Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shecherezade Machine, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Сизиф

Камерата отново забръмча включена, а предният план предизвика шоковата вълна от разпознаването. Тя пое бързешком по дългите прашни коридори, които отразяват блещукащата светлина, и угоднически спря, за да ни покаже, че на Тантал му бяха дошли на гости неколцина стари приятели. Да вземем например Сизиф: камерата спира върху едър, стар мъж с брада, осъден да изнесе голям балван по склона на стръмна планина, а после, когато стигне до върха, да го търкулне отново надолу.

Дотук — добре. Но бедата е там, че никой не му каза колко дълго трябва да върши това. Сизиф продължи да търкаля балваните си по планинския склон много след като наказанието му би трябвало да е изтекло, много след времето, когато би трябвало да бъде освободен под собствената му гаранция.

Но не, те продължаваха да карат Сизиф да работи. Сизиф бе доста уморен, ала не се бе изчерпал, защото човешкият дух е вечен и не се износва лесно. Сизиф прехвърли доста балвани. Да ги пуска по нанадолнището бе част от работата му, тъй че не може да бъде обвинен в своеволна разруха. Просто никой не бе преценил предварително екологичните последици. Защото когато бе на върха, той пускаше камъка и той се затъркулваше надолу — какво по-просто от това? Но трябваше непрекъснато да му доставят нови камъни и най-накрая дори да сменят планината му, тъй като той просто я бе изхабил с търкалянето на камъните си. Неговите балвани прорязваха все по-дълбоки и по-дълбоки улеи в склона на планината, прокопаваха обрамчен с ръбове път и накрая я съсипваха изцяло. Затова отговорниците по снабдяването трябваше да обикалят навсякъде по света, за да му намерят подходящи за търкаляне нагоре камъни. Балванът не можеше да бъде просто която и да е плоча или камък; трябваше да е доста окръглен, иначе нямаше да се дотъркаля чак до дъното, освен ако, както ставаше понякога, не се разтрошеше на парчета, преди да стигне до него. А това също оказваше своето влияние.

Камерата отново се задейства и за наша радост ни показа механизмите на качественото изкушение. Връщаме се отново към Тантал по най-приятния известен нам начин. За миг ставаме сериозни. Ние знаем — има ли нужда да ни се казва отново? — че епикурейската картина се състои от плодове и печени меса, и други хубави неща, провесени от клоните на дървета над главата на Тантал — които танталово мъчително — се отдръпват извън досега му, когато се протегне да ги стигне. Затова, разбира се, след известно време той вече не посяга. Но никой не се замисля върху това.

Във всеки случай всичката онази храна трябваше да се подменя почти всекидневно, все едно се бе хранил с нея. Защото не можеш да изкушиш човек с плесенясало печено и чепка прогнило грозде. Затова би могло да се каже, че, за да съществува наказанието. Тантал, макар и да не бе вкусил и хапка, все пак изразходваше адски много храна.

А и като се променяха времената и новите реалности се появяваха и изчезваха, се променяше и стилът на ястията му.

В началото го изкушаваха с прости храни: овесени курабии, репички и лук, понякога — парче агнешко печено. Но когато дойде новата администрация, се наложи да се помисли и за разнообразяване на менюто му.

— Този наш класически ад — изтъкна един от главните администратори на състоялото се наскоро съвещание, — е важна междузвездна туристическа атракция. Милиони хора идват нощем тук в сънищата си. Още милиони пристигат по един или друг начин. Дори извънземни народи ни посещават. Нашата изложба е важна, бих могъл почти да я оприлича на диорама на човешкия дух. И трябва да спретнем едно хубаво шоу.

Речено-сторено. И от това последва голямо блъскане и суетене в залите на администрацията на древните зали и паметници. Всичко трябваше да бъде преустроено. В случая с Тантал, цялата изложба трябваше да бъде обновена, което означаваше да бъдат въведени нови менюта. Обучени бяха готвачи, които да приготвят по-модните ястия, които се изискваха от новото време; липсваха достатъчно доброволци, затова някои хора, които и най-смелото въображение не би могло да определи като готвачи, бяха просто осъдени да свършат тази работа. Но след време дейността придоби известна популярност и някои от най-добрите кулинари на света се надпреварваха да готвят за Тантал.

Тантал видя от клоните на дървото му да висят неща, за които преди не беше и мечтал. Всъщност наложи се да бъдат назначени специални екскурзоводи, които да му обясняват какво представляваха тези дарове, инак той нямаше да знае какво изпуска и наказанието му щеше да изгуби силата и символичното си значение. Затова му говореха:

— Това е пушено и желирано с яйца глиганско, това са круши „Хубавата Елена“, а това е компот от екзотични плодове.

И тъй нататък, и тъй нататък. И очакваха с нетърпение да видят как ще реагира на всичко това, водеха си и бележки, защото Тантал в крайна сметка бе стандартът, по който се измерваше изкушението.

Тантал бързо усвои ценителския дух, който изискваше длъжността му. Той знаеше, че е важен културен артефакт. Не беше никак малка работа да осъзнаеш, че цялото изкушение щеше да се преценява от ефекта, който би имало върху него. Той бе нещо като дегустатора на „Смирноф“ от древния свят. Стана капризен, трудно бе да му се угоди. А след дългата серия угощения, които му се предлагаха всеки ден, той придоби и солидни познания по приготовлението на храната. Нямаше нужда да опитва, за да отличи доброто от калпавото блюдо. Оплакваше се горчиво, когато откриваше по някакъв известен само нему начин, че липсва някоя подправка.

— Този калкан е силно подлютен. А това агнешко е твърде сурово и е гарнирано с неподходящ вид мед. Този сос пък има горчив привкус.

Готвачите започваха да се ядосват на Тантал. Как, питаха се те, можеше той да прецени храната, без да я опита? Защото, разбира се, правилата на ада не му позволяваха никога да опитва. А Тантал им отвръщаше, че го постига преди всичко по аромата, защото винаги го подушваше, и второ, чрез самата си проницателност, която бе развил в съзнанието си на базата на постоянното изкушение.

— Защото, вижте, господа, вкусването на тези храни фактически притъпява сетивата. Не бих опитал ястията ви, дори да можех! Аз обаче съм тук да ги оценявам и трябва да ви кажа, че това блюдо не струва на мирис!

Това бе краят на отговора на Персефона към Хадес, тя се качи във волската кола и се остави Деметра да я отведе отново в Горния свят. Няма свидетели, които да ни съобщят какво е станало със семенцето от нар, което бе държала в ръка. Но е факт, че тя се завръща в ада при съпруга си Хадес всяка есен, точно когато светът става мрачен и студен. Зимата с дребните си снежинки идва и си отива, и скоро ловджийските кучета на пролетта се появяват из долините на Горния свят. А аз седя на трона си в ада, вечерям с Ахил и Елена и очаквам завръщането на Персефона. Чудя се какво ли прави? Ами какво стана със семенцето от нар? И току преди тя да се завърне, в последния миг, когато съм изчерпал всичките си надежди и съм се уморил да се грижа за обитателите на ада, ще си помисля само, че всичко онова, което желая, е моята Персефона. Сега е началото на зимата и аз седя на железния си трон, усещам вкус на пепел в устата си, чувам едва доловим звън. И знам, че това е предвестник на благословеното събитие — пристигането на моята любима, макар че човек никога не може да бъде напълно сигурен.

 

 

Кап, кап, кап.

Дали някой наглежда печката?

Какво става тук?

Той се обърна бавно, когато вратата се отвори.

Одисей, мъжът с безброй стратегеми, се намираше в опасно положение. Лукавият грък бе обидил Посейдон и богът го преследваше неуморно. Беше го следвал при пресичането на Атика и на Додеканезите. Винаги, когато Одисей се отдалечаваше от островите и поемаше към сушата в опит да намери място, където поведението му бе непознато, морският бог изпращаше силни ветрове, които да го изтласкат отново навътре в морето. И това не беше всичко. Пращаше му, освен това лукави Мисли, които умоляваха Одисей така, сякаш бяха негови собствени, и го отпращаха назад в морето. И ето го пак тук, където не му се искаше да бъде, на тази ивица пясък, между планините и водата. Тъкмо тук Одисей трябваше да изиграе последната си игра. Посейдон достатъчно бе отлагал да смаже този будала. Време бе да привършва.

Бумтежът на прибоя върху самотния морски плаж.

Лилавата линия, където се срещат морето и небето.

Нашата последна моментална снимка на Одисей ни го показва като героичен мъж, от крайниците му се стича вода, кичури коса влизат в очите му, главата му е наведена, той е на четири крака, вятърът роши косите му. Най-привлекателната гледка, която Навзикая някога е виждала.

По обед на самотния плаж. Появяват се Навзикая и нейните другарки. Замръзват на място. Вторачени в голия мъж.

— Къде съм? — пита Одисей.

— Тук е Феакия — отвръща Навзикая.

Господи, колко е хубава!

Смъртоносно хубава, освен ако не греша.

Точно такива ги харесвам.

Одисей поклаща раздразнен глава. Оформя се нов роман — а точно от това сега най-малко има нужда! И освен всичко останало, не се ли е случвало туй и преди? Не се ли е случил целият му живот и преди? Нима не се е случило всичко, което може да се случи? И всичко, което е било преди него, също?

Одисей напрегна паметта си, ала всичко, което си спомни, бе онова, което предстоеше. Бъдещите му животи преминаха пред очите му като прилепи-албиноси, които плуват в терпентинов разтвор. После чу шум зад гърба си. Мъжът с безброй хитрини се обърна и тялото му се стегна. Волята му се наля със сила, извлечена от тумоса му. Той бързо прецени кой би трябвало да бъде този следобед.

Смътно, преодолявайки самопогълнатостта му, дойде осъзнаването, неизбежно и странно студено, че е попаднал в ситуация.

И че тази ситуация изисква мигновена реакция.

Той не бе… И все пак беше. Думите се стовариха върху него. Наистина той не се беше сблъсквал с крайност, толкова крайна като тази необходимост незабавно да идентифицира самоличността си.

— Ървинг Спагети — на вашите услуги — изтърси той.

Нелепо! Ала може и да свърши работа.

Не самата игра бе толкова трудна. По-трудно бе това, че трябваше да я играе не за първи път, а отново. И при това — без човек да е сигурен за резултатите от първия път. Какво, по дяволите, се бе случило първия път? Той предположи, че първият път се бе справил добре, макар и да не помнеше. Но се бе справил малко или много. Или това се бе случило втория път?

Навзикая. Все още там. Смъртоносно красива. Ала какво би трябвало да стори с нея?

Семейният живот с Навзикая дойде по-бързо, отколкото бе очаквал. Предполагаше, че по-сетне ще може да запълни някои празнини в процеса на общуването им. Обикновено така ставаше. Ухажването, например. Дали си бяха определяли срещи? Какво й бе говорил?

Съзнанието му се изпълни с внезапна тревога. Той бе в безопасност. Тук, в уютния апартамент с нея. Но не за това бе платил цената. Някъде по пътя бе завил в погрешна посока.

Всичко това, разбира се, стана малко преди непознатият да влезе в града. Тъй като веднъж вече е бил тук, тази зловеща фигура с цигулката — и цигу-мигу, цигу-мигу… извинете, опитвам се да бъда обективен разказвач, ала кръвта ми просто кипва, когато си помисля за този непознат и не бива да бъда винен, че прибързвам… а след малко ще изгубя посоката на мисълта си, ако не внимавам — всичко се променя и нищо вече не е отново същото. Колкото и да не ни се иска. Не и след като бе изречено проклятието на горските дребосъци, което доведе до тези странни последици. Пак избързвам.

Първо беше Одисей. Нека бъдем наясно с това. Яснотата не е толкова леснопостижима тук, в тази яма с вонящите рибешки глави и разлагащите се изпражнения на превърнатите в трупове тела, които бавно се носят надолу през застиналата смрад. Но ние упорстваме, ние и нашите приятели, защото все някой трябва да разкаже тази приказка, иначе мълчанието ни ще пропищи до звездите. Съжалявам, не исках да се разстройвам и да излизам извън кожата си.