Александър Градинаров
Архетип (8) (Другият ключ за Да Винчи код)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
1,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2018)

Издание:

Автор: Александър Градинаров

Заглавие: Архетип

Издание: второ

Издател: Издателство „Сатир“

Година на издаване: 2005

Печатница: „Изток-Запад“

Излязла от печат: септември 2005

Редактор: Савка Чолакова

Коректор: Мария Вачева-Щърбанова

ISBN: 954-90007-3-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6806

История

  1. — Добавяне

7
Реалността на реалността

Аркадите на градското пристанище напомняха антична базилика. Чакалнята с гишетата изглеждаше плачевно запусната, от другата се вееха шарените покривки на кръчмата „Касапска среща“.

Беше топла привечер и здрачът бързо се сгъстяваше над реката. На големия понтон за приставане гъмжеше от посрещачи. Давид забеляза Кастрака да пуши нехайно до перилата. Сякаш възрастните наоколо изобщо не го бъркаха. Давид също би запалил, ако Дъртата не му висеше на главата… Това го раздразни. Кастрака разполагаше с неограничена свобода. Той беше тартор на хулиганите в квартала, бандит и трафикант на дрога. Кастрака нямаше баща, брат му Родолфо Качамаков-Кач беше шантав, а майка му, Петолевката, печелеше на тротоара. Давид изпита смътна тревога, че Родолфо бе заминал с родителите му. Какво общо можеше да има с тях този трафикант на ценни предмети? Кастрака явно чакаше брат си. Давид извърна глава, за да не гледа нахалния хулиган, който затъмняваше славата му на герой на деня. За да го игнорира напълно, опита да си представи подаръците, чиито разноцветни опаковки само след миг щеше да разкъса.

В този миг пасажерът „Поборник“ изскочи зад завоя на Дунава и тържествено измуча. По кея хората заръкопляскаха. Параходът — копие на някогашен легендарен пасажер, напредваше с пълна пара към пристанището. Многоетажната му светеща грамада пореше черната, проблясваща от отраженията вода. По леерите на борда пушеха мъже. Давид затърси баща си измежду тях, но не го откри и това го разтревожи. Очите му блуждаеха от носа до кърмата и обратно, но без резултат. От взирането му се зави свят. Обземаше го трескаво безпокойство, страх. Кой знае защо, момчето реши, че баща му и майка му не са вече на борда. Представи си ужасни неща.

Осветеният корпус на парахода се приближи с грохот към понтона, който се разлюля под краката на посрещачите. Старомодните гребни колела на чудовището тракаха оглушително, червените му комини бълваха пара… Корабът заприлича на Давид на траурно осветена плаваща гробница. Заби камбана. Котвената верига изтрещя. Давид не успя да отпъди черните мисли, които се трупаха в главата му.

Корабът акостира. Моряците хвърлиха въжета и спуснаха трапа. Пътниците започнаха да слизат един подир друг с куфарите и с дежурните усмивки на уста. Посрещачите се спуснаха с радостни възгласи към тях. Цветя, целувки. Водата се плискаше между борда и стената на кея, двигателите на парахода бумтяха, а от родителите на Давид нямаше следа. Сърцето на момчето се сви. Гергана Михайлова се въртеше нервно, налегната от собствени страхове. Давид отново забеляза Кастрака, забил очи в парахода. Явно чакаше брат си, Родолфо Кач… Нима шантавият трафикант на ценни предмети бе изчезнал с родителите му?

Последните пътници напуснаха пасажера. Един униформен си проправи път към момчето и възрастната жена. Той се спря и направи знак на Гергана Михайлова да приближи. Давид видя, че дъртата стои като попарена, и наостри уши.

— Приберете се вкъщи — чу да казва униформеният.

Изведнъж Гергана Михайлова се разкрещя като ухапана от бесни кучета. Корабният служител сви устни, докато старата жена бълваше отгоре му змии и гущери. Давид си помисли, че дъртата ще го зашлеви. Тя млъкна неочаквано, направи кръгом и повлече Давид. Долу понтонът опустя. Остана само Кастрака, спотаен до трапа — малка черна сянка, впила очи в кораба.

Внезапно от борда на „Поборник“ отекна нечовешки крясък. Две униформени ченгета блъскаха мъж с белезници. Давид позна брата на Кастрака, смахнатия Родолфо Качамаков. Дългите му коси и брада се вееха от вятъра и му придаваха вид на щипнал от лудницата. Родолфо ревеше да го пуснат и страшно се заканваше. Нещо бяло изпадна от дрехите на шантавия и изчезна в сянката на понтона. Давид се огледа за Кастрака, но от него нямаше и следа. Сякаш бе потънал в бързата пролетна вода на Дунава.

Тогава забеляза мъжа, застинал до перилата на бака. Непознатият носеше филцова шапка и следеше беззвучно сцената с ареста. Силуетът му се очерта като тъмна изрезка на фона на още тлеещото вечерно небе. Качамаков се заканваше именно на тази безмълвна фигура. Давид почувства силната ненавист между двамата мъже. Представи си ги вкопчени в смъртна хватка. Гергана Михайлова го теглеше и това го разяри. Родителите му бяха изчезнали. Ужасната мисъл го прониза. Бяха ги очистили! Качамака ги беше прецакал заради статуетките и затова го бяха арестували! Черната сянка на бака изникна отново пред очите му. Бяха ги очистили заради проклетите статуетки!

Момчето се изтръгна от ръката на старицата и побягна в нощта. Тя извика подире му, но Давид бързо се скри между сивите сгради. Бягаше напосоки и в главата му пулсираше мисълта, че никога повече няма да ги види! Затова ли баща му го предупреди да се държи като мъж? Давид се озова на ръба на стръмната кейова стена. Долу реката влачеше кална вода по течението. Мисълта за студената й, мазна прегръдка го накара да потрепери. Извърна глава. На двеста метра от него параходът „Поборник“ сияеше в мрака като гигантска коледна елха. Давид тръгна обратно към пристана. Когато стигна до сградата на митницата, чу шум и спря. Полицаите тъкмо натикваха брата на Кастрака в полицейски джип. Непознатият мъж с шапка, който приличаше на черна сянка, също се качи. Джипът потегли и червените му светлини изчезнаха зад завоя.

 

 

По обратния път към дома Гергана Михайлова непрекъснато се обръщаше назад. Когато влезе вкъщи, тя пусна резето, дръпна завесите и чак тогава запали лампата. Изглеждаше като побъркана. Известно време тя крачи из всекидневната като вълк в клетка. После сграбчи телефонната слушалка и набра номера на единствената си приятелка Ребека — Перлата.

— Ало, Перла! — каза глухо Гергана Михайлова, когато от другата страна се обади удивително мелодичен женски глас. — Перла, те не се върнаха! Чуваш ли?

— Не може да бъде! — избухна Перла.

— Но е голата истина! — сопна се Гергана Михайлова. — Малкото изчадие се пръждоса…

— Идвам веднага!

— Обаждам ти се за друго… — изръмжа Гергана Михайлова. От мълчанието на Перлата струеше любопитство.

— Видях да водят смахнатия Качамаков. Там стоеше и един цивилен в черно…

Перлата я помоли да не предприема нищо. Тя щяла да се обади където трябва. Гергана Михайлова постави обратно слушалката. Глуха тревога кънтеше в душата й. Може би вече подслушваха телефона й. Тя остана така, без да мърда. После отиде в хола, наля си чаша коняк и я изпи на един дъх.