Александър Градинаров
Архетип (36) (Другият ключ за Да Винчи код)

35
Кантор, Кантор

Черепът на Кастрака изпращя. Жертвата замята безпомощно ръце и крака. Запищя, че ще признае каквото поискат. От носа му рукна кръв. Кантор отпусна вратичката на бюрото, с която мачкаше главата му. Хулиганът започна да разказва, като заекваше.

Трябваше да се срещнат с Кач тази вечер в градския Лунапарк.

Кръв го предупреди, че ако лъже, ще му отреже гениталиите. Обясни му точно как ще използва менгемето и ножовката за целта. После му нареди какво да прави и Кастрака за пореден път се увери, че това ченге не е с всичкия си. Толкова по-добре, реши той накрая.

Кастрака още не знаеше, че Кач се намира зад решетките на Изолатора, но той схвана нещо далеч по-важно. Разбра, че по някакъв неведом път, това смахнато ченге се интересува повече от Давид, отколкото от брат му. Всички се интересуват от този малък розов задник. Заради статуетката? Може би имаха право. Хулиганът притежаваше прекалено високо самомнение, за да изпита раздразнение. Животинските му инстинкти му нашепваха, че всичко това не е случайно, но го мързеше да задълбава. Щеше да използва Давид за пореден път като примамка. Докато Кръв се забавлява с него, те щяха да офейкат с Кач през реката.

Кръв продължи да гледа вратата на кабинета си, след като Кастрака излезе. Този малък червей лъже. Той обърса с пръст няколкото съсирени капки кръв по вратичката на бюрото и ги облиза предпазливо. Предния път се почувства наистина зле от бълвоча, който циркулираше във вените на този малък дявол. Това изчадие се опитва да го преметне отново. Той млясна замислено като дегустатор на вино и се намръщи. Двуполовият архетип се намираше в непосредствена близост. Хулиганът знае скривалището му, но не той е посредникът. Не той!

Когато преди седем години Кръв за пръв път през живота си остана без работа, го налегна дълбока депресия. Империята на Бъдещето, на която беше служил, започна да се разпада пред очите му, а той стоеше в тила на врага и не знаеше как да реагира. От двадесет години бе законспириран в Париж, в самото сърце на европейския капиталистически свят, и се мъчеше да му вреди. За двадесет години той извърши няколко политически убийства, шантажира силни на деня, способства в отвличането на деца на магнати, от чиито откупи прибираше тлъста комисионна. По това време осъзна способността си да изтръгва информация, като пие кръвта на жертвите си. Божествен дар. По онова време той вършеше всичко това примитивно, като истинско диво животно, доволно да забие зъби в топлата плът на умиращия и да се налочи с кръвта му. Когато обаче империята на Светлото бъдеще се сгромоляса, притокът от бойни задачи секна, а с него и онези дебели пликове с валута, които получаваше всеки месец в замяна на услугите си. От центъра го предупредиха, че замразяват дейността му за неопределено време. Съкращаваха го по икономически причини, по дяволите! Кръв не понасяше думата безработен. Като същество без лични нужди, той харчеше малко. Живееше в дупка. Нищожни количества храна му стигаха да съществува. Беше спестил достатъчно пари, за да изкара така години. Извади го от релси собствената му непотребност. Пред него се простираше бездна от свободно време и ужасът да насели празното пространство го разклати психически. Идеята, за която бе воювал, бе мъртва. Войнът на Партията, стоманеният разузнавач и унищожител на враговете на пролетарската държава, се бе превърнал в най-обикновен безработен шпионин. Нищожна отрепка. Коварните капиталисти ги бяха надхитрили. Но не погромът го уязви толкова силно. Това, което го изправи на прага на лудостта, бе абсолютната незаинтересованост на бившите му шефове към собствената му съдба. Бяха го изоставили. Бързаха да забогатеят. Да се превърнат в това, срещу което бяха претендирали, че се борят. Но имаше и нещо друго, чисто физическата зависимост, липсваше му легален претекст да пие човешка кръв. Червената течност му беше нужна да съществува. Той не беше вампир на свободна практика, а функционер на държавна заплата. Не можеше да убива хора без заповед. Преди да откачи напълно, той реши да се подложи на психотерапия. Поемаше риск. Трябваше да намери отговор на въпросите, които го мъчеха. Трябваше по някакъв начин да се впише във френското общество, преди да са му избили балансите.

Така Кръв се натъкна на доктор Зилберщайн и научи историята на Архетипа. Доктор Зилби беше юнгиански психоаналитик и любител на митологията, почти колкото и доктор Хама, с когото между другото се познаваха по странно стечение на обстоятелствата. Факт, който остана абсолютно неизвестен на Кантор. Когато научи, че пациентът му е бивш шпионин от България, психологът евреин подскочи до тавана. Истински автентичен платен убиец се изповядваше на сеансите му два пъти седмично! Като френски евреин, доктор Зилби обожаваше експериментите. Бисексуалността му не беше спънка в професионалната му кариера, просто пикантерия в личния му живот и реверанс към античността. Кръв го намрази от пръв поглед. Разбира се, той не му призна веднага за кръвопийството си. Сподели вампирството като проблем на свой колега, чийто порок силно го изкушавал. Зилби му разказа за трансфера, за ролята на бащата, за Архетипа, за Анимус и Анима. Не знаеше доколко беше уместно да посвещава един умопомрачен убиец в професионалните си тайни, но доктор Зилби имаше собствена теория по въпроса и обичаше да си играе с огъня. Кантор се явяваше живо доказателство, което потвърждаваше на практика научните му хипотези.

Персоналното развитие на човека зависи от степента му на посветеност. От степента му на посветеност зависи и духовното му равновесие. Или с други думи, до развитието на обратната му същност, до осъзнаването на сянката и до експлоатирането на алтер-егото. Но то бе възможно само за родените посветени. За тия, които го бяха получили чрез кръвта си с благословията на Бога. За всички останали то оставаше тера инкогнита чак до смъртта им. Разбира се, с много малки изключения. И ето, този безработен главорез се опитваше да се добере до Бога, като пиеше кръвта на хората. Чрез чужда кръв той се опитваше да си набави това, което природата му бе отказала.

Ако се направи синтез на антично-християнската традиция, посланието за кръвната връзка беше повече от ясно. Когато Луцифер, архангелът на светлината, се беше разбунтувал срещу Бог, последният го беше запратил в мрачния Тартар, за да го научи на по-добри обноски. При падането петолъчният изумруд, украсявал челото на Лукавия, беше отскокнал и полетял в простора. Едно парче беше паднало в Юдея, където евреите го бяха прибрали и като вещи диамантери бяха изваяли от него Граала. Останалата по-голяма част от дяволския камък Бог бе закачил на небето, където то и досега радваше жителите на земята със зеления си блясък. Звездата Вечерница-Зорница беше неговото простонародно име, а астрономите я наричаха планетата Венера. Ето защо пентаграмът беше символ на Сатаната и на богинята на Любовта. Но връзката между двете божества беше много по-силна, отколкото простосмъртните предполагаха.

Когато на кръста Касий Лонгин бе пронизал Христос между ребрата, Йосиф Ариматейски бе подложил Граала под раната и по такъв начин бе съхранил кръвта на Спасителя. Така че в съсъда, изваян от изумруда на Лукавия, бе съхранена Христовата кръв. Колкото и еретично да звучи тази притча, тя описва действителното положение на човешката психика и неговата двойствена природа. Ако се направи психоанализа на тази парабола, тя би звучала горе-долу така: Граалът символизира вагината на Венера, паднала от челото на Луцифер. Този, който се чувства достоен за светлината, трябва да култивира тази символична вагина в мозъка си, за да бъде достоен за своя рогат господар. Или ако се използва юнгианската терминология, мъжът трябва да се научи да консултира своята Анима, своята женска същност, за да бъде пълноценен. Доказателство за всичко това беше световноизвестната картина на Леонардо — Мона Лиза. Съществуваха многобройни интерпретации и хипотези за нейната действителна същност и за посланието на бисексуалния художник към поколенията. Най-учудващо от всичко си остава нейната загадъчна усмивка, която се тълкува именно като намигане към посветените за андрогинната същност на Божата майка. Коя беше всъщност Мона?

Доктор Зилби и досега се чудеше как е възможно при толкова учени глави, при толкова експерти, критици и хипотези, на никой да не хрумне простата мисъл да търси отговор за тази усмивка някъде другаде. Достатъчно бе да приложат един от основните постулати на масонството, а именно че това, което е горе, е също и долу. Ако женската усмивка беше ключалка към една от най-великите тайни на човечеството, за тази ключалка трябваше да има ключ. Мъжки ключ, по дяволите! При това отговорът се намираше само на 100 метра от прословутата картина в Голямата галерия на Лувъра, закодиран в друга, не по-малко известна картина на Леонардо, но по понятни причини далеч по-малко тачена. Ставаше дума за картината Свети Йоан Кръстител, или Бакхус. Човек трябваше да е сляп, за да не забележи, че голият мъж, сочещ към небето с десния си показалец, се усмихва с усмивката на Мона. Голият му торс тъне в мрак, но човек лесно може да се досети какво стърчи между краката. Ключът на загадката! Леонардо го беше изобразил недвусмислено в един от своите голи ескизи. Нещо повече, Йоан прилича на Мона до такава степен, че съвсем естествено се поставя въпросът, дали не ги свързва кръвна връзка.

За този, който знае, че Леонардо е бил Велик майстор на Ордена на Сион, естествен приемник на Тамплиерския орден и предвестник на масонството, отговорът изглежда прост като детска играчка. Тамплиерите бяха почитали Свети Йоан, а не Христос. Свети Йоан Кръстител беше християнската интерпретация на Бакхус, който по същество е един андрогинен Бог. Но майката на Кръстителя се казва Света Елизабет — или на галено Лиза. Още една мила закачка на Леонардо със закостенелите църковни догматици. Мад-она Е-лиза-бет се бе превърнала в Мона Лиза. Такава сладка пишка със светата църква би накарала и най-благочестивите да се захапят за задника. Лиза, майката на Йоан. Просто като две и две. Равно на Лиза, майката на Бакхус, или с други думи — Семела, богинята на Луната. Значи Лиза е богиня на Луната. Или още Артемида! Или да рекапитулираме. Квартетът Богородица, Христос, Елизабет, Йоан Кръстител е един от най-широко представените в живописта през 2000-годишното съществуване на християнството. Големите художници, повече от които били посветени, направили всичко възможно да предадат посланието на античната традиция напук на консервативната тесногръда и тесногъза църковна доктрина. Джото, Ботичели, Леонардо, Микеланджело, Пусен… Великата Майка имаше двойствена същност, нейното дете също… Венера и Меркурий, Слънцето и Луната? Ако искате светлина, търсете в мрака, ако искате мрак, вадете на показ светлината!

Доктор Зилберщайн направи всичко възможно да посвети Кантор в античната традиция, за да го излекува, разбира се. Той така се пристрасти в начинанието си, че започна да схваща вампира като своя творба, един нов Пигмалион съживяваше любимата си статуя. До голяма степен го окуражаваше латентния хомосексуализъм на пациента. Всъщност парижкият психиатър тайно се надяваше да разбуди заспалия звяр в гениталиите на Кантор за нов живот. И успя. Но разбира се, не по начина, по който се беше надявал.

Той водеше Кантор веднъж седмично в Лувъра и се опитваше да му обясни посланията, закодирани в статуи и картини. Обясненията звучаха на Кантор отвратително. Заплетената информация, която психиатърът бълваше, му изглеждаше неразбираема, налудничав брътвеж, пълен с богохулства. Като всеки фанатик, Кантор не понасяше да се критикува ДОГМАТА, каквато и да е тя. Обясненията на Зилберщайн му звучаха като ревизионистки антикомунистически оплювания на Маркс и Ленин, от чиито писания между впрочем той не беше прочел нито една страница. Подобно на множество себеподобни функционери на материализма, той беше лишен от духовна компонента. Но той знаеше основния принцип на Партията: всеки, който хвърляше кал по нея, беше враг!

Гадният му евреин! Сега Кръв разбираше защо поколения комунистически дейци бяха изпитвали дълбока ненавист към евреите и бяха направили всичко възможно да ги унищожат в лагерите на смъртта. Защото комунистическите и нацистки лагери, както и ловът на вещици на Инквизицията бяха създадени специално за унищожение на видовете, а борбата срещу еретиците беше само претекст за това. Но въпреки цялото им вродено лукавство на семити, един мъж на място, един истински стоманен рицар беше достатъчен, за да се справи с това развратно котило. Един Сталин, един Хитлер, един Торквемада стигаха да се види сметката на тези влечуги. Затова уважаваше Раков, защото знаеше, че е готов да се разправи с тях веднъж завинаги. Същевременно разказите на Зилби го привличаха все повече. Кантор забеляза, че се изповядва все по-искрено на психиатъра. Това го уплаши. Чувстваше се раздвоен и това ускори развръзката.

Като повечето бисексуални, Зилби беше влюбен в себе си. Той не можеше да си представи, че Кантор не споделя това възхищение. Той изтълкува смущението на пациента си за любовна страст и реши да го вкара в леглото си, за да ускори терапията. Психиатърът използва претекста за маскен бал по случай Хелоуин и накара Кантор да се маскира като жена. Представи го като новата си приятелка и психопатът пожъна комплименти за сексапила си. Приличаше на развратна мадона с това изпито бяло лице и безумно святкащи очи. Женските дрехи го възбуждаха. Когато след танците, шампанското и кокаина, Зилби го покани вкъщи за една последна чашка, Кантор се съгласи. Беше пиян като кирка и почти се беше вживял в ролята си на проститутка. Психиатърът го награби още в коридора, завлече го в спалнята си и го тръшна в кревата. Но при една от страстните целувки, зъбите на вампира разкъсаха устните на партньора му и той почувства върху езика си вкуса на кръвта. Доктор Зилберщайн вече се канеше да пренесе жертва на Андрогина, когато Кантор го захапа като див звяр за гърлото. Половин час по-късно, докато губеше съзнание от загубената кръв, французинът почувства, че го содомизират и получи най-красивия си оргазъм на прага на смъртта.