Александър Градинаров
Архетип (12) (Другият ключ за Да Винчи код)

11
Стари приятелки

Малко преди полунощ на входната врата се позвъни и резкият звън накара Гергана Михайлова да подскочи като ужилена. Тя хвърли кос поглед към никелирания будилник на масата и се втурна да отвори.

— Кой е? — попита за всеки случай.

— Бостънският удушвач, да те вземат мътните — отвърна й познат глас, придружен с кикот.

Гергана Михайлова отвори широко вратата. На прага Перлата се пулеше с лъскавите си очи на котка. Стара и дебела котка. Беше само по пеньоар, но огромните й гърди издуваха сатена на цветя като платната на китайска джонка.

— Ти ли си? — каза с фалшиво разочарование Гергана Михайлова.

— Няма ли го още сладурчето?

— Не виждаш ли, треперя от нерви!

Двете жени влязоха във всекидневната, която служеше и за спалня на Гергана Михайлова. Представляваше голяма стая с излинял син тапет и опушен таван. Няколко живописни произведения на стопанката висяха по стените. По средата на стаята имаше голяма маса с четири виенски стола, а в дъното — легло с дърворезба. Черен бюфет с посуда стърчеше към тавана като гигантски олтар.

Двете жени застанаха до масата. Познаваха се повече от петдесет години и бяха истински приятелки, доколкото това е възможно между две жени. Бяха преживели една война. Бяха се омъжили, бяха отгледали децата си и овдовели заедно… Бяха си помагали в критични ситуации и ги свързваше нещо по-силно от обикновено житейско съучастничество.

— Нещо за пийване — попита подкупващо Перлата. Тя тръсна дебелия си задник на единия от виенските столове.

— Коняк — сопна се Гергана Михайлова, сякаш й искаха твърде много.

Тя измъкна от бюфета с размерите на олтар бутилка „Плиска“ с две тумбести чаши и ги постави с професионални движения на масата. Перлата й кимна, когато Гергана Михайлова я попита с очи докъде да напълни чашата. Двете размениха погледи и отпиха. Гергана Михайлова разказа тревогите си. Перлата махна пренебрежително с ръка.

— Страхувам се, Перла! — избухна Старата. — Страхувам се, че ги е сполетяло най-лошото.

— Защо мислиш така?

— Цигуларката пишеше на малкото си изчадие всеки ден. Последната картичка получихме от Виена преди пет дни. Прочетох я, макар че той ги крие от мен. Въобще не ми хареса погребалния тон на онази милозлива глупачка.

— От Тереза беше значи?

— Питам се какво намери сина ми в тази префърцунена… Цигуларка! Боже опази!

— Карай по-нататък.

— Като не получи повече писма, изчадието взе да ги съчинява. Нали знаеш какви щуротии му се въртят в главата. Само за убийства ставаше дума. Сякаш предчувстваше, малкият му обесник!

— Какво да предчувства, дявол да те вземе! — избухна Перлата.

— Светили са им маслото заради онази статуетка. Казах му на Иван да не се забърква с онзи бандит Качамаков. Като не слуша майка си, да върви на майната си…

— Откачаш!

— Знаеш, че съм стара хрътка, подушвам смъртта от километри. Не ми е за сефте да затриват някого от семейството ми. И всеки път изпитвах едно и също… Изчадието подуши тази пущина и избяга.

Перлата протегна малката си, отрупана със злато пухкава ръчичка и хвана кокалестата, изпъстрена с изпъкнали сини вени ръка на Гергана Михайлова. Гергана Михайлова я изгледа разсеяно, изстреля съдържанието на чашата си в гърлото и пак си наля.

— Аз мога да ти кажа какво ще стане сега — изхърка тя.

— Първо се успокой. Прекалено паникьосана си за такъв стар боен кон като тебе.

Перлата извади пакет „Камел“, пъхна цигара между начервените си устни и я запали с нескрито удоволствие.

— Сама съм с едно дете, Перла. Ако са очистили майка му и баща му, убийците няма да закъснеят да ни посетят.

— Престани. Скоро ще получите нова картичка, от която ще разбереш, че тревогите ти са напразни.

Перлата смучеше цигарата си като наркоманка. Гергана Михайлова пиеше мрачно от чашата си, сякаш беше последната в живота й.

— Аз знам какво ще направи малкото изчадие — обяви тя. — Чувствам го с кожата си.

— Какво? — попита примирително Перлата.

— Ще опита да си отмъсти! — отвърна Гергана Михайлова и очите й налудничаво заблестяха. — На негово място щях да направя същото.

Перлата сподави недоверчива усмивка.

— Той обожаваше родителите си — настоя ревниво Гергана Михайлова. — Ще си отмъсти, повярвай ми.

Тя отново пресуши чашата си и пак си наля.

— Не виждам как ще си отмъсти един десетгодишен хлапак — опонира Перлата.

Гергана Михайлова я поправи, че Давид скоро ще навърши тринайсет, а бил развит, да не й обяснявала как. Перлата отвърна скептично, че дори на петнадесет, едно момче трудно ще се реши да убива. Но Гергана Михайлова настоя, че не си дава сметка с кого си има работа.

— И после — добави тя шепнешком, — забравяш идола.

Перлата я стрелна въпросително с очи. Гергана Михайлова й обясни, че синът й открил необикновена статуетка. Представлявала божество с мъжки и женски полови органи. Такава гадост, изпръхтя тя. Обаче Иван твърдял, че това е божеството на града, понеже го открил на място, където според неговите пресмятания трябвало да се намира храмът на античния град.

— Чувала ли си, че легионът, който превзел Йерусалим и разрушил Храма на Соломон, бил разквартируван именно на това място. Легионерите до един били мръднали, но донесли със себе си статуята на нов бог, която задигнали от Храма. Статуята на Хермафродит. Тази статуетка притежавала магическа сила.

Тя изгледа Перлата изпитателно и продължи.

— Иван твърдеше, че ставало дума за елинистична интерпретация на звездата на Давид.

— Ако питаш Карата, ще ти каже, че всички травестити днес са като самоходни еврейски звезди. Какво ли няма да чуем още.

Но Гергана Михайлова опонира, че не е сведуща по еврейските проблеми. Само че главата на хлапето гъмжала от рицарски щуротии. Баща му го научил да стреля с лък и да хвърля нож в мишена. И тя шепнешком й сподели, че виждала шантавия си син да върши ужасни неща с момчето. Някакви дивашки инициации долу в мазата. Ритуали. Гадни магии. Детето виело като вълче. Сигурна била, че баща му собственоръчно го обрязал, там в мрака, следвайки древните предписания на традицията. Перлата изцъка недоверчиво. Гергана Михайлова въртеше празната чаша в ръцете си, сякаш се чудеше дали да не я запокити в стената. Перлата се съгласи, че хлапакът като нищо може да направи някоя щуротия.

— Ще го затрият като мръсно коте, това ти го гарантирам — констатира Гергана Михайлова.

Перлата димеше активно с цигарата.

— Качамаков е свързан с мафията — продължаваше като в транс Гергана Михайлова. — А мафията е на власт, Перла. Людоедите, които опропастиха живота ни, не само още управляват, но бяха избрани чрез легални избори. Или ще се оставиш да ти замажат очите с някаква демократична бутафория.

Тя скочи на крака и тръгна като смахната из стаята.

— Не виждам връзката — каза сухо Перлата.

— Иван се опита да измъкне статуетката на Хермафродит зад граница. Понеже се мисли за много хитър и не слуша майка си, а онази кучка. Башовете го подушиха и му видяха сметката.

— Защо ще убият детето, ако са взели статуетката?

— Защото ще стане мъж, а статуетката е страшно оръжие! Или забрави с кого имаш работа?

Гергана Михайлова опря жилестите си ръце на масата и впи очи в приятелката си.

— Нищо не съм забравила — каза мрачно Перлата. Тя установи, че уплахата на Гергана Михайлова я завладява. Страхът беше като зарязан наркотик, който зациркулира в кръвта й и я накара да се почувства млада. Приятелката й нареждаше запъхтяно, че лудият Качамаков крещял като невменяем по трапа. На мостика стоял тип в черен шлифер и го наблюдавал. Не можела да сбърка такава мъртвешка мутра! Разбираш ли? Страшен урод!

Перлата предложи да сигнализира сина си доктор Хамамов.

— Да го скрие в лудницата, поне ще съм спокойна.

— Доведи хлапака вкъщи. Кажи му, че Папи ще му покаже рицарската стая.

— Бедният му баща го учеше само на щуротии — продължи Гергана Михайлова. — Как младите спартанци се усамотявали преди битка, как асасините се готвели да обезглавят първата си жертва, как зелотите се молели Бог да ги направи непобедими… — тя се разплака.

— Мъже… — въздъхна Перлата.

— Заради тях ядохме калая на войната, скъпа. Те пукнаха и ние още сърбаме попарата на идиотщините им. Стари, грозни и изкуфели… Да бях умряла преди моя мил, ах, майко, защо ме наказваш!

— Животът продължава, старо чучело! Стегни се!

— Черна мутра — повтори тихо Гергана Михайлова, — не мога да го сбъркам.

Перлата прегърна поривисто приятелката си. После я пусна и пресуши чашата си.

— Тръгвам — обяви тя. — Доведи ми утре героя, ще говоря с Папи още тази вечер.

 

 

Гергана Михайлова дебнеше като войник в засада в тъмната стая. Тя знаеше какво ще се случи, но искаше да предотврати съдбата. Гергана Михайлова познаваше мъжката психика, защото цял живот се беше занимавала с укротяване на мъже, както някои се забавляват да обуздават диви коне. Брат й беше съдебен лекар и един престъпник го застреля с пушка в съда. Мъжът й плетеше конспирации, заради които собствените му сподвижници го затриха. Заради дебелите си глави, синовете й станаха жертви на тоталитарния режим. От цялата фамилия на Гергана Михайлова остана само това хлапе — Давид. Този малък обесник се готви да отрови старините й. Ако не му попречи, той ще побърка всички наоколо и ще се изложи на ужасен риск. Старите палачи, които управляваха, щяха да го очистят! Трябваше да го спаси!

Нещо издраска вън и Гергана Михайлова наостри уши. Някой скочи в двора. Тя стана от стола и се приближи до прозореца. Не забелязваше нищо в сянката на дърветата, но не искаше да издаде присъствието си. Ако се провали, замисълът й щеше да се обърне срещу нея с всички последствия. Тя огледа още веднъж приготовленията си. Всичко изглеждаше замаскирано в мрака. Опънатото въже не се забелязваше. В същия миг една рошава детска глава щръкна над перваза на прозореца. Гергана Михайлова затаи дъх и вкопчи пръсти в тежката родопска завивка.

* * *

Къщата тънеше в мрак. Давид прескочи стобора и се приближи на пръсти към отворения прозорец на стаята си. Не гореше от желание за сблъсък със старата, но ако го предизвика, ще й покаже кой е господарят в тази къща. При всичката привързаност, която изпитваше към родителите си, Гергана Михайлова го изпълваше с погнуса. Тя стърчеше като дивашки идол в класически пантеон на домашни божества. По-зла от хтонична богиня, тя бъркаше черни магии и баеше истории за мъртъвци. Гергана Михайлова беше чалната вещица. Истинска беззъба Парка. Предизвикваше съдбата, плетеше интриги и наричаше хората малоумни хибриди. Преди за най-малкото провинение тя налагаше Давид с ръжена и го лишаваше от храна. Но сега той смяташе да промени всичко това.

Вмъкна се в стаята си през прозореца и стъпи внимателно на пода. Във витрината отдясно кристалните чаши издрънчаха. Давид направи крачка в тъмното. Нещо го спъна и той падна по очи. Тежка завивка го похлупи, но той я отметна и скочи. Костеливото тяло на Гергана Михайлова се строполи до него на пода. Момчето избяга към прозореца.

— Върни се, ще те убият! — изграчи тя подире му.

Давид вече тичаше в тъмната улица. Без малко не попадна в клопката на старата. Никога вече нямаше да я остави да го изненада. Каза си, че ако дъртата има някаква вина за смъртта на родителите му, лично ще я обезглави. Започна да си фантазира, че тя е забъркана с гангстерите. Опитва се да го манипулира. Още утре той ще вдигне тревога в училище. Ще предупреди полицията, че Гергана Михайлова служи на злото. Тази Медуза заслужава само едно: да й отреже главата и толкова.