Александър Градинаров
Архетип (14) (Другият ключ за Да Винчи код)

13
Училищни врагове

Към десет часа сутринта извикаха Давид при директора на училището. Когато влезе в кабинета му, окичен с портрети, двамата мъже вътре го измериха с очи. Директорът Иванов седеше зад бюрото си, а до него стърчеше Цено Ракията, класен на Давид и учител по музика. Наричаха го така заради слабостта му към алкохола. Той приближи Давид, като се тупаше с барабанна палка по бедрото. Използваше палката като диригентска пръчица, с която брулеше ушите на непослушните.

Вратата, която водеше към „отпочивалнята“ на директора стоеше открехната и момчето изпита неприятно чувство, че оттам някой го следи. Мразеше полуотворените врати.

— Това е ученикът, другарю директор — каза неприязнено Ракията. С обръщението „другарю“ той подчертаваше партийното си съучастие с директора.

Учителят по музика имаше нервен тик. Палката потупваше бедрото му като нагайка. Директорът Иванов, чийто ляв мустак растеше по-дълъг поради брадавица в ъгъла на горната устна, спря върху Давид черните си като дула на пушка очи.

— Значи това е нередовният елемент — изсумтя той и се надигна, за да го огледа. — Как се казваш?

— Говори, измамник такъв! Какво чакаш, да ти дам тон за песен ли? — изръмжа Ракията като куче, изгарящо от нетърпение да му сръфа задника, за да се хареса на господаря си.

Давид му отвърна, че не разбира за какво става дума и Ракията се разкрещя, че ще му избие всички престъпни ангели от главата. Директорът обяви, че ако ученикът направи признания за откраднатата от родителите му статуетка, училищното ръководство ще го приеме като облекчаващо вината обстоятелство.

По дяволите, значи се отнасяше за статуетките… — стресна се Давид. Той стисна зъби и реши да мълчи.

— Ако ги криеш — натърти директорът, — пише ти се на задника!

Той направи тежка пауза и добави.

— Мълчиш, така ли?

Внезапно Ракията сграбчи Давид за китките. Директорът заобиколи бюрото и обрули такъв шамар на ученика, че очите му хвърлиха искри като в комикс. Момчето извика на мъчителя си, че няма право да го докосва, защото не му е баща. Но онзи му изкрещя, че ще му ебе майката, и го удари пак.

— За научни експедиции ще ми гъгне, пенеше се Ракията — златни съкровища щели да откриват. А те мръсниците правили трафик на злато през граница. Малък извратен лъжец!

Давид му отвърна, че не са го учили да лъже, и Ракията изпадна в сляп бяс от това „вродено нахалство“. Но директорът Иванов го прекъсна и обяви, че Давид трябва да забрави родителите си, тъй като те вече са зачеркнати от списъка на порядъчните граждани. Той го попита дали има представа къде се намират, но Давид му отговори непринудено, че вероятно продължават експедицията си по реката. Тази версия вбеси Ракията и той го разтърси. Крещеше му, че ще го изключат, ако не иска да сътрудничи. После внезапно омекна.

— Ако ни кажеш къде е статуетката — рече той мазно, — това ще ги принуди да се върнат!

— Помисли си — добави с бащинска загриженост директорът, — за теб е по-важно те да са тук, нали?

В първия миг Давид не разбра в какво се състои предложението им. Стоеше замаян от страх и през главата му мина, че ако се съгласи, ще сложи край на един кошмар. След това съобрази какво искаха от него и се изпълни с възмущение. Баща му го предупреди да се държи като мъж, а всеки дрисльо знае, че един мъж не може да стане предател. Но Ракията нямаше откъде да научи тези неща. Той беше просто един кучи син и искаше и Давид да стане от неговата порода. Може би с един по-малък кучи син до хълбока си той щеше да се чувства по-малко кучи син или по-малко самотен на света. Давид му каза, че не става за тази работа, и Ракията го шибна с палката, за да усети по-ясно разликата между двамата. После го изрита от кабинета.

Щом двамата мъже останаха сами, те се погледнаха съзаклятнически в очите. Директорът запали цигара и предложи на Ракията, който прие с чинопочитание.

— Ще си имаме неприятности с това рядкото — каза учителят по музика.

— Заемете се с тази работа, Димитров — заповяда директорът. — Познавахте ли родителите му?

— Майката. В музикалната гимназия никой не смееше да я припари. Адски надута! Мрете селяндури, аз не съм за тука!

— Била известна цигуларка, пише тука. — Директорът консултираше някакви бумаги през очилата си. Ракията го погледна накриво.

— Всички бяхме добри… — избухна той. — Тя имаше гръб, това е!

— Бащата ритал срещу нашата власт, голям демократ се пишел! — директорът пробута очилата на носа си и изгледа Ракията.

Онзи сбърчи нос с отвращение и сви рамене.

— Познавах дъртия Наумов, съдията — добави Иванов, — беше голям звяр! Обаче му видяха сметката.

Директорът многозначително се покашля. Музикалният педагог мълчеше упорито.

— Значи не знаеш нищо за бащата? Археолог бил!

— Лайно… — процеди през зъби Ракията. — От ония, дето мислят, че всичко им е позволено.

— Все едно! Събери сведения от ученика. Знае ли нещо за тази статуетка, кой друг е в играта?

— Разбрано, шефе — кимна учителят. Той изгаси цигарата в чугунения пепелник върху бюрото и се изправи.

— И още нещо, Димитров… — спря го директорът. — Седни де, къде си се разбързал!

Ракията се подчини. Директорът отиде до барчето на стандартната библиотека и извади бутилка „Грантс“ с две чаши. Той постави чашите на бюрото и наля от уискито. Двамата се чукнаха. Ракията отпи плахо, но директорът му заповяда да не се прави на госпожица, и онзи погълна алкохола на един дъх.

— Слушай сега… Оттатък в кабинета те чака един другар. Директорът посочи с палец зад гърба си полуоткрехнатата врата на отпочивалнята си, която тънеше в мрак.

— Така ли!? — Ракията искрено се учуди.

— Дръж се сериозно, Димитров! Като си пил, това не значи, че трябва да се лигавиш! Другарят е от службите. Внимавай!

Директорът го тласна към вратата. Пребледнял, Ракията пристъпи едва. Рой мисли се въртяха из главата му без изход.

Изведнъж той се озова в полутъмната стая. Директорът захлопна вратата зад гърба му. Няколко секунди трябваха на учителя по музика, за да различи човешки силует в креслото до прозореца. Завесите бяха спуснати. Непознатият пушеше цигара.

— Сядай — рече сухо той.

Нещо в гласа на тази сянка накара Ракията да замръзне от уплаха. Той протътри крака и се отпусна като парцал на стола.

— Ти ли си алкохолика с обратната резба? — изсъска онзи в мрака.

Ракията едва не колабира. Този тип знаеше всичко, щом веднага го третираше за алкохолик, а и за „обратната“.

— Извинете?

Непознатият скочи и го сграбчи за яката.

— Затварял си ги в музикалната стая, пъхал си им палката в ануса!

— Лъжа! — запъхтя се Ракията.

Той с ужас почувства железните пръсти на тайното ченге да мачкат тестисите му. Учителят направи опит да се съпротивлява, но оня така го награби през панталона, че нещастникът усети, че се подмокря.

— Ако отричаш, ще те хвърля в следственото да ти нацепят циганите задника! — съскаше цивилният, с лице, скрито под мека шапка. — Питам те, вярно ли е, че си содомизирал ученици?

Ракията изхленчи признанията си и изпита мазохистично удоволствие от акта си.

— С палката в ануса? Говори!

Садистичният тип отново заби пръсти в окаменелите му тестиси, а с другата ръка го стисна за гърлото до асфиксия. Ракията вече не се съпротивляваше, само се изпусна леко в гащите. Стана му някак драго.

— Говори, животно, или ще ти изтръгна детеродните органи!

Откровенията на Ракията рукнаха като порой:

— Ще ти призная всичко, шефе… — пелтечеше учителят. — Же-жена ми е урод, чу-чудовище! — той чак хлипаше. — Като волнонаемна в химически войски се подложи на едни опити за пари и страшни изменения настъпиха в тялото й. Ако ти кажа, че й поникнаха косми…

— Не ме интересуват сексуалните ти проблеми, говно! Ако искаш да отървеш сфинктера, ще трябва да си напрегнеш мозъка. Разбра ли?

— Абсолютно! Форте, алегро, модерато!

— Ако си всеотдаен, ще затворя очи за безобразията ти.

Ченгето пусна ташаците на Ракията и го тупна аверски по задника.

— Много ме привличат тия малки дяволчета, шефе… — призна срамежливо педофилът. — Неистово! Но всичко остава в рамките на взаимното съгласие, нали така?

— Педал! Притисни малкия Наумов! Прави каквото щеш, но разбери къде са скрили статуетката на Хермафродит!

— Хер-хер… ама наистина ли мога да го… — Ракията губеше ума и дума от неочаквания обрат на събитията.

Ченгето се усмихна демонично и извади на показ заострените си, раздалечени зъби.

— Направиш ли го твой любовник, малкият ще ти изпее майчиното си мляко. Разбра ли, или да ти го нарисувам?

Ракията закима утвърдително. Устата му беше пресъхнала. Онзи го блъсна обратно към вратата. След три дена щеше да го потърси, за да му докладва какво е свършил. Музикантът мина на пръсти през кабинета, където директорът се направи, че не го вижда, забил очи в чашата с уиски.