Александър Градинаров
Архетип (38) (Другият ключ за Да Винчи код)

37
Клопката

Давид се прибра вкъщи, каза на Гергана Михайлова, че е скапан и си ляга. Тя не му обърна внимание, потънала в грижи. Той се притаи в стълбището към тавана. Щом Дъртата отиде да мие чиниите в кухнята, той се промъкна на пръсти в стаята й. Отвори гардероба и бръкна в чантата, в която тя криеше парите си. От миризмата на нафталин му се повдигна. Той грабна първата попаднала му банкнота и се измъкна ни лук ял, ни лук мирисал.

Кастрака го чакаше на уреченото място и допушваше фаса си. Изгледа го въпросително. Давид размаха банкнотата пред очите му и чак тогава забеляза, че е отмъкнал петдесетачка, а това бяха много пари. Побърза да каже, че не бива да ги харчат всичките, но Кастрака изръмжа и прибра банкнотата в джоба си.

Те хукнаха из малките улички, като се озъртаха да не се натъкнат на полицаи. Градът гъмжеше от патрулни коли. Когато излязоха на булеварда пред старите гробища, ревът на панаирджийската чалга ги удари в ушите. Крясъци на възбудена публика цепеха нощния въздух.

Двете момчета прекосиха булеварда и се гмурнаха в Лунапарка. Пред очите им се разкри приказен град от светлина и цвят, в чийто център се издигаше раираното шапито на цирк, като замъка на зъл магьосник. Въртележки се виеха, шатри на вълшебници се редуваха с клетки, в които ревяха екзотични животни. Вагонетки, натоварени с пискащи момичета, потъваха в гърла на чудовища.

Давид вървеше като замаян през лабиринта от шатри, когато забеляза до входа на цирка мъртвешка маска да го фиксира нахално. Имаше рошави черни коси и щръкнала сплъстена брада. Маската от кораба! Той се обърна, за да избяга, и тогава забеляза, че Кастрака е изчезнал с парите. Почувства се жалък глупак. Мъртвешката маска вървеше към него и той побягна в тълпата. Душеше го яд, в очите му напираха сълзи. Тичаше като слепец, когато през отметнатото платнище мярна самодоволната муцуна на Кастрака и се спусна към него.

В шатрата кръчма мъже пиеха на крак и разискваха на висок глас. Кастрака стоеше до бара с петдесетолевката в ръка. Давид се промъкна зад него с намерение да си върне парите, но онзи се обърна и го видя.

— Къде изчезна — изсъска той и го дръпна. — Тука е фраш с ченгета.

Давид му заразправя на пресекулки за маската. Хулиганът пребледня. В същия миг барманът ги попита какво им трябва и се разкрещя, когато Кастрака поиска дребни срещу петдесетте лева. Откъде толкова пари? Писнало му от малолетни крадци. От съседните маси започнаха да се обръщат.

Подушил опасност, Кастрака побягна към изхода. Отнякъде изникна Кантор и разпери ръце, за да ги залови. Давид опита да се промуши под ръката му, но го сграбчиха за косите. Кастрака успя да се измъкне. Полковникът го подгони, без да изпуска Давид, но хулиганът бързо изчезна в тълпата.

В лунапарка цареше предишната бъркотия. Агентът сви край оградата на цирка. Крачеше бързо по разкаляната пътека и Давид се уплаши, защото се отдалечаваха в неизвестна посока. Той се препъна в мрака, но Кръв го дръпна за китката и го накара да изквичи. Отминаха клетките на лъвовете, където смърдеше и достигнаха фургоните на артистите. В мрака проблясваха фасове и долиташе женски кикот. Миришеше на сено, на хашиш, на животински изпражнения.

Давид забеляза разноцветните крушки на форбауна, откъдето животните излизаха на манежа, и реши да рискува. Той се спъна умишлено и Кантор едва не му изтръгна ръката.

— Обувката ми се е развързала — излъга малкият арестант.

Заповядаха му да я завърже. Давид приклекна и побягна.

Той достигна желязната ограда, прескочи и се втурна към задния вход. Давид опита да се скрие под седалките на публиката, но платнищата на шапитото бяха здраво завързани. Няколко клоуна му подвикнаха. Конферансието пиеше вино с унтермана и с укротителката на кучета. Давид направи опит да си пробие път към манежа, но конферансието го спря. В същия миг Кантор го сграбчи за врата. Унтерманът опита да се намеси, но Кръв го удари в гърлото и мускулестият колос се стовари върху купчина реквизит. Агентът повлече момчето. Никой не ги спря.

Чак сега Давид разбра, че Кастрака е изпял на Кантор, за да камуфлира бягството си с Кач през реката.

— Промушил си се тайно в стаята на старицата — нареждаше сподавено полковникът. — Отмъкнал си мизерната й пенсия, с която те издържа, за да се забавляваш на един вулгарен панаир.

Тези упреци учудиха Давид. Взе парите, но не се чувстваше крадец. Грабна ги и избяга! Без друго всички крадяха.

— Ако ги беше взел открито, да! — продължаваше с мрачно задоволство Кантор, сякаш четеше мислите му. — Ако вярваше, че тези пари наистина ти принадлежат. Дори да я беше заклал, за да я обереш, и беше търкулнал главата й върху напоената с кръв възглавница… Щеше да е по-почтено, защото щеше да си в правото си на звяр!

Давид не разбираше защо Кръв му дрънка всичко това. За всичко бе виновен Кастрака. Кантор като че ли четеше мислите му. Плесна го по врата. Предателството било естествен финал на всяко приятелство, уточни той. Предали са го, защото сам си е виновен. Нещо смахнато се просмукваше в този разговор. Думите на вампира носеха някаква първична истина. Давид беше вярвал, че Кастрака му е приятел, и сега го болеше, че се е излъгал в надеждите си. Но ако приеме хулигана за свой зъл съюзник, всичко става далеч по-просто. Свързва ги само обща цел: Андрогинът. За добро или за зло те се заклеха на Дяволородица да отмъстят.

Тогава Кръв го попита какво би обяснил на баща си, ако той научи, че е крал пари. Момчето почувства, че му прилошава. Но бързо се успокои. Баща му няма да се върне никога. Нали затова открадна тези пари, за да отмъсти.

— Сигурен съм, че няма да ти прости. Обещал си му да се държиш като мъж, нали?

Давид потрепери. Кантор го попита отново дали ако сега родителите му се появят отнякъде, ще намери доблест да им признае, че е крал, убивал, обезчестявал жени. Готов ли е да понесе тежкото наказание, което заслужава?

Двамата вървяха из тъмните улици на града. Агентът крачеше бързо и Давид подтичваше, дърпан от огромната му, студена като пранга ръка. И тогава, като истински малък негодник, той започна да се моли да не го затварят. Беше извършил престъпления. Беше готов да признае всичко, да си понесе заслуженото. Само да приключи този кошмар.

Кръв продължи да го тегли напред като палач. Момчето подтичваше след полицая и го молеше за пощада. Обещаваше повече да не върши злодеяния, кълнеше се, че всичко ще признае. Но мрачният мъж мълчеше, глух за молбите му. Те прекосиха градския площад, където стърчеше Ангелът на свободата, и наближиха сградата на Централното управление на полицията. Давид различи олющена фасада, покрита с осакатени от времето статуи.