Александър Градинаров
Архетип (3) (Другият ключ за Да Винчи код)

2
Полковник кръв

Телефонът разбуди полковник Канторджиев, наречен Кръв, в два часа след полунощ. Вън валеше. Дъждовната вода се стичаше по стъклото на мансардата, зад което луната висеше като нахапан камамбер над тъмната начупената линия на парижките покриви. Гласът на дебелия телохранител на генерал Раков извади от вцепенение бившия агент на българските тайни служби. Предлагаха му работа. Две тела. Още сега! Веднага!

Дебелият му изпръхтя адрес и му загатна същината на мисията, като не пропусна да му напомни какво го чака, ако сбърка конците. Държеше се арогантно, сякаш даваше заповеди на последния просяк, а не на елитен убиец от кариерата. После затвори, без да му остави време да зададе въпрос.

Кръв, или както му викаха още Кантор, погледна часовника си. До първия полет за Виена оставаха пет часа и половина, но ако тръгне с кола, за същото време щеше да пристигне на уреченото място. Това означава да шофира 1000 километра със средна скорост 200 км в час, но му спестява поне два часа. Пътуването щеше да го зареди с енергия, да му даде тласък… Чакаха го две тела.

Той седна в кревата, в който допреди малко дремеше с дрехите, и механично огледа голата стая, в която масата и стола допълваха оскъдната мебелировка. Извади дълъг автоматичен нож и го закрепи с гривни на лявата си ръка. После напусна квартирата. Вратата се хлопна силно зад гърба му, докато полковник Кръв потъваше надолу в тъмното умирисано на пържени чушки и чесън стълбище, в което негърска музика гърмеше дори в този час на нощта.

Сивото порше отвори очи и изрева. Светлинните му снопове пронизаха плющящите струи на дъжда, колелата му се завъртяха и го понесоха. Кръв прекоси затънтения край на 18-и район на френската столица, в който живееше, зави надясно по улица „Кардине“, изскочи на булевард „Де Курсел“ и за броени минути достигна подножието на Триумфалната арка. Не можеше да устои на изкушението да напусне Париж през оста на Слънцето. Бордовият компютър вече му даваше информация за предстоящата мисия. Той достигна площад „Етоал“, на който се издигаше Арката — врата към Отвъдния свят. Последната врата на Запада, както още я наричаха. Дванадесет булеварда тръгваха от този площад във формата на звезда и на всеки един от тях отговаряше по едно божество. Но Кръв имаше нужда от тринадесетото.

Въпреки проливния дъжд и късния час, около Триумфалната арка препускаше поток от коли. Бившият агент нахлу в металния водовъртеж с много газ, направи почти пълен кръг и зави по „Елисейските полета“. Най-известното авеню на света носеше едно от имената на Ада. Там, където Кръв отдавна се готвеше да попадне. Адът на героите, тези, които бяха заслужили да бродят в най-реномираното поле на Хадес, след като се бяха простили геройски с живота си по бойните полета на славата. Ирония на съдбата. Днес тук, на земята, в столицата на Европа, „Елисейските полета“ се бяха превърнали в Рай за най-богатите тумбаци на планетата. Новите герои на нашето време.

Кръв се засили на светофара пред Гран Пале, профуча на червено и наду към площад „Конкорд“, в чийто център стърчеше обелискът на Рамзес Втори, като шиш на гигантски слънчев часовник. Сивото порше зави надясно и се гмурна в тунела, който извеждаше на крайбрежната магистрала. Вляво оставаха градините на Тюйлери, мрачният силует на Лувъра с настръхналите си монументални комини. Къщата на Хермафродит. Всички детайли от загадката на човешкия живот бяха неразривно свързани в Париж, но връзките ставаха ясни само за посветените. Градът, построен по образ и подобие на Небесния Йерусалим, пазеше ревниво своите тайни от профаните. Кръв смяташе, че е проникнал в някои от тях, въпреки че не беше посветен. Не беше посветен само в общоприетия смисъл на думата. Не принадлежеше към никое тайно общество, но беше открил път към своя Бог и редовно му принасяше жертви. Човешки жертви. Той се усмихна в мрака. Какво не би дал, за да види отново лицето на бившия си психоаналитик Зилби. Две тела го чакаха в едно подземие на 1000 км оттук. Две тела, които щяха да му позволят да се докосне до андрогинната енергия. Той настъпи докрай педала на газта и сивото порше като истински звяр загълта километрите на изток по магистрала А4.

Седем часа по-късно Кръв спря спортния си автомобил до запустял склад на 20 км от Виена, на брега на Дунав, и слезе от колата. Дебелият телохранител на Раков му беше съобщил, че две тела го чакат на обичайното място в подвала. Тлъстакът добави, че му принадлежат изцяло, и смътно му нахвърли проблем с „някаква статуетка“. Жалък неграмотник! Докато си припомняше гевезливия му глас, Кантор се запита дали някога ще му падне случай да разфасова задника на това хюмне.

Някогашният изпълнител на специални поръчки на българските служби за сигурност се плъзна покрай стената на склада и достигна малка желязна врата, която отключи. Спусна се по бетонните стъпала в подземието. Движеше се безпогрешно в мрака. Тежките му обувки скърцаха по бетонната настилка на коридора. Агентът отвори втора метална врата и веднага усети миризмата. Вонеше на уплашена до смърт жена. Той различи две сгърчени тела на пода. Жената се размърда. Далеч в мозъка на Кантор прескочи искра. Нищо не му доставяше по-силно удоволствие от страха, който изпитваха. Страхът и вкусът на кръв. Ужасът им бе признание за работата му. Преклонение пред чудовището, в което се беше превърнал, за да ги смрази. Кантор обичаше негативните чувства поради простата причина че не бе в състояние да изпитва други. Емоционалният му апарат бе закърнял и само голяма доза отрицателна енергия го възбуждаше. За него страхът бе доказателство за обич. Единственото доказателство, че съществува, че е жив човек.

Той доближи двете тела на пода и впи очи в тях. Лежаха един до друг, сякаш за да си шепнат в тъмното. Какво имаха да си кажат толкова? Мъжът почувства присъствието му и вдигна глава. Излъчваше остра агресивна миризма. Кантор го ритна с тежката си обувка. Мъжът изпусна глух стон. Кантор коленичи и се отпусна върху жената. Тя се замята, но той не бързаше. Щом забиеше зъби в плътта й, щеше да я укроти. Мъжът хриптеше ужасно и Кантор изпита удоволствие, че ще изсмуче кръвта на жена му в негово присъствие. Той потърка тялото си в нейното, но не изпита наслада. Страхът, който се излъчваше от всяка нейна пора, го опияняваше.

Той притисна главата й и захапа устните й. Жената се мяташе, виеше като животно, но воят звучеше като райска музика в ушите на Кантор. Кръвта, която се процеждаше в устата му, имаше вкус на скъпо вино. Ако живееше в свят на вампири, той сигурно щеше да се издигне като личен дегустатор на вампирския монарх. Но той живееше в общество на прости кръвопийци и нямаше кой да оцени извънредния му талант. Кръвта беше книгата на вековете. Кръвта носеше информация за минали събития, като разшифроваше нейните кодове, той можеше да научи тайните на жертвата си.

Той изгриза устните на жената и ги сдъвка, за да увеличи притока на кръв в устата си. Техниката му на смукане бе бавна, но смяташе за по-изискано да разкъса устните, отколкото да смуче направо от аортата като трансилвански селяндур. Предсмъртната целувка подготвяше жертвата за далечното й пътешествие в отвъдното.

Жената утихна. Кантор разкъса със зъби кожата на врата й и се гмурна в мислите й. Трябваше да приключи бързо с нея, за да се занимае с мъжа й, миризливеца. Всичко, което научи опираше до две неща: едно момче и един бог в града на Андрогина.