Робърт Шекли
Машината Шехеразада (12)

10. Разказът на разказвача

Имало едно време в княжеството на Сарабад, в далечна Индия (това било преди доста време) един мъдрец. Той решил да довери на сина си съкровище, което да отнесе на пазара, провеждан веднъж годишно в Джайпур, столицата на княжеството. Съкровището на мъдреца бил стар ръкопис, изписан върху стар, пожълтял папирус на такъв архаичен език, че никой, освен него самия, не можел да го разчете, а и за него се говорело, че само се догаждал за значението му. Той обаче никога не се издавал, че не знае езика, тъй че хората приемали, че знае какво пишело в папируса, а можело и да е така.

— Синко — рекъл той, — вземи тази древна книга, която е със значителна стойност, и я отнеси на пазара в Джайпур. Там ще намериш едно място на големия открит базар, където да изложиш книгата си върху тази кожа от антилопа, която също ти давам. Когато хората започват да минават покрай теб, ти извикай: „О, хора, ето я «Книгата на последните дни». Който я купи, ще бъде благословен от онези, които ще дойдат след него!“.

— Какво означава това? — попитал синът му.

— Не ме питай — отвърнал разказвачът. — Ние никога не разкриваме такива неща предварително. Това е част от историята в тази книга: че не бива да узнаеш, преди да е станало твърде късно. Разбираш ли, инак не можем да накараме механизма на приказката да заработи точно.

Всъщност разказвачът не казал това или не искал да го каже, което в неговия случай било до голяма степен едно и също, ала някакъв дух, някои твърдят, че бил самият велик шейтан, го обладал, и ето защо той казал истината — такава, каквато я знаел, естествено, а това дало повод за забавно несъответствие, което ще ви разкрием, когато най-малко го очаквате.

— Много добре — отвърнал синът. — Ще сторя така, както пожелаеш, защото наистина сме много бедни, а трябва да купим сари за венчавката на сестра ми.

— Вярно е — съгласил се разказвачът.

Той не искал да споменава дъщеря си, защото да говориш за жени в четвъртък носело нещастие, но след като синът му повдигнал въпроса, нужно било да продължи по-нататък.

— Дири ще те придружи — рекъл той, — защото е умна и ще ти помогне да направиш добра сделка.

— Колко всъщност струва книгата? — попитал синът, който се наричал Сингар.

— Колко звезди има на небето? — отвърнал разказвачът.

— В момента ли? Николко. Отдавна е ден.

— А нощем?

— Боят им е безкраен.

— Е, така ще разбереш — между мрака и светлината — истинската стойност на тази книга.

— Ей, почакай малко — казал Сингар. — Това няма никакъв смисъл.

— Не се заяждай — рекъл разказвачът. — Вземи книгата и изпълни онова, което ти наредих.

— Твоите думи са закон — отвърнал Сингар. — Хайде, Дири, отиваме в Джайпур.

И тъй, брат и сестра поели по големия път, който пресича Индия и свързва приказни места. Разполагали с малко пари и затова не можели да си позволят да ползват удобствата на добре известния мотел „Тадж Махал^[1]“, който се озовал на пътя им в края на първия ден от похода.

Ето защо си устроили лагер край едно малко блато наблизо. Там Сингар стъкнал огън от изсъхнал камилски тор, който намерил наблизо, а Дири сложила на него коженото гърне, което носела, като първо го напълнила с вода от най-тихото кътче на блатото. Ала когато сторили всичко това, им дошло на ума:

— Нямаме какво да сложим в гърнето! — възкликнал Сингар.

— Мисля, че можем да съберем бурени и да ги сварим — казала Дири.

Така и постъпили: обиколили надлъж и нашир, за да съберат най-хубавите на вид бурени. Най-накрая сбрали достатъчно и те били най-различни и разноцветни: — някои — къси и дебели, други — тънки и космати, някои — жълти и червени, а един или два — дори сини. Сложили ги в гърнето и започнали да готвят.

Братът и сестрата нямало как да знаят, че група от хората на принца минали по този път няколко часа по-рано и също спрели тук на лагер за малко, тъй като били твърде важни, за да отседнат в мотела „Тадж Махал“, а и без друго си носели палатки. Сред тях била и принцеса Марто и докато стъкмявали лагера, Марто излязла да се поразходи, като взела със себе си онова гри-гри, което царят, баща й, й бил подарил с думите: „Пази го, мила, това е нещо много скъпо“.

Принцесата искала да се погрижи добре за своето гри-гри и затова се задоволила само да го подхвърля във въздуха и да го улавя отново. Скромно го подхвърляла, защото била скромна мома и не искала да причини болка на баща си.

Ала се случило така, че наблизо прелитал един ифрит и като видял момата да подхвърля гри-грито високо във въздуха, си рекъл: „Сега ще се позабавлявам!“. Спуснал се и измъкнал гри-грито от кристалната му обвивка, а на негово място оставил малко зелено-синьо растение, наричано божествениче, което обикновено растяло по северните склонове на Хималаите и цъфтяло само при пълнолуние. „Това трябва да го замести“, рекъл си той и след това, като намерил забележката си за удачна, я повторил на глас и отлетял с гри-грито.

Като видяла, че гри-грито й го няма, а на негово място в ръцете й се озовало някакво странно растение, принцесата го захвърлила настрани и избухнала в ридания, а след това отишла да потърси утеха и наставления от любимия си евнух — Краскиторио, който седял в храстите и видял всичко, а усмивката му била почти неразгадаема.

— О, принцесо — рекъл евнухът, — не плачи, защото сълзите са напразни. Ти изгуби едно гри-гри, което с жалко. Но ифритът не ти ли даде нещо в замяна? Защото такъв им е обичаят на ифритите.

— Даде ми едно малко синьо-зелено растение — отвърнала принцесата.

— Имаше ли жълти точици?

— Мисля, че да.

Евнухът въздъхнал.

— Това е наистина добра новина. Какво направи с това божествениче, което ти остави ифритът?

— Не знам — отвърнала принцесата. — Мисля, че го хвърлих.

— Това е погрешно — казал евнухът в подчинено наклонение.

— Но аз откъде да знам? — отговорила принцесата.

— Помогни ми да потърсим дара на ифрита подаряващ — отвърнал евнухът, който много обичал сегашните деятелни причастия, защото държал да бъде причастен към всичко. Принцесата нямала нищо против, или поне не изглеждало да има.

Двамата започнали търсенето, а евнухът повикал и останалите от групата на помощ.

Сега вече било време да захвърлят забралата и плащовете и да свършат малко работа, затова цялата компания се юрнала из района, прекършвали растенията и когато станало тъмно, запалили фенери и свещи. Ала не могли да намерят божественичето, затова евнухът рекъл:

— Не се ядосвайте, тези неща са предначертани от звездите. Ела, принцесо, аз ще те науча на езика на Малкия Мохи.

И тъй принцесата си позволила да я утешат, а на сутринта керванът продължил по пътя си. А божественичето си лежало там и изглеждало също като селско пъстриче или утринно изтравниче, или като обикновено растение, докато синът и дъщерята на разказвача не дошли да наберат билки за вечерята си. И сред тревите и малките задрямали насекоми открили божественичето. Децата го отделили настрани, защото не знаели какво да правят с него.

Стъкнали огъня и хвърлили билките във водата, а пламъците се извили високо. Скоро котлето забълбукало. Ала тъкмо когато децата понечили да бръкнат с черпака, се извил голям облак пара и от него пристъпил елен — малък бял елен с розово носле и златни копита, и този елен очевидно бил магически елен, затова те паднали ничком и му се поклонили.

Еленът казал:

— Не бива да ме боготворите, деца. Аз съм просто говорещ елен, не съм нещо свръхестествено и освен това завися от Първопричината, също като вас. Но мога да ви кажа нещо, което да ви бъде от полза.

— О, кажи ни! — рекла Дири, защото сърцето й било толкова младо и весело, че не знаела за съществуването на табуто да се разговаря с магически елен.

— Онова, което трябва да извършите — продължил еленът, — е да продължите пътя си към пазара и там да изложите стоката си, тъй както ви заръча баща ви. Ще се приближи търговец, ще погледне книгата, ще я вземе и ще се отнесе пренебрежително към нея, а най-накрая ще рече: „Стара е и за нищо не става, но мисля, че мога да си разпалвам огъня с листите й. Тази сутрин съм склонен към щедрост. Колко ще й искате?“.

— И после какво? — попитал Сингар. — Трябва ли да искаме висока цена? Татко ще ни се ядоса, ако не го сторим.

— Не, не бива — отвърнал еленът. — Всеки би могъл да ви даде този съвет. Но на вашите услуги е магически елен и това отваря пред вас неподозирани досега възможности. Онова, което ще отвърнете, е: „Щом няма стойност, любезни търговецо, я вземи като дар“.

— Ти очакваш от нас да я дадем просто ей така!? — попитал Сингар. — Но тогава няма да получим нищо за нея!

— Не е така — отвърнал еленът. — Онова, което ще последва, е парадоксът на продуктивното множество. Защото търговецът ще се почувства задължен към вас. И той ще рече: „Много добре. Приемам любезния ви дар. Какво мога да ви дам в замяна?“.

— Разбирам — казал Сингар. — И тогава ще му поискаме много пари.

— Слушай и не бъди толкова глупав — каза еленът. — Вие ще му отвърнете: „О, търговецо, не искаме обичайна отплата за тази свещена книга. Ала щом искаш да ни дадеш нещо, нека получим първото, което влезе в ръцете ти, когато отидеш да засвидетелстваш уважението си на Ахав^[2] Обущаря“.

Сингар бил изумен от съвета на магическия елен.

— Но каква полза от това? Този Ахав без съмнение ще му подаде чифт обуща или може би чука и гвоздейчетата, които ще държи в ръце.

— Вижте сега — продължил еленът, — не е моя вината, че не знаете как действа магическият съвет. То се знае, че изглежда налудничаво. Всеки може да ви каже нещо разумно, но единствено магическият елен може да ви предложи приказка като тази. Настоявам да направите онова, което ви казвам, по две причини. Първо, защото приказката няма да сработи, ако не постъпите както казвам, и второ, пак по същата причина, а че е така, аз ви давам думата си на магически елен, който може понякога да се заблуждава, но не е в състояние да изрече преднамерена лъжа.

— Не знаех това — рекъл Сингар. — Разбира се, че ще последваме съвета ти. А, Дири?

— Разбира се — казала Дири и толкова решителен бил отговорът й, че един внимателен наблюдател би доловил, без да сме наясно дали би бил прав, загатване на известна двусмисленост в самата енергичност на отговора й. Или може би това било просто по рождение, подобно на онези, които сенките на нощта хвърлят върху лицето на луната.

— Какво можем да ти дадем в замяна на великолепния ти съвет? — попитал Сингар.

— Какво ще речете да извадите от бульона онова божествениче и да ми го дадете?

Еленът бил надушил божественичето, когато запарката от вода и билки в коженото гърне, подгрята от веселия малък огън под него, който светел ярко, подхранван от бамбуковите пръчки и другия изсъхнал фураж, се загряла дотолкова, че да изпуска благоуханните си аромати, които се съдържали в нея. Магическите елени си падат много по благоуханията — оттам идва и старинната поговорка, че ако искаш да уловиш магически елен, не забравяй да свариш божествениче.

Дири се надвесила сама над гърнето и като взела дълга пръчка, която за късмет лежала до нея, бръкнала в тревите и билките, докато не намерила онази, синьо-зелената, с оранжеви петънца. Тя я извадила и я поставила на земята пред елена.

— Твоя е, о, елене — рекла тя. — Но какво ще правиш с нея?

— Това е нещо, което не бива да узнаете — отговорил еленът. — Но ще си позволя да ви напомня, че цялата тази последователност започна, когато един ифрит открадна гри-грито от една принцеса.

Отговорът не бил достатъчно понятен за двете деца, затова те не се занимавали повече с него, независимо за какво ставало дума и как им изглеждали нещата на измамливата светлина. Еленът се поклонил приятно и изтичал в тръс към гората. Известно време чували потрепването на копитата му, а след това не се чувало нищо, освен възцарилата се смътна и обезпокоителна тишина.

Децата прекарали тази нощ в гората. Хапнали оскъдно от билковата отвара и спали завити с малкото одеяло, което Сингар носел. На сутринта продължили отново пътя си към Джайпур.

Денят бил великолепен, когато поели по широкия друм, който води към всички чудеса на Индия. Пътьом видели много чудни гледки. Непрекъснато срещали хора — някои отивали в противоположната посока, а другите — в тяхната, както обикновено правят хората. Било вълнуващо, след като били прекарали целия си живот в родното си село Далган, където населението било едва петдесетина души и няколко десетки гърбави крави, както и обичайната сбирщина от въшливи кучета и надменни котки. Някои от лицата, които зървали, били вълнуващи по онзи начин, по който са вълнуващи и тъмните слова, които също могат понякога да изкушават. Ала през повечето време те се държали настрани от всичко.

След като вървели известно време, завързали разговор с една старица, която яздела муле. Мулето също било старо и куцо, пристъпяло бавно и децата лесно смогвали да вървят в крак с него. А що се отнася до бабата, то тя имала само един зъб в средата на устата си, отдолу, а лицето й било сбръчкано като съсухрена сушена слива, но очите й блестели ярко, а усмивката й била весела. Тя казала на децата, че идва от Порт Саид, където била наложница на арабски шейх, притежаващ едно от най-внушителните даута^[3] в областта.

— Трябваше да ме видите в онези времена — рекла тя. — Колко красива бях! Не бихте си го и помислили, като ме гледате сега. Но това е, защото примамих птицата-присмехулник, а никой, който го е сторил, не може да избегне онова, което ще се случи с външния му вид.

Децата искали да узнаят за случилото се с птицата-присмехулник, ала преди старицата да започне историята си, пред тях се разнесла глъч и цялата процесия спряла. Децата се надигали на пръсти и надничали, за да видят какво ги забавя. Видели група със стоманени шлемове с шипове най-отгоре и прекрачили напред, за да разберат в какво се състои работата.

Там, пред охранителите, с размахан юмрук, било застанало едно джудже. То било по-ниско и от Дири, често наричана пигмейче от нелюбезните си селски съседки — същите, които пристъпяха с прозирните си одежди толкова бавно, че сякаш изобщо не се движеха, а приличаха по-скоро на плъзгащи се валма различно оцветен дим, какъвто може да видите по празниците, отколкото на нещо друго, невъобразимо за момента, ала подходящо да се види в по-добри дни.

— Какъв е проблемът? — попитал Сингар.

Охранителите били трима. Най-високият и с най-голяма чалма се обърнал към него и попитал:

— Ей, момче, едно птиченце ми пошушна, че имате в Джайпур среща с някакъв търговец, който засега ще остане безименен. Сигурен ли си, че искаш да се замесиш в тая работа?

— Не, мисля, че не — отвърнал Сингар, защото не обичал да хитрува на дребно и усещал, както и сестра му, която имала дарбата да провижда и можела да усети тези неща в един миг, макар и да не ги изразявала (такова било разбирането й); ставало дума за тези странни спираловидни валма от многоцветните пушеци на съдбата, или на измамата, или на жестокостта, които им предстояли. Мислено виждала всичко и усещала и силната, непреодолима жега, ала след това видението й избледняло и оставило подире си само леко размазано петънце от дима на тълкуванието.

— Да се махаме от тук, Сингар — рекла тя.

Те продължили напред, оставили подире си джуджето, старицата и бог знае колко още приказки да очакват разказването си — там, на големия път, за който стана дума по-горе.

След като излезли от онова, което дори сега, толкова скоро след появата си, изглеждало смътно, мъгляво, като нещо, което не се е случвало и не би трябвало да се случи, Сингар се обърнал към Дири:

— Знаеш ли, май нашата история не е наред. Какво ли би станало, ако бяхме изслушали джуджето или старицата?

— Щяхме да се забъркаме в още една приказка. А не можем да си го позволим, защото трябва да продадем тази книга, а отварата от билки не е толкова хранителна, тъй че не можем да прекараме цял ден в приказки, вместо да се сдобием с още малко храна.

Сингар одобрил мъдростта на сестра си и продължил пътя си, притиснал увитата във вързоп книга до сърцето си. Вече започнало да го осенява, че животът се състои от това, да направиш избор, ала съществуват някои възможности, които трябва да избягваш, ако искаш изобщо да стигнеш донякъде.

Решили да се махнат от пътя, тъй като там имало твърде много изкушения, твърде много хора, които искали да разказват приказки, твърде много хора, които искали да ги въвлекат в още и още нови истории. Трудно било да се избегне натрупването на излишни детайли, а отклоненията връхлитали света като предвещаващи смъртта духове със скоростта на горски пожар и оставяли подире си единствено горчив привкус и овъглени водорасли. Трудно щеше да им бъде да продължат, ала може би и интересно. За късмет на децата, те можеха да поемат по пряка пътека и тъкмо това сториха. Тя пресичаше Долината на съвкупността, а след това водеше през Гората на Новото определение. Поеха по главната пътека, но отново спряха.

— Знаеш ли — рече Сингар, — това не ми харесва. Тези места, през които трябва да преминем, също изглеждат твърде интересни. Няма ли някой отегчителен път, по който да вървим?

Дири изглеждаше замислена, което на свой ред предизвика нова мисъл, а тя, като се понесе леко над нея под формата на светеща паяжина от преплетени жици, изригна искри, намести се, после отново промени положението си, докато най-сетне прие формата на мисъл или диадема. А Дири й се зарадва, защото инак изобщо не би й дошла никаква мисъл.

— Има друг път! — обяви тя.

— И къде е той?

Дири рече:

— Затвори очи.

Сингар го направи.

— А сега ги отвори отново.

След като Сингар отвори очи, видя, че се намираха на широк булевард, който, като погледнеш напред, изчезваше зад стените на прекрасен град. Надписът на хълбока на близка сграда доказваше, че наистина са попаднали в Джайпур.

— Как го направи? — попита той Дири.

— Не питай, освен ако наистина не искаш да узнаеш — отвърна Дири. — Да вървим да намерим Ахав.

И тъй, те влязоха в града, а той бе хубав, богат град, с широки улици и булеварди, орхидеен, що се отнася до растителността, екстравагантен с множеството си фонтани, или, казано с две думи, бе празник за сетивата. Дори миризмите бяха приятни, тъй като от различни механични устройства, поставени на оживените кръстовища, във въздуха се разпръскваха редки парфюми и есенции. Сингар и Дири бяха омаяни от всичко това, но не забравиха да попитат как да намерят Ахав търговеца и първият човек, когото попитаха — какво съвпадение — бе не кой да е, а самият брат на Ахав — Шлумбело, и той ги упъти точно и благосклонно, дори извървя с тях няколко пресечки, за да се убеди, че са поели правия път. Той изобщо не ги и попита защо биха искали да се срещнат с Ахав. Тогава това не направи впечатление нито на Сингар, нито на Дири, камо ли да им се стори нещо необичайно, още по-малко пък злокобно, но по-късно щеше да придобие по-специално и, така да се каже, решаващо значение. И тъй, те завиха зад един ъгъл и видяха пред себе си…