Александър Градинаров
Архетип (20) (Другият ключ за Да Винчи код)

19
Дяволската богородица

Нощната гонитба из запустелия кораб мотивира Давид за нови подвизи. Сега той знаеше със сигурност, че всичко се върти около проклетата статуетка. Кастрака и брат му бяха до гуша в тази игра. Мъртвешката маска, която душеше прясната следа, оставена от родителите му, също доказваше, че върви към целта. Прекалено много неща му се въртяха в главата. Трябваше да ги елиминира едно по едно. Реши да разчисти първо сметки с Ракията, който го преследваше непрекъснато, гонеше го от училище, заплашваше го с изключване.

Учебните занятия за деня бяха приключили. Давид се измъкна през тоалетните и се плъзна покрай стената към задния двор. Свечеряваше се. Откъм кенефите смърдеше на умрели лебеди. Фанфарите на Ракията кънтяха зад прозорците на музикалната зала. Момчето стигна до акациите и се покатери върху камара с тухли до оградата. През прозорците се виждаха лъскавите фанфари. Ученическият оркестър репетираше и чорлавият перчем на Ракията се вееше в такт с диригентската му палка. Натегачите от духовата музика дуеха бузи. Дори да им пъхнеха мундщук в задника, пак щяха да възпроизведат звук. Давид се запита дали са верни гадостите, които разправяха за Ракията. Струваше му се невероятно да му правят „свирки“ за една шестица. Момчето се вторачи в зачервената, лъснала от пот глава на учителя. Изпитваше омраза към този охлюв. Беше го обиждал пред съучениците му, беше го заплашвал, беше осквернявал паметта на родителите му. Сега ще плати за това.

Той избра няколко едри парчета тухли и ги подреди като гранати. Фанфарите гърмяха маршова музика. Ракията въртеше палка, с притворени очи, сякаш дирижираше националната филхармония. Давид вдигна първата тухла, но нагъл глас го спря:

— Розов! Ела тука!

Дрезгавият тембър на Кастрака го стресна. Внезапната му поява иззад боклукчийските кофи го накара да настръхне. Задният двор служеше за уреждане на сметки. Кастрака искаше да довърши онзиденшния сблъсък. Давид стисна зъби, скочи от камарата и тръгна към него с тухла в ръка. Спря на крачка от жилавия като камшик хулиган.

— Ако се завираш, където не трябва, ще те очистят! — каза Кастрака.

Давид му отвърна, че ако иска, могат да свършат веднага. Но Кастрака му предложи да разкара първо тази тухла, ако ще разговарят. Тухлата описа дъга и се вряза в един от прозорците. Оглушителен трясък накара фанфарите да млъкнат. Отвътре долетяха викове. Главата на Ракията се замята уплашено. Давид запрати снарядите си един след друг. Изпитваше радост. Сякаш родителите му го наблюдаваха от своето небе и го окуражаваха. Преди да ги спипат, Кастрака го повлече назад в мрака.

Двамата прескочиха стената на училището, прекосиха тичешком крайбрежната улица и се метнаха през перилата на кея. Бодливите храсти ги скриха. В ниското се виеше железопътна линия, зад която се простираше занемарен, обрасъл с бурени парк. Кастрака се запъти натам. Когато достигнаха железничарската баня, той направи знак на Давид да си затваря устата.

Железничарската баня се ползваше от жените на железничарите. Там се къпеха ватманки, шафнерки и моряшки жени, чиито семейства вегетираха в коптори около пристанището. Там ходеха сервитьорки от плаващите ресторанти по реката и проститутки, които заработваха по пристанището. Давид знаеше, че зевзеците от квартала скиват голите мадами в банята. Той разбра какво се кани да прави Кастрака и изпита страх.

Моряшките жени бяха яки були, които ругаеха като шлепчии. Курвите циганки носеха сгъваеми ножове в чорапите си. Те изскачаха от банята с още мокри коси, със зачервени бузи и лъскави черни очи. Надигаха бири пред входа, кикотеха се и се тупаха по гърба. Веднъж сгащиха двама скивачи и им жулнаха патките с големите ютии от гладачното. Хубавиците получиха по пет години за този линч, но керестетата на двамата юнаци се превърнаха в хербаризирани мушката.

Момчетата притичаха до задната страна на сградата. До сервизната врата капакът на отдушника бе отворен, за да излиза парата. Отвътре долитаха женски кикот и плисък на вода. Давид се чувстваше скован, но за нищо на света не би го признал. Кастрака зяпаше през процепа и сипеше закани по повод на голите красавици в банята.

Той дръпна Давид към отдушника, за да му покаже, но момчето блъсна ръката му. Не понасяше да го докосват. Обливаха го топли и студени вълни. Кастрака стоеше до димящия отдушник и се кискаше. Като насън Давид залепи лице в пролуката, през която парата го облиза с влажния си топъл език. Миризма на сапун и на женска плът го удари в носа. Сцената, която видя, го порази и завладя.

Кофообразни лампиони приглушено осветяваха сводестото помещение на банята. В дъното овален басейн кипеше от тела. Отвсякъде шуртеше вода. Парата изригваше на гигантски кълба и разстилаше прозрачна пелена върху лениво шаваща женска плът.

Имаше ги всякакви. Дебели, хърбести, космати, с вулви като вулкани и лъскави като тъпани задници. Кискаха се похотливо и се обливаха с очукани месингови тасове. Други се въргаляха до курните, доволни от горещината, а телячките им сваляха кирта с огромни настръхнали кесии, с които можеха да се щавят крокодили.

Кастрака се отдели от прозореца, отиде в дъното на двора и откачи от една ръждива кука навит на руло пожарен шланг. Метна го през рамо и направи на Давид знак да го последва. Доближиха металната врата. Кастрака я отключи с впечатляваща бързина със сплескан върху релсите гвоздей. Давид нямаше идея какво ще прави хулиганът, но отново изпита страх.

— Внимавай! — предупреди го Кастрака. — Дръж маркуча здраво и тичай след мен! И се пази от мъжката телячка — като бясна свиня е!

Давид не разбираше.

— Чуваш ли, розов? Внимавай! Пипнат ли те, ще ти спукат задника!

Кастрака отвори широко вратата и двамата нахлуха в преддверието на банята. Стръмна стълба водеше надолу. Вдясно имаше мивка, върху чийто кран Кастрака завъртя шланга. Той отвори до край водата и се засили надолу, като развиваше дебелия маркуч по стъпалата. В подножието на стълбата изключи шалтера на главния прекъсвач и отвори с шут вратата на банята. От мрака изригнаха гневни крясъци и пара.

Горещината ги блъсна като вълна, в която се гмурнаха. В ръката на Кастрака блесна прожектор и двете момчета се понесоха в безумен стийпълчейз през тъмната баня. Светлинният сноп на прожектора гонеше бягащите жени, а леденият камшик на пожарния шланг шибаше затоплените им задници. Проститутките пищяха като разпрани. Кастрака ревеше като бесен и препускаше към басейна, където навалицата бе най-гъста. Зад него Давид едва успяваше да се държи на крака.

Неочаквано безпощадната водна струя секна. Някой беше затворил крана. Трябваше да се спасяват! Хулиганът хвърли прожектора и хукна обратно към вратата. Давид го последва слепешката. Те блъскаха жените, които се мъчеха да ги докопат в мрака. Един грубиянски глас нареди на тълпата да запречи изхода и в следващия миг лампите светнаха.

Двете момчета летяха право към вратата, когато женските тела се скупчиха отпреде им като жива стена. Една страшна жена размахваше края на шланга като боен камшик и настъпваше срещу тях. Имаше сбръчкано лице на морски вълк и малки розови гърди на коза. Надолу я опасваше парче мърляв чаршаф, под което стърчаха криви, космати крака. Телячката замахна с куплунга на шланга, за да им размаже главите, но Кастрака й шибна един в зъбите и се гмурна в тълпата. Жените се струпаха отгоре им в някакво голо ръгби меле. Давид заби глава в нечий корем, но го спънаха и го повалиха на земята. В тайфуна от дупета, гърди и разярени лица той видя Кастрака да изчезва през отворената врата. Изкрещя му да не го изоставя и зарита отчаяно, но разярените жени започнаха да го давят в горещата вода на една от курните. Дрехите затрудняваха движенията му, но момчето риташе и хапеше с всичка сила. Тогава Кастрака се върна въоръжен с една червена противопожарна лопата и като удряше напосоки в тълпата, успя да го измъкне полуудавен навън.

* * *

— Това се казва бойно кръщене, а! — рече запъхтяно Кастрака, когато се отдалечиха на безопасно разстояние от банята. — Без малко да те удавят като коте!

Двамата тичаха по брега на Дунава. От реката духаше леден вятър, но не изпитваха студ. Давид мълча известно време, докато изравни дишането си.

— Каква е тая мъжка телячка? — попита той.

— Хермафродитът ли? Друг път ще ти обясня. Ела, ще се изсушим в Старата централа.

Старата централа представляваше полуразрушена запустяла сграда, кацнала на стръмния бряг на Дунава. Преминаха през дупка в стената и по изронени каменни стълби се вмъкнаха в огнярното. Проникнаха в ниско, голо, покрито с изгнили дървени скари помещение. От зацапаните с паяжини отверстия до потона проникваше мътна лунна светлина. Давид забеляза огромни бетонни резервоари, пълни с черна, зловещо пробляскваща вода. Миришеше на застояло, на мухъл, на изпражнения.

— Внимавай да не си строшиш крака в някоя дупка! — предупреди го Кастрака.

Той очевидно познаваше мястото, защото бързо се придвижи в тъмното. Драсна клечка кибрит и запали огън от приготвени съчки на земята.

— Как ти се струва, а? — попита нафукано Кастрака. Давид се приближи до разгарящите се пламъци и протегна ръце, за да се стопли. Очите на Кастрака светеха като на котка.

— Не си страхливо копеле — подхвърли той.

— Страх ме беше — призна Давид.

— Ако ме слушаш, ще те посветя!

Давид му отвърна, че само баща му, археологът, знае как се посвещава в рицарство, а Кастрака е просто един неграмотен самозванец и толкова. Но хулиганът му каза да не се дуе и му разказа как подслушал разговор между Иван Наумов и Родолфо Кач. Археологът обяснил на брат му, че всичко зависело от Двуполовия Архетип.

— Двамата седяха точно тук, копеле. Баща ти каза на брат ми тайните думи и аз ги чух! Разбра ли, тъпчо?

— Архетип — повтори машинално Давид. Това беше името на статуетката! Ребис означаваше Двуполов Архетип. И той се запита дали преди не беше чувал тази дума.

Кастрака се настани до огъня върху отвратително мърляв и раздран дюшек. Давид оглеждаше помещението. Той забеляза върху метален шкаф странна фигура. Тя хвърляше назъбена сянка нагоре по тавана.

— Какво е това? — посочи той към сянката.

— Дяволската Богородица! — обясни глухо Кастрака. — Баща ми я извадил от Дунава.

— Стига бе!

— Копеле, внимавай! — изсъска злобно гаменът. — Намираш се в гробницата на баща ми!

Кастрака се надигна от мръсната си постеля и се надвеси над момчето. Зъбите на Давид тракаха прекалено силно, за да му опонира.

— Тук го спипали ченгетата — озъби се хулиганът. — Предала го една курва, разбра ли? Сгащили го през нощта. Вън бил адски студ. Той спял като мечка. Ченгетата го пребили. Извикаха ни посред нощ да идентифицираме трупа.

— Но защо? — промълви ужасен Давид.

— Изтръгнаха ме от кревата, откараха ме с джип като някакъв престъпник. Разбрах веднага, че с дъртия е свършено. Разбираш ли, розов, без да ми го казват, вече знаех, че е гушнал чемшира.

И той му разказа как прожектори осветявали Старата централа като замъка на Мики Маус. Ченгетата празнували смъртта на бандита. И той видял един подпухнал дядо Мраз да лежи в снега. Гол, оплескан с кръв! Били превърнали баща му в кървава пихтия. Баща ми, розов. Стария!…

Кастрака сподави нещо като ридание и Давид го попита защо са убили баща му.

— Старият беше бандит, розов… — отвърна сухо хулиганът. — Така си вадеше хляба, като ограбваше хората!

Понеже Давид мълчеше, онзи го попита:

— Разбра ли сега защо те доведох тука?

Изведнъж Кастрака скочи, прекоси стаята и свали Дяволската Богородица от шкафа. Домъкна я бързо и я постави с лице към огъня. Давид едва не извика от учудване. Защото това не беше никаква Богородица, а неголяма антична статуя с полуизличена плешива отпред глава. На тила косите й се виеха като змии. Надолу, под диплите на пеплоса, се различаваха гърди на жена, но статуята беше прекалено пострадала от времето. Въпреки това от нея се излъчваше нещо отблъскващо и по кожата на Давид пролазиха тръпки.

— Застани на колене и повтаряй след мен! — заповяда Кастрака. — Дева Марийо, ти майко на Дявола… Какво чакаш?

— Тя не е дева! Това е Горгона Медуза!

— Затваряй си тъпата уста!

Той измъкна голям ръждив нож изпод дюшека и го протегна над пламъците.

— Дяволородицо, майко на уроди, помогни ни да се сбъднат най-черните ни помисли! Повтаряй, мърда, или ще ти го втъкна!

— Дяволородицо, ти майко на уроди… помогни ни…

Кастрака издигна бавно ръждивата кама пред лицето си.

— Помогни ни да бъдем безпощадни, по-жестоки от мъже, по-коварни от жени, истински чудовища, жадни за кърви! Закълни се в кръвта на баща ми! — Кастрака целуна ножа.

Давид не можеше да скрие учудването си, че онзи наистина го направи.

— Тяхната цел е да ни унищожат! — хриптеше Кастрака. — Те убиха баща ми и затвориха брат ми в лудница! Твоите родители са мъртви!

И той добави, че кръвта крещи разплата!

Помещението се затопляше с удивителна бързина. Цепениците пращяха, огънят бучеше. Кастрака сложи очукан чайник върху почерняла скара. После се съблече и простря дрехите си да съхнат наоколо. Давид го последва с неохота. Не му харесваше начинът, по който Кастрака го оглеждаше.

— Чакат те изпитания — подхвърли той. — Няма да те посветя, докато не разбера, че си мъжкар, а не розов задник. Трябва да го докажеш!

И той му зашепна, че трябва да се обезчести час по-скоро, за да стане истински мъж. Колкото по-бързо, толкова по-добре! Давид го запита дали като се обезчести, няма да стане като всички останали, но Кастрака не го разбра.

— Има две неща, които трябва да извършим, за да бъде необратима промяната! Запомни това!

Той гледаше пред себе си и очите му отразяваха пламъците на огъня.

— Две неща иска изрода! — натърти той. — Да смесим мъжка и женска кръв в източника! Две неща, запомни го!