Александър Градинаров
Архетип (51) (Другият ключ за Да Винчи код)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
1,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2018)

Издание:

Автор: Александър Градинаров

Заглавие: Архетип

Издание: второ

Издател: Издателство „Сатир“

Година на издаване: 2005

Печатница: „Изток-Запад“

Излязла от печат: септември 2005

Редактор: Савка Чолакова

Коректор: Мария Вачева-Щърбанова

ISBN: 954-90007-3-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6806

История

  1. — Добавяне

50
Непредвидена среща

Доктор Хама заключи вратата на кабинета си, когато подозрителен шум го накара да застине на място. Шумът идваше от дъното на коридора. Веднага след това стенният часовник на стълбищната площадка отброи двадесет удара. В този час не трябваше да има жив човек в административната сграда. Директорът на лудницата превъртя втори път ключа и пак се ослуша. Шумът не се повтори, но лепкавото чувство, че някой тършува из кабинетите, не се изпари.

След всичко преживяно за последните 24 часа като нищо можеше да халюцинира, но въпреки това той тръгна към дъното на коридора. През целия ден сцени от кошмарната нощ се разиграваха в съзнанието му и го караха да губи контрол. Отсечените ръце на Кастрака, застиналата му в ням ужас, обезобразена глава. Собствените му устни го боляха, подути и наръфани като сварени кренвирши. На разсъмване най-добрият местен хирург им посвети два часа шев и кройка, докато превърне отново устата му в орган за хранене. Беше оставил хлапака в кревата му, за да избегне въпроси от страна на Ребека.

Психоаналитичното обяснение, че момчето бе унищожило своята негативна същност, въобще не го успокои. Беше станал косвен свидетел на убийство и едва не загина от зъбите на Кръв. Споменът предизвика спонтанен позив за повръщане. Едва не извика от болка, когато облиза коричките от засъхнала кръв по шевовете, декорирали устните му. Беше шофирал като насън. Закара припадналото момче у тях, а сам се върна вкъщи, за да се занимае с обезобразения труп в багажника на колата. За капак днес през целия ден преговаря с рецидивистките водачи да се откажат от плаването. Заплашиха го с бунт. Най-добрите му приятели искаха главата му. Дон Алончо, чичо Кла-Кла с перверзните уши, Мими Боздугана, Сладкия Бо и пиратът Чарли го нарекоха тиранин. Останалите луди напираха час по-скоро да заминат по реката. Параходът не беше екипиран за плаване, но те нехаеха. Набирането на средства не беше от тяхната компетентност. За психоболните най-важно си оставаше приключението. Смъртта беше бял кахър за тях. По-лошо — единствена мотивация за постъпките им, заявиха му го направо. Искаха да умрат. Луда работа!

Директорът на лудницата вървеше по коридора и натискаше една след друга бравите на кабинетите. Но всички врати бяха заключени.

Нямаше да е трудно да му скроят номер. Още тази нощ. Те искаха автентично приключение. Последствията не ги интересуваха. Обвиниха го, че крие Хермафродита. Искаха да освободи Кач, за да ги поведе…

Доктор Хама стигна дъното на коридора и забеляза светла ивица под вратата на доктор Зумпалова. Рязко отвори вратата.

— Спокойно, аз съм, Папа! — извика Зина.

Тя окачи нещо в гардероба си, скрита зад отворената му врата. Доктор Хама се приближи.

— Досега съм се разправяла с рецидивистите в Изолатора — излъга тя.

— И ти ли, Зина? — възкликна престорено доктор Хама.

Той оглеждаше внимателно изпитата й бледа физиономия с черни кръгове под очите. Какво му готви тази менада? На свой ред тя посочи разранените му устни. Кръв? Беше безполезно да я лъже. Призна, че се е отървал на косъм. Тя му каза, че бунтът ще избухне всеки момент в лудницата. Оргията в парка набира сила. Виковете отекваха дори в коридора.

— Откога познаваш Кръв? — попита директорът.

Тя му опонира, че моментът е зле избран за обяснения.

— И така, Кръв?

Тя му призна, че Кръв е креатура на Раков. Заместникът на баща й, превърнал малкия престъпник Дочо в свое вярно куче в затвора-лудница в Ловеч. Дочо започнал да подражава на мъжа й, защото търсел кумир. Тя го съблазнила и двамата мъже се хванали за гърлата. Дочо ранил тежко Дани, който умрял след година. Обзалагала се, че малкият селяндур си е въобразил, че духът на мъртвия полковник се е вселил в него. Двадесет години по-късно те сърбали попарата на тази метаморфоза. Дочо се е превърнал в полковник Кръв. Това е.

— Значи ти си негодницата, на която трябва да отмъсти!

— В главата му сигурно е страшна каша. Повече се страхувам за Давид. Той му въздейства, Папа!

— Направи ли му хипноза след празненството?

Доктор Хама я гледаше втренчено и тя му се усмихна.

— Внуших му, че трябва да унищожи своята чудовищна мъжка същност. Но на другия ден той избяга и оттогава не съм го виждала. Кантор е способен на всичко, Папа. Страхувам се.

Тя, разбира се, не му каза, че мобилният на Кочев не отговаря. Беше придружил главореза на Раков при Кръв. Ако полковникът ги е очистил, тя беше следващата в списъка! Побиха я тръпки. Този психопат няма да се спре пред нищо.

— Смяташ, че е тръгнал да убива?

— Помогни ми, Папа!

И тя му разказа набързо замисъла си. Доктор Хама се съгласи. Двамата обещаха да поддържат връзка и се разделиха.

* * *

Докторът стигна до Старата централа за десет минути. Паркира колата, прескочи съборения северен зид и проникна в запустялата сграда през огнярното. През цялото време си повтаряше, че всъщност не го върши той, и така бързо достигна в подвала, където Кастрака беше принудил Давид да се закълне на Дяволската Богородица.

Известно време психиатърът стоя неподвижно, за да привикне с тъмнината. Страхът, който досега го мачкаше, постепенно се изпари и той почувства прилив на решителност. Вече различаваше предметите. Метален шкаф, импровизирано огнище… Той приближи, повдигна мърлявия дюшек от земята и измъкна ръждивия нож на Кастрака.

От статуетката нямаше и следа. Прерови боклуците наоколо, но не откри нищо. Премина в съседното помещение и попадна в просторно хале с големи бетонни вани, пълни с черна зловонна вода. Вече се ориентираше като у дома си. Търпеливо изследва огромната зала и откри статуя на Медуза, захвърлена до една от бетонните вани. Някой я беше разбил на парчета. Главата й лежеше откъсната, а на врата й имаше завързано въже. Той се наведе и видя, че бяха я раздробили отдолу, сякаш са искали да видят какво се крие в утробата й.

Горгоната Медуза! Светкавица проряза съзнанието му. Обезглавяването на чудовището означава унищожаване на негативната женственост у мъжа и освобождаване на творческата енергия. Когато Персей отрязал главата на Медуза, от кръвта й се родили Пегас и Хермафродит от злато! Оригиналното скривалище на златната статуетка е било в каменната… това му се струваше повече от ясно. „Но защо Медуза“, запита се той веднага. Отговорът се изписа почти автоматично в главата му. Притчата за Йоан Кръстител беше просто инверсиран вариант на мита за Персей! Обезглавяването на пророка по поръчка на нимфетката беше закодиран вариант на същото послание. Мъжът, който не успее да разреши хермафродитния парадокс в себе си, става жертва на отрицателната си женска същност. Античното послание беше в прав текст, евангелското — в обратен. Този похват беше типичен за християнската църква, която беше направила всичко възможно да негативизира античните ценности, да ги маскира и да ги превърне в пороци. Целта винаги оставаше една и съща — власт не само над личното, но и над колективното подсъзнание.

Давид беше направил опит да унищожи своята сянка! Но коя сянка бе прибрала статуетката?