Александър Градинаров
Архетип (23) (Другият ключ за Да Винчи код)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
1,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2018)

Издание:

Автор: Александър Градинаров

Заглавие: Архетип

Издание: второ

Издател: Издателство „Сатир“

Година на издаване: 2005

Печатница: „Изток-Запад“

Излязла от печат: септември 2005

Редактор: Савка Чолакова

Коректор: Мария Вачева-Щърбанова

ISBN: 954-90007-3-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6806

История

  1. — Добавяне

22
Лудият и неговият наставник

На другия ден, след разговора със Зина Зумпалова, доктор Хама се зае със случая „Кръв“. Той завъртя телефони в параходството, за да научи подробности за убийството на кораба, но удари на камък и заряза тази следа. Оставаше да сондира полицията за този мистериозен екзекутор, който си завираше носа където не трябва, но преди това доктор Хама реши да разпита Родолфо Качамаков. Очевидно магическите похвати на Зина се оказаха неефикасни.

Директорът прекоси ботаническата градина между мъжкото и женското отделение, с която се гордееше. Кротки луди, въоръжени с лъскави лейки, поливаха екзотични храсти и цветя. Доктор Хама им намигна окуражаващо и продължи през обширния парк. Той заобиколи гъсталака, наречен „Немейска горичка“, с настръхнали черни листа и хвана по алеята към реката. Успоредно на брега се виждаха тематичните ателиета за арттерапия. Вдясно оставаха спортните площадки, залите за фитнес и плувният басейн. Вляво се виждаха хангарите за лодки и водни ски. Стръмни стълби в скалите водеха до малък пристан на брега на Дунава.

Докато крачеше между раззеленилите дървета, психиатърът мислеше, че в историята със статуетките нещо не се връзваше. Той знаеше, че Иван Наумов е открил изключително рядка статуетка на Кралското дете, но какво от това?… Беше решил да я прехвърли нелегално зад граница, но Кач бе издал сделката на гангстерите и те убиват археолога и жена му. Доктор Хамамов подозираше, че трафикантът на антични предмети е подменил статуетката с фалшива и сега убийците бяха по петите му, за да си я върнат. Само един детайл не се връзваше в тази хипотеза. Ако Кач наистина беше задигнал Ребис, той трябваше да е попаднал под умиротворяващото въздействие на божеството, а той беше убил човек веднага след това. Оставаше, разбира се, втората хипотеза, че Андрогинът бе проявил тъмната си страна. Ако се окажеше Хефартемид с вулва вместо с пенис, в такъв случай неизвестните ставаха още повече.

Доктор Хама стигна до бърлогата на Родолфо Качамаков, разположена до ръба на високия скален бряг на реката. Бърлога беше точната дума за тази тенекиена барака, която шантавият авантюрист бе съградил от стари корабни отломки. Напомняше модернистична скулптура с червен комин и нос на гемия.

Вътре Кач заваряваше някакви ламарини. Електроженът, с който работеше, хвърляше искри, синкави отблясъци и дим. Мускулестите ръце на майстора опитваха да огънат непокорния метал и усилието го караше да ръмжи. Имаше як, космат като на горила торс и работеше гол. Дълга до земята ковашка престилка го пазеше от искрите. Истински жрец на бога на ковачите.

Когато доктор Хама влезе, онзи за миг отдели нажежения край на електрода от ламарината и му хвърли невиждащ поглед през черните защитни очила.

— Руди, искам да ми отделиш няколко ценни минути — рече тихо доктор Хама, като си мислеше за Хефест.

Психиатърът говореше с приветлив глас, който би накарал разгонен тигър да му ближе ръката. Но Руди Качамаков беше по-страшен от единак в джунглата. Той беше звяр, надарен с разум, и доктор Хама познаваше в детайли свирепостта му. Но и най-страшното чудовище може да бъде укротено, ако намериш път към сърцето му.

Психопатът продължи да заварява, сякаш глух за думите на директора. Доктор Хама изпита раздразнение, което веднага трансформира в позитивна енергия. Двамата отдавна мереха сили и психиатърът винаги побеждаваше в схватките. Сега стана, но Кач изключи агрегата и закачи ръкохватката на електрожена върху тезгяха.

— Кажи, Папа — рече той и свали очилата.

Доктор Хама му направи знак да излязат. Застанаха на ръба на високата отвесна скала и загледаха долу реката. Кач си жабуреше устата с шише минерална вода.

— Казвай какви си ги надробил — започна дружелюбно психиатърът.

Онзи сви рамене.

— Обвиняват ме, че съм убил човек — отвърна той. — Ако искаш да знаеш дали съжалявам, съжалявам, че ако е вярно, съм го убил случайно.

Той извади цигара от джоба на кожената си престилка и я пъхна между почернелите си устни.

— Какво знаеш за агента, който те арестува? — попита доктор Хама.

— Абсолютно нищо, дявол да го вземе!

— Не те разпитва, така ли?

— Вашата интервенция го изпревари!

— Какво стана с Иван и Тереза?

— Чупиха се във Виена!

— Ребис?

— Чупиха се заедно с него!

— Ако ми кажеш, че си ги прецакал, няма да се усъмня. Както и да е. Ти защо се върна?

— Натопиха ме, че съм убил човек и ме закопчаха!

— Нещо ме баламосваш.

— И ти много неща скри от мен, доктор Хама. Вярвах ти като на Бог. Ти се оказа дребен играч.

Доктор Хама мълчеше. Как може да обясни на този психопат тревогите си. Единствената грижа на този кръвожаден кентавър бе да се съвкупява сред природата.

— Съжалявам, Кач — рече накрая той. Но човекът звяр насреща му внезапно се реши на изповед.

— Добре де, Папа… — възкликна отривисто той, — знаеш, че Иван Наумов откри една древна скулптура. По-точно, каза ми, че чел за нея в едни дебели книги. Изобщо беше малко мътен. Предложи ми да я възпроизведем. Разбираш ли, да направим копия.

— Показа ти снимки, така ли?

— Показа ми скици, които беше правил по прочетените от него описания. Това ме накара да се усъмня.

— Какво целеше?

— Твърдеше, че има гювеч в тая игра и че ако намеря човек да направи копия, ще ги продаваме на Запад. Тогава ми разказа за силата на Архетипа.

— Значи не ти показа Ребис?

— Ни най-малко!

— После?

— Намерих скулптор, който изфабрикува копията за мижави пари.

— Как изглеждаха?

— Страшни! Обаче имаше сила в тях. Скулпторът беше гладен, избачка ги мощно, с пълна газ. Банката ги хареса. Каза: играта спи!

— По-нататък?

— Записахме се на екскурзия до Виена. Качихме се на парахода и заминахме. Но ти си в течение, нали ти си му дал адреса на онази масонска ложа.

— Продължавай! — подкани го психиатърът. Родолфо Качамаков направи гримаса.

— Със самото пристигане Иван излезе, за да се срещне с твоите хора.

— Мислех, че те е взел за посредник.

— Той действаше по твоите канали.

— Какво се случи?

— Излязоха с Тереза. Не се усъмних. Статуетките бяха у мен, а те явно са изнесли оригинала тайно в някой малък сак. Когато не се върнаха, реших да офейкам, но видях гангстерите да се въртят около кораба и се уплаших. Тогава разбрах какво ги е сполетяло.

— Къде те арестува Кръв?

— Качи се в Белград. Веднага го познах. Нямах никакъв шанс срещу него.

— Затова ли се сби?

— Ще ти призная нещо.

Качамака замълча. Доктор Хама го подкани с глава.

— Кръв го уби. Бях прекалено поркан, за да смачкам муха, камо ли да убия човек с един удар.

— Арестува те за убийство?

— Обаче на кораба действат други закони. Капитанът ме заключи в трюма! И Кръв остана с пръст в уста.

Двамата мълчаха и гледаха широката жълтеникава гръд на Дунава, по която сега лазеше малък черен влекач с четири дълги шлепа на опашката. Вятърът духаше от Румъния, косо срещу течението, образуваше вълни, чиито водни пръски изригваха като гейзери между бордовете на шлеповете.

Психиатърът можеше да се закълне, че Руди лъже като дърт циганин. Познаваше го и в червата. Но ако наистина не беше убил, тогава остава той да е откраднал статуетката. Затова Канторджиев го преследваше. Като истински двойствен бог, Ребис имаше двойствено действие. Умиротворяваше, но и предизвикваше към насилие! Зависи от индивида.

Той се върна мислено назад. Преди около половин година, една привечер, Иван Наумов влетя в кабинета му. Без обяснения той извади блестяща статуетка от малък сак и я постави на бюрото му. Доктор Хама я позна веднага, твърде дълго бяха обсъждали хипотезите около произхода й. Когато преди седем години Иван за пръв път прочете книгата на Ричард Лий, той веднага направи връзка с романа на Умберто Еко „Махалото на Фуко“, където старият ерудит твърдеше, че една от шестте държави в тамплиерската конспирация беше България, страната на Розата. Тамплиерските манастири в България през XIV век бяха факт. Царят, Светослав Тертер, бе приел братята в земите си, а те обхващаха и територията на техния роден град. Градът на рижите? Изглеждаше невероятно наличието на толкова съвпадения. Изглеждаше невероятно, че един сериозен учен като Иван Наумов следва подобна ненаучна следа. Той беше убеден, че рицарите на храма не бяха дошли просто за да получат убежище, а защото нещо конкретно ги бе привлякло насам. Това място беше отдавна предопределено като убежище, защото бе служило като такова и преди. Това място бе защитено от свят символ, чийто произход се губи в мрака на столетията. Светият символ можеше да бъде само един. Иван Наумов започна да го търси с ожесточението на копой, подушил кървава следа.

Психиатърът не повярва на очите си. Шокът от позата, изражението на лицето, изработката, жълтият метал блестеше… Всичко говореше, че е автентична. Шокът от срещата с историята беше прекалено силен и директорът на лудницата почувства, че му се вие свят. И тогава Иван Наумов му забълва последната си версия. Изстреля му парадоксите си в лицето, преди да го остави да се опомни.

Археологът беше намерил статуетката в подземията на храма на Меркурий, останки от който се намираха непосредствено до пристанището на античния град. Хипотезите, които беше изградил в продължение на години се потвърждаваха с един удар. Ставаше дума за еретично изображение на Йоан Кръстител като Бакхус Хермафродит, което не беше нищо друго, освен една гръко-римска интерпретация на звездата на Давид.

В 72 година римската армия беше превзела с щурм Йерусалим. Легионерите бяха разграбили Храма на Соломон, обаче подялбата на съкровището беше предизвикала кърваво стълкновение. Причинителите за размирицата от 13-и легион Клавдия били осъдени, а войниците — подложени на децимация. Оцелелите след наказанието били трансферирани за назидание на Дунавския лимес на другия край на империята. Войниците отвели еврейки робини със себе си и една свещена статуетка на Дионисос от злато, която задигнали при грабежа на Храма. На брега на Дунава римските войници построили своя нов град по образа на Йерусалим. Техният Храм на брега на реката бил посветен на андрогинен бог, който символизирал Еврейската звезда. Ето защо в 1314 г. част от рицарите на Храма, преследвани от църквата из цяла Европа, бяха избрали това място, за да се скрият от гонението. Страната на Розата пазела оригиналната статуетка на техния Бог — Бафомет.

— Възлагахме много на този Архетип, Папа — наруши Кач мълчанието, — изглежда всичко е било напразно. Нашите мечти, нашите клетви, нашата решителност да издържим докрай. Бащите ни умряха, майките ни се смахнаха от мъка, приятелите ни се разпиляха, а ние все още гнием тук, зад тези проклети стени, Папа. И мъдруваме кое е добро и кое зло!

Той отново млъкна. Вятърът развя дългата му брада и коси. Очите му блестяха зареяни в простора.

Доктор Хама продължаваше да мисли за Иван Наумов. Откриването на статуетката на Йоан-Бакхус надхвърляше многократно представите му за откриване на изключителна археологична находка. Ставаше дума за нещо далеч по-главозамайващо. Ставаше дума за секретно послание, умишлено крито близо 2000 години. Хипотезата на археолога беше екстравагантна провокация, а психиатърът можеше да се закълне, че е много повече от хипотеза… ужасните събития, които бяха последвали, го потвърждаваха. В известна степен той се чувстваше виновен, защото самият той бе инициирал тази идея в главата на Иван Наумов. Ставаше дума за едни стари умозаключения на доктор Зилберщайн в Париж по повод Мона Лиза, Йоан Кръстител и истинското тайно послание на Леонардо да Винчи. Резюмирана, хипотезата на Иван опираше до следното. Истинският месия беше не Христос, а Кръстителят. Твърде много съвременни книги, анализиращи старите извори, го допускаха. Йоан беше учителят, а Христос и останалите апостоли — негови ученици. Тринадесет ученици. Но Йоан бил заловен от Ирод и обезглавен, а Христос узурпирал властта, присвоил си учението му и го перифразирал. Той го разделил на две, като едната част проповядвал открито, а другата тайно. И колкото повече настоявал открито на определени светли принципи, толкова повече мрачни правила добивали сила и властвали над хората. Но дали самият Христос беше измамникът, или по-късно църквата беше изопачила посланието му, трудно можеше да се докаже.

Според аналитичната юнгианска психология беше именно така. Четирите функции на човешката психика бяха свързани в два тандема: разум и чувства, от една страна, и интуиция и чувственост, от друга. Индивидът, който експлоатира предимно едната функция в тандема, отслабва другата, която постепенно закърнява. Например учените не обичаха да се водят от чувства. Разумът ампутираше емоциалността. Но с годините този вид хора ставаха сантиментални и се вдетиняваха, за да компенсират липсата на емоции в душевното си равновесие на младини. Умните изветряваха, дебилите се снабдяваха с разум, курвите ставаха набожни, а праведните на дърти години обръщаха резбата. Жестоките ставаха милозливи, стиснатите — щедри, а хрисимите, именно тези, които не посягаха и на мравка, се превръщаха в чудовища. Още по-просто тази особеност на човешката психика можеше да се илюстрира с Аз-а и сянката на Фройд. Очевидно, ако една личност препятстваше осъзнаването на сянката и я заклеймяваше като нещо чуждо и зло, рано или късно сянката набира сила и си отмъщава. Когато подобни табута се експлоатираха в мащабите на едно общество, пораженията в психиката на хората избиваха в масово насилие.

Християнското учение беше базирано точно на тази двойна психотехника. Колкото повече се проповядваше и изискваше от хората да бъдат само добри, толкова по-зли ставаха те в душите си. Езичеството беше разрешило този проблем с култовете към зли и добри божества, за да постигне душевна хармония. Църквата беше издигнала в култ само позитивното, за да държи чрез негативното хората в подчинение. Крайни апологети на тази перверзна техника бяха станали комунистите, чиято духовна недостатъчност се бе превърнала в трамплин при експлоатирането на гореспоменатото средство за тотална манипулация. Затова всички адепти на „тъмната“ страна бяха жестоко преследвани в последните 2000 години. Евреите на първо място, а после всички, които повече или по-малко бяха изповядвали техните идеи. Гностици, павликяни, богомили, катари, тамплиери, масони бяха минали през кладите и концентрационните лагери на тези, които искаха да запазят „тъмната“ страна за лично ползване.

Но Иван Наумов твърдо беше решил да промени всичко това и да върне нещата по местата им. Той твърдеше, че Андрогинът притежава езотерична сила, и докато го гледаше да блести върху мраморния плот на бюрото си, доктор Хама почти повярва в свръхестествените му способности. Археологът му призна, че се страхува за семейството си. Откак беше открил статуетката, имаше чувство, че го следят. Той сподели плана си с психиатъра, който го одобри. Статуетката трябваше да се скрие в чужбина докато се намери надежден ключ за експлоатирането й. И тогава Панайот Хамамов се сети за Зилби и за Братството, към което принадлежеше французинът. Той опита да се свърже с доктор Зилберщайн в Париж, но последният не отговаряше и тогава психиатърът даде на Наумов адреса на една Виенска ложа, чиито братя познаваше отлично. Но нито за миг през ума му не мина, че съществува реална опасност, от страна на мафията. Тази фатална небрежност беше струвала живота на двамата съпрузи Наумови.

— Те ни държаха тука като псета на верига — изгърмя Родолфо с нова сила — и продължават да ни държат със силата на парите!

Психиатърът кимна. Психопатът подкарваше дежурната си тема. Словесните излияния му действаха като дрога, без която вече не може. Гневната му тирада гърмеше, че шизофренични убийци разпродали страната, за да си купят вили в Санта Моника. Те затрили хиляди хора и докарали цял народ до просия, за да си угаждат, и няма кой да им иска сметка за безчинствата. А пък той, че очистил един полугангстер при самозащита и вече искат кожата му, за да си скроят ръкавици!

— Кръв ще те арестува, Кач — прекъсна го доктор Хама. Къде скри статуетката?

— Какво може да иска този палач от бедния луд Кач? — попита наивно трафикантът психопат.

Когато разговаряше с доктор Хама, Качамаков естествено започваше да се прави на идиот. Нещо повече, той като че ли наистина се превръщаше в такъв. Идиот с проблясъци. Като че ли някакъв дявол се вселяваше в него и го караше да дрънка щуротии, които с други хора при други обстоятелства изобщо не биха му хрумнали. По същия перверзен механизъм друг дявол, а може би същият, определяше поведението му с жените и го караше да се държи като животно още щом ги зърне. За сметка на това с Дон Алончо, с пирата Чарли и с другите шантавелници от тайфата в Изолатора Родолфо се превръщаше в това, което най-много му се искаше да бъде. Той преставаше да бъде идиот и трафикант на ценни предмети, а ставаше Родолфо Кач, пламенен борец за човешки права и защитник на онеправданите луди. И сега, когато доктор Хама започна да го притиска, той съвсем естествено влезе в ролята си на дебил.

— Доктор Хамамов — започна той, докато въртеше очи, — ти си учена глава, чел си много книги, в това две мнения няма. На какво прилича според теб този изкуфял рицар с име Кръв? Какво търси този недоносен хибрид между Дон Кихот и Джеймс Бонд, кажи ми — завърши той реторично и вирна показалец към небето.

Психиатърът сви скептично устни.

— Той търси това — уточни Кач, — което търсят всички изветрели рицари от този сорт — техния Свещен Граал. Или ако трябва да го преведем на езика на съвременната психология, тези вечни сухари търсят тяхната собствена женска същност, за да излязат от задънената улица на изсмукано от пръстите геройство и да се насладят на живота като нормални хора.

— Ако имаш да изтъкнеш нещо по-оригинално, сега е моментът да го направиш — подкани го доктор Хама.

— Граалът е вулва, това го знаят вече и децата. И то не коя да е, а тази на Дева Мария. Вулва, пълна с менструационна течност, това поднася Спасителят на келявите си ученичета, което е типично за ранногностичните секти. Кръв и сперма вместо пневма са основните напитки на познанието в евангелието на Ева. Да не говорим за счуканите с червен пипер абортни ембриончета за мезе. Нали затова сега на Запад карат бащите да присъстват на раждането на децата си — за да видят кръвта на вулвата. Вулвопоклонници! Иначе защо, по дяволите, ще празнуват втори февруари, първата менструация на Кака Мара 40 дни след раждането на Богочовека, а пък тук и последният мангал ще ти каже, че това е празник на курви и педали.

Лицето на Родолфо се разкриви от омраза и стана неузнаваемо. Доктор Хама си каза, че човек наистина трябва да го види в това състояние, за да разбере какъв сериозен душевен проблем го мъчи. За непосветените може да прозвучи като яростен пристъп, но професионалистът бързо би надушил желязната логика на перверзните му инвенции.

Той продължи да го слуша внимателно, защото между многобройните идиотщини, които ръсеше, Кач снасяше по някоя истина от време на време, която си струваше труда да бъде чута. После изведнъж го прекъсна.

— Не се прави на луд, Кач! Къде скри статуетката?

Но лудият не загуби самообладание.

— Не ти ли стига, че заграби душите, Папа. Или искаш да завладееш целия свят?

Двамата мъже се гледаха втренчено. През главите им минаха еднакво опасни мисли, защото доктор Хама се завъртя на пети и се отдалечи от отвесния бряг на Дунава.

— Внимавай, Кач — подхвърли той през рамо.

— Внимавай ти, Папа! — изкрещя подире му трафикантът.

— Този убиец иска кожата ми, за да се добере до твоята! Запомни го!

* * *

Родолфо Качамаков изчака директора на лудницата да изчезне от погледа му и тръгна в обратна посока. Той заобиколи бунгалото си и заслиза по козя пътека надолу към реката. Скалите се спускаха отвесно към Дунава, но не бяха препятствие за този, който знаеше пътя.

Два скални носа и вълнолом с решетка помежду им ограждаха плажа на лудницата откъм реката. Един-единствен шлюз позволяваше излаз в Дунава, но той се задействаше откъм хангарите за лодки само с разрешение на психиатрите. Никой не можеше да проникне или напусне клиниката без позволение. Връзката с околния свят се осъществяваше само с изричното разрешение на директора. Въпреки това Родолфо Качамаков откри ефикасен начин да общува с по-малкия си брат.

Кач прекоси плажа и тръгна леко по стената на вълнолома. За миг спря и изпразни пластмасовата бутилка с вода в гърлото си. Имаше чувството, че го следят от Изолатора, но все едно лудите нищо нямаше да разберат. От хангарите също можеха да го забележат, но едва ли щяха да отгатнат истинската причина за разходката му. Той следеше с очи скалния нос, издаден в реката. Стигна до мястото, където вълноломът завива и течението се завихря покрай камъните. В малкия залив боклуците се завихряха като в колектор. Клечки, пластмасови шишета и парчета стиропор се гонеха във въртопа. Кач погледна отново към скалния нос и забеляза силуета на Кастрака. После изчезна.

След около десетина минути до малкия залив доплува празна бутилка от Горнобанска минерална вода. Кач я размени със своята, прочете посланието, свито вътре, и отново я запокити във водата. Още три дни в тази скапана лудница! Братлето му бе успяло да уреди прехвърлянето му през реката. Крайно време бе да изчезва от този нездравословен приют за дебили, ръководен от нимфоманка и изветрял сатир. От техните експерименти започваше да му се повръща. Беше им приготвил нещо за сбогом. Щяха да го запомнят.

* * *

В известен смисъл Родолфо Качамаков олицетворяваше съвършения нехранимайко. Не само защото беше крадец и лентяй. Не защото беше изнасилвач и изнудвач. Не защото беше циничен и безскрупулен психопат. А именно защото беше дълбоко убеден в социалната значимост на ролята си на мерзавец за скапаното общество, в което се подвизава. Защото в лудницата той ставаше друга личност. В лудницата той се превръщаше в Родолфо бунтара, застъпника на низвергнатите малоумни, вдъхновителя на експедицията нагоре по Дунава, един страстен агитатор, по който пациентките от женското отделение въздишаха до една. Именно тази двойственост го правеше извънредно опасен. Защото Родолфо черпеше енергия от могъщ Архетип. Но дали наистина бе успял да проникне под кожата на Ребис?

Някога Родолфо Качамаков и Иван Наумов бяха неразделни приятели, седяха на един чин и бяха най-блестящите ученици в училище. И двамата бяха запалени по археологията и обичаха едно и също момиче — Тереза цигуларката. Но стана така, че тя избра Иван, и тогава, за да привлече вниманието й, Родолфо тръгна по крива пътека. Реши да избяга през граница във време, когато подобен акт се считаше за държавна измяна. Въобразяваше си как един ден ще се върне с големи пари и ще отведе хубавицата под носа на съперника си. Като истински романтичен пубер, той разгласи намеренията си, фукаше се и обещаваше подаръци на куцо и сакато. После един хубав ден двамата със Силвий, бащата на Мария, тръгнаха с китари да минават гръцката граница. Но граничарите ги хванаха, пребиха ги и ги предадоха в милицията. Осъдиха ги на десет години каторга за предателство към родината и ги хвърлиха зад решетките. Тогава се намеси доктор Хама. Той ги освидетелства като невменяеми и ги прибра в „Шейсетте кораба“. Но злото вече бе сторено. Така романтичният Родолфо стана Кач трафиканта, а картоиграчът Силвий — момче за всичко в лудницата.