Александър Градинаров
Архетип (18) (Другият ключ за Да Винчи код)

17
Нощно разследване

На другия ден Давид хукна към пристанището. Обиколи доковете, гледаше пристигащите и заминаващи кораби, опитваше се да научи нещо за родителите си. Разпита моряци, но непознатите мъже свиваха рамене. С Гергана Михайлова бяха във война.

Давид се страхуваше от смъртта нощем, когато лежеше сам горе на тавана. От двете страни на кревата той прикрепи яки мрежи, за да го пазят от плъхове. Отгоре спусна балдахин от старо корабно платно, за да спре достъпа на паяци в завивките си. Сега креватът приличаше на летящ сандък за сънища. От огромните му очукани, покрити с рисунки табли се усмихваха момчета и момичета в холандски костюми. Момчетата пушеха лули, облегнати на разноцветни лодки, а момичетата се изправяха на пръсти в дървените си обувки, за да ги целунат. Давид сънуваше кошмари. Хранеше едни малки лешояди. Растяха му черни криле, с които летеше, после пропадаше с викове и се събуждаше от силния удар в дървения матрак на леглото. Сънуваше, че построява лодка и тръгва с нея нагоре по течението, за да открие майка си и баща си. Междувременно те се завръщат. Гергана Михайлова го натопява, че не я слуша, и те пак изчезват. Сякаш имаше някакво значение дали е слушал старата вещица или не. Въпреки това родителите му изчезваха и тяхното поведение ужасяваше, защото нямаше обяснение.

За да ги умилостиви, той направи две малки фигурки от глина и ги сложи на малкия сандък до леглото си, който му служеше за нощно шкафче. Всяка нощ той се молеше на тези две фигурки да се върнат и плачеше в мрака.

Два дни по-късно, докато се моташе из пристанището, Давид се натъкна на бай Илия Карата, бивш кук на презокеански лайнер. Карата разхождаше западни туристи по реката с моторната си лодка „Аргонавти“. Старият кук беше нещо като доайен на пристанището и знаеше всички клюки. Той беше също любовник на Ребека Перлата, дебелата приятелка на Гергана Михайлова. Момчето му зададе въпроси за съдбата на родителите си. Не знае ли за една статуетка, скрита на борда на „Поборник“? Бай Илия му отвърна уклончиво и Давид схвана, че старият морски вълк се страхува.

— Искрено съжалявам за моруците ти, малкия — рече той накрая, — бяха чудесни хора.

Двамата крачеха покрай складовете. Когато минаха покрай прохода на понтон номер 3, където лепяха некролозите на удавените, Давид видя, че бяха сложили некролог и за майка му и баща му. Направи се, че не го забелязва, и се помъчи да преглътне сълзите си. Тогава, уж между другото, Карата му спомена, че след онова убийство на борда и изчезването на двамата съпрузи, параходът „Поборник“ бил изваден за ремонт на дока. Това старо корито било скапано от допотопна ръжда. Щели да го оставят да доизгние в лимана, за да го превърнат в музей на безплодните усилия на родното корабостроене да изгради плаващо съоръжение. Единствената надежда била, че шефът на местната лудница, Доктор Хамамов, ще го пребоядиса жълт, за да отпътува с лудите нагоре по реката. И той му намигна, че го знае от сигурно място.

— Има нещо друго — добави бай Илия, докато смучеше замислено приличната си на овъглен пън крива лула. — Моряците от екипажа на тази плаваща гробница не искаха повече да рискуват при тия опасни за живота условия. Особено след последното плаване плъзна слух, че параходът е обречен и тежко и горко на оня, който се осмели да излиза с него в Дунава.

Давид попита възможно ли е моряците да вярват още в суеверия и Карата се изсмя прегракнало, че още е много зелен, за да му разбира главата. Човек бил убит на борда, ако това нещо му говори! Момчето се поинтересува дали причината за убийството не е онази статуетка на баща му, но Карата отвърна, че не е в течение. Убийство на борда било страшно проклятие за един кораб. Екипажът щял да мълчи като риба, иначе прокобата ще легне на гърба му. Карата притискаше с палец отверстието на лулата си, за да подсили тлеенето на тютюна. Момчето настоя, че са очистили родителите му заради идола. Искаше да разбере кой го е направил.

— Ако искаш да разследваш случая — подхвърли готвачът, — върви в лимана. Старото корито стои закотвено под римската кула.

Момчето изкрещя, че щом са арестували Кач, следователно той е убиецът. Старият кук сви апатично рамене. Добави само, че убиецът сигурно търси същото… Да внимава! Той му обърна гръб и заслиза по стъпалата на кея към лодката си „Аргонавти“, която се поклащаше в мътната вода.

Давид хукна към лимана. Нямаше време за губене. При всяко закъснение Дъртата заплашваше да алармира ченгетата. Въпреки че се барикадира в тавана, беше невъзможно да воюва с нея непрекъснато. Дори да й отреже главата, с нищо няма да подобри участта си. Ще му натътрузят някой идиот за наставник или ще го засилят в ония трудововъзпитателни заведения, където основното ядене е неокастрена тояга три пъти дневно. Засега дъртата му беше необходима жива. А с живите винаги трябва да се съобразяваш, дявол да го вземе!

Лиманът представляваше естествен залив, в който някога римляните държали дромоните си. Сега там вадеха корабите за ремонт. Каменен вълнолом заграждаше лимана откъм Дунава и го защитаваше от течението и от поривите на вятъра. В залива течението се обръщаше и повърхността на водата стоеше гладка като огледало. Върху носа на вълнолома стърчеше кула с фар, който палеха при мъгла и буря. По брега наоколо се издигаха черните стрели на винчове, неподвижни в този час на деня.

Давид хвана покрай опушени складове, които се редяха по брега. До стената на кея стояха закотвени бракувани стари корита. Шлепове, парни гемии, влекачи… Беше тихо. Не се виждаше жива душа. Миришеше на тиня, на масла и на ръждива железария. Когато Давид откри „Поборник“ в подножието на старата римска кула, вече се стъмваше.

Дори да има пазач, винаги ще го метне, че ще пише реферат за отвличането на „Поборник“ от бунтовниците. Щом се приближи, Давид видя, че са махнали трапа. Две обли греди подпираха парахода в носа и кърмата, за да не се бие в кея. Корпусът му се стори по-мрачен от онази нощ, когато Давид чакаше родителите си. Стоеше закотвен — неподвижен, сляп и ням. Мисълта да се качи на борда го разтрепера. Но сирената със златни гърди на носа му вдъхна кураж.

Давид премина храбро по носовата греда. Едва ли щеше да е трудно, ако не беше тъмнината и гадно поплискващата отдолу вода, в която луната плуваше като труп на удавена чайка. Когато момчето скочи на борда, желязната палуба изкънтя и той остана известно време клекнал до лебедката на котвата. След това се плъзна през бака и достигна каюткомпанията.

Вратата зееше отворена, но това не го обезпокои. Той прекоси помещението и стигна трапа, който водеше надолу към втора класа. Спря и се огледа. През прозорците се виждаха светлините на пристанището. За част от секундата му се стори, че някой премина вън по кея, успоредно на кораба. Изчака неподвижно, после се спусна внимателно по трапа. Обгърна го мрак. Призрачната обстановка го караше да настръхва. Долу в канижела въздухът бе застоял. Миризма на лакирано дърво и урина се бореха за надмощие. Значи и други бяха идвали!

Давид тръгна по коридора, като отваряше пипнешком вратите на каютите по левия борд. Успя да разгледа набързо кабините. Приличаха на спални купета и толкова. Нямаше представа коя кабина са заемали родителите му.

Изведнъж в съзнанието му изплува спомен. Майка му и баща му разговаряха в спалнята си в трескавата нощ преди заминаването. „Знаеш ли, мили, казваше майка му, че нашият номер е десети? Това число ще ни донесе щастие, защото…“ Но Давид не успя да чуе по-нататък. Може би майка му каза всичко това в съвсем друга връзка. Нищо не му костваше да го провери веднага.

Той се вмъкна в 10-а кабина, когато долови стъпки по палубата. В началото му се стори, че идват от палубата. Някой се изкачи бързо по трапа към трета класа и тръгна по коридора право към издайнически отворената врата на каютата, където Давид се спотайваше. Ако затвори, ще се издаде. Момчето се огледа диво с надежда за спасение. Кабината беше гола. Под масата срещу койките забеляза желязна табуретка, която можеше да му послужи. Той я сграбчи и се скри в гардероба, през чийто отдушници ще наблюдава. Стъпките спряха пред кабината.

Вратата се разтвори с трясък. Черна фигура нахлу в тясното помещение, стигна люка и надникна през него. Лунната светлина залепна като сребърна маска върху лицето на непознатия. Давид едва не извика. Пред него стоеше Кастрака, новият му враг. Кастрака стискаше малък пакет под мишница и очите му проблясваха в мрака. Той се завъртя из кабината и се измъкна обратно през отворената врата. Стъпките му се отдалечиха по коридора. Давид го чу да се изкачва към палубата и се втурна подире му.

Викът на Кастрака го спря в подножието на трапа. Едра черна сянка се метна отгоре му. Хулиганът отскочи и побягна. Без да мисли, Давид хукна обратно към вътрешността на кораба. Кастрака препускаше като обезумял зад гърба му. В дъното на канижела Давид зави, но набраната плюшена пътека го спъна и той полетя надолу в машинното. Приземи се върху метална площадка, направи салто през парапета и се просна по очи върху пътека, която разсичаше машинното по дължина. Падането го зашемети. Червени кръгове се въртяха пред очите му. Горе се отвори врата и светлинен лъч преряза мрака.

Тъмната фигура на преследвача размаха прожектор и освети машинното отделение. Светлият сноп пролази по двигателите „Перкинс“, отскочи към тавана, после рязко се гмурна надолу. Давид замръзна на мястото си. Непознатият завъртя още веднъж прожектора и се спусна по трапа за по-обстойна проверка. В същия миг горе на палубата нещо думна тежко и Давид разбра, че Кастрака напуска като плъх кораба. Това го спаси. Непознатият се обърна рязко и хукна нагоре по стълбите. Прожекторът само за миг освети лицето му, но момчето видя… Не беше лице, а застинала мъртвешка маска.

Час по-късно Кастрака се прибираше вкъщи доволен след успешния набег на кораба „Поборник“. Справи се като бог със задачата, която брат му постави. Измъкна статуетката под носа на тези задници и я скри на сигурно място. Малкият негодник потръпна при спомена за ужасната бяла маска, която го гони на кораба. Питаше се кой ли е този тъп клоун? Ченге? Хулиганът се огледа инстинктивно. Но ако е полицай, защо ще се маскира тогава? Мутра? Не се връзваше с начина му на действие. Смърдеше на курва. Напомняше му ония извратени катили, които си падаха по малки розови задници. В последно време се въдеха всякакви педали, педофили и путкофоби, които само търсеха детско дупе, за да го онодят.

Кастрака приближи оградата на коптора, в който живееха под наем с Аврора, и пак се огледа. Двамата деляха две мизерни стаи. Но това съжителство нямаше да продължи безкрайно. Щом Родолфо Кач се чупи от лудницата, двамата щяха да духнат през граница и край на тъпите местни фиести. Чакаха ги екзотични страни, в които ще живеят като истински баровци.

Кастрака се втренчи в желязната ограда пред дома им, но зад металните шишове не забеляза нищо подозрително. Прекоси малкия двор, затрупан от всевъзможни боклуци. Извади ключ, за да отвори, но чуждо присъствие го накара да хукне обратно. Една ръка го сграбчи, преди да успее да прескочи оградата. Кастрака усети как шиповете се впиват в плътта му.

— Мирен или ще те изкормя! — заповяда му дрезгав глас.

Кастрака се вцепени.

— Статуетката? — попита гласът.

Кастрака измуча нечленоразделно. Ръката го притисна грубо към железните шипове. Момчето усети остриетата в тялото си и започна да вие, че нищо не знае. Хулиганът разбра почти веднага, че има работа с ченге. Но това ченге бе по-лошо от гангстер, способно на всички видове гадости, за да му изкопчи признания. За да го заблуди, изписка, че ако някой знае нещо за тази статуетка, това е синът на археолога, онзи розов задник Давид.

Непознатият го притисна още по-силно към шиповете. Кастрака се загърчи, но с първично упорство продължи да лъже. Силен тласък го залюля като кукла и блъсна главата му в решетката. От лицето на момчето шурна кръв. В следващия миг почувства остри зъби в устните си. Светът пред очите му се завъртя. Живият скелет го отдръпна рязко и го стовари на земята. Облиза се. Устните му блестяха на лунната светлина. Носеше металносива шапка и Кастрака позна агента, който арестува брат му Родолфо.

— Говори, плазмодий! — изсъска вампирът и го разтърси отново. — Или искаш да те одера?

Кастрака заклати отрицателно глава, сякаш умираше от страх, а вътрешно псуваше ченгето на майка. Онзи му заповяда да открие Давид и да узнае скривалището на статуетката. Нехранимайкото обеща. Знаеше как да постигне това. Но за работата трябват пари, заяви той нахално. За миг се уплаши, че изродът насреща му ще го изпепели с очи. Вместо това усети как му напъха банкнота в устата с вмирисаните си на тютюн пръсти.

— Три дни! — изсъска мъртвешката муцуна.

Той го захвърли като дрипа върху купчината с боклуци и изчезна в нощта.

* * *

Кастрака извади банкнотата от устата си, огледа я и пъхна петдесетолевката в джинсите си. Смрадта на гниещата смет му се стори непоносима. Той стана и се отърси от мазните хартии. Въпреки кратката си кариера на уличник Кастрака разполагаше с богат житейски опит. С майка курва и баща убиец не можеше да бъде иначе. Детството му премина между затвора, в който ходеха на свиждане на дъртия, и малките шибани градчета, където въдворяваха Мара, за да я превъзпитават. Още от малък той научи три неща: първо, че управляващите заслужават тесла във врата, второ — на никого да не разчита и трето — падне ли ти, дръж! Диктаторският режим преследваше проституцията като социална болест и третираше всеки опит за свободен комерс като углавно престъпление. После вятърът на промените духна и точно когато старият излезе за пореден път от затвора, режимът взе, че се сгромоляса. Семейство Качамакови успя най-после да се завърне в родния си град. Мара подхвана с пълна пара старата си професия на пристанището. Дъртият крадеше оттук-оттам, бъхтеше жена си, както подобава, и й прибираше парите. По същото време от лудницата излезе Родолфо Кач, доведен брат на Кастрака, и старият Качамаков го взе да живее при тях. Кач бързо стана кумир за малкия, с когото не се бяха виждали от години, но се помнеха с добри чувства. Дъртият ходеше да краде с един голям кухненски нож в джоба. Беше се превърнал в същинска напаст, истински пладнешки хайдук по пътищата. Излизаше по магистралата за София и нападаше колите, които имаха глупостта да спрат. Правеше се, че му е прилошало, и ги обираше с кинжала. Кач пък захвана трафик с антични предмети! И тримата печелеха добре. Когато дъртият го нямаше, а той отсъстваше с дни по задачи, Кач се пренасяше на широкото легло в спалнята на Мара. Първият път тя му спретна ужасна сцена, че си има мъж и че няма намерение да ляга с доведеника си, дори и да й плаща в брой. Кач обаче я преби от бой и я изнасили по възможно най-гадния начин, така че няколко дни тя остана да лежи подута в кревата. Когато Дъртия се върна, Мара се оплака, но мъжът й взе страната на сина си. Двамата се напиха като скотове и я опънаха по ред на номерата, като й приложиха всички бойни салтанати. „Ще ковлади, майка й тъпа!“ — ревеше възмутено старият. Оставиха я да лежи несвястна и се развилняха, че няма на кого да си го изкарат. Тогава Кач довлече Кастрака. Напиха момчето и го хвърлиха върху майка му, „да се учи от малък“. Кастрака не знаеше чие е голото дупе в кревата. През къщата ежедневно минаваха какви ли не уличници и момчето опъна дебелия задник под чаршафа, докато брат му и баща му държаха „старата кобила“ да не рита. От този миг нататък Кастрака се издигна в очите на двамата бандити като „с’ебал майката“. Не след дълго обаче ченгетата спипаха дъртия и го претрепаха в Старата централа. Кач обвини Мара, че е изпортила баща му и я заплаши, че ще й отреже главата. Но проститутката, на която бе писнал домашния терор, се оплака в полицията. Със заповед на прокурора затвориха Кач обратно в лудницата. Кастрака никога не прости на Мара, че така се разправи с неговите идоли. Той не я възприемаше като майка. За него тя си беше курва, а курвите, както всички знаят, трябва да вдигат краката, да носят пари и да си затварят човката.

Кастрака запали цигара и прокара език по сцепената си устна. Това гнусно ченге му изкара ума. Ще го смуче, гадният му педал! Трябваше да извести Родолфо за този катил. За целта трябваше да се завлече до лудницата и да действа според указанията на брат си в бележката. Той потръпна при спомена за психиатричната клиника и за онази гадна Зумпалова, в чиито лапи попадна веднъж. Трябваше извънредно много да внимава, за да не се озове зад високите стени на този затвор. А на главата му висеше и скелетообразният вампир. Разполагаше с три дни.

Кастрака отключи вратата на къщата и като хвърли бърз поглед зад гърба си, потъна в мрачния вмирисан на манджи и пране коридор.