, заслушали се от колибите в стоновете заглушени на живите отвън.

— Заспи сега, моя Нони. Ще се върна пак при теб след безчет години. Сега изпълнен съм с решимост. Не ме възпирай.

Тъмносини и зелени са призраците в лунните лъчи, призраци, извикани от моята омраза. И тъмнокървава е змията в лилавия прах под бананови листа. Сред безчет ответи — един-единствен. Сред милион големи цели — една-единствена. Ш-ш-ш-ш-ш, прошумоляват бананови листа, а моята любов простенва: Джон, и къде ще идеш ти далеч от мен, от мен, жената, която вечно чака те с утроба, тръпнеща от страст?

Отивам аз сега в града, където по сивите улици на белоликия се размахва оръжие, ще намеря там братята си и ще втъкна в ръцете им червената змия на омразата и заедно ще открием сладострастието на белия мъж и ще го убием, за да не се раждат вече по банановите дървета странни плодове, да не стене веч пръстта на изнасилената ни земя и да не плаче прахта в душите ни за дъжд.

— Ох-ох-ох — простенват старите жени.

В заплашителната лунна светлина проехтява писък, писъкът на неведомо убийство.

Моята Нони, свита на две, се промъква в колибата и червеникавозелените сенки опустяват, както е пусто сърцето ми, обладано от една-единствена отровна цел.

Абаносов мрак покрива с омраза листата, гръм разцепва джакарандовите дървета. Безшумните овални лапи се изпълват с тъмна мъст. Ш-ш-ш-ш-ш, шумолят бананови листа и превръщат престарялата луна в призрак. Тръгвам, прошепвам на банановите листа. Безброй низки страсти разкъсват преплитащите се сънища на смутената гора.

Промъквам се с обречени нозе и ехото на пръстта е черно като тресавище в люлката на времето. Минавам покрай банановите дървета и червените змии на любящата омраза шепнат зад мен: Върви, човече, в града да мъстиш. А луната хвърля върху банановите листа кървавочервени отблясъци и те пропяват ш-ш-ш-ш-ш, пищят, плачат и стенат, о, червена е моята болка, кървавочервена е виещата ми болка, червени и кървавочервени са ронещите се в звънтящата лунна светлина листа на моята омраза.

 

 

[Тук в тетрадката е прикачена рецензия за „Границите на войната“, изрязана от „Съветска литература“, август 1952.]

 

 

Наистина потресаваща е експлоатацията в британските колонии, обрисувана в този смел дебютен роман, написан и публикуван под самия нос на потисниците, за да разкрие пред света истинския лик на британския империализъм! И все пак, въпреки възхищението от смелостта на младата писателка и будната й обществена съвест не можем да затворим очи пред неправилното ударение, което тя поставя върху класовата борба в Африка. Това е историята на млад пилот, истински патриот, обречен скоро да загине за отечеството във великата антифашистка война, попаднал сред група така наречени социалисти, които си играят на политика. Отвратен от светските забавления на тази хайлайфна банда богати космополити, той се обръща към народа, към обикновено чернокожо момиче, което му отваря очите за действителния живот на работническата класа. И точно тук е слабото място на този роман, който, макар и написан от най-благородни подбуди, представя невярна картина. Защото какво общо може да има млад английски аристократ с дъщерята на готвач? Това, което един автор би трябвало да търси в своята творческа голгота за постигане на художествена правдивост, е типичното. Описаната ситуация не е и не може да бъде типична. Да предположим, че въпросната млада писателка в своя щурм към хималайските върхове на истината бе представила своя герой като млад бял работник, а героинята си като осъзната африканска работничка във фабрика. Само в подобна ситуация тя би могла да намери верния отговор — политически, социален и духовен — който би хвърлил светлина върху предстоящата битка за свобода в Африка. Къде са работническите маси в този роман? Къде са класовоосъзнатите борци? Отсъстват. Талантливата млада писателка не трябва да се отчайва. Високите върхове на изкуството са само за силните духом. Напред! За да излезе истината наяве пред целия свят!

 

 

[Рецензия за „Границите на войната“, „Съветска газета“, август 1954.]

 

 

Колко величествена и неукротима е Африка! Какво великолепие се разкрива пред очите ни от страниците на този току-що достигнал до нас роман от Великобритания, описващ военни събития сред долините и джунглите в самото сърце на африканския континент.

От само себе си се разбира, че типичните образи в изкуството се различават по форма и съдържание от научните понятия за типичност. Авторката започва книгата си с твърдение, което макар и да напомня за социологическите брътвежи на Запада, все пак изразява дълбока истина, а именно: „Казват, че грехопадението сполетяло Адам, след като вкусил ябълката. Аз обаче заявявам, че това се е случило заради собственическите му страсти, защото постоянно е повтарял: «аз», «мое», «на мен» и така нататък.“ Това начало ни изпълва с големи очаквания към книгата, които обаче не се оправдават. И все пак нека приветстваме авторката за романа, с който ни е дарила, и да гледаме с надежда към това, с което би могла действително да ни дари в бъдеще, когато осъзнае, че истинската художествена творба е революционна по своята същност — завладяващо съдържание, идеологическа дълбочина, хуманност, както и естетически достойнства. С навлизането в книгата чувството става все по-наситено — колко възвишени, колко покъртително дълбоки могат да бъдат човешките характери, създадени в този все още недостатъчно развит континент. Завладялото те чувство дълго не те напуска и непрекъснато поражда въпроси в душата ти. Защото младият английски летец и доверчивото чернокожо момиче, които се врязват завинаги в съзнанието благодарение на силните внушения на авторката, не са типични за дълбокия нравствен потенциал на бъдещето. Нашите читатели, драга авторке, ти заявяват в хор: „Продължавай да твориш! Не забравяй, че изкуството трябва да се къпе в кристалната светлина на истината! Не забравяй, че процесът на създаване на нови реалистични форми в литературата на Африка и изобщо на развиващите се страни със силно националноосвободително движение е сложен и труден процес.“

 

 

(Рецензия за „Границите на войната“ в съветското списание „Литература за национално освобождение“, декември 1956.)

 

 

Борбата срещу колониалното потисничество в Африка има своите Омировци и Джек-Лондонци. Има и своите дребни психоанализатори, макар те да не са лишени от известен талант. Сега, когато черните маси се надигат и националните движения ежедневно извършват героични подвизи, какво би могло да се каже за един роман, хроника на любовна история между млад британец с оксфордско образование и чернокожо момиче? Девойката е единствената представителка на народа си в книгата и въпреки това образът й остава неясен, статичен, неудовлетворителен. Авторката трябва да вземе пример от нашата литература, литературата на оптимизма и прогреса, и да осъзнае, че отчаянието е пагубно за индивида. Това е роман на отрицанието. В него се долавят фройдистки влияния. Не липсват и елементи на мистицизъм. Що се отнася до групата „социалисти“, обрисувани в книгата, авторката прибягва до сатирата, но твърде неуспешно. Има нещо нездравословно, дори двусмислено в подхода й. Нека да вземе пример от Марк Твен, чийто здравословен хумор е тъй скъп на прогресивния читател, и да се научи как да накара човечеството да се смее на всичко, което в хода на историята се е превърнало в назадничаво, отживяло, мъртво.