Александър Градинаров
Архетип (29) (Другият ключ за Да Винчи код)

28
Духът на бащата

На другия ден Давид се събуди като новороден. Нови, юначни помисли препускаха в главата му. Не изпитваше угризения. Заличи следите от снощния канкан, напъха обратно дамските аксесоари в куфара. Рижата перука закачи върху чучелото полицай, което някога бе съсякъл. След това слезе в кухнята да хапне.

Дъртата го посрещна смръщена като мумия. Готвеше на котлона и го изгледа криво. Давид откри в хладилника стар шпек, който не го вдъхнови. Той взе салама, грабна един нож и се настани на масата. Започна да реже салама и да запраща парчетата в устата си. Дъртата заряза тенджерата на огъня и го огледа критично. Той видя отново разтворените бедра на Мария. Виковете й. Смеха на Кастрака. Огледалото. Капещата сперма.

— Пак си се бил — каза Дъртата.

След снощния сблъсък ризата му висеше на дрипи. Той сви рамене. Старата настоя, че ако си го търси, ще го очистят. Животът му не струвал пукната пара. Момчето й се подигра, че прекалено я е грижа за скапаната й кожа. Но старата възрази, че смъртта е единственото й избавление. Тя избърса сълзите си.

— Ти си сирак — рече тя. — Зверовете, които убиха майка ти и баща ти, няма да се спрат пред нищо. — И тя добави, че е глупаво да се дърлят помежду си, вместо да се подкрепят взаимно.

И тогава, в знак на помирение, старата жена му предложи да отидат на гости у Перлата. Доктор Хама имал да му говори. Искал да му покаже сабите си. Давид се съгласи. Ако някой можеше да му помогне, това бе старият психиатър. Отлична идея! Освен това Перлата готвеше божествено. Не беше ял готвено от изчезването на майка си. Рицарската стая! Може би там ще да открие меч, с който да срази враговете си.

Къщата на Хамамови беше мрачно чудовище с вечно пуснати кепенци. По стените пълзеше дива лоза. През зимата добиваше враждебен вид на крепост върху стръмния бряг на Дунава. До входа стърчеше черната мустаката статуя на войводата — поборник и дядо на доктора. През пролетта стените на къщата ставаха зелени от бръшляна. Есента ги караше да пламтят като приказен замък в отблясъците на залеза.

През две къщи живееше Мария. Докато вървяха с Дъртата към кея, Давид се мъчеше да я забрави. Каза си, че Перлата е най-дебелата жена, която познава. Готвеше фантастични манджи и прекарваше времето си около тенджери, които изпускаха вълшебна пара. Медни тигани висяха по стените на сводестото помещение на кухнята. С тях се конкурираха огромни калайдисани тави, почернели котли и приказно изрисувани чайници. Перлата се разпореждаше като истински генерал в тази обител, където достъп имаха само Давид и бившият корабен готвач Илия. Перлата приличаше на тлъста вещица, която се готви да ти разкаже страшна приказка.

Давид вървеше към кея с баба си и си мислеше за Мария. Дали беше заминала с циганите през реката… Или беше загинала в пламтящия кораб и бяха хвърлили овъгления й труп в реката. Тополите по кея се бяха разгонили и кичеха главите на минувачите с цветя от пухкави сперматозоиди. В училище учеха за оплождането между цветята и за кросинг-оувъра. Излизаше, че дори цветята хермафродити предпочитат да си разменят прашеца по вятъра, вместо да се самооплождат всяко тихо в своята леха.

Перлата ги прие в овалния си салон и веднага засмука Гергана Михайлова във въртопа на приказките си. Момчето се плъзна покрай двете възрастни жени, които говореха за инфлацията, за безобразните цени и за управниците, които заслужават да бъдат линчувани. Измъкна се през вратата на салона и потъна в коридора. Коридорът приличаше на истински античен проход. Стори му се безкраен, но стаята с мечовете поначало беше свързана с мрак и с нещо потайно, което всяваше страх. Когато стисна бравата на кабинета на психиатъра, месингът му се стори леден.

Открехна вратата. В дъното на тъмната стая светеше настолна лампа.

— Какво правиш тук? — попита психиатърът.

Той насочи абажура на работната си лампа в лицето на новодошлия. Давид предпази очи с ръка. Мъжът пушеше цигара зад бюрото.

Онзи повтори още веднъж въпроса си. Давид се приготви да го излъже, но призна, че търси стаята с мечовете.

— Рицарската стая — уточни доктор Хама. — Ти рицар ли си?

— Още не съм посветен.

— Нямаш кон, така ли?

Но Давид беше здраво подкован.

— Рицарската конница — уточни той — показа безсилието си в битката при Одрин, а при Грюнвалд поляците ги насраха. Истинските мъже се сражават пеши, а не на коне.

— Мислех, че си рицар на храма.

— Македонски хоплит! — отвърна гордо момчето — Търся един меч.

Мъжът кимна и спусна светлинния сноп обратно към масата. Сянката отряза лицето му наполовина и в светлата ивица изпъкнаха тънките му устни с цигарата, която виеше дим в мрака.

— Ще ми покажеш ли рицарската стая?

— Тя е притежание на ордена — обяви загадъчно докторът. — Трябва първо да положиш клетва.

— На кой орден? Аз вече се заклех!

— Така ли?

— На Дяволската Богородица! Този безобразен идол приличаше повече на оплешивяла Медуза.

Доктор Хама присви очи.

— И как се закле? — полюбопитства той.

— Казахме едни думи. Кастрака твърдеше, че ако искам да стана рицар, трябва да се закълна пред чудовището. Но това била само първата крачка.

— После?

— Обеща да ми обясни какво да правя. Страхувам се само да не е пак някоя гадост.

Психиатърът повдигна въпросително вежди.

— Значи се заклехте на Чудовищната майка да станете истински мъже?

Парадоксът накара доктор Хама да настръхне. Давид беше на прага да му признае, че го е направил, за да отмъсти за родителите си.

— Баща ми — рече той — е скрил един меч за мен. Трябва да го открия.

— Това променя всичко — отсече доктор Хама. — Сядай!

Той му посочи стол и когато момчето се настани, попита го защо според него баща му е скрил този меч. Въпросът се стори толкова тъп на Давид, че го смути. Родителите му бяха подло убити, негов дълг бе да отмъсти за тях.

— Но защо е трябвало да крият меча? — настоя психиатърът.

Момчето сви рамене. Струваше му се очевидно, че мечът е скрит, за да не попадне в ръцете на злосторници.

Тогава психиатърът го попита дали ако сега Иван Наумов се появи отнякъде, той ще съумее да отговори на сина си. Давид почувства, че очите му се насълзяват. Кимна утвърдително.

— Искаш ли да направим една магия? — попита тихо Панайот Хамамов.

Давид го гледаше с широко отворени очи.

— Представи си — брътвеше едва чуто психиатърът, — че баща ти е влязъл, без да го забележим, в стаята и седи върху онзи празен стол там в ъгъла. Виждаш ли го в тъмното?

Момчето кимна със затаен дъх.

— Попитай го сега… — доктор Хама говореше шепнешком.

В стаята се възцари мъртва тишина. На момчето наистина му се стори, че различава човешка фигура там в ъгъла.

— Татко — започна то с развълнуван глас, — татко, моля те — повтори, като се мъчеше да сдържа сълзите си — татко, дай ми меч, за да отмъстя. Каза ми да се държа мъжки, но не знам как да се боря с тези чудовища. Като мъртъв съм! Дай ми меча си, за да ги убия! Помогни ми, татко, помогни ми!

Последните думи прозвучаха като вопъл, момчето внезапно млъкна. Обърна се в очакване към доктор Хама.

— Върви сега — каза меко психиатърът — и седни на стола в ъгъла. Ще си отговориш сам на зададените въпроси, все едно че ти си баща ти!

Момчето се подчини. Движеше се като сомнамбул, обзето от няма възбуда. Седна на стола в ъгъла и остана неподвижен. После устата му проговори сама.

— Давид — каза то, имитирайки басовия глас на баща си, — не знаех, че ще се случи така, момчето ми. Ти нямаш нужда от меч, за да им отмъстиш. Мечът е в теб! Ти си меч! Просто го направи — баща му замълча неочаквано.

— Какво? — извика момчето. — Какво да направя?

Психиатърът побърза да му обясни, че ако иска да зададе нов въпрос на баща си, ще трябва да се върне обратно на мястото си.

— Стига за днес — обяви той. — Утре!

Давид го помоли да зададе последен въпрос, но психиатърът отказа. Попита го дали според него всички момчета се нуждаят от мечове, за да докажат мъжеството си. Момчето не отговори.

— Утре ще видиш мечовете — обеща доктор Хама. — Ако избереш някой — твой е!

Давид се сбогува. В салона двете старици още мереха сили в домашна реторика, затова не му обърнаха внимание и той напусна къщата.

* * *

Най-смазващ в изчезването на родителите му бе фактът, че ги няма. Абстрактно те бяха още живи. Ако ги бяха застреляли пред очите му, ако ги бяха мъчили с нажежени железа и бяха издъхнали в ръцете му, той щеше да получи необходимия емоционален заряд. Необходимата ненавист. Необходимата жизнена енергия, за да продължи да съществува. Като всяко романтично хлапе, Давид си беше представял как в едно от многобройните приключения, които щяха да преживеят заедно, родителите му загиват при трагични обстоятелства. Той си представяше как баща му лежи прострелян в гърдите и го заклева да отмъсти на убийците, а той държи главата му на коленете си, плаче и му обещава, че няма да прости на тези кучета. Беше си фантазирал най-разнообразни варианти за трагичната им кончина. Беше обмислял как да избегне подобна развръзка и беше плакал. Ето че най-лошото го сполетя. Но то не носеше емоционален заряд. Защото беше неясно. Не носеше мотивиращо облекчение, а само фрустрираща несигурност. Момчето се опитваше да тъгува, да плаче, да страда за любимите си. За свой ужас, не успяваше да пророни една сълза. Сякаш бе пролял всичките си сълзи предварително, докато си представяше романтични щуротии за евентуални драми, и сега, когато те наистина бяха загинали, той безвъзвратно беше изстинал.

* * *

В кабинета си доктор Хама изпитваше противоречиви чувства. Дали хлапакът знае за силата на Ребис? Дали не му разигра нарочно тази комедия с мечовете или археологът Иван Наумов бе посветил сина си в тайната на божеството, преди да скочи в небитието? Предвид на това как го бе възпитал, можеше да се очаква всичко. Абсолютно всичко!

Това момче го поставя пред дилема. Но за да развърже житейския възел на този малък герой, беше му нужен меч, а той не разполагаше с такъв инструмент. Значи трябва да се търсят други, по-стандартни средства. И все пак страшно го изкушава да опита с меча…