Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shecherezade Machine, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

История шеста
Сирените на времето

Одисей — магът, който познаваше безброй хитрини и сложни стратегеми, бе обидил Посейдон и богът бе безмилостен в преследването си на героя, преживял Троянската война. Посейдон последва Одисей в Атика и около Додеканезите. Винаги, когато Одисей се отвръщаше от островите и поемаше към материка с надеждата да намери място, където морето и неговият нрав щяха да са непознати, морският бог изпращаше силни ветрове, които да го върнат отново във вътрешността на морето. Но и това не бе всичко. Освен другото, той му изпращаше лукави мисли, които се представяха за мисли на самия Одисей, а не като резултат от външна намеса, провокирана от разгневения бог, и те отново и отново го тласкаха към края на водната шир. И ето го пак там, където не би трябвало да бъде, до морето, до красивото море, върху ивица пясък между морето и планината. Тъкмо тук Одисей трябваше да изиграе последната си роля. Защото този път богът на морето бе отлагал твърде дълго да смаже самонадеяния смъртен. Време бе да побърза с убиването му.

Излязъл след корабокрушението на брега на Феакия, Одисей седеше, заслушан в грохота на прибоя о самотния бряг. Вгледа се в лилавата линия, където морето и небето се срещаха, помисли за смъртта и се запита дали вече не беше мъртъв.

Нашата последна моментална снимка на Одисей ни го показваше току-що излязъл от морето, от крайниците му се стичаше вода, косата му влизаше в очите, бе с наведена глава, а вятърът рошеше косите му. Малко недодялан може би, ала все пак най-привлекателната гледка, която Навзикая бе виждала.

Сцена на обяд на усамотения плаж: Навзикая и нейните дружки. Спират като приковани. Вторачени са в голия мъж.

— Къде съм? — попита Одисей.

— Това е Феакия — отвърна Навзикая.

Господи, колко бе хубава!

Смъртоносно красива, освен ако не греша.

Точно такива момичета харесвам.

Одисей поклати раздразнен глава. Оформя се нов любовен роман — тъкмо от това сега най-малко имаше нужда! И освен другото, това не се ли бе случвало и преди? Не се ли бе случил целият му живот и преди? Нима не се е случило всичко, което може да се случи?

Одисей се опита да си спомни, ала наум му идваха само смътни догадки за онова, което го очакваше. Бъдещите възможности преминаваха пред очите му като прилепи-албиноси, които плуват в рядък терпентинов разтвор. После чу шум зад гърба си. Мъжът с безброй хитрини се обърна и тялото му се стегна. Волята му се наля със сила, извлечена от тумоса му. Той бързо прецени коя самоличност би трябвало да приеме този следобед.

Преодолявайки самовглъбението си, той осъзна, неизбежно и странно хладно, че бе попаднал в ситуация.

И че тази ситуация изисква мигновена реакция.

Той не бе… И все пак беше! Наистина той не бе изпадал в такава крайност, толкова екстремна, като тази необходимост да изясни самоличността си.

Ала жената сложи точка на колебанията му.

— Как се казваш, непознати? — попита Навзикая.

— Ървинг Спагети, на вашите услуги — отговори мигновено той.

И веднага му се прииска да си прехапе езика. Ала бе трудно да се отърве от навика си да бъде коварен. Дори когато разговаряше с тази хубава и простодушна девица, навикът да се прикрие не умираше. Нелепо беше, но можеше и да сработи.

Одисей си припомни — и то не за първи път — че да се води тази игра не бе чак толкова трудно. Нямаше да му е първица, но отново се сети за непълните си знания за резултатите от първия път, когато я бе играл. Какво, по дяволите, бе станало тогава? Не можеше да си спомни ясно. Беше се справил долу-горе добре. Или това бе вторият път?

Навзикая. Все още стоеше там. Убийствено хубава. Но какво трябваше да прави с нея?

Семейният живот с Навзикая дойде по-бързо, отколкото бе очаквал. Малък, но обзаведен с вкус апартамент в центъра на Феакия. Имаше на свое разположение втората по красота колесница на татенцето. Предположи, че щеше да бъде в състояние да запълни пропуските в съзнанието си малко по-късно. Обикновено така ставаше. Например — как бе протичало ухажването. Дали си бяха определяли срещи? Какво й бе говорил? Ами Пенелопа?

Изведнъж съзнанието му бе обзето от тревога. Намираше се в безопасност. Тук, в малкия топъл апартамент, с Навзикая. Но не за това му плащаха. Беше взел погрешен завой някъде по пътя.

Всичко това, разбира се, ставаше малко преди непознатият да влезе в града. Тъй като веднъж вече бе бил тук, тази зловеща фигура с цигулката й и — цигу-мигу, цигу-мигу — извинете, опитвам се да бъда надежден разказвач, ала кръвта ми просто кипва, когато си помисля за непознатия, и не бива да бъда винен за казаното, а след малко ще изгубя посоката на мисълта си, ако не внимавам — всичко се промени и нищо вече не е същото. Не че очаквахме да бъде. Не и след като бе изречено проклятието на горските пигмеи, което доведе подире си странните си последици. Но избързвам пред себе си.

Първо беше Одисей. Нека бъдем наясно с това. Яснотата не е толкова лесна тук, в тази яма с вонящи рибешки глави и разлагащи се изпражнения на превърнатите в трупове тела, които бавно се носят надолу през смрадливата гнилоч. Но ние упорстваме, ние и нашите приятели, защото някой трябва да разкаже приказката, иначе мълчанието ни ще пропищи до звездите. Фактът, че Навзикая бе майката на Одисей, не е общоизвестен. Ето защо романът помежду им изобщо не бе консумиран. Тази територия бе изцяло завзета от Едип. Одисей изобщо не бе толкова хитър, колкото твърдят хората. Одисей продаде на боговете от Олимп полица за стоки. Атина изобщо не бе толкова строга, колкото я мислеха. Те просто не смееха да приказват небивалици за нея. Ами Харон, той бе централната фигура във всичко? Хората прекарваха повечето от времето си с него.

— Харон? Там ли си?

— Тук съм. Виждам, че и ти си още тук, все още се опитваш да научиш повече за боговете.

— Има ли причина да не го правя?

— Можеш да правиш каквото си поискаш. По това две мнения няма. Но някои въпроси са по-печеливши от други.

— Имаш предвид тези въпроси за боговете ли?

— Точно тях искат да зададеш, разбира се.

— Наистина ли?

— Разбира се. Боговете са персонификации на самосъзнанието. Проверяват те за тайни мотиви. Не вярват, че изобщо си наясно към какво се стремиш. А и ние се съмняваме дали въобще знаят нещо за себе си. Боговете са просто компания извънземни, които си търсят работа. Опитват се да намерят нещо за вършене.

В страната на мъртвите има нещо много привлекателно, не смятате ли? Колко е приятно да крееш в някое красиво меланхолично място. Та дори и в някое грозно!

Нима тонът ти е сардоничен?

Не, чисто класически е. Когато живееш в древния свят, нямаш телевизор, с който да залъгваш времето си. Ние имаме телевизор в кабината за игра с карти на лодката, с която превозваме мъртвите. Но той винаги показва картини от смъртното ложе. Държим го включен на най-прочутите сцени от смъртното ложе.

Главната драма в живота на мъртвеца е как е починал. Той се интересува единствено от това. Можете да задържите вниманието му, като му разказвате как сте умрели — той определено се интересува от туй. Ала онова, което наистина завладява вниманието му, е въпросът как е умрял той самият. А цялата ирония се състои в това, че не може да си спомни. Жив през цялото онова време, а не може да си спомни. Странно е: какво ли изпитвах, когато дишах въздух, не помня…

Но закъде се разбързах? Думите ми свършиха. В казаното по-горе няма нищо. Ние искаме да говорим за любовта и за ревността. В това има повече смисъл, нали? Или трябва да кажем другата истина — че никой не се интересува от това след смъртта? Не сме ли поели наистина по странен курс? Трябва ли да въведем и поклонниците сред мъртвите? Те споделят лодката на Харон с мъртвите.

 

 

Аз съм метеорологът. Времето първо се явява на мен, след това достига до останалия ми народ. „Останалият ми народ“ е мъгливо понятие тук, но мисля, че знам какво имам предвид. А то е, че метеорологът пръв забелязва настроението. Той често вижда и условията, които предпоставят настроението. Той присъства не само при създаването на настроението, но и при създаването на елементите, от които то се състои.

Той наблюдава сухия топъл вятър, който духва внезапно отнякъде и носи подире си скука. Метеорологът наблюдава и натиска копчетата на късовълновата си радиостанция, за да съобщи новините на света. На своя свят, на себе си — ето защо наблюдава.

Одисей остана в гората след японското нахлуване в Югоизточна Азия. Той изгражда лагера си на самия плаж, откъдето може да държи под око протоците. Когато японската флота мине покрай него, той включва радиостанцията си и докладва на света:

„Предстои беда! Има четири линейни кораба и множество по-малки съдове.“

Той докладва за опасността, когато има опасност, а когато няма, навярно предава мислите си по станцията, може би с изключена батерия, за да пести тока, защото тогава той говори единствено на себе си.

Но ако е сам, кому тогава предава сведенията за корабите? Защото би трябвало да наподобява до известна степен реалността. Той е дал клетва да не му изпуска напълно края.

Представете си богоподобен метеоролог, който наблюдава времето. Само че това не е времето, той гледа виденията, които съпътстват времето. Все едно е последният жив човек на Земята и наблюдава времето заради следващите хора, които ще дойдат. Но дали е така?

Съществува поне още една възможност. Може би той е просто сам и луднал, като Кевин Костнър[1] в неговия усамотен боен пост, войската не му праща никаква помощ, защото доколкото знаем, войска няма, няма нищо, останал е само К. К., самотен, бленуващ, с виденията си. Сирените са също нещо като времето.

Когато дойде времето на сирените, трябва да се завържеш за мачтата, ако имаш мачта, или към печката, ако нямаш мачта, или към стенгата, ако нямаш нищо друго под ръка. За каквото и да се завържеш, трябва да използваш достатъчно сложни възли, за да ти е необходимо много време да ги отвържеш, след като те връхлети лудостта и те обземе желанието да отидеш при тях — при красивите дами с рибешки опашки, сирените. Но не можеш да помръднеш, защото си завързан. Проклинаш предишното си аз, което те е овързало, чиято безразсъдна предпазливост преди малко те е завързала и то тъкмо когато искаш, нуждаеш се, трябва да се освободиш и да избягаш при тях — красавиците, сирените на зеленото и бялото море. Дърпаш и разкъсваш възлите, разрязваш ги, или би го сторил, ала предпазливостта ти, безразсъдната ти предпазливост е поставила ножовете извън обсега ти, както и всички коси и сърпове, бръсначите и острите куки, дори металните отломки и натрошените стъкла, които обикновено се търкалят из задния ти двор. И сега ти трябва да развържеш възлите един по един. Ето какво се случва, когато дойде времето на сирените. Освен това трябва да внимаваш и за насрещни кораби, както и за времето. Надигат се и бури, които понякога са за любов, а понякога — за пари. Няма значение колко надалеч си стигнал, няма значение колко изоставен се чувстваш на този остров на край света, те пак се опитват да те изнудват за пари.

— Плати ни! Плати ни! — врещят гладните духове.

 

 

А после трябва да намериш глас. Защото гласът разказва приказка. Гласът е приказка. Има нещо магично в една приказка. Ето защо не можем да й устоим.

Аз обаче забравих да спомена, че моят разказвач в тази приказка — Одисей — страда от известна лудост. Той е доста ненадежден разказвач. Знае донякъде за лудостта си; освен това знае, че не може да бъде напълно наясно със степента на лудостта си, тъй като тя е скрита от него. Най-малкото не може да бъде винен за тази лудост, която не признава самосъмнението. Той е обзет от силно самосъмнение. Използва го донякъде, за да се държи под око, тъй че да не потъне в някоя абсолютна мания, нещо, което е виждал да се случва с други хора. Както се случва с мъжете, които отиват при сирените.

Да, госпожи, обръщам се към вас. Не се крийте в сенките и не се преструвайте, че не ме чувате. Номерът е, че може би изобщо не сте никаква заплаха. А сте само фантазми, породени от съзнанието ми! Ала все пак някой трябва да бъде там. Защото ми причинявате болка, силна болка. Вие ме наранявате. Наранявате ме, значи съществувате. Боли ме, значи съществувам и аз.

Но исках да кажа, че вече бях на острова от известно време и носех вахтата си добросъвестно. Само дето нашите генерали са се объркали. Онези там не са персийци, а японци. Наблюдавах движението на бойните им кораби. Агамемнон трябва да бъде предупреден за ходовете им. Защото ако ни връхлетят, преди да сме установили предмостието си при Троя, докато флотът е още в морето… е, както можете да се убедите, работата е много, много важна.

Аз съм метеорологът. Първите изблици на времето достигат първо до мен и аз уведомявам Агамемнон по телеграфа. Съобщавам му по морза. Морзовата азбука е доста проста, но персийците не я знаят. Морзът е езикът на мъртвите.

Не би трябвало да правим това. Да съобщаваме в прав текст. Би трябвало да го шифроваме на изкуствен език. Но аз съобщавам открито, защото е спешно. Японците са вече тук и аз съм тук с моята радиостанция, опитвам да докладвам на Агамемнон.

Знаете, че Атина ни предупреди всички. Тя ни каза, че тази война ще бъде спечелена от страната с поясни умове. Всъщност срещу вас са боговете, това ни каза тя. Троянците са само повод.

И каза още:

— Ще трябва да дадете предложения как да ги изкарате отново навън. Не прибързвайте и не ги притискайте прекалено силно. Проявете търпение! Десет пъти мерете, един път режете. Отхвърляйте всички варианти, без които бихте могли да минете.

Това, мисля, че каза тя. Това помня, че каза. Това бе само един глас в съзнанието ми, как мога да докажа нещо? И все пак, ако не мога да се доверя на гласа в съзнанието си, на кого да се доверя?

 

 

Има още някой, с когото споделям плажа. Днес видях човешка следа.

Открих, че е бог с антисоциална същност, който не иска да бъде използван от хората и чийто сън е смутен от молитвите на човек. Той си е мислил, че е намерил тук, на този непроходим остров, сигурно убежище. Но неговият последен и най-упорит последовател го е открил и тук. Решен да постигне желанията си, този мъж е научил правилната комбинация от думи и звуци, за да може да достигне до бога. Иска да измоли от него услуга. Богът не се интересува от това, но може би жена му или негов близък ще се смили над човека и ще види какво иска. Богът мисли, че това е загуба на време, ала жена му го уговаря да помогне. Той смята, че боговете трябва да стоят настрани от тези неща, но тогава забелязва, че някакъв бог помага на другата страна. Богът на чифликчиите, на земевладелците, на лихварите постъпва така, щото властта да остане в ръцете на експлоататорите. Нашият бог вижда това и се дразни. Би искал да помогне. Първо трябва да открие какво правят Великите богове и отива на едно място да разбере. Там той открива, че мястото на боговете е заето от богове-роботи, които вършат онова, което би трябвало да вършат истинските богове.

Когато богът пристига сред боговете-роботи, той се озовава в беда. Божествата, досущ като хората, не искат да си имат вземане-даване с дамгосани личности. Боговете-роботи го погват. Той трябва да прибегне до помощта на хора, които да го подкрепят във войната му срещу боговете-роботи. Те докарват необходимите материали за битката срещу боговете. Как може човек да се бори с боговете? Трябва да използва мисловната си енергия. Силата на молитвата.

Одисей бе общувал няколко пъти с Харон по време на дългата си кариера. Винаги се бе разбирал добре с лодкаря на мъртвите. Срещаха се от време на време в малката кръчма на брега на Стикс. Пийваха заедно по някоя и друга бира. Говореха си за миналото и настоящето.

Одисей винаги очакваше с нетърпение нови приключения. Един ден попита Харон:

— Вярно ли е, че Стикс е река, която тече в кръг? Или има излаз някъде?

Харон вдигна глава от бутилката си с бира.

— Стикс — рече той — е най-известната река в митологията. Дали има излаз или не, зависи от това дали смяташ, че митологията има край.

Беше вечерно време в кръчмата на единия бряг на Стикс. Над главите им прелетяха големи птици. Одисей се взря в тях, но не можа да ги разпознае. Попита Харон:

— Това се лебеди — отвърна Харон. — И в тях има нещо необикновено. Искаш ли да ти разкажа една приказка?

— Във всички случаи — рече Одисей.

— Общоприето е лебедите да се смятат за съблазнителни птици — започна Харон. — Но не всички са такива. Няма смисъл да се плаче за счупената стомна.

— Нашият лебед — продължи Харон, — живееше в един бързорек поток. Той бе говорещ лебед, ала единственото, което някога произнесе, бе: „Няма смисъл да се плаче за счупената стомна“.

— Колко необичайно нещо за казване — рече Одисей. — Какво, за бога, е имал предвид? И как се е научил да говори?

— Той е знаел да говори — каза Харон, — защото някога е бил млад мъж. Това поне би трябвало да е ясно.

— Ясно е, като се замисли човек — рече Одисей. — Но защо е казвал това за счупената стомна?

— Това е била реакцията му към плитката вода, която изведнъж се изпречила на пътя му. Лебедите имат доста особени реакции към плитките води, нали разбираш? Те ги карат да се чувстват неспокойни, защото не могат да гребат с крака, като размахват криле, и затова излитането им е много трудно. Лебедите се нуждаят от вода, дълбока поне толкова, колкото е ръстът им, от краката с плавниците до меките бели пера на главите им. Инак не могат да излитат от водата.

— Но какво общо има това със стомната?

— Стомната е на една жена — каза Харон. — Тя идвала всеки ден до ручея, за да я напълни.

— И що за стомна е била тази? — попита Одисей.

Него го интересуваха и такива подробности.

— Била голяма издълбана кратуна. Имала дълго, криво гърло и тя я носела, опряна на бедрото си. Изглеждала хубава така, с издаденото си напред бедро. Била жена с величествен вид и когато издавала напред бедрото си… е, можеш да си представиш какъв ефект е имало това върху местните селяци.

— Какви селяци? Мислех си, че е бил само лебедът.

— Разбира се, че е имало и други хора — рече Харон. — Просто не бях стигнал още дотам да ти кажа за тях. Не мога да разкажа всичко наведнъж, нали така? Докъде бях стигнал?

— До местните селяци — отвърна Одисей.

— Не съм забравил — рече Харон. — Всъщност те били много хубави момчета. И двамата на по осемнайсет години. Работили през лятната ваканция във фермата на чичо си.

— Как се казвали? — попита Одисей.

— Кастор и Полукс — отвърна Харон.

— Мисля, че ги познавам — рече Одисей. — Роднини са на Елена от Троя, нали?

 

 

Добре дошла. Музо, погледни благосклонно на усилията ни, напълни гърлата ни с песен, а сърцата ни — с божествена лудост, защото ще опитаме не друго, а да говорим по една от най-великите теми — за Одисей, този бог сред хората, този необикновен човешки герой със своите грешки и недостатъци, със своите постижения и провали. Той е героят, който изпълва мислите ни в момента, и ще бъдем доволни, ако това е всичко, което можем да кажем за него. Или по-скоро — тъй като стрелата все още лети във въздуха, ще продължим известно време в тази посока, с тази картина на Одисей пред очите ни, с този Одисей, за когото се разказват толкова необичайни истории. И ние бихме искали да кажем сега нещо за него.

Една от историите му е за това, как бил захвърлен на острова на феаките. Там той се срещнал с Навзикая. Нищо не произлязло от това, но принцовете буквално бледнеели пред високия богоподобен герой от толкова много битки. Книгата споменава, че благодарение на божествената си сила, Атина сторила така, че Одисей да изглежда по-добре, отколкото бил в действителност. Тя го направила по-висок, сплела косата му в хиацинтови кичури, обикновено запазени за олимпиеца Зевс, оформила чертите му, подстригала брадата му. Огладила кожата му, направила му козметични операции, с две думи — направила така, че да изглежда добре.

Можете да се запитате какво ли е имала богинята наум? Защо е искала да държи нещата толкова изкъсо? Но при Атина винаги е било така. Стигало Одисей да изчезне само за миг от полезрението й и тя веднага започвала да мисли за него.

— Питам се какво ли върши сега?

Приятелите й я предупреждавали:

— Така не се прави — една богиня да си взема любовник от простосмъртните. Макар някои да намират тази идея за неустоима…

Какво ли бе да си вземеш човек за любовник? Атина попита Афродита.

— Чудесно беше — отвърна Афродита. — Но беше по-различно. Би могла да си помислиш, че най-добрият любовник е някой бог, след като той може да направи онова, което поиска, и колкото време си поиска. Ала е факт, че боговете се ръководят от капризите си. Те никога не използват свръхестествените си сили за друго, освен да рушат. На тях им стига да метнат някоя и друга светкавица и да сметнат, че това е достатъчно.

Тогава Зевс, скритият главен герой, оставя оръжията си и отива под сянката на едно дърво до бързорек поток, ляга и сънува с отворени очи. И за какво сънува Зевс? Те всички го правят, всички богове. Дори Аполон, чието име е синоним на действието, прекарва по-голямата част от живота си в дрямка. Когато Аполон сънува, той оставя настрани лирата си, която изпълнява най-хубавата музика, чувана някога от човек, и свири на някакъв друг, невиждан досега инструмент. Знаете ли, че Аполон е участвал в много музикални конкурси? Един от тях бе с Орфей и тогава Аполон се призна за победен.

— Като бог, аз свиря превъзходно — каза той. — Но когато един човек също свири превъзходно, той постига нещо повече, нещо, което не е по силите на бога. Това допълнително нещо придава на музиката онази сърдечна болежка, която я прави безмерно по-хубава.

Боговете са безкрайно омаяни от човечеството. Те непрекъснато се взират в земната твърд. Съществуват причини, поради които, с едно или две изключения, като Херкулес например, хората не стават богове. Фактът е, че донякъде това е по-низша позиция. След като със сигурност притежават смъртта, хората не могат да се надяват да постигнат нещо повече. Смъртта слага последните щрихи върху делата им. Смъртта на човека е най-скъпото му притежание. Ревнивите богове понякога дори го лишават от нея, преструвайки се, че му правят дар, и се усещат при това смъртоносно унижени. Безсмъртието е за планините, не за хората. Богът по-скоро прилича на облак, отколкото на човек. Освен ако не се постарае много. Но повечето от боговете ненавиждат тежкия труд. Само малцина, като Аполон, са склонни да издигнат на по-високо равнище своите божествени способности.

 

 

Я разправи сега, Одисей, какво точно си сторил? Какво е най-важното в твоите приключения?

— Едва ли бих могъл да кажа. Онзи град, който плячкосахме, след като си тръгнахме от Троя. Даже не си спомням името му. Но убихме много мъже и изнасилихме много жени. И тъкмо тогава започнаха неприятностите ни.

Паметта ми прескача напред-назад, тъй както е присъщо на паметта. Магьоснически номер е да разправиш един добър, ясен разказ, който започва в началото и свършва в края. Тук не ще намерите нищо подобно. Онова, което си спомням, са някои от съществените места. Калипсо бе едно от тях. Навзикая и феаките — друго. Пътуването ми до Долната земя, където отново разговарях с Ахил. Но почти не го помня. След това беше Цирцея и всичките ми хора бяха превърнати в свине. И Островът на циклопите, разбира се. От тази история заснехме филм. И предполагам, че комай това е всичко. Макар че навярно има и още няколко случки. Няма съмнение, че и те ще изплуват в паметта ми. Или ще ги потърся и ще ви ги разкажа, когато си ги спомня. Основните очертания на историята са добре познати. Чел съм ги и не бих могъл да си спомня нищо, ако не бяха те да ме насочат. Това кара човек да се запита кой какво е правил тук и как тези хора могат да говорят за мен с такава самоувереност. Когато дори аз самият не зная. Защото не самоувереността ми беше движещата сила през онези дни, когато всичко това се случваше. Нали разбирате, това не бе място, което да поражда самоувереност — онзи древен свят, в който живях толкова отдавна. Сега е по-различно. Сега времената са модерни. Предполагам, че бих се радвал да съм жив. Това е една от привилегиите, когато си герой от първа категория. Поддържат те като реликва от миналото.

А има и други истории, които се завръщат при мен и ме обсебват. Първата е как ме подлъгаха да се бия в тяхната глупава Троянска война. Защото аз не исках в никакъв случай да се замесвам. Току-що бях наследил трона на Итака от стария Лаерт. Наскоро се бях оженил за Пенелопа и трябва да ви кажа, че тя беше истинска красавица. И бях готов да се заема с царуването си. То никак не е лесна работа, да знаете, да си цар на един малък класически остров. Да вземем само издръжката на мраморните кариери. И ето че тогава дойдоха те — Менелай и Агамемнон и онзи третия, чието име непрекъснато забравям, започваше с „П[2]“. Той ми изигра една лоша шега, измисли я направо на място. Докато се преструвах на луд и сеех сол на нивите си, те взеха току-що родения ми син Телемах и го хвърлиха в браздата пред плуга ми. Какво ще кажете за такава игра, а? Ори през собственото си дете, за да докажеш, че си луд. И полудяваш от стореното от самия теб. Признавам, че в един миг си го помислих. Мразя другите да ме манипулират. Не исках да участвам в тяхната война, имах си тази идея: стоиш си в собственото царство, не надигаш глава, продаваш осигуряване на поданиците си, те ти плащат прилична заплата, имаш си бяла къща сред горичка, членуваш в кънтри клуба, а през лятната почивка можеш да идеш във фермата на стария Лаерт. Разполагаш си с всичко това и бам! — онези хвърлят детето в браздата, ти спираш воловете и Агамемнон казва:

— Достатъчно, Одисей! Щом ти стигна акълът да спреш воловете, та да не прегазиш детето си, ще ти стигне и да се биеш срещу троянците.

Няма какво да се възрази, няма и начин Агамемнон и другите да променят решението си. Твърдо са решени да се разправят с троянците. Някои твърдяха, че Елена била причината, други — че тя била само претекст, за да се разреши някакъв търговски спор. „Вие сте били там, вие ни кажете защо се биха.“ И тъй им казах: те се биха, защото бяха твърдоглави и макар всичко да си има причина, никой не знаеше какви ги върши.

А това бе война, която наистина се проточи дълго. Ахил и Бризеида и всичко останало. Тази война бе обречена още от самото начало. И все пак, каква война беше само!

Те казаха на Одисей: онова, което главно изискваме от теб, е да възприемеш по-мъжествена позиция спрямо този нещастен случай с теб наскоро. Онова порязване на пръста ти тъкмо тогава навярно е било някакъв знак. Не е никак трудно да продължиш с превързан с лейкопласт пръст. Върхът е свободен, а при машинопис използваш тъкмо върха на пръста. Лейкопластът спира кръвотечението. Това е смисълът пръстът ти да е превързан. А боговете сигурно са сметнали, че ще се възползваш от този знак и не го направиха много болезнен, а само да имаш нещо увито около пръста си. И какво ти напомня това нещо? Че всекидневната ти работа се състои в това да пуснеш на паша стадо думи. Твоето стадо е двучасово, не бива дори да си въобразяваш, че можеш да изведеш някои думи на паша, а други да оставиш затворени в кошарата. Изведи цялото стадо! Този лейкопласт на пръста ти е да ти напомня. Да ти напомня на какво е посветен денят ти, на тази задача, на тази материя, че трябва да си свършиш работата, а обучението ти е да разбереш какво ти е нужно да знаеш, за да я свършиш. Това е достатъчно лесна работа, но трябва да се свърши.

Одисей във феакийския двор. Авантюристът току-що е потънал в сълзи, след като аедът на цар Алкиной разказа за събитията от Троянската война. Алкиной помоли Одисей да продължи сам песента. И тук навлизаме в една от онези сфери на разказа, които са податливи на превратно тълкуване. Защото някои твърдят, че Одисей е отказал категорично да каже каквото и да било, след като е бил наясно, че с несъвършената си памет и още по-несъвършената си поетика не би могъл да разправи за себе си приказка, тъй прекрасна и вълнуваща, като онази, която певецът бе изпял. Толкова бе жива тази приказка, че Одисей сам не можеше да избегне тъгата, която го връхлетя, след като я чу. Но легендата до известна степен и почти неуловимо изопачаваше истината, защото сигурно, помисли си Одисей, не бих могъл да бъда аз онзи, който е извършил всичко това.

Алкиной каза:

— Ние искаме да чуем твоята история, Одисей, с твои думи, ала не обръщай внимание на паузите, на колебанията и на втория прочит, с които ти със сигурност ще деформираш повествованието си. Не се безпокой за несъответствията между онова, което си спомняш да е станало и онова, което други помнят да се е случило, ние ще се погрижим за това. Тук, във Феакия, ние се занимаваме само с митове и оказания. Ние ги създаваме за всички останали — пускаме ги на честотата на Все елинистичния психоканал, най-свястната мрежа, създадена от човек. Тук твоята история ще получи истинската си оценка, а пък ние ще я пипнем тук и там, където има нужда от пипане. Вече виждам някои места, където можем да подобрим историята ти, да я направим такава, каквато ти би искал тя да бъде, ако само разполагаше с възможността да се върнеш назад, за да я коригираш.

— Ужасно сложна задача ми възлагате — рече Одисей.

Макар Атина да го бе направила по-едър, по-висок и по-хубав от преди, Одисей още не бе придобил предишното самочувствие.

„Ако наистина съм представлявал всичко това — помисли си той, — нямаше да се нуждая от помощта на богиня, за да го постигна. Не знам защо изобщо тя се занимава с мен.“

Което го накара да се зачуди каква ли бе мотивацията на богинята. Дали бе влюбена в него? Почти не смееше да повярва в това. Но явно си беше така. А ако беше така, какво говореше то за Атина? Че се бе отдала на гадна перверзия, чрез тази си склонност за превъзнасяне на простосмъртни, каквото те изобщо не заслужават. Той се запита и защо никой досега не се бе сетил да се глави за психиатър на боговете. Те имаха нужда от психар. Кажи ми, Атина, защо продължаваш да се главоболиш с тези простосмъртни? Не знам, докторе. Общо взето съм доволна и радостна, но после изведнъж нещо ме обзема. И знам, че никога повече няма да бъда щастлива. Да си богиня е толкова безплодно, толкова безполезно. И тогава пожелавам за любовник човек, искам сама да съм човек. А най-близкото възможно състояние до това да бъдеш човек, е да обичаш такъв. Одисей тъкмо се бе приготвил да подремне, когато дойдоха за него. Твърде лошо за теб, Одисей, така или иначе ще трябва да заминеш. Така стават нещата в класическия свят. Когато се наложи да тръгнеш, тръгваш. Погледни Сизиф. Не е общоизвестно, че той всъщност е писател на име Асмодерий, който е страдал от писателско схващане. Той е извървял целия път от битността си на най-успелия автор на любовни романи в древния свят до пълната нула, до почти пълното си изличаване. В стария свят още не е била измислена психологията. Тя се появи много по-късно. Онова, с което разполагаше старият свят, бе класическото, митологичното, алегоричното обяснение на нещата. Ако си пожелал майка си, вината не е твоя, някой бог е отговорен. Както и в случая с Асмодерий — той не е виновен за пълния си блокаж. Някой бог го е насадил. Но кой бог? Не може да има съмнение, че това е бил Аполон. Той бе бог, ревнив спрямо чуждите успехи.

Нито една от композициите на Аполон за лютия и лира не е била публикувана някога в човешкия свят. Всички ги възхваляваха, ала не ги публикуваха в големия издателски център в Битиний. Боготворяха ги на думи, ала за публикуване се обръщаха към такива проверени и истински изпълнители, като Орфей. Ха, Орфей! Доста бе видял. За умници като него ние имахме някой и друг номер. Да вземем жена му. Нашите поздравления: спечелихте половин акър земя в „Слънчевите акри“ във Флорида, ведно с десетстайна къща плюс гаражите. Има стая за забавления и всичко останало. Освен това получавате и безплатен пропуск за Дисниленд. Трябва само да дойдете с нас, за да си вземете подаръка.

Нищо неподозиращата Евридика отиде с тях. Те имаха акредитивни писма, значки, всякакви подпечатани документи. И бяха високи, импозантни мъже, които те гледат право в очите и не би си и помислил, че те мамят. Уви, те бяха от най-лошия вид хора, лъжците с честна външност. А щом те сами мислеха, че са честни, за което от своя страна бяха подведени от отмъстителния Аполон, чието дело бе интригата, кой би могъл да твърди обратното? И така стана, че тя тръгна с тях — прекрасната Евридика с дългата черна коса, с меланхоличните очи, с изящната си фигура, обгърната от тъмносин сатенен халат. И след малко тя каза:

— Слушай, Тото, мисля, че това не е Канзас, n’est pas[3]?

Защото тя говореше фафлигонийски — Евридика де, — имаше и малко куче, което не участва в историята й, тъй като бордът на цензорите на боговете в обществения сектор определи, че кучето ще се прояви твърде много, а и без друго нейната история е само част от тази на Орфей.

Разкажи ни за Орфей, Евридика. Той е композитор и музикант. Но не ме питайте какво прави, лъже красиво наляво и надясно и сънува песни. За нея песните на Орфей не са нищо особено, а просто онова, с което Орфей се занимава по цял ден, вместо да прави сирене и други полезни неща, които могат да нахранят тялото.

Те я отведоха по пътека, която се спускаше надолу и ставаше все по-тъмна.

— Това не е Флорида! — рече тя.

— Не е — отвърнаха те. — Излъгахме. Извинете, мадам, но ето как се срутва една класическа история.

— Къде съм? — попита Евридика.

— Това е царството на мъртвите — отвърнаха те.

Евридика се огледа.

— Ама чакайте, тук е много мръсно!

Те свиха рамене.

— Какво очакваш да сторим? Ние сме мъртви!

— Е, все пак можете да държите метла, нали?

И Евридика им даде нагледен пример, като намери метла — бе същата, която Хеката обикновено яздеше — и със сила на волята си я развъртя, почисти купищата сажди и дори измете под Немезис, нещо, което никой преди нея не се бе осмелил да стори.

И ето я сега — далеч от Флорида, далеч от Гърция, близо до никъде, мъртва, в царството на мъртвите.

За нея не бе нищо особено, че можа да премине от жива в мъртва, без да изгуби съзнание. Това бе грижа на философите, нея не я засягаше. Тя само знаеше, че е мъртва и че човешките й права бяха нарушени.

 

 

Да, Сизиф и Тантал — не им стигаха на тези двамата мъже всичките неприятности, които бяха понесли лично в своето си време, ами някой трябваше да сътвори и митове от тях, та сега всички страдат до известна степен от сизифония или от тантализация — две заболявания на нашата съвременна епоха. Тук говорим за предшествениците на хамлетовия сън. Говорим за Едип и за другите големи върхове. Говорим за началото на западния начин да се вършат нещата. Говорим за пътешествието на героя, с всичките му превратности. Но преди всичко говорим за самотрансцендентността от най-добрия й вид:

„Сега вече виждам себе си отвъд себе си, тъй рече Заратустра.“

Говорим за Талос, първия робот в света с една-единствена вена, която водеше от горе до долу и обратно[4]. Говорим за нервните богове, които гледат напред в тъмното и съмнително бъдеще и виждат, че всичко ще свърши зле. Говорим за раждането на комедията в нищетата на козето блеене. Говорим за истинските неща, за лудостта, която класическият темперамент хвърля върху нас. Защото това си е пълен ужас, тези чисти, бели, класически градове с тяхната липса на телевизия и свещените им царе. Говорим за времена, които бяха безвъзвратно омешани, докато не се появи нашият съвременен свят с неговите удобства и неговите скърцания със зъби и едносрични реплики. Няма ги повече волните изречения на одисеевото красноречие. Сега имаме едносричното изръмжаване и възклицателното изпискване. Имаме и оформянето на края преди дори началото да е поставено безпристрастно, ала ние го бутаме назад — хайде, махай се, господин Край, ние сме тук, още в началото. Ала дъртият Край и той знае това-онова. Той казва: ами, мънкайте, мънкайте, дечица, не е моя вината, че дарбата да се притежава чене е предоставена на мен и така имам възможността да ви говоря, докато празникът продължава, да ви помоля да замълчите с вдигната към устните палка за барабани, да ви помоля да размислите върху проблема за гроба. Гробът, виждате ли, е хладен, влажен, изпълнен с жени в черно с алени устни, които не са там, за да перат.

Е, можете да си представите как се почувствахме, като чухме това. Помолихме само за малко повече ред.

— Нека ние водим, ако ти не можеш — рекохме. — Има напълно разумен начин да се справим с всичко това. Можем да оставим настрани всички вампири-таласъми и останалите нечисти образи. Те не са класически и не се нуждаем от тях. Можем да намерим път обратно към чистото, добре осветено място, където броди антилопа, а и пре-лопа също броди, а пост-лопа похапва от крехкия райграс, а ние сме отново с пиянски зачервени лица и изкривени черти в някаква кръчма, която би трябвало да е експедирана направо от ада, а барманът ни погледна в очите и рече:

— Какво ще пиеш, страннице?

И след това ние знаехме, че никога няма да избягаме, че целият сценарий бе просто една кръчма подир друга, места, населени с мрак и зачервени пиянски физиономии, места, които не искахме чак толкова много да посещаваме, та и мислехме, че дори не съществуват, надявайки се чрез въображението си да можем да попречим на съществованието им. Ала нямахме този късмет. Не сте в състояние да знаете какви са законите на вселената в определено време, ала е достатъчно ясно кое действа и кое — хич.

Бележки

[1] Кевин Костнър — тук алюзията е с филма „Танцуващия с вълци“ — Бел.прев.

[2] Хрумването за това е на Паламед, който съпътствал Агамемнон. — Бел.ред.

[3] N’est pas — нали. — Бел.прев.

[4] Меден човек, създаден от небесния ковач Хефест. Имал само една вена, изпълнена с божествена кръв и проточваща се от главата до глезена. Медея изтеглила гвоздея, с който се запушвала вената и така кръвта на Талос изтекла. — Бел.ред.