Робърт Шекли
Машината Шехеразада (4)

4. Полицаят, танцьорката и…

Полицаят, танцьорката, както и селянинът, секачът, каубоят и Мартиндейл живееха в мир в страна, която приличаше на пролетна Швейцария. Тъй като сами творяха приказката си, те я създаваха без конфликти. Танцьорката бе напълно доволна да бъде споделяна от всички мъже. А и всички мъже също бяха доволни от това решение.

След като бе изчезнала, някаква лоялност към дискредитираната логика пречеше на машината веднага да се появи отново в приказката. Затова тя се бе оттеглила в своеобразно отшелничество, което силно ненавиждаше. Всичко се дължеше на грешка в образите и тя бе решена да се реваншира. Щом изучи проблема от всички страни в неизмислено от нея пространство, машината изпрати на образите десет дни непрекъснат дъжд. Никой не може да мрази така силно, както една машина.

— Защо правиш всичко това? — попита един ден Мартиндейл машината, преди тя да успее да се оттегли в усамотението си.

— Защото в приказката няма конфликт — отвърна машината.

— Дай ни известно време. Ще разработим някакъв конфликт.

— Двамата ще работим по него — отвърна машината.

След това се ухили безотговорно — усмивка, която не предвещаваше нищо добро.

Дъждът спря. Вместо него машината изпрати цяло племе монголски конници да нахлуят в селището на скалата, където Мартиндейл и останалите си живяха в щастлив промискуитет. Монголците си вдигаха палатките, където пожелаят и оставяха подире си само мръсотия. Те дори не притежаваха самоличност. Или по-скоро имаха една и съща самоличност. Строга. Всички до един изглеждаха и звучаха като Антъни Куин^[1].

В становете си тези конници със свирепи очи и криви крака порастваха поколения дебели, жълтокожи бебета от моми с дръпнати очи и дълги коси, сплетени на дебели, невчесани плитки. Но и това не бе всичко.

Гореописаното се случваше в юрти, пръснати върху безкрайна и безлична равнина. Тогава машината съжали за първи път, че беше избрала монголски конници, но вече се бе набъркала, поне до мига, в който да намери сила да се отърве от тях. Ала това нямаше да е толкова лесно. Дори в живота на машините съществуват моменти на слабост. И то тъкмо в живота на машините, би рекъл човек. А Машината Шехеразада бе изпаднала точно в едно такова настроение. Робуваше му. Някакво сънливо движение. Точици светлина върху кадифени тъмни повърхнини. И женски глас — примамлив, съблазняваш. Да, това бяха някои от нещата, които Машината Шехеразада обмисляше.

Но дори машината можеше да види, че не се задава никаква приказка. И, разбира се, всички бяха наясно с факта, че просто бе пропуснала Хърн още в началото на историята, след като му бе придала известен образ, недоразвит, зачатъчен, но все пак образ.

Машината тогава предложи официално на Мартиндейл и на останалите да въведе Хърн в историята. Мартиндейл се съгласи бързо, но останалите образи наложиха вето на предложението. Те усещаха, че им се бе стоварило достатъчно на главите, докато свикнат един с другиго, и не искаха да изучават особеностите и странностите на някакъв нов индивид.

Всичко това се превърна във война на волите: машината бе решена да възкреси Хърн, а останалите — решени да държат Хърн настрана.

Тогава един ден далеч по пътя забелязаха малка фигурка, която се изкачваше уморено по скалистия склон. Полицаят рече:

— Може да е майка ми.

Ала не беше. Беше Хърн.

След това взеха да се случват най-необичайни неща. Завариха селянина да пише сонет в стила на Спенсър^[2].

Това бе абсолютно нехарактерно и показваше известна независимост. Ала показваше и факта, че машината започваше да губи контрол върху образите си.

Секачът си пусна мустаци, за да се отличава от останалите.

Мартиндейл осъзна какъв късмет бе извадил. За разлика от тях той си имаше име.

Групата бе връхлетяна от грипна епидемия и единствено полицаят остана незасегнат. Всички лежаха апатични, докато енергията на полицая изглеждаше неизчерпаема. Той почна да разширява ролята си и да подчинява ролите на останалите. Те отслабнаха, посивяха и излиняха, докато той порозовя и поруменя, стана по-широкоплещест и взе да се наслаждава на особнящини и дори ексцентричности, каквито ще намерите само при наистина главни герои. И през цялото време си мислеше: колко странно е от всички хора на света именно аз да стана полицай! Той, граф Анри, най-малкият син на граф Д’Артоа, бе приел тази служба в изблик на безумна дързост.