Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shecherezade Machine, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

5-а. Събития в Сент Омер

В Сент Омер се случиха неколцина свидетели през онзи злочест ден, когато хората на графа влязоха в града на коне, за да съберат рентата или да вземат заложници. Войниците първо отидоха при кмета, като вдигаха голям шум с копията и сабите си, и изслушаха мълчаливо онези обяснения, които вече им бяха известни: че поради сушата предишната зима, а също и поради почти непрестанните битки, при които нивите бяха изпотъпкани, а реколтата — унищожена, няма пари за хазната на графа.

Бяха очаквали това, нали, такъв бе отговорът на града трета поредна година. На хората на графа им бе наредено как да постъпят. Тръгнаха от врата на врата и извикваха навън обитателите. Събраха всички жители, старите и болните ведно с невръстните, и отбраха две дузини, които да вземат за заложници — „ти, ти и ти, преминете от тази страна“, след това ги ескортираха до замъка на графа. Никой от тази група не се съмняваше каква ще бъде съдбата му. Знаеха, че не са поканени на празненство в горните салони на замъка, където есенните пирове вече бяха започнали, италианският оркестър настройваше инструментите си в залата, а от цяла Франция прииждаха гости.

 

 

— Влизайте там, свине такива!

Войниците подкараха заложниците към килиите под замъка, където тъмничарите с тояги в ръце очакваха да ги приемат.

Мястото, отредено за двете дузини граждани, бе блокът от килии, който оформяше най-задната част на подземието в замъка. Някои очевидци казваха, че плъховете, които препускали по пода на тези килии, били големи колкото териери. Други твърдяха, че специално ги отглеждали заради свирепостта им. Килиите — студени, влажни, нездравословни, независимо от времето навън, бяха иззидани от варовикови каменни блокове, докарани от близката кариера в Сен Куентин в подножието на Сентрал Мастиф. Каменните блокове не бяха споени с хоросан, но тъй като всеки тежеше почти тон, това бе напълно достатъчно, за да попречи на изнурените затворници да избягат.

 

 

Малко след като всичко това се случи, един човек от народа приближи на кон замъка. Той бе Мартен Прюдом, млад мъж на двайсет и шест години, който наскоро се бе дипломирал като юрист в парижката Сорбона. Беше се върнал, за да представлява съгражданите си при споровете им с графа. Мартен бе недъгав. Нещастният случай стана по време на последната му година като студент в Париж. Бе излязъл на пикник с приятели в Тюйлери. Връхлетя внезапна буря. Всички се подслониха под дърветата. Единствено лошият късмет на Мартен бе причината той да бъде ударен от гръм.

 

 

Изпадна в безсъзнание. Отпърво по тялото му не се виждаха никакви рани. Ала когато дойде на себе си, не чувстваше лявата си ръка и десния си крак. Макар неколцина лекари от университета да го прегледаха в знак на професионална съпричастност, те не откриха нищо нередно. Помолиха се Бог да го изцели, макар да нямаха причини да вярват, че ще го стори.

 

 

Мартен Прюдом бе приятен на вид младеж с високо бяло чело и черна къдрава коса, която се спускаше около откритото му и искрено лице. Преди нещастния случай бе висок над метър и осемдесет, но след него се налагаше да върви превит почти на две, с прекадено изразено потътряне.

Пазачите съобщиха на графа за пристигането му и той им каза да го въведат.

Много истории се разказват за граф Пол дьо Сент Омер. Той бе представител на онази демонична порода, която бе наводнила Франция през годините на почти непрекъснати войни и печал. Тогава на трона бе крал Луи-Фердинанд, който се удържаше на него единствено благодарение на мълчаливото съгласие на могъщите си васали. А те, от своя страна, вършеха онова, което си искаха. Феодализмът все още надделяваше над принципа на кралската власт и Луи-Фердинанд трябваше да отдава онова, което не можеше да завладее. Тъкмо по време на неговото управление на благородниците от Северна Франция бе дадено правото да разграбват селските райони на Южна Франция, съобразно заповедта на папата да се изкоренят изцяло прокълнатите катари. Те се заеха на драго сърце с това и войните между северняци и южняци се водеха с необикновена свирепост.

Резултатът от всичко това бе унищожението на наследствените феодали от Прованс. Дори само споменаването на името Лангедок бе равносилно на държавна измяна. Мястото на старите бе заето от нови господари. По-големите късметлии сред еретиците намериха края си в битка със сабя и копие; по-несретните бяха изгорени на клади в едно от църковните съдилища.

Пол дьо Сент Омер не бе от най-жестоките сред това племе, но бе един от най-непреклонните. Известен нашир и надлъж като велик воин, той бе спечелил признанието си по време на кръстоносните походи до Йерусалим, а след това — и в сражения с турците на гръцките острови. Живееше заради едната битка и нищо не го вбесяваше повече от настоящата необходимост да преживява от именията си, докато крал Луи-Фердинанд си играеше на дипломация в Италия и Испания в опит да оформи съюз, който да му помогне да прогони англичаните от Аквитания. Ето, такива бяха за момента условията на мира във Франция и благородници като Сент Омер бяха изнервени и зле настроени, ощетени от всекидневната си порция пролята кръв, която би успокоила духа им. Турнирите и състезанията донякъде помагаха, но тези празненства струваха скъпо и се случваха само сегиз-тогиз — по празниците на великите светни. През останалото време нямаше кой знае какво за правене.

Говореше се, че графът имал в имението си частно бойно поле, където канел хора да се бият с него. Знаеше се, че е майстор на някои дяволски номера, усвоени на Изток. Облечен само с леки дрехи, без сабя, дори без нож, Сент Омер можеше да се изправи срещу най-едрия и най-силния мъж и да го превърне в разкашкано месо. Тъй коварно удряше с крак или с ръка, че никой не можеше да му се опре. Говореше се, че бил научил тези хватки от роднина на Марко Поло, който довел със себе си някакъв човек от Китай, за да преподава изкуството да се биеш без оръжие, тъй популярно на Изток. Китаецът бе умрял, преди да предаде уменията си на новото поколение франки. Ала Сент Омер се бе научил, и при това добре се бе научил.

Мартен Прюдом има възможността да разбере това още същата сутрин. Отведоха го в задната част на сградата. Там имаше голям, отделен с ограда периметър. Имаше и редове от седалки, на които се настаняваха благородниците и техните дами в очакване на празненствата.

Графът стоеше на бойния ринг. До него беше едър, силен, мускулест мъж, гол до кръста. Имаше физиката на гигант; отлично развит гръден кош и мускули на ръцете, торс на герой. Беше с малка, добре подстригана брадичка. Дрехите му бяха парцаливи и не особено чисти. Мартен го позна. Беше Жак, ковачът от близкото селце Пти-Монтобан.

— А сега ме чуй добре — казваше граф Пол. — Ще обясня още веднъж за какво става дума. Аз и ти ще се бием на този ринг.

— Умолявам ви, сир, да ме освободите от това единоборство — рече Жак.

Въпреки силата, която излъчваше тялото му, у него имаше нещо жалко. Беше уплашен и имаше достатъчно основание за това, след като репутацията на графа за подобен вид състезания беше толкова страховита. Местните хора го наричаха „Дявола“ и също имаха достатъчно основания. Сент Омер бе прочут с нечовешкото си поведение. Бойните му умения бяха известни в цяла Европа.

— По дяволите, човече — рече графът. — Ти си популярен в околностите с бойните си качества. Казват, че си спечелил местния турнир по борба в Пти-Монтобан на миналия празник на Сен Дени. Защо не искаш да опиташ някоя и друга хватка и с мен?

— Неподобаващо е, сир — рече ковачът. — Аз съм обикновен човек, а вие сте благородник. За мен е равносилно на смърт само да ви докосна.

— Нали вече ти обясних! — възкликна графът. — Аз те каня на това състезание. Все едно че се надпреварваме в стрелба с лък или в някакъв друг спорт. Ще се борим — аз и ти — само с голи ръце и крака. Ако ме победиш, ще наредя да ти дадат пет сребърни ливри. Това е повече, отколкото би спечелил, ако подковаваш коне цяла година, нали тъй?

— Повече, отколкото бих спечелил за две години, господарю. Но за какво ще са ми, щом няма да мога да ги похарча?

— И защо няма да можеш да ги похарчиш?

— Защото ще ме убиете, сир, извинете, сир.

— Не, Жак, точно това се опитвах да ти обясня. Нашето състезание е за забавление. Ти и аз ще се състезаваме с голи ръце, без всякакви оръжия. Ако спечелиш един рунд срещу мен, ако нанесеш един пронизващ удар, ще те обявя за победител. Какво толкова страшно има?

— Боя се, че ще ме убиете, сир — изропта тихо ковачът.

Ала докато говореше, вече вземаше мярката на графа, подготвяше се за схватката, която, вече бе разбрал, беше неизбежна.

— Стига приказки! — рече Сент Омер. — Да се захващаме.

Отначало граф Сент Омер не изглеждаше да е труден съперник. Тежеше на половината на ковача. Когато бе вече гол до кръста на хладния есенен въздух, можеше да се забележи колко фино и леко бе уравновесен, как се движеше напред-назад като голяма котка. Тялото му бе набито и не надхвърляше средния ръст. Но се плъзгаше така, сякаш краката му не докосваха земята. Хубавата руса коса на графа, който бе започнал вече да оплешивява на темето, се вееше около лицето му като ореол. Приличаше на ангел. Ала всички знаеха, че душата му е оцветена в катраненочерен цвят.

Двамата мъже излязоха на ринга. Сред насъбралите се благородници се разнесе шушукане, предизвикано от любопитството им. Всички бяха чували за необичайните методи на борба на графа. Турнирната битка без оръжие изглеждаше абсолютно шантава идея, но бяха заинтригувани да видят как ще я проведе. Сред зрителите беше и една прословута личност — сър Джон Чандъс от Англия. Той бе прочут нашир и надлъж като съвършения рицар, що се отнася до понятия като чест и справедливост. Сър Джон бе участвал в безброй сражения, в неизброими сблъсъци. Беше много висок, слаб старец, ала имаше изправена стойка като на юноша. Продълговатото му мършаво лице с увиснали мустаци бе добре известно от портрети и миниатюри. Сега се намираше във Франция да подпише мирния договор между краля на Англия Хенри и Луи-Фердинанд, краля на Франция. Никой не очакваше този мир да продължи дълго, защото Луи бе решен да си върне Аквитания, а английските благородници бяха не по-малко решени да я запазят.

Графът повика сър Джон Чандъс, съобщи му предложенията си и повтори обещанията си. Сър Джон го изслуша, смля чутото и се обърна към Жак, ковача:

— Разбираш ли какво ти казва графът?

Ковачът кимна, погледът му се стрелна към групата селяни, които стояха до конюшните и надничаха насам; искаше му се да се изгуби всред тях.

Сър Джон Чандъс имаше легендарна репутация за справедливостта си, ала никога не бе твърдял, че го вълнуват чувствата на другите.

— Аз ще се погрижа да се отнесат към теб подобаващо — каза сър Джон. — Няма да пострадаш, дори ако му строшиш врата.

Обърна се към Пол.

— Казвам това, сър, защото не одобрявам благородниците да се омешват с простолюдието, дори и за борба.

Пол сви рамене.

— Като отивам на лов, яздя кон, макар той да не е равен с мен. По същия начин използвам селянина да се упражнявам и да си доставя удоволствие. Неговото обществено положение не ме интересува. И за да стане по-интересно, аз ще се бия само с една ръка. — Обърна се към Жак: — Коя да бъде, лявата или дясната?

— Лявата — отвърна тихо Жак, с надеждата, че Сент Омер е десняк.

— Така да бъде — рече Пол.

Влязоха в оградения кръг. След като Пол кимна, един от херолдите му изсвири с тръбата си. Чуха се одобрителните възгласи на благородниците от трибуната и борбата започна.

От пръв поглед бе ясно, че ковачът е затруднен от манталитета си. Макар да бе истински Херкулес по отношение на тяло и мускулатура, той бе същинско дете, когато работата опреше до решителност и коварство. Той и Пол започнаха да се движат в кръг един около друг. Пол подскачаше на пети, сякаш бе на пружини. Стъпките му не бяха припрени, ала бързо отлепяха петите му от земята. Носеше прилепнали до коленете панталони от материя, която подчертаваше движенията му. Бе облякъл обикновена, но удобно скроена бяла копринена риза. Ковачът бе облечен с мръсносива дълга риза, може би единствената му дреха. Краката му бяха боси, а ноктите им сами по себе си изглеждаха като оръжия.

Още от самото начало стана ясно, че Сент Омер ще трябва да нападне противника си, тъй като ковачът не искаше нищо друго, освен да се махне оттам и да се върне в ковачницата си.

Пол предприе серия от бързи нападателни стъпки, ту влизаше в обсега на ковача, ту излизаше, като междувременно го потупваше леко по главата с отворена длан. Жак отблъскваше ръката му, като да бе досадна муха. Пол наближи отново, пак ту влизаше, ту излизаше от обсега на ковача, след което предприе светкавичен маньовър с крака. Завъртя се и ритна Жак право в гърдите. Ковачът залитна назад, изгуби равновесие и Пол се втурна напред, нанесе залп от енергични удари с една ръка, след което, танцувайки, отново излезе от обсега му. Ковачът изтри кръвта от носа си и, най-сетне раздразнен, пристъпи напред, размахал мускулестите си ръце. Пол го избегна с лекота, завъртя се отново с танцова стъпка, като нанасяше удари и ритници както си поиска. Ковачът се опита да контрира, но винаги закъсняваше с крачка или две. А и равновесието му не бе добро, защото дори зрител, необучен в изкуството на Пол, можеше да види, че тук бе необходима хитрост, а не брутална сила.

Тълпата от благородници викаше и окуражаваше борците, докато траеше битката. Сигурно щяха да организират и залагания, ако не бе извън всякакво съмнение какъв ще е изходът. На всички бе ясно, че ковачът нямаше никакъв шанс. Той дори не бе нанесъл още и един удар. Пол, който бе застанал отпуснат с дясната ръка зад гърба си, подвикна на някого от публиката, без да обръща внимание на Жак. Ковачът съзря в това своята спасителна възможност и замахна да нанесе свиреп удар от горе на долу, който би забил Пол в земята, ако бе попаднал в целта. Пол очевидно бе очаквал точно този миг. Изви се, улови китката на ковача и без да се опитва да парира, пренасочи удара. Ковачът бе извъртян и повален от силата на собственото си засилване. Падна върху лявата си ръка, при което отчетливо се чу как костта изпращя и се счупи.

С това борбата свърши. Пол дори не се бе задъхал. Той даде на скимтящия от болка ковач малка торбичка с медни монети и каза на слугите си да му оправят ръката и да го проводят по пътя му.

След битката пред Пол бе извикан да се яви Мартен.

— Значи ти си новият адвокат на селото, а, Мартен? Селският живот не ти бе достатъчен. А трябваше да се домогваш до буржоата. И сега си се върнал, натъпкан със знания от книгите, като пълнен печен петел, готов да ми съобщиш какви са ми правата.

— Не, сир, нищо подобно — отвърна Мартен. — Ала още от древността съществуват определени права, които господарите на Сент Омер винаги са давали на селяните от Омер.

— И ти смяташ да ги получиш от мен, така ли, селяко?

— Сир, очевидно е, че не разполагам със сила, която би могла да го стори. Аз съм изцяло във ваши ръце. Това е законът на страната и така трябва да се процедира в момента.

— Да, добре, това е много хубав закон. Нима искаш нещо по-различно?

— Можете да ме сплашите, сир — отвърна Мартен. — Не смея да кажа какво чувствам, тъй като се страхувам от вашето отмъщение.

— Поставяш ме в интересно положение — заяви Пол. — Държа да се разбера с теб като мъж с мъж, защото изобщо не се съмнявам, че мога да те надхитря и това ще се дължи единствено на силата на характера ми. Но моят дълг към съществувалото векове име Сент Омер ме кара да изисквам да бъде проявено уважение към онзи, който го представлява. Е, добре, няма да ти причиня зло — рече небрежно Пол. — Говори каквото си щеш.

— Сир, въпреки казаното от вас, аз все още не смея да заговоря.

— По дяволите, говори каквото мислиш, иначе лошо ти се пише. Какво искаш?

— Помощ за селяните, сир.

— За тези кучета-еретици?

— Сир, те приеха правата вяра.

— Под заплахата на оръжията и нищо повече!

— Сир, причините не са от значение. Факт е, че изпълняват задълженията си към църквата. Ако в това може да се намери някаква простъпка, нека я открият духовниците.

— Ха, духовниците! Ако ние, благородниците, не сме тук да ви защитим от църквата, щяхте наистина да сте в незавидно положение.

— Да, сир, но…

— По физиономията ти съдя, че не си съгласен с мен, така ли? Изрази го с думи, господинчо!

— Сир, както казахте, вие сте нашият закрилник. Ала въпреки това се опитвате да съберете от нас пари, каквито ние нямаме. И ни заплашвате да отнемете селскостопанския инвентар и семената, които са ни необходими за сеитбата догодина.

— Това е мое право. Простих ви дълговете за миналите две години, но няма да ви ги простя за трета.

Двамата стояха в малкия кабинет на графа и се гледаха в очите. Тогава Мартен се сети, че в крайна сметка бе адвокат. Би трябвало да разполага с някакви доводи. А най-важно сега бе да постигне облекчение за селото. Трябваше да предложи нещо на Пол. Но какво?

— Сир, няма да бъде недостойно за вашето велико име да ни дадете още една година данъчни облекчения.

— Няма да бъде недостойно, но няма и да ми донесе нищо.

— Ако ние умрем от глад…

— Тогава ще докарам други селяни отнякъде. Има достатъчно безимотни, които са готови на всякаква работа, само за да могат да сложат залък в уста.

Мартен се замисли. Казаното от графа бе напълно вярно. Размирните времена бяха донесли всеобща мизерия във Франция. През онези дни по пътищата се влачеха какви ли не хора с какъв ли не произход. Те биха посрещнали с радост всяка възможност да се подсигурят.

И все пак бе дяволски несправедливо! Мартен знаеше, че изражението на лицето му казваше всичко. Той и Пол стояха вторачени един в другиго. Мартен чувстваше, че на Пол му се искаше да го удари, да го размаже като червей. А графът можеше да го стори с лекота. Какво би го възпряло? Кралското правосъдие не се разпростираше толкова на юг. Не и в тези времена.

И въпреки това Мартен се чу как изговаря:

— Ако крал Луи знаеше как се отнасяте с нас…

Мартен забеляза, че лицето на графа почервеня от гняв. Графът сметна, че му е нанесена обида и благоразумието му бе на път да отлети.

Ала той се овладя и рече:

— Ти, куче… Трябва да те ударя и това би ми донесло удоволствие. Как бих желал да можеш да се изправиш срещу мен с юмруци! Ще ми достави такава радост да те тресна о земята и да строша навирения ти врат. Може би с една ръка и с един крак, вързани зад гърба ми… Но не, няма да постъпя така. Ще го забравя, господин адвокат, за което можеш да благодариш на щастливата си звезда. Но глобата, наложена на селото, си остава.

Мартен разсъждаваше трескаво. Съдбата на населението беше в ръцете му. Собствената му майка живееше в Сент Омер. Момичето, за което бе сгоден преди нещастния случай, живееше също там. След инцидента той бе отменил сватбата. Но тя, изглежда, още го харесваше. Може би бе възможно все още да се случи нещо. Ала ако родителите й се разоряха… Целият му живот зависеше от това да намери някакъв способ да възпре ръката на графа. Мисли, глупава главо, крещеше си той наум.

— Сир — обърна се към графа, — няма ли някакъв начин да ви склоня да въздадете милост над селяните?

— Как би могъл да ме склониш, мошенико? Как е възможно негодник като теб да намери начин да възпре ръката ми?

Мартен мислеше настървено. Хайде, мозъче, свърши си работата! Хрумна му отчаяна идея.

— Сир, бих ли могъл да ви предложа нещо, което би ви заинтересувало?

— И какво може да е то?

— Вие много силно желаете да проверите бойните си умения срещу някого, не е ли така?

— Разбира се, че е така, казвал съм го достатъчно често. Е, и какво?

— Ами ако ви намеря такъв човек и ви го доведа тук?

— Защо смяташ, че можеш да намериш такъв мъж?

— Чувал съм за такъв от града Екс, там имало подобен шампион. Той е майсторът на борбата в Екс. Казват, че се е учил на Изток, досущ като вас, сир. Прочут е с това, че е шампион в борбата без оръжие, дори без кама или тояга.

— А аз защо не съм чувал за него?

— Защото той се е завърнал наскоро от Изток. Един мой приятел, адвокат от Екс, ми съобщи за него. Тъкмо идвах насам да ви съобщя за това, когато вашите хора ме арестуваха.

— А как се нарича този мъж?

— Не му знам името, сир. Но знам къде може да бъде открит. Мислех си да ида при него като ваш пратеник и да му съобщя, че граф Сент Омер с най-голямо удоволствие ще се бие с него, че ще му платите пътните за това и ще му предложите вашето гостоприемство.

— Добре тогава, но след като вече узнах за това, защо да не му проводя сам пратеник?

— Едва ли — отвърна колебливо Мартен. — Вашата чест няма да ви позволи да го сторите.

— Хм, да, така си е. Мисля, че сведението си е твое и трябва да имаш възможността да спечелиш от него.

— Но има и още нещо, сир: той може би ще бъде по-отзивчив към моето предложение, отколкото към вашето. Защото се говори, че е човек от народа, а не е благородник, тъй че би могъл да даде по-благосклонен отговор, ако аз го помоля от ваше име.

— Така да бъде. Тръгвай към този приятел начаса. Ако ми го доведеш, ще отложа плащанията на рентите за още една година.

— Слушам, сър. Да му кажа ли, че ще бъде равнопоставена битка?

— Разбира се, защото така и ще бъде. Ще помоля сър Джон Чандъс да уреди условията и да бъде съдия, за да сме сигурни, че всичко ще бъде справедливо. Този приятел няма от какво да се бои. Дори ако е поставен извън закона, аз ще го закрилям и ще го наградя за това, че се е бил с мен. А двубоят ще се води на абсолютно равни начала.

И тъй, сделката бе сключена. Селяните бяха освободени от тъмниците на графа.

Мартен разговаря с Чандъс, преди да потегли.

— Да — каза английският рицар, — аз ще бъда гарант за думата на Сент Омер. Този мъж жадува битката очи в очи повече от всичко. Трябва да му влезем в положението. Той е уникален в Европа с опита си в тези схватки без оръжие. И като такъв, той е като майстор художник, чиито шедьоври никой няма да види. Моят опит се разпростира в сферата на меча. Знам как бих се чувствал, ако нямаше с кого да практикувам фехтовка. За щастие никога няма да се свършат нито възможностите, нито съперниците ми. Почти всеки благородник тук и в Англия се смята за изкусен с меча и обикновено гори от желание да покаже уменията си. Именно затова се налага да установим правила, които да ограничават турнирите, инак поданиците и на двамата крале ще прекарват цялото си време да се убиват един другиго от спортна страст, а не заради завоеванията на краля. Тъй че върви и намери този човек. Аз ще направя така, че Сент Омер да му предложи честна борба.

И тъй, Мартен хвана пътя. Графът дори му зае пъстър, кафяво-сив кон, който можеше да поддържа добър ход.

— Намери ми майстор — рече той. — Ще пусна половината от съселяните ти. Ако той ме победи, ще пусна всичките. Давам ти една седмица. Ако не се върнеш дотогава, ще ги екзекутирам до един.

Мартен тръгна веднага и язди цял ден. Вечерта се моли в параклиса близо до Екс:

— Направи чудо заради мен!

Докато яздеше вече в града, Мартен се натъкна на печална гледка. Група хора замеряха с камъни едно джудже. Беше високо около метър, облечено в ярки дрехи, наглед — от качествен плат. Може би беше шут на някой местен благородник и се бе лишил случайно от покровителството в двора на господаря си.

— Какво се е случило? — попита Мартен един зрител.

— Добре известно е, че джуджетата са изчадия на дявола — отвърна селянинът и вдигна камък.

Мартен знаеше, че бе възможно да са предизвикани от всякаква дивотия. Може би някой от тях бе сънувал това джудже и в съня му то е отравяло кладенец. Джуджетата винаги биваха заподозирани. Подозираха ги, че са родственици на Малките хора от древните сказания, които още оттогава са демони в очите на хората.

Един от тълпата хвърли камък. Джуджето вдигна ръка и го отклони още докато летеше във въздуха. Тълпата изрева неодобрението си. Как смее да се спасява с магия? Полетяха още камъни. Нито един от тях не достигна до джуджето. Хората се удивиха и се изплашиха. Джуджето съзря шанса си и търти да бяга. Но най-неочаквано се препъна и падна. Тълпата се юрна напред. Следващият полетял камък го тресна по рамото. Джуджето изропта тихо:

— По дяволите, това не може да ме изостави тъкмо сега.

На ако имаше предвид късмета си, така беше, поне временно.

Полетяха още камъни. Джуджето извика на Мартен:

— Помогни ми, отърви ме!

Мартен не знаеше защо се намеси. Нима не му стигаха собствените грижи? Въпреки това, воден от някакъв импулс, който не бе в състояние да проумее, той вдигна гърбушкото на седлото си. И сега вече наистина трябваше да препусне!

Смушка коня и се понесе в галоп. Гражданите ги погнаха. Яздеше както никога дотогава. За късмет графът му бе дал доста приличен кон. А и гърбушкото бе лек като перце. Скоро градът остана далеч зад тях.

По-късно Мартен щеше да сметне, че джуджето бе разчитало на някакво заклинание, което се бе развалило.

След известно време бяха вече далеч от града и Мартен пое ходом. Той и джуджето яздиха доста дълго, подир, което, като забеляза скромна странноприемница край пътя, Мартен спря коня. Той и джуджето слязоха. Мартен завърза коня и отиде до една от масите отвън, седна, а гърбушкото поръча вино и за двама им.

— Е — рече джуджето, след като се чукна с Мартен, — наистина съм ти задължен. Какво мога да направя за теб?

— О, остави това — отвърна Мартен.

— Не — каза джуджето. — Няма да го оставя. Нима няма нищо, което мога да направя за теб?

— Не мисля — рече Мартен.

— Да не би да се опитваш да кажеш, че не се нуждаеш от нищо.

— В никакъв случай! В голяма нужда съм. Но ти, драги ми господине, не можеш да ми помогнеш с нищо.

— Името ми е Людовичи — рече джуджето. — И защо не ми кажеш от какво се нуждаеш, преди да решаваш, че съм безполезен?

— Трябва да намеря някого, който да се бие с граф Сент Омер — отвърна Мартен. — Но е дълго да се обяснят всички обстоятелства.

Людовичи се огледа. Наоколо не се мяркаше никой. Тогава рече:

— Да караме по кратката процедура. Погледни дълбоко в очите ми. Точно така. А сега просто остани неподвижен за миг.

Мина секунда, минаха две. Мартен се почувства много необичайно, а джуджето каза:

— Добре. Разбирам какво е затруднението ти.

— Но как е възможно да знаеш?

— Мога да чета мислите ти.

— Наистина ли? Кой си ти? Какъв си?

— Чуй ме — отвърна джуджето, — тъй като сме само аз и ти и съм ти задължен, няма да се преструвам, че съм едно от обикновените джуджета за градински забавления. Не мога да ти кажа много. Тъй като е извън твоите възможности да го проумееш, трябва да приемеш думите ми на вяра. Аз произхождам от друго място и от друго време.

— Това мога да приема — каза Мартен. — Какво толкова трудно има да се приеме подобна идея!

— Е, какво ще кажеш, ако река, че моят свят дори не е същият като вашия?

— Ако това не е твоят свят — попита Мартен, — какво тогава дириш в него?

— Идваме понякога тук — аз и такива като мене — за да видим как живее останалата част от космоса. Действа ни отрезвяващо. Когато станем прекалено амбициозни, просто проверяваме какво се случва в останалата част от космоса. Не сме открили още фундаменталната природа на нещата, или дали има или няма бог и задгробен живот. Когато ни скимне да го сторим, проверяваме онези, които се вълнуват от подобни въпроси — такива като вас, земните хора. Виждаме докъде могат да отведат подобни търсения. И тъй се задоволяваме с по-малко. Стига ни. Такова е нашето поведение.

— Добре — рече Мартен. — Мога да приема и това. Но как е възможно да ми помогнеш за моя проблем.

— Трябва да намериш боец, нали?

— Така е.

— Нека проверя набързо околността.

Джуджето се върна след няколко минути.

— Е, прегледах централния указател за Екс и околностите и се боя, че няма да откриеш специалист по невъоръжена борба. В този район няма човек, който да отговаря на изискванията.

— И какво мога да направя?

— Когато трябва да се направи нещо, единственият начин е да го направиш ти самият.

— Аз да се бия с графа?

— Разбира се. Това е най-икономичното решение.

— Но аз няма да имам никакъв шанс!

— Ами ако те науча да се биеш с графа?

— Как е възможно? Аз съм недъгав.

— О, това няма значение. Ще изнамеря начин да заобиколим този проблем. Мисля, че придобих ясна представа за графа от мислите ти. Да, мисля, че той ще те приеме за свой съперник. В края на краищата тъкмо ти си този, с когото той иска да се бие.

— Но как бих могъл да му противостоя?

— Той каза, че държи на справедлива битка, нали?

— Да, но какво мога да му противопоставя аз?

— Остави се в ръцете ми. Има някои трудности, но това, че си недъгав, не е сред тях. Не се безпокой, ще те вкараме във форма за борбата.

— Разполагам само със седмица, нали знаеш?

— Не се безпокой, има предостатъчно време за онова, което съм замислил. Или ще замисля, след като поумувам върху него.

Мартен бе наясно, че каквото и да предприеме, нямаше как да компенсира липсата на здрави ръка и крак. И въпреки това, по всичко личеше, че не може да стори нищо друго, освен да продължи с джуджето.

По-късно Людовичи каза, че вече имал идея.

— Ще ти разправя една приказка. Стара легенда. Това е приказка, която моят народ разказва — за господин Мишок, господин Вол и господин Лисугер. Тя трябва да ни подскаже какво да направим.

Едно време Мишокът, Змията и Волът се скарали жестоко и решили да разрешат спора си чрез борба. Бедата била в това, че били толкова различни, та не знаели как да проведат истинско състезание. Изглеждало очевидно, че Волът можел да стъпче Змията, когато си пожелае. А Змията лесно би могла да погълне Мишока. Трябвало да намерят начин да направят борбата по-равностойна.

Затова отишли при Лисицата за съвет. Лисицата имала репутацията на хитруша.

Тя казала:

— Както сте забелязали, вие двамата не сте равностойни на Вола. Работата е проста. Трябва да постигнем равенство между вас.

— Но как? — попитал Волът.

— Ако можем да уголемим Змията до твоите размери, това ще свърши ли работа?

— Мисля, че да — отвърнал Волът.

Лисицата се обърнала към Мишока.

— А ако свием Вола до твоите размери, това ще свърши ли работа?

— Естествено. Но можеш ли да го осъществиш?

— Не, не мога. Ала исках първо да установим принципа. Да предположим, Воле, че ти дадем ново тяло, с което да се биеш срещу Мишока и Змията. Ще го приемеш ли?

— Ако се отнесете справедливо с мен и ми дадете толкова, колкото и на тях, то се знае, че ще приема.

— Добре — рекла Лисицата, — мисля, че стигнахме донякъде. Елате с мен.

И така, те отишли до един стар мъдрец и Лисицата му рекла:

— Тези тримата искат да се бият. Но са твърде различни. Има ли начин да ги направим равностойни?

— Разбира се — отвърнал мъдрецът.

Той ги обиколил и ги превърнал всичките в мухи.

— Ей! — рекли те. — Не бяхме се договорили за това.

На всички им било изключително неприятно да са мухи.

— Чуйте — рекъл мъдрецът, — знам, че не е много красиво, но поне е някаква възможност. Аз ви правя услуга, момчета. Сега можете да се биете. А това все пак е нещо, нали?

— И какво станало? — попита Мартен. — Били ли са се?

— Приказката не ни разказва за това. Мисля, че са имали достатъчно неприятности, да възвърнат първоначалните си форми, та да си губят времето в битки.

— И що за приказка е това? В нея няма никаква поука.

— За света, от който идвам, има.

— А дали все пак са си възвърнали първоначалното състояние след края на битката? Не знаете ли поне дали поне са си го възвърнали?

— Приказката не ни казва нищо по въпроса.

Потърсиха друг изход от проблема. След няколко дни Мартен трябва да се бие с графа. Единият или другият ще умре. Може би дори преди схватката. Той отчаяно се нуждае да намери противник на графа веднага. И при това положение какво може да направи Мартен, за да спечели?

— Добре — рече джуджето. — Нека отидем да си побъбрим с мъдреца.

Мъдрецът живееше в една пещера наблизо. Имаше дребно, сбръчкано лице. Той изслуша проблема и попита:

— Това нали е неофициално?

— Така е — отвърна Людовичи.

— Този младеж може да извади пистолет и да застреля другия.

— В онзи исторически период не е имало пистолети.

— Напълно съм наясно с това. Но ако се наложи да използваш пистолет, ще се погрижиш за анахронизмите по-късно.

— В това състезание никой не може да използва оръжие.

— Добре тогава. Във врата има един блуждаещ нерв, който се нарича „Скитник“. Ако Мартен удари с точно премерен удар графа, той ще изпадне в безпомощно състояние. В парализа. Тогава може да бъде провъзгласен за победител.

— Но онзи притежава много умения и е в състояние да предотврати удара върху нерва „Скитник.“

— Тогава трябва да намерим начин да предотвратим предотвратяването.

— Как би могъл графът да предотврати атаката срещу нерва „Скитник?“

— Може да блокира удара с ръка.

— Тогава трябва да спрем движението на тази ръка. Така мястото на нерва ще остане незащитено и работата — свършена.

— А как ще спрем ръката?

— Ето тук, до коляното, има една точка. Ако Мартен удари там, ръката на графа ще бъде парализирана за малко. Но достатъчно за Мартен, за да нанесе решаващия удар във врата.

— Но графът никога няма да допусне да бъде ударен в коляното.

— Ще го допусне, ако вниманието му бъде отвлечено за миг. Мартен трябва да отвлече вниманието му с хитрина.

— Каква хитрина?

— Обяснете, моля.

— Мартен трябва да предизвика някак си раздвижване във въздуха. Нещо, което изглежда като гълъб, ще излети във въздуха. Графът ще се слиса за миг и гардът му ще бъде свален. Тогава може да бъде нанесен ударът.

— Но нашият човек не знае какво да стори, че да се появи гълъбът, когато трябва?

— Може да се научи по два начина: първият е, като усвои магията, която предизвиква появата на гълъб във въздуха, а вторият е, като се обучи гълъб, който да се появи след определен жест.

— Кой от двата предлагате?

— Той не разполага с време да изучи истинската магия. Но трябва да направи номера с гълъба. За късмет — има по-пряк път. Вместо да учи истинската магия, може да използва заклинание.

— Би ли могъл да извърши операцията с гълъба само с едно магично заклинание?

— Разбира се. Магичното заклинание е закодирана команда за изпълнението на дадено физическо действие в реалния свят.

— Правиш това и това и заклинанието се извършва. То е серия от жестове. Но когато дойде време за двубоя, той трябва да изпълни същите жестове по време на поздрава, който предшества сблъсъка, и гълъбът може да се появи в неподходящ момент.

Мартен е изпълнен със съмнения, но какво да стори? Той тренира и научава жестовете, които извикват гълъба. Често греши. Понякога нищо не се появява. Понякога се появява червеношийка. Понякога — червей. Изглежда, не успява да усвои същността на магичните жестове.

Времето му свършва. Налага се да се задоволи с онова, което е научил, да се върне и да излезе на арената.

Мартен се връща в Сент Омер, придружаван от джуджето. Нахъсан е повече от всякога да се бие с графа.

Графът е доволен, когато обявяват условията на състезанието. То ще е лесно и дори да не се получи добър бой, поне ще се отърве от този досаден адвокат.

Битката ще се състои на сутринта.

Вечерта преди нея джуджето отива при графа и го пита дали иска да спечели на сигурно. Графът отвръща: че как иначе? Джуджето обяснява, че в случая ще се използва магия, че то самото я е дало на Мартен, ала не му платили за това. Ето защо иска да го предаде. Единственото, което Пол трябва да направи, за да спечели двубоя, е да внимава за мига на изненада, в който във въздуха ще излети гълъб.

Идва времето за битката. Пол чака гълъба. Той изобщо не се появява. Мартен най-сетне нанася удара си, който е неудържим.