Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shecherezade Machine, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

История четвърта
Джордж и кутиите

Странна беше тази случка с Джордж и кутиите. Той никога преди това не ги бе забелязвал, ала тогава с нещо привлякоха вниманието му — нещо толкова незначително, че той вече не помнеше какво точно бе то — освен че си спомни усещането за нещо като силна малтийска треска; моля, извинете непростимия начин, по който това изречение, тъй да се каже, си върти опашката — е, ами това промени всичко.

Джордж бе мислил много за подобни явления напоследък. Или поне той си мислеше, че е напоследък. Мъчно му бе да си спомни какво си бе мислил, без да е получил определено доказателство, че дори е съществувал преди този миг, когато, образно казано, отвори очи и видя кутиите.

Отначало изглежда бяха само няколко, ала бяха пръснати навсякъде. Джордж си мислеше, че мястото е само по себе си интересно — стига да не го сметнеш за отегчително. Всичко бе въпрос на настроение. Търсете вина във влиянието на луната.

Стаята, в която бяха кутиите, досущ като много други, бе с кутиеобразна форма, ала с удивителни изображения на стените на височината на кръста — или където тази височина би трябвало да бъде, ако погледът на Джордж не бе вторачен в кутиите.

И сега, след като ги забеляза, той не знаеше какво да прави с новото си наблюдение, или по-скоро, знаеше много добре, но не искаше все още да признае това си познание пред самия себе си. Защото нали знаете как е, когато току-що сте вечеряли най-спокойно, както всеки друг път, иска ви се да подремнете, а това може да продължи с години, и макар да заклеймявате леността си, все пак не ви се иска достатъчно силно да си вдигнете разпльокания задник и да направите онова, което кутиите подсказват.

— Извинете ме, но кой е пътят за град Виндърмиър — рече голямата жълта тиква, веднага след като излезе от първата кутия на тънките си крачета. Имам предвид нейните тънки крачета, а не на кутията.

Джордж си помисли, че бе удивително една тиква да може да говори. Ала дълбоко, най-дълбоко в себе си той бе малко разочарован. Много добре знаеше, разбира се, колко смайващо бе да чуеш тиква да говори. Макар да бе наясно, че в някои индиански религии тиквата взема участие в доста неща, дори понякога смешно участие. Малко ли бяха историите за тиквите-мошеници?

Той изчака да види дали тиквата ще повтори въпроса си. Не го направи, което означаваше, че не биваше да бъде приемана насериозно. Имам предвид, че можете да я приемете насериозно, ако сте склонен да го сторите. Но едва ли ще ви се удаде да отгатнете по кои точно правила ще се развие случката. В началото още имате избор. Това означава, че можете да се оттеглите и да пратите ситуацията по дяволите. Все едно да стоите на брега и махате на отлитащите чайки на времето. Това е моментът, току преди действието наистина да е започнало, онзи кратък период на затишие, преди Джордж да бъде обвързан с необичайните подробности, които определиха живота му. Дори и кутиите още не съществуваха със сигурност.

Е, помисли си Джордж, да приемем, че ги има. Но би могло и да ги няма.

Това определи началото на следващия етап, защото онова, което трябваше да се разгърне оттук нататък, бе въпрос на ситуация.

Интересно е да се отбележи за кутиите, че те излъчваха оттенък на фалшивост. Онези с прави ъгли изглеждаха нормални, ала някои от другите имаха конуси и хлътнатини, подпори и полусфери, колони и балюстради, както и множество други форми. Джордж бе чувал за неправилните геометрични тела, ала тук нещата отиваха твърде далеч. Изглежда нямаше никаква разумна причина за такава степен на украса. Ако това изобщо бе украса, освен ако по някакъв чудовищен многоизмерен начин украсата всъщност не бе структурата.

Нямаше смисъл да се безпокои за подобни дреболии. Джордж реши, че е без значение какви форми придобиваха кутиите. Или какви форми бяха добили. Това нехайство щеше по-късно да има сериозни последствия, когато се сблъска с пресечените конуси. Ала това щеше да стане по-късно, ако изобщо станеше.

Джордж си помисли колко красиво е да се носи в огрения от слънцето океан, където малките вълнички сякаш танцуват, а кутиите се обръщат и им правят старомодни реверанси. Но всъщност не беше така. Джордж си го представи, за да се забавлява. Понякога правеше това. Когато плаваш в топло, огряно от слънцето море, без никаква грижа на този свят, е неустоимо да си разказваш приказки, за да минава неумолимото време.

Бяха чудесни мигове и Джордж им се наслаждаваше. Какво би могло да бъде по-хубаво от това? Очевидно — нищо. Така става, когато на човек понякога му се приисква нещо малко по-различно. Просто да се престори, че нещо е такова, каквото всъщност не е. Не всеки би могъл да разбере това. Джордж обаче се справяше, иначе би му се наложило да изразходва маса енергия, за да си въобрази, че стаята е въображаема, а океанът — истински. Нямаше причина обаче защо това да бъде така, след като, доколкото се отнасяше до Джордж, океанът и стаята бяха еднакво разумно обясними.

Обляното в слънце море бе хубаво, ала не можеше да трае вечно. То би могло да съществува колкото и да е, но дори и това да бяха хиляда години, споменът щеше да го съхрани като един-единствен епизод. След като си видял една вълна, значи си ги видял всичките. Слънчевите лъчи, които изпъстрят водите, са прекрасни, ала след като си гледал достатъчно дълго, закопняваш за едноцветност. Хубавото си е хубаво, ала понякога трябва да загребеш и да се заловиш за една от кутиите.

Джордж не разполагаше с някакъв критерий, по който да избере дадена кутия вместо друга. Просто му бе хрумнала идеята да се лепне за някоя. Помисли си, че би могло да бъде забавно. Ала за коя именно? За най-близката, естествено. Тя бе голяма, на сини и жълти ивици, с криле и клюн. Това, разбира се, не бяха истински криле и клюн; тук става дума за кутия, нещо, което е направено така, че да има криле и клюн. Джордж бе твърде сигурен по този въпрос. Ала подмина първата кутия, защото му се видя подозрителна. А и не представляваше трудност да преплава до кутията след нея, една хубаво украсена кутия с по-скромен външен вид. Или поне така изглеждаше, докато Джордж не посегна и не я преобърна. После, след като се разкри дъното й, той вече знаеше, че нещата можеха да станат много интересни, разбра го мигновено, защото дъното й бе необичайно.

И какво бе необичайното на тази кутия? Ами, първо, масата й от нелепо струпани тръбни форми не бе привична за окото. А и имаше различни напречници, които свързваха тръбовидните й елементи с различни размери. Чувал ли е някой изобщо за кутия с тръбовидни елементи? Макар че една тръбовидна кутия по никакъв начин не е невъзможна.

Той се опита с всички сили да не обръща внимание на дъното й, преструвайки се пред себе си, че нищо не разбира. Джордж винаги бе знаел, че съществуват някои неща, които е най-добре да не разбираш. Защото за да ги разбереш, щеше да означава да ги разбереш погрешно. А като ги разбереш грешно, придобиваш изцяло по-различен поглед към нещата. Това именно трябваше да избягва в името на своето спокойствие.

Защо да гледаш на нещата по друг начин, освен по правилния? Не струват ли нещо спокойствието и уюта ни? Защо да се напрягаме и да се потим на греблата, след като…

Извинете ме, отнесох се. Както и Джордж се отнесе за кутията.

Вътре в нея нещата бяха доста по-различни, отколкото отпърво си ги бе представял. Забавно е, но човек си мисли, че знае как би изглеждала вътрешността на една кутия. Но след това влизате в някоя и откривате, че е напълно различна. Или, може би, не напълно, има някои сходства; но няма все да тъпчем на едно място, надявам се, можем да приемем пряк курс сред масата кутии, които задръстват напредъка към оная лелеяна цел (дезидератума), чието име не бихме изрекли, дори и да го знаехме. За щастие незнанието ни е сигурна гаранция, че няма да го назовем.

Долу-горе по това време Джордж откри, че можеше да бъде смятан и за Ендикот. Това на първо време изглеждаше съвсем просто, ала все пак водеше до непосредствени недоразумения. Първо, дали Ендикот бе фамилно или лично име? Без да се задълбаваме твърде — тъй като нашите истински грижи са други — можем да кажем, че при обичайното ни отношение към нещата, дори и на място като това, името Ендикот може да бъде разбирано двояко. Древните християни са открили същото, когато са загивали на арената. Или може би императорът го е открил? Това засяга някой от тях; Джордж го знаеше, защото формата на метафората се бе набила в главата му и бе оставила временно, ала докато траеше — много постоянно усещане на потиснатост от точното съдържание на метафората.

В този момент Джордж не разполагаше с различните жизненоважни съставки, необходими му, за да завърши фигурата на речта, да се присъедини към танца, да запее в ангелския хор, ала той знаеше достатъчно, за да употреби всичко под ръка, като например обикновено парче плат или разрушения храм на планинския склон. Тези неща не се интересуват къде ще попаднат. Джордж реши да изостави цялата тази работа. Освен това имаше твърде ограничен избор, след като тъкмо тогава, точно в онзи миг, в онзи скок и сблъскване във времето, се случи нещо, което, ако го бе обмислил предварително, щеше да прецени като безпрецедентно.

Такива неща се случват от време на време, но ние ги пренебрегваме, заети да осигурим насъщния. Няма две мнения — океанът, блещукащият на слънцето океан, който изглеждаше толкова истински и вечен, щеше да се озове в ужасното, безпредметно минало и точно тъй и стана. Това бе в съзвучие със случващото се ново нещо.

Трябваше му минута време, за да осъзнае какво ставаше. Това не е нерезонно, нали? И на вас ще ви потрябва минута, ако изведнъж ви изстрелят в някоя ситуация. Необходимо е време, за да се вникне какво означава дори една фраза от типа на „мигновено възмездие.“ Или пък за какво загатва. Имам предвид — в метафоричен смисъл. Ендикот дори не знаеше дали му бе дошло на акъла за първи път, ала реши да си позволи известно съмнение. Плащаха му да прави тъкмо това, тъй че от какво да се срамува? Какво значение има, по дяволите, опитваше се да обясни той на приятелите си в бара, или поне приемаме, че са били неговите приятели. Те си приличаха с него. По-набити бяха, обаче. Ендикот бе твърдо решен да е слаб. Джак Сплат[1], ето как го наричаха те. Не бе много любезно, ако питате мен, но знаете какви стават понякога мъжете.

Какво ли не се случва. Особено вечер, когато слизаме до брега, за да приберем кутиите. И стаите. Да, понякога на брега изплуват кутии, понякога — стаи. Предполагаме, че са свързани едни с други. Но може да е погрешно да приемем, че стаите са породили кутиите. Природата е по-хитра от това допускане.

Основният въпрос на задаващата се история по онова време изобщо не стоеше на дневен ред. Хората бяха доволни такива, каквито бяха. Водеха посредствен и почтен живот, какъвто скоро няма да видим.

А пък беше хубаво — там на брега, да събираме кутии и понякога някоя и друга стая. От разговорите между мъже и жени се получаваха магически настроения. Пикниците бяха забележителни с мешаните си салати. Това бяха наистина салатени дни!

Дори тогава възникваха пропуски. Но ние невинаги разбирахме кое бе пропуск и кое — промеждутък.

Джак Сплат. Представете си само да се наричате така. Или Джак Сплот. Още по-лошо. Младите са толкова груби. Особено тук, в тази наскоро заселена земя, където всичко над десетгодишна възраст се смята за паметник. Не че не сме благодарни, загдето сме тук.

Същата вечер Ендикот изпитваше безпокойство, докато клечеше на брега пред колибата си. Това бе доста стандартна на вид колиба, в която имаше обикновения набор кухненски пособия. По онова време нямаше домашни машини и жените вършеха всичката работа. Поне Ендикот допускаше, че бяха жени.

Първата от неприятностите възникна малко след това, а те започнаха тъй тихо, че човек не би си помислил, че ставаше нещо не на място. Освен ако не сте били по-наясно с езотеричното значение на пресечените конуси, отколкото ние, когато те започнаха да се появяват от начало по полетата ни.

Повече от всичко ни безпокояха техните отвратителни черти. И малките им мръсни усти. Макар всички до един да носеха китари, никой никога не ги чу да свирят. Предположихме, че в отговорите им се съдържа хитрост, твърде дълбока, за да я разберем.

— Къде отиваш?

— Долу, да видя пресечените конуси. Искаш ли да дойдеш?

— Бих искал, но не мога сега. Но защо не им отнесеш тази кошница с диалози?

— А-а, това е обичайният плод, който берете в гората на думите. Нищо особено на вид. Не е нещо, с което можеш да нахраниш дете. Нищо няма да излезе от това. Знаеш какво имам предвид.

Колкото повече го слушах, толкова повече се изпълвах с подозрения. Той ставаше учудващо бъбрив за човек, който миг преди това не бе проявявал подобна тенденция.

— Чуй ме — рекох, — може би ти трябва да отидеш.

— Името ми е Джордж — отвърна.

В старата мислителница прозвъня предупредителен звънец. Не бях го питал изобщо! Този Джордж — как само мразех името, а това бе преди още да го срещна, или може би малко след това. И ето го — да ми казва името си. Сякаш очакваше да остане. Той и торбата му, пълна с диалози.

— По-добре да не бях я донесъл. Доста е лепкава.

— Престани — рекох и бързешком затворих торбата. Ако има нещо, което човек не желае, то е да му излизат диалози от пробита чанта. И не само това…

— Освен тази причина има и други.

— Престани! — троснах се.

Ала диалозите изтичаха от дупката в торбата, а някои от тях изобщо не исках да слушам.

— Сирените на Франция напоследък са доста унили, с техните дълги дрехи и тогава аз му казах…

Това бе непоносимо — да досаждаш не само с диалог, но и с диалог в диалога. Тук може да сме малко наивни и да не сме свикнали с градските обичаи, но забелязваме оформящия се безкраен регрес, когато се появи на културния хоризонт. Тъй да се каже. Всъщност съзрях сега нещо съвършено фалшиво в произходящото.

Този Джордж се беше представил, но не бе представил мен. Може би си мислеше, че аз ще го сторя сам, ала не вземаше предвид декора на ситуацията, благоприличието, моралните изисквания.

— По-скоро ще целуна смачкана хлебарка, отколкото да се представя сам.

Тази реплика ми прозвуча като натрапена отвън. Разбира се, не бях я изрекъл, слава Богу. Тя бе изтекла от торбата с диалози.

Сега, като си мисля за това, този приятел Джордж носеше торбата в кутия. Да, разбира се, това трябваше да е прочутият Джордж с кутиите! Ще призная, че това вече бе по-различно.

Колкото повече мислех за Джордж, толкова по-малко го харесвах. Не че го познавах и не че всъщност бях прекарал достатъчно време в мислене за него. Нещата стават далеч по-набързо. Знаете как става това вътрешно. Погледнете някого и си формирате мнение. Бедата е там, че не знаете нищо друго. Това ви притеснява. А по правилата на играта трябва да има още нещо.

— За да се избегне солипсистичната[2] позиция ли?

— Точно така.

Понякога дори случайните думи от една торба с диалози може по тайнствен начин почти да придобият смисъл.

Аз крачех, нали разбирате, а думите продължаваха да изтичат от торбата, която Джордж ми бе дал да предам на пресечените конуси.

Ала нещо вътре у мен — това е словесна фигура, която, както се досещате, би могла да бъде и навсякъде извън мен — протестираше.

— За какво са ни потрябвали тези конуси?

— Не виждаш ли, че не те са същественото? Те дори не са стигнали до етапа да бъдат условни. Знаеш ли какво получаваш, когато прибързваш в предварителния стадий? Нещо съвсем слабо и неубедително.

— Бедата с появата на този Джордж е, че той постави въпроса за решения, които мислех, че биха могли спокойно да бъдат отложени за известно време. За доста време всъщност.

— Всъщност, всъщност, всъщност…

Закрачих по-бързо. Течът от торбата ставаше все по-лош.

— А ти се боиш от липсата на смисъл, нали? Всеки се бои от него. Защото безсмислието се появява най-често в цялото великолепие на своята неприложимост за момента, а тези му качества се оценяват от хората по-късно. След като бъде задействан механизмът за възприятие.

Обясниха ми всичко това доста подробно. Отначало получавате обекта на възприятието. Той може да приеме всякакъв образ или форма — бухалка за крикет, бумеранг, три портокала, добрият хумор на приятели. Каквото и да е. Не съм изчерпателен по понятна причина, защото всичко може да бъде обект на възприятие.

После, след като в главата ни се е появил обектът на възприятието и е постоял в рамките на онзи милиметър от наносекундата, който се изисква, за да се установи като нещо с удобно поведение, тогава в нас щраква и се задвижва механизмът на възприемане. Някои казват, че самото възприятие се разцепва, дихотомизира се на две части — на възприятие и на перцептор.

— В този перцептор има нещо римско, нали?

Игнорирах бърборенето от торбата с диалозите. Бях решил твърдо да не отивам да видя пресечените конуси. Дори без да ги виждам, знаех, че нямаше да имам нищо общо с тях. Страшно се нуждаех от нещо с формата на добре тапицирано меко кресло. Търсех някакво меко и удобно понятие, за предпочитане на ивици, което да не подлежи на пропадане и продължава да стои на малките си крачета.

Ето какво става по-нататък, както се твърди: възприятието се проявява, след това се разделя на възприятие и перцептор. После на земята се появяват цветя и ние ставаме свидетели на раждането на блуса. Не, присмивайте се, ако щете, но мога да ви уверя, че съвсем не е смешно. Да продължим напред. Не мисля, че в момента очите ми са отворени, тъй като не мога да видя нищо. Не че нещата не се появяват. Те проблясват изведнъж и ми е дяволски трудно да ги потуша. Но какво да правя с алуминиев патронташ или с брониран самоход, или с яйцевиден гребен на вълната? Ей такива са нещата, които се появяват — защото перцепциите рядко се появяват самички; те се комбинират с други представи, а това, разбира се, създава разнообразието на перцептора, т.е. вас, мен и нея.

Имаше и друга част след това, но аз не исках още да знам за нея. Всъщност имах чувството, че знаех вече изключително много и че бе време да започна да забравям по малко. Реших да започна да забравям Джордж. Но, естествено, мислех си го, без да имам предвид кутиите, тези проклети неща, целите в ивици и изпъкналости, ала странно неосезаеми и някак си вълнообразни на всичко отгоре, тези мрачни видения, които намекваха и скриваха онова, което лежеше пред нас — ето че отново изречението е оставено да протегне напред пипалцата си и да се опитва да се залови за нещо, за каквото и да е, за да може да се добере до сигурно пристанище. Поне такава изглежда идеята. Идеята на кутиите, тези контейнери на неизказаното, както и на други, по-материални същности.

Ала от кутиите все още не излизаха никакви материални неща. Мисля, че можем да сме доволни от това.

— Напълно вярно. И бездруго един диалог от торба с диалози си е лошо само по себе си.

Течът от торбата ставаше все по-силен.

— Дяволски прав си, че течът става по-силен и аз съм тук да ти кажа, че си съвсем глух, ако не долавяш фалша на хора, който незабелязано пее сега в ушите ти.

Успях да вържа на възел дъното на торбата и така поне временно прекъснах засилващия се порой от думи. Това, че, както изглежда, имаха смисъл, още повече влошаваше положението. Какво по-кофти може да има от думи, които изглежда имат смисъл, но нямат? Ами всички знаем отговора, ала можем да го избегнем с малко усилие.

Напоследък никак не ми се умираше. Никога не бях очаквал толкова да се ядосам, че да попадна в клиниката. Искам да благодаря на лекарите след всичко станало. Вие ме накарахте да се почувствам повече от уютно. Знам, че ви се е наложило да влезете в моята халюцинация, за да я направите безвредна за мен. Знаейки това, съм в състояние да понеса тия безсмислици с кутии, стаи и обляно в слънце море.

Струва ми се, че някой от екипа ви го нарече „пускане на слюнка“. Или само го спомена. Подобна терминология не ме изпълва с възторг, ясно ви е какво имам предвид.

Спомням си, че, преди да се озова тук, се намирах на съвсем различно място. Спомням си и за други места. Там бяха Фани и Макс и чичо Хари[3]. Колко мили бяха всички те! Особено ми липсва двусмислената усмивчица на чичо Хари, когато си мислеше, че не го гледате. А имаше и нещо за чифт обувки. Всичко се връща в паметта ми парченце по парченце. А също и старият Ерик, мисля, че и той бе толкова изненадан, колкото всички нас, когато разбра, че пистолетът бе зареден. Тук той излиза от малко хиперболизирана ситуация и се намира въвлечен в явайската революция. Това бе малко след като Лил го бе зарязала и бе отишла в Шанхай да отвори „Червения петел“.

По онова време още ги имаше старите ветроходни клипери. Само че ги наричаха крипери. Типичното за белите хора объркване. Те никога не са чували за торби с диалози. Имаше обаче нещо у тези хора. Някакъв нюанс на съмнение. Не, не мисля, че можете да знаете какво имам предвид, тъй като и аз самият не знам. То е нещо повече от подсвирване в мрака. Дали да не го разкъсам на парчета. Да изтръгна направо червения му кървящ език, тъй да се каже. Кой ще забележи?

Пресечените конуси бяха там преди кутиите. Мисля, че не може да има съмнение за това. Трябва да започнем отнякъде. Затова започваме от ерата на невинността, когато пресечените конуси не знаеха собственото си име и смятаха, че е естествено всички да бъдат боядисани в синьо. Знам, че продължавам да се въртя около темата, но и вие бихте го сторили, ако обстоятелствата за живота ви бяха публикувани в чуждо време, както бе станало с моите.

— Някой тук изтърва юздите.

Това дойде от теча на диалоговата торба.

— Млъкни. Опитваме се да продължим. Отвъд пресечените конуси. Не ни затруднявай повече, и без това не ни е лесно.

Някакво усещане за нарушено равновесие, накланяне надясно, ръката ти като махало, нещо като от най-страшния кошмар на Айфел за кулата. Знам, че обещах да не споменавам повече Айфел, но какво да правя; всички сме хора, нали така?

Джордж най-сетне успя да натика кутиите обратно в стаята. Наложи се известно дърпане и бутане, защото някои от кутиите бяха по-големи, отколкото ги помнеше преди. Изглежда бе възможно по време на отсъствието му да бяха пораснали, макар да беше абсурдно, или някой да е заменил по-малките кутии с по-големи, което бе невероятно, тъй като тук нямаше никой друг, а само Джордж и спомените му за безименния разказвач, който се бе опитал да направи нещо ужасно — трудно бе да си спомни какво, винаги възникват нови катастрофи, които те карат да забравиш бедствията от миналото. Като сега.

Джордж едва успя да прибере всички кутии в стаята, когато мъжът, наричаш себе си Мандрейк, се завърна.

— Прибра ли ги всичките?

— Да, Мандрейк.

— Предполагам, че си имал затруднения с някои от тях.

— Да, Мандрейк.

— Но въпреки това успя, нали?

— Да, Мандрейк.

Той бе висок мъж, този Мандрейк, и през повечето време бе почти винаги гладко избръснат. Макар да беше уникален сам по себе си, съответстваше напълно на образа.

Странно е с новите хора — в първия миг изглеждат немислими, а в следващия вече става тъй, сякаш са били винаги там. Така беше и с Мандрейк. Това не бе истинското му име, разбира се. Човек не би могъл да очаква да използва истинското си име, след като идва от Провинция Двина в държава, която е изцяло обградена от други държави. Нека я наречем Y, макар да е почти очевидно коя държава имам предвид. Това е достатъчно подсказване.

Животът си течеше тихо и кротко в Y или L, както я наричаха жителите й. Провинция Двина бе най-отдалечената, най-далеко от Бог и от Париж, провинция, която до последно изключват от сметките си.

Тя бе доста старомоден район. В селото B още носеха цървули. С кръстосани повои. Мъжете още ловуваха с лъкове. Селските оркестри изпълняваха големи парчета сладникава чалга. Но, разбира се, човек не може да очаква да намери на подобно място изискаността на големите градове.

Поетът G определено не очакваше това. Той също изобщо не очакваше и дъждът да престане. Знаеше, че това трябва да стане някога, но защо, всъщност? Поетът G закусваше в салона. Той бе единственият гост на хотел G von Fch, защото още не беше настъпил туристическият сезон. Всички туристи бяха заминали по места, където сезонът бе подходящ за тях. Най-вероятно. Отвъд границата — в Балдисблат, на ски по хартиената планина. На юг — в Гранслайвия, където сезонът на свиренето с рогове и на ябълковите пити бе в разгара си.

Това напълно удовлетворяваше поета G. Той предпочиташе усамотението. Не съвсем, разбира се, но достатъчно, за да направи от това приказка. Ще излезе сутринта, след като е закусил на малката тераса в стаята си, с изглед към игрището за крокет и фронтона в стил „джай-лай.“ Ще си посръбва кафето с мляко и ще слуша писукането на папагалите. За такива поне смяташе големите, красиво нашарени птици с малки галошки. „Обувчиците“ изглежда бяха присъщи на някаква местна птича разновидност.

Мисля споменах вече, че селото бе разположено върху разделителната линия между два сектора. Това обикновено не вредеше никому. Но природата понякога беше непредсказуема. Тогава срещате случайно римски пехотен легион и ако нямате какво друго да правите този ден, ги отвеждате до границата. Това никого не учудва. Шокът е добра одежда, зад която се скрива безизходицата. Извинете, докторът каза, че е дошло време да взема лекарството си. Ще приключа с тези уединения някой друг път и тогава, Джордж, имам изненада за теб.

Джордж се поизправи, както бе седнал. Това в никакъв случай не бе лесно. Той затвори кутията и я отмести настрани.

Опита да отвори вратата, но тя не поддаде. Ако бъдем по-точни — не се отвори. Той седна отново на пейката. След малко вдигна глава и забеляза жената, която бе седнала на стола с изправена облегалка срещу него. Не беше на повече от двайсет или петдесет години и имаше руса или бяла коса, в зависимост на коя от двете възрасти беше.

Джордж усети, че се опитва да погледне спокойно на тези си наблюдения. Знаеше, че скоро щеше да дойде неговият ред. Помисли си да опита отново вратата, но после реши, че едва ли нещо би могло да се промени в толкова малък отрязък от време.

Жената изглеждаше повече като момиче, отколкото като възрастна жена, и това бе прието с консенсус. Джордж забеляза, че тя държеше под око другата врата — онази, през която бе излязъл полицаят, като я затръшна яко подире си и се чу онова леко изщракване на бравата.

Да, двете врати — единият изход, през който бе влязъл Джордж, и другият — през който бе излязъл полицаят. Това изглеждаше сигурно. А след това Джордж забеляза кутията в скута си.

Мислеше си, че се бе избавил от всички. Но тази някак си се бе залепила за него. Странно, защото бе останал с впечатлението, че ги бе продал на ниския дебел мъж с тежки гумени ботуши — щурмови ботуши, както ги наричат моряците. Не, май бе някой друг. Джордж реши, че ще е най-добре да спре да мисли за това. Започваше да се обърква. Ала объркването не се дължеше на случващото се. Туй му се струваше пределно ясно. Дължеше се на събитията от предишните два дни, които му откриха гледки от по-спокойни времена.

Към зазоряване сънят започна да се разсейва. Отпътувате от сънища, които малко преди това са били ваша неоспорима територия. Сега обаче реалността на съня започва да се разкъсва от проблясъци на друга реалност. Наричате я така, макар да не сте сигурни, че има повече от една реалност. Просто тъй изглежда, когато сънят започва да избледнява, когато за пръв път усещате, че предстои този уютен свят на сънищата да ви бъде отнет.

И какво ще го замени? Преди да си спомните за ситуацията на не сънуване, има миг, в който приемате себе си за непознат, за човек, който никога дотогава не е чувал за онова, дето го очаква.

В един миг виждате живота си като нещо необяснимо и чуждо. Това е, преди да ви връхлети пълноводният прилив на събуждането, преди да сте се разбудили напълно, за да се озовете отново в онзи образ, в който навярно сте били вчера и много дни преди това. Това е вашият живот, но още не го чувствате такъв. Все още това състояние ви изглежда временно. В този миг ви е обгърнала някаква подобна на мембрана кожа и вие се превръщате в живо и дишащо същество. Това е миг, в който съществува възможността да се сдобиете със свобода, защото само тогава сте на командния пулт на собствения си живот, който е като локомотив, понесъл се по многобройните линии в изпъстрения със стрелки маневрен район на света. Вие гледате напред, докато летите, ала не можете да изберете към коя линия ще ви прехвърли стрелката. Те връхлитат прекалено бързо; преди да имате време да помислите, вие вече сте избрали.

Ала в мига на събуждането все още има възможност да се промени тази метафора, изправяща ви пред избора на някоя от безбройните нишки на живота, които се кълбят пред вас.

Вие прекарвате години в напъни да уловите този миг. И макар през повечето време да не помните какво точно търсите, нещо у вас, което хем е, хем не е вашето аз, си съществува, има го и то опитва, опитва…

Това опитване няма почти нищо общо с яснотата на съзнанието. Ако има яснота, то тя ще бъде твърде заслепяваща. Законите на драматургията не ви позволяват да съзрете заговора, преди да сте въвлечени в него. Не можете да се взирате напред, а тъкмо това е желанието ви, защото онова, което ви е под носа, няма смисъл.

Точно така му се стори на Джордж, когато чу изтракването на ключа в бравата и веселия глас на Том, тъмничаря:

— Хайде, събуждай се, вдигай се и жизнерадостно срещай новия ден!

Том бе истински чешит. Изглеждаше създаден за нещо по-изискано от онова, което всъщност вършеше. Беше весел, дори ироничен. Той отвори вратата на килията и пристъпи вътре. Не беше въоръжен. На Джордж му бяха казали, че никога не въоръжавали вътрешната стража, в случай че някой от затворниците се побърка и реши да й отнеме оръжията.

Ала мисълта да надделее над Том не си струваше дори обсъждането. Том бе едър, силен, природно надарен атлет. Докато Джордж бе отслабнал поради затворничеството си. Това не си проличава веднага — как може да ти се отрази прекараното в килията време — но след известен период няма как да не го забележиш.

— Как сме днес? — попита Том, докато бързо крачеше из килията и правеше стъпка по стъпка всекидневната си инспекция. Държеше поставка за писане с привързан с оръфано въженце към нея молив. Върху поставката имаше купчина печатни формуляри. Срещу текстовете имаше кутийки за попълване. Джордж успя да хвърли веднъж или дваж поглед върху формулярите, но не можа да прочете въпросите. Те бяха написани на някакъв непонятен нему език. Буквите бяха същите, като на собствения език на Джордж, ала думите — пффслтс, цинкоерним, флаксокон — той не бе чувал никога. Затова не бе ясно какво искаше Том тъмничаря.

Беше лесно обаче да се види какво върши. Той обикаляше килията, почукваше по различни места, след това проверяваше някоя кутийка, сетне повдигаше стола, подрусваше се веднъж или дваж на леглото, завърташе крана на чешмата и поставяше пръст под струята — после всичко това се отбелязваше в кутийките.

Тъкмо когато приключваше, Джордж започна да усеща първото си опасение за деня.

Понеже Том се забавяше с наближаването на края на списъка си, Джордж придоби чувството, че той не искаше да стигне до края, не искаше да премине към следващия етап, който може би не одобряваше. Макар да бе също толкова възможно да го одобрява напълно, но да му е било възложено да наподобява нежелание, за да въвлече затворника в правенето на предателски изявления. Способни бяха на подобни гадости, бяха дяволски изчадия.

— Тази килия изглежда наред — рече Том. — А сега да се заемем с теб.

Тъкмо от това се страхуваше Джордж. Повдигна и двете си вежди.

— С мен ли? — попита той, преструвайки се, че е в неведение. Или поне това сякаш искаше да каже изражението му — като се вземе предвид лекото свиване на раменете и леко загадъчното изкривяване на устните.

— Онова, което трябва да се запитаме, е колко дълго трябва да останеш тук? — рече Том.

— Същото се питах и аз — рече Джордж, защото то му хрумна, макар изобщо да не се бе питал за подобни неща.

— Е, това зависи от теб — рече Том. — Предполагам го знаеш.

— О, разбира се — отвърна Джордж.

Знаеше, че Том лъже. Неговият престой там бе нещо, напълно извън контрола му. Хитро бе от тяхна страна да се преструват, че зависело от него. Така на затворниците им затягаха гайката с още един оборот, с още един инч обираха винча, за да ги убедят, че самите те управляват съдбините си. Сякаш розовите фламинги имаха грижата по въпроса!

Джордж обаче си даде труда да не изрича всичко това гласно. Все още му бяха останали ресурси, няколко места, където тъмничарите и попечителите му не можеха да припарят, за чието съществуване може би дори не подозираха.

— Ето виж — рече Том. Вдигна ключовете и ги пусна в краката на Джордж. — От теб зависи.

Обърна се и излезе, като остави вратата на килията отворена. Съвсем небрежно.

Или поне на пръв поглед изглеждаше така. Това представление на невинно доверие, или го наричайте както си щете, бе един от най-жестоките им номера. Да, вратата бе отворена. А ако пристъпиш навън? Джордж със сигурност нямаше никакво намерение да открива какво би се случило, ако излезеше навън.

След като Том напусна, след като последното ехо от стъпките му заглъхна, Джордж се наведе през прага на килията и затвори вратата. Нямаше да се остави да го обвиняват, че я е отворил.

И той знаеше това-онова, затворниците винаги знаят: тук се позволяваше известна волност, но тя бе само привидна. Всъщност властите правеха всичко възможно да я ликвидират. Никой затворник никога не се срещаше с друг затворник. На всеки от тях се втълпяваше представата, че този голям затвор с множеството си тъмничари и денонощния си режим, е издигнат специално и само за него. Ала това бе толкова очевидна лъжа, че никой не й се връзваше, дори Джордж, който общо взето бе наивник.

Струваше му се, че наближава нощта. Затворническите килии се осветяваха от система, която симулираше нощта и деня, и бе в състояние да предизвика множество неуловими нюанси, като смрачаване и вечерня. Властите манипулираха осветлението по най-безсрамен начин, понякога оставяха дневната светлина с дни наред, а друг път редуваха деня и нощта на интервали, които изглеждаха като през половин час. Това се правеше с намерението да се заблуждават затворниците. Изглежда и тъмничарите се чувстваха малко неспокойни, особено ако не бяха информирани предварително какво ще е разписанието в смяната на деня и нощта. Някои смятаха, че и тъмничарите са затворници, които също са наказвани от определящите нощта и деня, досущ като явните затворници, дето спяха по килиите. Нямаше как да се провери със сигурност, разбира се. Онези, които стояха зад смятаните за тъмничари, внимаваха това да не стане.

Към тях човек можеше да изпитва само презрение. Но трябваше да си адски сигурен, че те няма да узнаят. Объркването на затворниците навярно бе опасно. То обаче бе предизвикано, за да се избегнат още по-опасни ситуации.

И ето че поемам към службата по земеразделяне. Това е ниска сглобяема барака, една от десетките пръснати по тази равнина. Накъдето и да погледна в далечината, се вижда кръг от планински вериги. Те са ниски и скучни. Майра ме улавя за ръката и казва:

— Наистина ли смяташ, че това бе добра идея?

Аз не отговарям. Тогава ми се струваше добра.

Казвам й:

— Ние ще се измъкнем оттук и ще отидем на някое ново място. И ако то е ново, ние също ще станем нови.

Ала не съм толкова сигурен.

Службата за земеразделяне може да почака. Онова, от което се нуждаем сега, е нещо за пиене. Дори не е и съвсем това: нуждаем се да пием, за да очовечим положението си. Добре е поне, дето сме наясно, че това извънпланетно приключение е експериментално и че винаги можем да се махнем оттук, за да се върнем обратно на Земята.

На една от бараките има табела. ИЗВЪНЗЕМНА ЗАКУСВАЛНЯ. Приближаваме и надничаме през отворената врата.

— Влизайте, приятели — чува се весел глас отвътре.

Майра и аз се споглеждаме. Най-накрая влизаме, Майра — първа, аз — веднага подире й. Не знаем какво да очакваме. Как бихме могли да знаем? Това е нашият първи ден на Антиопа. Изобщо не прилича на показаното по постерите, брошурите, циклостилните материали. Не прилича дори на документалния филм, продуциран от „Оф-уърлд пръдакшънс“.

Барманът е едър, як мъжага. Някои от якостите му са доста стари, ала поне нарастването им изглежда е спряло. Има плосък, сплескан нос, тънки устни; носи червена тениска, върху която е изписано „Оф-планет девелопърс“. Самият бар е нормален, най-малко пет метра дълъг. Ние сме единствените посетители. За момента.

— Аз съм Том. Бях моряк. Преди това изпълнявах цирков номер с животни. Работил съм от всичко по малко. А сега съм барман тук, в Селище едно. Какво ще обичате?

Поръчваме си по една бира, без да уточняваме Марката. Далеч сме от превземките и сложнотиите на Земята. Горди сме, че не се налага да решаваме кой от десетките видове бира да избираме. Том изглежда разбира желанието ни за простота. Взема две чаши, изплаква ги, след това ги напълва от кран без етикет. Поставя ги пред нас.

— Сега ли пристигате? — пита Том.

— Да — отвръща Майра. — Дойдохме с кораба „Съдията Джеферсън“. Решихме да хвърлим един поглед.

— Това е един хубав малък свят — казва Том. — Още не са внесли мистериите. След като ги доставят, ще бъде далеч по-интересно.

— Какви мистерии? — питам аз.

Том изглежда смутен, избърсва плота на бара, който е безупречно чист.

— Ще научите за тях доста скоро. Намерили ли сте къде да спите?

— На кораба ни увериха, че имаме запазено място в хотела.

— Леко преувеличение — казва Том. — Хотелът още не е построен.

— Тогава къде ще отседнем?

— Има туристически дом — казва Том. — На другия край на пистата за кацане. Не можете да го сбъркате. Там можете и да се храните. Или тук. Правя хамбургери, яхния чили, неща от този сорт.

— Като у дома — подсказва Майра.

— Да, точно така — отвръща Том. — Искате ли да хапнете нещо сега?

— Не веднага — казвам аз. — А ти, Майра?

— Мисля, че ще е най-добре да се върнем на кораба — съобщава ми Майра.

— Нима искаш вече да се връщаш?

Поглеждам я. Изражението й ми е познато. Брадичката й се е изострила.

Мисля си: ще трябва да напиша заявление за прехвърляне другаде.

И този диалог няма място тук. Сигурно е изтекъл от диалоговата торба. А и Том, тъмничарят, само дебне да ме улови в издънка. То е същото, както е казал Бекет: плащат ми да правя това и идват всеки ден, за да вземат страниците. Да, думите продължават да прииждат. Мога да произвеждам думи, не бива да има съмнение. Но какво е това? Не ме молете да го определя още; това е просто куриоз. Но какво е това? Нещо, което чака да бъде определено. Същината му е във възприемащия. А шоуто продължава.

Тих поток. Викингски кораб, придвижван от около дузината си гребла. Корпус с клинкерно лъскава обшивка, обрамчени с щитове бордове, единствено голямо ветрило. И какъв е надписът под него? „Ерик е тук[4]“.

Да, добре дошли на вашата нова планета. Бихме искали да се чувствате като у дома си и да ви уверим, че скоро това голо място ще бъде натъпкано със спомени, които ще имат за вас специално значение. Но първо, заповядайте в кантората за земеразделяне, за да обсъдим нещата.

По това време затворът на Джордж страдаше от промяна в името, тъй като предишното название се бе оказало мъртвородено. Ужасяващи тежки въздишки, съпровождащи смяната на деня и нощта, свидетелстваха за нанесените душевни травми. Преброихме двайсет и една купички за картечници, ала може да е имало и други, скрити зад тях. Когато вкарваха Джордж там, бяха закопчали ръцете му с белезници зад гърба.

Един от тъмничарите носеше торбата с думите, която, в архивите на затвора вече бе описана като клюкарската торба с думи.

Войникът бе млад и изглежда службата не му харесваше. Ако на някои им се е сторило, че е нелепо един млад войник да носи отчасти надута торба с думи върху кожена възглавница, то те не го изразиха. Не и тогава. За да не привлекат вниманието на полицията на мисълта, която носеше внимателните си дежурства да улавя недобросъвестни мисловни изблици. Навярно кожената възглавница служеше за това, войникът да не пипа торбата с ръце.

Много е трудно да изчистиш дрехите си, ако се напоят с описателен сок. Джордж го бе разбрал от собствения си горчив опит. Куртката му, някога бяла като, преди да е завалял сняг, сега бе цялата оплескана с прилагателни. Издайнически прилагателни. А и във въздуха се носеше острият мирис на описателния сок. Нищо не можеше да се направи по този въпрос за момента. Изличителите на миризми още се намираха на склад в столицата. Не си струваше да ги доставят по целия този път до X, в Провинцията на B de la C, където бе разположен затворът.

— Що за затвор е този? — попита Джордж един от тъмничарите си.

— Затвор-модел за показ — отвърна мъжът. — Образцов.

Джордж не даде знак, че го бе чул. Продължаваше да се упражнява в глухота. Но вътрешно в себе си трепна. Или част от него трепна, онази, която се боеше от мизерията, от трудностите, от отегчението и лошите филми. Това бе онази част от него, която страдаше и той си каза: „О, Господи, не и затвор-модел. Не знам дали бих могъл да го понеса“…

Най-силните му страхове се материализираха, когато влязоха в зданието. Там по пътечката пред него имаше макет на Форт Тикондерога. Имаше малки оловни войничета, които стояха на горните му етажи с малките си мускетчета. Имаше и британски войници и репродукции с всички подробности от Американската революция.

— Виждаш ли модела ни? — попита тъмничарят.

Джордж кимна.

— Харесва ли ти?

— Бива го — отвърна Джордж почти бездиханно.

— Какво каза?

— Казах, че го бива — рече Джордж и този път добави малко сила в тона си.

— Може би и ти ще пожелаеш да изработиш някои модели, докато си в затвора — рече тъмничарят, а улегналият му тон издаваше неприличен, почти сексуален трепет, който си проличаваше и в тези най-невинни думи.

— Ще трябва да си помисля за това — рече Джордж, като се опитваше да възприема по-дипломатичен тон и да не предизвиква гнева на тъмничаря, надявайки се, че скритата в думите му лъжа не си личеше. Иначе бе решил, че по-скоро ще отиде в ада, отколкото да направи и един модел.

— Да, помисли си — каза тъмничарят. — Виж, ей там има друг.

Този път това бе експозиция на последната атака срещу Троя, което личеше и от дървените къщурки, с умалени до една двайсета размери, които заемаха вътрешния двор на класическия град.

Там бяха Ахил, Хектор, Одисей, Приам, Хекуба, а в ъгъла — с обърнато към небесата сляпо лице бе самият Омир.

— Хубаво е — рече потиснатият Джордж.

Нямаше ли край тази подигравка?

Огледа стените на затвора и му хрумна внезапна ужасяваща мисъл.

— Този затвор… Той не е в пълните си размери, нали?

— Мащаб девет десети — отвърна тъмничарят. — Това е неуловима техническа подробност. Но именно поради това затворът се класифицира като модел.

— Предполагам — рече Джордж, — че поради тази причина не ви се налага да създавате образци и на всички затворници?

Тъмничарят го погледна, без да се усмихва и Джордж зърна в проблясването на контактните му лещи нещо доста враждебно и непривлекателно. След това то изчезна, те завиха зад ъгъла покрай портикулата и навлязоха в район, който можеше да бъде определен единствено като вътрешния двор.

— Струва ми се, че вече съм виждал този двор насън — рече Джордж.

Защото в подобни моменти лекотата е решаваща. Тя обема всичко. Е, може би не съвсем всичко, но заема голяма част от пространството.

— Аз хъркам и пискам на сън — изтърси торбата с думите, които излитаха през разпран шев, който въпреки усилията на майсторите по шевовете сред тъмничарите, между другото усвоили значителен брой професии, не бе зашит; той просто не искаше да се затваря, което навеждаше на мисълта за онези вечно кървящи рани, раните от моделите в учебниците.

— Потърпи, момко — рече тъмничарят. — Почти стигнахме.

Нима в изражението на това едро продълговато лице се изписа жалост? Дори най-лошите хора могат понякога да се почувстват по-… различни. Точно в този момент, докато вървяха по главния проход между килиите, с техните вериги и затворници и с тъмните им ъгли, където можеше да се скрие всякакъв вид отвратителност, Джордж си спомни нещо, което му се бе случило преди години. Чичо му Шеп тогава бе още жив, Шеп със сивите си кичури и старото си моряшко таке, Шеп, който сякаш създаваше светлина от всичко, до което се докоснеше, докато една юнска вечер Естер, която всички бяха отписали през последните пет години, изведнъж отвори вратата на спалнята си и…

— Ето я килията ти — каза тъмничарят и прекъсна спомена, който нямах никакво намерение дори да си спомня, и отключи вратата.

Джордж се огледа, попивайки всяка подробност, но след това ги прогони до една, защото както изглеждаше, щеше да прекара тук дълго време и нямаше смисъл да експлоатира всичките детайли наведнъж.

Тъмничарят, който носеше торбата с думите, я положи внимателно на пода на килията, като остави кожената възглавничка под нея, а изражението му искаше сякаш да каже, че тя вече бе осквернена, опетнена с описателен сок. И беше вярно, че кожената възглавничка изведнъж бе станала много по-живописна. От една страна, върху повърхността й бяха фино избродирани шарки, които нямаха нищо общо с фовизма. От друга страна, цветовете бяха неочаквано оживели по онези повърхности, които бяха избродирани, и им придаваха многозначителен вид. А и излъчваше сладкото ухание на балсам, което преди го нямаше.

— Е, благодаря ви — рече Джордж, защото всички тъмничари се бяха събрали до вратата и го гледаха с такова изражение, което кара обувката ми сама да се забие в лицето ти, ха-ха-ха, просто се шегувам, господари мои; докъде бях стигнал, а, да, застанали бяха там, сякаш очакваха едно последно нещо — признание, може би, за престъплението, което го бе довело на това място.

Или — навярно нещо друго. Толкова неестествени бяха израженията им засега, че бе трудно да се подразбере каквото и да било от тях. Надзирателите не могат да се нарекат много изразителни хора.

В деня, в който Джордж пристигна, през града минаваше колона от бронирани коли. Като се покачи върху вдлъбнатината на кафявия камък, той можеше да види ясно алфонеца във водещата лимузина, намираща се все още на известно разстояние. Алфонецът беше мъж с характерно малка глава и изшилени уши, с големите, светли очи на породата си. Той разговаряше с човек, който седеше до него на задната седалка и носеше копринен цилиндър. Джордж нямаше съмнение, че това бе политик: старомодният копринен цилиндър отново бе станал задължителен, след като бяха постигнали първите споразумения с алфонците. Това бе станало скоро, след като алфонците кацнаха на Земята и се разкриха.

Пред бронираната кавалкада се движеше със свой полицейски ескорт Викача, чиято професия бе да изтръгва от публиката верните отговори. Той беше облечен с кашмирено сако и носеше ярка и широка, копринена вратовръзка. Изглеждаше преуспял и доволен от себе си. Хората го ненавиждаха по принцип, тъй като работеше за създанията от Алфон. Ала го и уважаваха, защото бе добре известно, че човек, който преуспяваше в тези дни и тази епоха, сигурно вършеше нещо значимо.

— Добре, народе — рече Викача, — когато мине алфонската лимузина, искам всички вие да аплодирате силно, след като колата се изравни с вас. Наблюдавайте ме, ще ви дам знак.

— А ние какво ще спечелим от това, господине? — извика от тълпата едър мъж с отпуснати рамене, който можеше да бъде на двайсет или на петдесет годишен.

— Пари — отвърна Викача. — Моите помощници ще ви държат под око и онези, които аплодират най-високо и най-ентусиазирано, ще бъдат възнаградени.

Тълпата бе унила, неубедена. Викача, едър мъж, чиято ярка вратовръзка не си подхождаше с кашмиреното му сако, закрачи, взрян в лицата на хората. Неговото собствено лице бе по-голямо от нормалното и много силно загоряло.

— Не се проваляйте — рече Викача. — Знаете, че тези алфонци са наши приятели. Какво щяхме да правим без тях.

— Щяхме да си гледаме задълженията — изропта глас от тълпата.

— С какво? Нашите природни ресурси свършиха. Щяхме да сме без работа, разорени, гладуващи, ето какво щяхме да бъдем, ако не бяха алфонците. Има ли някой тук, който би желал това?

Той изгледа свирепо тълпата, предизвикваше я да му противоречи. Хората се свиха назад. Макар да знаеха, че Викача е някакъв градски чиновник, отношението му изглеждаше свирепо и някак незаконно. Това сплаши тълпата, поне за момента.

Джордж, който стоеше встрани, следеше всичко безучастно. Гледаше и когато колата се изравни с тях. Викача даде сигнал и тълпата изригна в нестройни аплодисменти. Алфонецът или не ги забеляза, или се престори, че не ги е забелязал. Лимузината бързо се скри от погледа им. Викача и помощниците му възнаградиха най-ентусиазираните зрители и се качиха в собствената си кола. Те отпрашиха бързо и остана само тълпата, вече безполезна, ала без особено желание да се разпръсва.

— Видя ли алфонеца? — обърна се една едра жена към Джордж.

Той кимна. Лицето му беше почти каменно. Само той изглеждаше невпечатлен от видяното.

— Мисля, че е срамно да оставят тези извънземни да си правят паради, когато си щат — рече жената. — Чувам, че още държат похитени хора в онези свои големи космически кораби. Защо не ги принудим да ни ги върнат?

— Не знам — рече Джордж и сви рамене.

Той дори не си и помисляше да осветли жената за онова, което ставаше всъщност. Дори самото правителство не бе готово да публикува фактите за това. Джордж ги знаеше, както и неколцина други. Останалите можеха да се досетят. Не беше трудно да го сторят.

— Бихте ли ми показали как да стигна до улица „Ашууна“? — попита я той.

— Тя е на две пресечки по-нататък, вдясно. И пак ще кажа, че не е правилно да се дава на улица в нашия град чуждоземно име.

— Това е акт на приятелство — рече Джордж. — Чух, че извънземните отвърнали със същото на своята планета, като кръстили един от булевардите си „Млечен път“.

— Млечен път ли? Какво общо има това с нас?

— Това е името на нашата галактика. Те твърдят, че била доста хубава.

— Писнало ми е да слушам за любезностите на извънземните — каза жената. — Не ги харесвам и това си е.

— Не сте само вие — измърмори Джордж и съжали веднага за думите си.

Говореше се, че вопосите разполагали с подслушвателни устройства с изключителна чувствителност и ги използвали за рутинно прослушване на тълпите в опит да засекат всички разумни слова. Миналия месец петима души бяха обвинени в желание да изгорят флага на извънземните. И което беше още по-лошо, директното сензитивно сканиране на петимата показа, че те изобщо не са се шегували. Искали да изгорят флага, който бил символ на всичките добрини на извънземните. Кой би разбрал подобни хора? Ала въпреки това не беше хубаво вопосите да прослушват съзнанието ти, когато им скимне.

Изискваше се висока степен на умствен контрол, за да можеш да издържиш на тези кратки, но изгарящи проверки, когато изведнъж придобиваш неприятното чувство, че нещо като много интелигентен плъх е нахлуло в съзнанието ти. Най-доброто, което можеш да сториш, е просто да го игнорираш, докато плъхът не престане да гризе в информацията ти и не се разкара. Нямаше смисъл да се опитваш да го прогонваш. Вопосите от разузнаването бяха програмирани да проявяват по-голям интерес към онези, които се стараят да им противостоят. За да изпързаляш вопосите и техните телепатични сонди, трябваше да бъдеш прозрачен като въздух. Това бе техника, която Джордж бе тренирал дълго и целеустремено в специален тренировъчен лагер.

За малцина, като Джордж, бе ясно, че всичко туй не бе на хубаво. Вярно, Земята бе разорена. Ала не можеха ли да изнасят нещо друго, освен туристическото си очарование?

По целия свят се свикваха събрания, които да обсъдят проблема с извънземните.

Имаше извънредна среща на световните държавни глави. И това — във време на мир, след като най-различни земни армии се бяха били до пълно изтощение. Проблемът бе какво да се прави оттам нататък?

Всичко бе спряло временно, или бе забавено до едва забележимо църцорене. Нация от пролетарии. Изтощението на местните ресурси бе довело до крах на благосъстоянието.

Старата земя — най-сетне употребена докрай. Последните стари дървета — отсечени. Хумусният слой на почвата — отвян. Реките — разрушили дигите си. Морското равнище — непрекъснато повишаващо се, поради топящите се ледени шапки. Всички — изложени на радиационни изгаряния, поради изгубения озонов слой. Намаляване на всички хранителни ресурси. Отровите от предишните векове се прецеждат през водните каскади.

А освен това — забавянето на всичко. А неравенството пак управлява. Винаги ще има богатство и бедност, дори и когато се измерват с няколко кокосови ореха или овце.

Онова, на което сме свидетели, е изтощаването на великолепието на света. Ами да, къде другаде би ни отвел поетият курс? Основните въпроси, които остават, са космическите полети и посещенията на извънземни.

Защото, рационално погледнато, и това никак не е смешно, ние няма да променим нищо сами.

Нещо отчаяно трябва да се случи и да промени положението. Варварските нашествия. Печатарската машина. Църквата и държавата. Страната на духовното единение. Погълнатостта ни властва над нас.

Виждам, че цялото бъдеще разчита на туризма. Вече е факт, че доста държави се осланят — и имат абсолютната нужда да го правят — на туризма, за да могат да бъдат поне донякъде платежоспособни. Те са изостанали твърде много в производството, за да наваксат. И какво ще правят? Ще построят нов Канкун или Акапулко. Ами ако потокът от ордите гринговци, които идват да си харчат парите, пресъхне? Защото гринговците тези дни са силно притиснати от ориенталците.

Решението е, че се нуждаем от извънземни, които да дойдат и да купуват стоките ни, произведенията на нашите туземни занаяти.

Да вземем всичко това в по-малък мащаб. Един град. Едно село. На него му предстои да посрещне първите си извънземни. Те са уредили да дойдат на екскурзия. Ще изхарчат много, селото ще просъществува още известно време. Може би ще се наложи като важен туристически обект.

Новата конкуренция — кой може да произведе или да изобрети най-доброто място за ваканция? Какво точно искат извънземните? Ние ще им го доставим!

Агенция, която се специализира в изучаване вкуса на извънземните:

— Те харесват класическите статуи, но не напълно голите. Обичат и смокиновия лист по тях.

И ето ни: очакваме извънземните да довтасат. Местните производители изваждат на пазара сувенири без никаква цена, които могат да привлекат някого, ако се настоява пред него достатъчно дълго. Всяка дреболия, която се е търкаляла и застоявала прекалено много, е вече съкровище.

Земята, годината е 2297-а. Най-лошото се бе случвало толкова често, че започнаха да честват това като някаква победа. Горите бяха изсечени преди години. Сега вече никой не се сеща за тях. На хората не им липсват, защото никога не са ги виждали. Не повече, отколкото биха ви липсвали динозаврите, колкото и благородни създания да са били. Бихме могли да я наречем обеднялата планета, но се справяше доста добре. Населението се бе свило значително, защото не всеки можеше да си позволи екипировка за кислородно обогатяване. Ала все пак бяха останали доста хора. Нямаше обаче минерали и горива. Но майната му, казваха всички, тези неща не могат да траят вечно. Онова, с което разполагаха сега, бяха туристите. Извънземните туристи. Никой не можеше да си спомни точно кога бяха пристигнали за първи път.

С години вървяха всичките онези приказки за летящите чинии. А след това се появиха съобщения за интервюта с хората, които са били на летящите чинии, после започнаха да се появяват фотографии и скоро научихме, че президентът отдавна знаел за тях, както и няколко президента преди него, ала не съобщили на обществото, докато то не било готово за това. И защо бе готово то сега? Няма значение, каза президентът. Те са приятели; погледнете пипалцата им.

Пришълците се оказаха не просто приятели. Те бяха контактували с хората в продължение на стотици години. И ето че най-сетне се бяха разкрили. А защо чак сега? Ние трудно вземаме решения, казаха те. Трябваше ни време, за да сметнем вероятните последствия. Но след като най-после взехме решение за това, ние никога повече няма да се откажем.

Сега извънземните участваха във всички аспекти на живота на Земята. За това им бяхме благодарни, защото всички страни на Земята бяха като онези, които някога са били наричани страни от Третия свят. Сега нито една от тях не притежаваше развита промишленост. Някои хора бяха напуснали планетата, за да живеят в космически колонии, но не бяха много доволни, защото новите филми пристигаха с голямо закъснение. За известно време сред рокгрупите бе модно да свирят на космическите станции, но тази мода не продължи дълго.

Извънземните бяха силно заинтересовани от Земята. Те обичаха нашето минало.

— Ние съвсем не сме като вас — казваха те. — Вие сте възхитително ирационални. Докато ние сме родени благоразумни. Винаги сме били задружни.

— Тогава защо идвате да ни посещавате?

— Защото искаме да узнаем какво сме пропуснали, след като не сме били глупави, алчни и късогледи. Земята е страхотен нагледен пример. Всичките тези войни! Ние не сме имали войни. Освен ако не броите Аферата Тримкин, която е наистина нещо съвсем различно.

И в град подир град хората бяха окуражавани да обличат националните си носии. Когато нямаше такива или бяха прекалено еднообразни, извънземните наемаха моделиери от Земята да проектират такива фолклорни костюми.

Имаше и хореографи за народните танци — нови и стари. Работа за художниците, които творяха диорами на прочути моменти от историята. И за писателите, които да описват миналото в сензационен стил, но не и без известно майсторство.

Някои градове отидоха твърде далеч в сътрудничеството си с извънземните. В Портланд, Орегон, бе решено чрез референдум целият щат да бъде превърнат с помощта на извънземните в туристически район. Портланд бе построен наново и бе разкрасен с кафе-клубове от двете страни на Уилямет. Колоритният речен транспорт, поддържан от по чудо оцелели заводи, бе възстановен и поддържан. Това бе направено и в още доста градове.

Джордж вървеше по дългата паякообразна улица, с нейните все повече пресечки, които приличаха на паяжина поради стесняващата ги в далечината перспектива. Това бе стандартният мотив в града — Спайдър сити — както скоро бе преименуван, а улиците му, построени във формата на паяжина, неизменно присъстваха в списъка на най-интересните нови атракции на Земята.

Джордж не се интересуваше от паякообразността на града, или както искате я наричайте. Нуждаеше се да пийне нещо. Макар че това навярно бе прекалено патетично казано. Той искаше да пийне; той би се насладил на едно питие; но чак пък да се нуждае от питие? Може би само едно.

По принцип не бе от пиещите. Ала последните събития бяха го лишили от издръжливостта му. Това, разбира се, бе по време на кулинарните улични войни, когато с награди бе насърчавано всяко неординарно потребителско поведение.

И тъй, ето го Джордж да препуска бързо по улиците в малка полуоткрита (и полузакрита) кола, боядисана в черно, с едно-единствено колело, което се въртеше в монорелсовия улей по средата на черната паяжинна нишка, която бе улицата.

— Бас държа, че са вложили сума ти пари в този малък номер — рече на себе си Джордж.

Той не одобряваше транспортната система на града. Тя му приличаше на израстък, прекалено лъскавоок, прекалено подпухнало стремителен. Той не би изрекъл такива определения публично, но представяха точно какво изпитваше.

Там, пред себе си видя едно място с блеснала неонова фирма. Не беше истински неон, естествено. На подобно нещо можеш да се натъкнеш само в музеите. Това бе тръбовидната опашка на фосфоресцираща змиорка. Леко намирисваше, имаше свойството да изсъхва на жегата, ала излъчваше съответстващата светлина. Не и като прожекторен лъч, то се знае, но достатъчно, за да се освети и да привлече по този начин вниманието на минувача. Точно така привлече и вниманието на Джордж.

Змиорковите неонови букви изписваха „Грогерия Гроугън“.

Виж ти, каза си Джордж. Звучи почти нормално.

Когато животът те е наранил, както е в случая с Джордж, тези малки решения приемат иронично съдържание, което е още по-парадоксално, поради факта че е неразбираемо за онзи, който ги взема. Целият живот се стреми към украшателство.

След като влезе, Джордж се поспря, за да свикнат очите му с новото осветление. То беше едновременно и твърде тъмно, и твърде ярко. Най-сетне се установиха на опушената картина на ниско помещение с ламаринен таван и множество дървени маси, разхвърляни по посипания с талаш под. Около повечето от тези маси седяха мъже с най-различен външен вид, ала всички до един клоняха към грубоватостта. Те очевидно не бяха хора, с които да се шегуваш и не биваше човек да се закача с тях. Това бе сериозно; той трябваше да премине към действие. Тоест, нуждаеше се от едно питие. Преди всичко тъкмо с надеждата за това бе излязъл на паяжинообразните улици на Спайдър сити. Макар да бе наясно, че подобно пътешествие не бе за всеки.

Покатери се на столче на бара. Барманът пооправи бялата си каубойска риза и приближи.

— К’во шъ пийш?

Джордж поръча двоен барбадоски ром. Той му напомняше за старите времена, за фалшивите стари времена, които нямаше никога да напуснат паметта му, въпреки че нямаха право да бъдат там. „Аз съм отново с теб под звездите, мила. Точно така не е било никога.“ Ромът — да, и бамбукът, деликатните му зелени цветчета като сажди по клепките на Буда, и всичко останало, мангото, бронзовите гонгове, многолюдните улици с техните велосипедисти и войниците, които се връщат от казармата; и всички останали винетки от подобен сорт.

Джордж надигна рома, но внимателно, за да не го разлее, и след като постигна това, го изпи. Топлият огън в стомаха му потвърди, че наистина бе изпил рома. Той описа небрежен жест, който означаваше „Налей по още едно, Джо“, но без съпровождащата го тъжна история, която се разказва от пиещия в такива случаи.

Питието дойде отново. Двойно, разбира се, в чаша за двойно. Никой не би трябвало да го заглежда, защото какво интересно може да има за обитателите на един бар в това как един мъж пие двойни ромове? Тъй че нямаше причина те да го наблюдават. Ала го гледаха. Нечестните очи на стари пандизчии, които са видели всичко. С неизбежното презрение.

Джордж не бе съвсем готов за това внимание. Всички го гледаха, докато се преструваха, че не го гледат. Всъщност неколцина стигнаха дотам, че да изпият бирите си, да избършат демонстративно устни и да излязат, навярно в опит да успокоят Джордж като му създадат измамно чувство за сигурност.

— Още едно — рече Джордж, като имаше предвид двойно, което барманът разбра.

Той бе решен да отиде докрай. Това изведнъж бе станало много важно. Някаква аура на важност висеше над всичко. Нямаше право да се оплаква; такива бяха картите, които то (какво и да бе) му беше раздало.

— Не съм те виждала тук преди, миличък.

Думите принадлежаха на дребна жена с черна, сатенена, вечерна рокля с тънки черни презрамки на бледите й рамене. Под белите рамене се възземаха горните лунни половинки на белите й гърди.

Тя дойде, акомпанирана от гръмливата музика от джубокса. Не можеше да бъде предварително нагласено; трябва да беше съвпадение. Устата — трептящ червен квадрат. Гримирани в черно очи с неопределен цвят. Присъствието й — двусмислено, подканящо, заплашително.

— За първи път съм тук — рече Джордж.

— Значи си нов, а?

— Да, може да се каже — отвърна Джордж.

Точно тогава разговорът се отклони в посока на по-чувствена тема — храната.

— Мога ли да похапна тук? — попита той.

— Ще ти донесат отровни бълвочи — каза жената. — Ела с мен; знам едно място, което ще ти хареса.

Джордж намери в ръката си нов двоен ром. Или беше същият, но отново пълен. Някой — навярно барманът — му бе долял, докато не гледаше. Това бе много мило.

— Там имат ли полски наденички? — попита Джордж, защото изведнъж, колкото и да бе абсурдно, това бе станало много важно.

— Там много ще ти хареса — отвърна тя. — Айде, да вървим.

Тя го дръпна за ръката и Джордж последва жената на улицата с известна неохота. Изпита все пак облекчение тази жена да го води нанякъде. Беше доволен да е навън тази нощ, в недвусмисления мрак на нощта, пронизван от хиляди синтактически точки, някои от тях много пъти по-големи от цялата слънчева система. Това бе същата нощ, която Теокрит[5] бе познал преди много, много години, когато се събудил от изпълнения си с вавилонско великолепие сън и се видял като сицилиански селянин, задрямал на планинския склон. Странно е как всичко съвпада.

— Накъде ме водиш?

— Навън оттук, миличък. В едно хубаво местенце, което знам. Местенце, което ще се хареса на хубаво момче като теб.

Може би тогава тя се бе изкикотила. Джордж не можеше да бъде сигурен в това, тъй като един облак на несъответствие бе довеян от пустинята и той затрудняваше целенасочените действия или по-скоро превръщаше в заплашителен избора кое действие би постигнало целта — и пораждаше трудността да бъдеш сигурен каква точно бе целта.

Улицата се бе разширила, не беше вече тънка и черна нишка паяжина. Като я погледнеш, изобщо няма да си помислиш за паяжина. Имаше самодоволен, благополучен вид; беше нещо като добродушния бюргер на улиците, с малки мустачки и черни лачени ботуши. Така улицата вдъхваше и кураж, с полицейските си будки на всеки петдесет метра, с яркото си осветление отгоре, с големите удобни автобуси, които се носеха на своите десетки дебели гуми от някаква особена изработка. Това бе улица със светофари и те бяха вдигнати високо на пилоните, тъй че трябваше да извиваш врат нагоре, за да ги видиш. Бяха изпълнени с трепкащи цветни светлини, които течаха ведно със стрелки и скоби, които се появяваха и изчезваха. Командите се даваха на езика на пришълците, ала Джордж можеше да забележи, че всяко нареждане бе придружено от дълъг списък на изключения, условия и откази.

— Приготви се — каза му жената, която преглеждаше нетърпеливо съобщенията. — Според таблото всеки момент се очаква промяна в посоката на движението, както въз основа на закона за авариите, така и поради това, че тази промяна е била предварително планирана, а така се анулира общото правило, което обединява повторенията. Не е съвсем ясно написано, но мисля, че… да, да вървим!

Тя го дръпна за ръката и се втурна по улицата. Джордж я последва, уловил дланта й, разлепените подметки на клоунските му обувки зашляпаха смешно, макар и може би не дотам убедително. Докато тичаше напряко на широката и без сенки улица, или булевард, както се оказа по-късно, се чу шумът на трафика, който зарева дълбоко с цяло гърло, а след това се понесе под формата на автомобили, мотопеди, каляски и множество други колесни превозни средства, които бяха чакали възможността си да изскочат на него. Защото не ще и дума, това бе пробив.

Бяха изминали почти половината разстояние до точка, от която нямаше връщане назад, когато войната за притежание на булеварда избухна несериозно, след като преди това всичко бе сякаш на шега. Сега към военните действия се прибави и кошмарът. Но дори и без него, това бе кървав спектакъл. Кой би забравил гледката на градската бригада, която си мислеше, че е попаднала в съвсем различни действия, но въпреки това се би отлично? Кой би забравил прогонените ханаанци, които се възползваха от възможността да се появят отново на сцената на историята, като изскочат от странична улица в компактна маса от трийсет хиляди души, не чак колкото една армия, но достатъчно на брой, за да предизвикат промяна тук, на това място, по това време.

Самата дълбочина на проблемите, свързани с пресичането на улицата, накара Джордж да се закове на място. Жената го дръпна за ръкава с нокти, а той се разгъна като пожарникарски шланг. Облачният покров изведнъж се увеличи и от небесата рукна дъжд. Сега Джордж трябваше да изпита нещо, за което само бе чувал — усещането да се намокриш.

От една страна, не бе кой знае какво. Но от друга, човек все трябва да започне отнякъде.

Може би тъкмо поради това стоеше по средата на улицата, дърпан от жената, която бе доста нетърпелива да каже на Джордж името си и да му даде някаква представа какво иска, докато наоколо ревяха трийсет хиляди ханаанци, повечето от които изглеждаха като Виктор Мапоър с къдравата брада, с изключение на неколцина блондини, разбира се. И други фактори и влияния се натрупваха толкова бързо, че нямаше време дори да ги изброи, а още по-малко да използва по-съвършени форми на сравнение. Просто нямаше време. Трябваше да вдигне ръце и да продължи; нямаше къде другаде да ходи. Единствено благодарение на волята си той продължи да пресича улицата, знаеше, че това скоро ще свърши, след което ще си получи лейкопласта и собствената си ярка звезда. И да — щеше най-после да се нахрани.

Имаше един момент на противостояние там, тъй като жената, макар и да му бе обещала висококачествена манджа, нямаше никакво намерение, както бе видно сега, да остави Джордж да яде. Вече бе очевидно, че яденето не влизаше в плановете й. Защото до мястото, където го отведе, се стигаше през малка дървена врата в една много висока иззидана стена. След като премина през нея, Джордж реши да подхвърли остроумна забележка, ала промени решението си, като видя къде се бе озовал.

Старият манастир бе точно пред него, разположен върху леко възвишен терен. Можеше да се видят монасите, които работеха по близките ниви, със свалени качулки и запретнати раса, за да не пречат на мускулите на краката им и да могат по-лесно да се придвижат по калната почва. Джордж видя плодни дръвчета, пръснати в приятно за окото безредие, сякаш за да наподобят случайността. Към тях приближи един мъж с охранени бузи, чиято снажност излъчваше такава важност, че би трябвало най-малкото да бъде Главния брат или може би дори Старшия чичо.

— Поздравявам ви и ви се кланям — рече преподобният игумен, защото такъв се оказа и тъй каза.

— Смирено коленича пред нозете ви, благопочитаеми — отвърна Джордж, защото искаше да бъде любезен, макар че грубостта никога не е излизала от мода.

— Влизай и се накльопай — каза игуменът.

Джордж вдигна всички вежди, които имаше — две със сигурност, а може би и повече.

— Вие се изразявате много свободно, отче.

— Прямота в изказа и никакви преструвки — това са характерните черти на Зен — рече игуменът.

— Значи това е манастир на Зен?

— Не съм казал такова нещо — отвърна игуменът. — Но хайде, влизай!

След като влезе, Джордж срещна Волтер, Чингиз хан, още един Волтер и Ларап Съдри, всичките облечени в монашески раса. Имаше и още много монаси, някои от които му бяха познати. Не можа да се сети за имената им, но ги беше виждал и преди.

Множество монаси крачеха чинно по пътеките. Джордж тръгна редом с игумена. Жената, която го бе придружавала до стените, изглежда се бе изгубила при чистка на кадрите, която дори и сега продължаваше между нелоялните групи. Странно бе колко често раздорите могат да сполетят и най-спокойните места. Те продължиха покрай лехи с цветя, които изглеждаха до едно мъдри и наивни. Игуменът често се усмихваше. Беше един от онези меки дни, които ти напомнят, че не всичко е съвсем невъзможно. Джордж забеляза пред себе си висока арка. Изведнъж се усети, че се устреми към нея и сега той водеше, а игуменът го следваше.

— Нека външният вид на бардак да не те заблуждава — каза игуменът. — Ето я столовата. Време е за кльопачка.

И тази фраза отново напомни обезпокоително на Джордж за други места и за други времена. Влезе в столовата.

Тя бе пълна с монаси, някои от които си бяха турили еленови рога в отговор на някакво дълбоко стаено желание. Така пишеше в свещените книги. А някои от тях носеха маски. Това бяха маскираните монаси от Литълтаунското абатство. Те бяха специална порода, не дотам уважавана. Бяха около десетина, а друга дузина пък бяха с гримирани очи.

— Бъдете така любезен да седнете — каза игуменът.

— Точно тук ли? — попита Джордж.

— Да, мисля, че това място ще свърши работа.

— Тогава ще седна — рече Джордж.

Рече така, плъзна стола назад и се вмъкна в дългата редица от седнали монаси.

В столовата витаеше аромат на зеленчуци. От магерницата се носеше пара, която се виеше нагоре до високите греди на залата, където проскубани птичета-орехчета играеха безразсъдните си игри. Този ден сервираха месо, защото беше един от месните дни. В безмесните дни не ядяха месо; а в месните ядяха твърде много месо. Така беше и така е било винаги.

Като забелязаха новодошлия, което стана между супата и ядките, монасите запяха в хор песента, с която посрещаха странниците: „Защото той е някъде от другаде, но не е толкова лош, колкото изглежда“; пееха в ликсийска тоналност, при която обертоновете звучаха старомодно за ухото на Джордж, тъй като не бе свикнал на подобни закачки.

Подадоха му соса, който бе кафяв със сиви жилки с цвят на бекон. Тези жилки бяха от наличието на хорст-VII, паяков лишей, който бе започнал да се шири навсякъде из царството. Практически погледнато, манастирът не бе част от царството, разбира се, защото тук служеха на друг господар, ала се свързваше с него посредством лишея.

След соса му подадоха хлебчетата. Бяха с форма и размери на трифунтови гюлета. Наричаха ги оръдеен хляб и здравеняците слуги залитаха под двойните порции, които изнасяха на дъските за хляб, понесени от по няколко мъже от всяка страна. Друга колона, но от слугини, разнасяше напитките. Помагаха им няколко опитомени маймуни, които демонстрираха забавно предразположение към сервирането. Никой не се оплакваше, тогава защо да не го правят?

А после, след соса и хляба, отгоре долетя шумът от някаква безредица. Джордж вдигна глава и установи, че между гредите ставаше нещо странно. Там, по-високо, където въздухът бе по-ясен, отколкото изпълнения с пара долу, две малки крилати създания се стрелкаха напред-назад, а отнякъде долиташе цвърчене — като от множество дребни примати. Игуменът се усмихна и кимна на Джордж:

— Как ти харесва при нас досега?

Докато задаваше въпроса, сръчните му, месести пръсти дълбаеха дупки в оръдейния хляб.

— Много е хубаво — рече Джордж. — Доколкото не си спомням, че не би трябвало да бъда някъде другаде в някое друго време.

— Много е хубаво това да се забравя — каза игуменът. — Бих искал да можехме да ти обясним по-ясно нещата. Тези две крилати създания, например. Но едно от правилата на съществуването ни е да се преструваме, че онова, което не ни харесва, не съществува.

Джордж бе съгласен по този въпрос. Това бе правило, съгласно което живееше и той. Той гребна от соса и се опита да не изглежда много притеснен, когато част от него се изля от невнимателната лъжица върху вратовръзката му. Прецени, че така или иначе бе изпреварил останалите в тая игра, след като бе облечен по този начин.

Но ето че идва прекъсване. Вратата се отвори и влезе трупа мариачи, които думкаха по китарите си, ухилени, а под самонадеяните им сомбрера бляскаха белите им зъби. Бяха петима, сред които и жена. Средна на ръст, който се подчертаваше от високите й тънки токчета. Беше мургава и устните й бяха с карминено червило. Тя се впускаше стремглаво и танцуваше на мелодията на мариачите, нехармоничната мелодия, подета и от двама тромпетисти, които влязоха веднага след тях. А у нея имаше и нещо по-различно. Нещо необичайно. Да, ето какво бе. Нямаше я лявата й ръка. Само пънче на половината подир лакътя й. То бе обвито в разкошно кадифе, бродирано със златни нишки.

Очевидно бе обаче, че на монасите това не им хареса, защото игуменът се изправи.

— Такова натрапване не е желано — рече той. — Защо не идете някъде другаде с вашите светски мелодии?

— Ние сме на мястото, посочено от сърцата ни — отвърна жената. — Тук, където се събират светлините на прожекторите, тук, където няма сълзи, тъй като душата има само надежда.

Монасите зашепнаха помежду си при тези думи. Бяха чували доста подобни доктрини, доктрини, привнесени от света, който се движеше, пулсираше и гъмжеше отвъд стените, които обграждаха техните овощни градини.

— Боя се, че не бихме могли да се ви приемем точно сега — каза игуменът. — И ще ви кажа ето какво. Или това чуканче си отива, или аз.

— Ти не знаеш за какво може да служи едно чуканче — отвърна жената.

Тя махна повелително на мариачите. Двама от тях свалиха китарите си и избързаха напред с голяма плетена кошница. Отвориха капака й и отстъпиха назад.

Настъпи пълно мълчание. Беше един от онези моменти.

Жената се наведе над кошницата и с тренирана хватка на чуканчето си извади от кошницата едно дете. Вдигна го високо, за да я аплодират (защото това не може да се види често и потрисаше вдън душа) — след това го върна на мястото му сред аплодисментите. Оркестърът засвири туш.

Джордж откри, че започна да го завладява тревожно чувство. Те вършеха всичко това с някаква цел. Присъстващите знаеха нещо, което бе неизвестно нему. Спомни си какво му бе казал инструкторът — там, в базата, където го готвеха за такива екстремални случаи. Да, внимавай с неканените гости. Искаше му се да му бяха обяснили по-внимателно. Не му беше съвсем ясно.

Стана му обаче ясно, че нещо се случваше. Той не искаше то да се случи. Коя бе тази жена? То го затрудняваше — това нейно пънче. Реши да продължи с делата си. В крайна сметка се беше нахранил до насита със соса.

Изправи се и тръгна. Оркестърът захвана някаква песен. Докато свиреше, стените на манастира започнаха да избледняват. На тавана се появиха ивици, двете люлеещи се същества бяха изчезнали, детето плачеше и всичко това — на фона на призрачната мелодия. Джордж усети как всичко се изплъзва. Това не му бе необходимо, нали?

След това светлините изгаснаха. А когато отново светнаха, игуменът и манастирът ги нямаше. Онова, което бе останало, бяха жената, оркестърът от мариачи и детето. А вместо манастира се виждаха назъбени черни планини. Имаше равнини, покрити с линяла жълта трева. Из равнините бяха пръснати волски черепи. Вятърът виеше тъй, сякаш се жалваше. С падането на нощта всичко потрепери.

Игуменът дойде да види Джордж по-късно, когато той почиваше. Дебел, мазен, ала в изражението му имаше някаква нотка на загриженост, когато промъкна първо шкембето си през вратата, след това влезе и самият той и подпря туловището си в ъгъла.

— Всичко това се дължеше на непокорството — обясни той. — Но как си ти? Изглеждаше малко бледен на обяда.

— Сега съм добре — рече Джордж. — Къде се намираме?

— Малко встрани от мястото, където бяхме одеве — призна игуменът.

— А какво стана с жената, която ме доведе при вас по-рано? Ами свирачите мариачи?

— Трябваше да се погрижат за някои свои дела — обясни игуменът. — А може би те просто не са искали да приветстват героя.

— О, така ли? И кой е той?

— Това си ти! — отвърна игуменът. — Хайде де, сигурно си го знаел!

— Да речем, че подозирах — каза Джордж. — Много мило от тяхна страна, но аз наистина не искам да бъда герой.

— Ти ще си герой по неволя — рече игуменът.

— Но аз не ща дори и това.

— Все трябва да бъдеш нещо — обясни му игуменът.

— Не мога ли да бъда просто Незамесения Зрител? — попита Джордж.

— Боя се, че тази роля вече не съществува. Светът е разорен. Всеки трябва да свърши своето.

— Но каква е тази история с героя? — попита Джордж.

— Боя се, че още не ни е известна — отвърна игуменът. — Но твоите умения с оръжията ще ни бъдат добре дошли.

— Моите ли? Избрали сте неподходящия човек.

— Съгласявайте се! — прошепна игуменът. — Ние ви обещаваме минимално наказание.

— Моля?

— Извинявай. Това е една стара песничка, която пеехме някога в семинарията. Няма значение.

Това не задоволяваше Джордж, но бе краят на разговора. Игуменът каза, че трябвало да се връща на нивите. Беше време да се връзва царевицата, а за тази работа не се доверяваше никому, освен на себе си.

Джордж подремна и после се поразходи наоколо.

Както и очакваше, групата мариачи не бе далеко. Всъщност всички го очакваха зад малка, порутена стена. Жената с чуканчето на ръката също беше там.

— Ето че отново се срещнахме — рече жената. — Аз съм Есмералда. Имам да ти казвам нещо, а след това ще има друго, а после можем да тръгваме към края, който всъщност е едно ново начало…

— Чуй ме — каза Джордж, — много би ми се искало да вися тук и да си говоря с теб за различни смътни възможности, ала ме извикаха, имам среща, трябва да се разделим.

Той понечи да тръгне, но забеляза, че един от мариачите бе бръкнал в китарата си, бе извадил оттам три топки и бе започнал да жонглира с тях. Погледът на Джордж бе привлечен от въртежа на топките. Това бяха огледални топки и като ги поглеждаше, виждаше сам себе си, как се издига нагоре и после отново пада. Подир това топките му показаха и други неща. Високи катурнати кули. Градски улици без жива душа по тях. Светлини на далечни фарове. Указателни пътни табели на чужди езици. Менюта, написани с руническо писмо.

Трудно бе да се каже докъде щеше да се стигне, ако в този миг не се бе появил отново игуменът. Той хвана Джордж за ръката и го отмъкна настрани, извеждайки го от захласването.

— Тези са опасни — каза сериозно той.

— Тогава защо не се вземат мерки спрямо тях?

— Защото са под защитата на Сивия орден.

— А кой и какво е Сивият орден?

— А — отвърна игуменът, — точно това трябва да обсъдим. Вярвам, че имаш новини за нас.

— Аз ли? — рече Джордж. — Не, нямам никакви новини.

— Нещо, свързано със Сивия орден?

— Не знам нищо за него. Ти постави въпроса.

— Напрегни се и си спомни. Е, аз само те проверявам…

Странно, колко бързо се стъмняваше наоколо. Коремът на игумена се мяркаше едва-едва в тъмното, докато той самият бе почти невидим. Джордж усети зова на чуждестранни земи. Трябваше да се маха оттук. Той обаче не направи нищо прибързано; това можеше да има фатални последствия. Дори не затвори очите си, за да не допусне да бъде изигран. Пристъпи съвсем леко встрани. И тогава усети ръката, която се впи в неговата. Ноктестата лапа на неговия критик — тъкмо онова, от което така се боеше.

— Какво искаш? — попита Джордж.

— Не се прави на невинен.

— Но какво, защо, накъде ни води всичко това? Мога ли да изляза от тази ситуация поне за малко?

— Първо погледни насам — рече гласът и по властния му тон Джордж разбра, че бе срещнал някой от Сивия орден, и то доста по-скоро, отколкото бе очаквал.

Същата вечер Джордж се изми, избръсна се и слезе на вечеря. Беше благоприлична сцена. Всички разговаряха с приглушени гласове. Никой не спомена колко дълго бе отсъствал Джордж. Той самият би искал да узнае, ала изглежда картите не показваха това. Не и сега. Още не.

Когато Лаура сервира десерта, Джордж откри, че изпитва почти непреодолимо желание да направи една хубава разходка около квартала. Понякога един мъж се нуждае тъкмо от това. Да остави семейството си за кратко, въпреки че го обича много и да предприеме една малка самотна разходка.

Веднага след вечеря той помогна на Лаура да прибере, а сетне й предложи да й помогне с измиването на съдините.

— Защо вместо това не се поразходиш малко? — попита го тя.

Джордж не го очакваше. Много мило от нейна страна. Макар да му се стори донякъде необичайно. Ала навярно и тя се бе уморила от всичко това. Между тях нямаше интимност. Децата също изглеждаха доволни да напуснат масата колкото е възможно по-скоро и да се заемат с домашните си.

Джордж реши да се поотпусне. Настани се в големия стол, за който предположи, че бе неговият и зачете вестник отпреди два дни. Прочетеното не носеше за него никакъв смисъл. Какво означаваше разпродажба на грифити? Кой бе Хелмдилио и защо заплашваше да се оттегли от „Ренстак“?

— Мисля да се поразходя малко около квартала — извика той на Лаура.

— Направи го — извика му в отговор тя.

Е, това уреждаше нещата. Не му оставаше нищо друго, освен да предприеме своята обиколка. Джордж стана и прекоси на няколко пъти стаята, после се върна и най-накрая отиде до входната врата. На бравата й имаше още една от онези, облите дръжки, които не му се нравеха. Обърна се и се запъти към задната врата. Кимна на жена си и излезе през вратата, заобиколи същата по настланата с чакъл пътека и излезе на улицата.

Улицата бе пуста и права. Двата й края изглеждаха съвсем еднакви. Нямаше какво да се избира между тях. И все пак бе важно да избере. Джордж си спомни, че някой му го бе казал. „Не прави нищо случайно, дори и ако нямаш представа какъв би могъл да бъде резултатът. Направи най-добрия си избор за момента и го следвай.“

Звучеше му като пълна глупост. Но тъй като гледаше наляво, докато траеше мисловната му главоблъсканица, той избра тази посока и закрачи.

Кухнята беше хубава, много чиста, изрядно поддържана. В нея изглежда имаше множество спестяващи труда устройства. Те бяха с формата на странни машини, малки, направени от неръждаема стомана и стъкло, с необичайни извивки и прибавки, без да може човек веднага да разбере предназначението им.

Джордж съзнаваше, че сигурно бе отсъствал бая дълго и че тези джаджи биха могли да се променят доста бързо. Щеше да ги разучи по-късно, след като си отпочине, тъй като бе отсъствал известно време. Миналото щеше да изплува отново в паметта му.

— Слушай — рече жената, — децата ще се върнат всеки момент. Най-добре ще е да се разберем какво да им кажем.

— О, да, така е — отвърна Джордж.

Жената му се усмихна и зачака.

Джордж рече:

— Ти какво предлагаш?

Тя обмисли сериозно въпроса.

— Смятам да им кажем, че си у дома в отпуск.

— Да, съгласен съм — рече Джордж.

— В крайна сметка това може и да е вярно.

— Мисля, че е напълно възможно.

— Няма значение. Това ще им кажем. А що се отнася до други въпроси, ще се справяме с тях, когато възникнат.

— Да, предполагам, че така ще е най-добре.

Тя стана от креслото си и дойде до него. Обхвана с длани лицето му, наведе се и го целуна. Целувката й бе хладна и безразлична. Дали това означаваше нещо? Джордж не знаеше. Всъщност тя жена му ли беше? Или бе нечия друга жена? Искаше му се да може да я попита. Но интуицията му подсказваше, че това би бил нетактичен въпрос. Каквато и да беше връзката им, или каквато и да е била преди, а той не я помнеше, между тях вече не съществуваше близост.

— Аз наистина имам да ти казвам нещо — рече тя.

Точно в този миг чуха отварянето на входната врата и къщата се изпълни с детски гласове — на момче и на момиче. Караха се за нещо. Говореха толкова бързо, че Джордж не можеше да схване думите им.

Влязоха в кухнята: високо, слабо момче на около дванайсет години и около осемгодишно момиче. Още щом забелязала Джордж, спряха да говорят и се вторачиха в него. Джордж изпита неудобство от погледите им и най-накрая рече:

— Здравейте, деца.

— Ти пропусна рождения ми ден — каза момичето.

Момчето й прошепна нещо и тя се изхили.

— Ти моят татко ли си? — попита момичето.

Джордж не знаеше какво да отвърне. Допусна, че бе бащата на детето. Или по-скоро изглеждаше ясно, че другите вярваха, че той бе баща й. И на момчето, разбира се. Ала все пак Джордж не бе напълно сигурен в това. Нямаше никакво вътрешно чувство, никаква реакция. Досущ както става във филмите. Ала освен това не можеше да си спомни и къде бе гледал тези филми.

— Идете да се измиете за вечеря — рече жената. — Между другото, аз съм Лаура.

— Здравей, Лаура. Аз съм Джордж.

— Да, знам.

Двамата се усмихнаха. Джордж си помисли, че всичко щеше да бъде наред. Сигурно много често става така. Той, и навярно мнозина като него, винаги тръгваха на битка. И вършеха там каквото трябва. Най-вероятно — нещо опасно. Във всеки случай другите намираха за естествено обстоятелството, че той се бе завърнал с повредена памет.

Джордж някак си бе открил дома си. Изглеждаше така, сякаш се бе случило много естествено. Ала той всъщност не го помнеше изобщо. Подмина го, поколеба се, а сетне осъзна, че бе неговият дом.

Обзе го непреодолимото чувство на облекчение. Беше възхитен. Всичко щеше да бъде наред! Едва ли не весело той отвори малката дървена портичка, след това изкачи трите стъпала към входната си врата. Посегна към дръжката с дясната си ръка. Дръжката не бе съвсем такава, каквато бе очаквал. Имаше странна форма, не бе кръгла като повечето дръжки за врата, нито имаше копче, което да обхване показалецът. Дръжката бе овална и в средата си бе издута. Бе направена от някакъв убито сив метал, който въпреки всичко блестеше на намаляващата следобедна светлина. Не пасваше много добре на ръката на Джордж. А и след като я обхвана с длан, не знаеше какво да стори после. Трябваше да има бутон или спусък. Или серия от бутони, ако използваха кодове. Трябваше да има някаква особеност. Иначе как би могла да функционира? Може би просто трябваше да я бутне; нямаше как да я дръпне. Той бутна дръжката. Нищо не стана. Вратата изобщо не поддаде. Под дръжката нямаше ключалка. Изглежда нямаше начин да я задейства. Ала все пак имаше чувството, че недовижда нещо очевидно.

Той отстъпи от вратата и се огледа. В предния двор имаше дърво, не по-високо от самия него, със здрави клони, които растяха под прав ъгъл. От един клон висеше бледожълт плод, покрит с морави ивици. Близо до дървото пътечката продължаваше около къщата. От двете страни имаше други къщи. Калканите им, обърнати към неговата къща, бяха слепи.

Ала това ли бе неговата къща? Джордж не желаеше да изпада в неудобно положение. Достатъчно зле му беше, загдето се бе възправил срещу тази несигурност вътре в себе си.

Той пое бавно по пътечката към задната част. Живият плет, обрамчил къщата, му се стори познат. Или поне не напълно непознат.

Когато стигна отзад, видя петте стъпала, които водеха до задната врата. Беше стъклена. През нея можеше да види някой, който се движеше в помещение, напомнящо кухня. Беше жена. Пееше си нещо, ала Джордж не успя да долови мелодията. Просто такова впечатление доби.

Изкачи стъпалата. Преди да успее да потропа на вратата, жената се озърна и го видя. Имаше един миг, в който изражението й изплаши Джордж, защото не знаеше какво означаваше то. След това забеляза в очите й, че го бе разпознала, и изпита задоволство.

Ала трябваше да признае пред себе си, че сам той не я бе познал.

— Джордж! Защо не се обади, че се завръщаш?

Тя бе отворила вратата. Беше дребна жена с пухкава, къса, руса коса. Лицето й бе хубавко, ала бе преминало първа младост. Бе леко гримирана. Хвана го за ръка и го въведе вътре.

— Защо стоиш там? Това е твоят дом! Влизай!

Джордж я последва вътре. Вървеше подире й, гледаше я как се движи, опитваше се да събере в едно парченцата от спомените. В съзнанието му нямаше съмнение, никакво съмнение, че бе попаднал на правилното място. Там би трябвало да се намира. Това бе неговият дом. Не можеше да има съмнение. Ала го безпокоеше това, че не изпитваше нищо друго, освен слисване и тревога, сякаш предстоеше да се случи нещо ужасно.

Джордж бе разговарял с член на Сивия орден. Това бе постижение. Тъкмо за това го бяха изпратили. Сега се връщаше в Глв.кв. Беше се бавил доста време; беше открил това-онова.

Хубаво бе да се върнеш в Главната квартира. Това бе познатата розова градина. Ей там, току зад нея бе обелискът с йероглифите в основата му, издигнат в памет на мъчениците от Деветата космическа експедиция. Джордж пое по настланата с чакъл алея, която се виеше между сградите. Денят изглеждаше хубав, не съвсем реалистичен, но въпреки това доста приличен на вид. Джордж продължи и стигна до централната групичка сгради. Тук един часовой го насочи към първата приемна станция. Млада жена в униформа на Звездното братство го поздрави и го помоли да седне на стола до писалището й.

— Вие току-що се връщате, нали така?

— Да, точно така — отвърна Джордж.

— Били сте в сектор FPX, нали така?

— Това бе задачата ми. Да проникна в Съмнителния квадрант.

— И успяхте ли?

— До известна степен — да. Открих, че съществува състояние на объркване и смут, както предполагахме.

— Само това ли открихте?

— Ами, не, не съвсем. Имаше също така…

Жената махна властно с ръка.

— Не ми казвайте. Запазете го за Подробния разпит.

Джордж кимна, макар никога да не бе чувал за подобно мероприятие. Важното беше, че се бе върнал в Главната квартира. Познатата розова градина. Приятно бе да се завърнеш; най-приятно е там, където отдавна не си бил. Винаги бе изпитвал странни затруднения да открие спомените си за Главната квартира. Ала те щяха да се завърнат скоро; този вид пропадане на паметта бе доста обичаен, когато си прекарал известно време в сектор FPX. Или поне така си мислеше. Трудно бе да бъдеш сигурен със сигурност.

— Засега това е всичко — каза жената. — Можете да си починете и да се възстановявате. Ще намерите жилището си непроменено. Рано или късно някой ще влезе във връзка с вас и ще проведе разпита.

— Можете ли да ми кажете кога точно? — попита Джордж.

— Боя се, че не знам това. Напоследък всички са твърде заети. Случват се много важни събития.

— Какви например?

— Можете да отидете до библиотеката и да получите извлечение от Информационната служба. Довиждане и благодаря ви за съдействието.

Джордж разбра, че бе свободен. Стана и напусна Главната квартира.

Навън повървя известно време безцелно. Не искаше да пита никого къде бе библиотеката. Предполагаше се, че би трябвало да знае. Но още по-неудобно беше, че не знаеше къде бе собствената му квартира. Където нищо не било променено, както му бе казала тя. Беше поне хубав ден за разходка. Нито много горещ, нито много студен. Мек ден, слънцето — скрито зад покров от бели облаци, лек ветрец подухваше из обширния парк покрай Главната квартира.

Той продължи да върви сред високи дървета с разперени клони и изобилен листак. Беше му чудно обаче, защото бе останал с впечатлението, че листата трябва да са зелени. Обикновено са такива. Ала тук наоколо нямаше дървета със зелени листа. Листата им бяха сини, оранжеви и с лилав оттенък. Сигурно са специална разновидност, реши той. Щеше да разбере това по-късно.

На Джордж му се струваше, че е особено важно да намери верния изход. Не познаваше обаче в подробности водния басейн, по чиито брегове вървеше. Но се ширеха слухове, легенди. В момента не можеше да се сети какви бяха те. Беше твърде зает да отмахва листата от очите си, докато бързаше напред, приведен, в търсене на излаз.

Всеки път, когато опитваше да приближи водата, все нещо се случваше. Това бе досадно, защото Джордж всъщност искаше да влезе в нея. Доста време бе мислил почти само за това. И този спомен му се бе запазил. Имаше усещането, че нещо изследваше речния бряг посредством него, сякаш той бе някакъв вид ловджийско куче. Но това не можеше да бъде. Не се връзваше със здравия разум. Както и тези цветя на речния бряг, очевидно направени от златни нишки и кадифе. Намачкано кадифе. Брегът лежеше пред него. Той отиде до самия му край, без да се оглежда нито наляво, нито надясно. Да. Всичко беше наред. Сега. Той се плъзна във водата, като едва-едва я накъдри.

И все пак дори най-малките вълнички трябва да се вземат предвид. Цели села загиваха, цели гори биваха изсичани, вулканите изригваха и всичко това — в резултат на един малък крив сегмент, който предизвиква носещата се напред вълничка. Самият Джордж не предизвика никакъв ефект. Ала вълничката, която можеше да се каже, че бе на Джордж, предизвикваше сериозен ефект навсякъде около него.

Ала нямаше нужда да разсъждава за това сега. Той бе във водата. Лежеше по гръб, а слънчевите отблясъци играеха по кожата му. Това бе идеалният миг, макар че би било по-добре, ако тъкмо тогава Джордж не бе получил стомашни спазми. Нищо опасно. Лежеше по гръб и чакаше затрудненията му сами да се оправят.

Водният басейн, в който се носеше, бе всъщност тесен и дълбок канал и водата течеше доста бързо. Можете ли да я видите — как водата тече доста бързо? Това е част от изживяването на Джордж, което можеше да изрази всичко останало, ако той бе в състояние да го задържи. Ала той се движеше в посоката, която каналът предопределяше, а изглежда имаше и други неща, които се движеха заедно с него.

— Кой е тук?

Джордж изви врат, опитвайки се да види кой го бе заговорил. Във водата до него плуваше костенурка, черупчеста костенурка с обичайния костенурски вид, съвсем истинска костенурка като всички костенурки, макар че обществото от благоприличие би могло да каже, че бе сухоземна костенурка. Джордж отхвърли тази мисъл, но тя се върна под формата на не съвсем безсмислено лекомислено осмисляне на смисъла.

— Я се стегни — каза костенурката. — Нямаш си представа на какво приличат идиотските ти мисли.

— Как може да чуеш какво си мисля? — попита Джордж. — И откога на костенурките е разрешено да говорят, или това е някаква басня?

— Ти си готин тип, Джордж — рече костенурката, — ала имаш склонност към монолозите. Забеляза ли шарките по гърба ми?

Костенурката се извъртя, за да му се покаже. Джордж видя равностранния триъгълник, изписан с три фини черни линии. За Джордж това не означаваше нищо особено, ала костенурката изглежда си мислеше, че гледката потвърждава казаното от нея.

— Хайде да не се разделяме толкова лесно — рече костенурката. — Не можеш да се отървеш от мен тъй лесно. Показах ти триъгълника си, за да ти вдъхна увереност. Всяко твърдение може да бъде илюстрирано.

— Къде отиваш? — попита Джордж, забелязал, че бреговете се надигаха по-стръмно, а водата, която откак Джордж бе влязъл в нея течеше решително напред, сега се виеше в агонията на неопределеността.

— Понякога напред, понякога странично — рече костенурката.

Джордж се носеше покрай нея и забеляза, че костенурката бе казала истината. Тесните канали се пресичаха и се плискаха един в друг, не просто по един или два, а по дванайсет и четиринайсет, толкова сложен бе моделът и толкова отдавна бе възникнал. Слънчевата светлина бе окуражаваща, пък и Джордж още не бе готов за промяна, поне не и за такава промяна — при която времето се превръща в решаващ фактор.

Проблемът внезапно се фокусира. Джордж веднага осъзна това. Каналите не бяха трудни за преодоляване. Но взирането в тях водеше до нежелани усещания, които може би бяха измамни. За него бе важно просто да следва хода на събитията. Понякога ви идва такова желание. Да заглушите в себе си гласа на бърборещата редом с вас зелена костенурка на безумието, и се заемете с дълбочинно решаване на същинските проблеми. По време на този дълъг и ужасен поход имаше моменти, когато Джордж смяташе, че бе стигнал до края на силите си, да не говорим за тези на костенурката, и в момента си мислеше за жестоката съдба, която го бе отнесла от водата на този обширен градски площад, където той, ведно със стотици други, бе жертва на вавилонското слънце.

Нямаше бърз изход от там. Донякъде появата на торбата с диалозите бе от полза. Ала у нея сега имаше нещо злокобно, защото се бе дотътрила под формата на кутийка, оцветена на весели райета.

Още от предишните си преживявания, за които се надяваше да не са записани някъде, Джордж изпитваше опасения към кутиите.

— Всичко това е чисто дрън-дрън — рече диалоговата торба, като думите се процедиха от нея с възклицателно потреперване.

— За първи път го узнавам — рече Джордж.

— Сигурен ли си? — попита торбата с думите.

— Струва ми се, че се домъкна непоканена — продължи Джордж. — Време е за решителни действия, а ти идваш тук да ме будалкаш с твоите словца.

— Виж ти, кой ми говори за словца — отвърна торбата. — Миличък, ти се нуждаеш от помощ, не се ли светваш?

— Като стана дума за светване — рече Джордж, — какво става тук?

— Радвам се, че ме попита — отвърна диалоговата торба и ъгълчетата на малката й като розова пъпка уста се повдигнаха. — Работата е там, че ще трябва да разберем. Чуваш ли онзи звук?

Джордж се заслуша и долови тежкия бумтящ звук, докато метафората скоро придоби очертания в ковачницата на лексикографа. Шумът на дъжд. Да, на всичкото отгоре щеше и да се намокри.

— И то точно сега — възкликна торбата с думите, опитвайки да прикрие отвращението си към ставащото.

Там, право пред тях, се издигаше тухлена сграда със значителни размери, висока шест етажа. Всички съществуващи прозорци от фасадата на библиотеката (защото, не ще и дума, това бе библиотека) бяха заковани с шперплат, или нещо, което приличаше на шперплат, само дето бе по-евтино. Това бе направено, за да се защитят неколцината случайни минувачи като Джордж от летящите отломки. Защото вътре в сградата и подаващ се от ръба на покрива й, който бе премахнат, можеше да се види огромен механичен чук, който бе управляван от тежки метални проволки и колосална стоманена рамка. Този бе хидравличен, не защото бе задвижван от вода (макар и това да бе вярно в крайна сметка), а защото от кесоните излизаше пара и боклук, в които се съдържаше енергията на парната машина с блестящи бутала и миризма на мокър чакъл, която всъщност задействаше цялата тая измишльотина.

В съзнанието на Джордж се появи мисълта да изключи това положение на нещата, защото не виждаше никакъв смисъл в тях.

Чукът се издигаше високо, а долу млада жена с предпазна каска, под която се виждаше косата й, сплетена на руса плитчица, завита около главата й, бе спряла и тъкмо се канеше да се обърне към него.

— Ей, ти!

Тя наистина се обърна към него.

— Кой, аз ли? — попита Джордж, връщайки се към първоначалното си примирение.

— Да, ти. Искаш ли да се отместиш с няколко стъпки?

— Разбира се — отвърна отстъпчиво Джордж с мазна усмивка, — но кажи ми първо какво прави този чук там горе?

Русата, опашата, каскозащитена блондинка се усмихна и за миг се поколеба дали да не му държи обяснителна реч — и идиосинкратична, и класически риторична. Ала чукът удари напразно, защото обясненията за него, неуловими като невестулка, отчаяни като албанец, вързани едно за друго, доколкото си подхождаха… какво?

— Казах да млъкнеш — настоя Джордж.

— Извинявай — отвърна торбата с думи.

— Къде се дяна хидравличният чук?

— Изглежда нещо му се е случило — каза блондинката с предпазната каска.

— Не започвайте пак да си играете с мен — рече Джордж. — Всички да останат на място, инак ще стрелям!

— Какво? — рече каскозащитената дама, а нейният въпрос беше повторен като ехо от торбата с думите и костенурката, която се бе появила изневиделица.

— Няма начин да се спре онова, което е писано да стане — рече костенурката, — дори да се бориш срещу него, не можеш да се отървеш.

— Исках да ти кажа — рече каскозащитената блондинка. — Не ме познаваш добре, но аз знам доста неща за теб.

— Наистина ли? — попита Джордж, който намери това за удивително.

— Надявам се, че си готов да сториш нещо за всички нас — рече тя.

— Ей, почакай малко, не съм готов за това.

— Джордж, ще се научиш ли някога да поемаш отговорност?

— Не, по дяволите! Това няма нищо общо с мен.

Цяла орда обяснения се спуснаха от тавана. Бяха облечени в червени трика и танцуваха. Изглеждаше, че няма как да бъдат опровергани. Но не бяха достатъчно убедителни.

Ситуацията бе изтървана? Накъде тръгна краят на мисълта му? Дали не изчезна в онази дупка? Вярно ли е, че Джордж променяше форми, трансформираше, превръщаше се сам в нещо друго? Това ли бе значението на кутиите?

— Спокойно — шепнеше торбата с думите.

Тя поддържаше Джордж за двете рамене. Непоколебимо, но нежно.

— Успокой се, здравеняко — говореше торбата с думите.

Джордж изстена и стисна с ръце главата си. Направо го цепеше от болка. Подозираше, че това бе нечия друга глава. Преди тези главоболия не бяха типични за него и той не знаеше дори дали изобщо би могъл да ги изпита.

Все повече изпаряващото се равновесие се залюля на една страна и се разтърси неспокойно, преобразувайки се във форма с лоши намерения.

— Не скланяй по този начин! — извика торбата с думите.

Джордж наистина бе нарушил всички граматически правила за склонение на предметите на сцената. Те бяха сега твърде нетрайни, съгласно закона на Братя Грим, който твърди, че умопомрачението се проявява експонентно при загубата на яснота. Големият хидравличен чук пак се заиздига. От пулта му за управление се дочуваше накъсан писък като маниакален смях, съпроводен с равнодушно клокочене.

Русокосата каскозащитена дама, или по-скоро момиче, защото не бе по-възрастна от момиче, първа забеляза затруднението.

— Ще гръмне! — извика тя. — Трябва да отворя предпазния клапан!

Тя си получи заслуженото за тези си думи. Пултът за управление на хидравличния чук изстреля сини светкавици, които я отхвърлиха назад и тя изпищя.

Джордж междувременно се бе хванал за една стойка и така бе предотвратил падането си, но бе пропуснал да се закопчее. От този дребен пропуск можеха да произтекат големи неприятности.

Джордж видя, че костенурката седеше на рамото му. Сигурен бе, че беше същата, защото имаше триъгълник на гърба си. Ала после се сети, че всеки би могъл да начертае равностранен триъгълник. Защо бе толкова глупав? Защо продължаваше да се доверява на преструвките на говорещи животни и одушевени торби с думи?

Дъждът, носен от студения влажен вятър, се опита да избие опората от ръката му. Джордж удвои силата на хватката си. Водата се лееше като водопад, течеше, капеше, демонстрираше всички свои гадни, малки номера. Другите му крещяха:

— Стойката! Закрепи я!

Джордж едва тогава забеляза Стойката, преди това тя бе просто едно от нещата, за които се държеше. Какво трябваше да направи с нея?

— Закрепи я!

Докато тези думи попиваха в съзнанието му, Джордж усети движението на кораб. Миг по-късно забеляза, че се намираше на палуба. А след това — леерната стойка. Погледна я отново, фиксира я в паметта си, прогори я в нея, както паметта на изригващия вулкан се прикрепя, към която си поиска метафора, а самата надежда издъхва върху сивите, мокри гърбове на вълните в морето, красивото море.

— Закрепи…

— Добре, добре — рече сприхаво Джордж и прикрепи Стойката в единия й край към планката, която стърчеше над държача на релинга. Движението на кораба веднага се успокои.

— Добра работа, сър — рече един снажен индивид.

Новодошлият излезе от малката кабина, издигната на най-горната палуба на кораба, но под ветрилата му, които бяха бели и издути. Лицето му имаше крушовидна форма, с големи бакенбарди и купища спазматичен смях, скрит зад привидно високомерно изражение. Беше облечен в синя куртка със златни галони и сребърни копчета. Носеше перука или peruke[6], а може би и двете. Шапката му бе накривена. Панталоните му бяха от еленова кожа и бяха много бели.

— Кой си ти? — попита Джордж.

— Аз съм Роло, веселият капитан на „Пинафора“. Преди двайсет и два дни отплавах от Йокохама, натоварен с уаби за износ. Наскоро бях споменат в депешите на флота за успешното си проникване във висшите ръководни кръгове на Тонг Уан Ан. Това, разбира се, бе преди Джулия да се качи на борда със своите хрътки и претенциите си, и преди да бъдем подложени на папагалските сеанси на онзи неин папагал с муцуна на плъх. Ала тихо, чувам я да идва.

Не би могло да се каже, че Роло, капитанът на „Пинафора“, бе чул стъпки, тъй като звукът дойде миг след като бе свършил речта си и бе от скърцаща врата. Тя се отвори със замах и в пространството, което бе заемала преди това, се появи жена — руса и приятно закръглена, не съвсем в първа младост, но не и грохнала старица. Беше много привлекателна, облечена в прасковено оранжева рокля, с тъмносини панделки, вплетени в царевичножълтата й копринена коса.

— Здрасти, момчета, к’во мога да направя за вас? — попита тя и Джордж мигновено разбра, че по незнайно каква шантава причина, тази жена, която стоеше пред него, не бе никоя друга, освен Мей Уест[7].

— Мис Уест! Как попаднахте тук?

— Също като теб, глупчо. Бях въведена. Защо задаваш глупави въпроси? Разумът изисква да се приспособяваш към онова, което е. Въпроси от типа „защо“ водят само до лошо препъване.

Капитан Роло се усмихна.

— Забавна е, нали? Прави ни компания по целия път от Япония насам.

— Какво правехте в Япония, мис Уест? — попита Джордж.

— Не си ли чувал за Шанхайската лилия? — отвърна на въпроса с въпрос Мей Уест.

— Не мисля, че е необходимо да задълбаваме в това точно сега — рече капитанът.

— О, не мислиш, така ли? — намръщи се Мей Уест. — А кой, по дяволите, си ти?

— Аз съм капитанът на „Пинафора“ — отвърна Роло.

— С име като Роло? Не ме разсмивай.

— Скъпи мои — намеси се Джордж, — необходимо ли е да се дърлим? Не е ли време за чай?

Подходът му бе добронамерен и всички го оцениха, дори и моряците от кораба на негово величество „Пинафора“, които се появиха с техните моряшки опашчици (тук вече изобщо не ставаше дума за перуки) и се строиха в дълга редица с лице към океана.

Джордж отдели време да погледне океана. Мукавян, както и бе подозирал, боядисан в морско синьо. И тъй, значи се опитваха да му навлекат нови ядове! Той посегна към нещо, което отначало бе камбана за тревога, сетне се превърна в предпазен клапан, а после — в трубка, направена от желатин. Той тъй и не разбра в какво се превърна последно, тъй като капитан Роло го изби от ръката му, преди да се бе оформило окончателно.

— Няма нужда от излишен шум! — каза Роло. — Можем да се разберем прекрасно и помежду си. Мис Уест, мога ли да попитам какво направихте с Джулия?

— Забрави за Джулия — отвърна Мей Уест. — Тя бе шкартирана на едно от първите обсъждания при планирането на фабулата; не си ли спомняш?

— Никога не ми съобщават навреме, за да отида на тези жалки съвещания. Чуйте, аз самият имам някои собствени проблеми. Споменах ли за подаграта си? За язвите си? За сабите си? Споменах ли за маймуните и за странните проявления на тяхната благодарност? Имах ли възможността да ви обясня за главната линия в политиката на правителството и за погрешния завой, който предприеха в Пиренеите?

Точно в този момент се чу силен гръм и миг по-късно едно поле се заби в носа на „Пинафора.“

— Страхотно — рече капитанът. — Някой ни напада — тъкмо се нуждаехме от разкършване. Всички по реите, морячета мои!

Четиричленен екип, известен като „Морячетата на Роло“, се изстреля по такелажа и с лекота се закатери по въжета, шкоти, фалове, ванти, браси, стенги, гълъбови пера, ленти от пишеща машина и всички останали неща (някои от тях невероятни), които имат или нямат пряко отношение към корабната конструкция като цяло. Преди върха се спряха на топовата наблюдателна „кошница“, ала шкотите още не бяха сухи и затова продължиха нагоре; продължиха, като си подвикваха с пронизителни момчешки гласове и така стигнаха до най-високата точка. Ала и това не ги задоволи — да останат там. Продължиха да се катерят, издигнаха се във въздуха, изкачваха се по невидимите стъпала на въжените стълби, докато най-накрая не изчезнаха в купчината ниски кълбести облаци.

— Не се ли издигнаха прекалено високо за прости морячета? — рече Джордж. — Сега може би ще слязат при простолюдието и ще ни разкажат какво са видели.

— Предполагам искате да узнаете — каза капитанът, — дали имаме някакви шансове.

Джордж изобщо не си бе помислил това, но все пак не биваше да отхвърля възможността да разбере онова, за което намекваше капитанът, и затова, като угаси цигарата си и като си наля безалкохолна напитка в тъмната ръбеста чаша, която бе невинният автор на толкова много от мъченията му, заедно с партньорката й — торбата с думите, рече:

— По-добре дайте разумно обяснение за всичко това.

Мей Уест се разсмя.

— Харесва ми твоята наивност, Джордж.

— Инат, както винаги — изсумтя капитанът.

— Мисля, че трябва си направим парти — рече Мей Уест.

— Нямаме достатъчно хора за парти — каза Джордж, тъй като изобщо не бе сигурен дали предложението му харесваше.

Но както обикновено, той бе казал не каквото трябва, защото само докато премигне, докато поеме дъх между едно възприятие и друго, на юта се появи хубавичка компания — от много земи и страни, имаше един, който дори приличаше на Сократ, а други също приличаха на известни личности — Иван Грозни, Бела Лугоши, Зазу Питс — и то до такава степен, че не можеш повече да спориш.

— Какво искаш да кажеш с това, че са избягали? — генерал Сефалио Вегас питаше първия си заместник — безотговорния хубавеляк дон Хорхе де лае Агуилас де Оро де Сан Висенте и Сан Хуан, известен сред приятелите си като Джордж. Те предпочитаха американското име, тъй като Хорхе се бе учил две години в Института за авангардни науки в Принстън, където бе специализирал по предмети, интересуващи свирепо интелигентния, стар, ацтекски ум на Хулио Сифуентес, благородния стар водач, свален от силите на революцията в последните им дни и заточен на бунището на историята, което се намира току отвъд Матаморос.

— Имам предвид, Ваше превъзходителство, че им се удало да избягат.

Така отговори Хорхе или Джордж, който знаеше много добре, че Сефалио бе негов приятел от добрите стари времена, когато двамата бяха деца в Сайта Флора де лае Анималес, в онези години, когато посвещаването в обществото на кутиите изглеждаше върховната цел на живота — о, младост! Но, разбира се, той знаеше, че дългото му познанство със Сефалио нямаше предишната цена сега, когато на карта бе заложено толкова много — ранчото, русокосата жена от север, малкият английски кораб, който идваше да хвърли котва в пристанището, масивната сграда на Бастилията, докарана с големи разходи от Париж.

— Никой не е виновен — добави Джордж. — Мисля, трябва да разберете, че цялото стечение на обстоятелствата, необходими, за да стане бягството им възможно, навярно никога досега не се е стичало и навярно никога повече няма да се стече.

— Откъде да съм сигурен в това? — попита Сефалио и се изтегна на стола си с плетена тръстикова облегалка, захапал тънка пура, хубав и с голяма шапка там, под лятното слънце в прашната тухлена сграда в Мексико, която никога не е съществувала, ала все пак справедливо претендираше да е истинската; само ако имахме сили да сторим това.

— Колко далеч мислиш, че са стигнали?

— Навярно досега са изминали половината път до Укалион.

— Дори въпреки бандитските нападения върху железницата в столицата на провинцията Сан Хуан де лае Фрутафрескас?

— Когато правех изчисленията си, взех и това предвид — отвърна Джордж. — Половината път до Укалион означава, че са по средата на прохода Скършен гръбнак в провинция Слерамио.

— Освен ако не са избрали по-лесен път през джунглата — рече язвително Сефалио.

— Не биха го сторили, ваше превъзходителство. Откъде го знам ли? Защото Стобридж, техният предводител, си въобразява, че може да ме надхитри. Това е илюзия, която той храни още от едно време, когато учихме заедно в Итън. След като знам това, аз мога да го надхитрям непрекъснато, като отгатвам какво мисли, че аз мисля, че ще прави, преди да предприеме съответните действия.

— Съответните действия! — възкликна Сефалио. — Само ако знаехме какви трябва да са те!

Той отвори широко очи. За един миг бе отново старият Сефалио, когото Джордж познаваше толкова отдавна, когато слънцето и сянката си бяха поделили небесното царство и светът се наслаждаваше на мира. Ала след това клепките му отново се спуснаха като качулки — онези малки качулки от кожа на змиорка с техния чуждоземен лак — и той се обърна и даде знак. Войникът, който стоеше невидим на пост, се появи мигновено с мустаците си и всички подробности. Той рече:

— Да, господин генерал?

На Джордж му бе омръзнало. Той мина бързо покрай Сефалио, разбрал, че фалшивите спомени са били имплантирани в паметта му, единствено за да го объркат. Ала те не бяха си свършили напълно работата, доктор Азоф и неговите зли бледолики лакеи. Ако надзърнеше под повърхността, човек можеше да забележи ръбчетата на имплантите. А Джордж бе опитен в подразбирането, както и всички оператори от Сивия корпус, и знаеше, че врагът вече е завзел земите ни, жените ни, работните ни места, че се стреми да анулира сега нашите души и да превърне цвета на нацията в недееспособни идиоти. Ала въпреки всичко това, човек все още бе в състояние да открие ръбчето на раздвоената памет, да надникне под него, да го повдигне, да погледне в котела на съзиданието, в тъмния център, откъдето произлиза всичко. Макар това, разбира се, да беше влудяващо.

Капитанът се прокашля силно, опитвайки се да привлече вниманието на Джордж.

— Какво има?

— Може ли за миг да разчитам на вашето любезно внимание?

— Давай — каза Джордж.

— Не и пред дамите — рече капитанът.

— Не можете да кажете нищо, което да не ми е известно — рече Мей, а безгрижието превърна думите й в малка шега.

— Давай, човече, говори — каза Джордж. — Защо спряхме?

— Никога не сме обещавали, че отиваме някъде — рече капитанът. — Решихме и спряхме. Ясно ли е?

— Разбира се, че не. Но аз не искам да ви създавам затруднения.

Капитанът изсумтя.

— Той не иска да създава затруднения — обърна се снажният мъж към Мей Уест. — И въпреки това и пръста си няма да мръдне, за да подкрепи сюжета в този от Бога даден миг, когато всички най-сетне се събрахме заедно, ти, аз, Джордж, нашият екипаж с опашниците на косите си. Тук има упорита работа, а ти се опитваш да слезеш на брега. Можеш да преброиш всеки от нас в това мукавено море, за да свършиш нещо полезно, вместо да се отказваш и да се буташ пак там, където не ти е мястото.

— Капитане, вземете се в ръце, моля ви…

Нямаше полза. Капитанът се бе зачервил. От гарваново черната му коса щръкна перушина. Носът му порасна и се изкриви като клюн. Тенът му прие красив бронзов цвят. Той се погледна от глава до пети и рече:

— Какво правиш с нас, Джордж? Какво си позволяваш?

Пое дълбоко дъх и с върховно усилие на волята изчезна. Изгасна като лампа. Досущ като „Хей мамбо, бомпо, ей сега го виждате, ей сега го няма“. Ето, така вървяха нещата през тази седмица за Джордж. Но на него му бе все едно.

— Ти си следващата, Мей — рече Джордж.

— О, глупости — каза Мей. — Можем да се позабавляваме.

— Не — отвърна Джордж. — Не е време за хуморески. Страхът е горчивият плод на отчаянието. Вълните не знаят какво се крие в дълбините им. В момент като този ние трябва да забравим…

Мей направи… не жест, а по-скоро жестченце. Но то бе достатъчно. Тя изчезна, изпари се, може би да се присъедини към капитана, но по-скоро навлезе в голямата страна на възможностите, в която образите отиват, когато напуснат сцената.

— Ето че останах сам — рече на себе си Джордж.

— Останахме двама — рече торбата с думите.

— По дяволите, ти още ли си тук? — попита Джордж.

— Най-добре е да повярваш в това, приятел — отвърна торбата.

— И аз съм още тук — заяви костенурката.

— Но къде се намираме? — заинтересува се торбата.

— Мисля, че това е корабът на негово величество „Пинафора“ — отвърна Джордж.

— Нелош опит за отгатване, Джордж — каза костенурката. — Само че ти лазиш към безопасно местенце, след като лавината вече е отминала. Съжалявам, но не можеш да се върнеш отново. „Пинафора“ с цялата си неосъществена слава, вече не е с нас.

— Тогава къде сме? — попита Джордж.

— Неприятно ми е да ви го кажа — рече костенурката на торбата с думите, която повтори чутото, дума по дума, — но изглежда се намираме никъде.

— Никъде ли? — отзова се като ехо Джордж.

— Никъде — отвърна костенурката с типичната за нейния вид и нейната възраст невъзмутимост, която не оставяше съмнение.

Беше един от онези хубави облачни следобеди в гората. Боровете бяха великолепни, а малките червени храсти между тях твърдяха, че никога не бяха виждали по-приятен ден. Джордж крачеше и оценяваше всичко това, но възторгът някак му убягваше. Би му харесало повече, ако не бе тежестта на костенурката, която яздеше на гърба му. Торбата с думите представляваше по-малък проблем, тъй като се побираше в един от големите колкото войнишка мешка джобове на сакото му. Ала костенурката, да, тя наистина тежеше. А нещата никак не се подобриха, когато тя запя:

На бандата й омръзна в горите, охо!

Жална песен чучулигата в ливадата реди.

Никой не ще в леса да стои,

макар отвъд дърветата да чака съд и зъл палач.

 

Припев:

 

А песента лети в небето

като лястовичка в простора.

Там, където ангел твори чудеса

и ни веднъж аз не съм бил.

— Умолявам те — рече Джордж.

— Моля? — сепна се костенурката.

— Би ли престанала да пееш?

— Какво има, не ти ли харесва?

— Не я разбирам — каза Джордж. — И ме тревожи.

— Защо, съвсем разбираема е — рече костенурката. — Какво ще кажеш, торбичке с думи, ще продължаваме ли?

Торбата с думи изпълзя внимателно от джоба на Джордж и седна на тънките си лексикографски крачета. От нея намирисваше на таблетки.

— Не съм сигурна докъде стигнахме — рече торбата с думи. — Което е притеснително. Но ме успокоява великолепието наоколо, което няма скоро да бъде забравено от изнурения пътник. Добре прозвуча, нали?

Джордж попита:

— Има ли някой представа къде сме?

Спътниците му отговориха с мълчание.

— Или накъде отиваме?

— Нека това не те безпокои — каза костенурката. — Направи ми услуга и се отдръпни от пътя.

— От пътя за къде?

— Направи го и ще видиш.

На Джордж му беше неприятно да изпълнява нарежданията на една костенурка, особено след като подозираше, че може би не беше морска, а земна. И ако е така, в морето ли бяха, или на сушата? Но се отдръпна от пътя все пак и то тъкмо навреме; защото в този миг един много голям камион с огромни колела премина с рев покрай него — появи се от вътрешните пазви на гората и изчезна във външните й пазви.

— Какво беше това? — попита той.

Камионът с нахлупилия каубойска шапка шофьор зави край една фиданка и отново застана срещу него. Двигателят му ревеше още по-противно, чуваше се и стържещо почукване, което можеше да се дължи единствено на запушен карбуратор. На Джордж това никак не му хареса, а особено не му се нравеше камионът. Бе огромна квадратна машина и бе боядисана в психеделични камуфлажни цветове, въпреки че тази мода бе отминала отдавна. Стоеше там, или беше паркиран там, двигателят му ревеше, ауспусите му бълваха сив дим, а противопожарните клапи тракаха като инжектори.

— Може би трябва да поговориш с него — предложи торбата с думите. — Може би трябва да се обърнеш към него с нежни слова. Опитай този подход и да видим какво ще ни сполети.

— Сполети! — повтори костенурката с презрително изражение. — Лично аз няма да гледам какво ще излезе отвътре. Омръзнаха ми вашите детски забави и изненади.

Камионът приближи. Сега Джордж забеляза, че до шофьора седеше жена. Беше червенокоса и тънка като върба, дълги клонки с листи се виеха около главата й, а очите и бяха проницателни. Камионът намали и после спря напълно. Джордж стисна зъби. Това изглеждаше опасно. Особено когато мъжът извади от кобура си пистолет, с орехова дръжка и синкава стомана, и даде знак на жената да го последва.

На Джордж му скимна да им се представи, ала нещо — може би спокойствието на деня, нежният ветрец, катеричките, които кимаха с разбиране от короните на дърветата — го накара да се въздържи, преди да е започнал. Тук имаше нещо, което убягваше от погледа, поне така му се стори. Реши да стои отстрани и да наблюдава.

— Аз също — каза торбата с думите; и тъй като малката й многоцветна възглавничка я нямаше в момента, тя се покатери с усилие върху черупката на костенурката.

— А сега искам да ти покажа — рече каубойският индивид на червенокосата жена — как да се защитаваш. Знаеш, че се безпокоя за теб. Не ми се ще да те оставям в нашата къщурка в прерията, където не се чува никакъв друг звук, освен воя на вятъра, а ти си там сама и ако нещо възникне, или се случи, или стане, няма с какво да се защитиш, освен с красивия си старинен гребен.

— Но, Люк — рече жената, — нямах си представа, че си загрижен толкова за мен. През цялото време си мислех, че ме цениш, само защото имам ненадминати езикови дарби и затова съм високо ценена от тукашните обитатели.

— А сега гледай внимателно — каза каубоят и разкопча жилетката над колана с пистолета, който придържаше и дънките му „Ливайс“, чиито крачоли бяха натъпкани в ботушите от груба кожа, които предпочиташе пред ботушите от обработена кожа, носени от повечето градски жители. — Вдигаш ей това нещо тук, а после буташ ей това тук. Туй е предпазителят. Опитай.

Жената-върба натисна предпазителя. Пистолетът мигновено изгърмя, гърмът отекна в гората, единственият му изстрелян куршум прожужа ядно между дърветата и рикошира в посока на малката уличка, водеща към лагера на заселниците, където почти веднага едно дете, а може би беше джудже, трудно бе да се каже от такова голямо разстояние, извика уплашено и се строполи — мъртво като скумрия на луната.

— Точно така — каза каубоят. — А сега да опитаме стрелба по възможни цели.

Той се огледа, забеляза за първи път Джордж и се прицели в него.

— Ей, чакай малко! — извика Джордж и се хвърли зад близкия дънер, като междувременно отмести един кралски щъркел, който тъкмо се бе настанил там преди няколко секунди.

— Извинявай — рече Джордж, — този луд човек стреля по мен.

— Мисля, че можем да направим нещо по въпроса — каза щъркелът.

После пропълзя в дънера, който беше кух, и извади от корубата му лък с единствена стрела.

— Гледай сега.

Като изкриви силно тялото си в поза, която бе необичайно трудна за щъркел, той опъна тетивата и пусна стрелата. Освободената най-сетне стрела се изви в небето, премина най-високата точка на полета си и започна дългото си спускане към Земята.

— Внимавай! — извика Джордж.

Ала беше твърде късно. Стрелата с бронебоен връх, зареден с експлозив, бе пробила кабината и бе причинила на двигателя на камиона поражения, далеч по-големи от повърхностна рана.

— Пресвети щитоносецо! — рече мъжът и използваната клетва го разкри като представител на племето на трепалите, макар никой повече да не спазваше старите обреди и обичаи на неговия народ. Той откачи раненото място на колата и го просна на моравата.

— Не изглежда чак толкова зле — рече той и го третира с бутилка масло „Валволин“.

Двигателят на камиона въздъхна доволно, изцъка дважди и заспа.

— Ще се оправи ли? — попита жената-върба, червената й коса затанцува на внезапния порив на вятъра, полата й се развя, а хубавите й млади гърди се въздигнаха срещу тънкото великолепие на първокачествения плат и дадоха надежда (която обаче нямаше да се осъществи), че най-сетне щеше да започне сексуалната част.

— Внимавай! — извика торбата с думите.

— Какво има? — попита Джордж и се сви инстинктивно.

— Нищо — отвърна торбата. — Просто ми се видя забавно да го кажа.

— Шегите ти миришат зле — каза Джордж.

По това време каубоят и рижата дама го бяха разпознали — до онази степен, до която това бе възможно. Каубоят бутна назад голямата си шапка и рече:

— Хаа, сещам се за онзи, дето видял краставата жаба и вързал гваделупата.

— Искаш ли да ти го преведа? — попита торбата с думите Джордж.

— Просто млъкни — рече Джордж. — Мога сам да разбера какво имаше предвид.

Обърна се към каубоя и като махна широко с ръка, каза:

— Отивате ли нанякъде? Добре! Може би ще ме вземете, както, разбира се, и партакешите и принадлежностите ми.

— Пфу! — каза каубоят и след това изтри устни, защото изказването му се бе оказало доста мокро. — Ти натам, където отиваме, ли си се запътил?

— Гаранция — Франция — отвърна Джордж.

Нещо в него се възпротиви срещу посоката, която придаваше на диалога. Забеляза, че торбата с думите го манипулираше и не му оставаше друго, освен да продължи на съмнителен английски.

Всички се качиха в камиона и известно време пътуваха в мълчание, или почти в мълчание, нарушавано единствено от бумтежа на мотора и от дразнещите тихи изщраквания, които костенурката издаваше, докато хапваше набързо блюдо от синтаксис.

Моноглотите не бяха очаквали да бъдат описани толкова скоро. Те се завтекоха в костюмиерната, за да се наредят. Бяха решили да са с по три крака и една ръка. Това бе последната мода в Париж. После излязоха навън, заобиколени от камерите и думозаписвачите. Джордж бе виждал и по-калпави индустриални райони от този, но това бе преди много време.

Когато съгледаха рижата жена, моноглотите извикаха:

— Това е спасителката на нашата раса.

Биха казали и още нещо, но неприятното осветление изнервяше всички. Кадрите бяха провалени.

— Хм, сиво, гробовно — отбеляза торбата с думите. — Тук изглежда доста противно. Какво става? Накъде се е насочил този глупак?

Каубоят спря камиона, защото бяха стигнали до външен път, който обикаляше голям градски конгломерат. Минаха бариерата и каубоят даде отново газ, включи взетото на изплащане возило в камуфлажна маскировка и потегли бавно. Джордж и останалите бяха намерили пушките в една кутия, пристегната към багажния контейнер отзад. Разпределиха си ги мълчаливо. Нямаше нужда да говорят. Или по-скоро имаха голяма нужда да говорят, но на никой не му се слушаше.

— Кое е това място? — попита Джордж.

— Прилича на Покомоко — отвърна жената-върба и протегна дългата си шия в напразен опит да извлече допълнителни сходства.

Конят, който мина през централната порта, бе породист, а ездачът му беше облечен в разполовяваща се одежда от плесен, която бе много популярна тази година сред бродягите и другите откачалници.

Навлязоха. Кокалчетата на ръцете на каубоя бяха побелели да стиска волана, докато се движеха покрай дългата редица от кайсиеви дръвчета, за да излязат на градските улици.

Забелязаха тълпите мигновено. Бяха навсякъде. Мнозина бяха облечени в народни носии. Изглеждаше така, сякаш предстоеше да се състои някакво празненство. Музикантите вече се подреждаха. Времето си оставаше благоприятно. Причинно-следствената машина работеше усърдно.

Посоката, която каубоят пое в града, не бе напълно случайна, но само наивник би сметнал, че Джордж не обърна внимание на този детайл. Зрителите бяха навсякъде; знаеха, че някои човешки същества, като Джордж, притежаваха способността да проникнат отвъд ограничения периметър, да се откажат от удоволствията и болките на срещите с гаджетата и да се заемат с нещо друго. Зрителите бяха с плешиви, изшилени глави. Обичайното правило бе всяка глава да има по един връх, а онези, на които това не им се нравеше, ги екзекутираха набързо. Или поне така беше в лошите стари времена, преди разумът да надделее.

Никой не обича да бъде покоряван, но повечето от нас вече свикнаха. На останалите често им се налага пътуване в тъмното, когато фаровете не работят, а знаковете „стоп“ са като големи стрелки, които сочат към неумолими паркинги в небето. Въпреки това те продължават покрай скритите картечни гнезда, покрай кутиите за хапчета с техните злокобни таблетки против киселини, покрай старото оръдие, снето от „Пинафора“ и поставено тук, в това място, където никой не може да бъде в безопасност, освен теб, мен и Матилда.

Но нека не си подкопаваме сами здравето с тези предположения. Би трябвало да е достатъчно да кажем, че Джордж скоро се озова седнал на кушетка, където една жена му събуваше обувките, а той се бе изтегнал и четеше вестник.

Той избухна в пламъци, вестникът де. Джордж го угаси и тутакси го захвърли настрани. С което свърши преструвката му, че е спокоен.

След известно лутане Джордж излезе в далечния край на града. Вече бе тъмно, а тъмнината се състоеше не само от чисто мрачни елементи, но и от някои, в сравнение, с които понятието за тъма е равно на понятието за светлина, или поне така изглежда… или поне така изглежда.

— Джордж! Там ли си!

Гласът, който го търсеше, бе груб и свикнал да командва. Ала Джордж бе изпаднал в кратък, но блокираш миг на психическа афония (немота), усложнен от истерични конвергенции.

Това бе състезание, нали схващате, да се разбере колко дълго можеше да продължи без изображение. Бикът не се брои; той просто опита да се промъкне, тъй че да надигне черната си глава, да разтърси муцуната с капещата слюнка и да се върне към по-приятни размишления.

Тъкмо тогава всичко се разпадна. Всичко се разпадна. Джордж бе очаквал тоя хаос от известно време насам. Съжаляваше много. Не му беше лесно да изгуби Мей Уест по такъв начин. Но беше дошло времето да отстрани всеки фалш. Време да се изправи и да направи нещо, или да изпадне от кюпа. Образите префучаха светкавично покрай него, досущ като розовите прилепи. Не ги подреди. Не му беше времето сега. Той увеличи скоростта, и секундите бяха ценни. Някаква сила обаче му пречеше да се добере до целта. Не можеше да се гмурне под повърхността. Какъв беше смисълът да имаш хриле и да не можеш да стигнеш до тинята и да се скриеш в нея? Той пое с храбри кроул замахвания, но движението скоро се прекрати. Както най-често става. Джордж осъзна суетността на битието. Дори си помисли да се откаже и да отхвърли задълженията си да държи винаги всичко под око.

— И защо трябва да го правя?

— Не се безпокой — каза костенурката. — Ние ще го правим вместо теб. Нали, торбичке с ветрове?

— Аз съм торба с думи, а не с ветрове — отвърна торбата. — А ти си пълна глупачка, ако смяташ, че между мен и теб може да съществува някакво сътрудничество.

— Просто се опитвах да помогна на този момък — каза костенурката и указа с късопръст намек към блатото на нещата, от което се подаваше главата на Джордж.

Точно в този момент се появи дамата с белия жребец. Беше облечена в ослепителни дрехи на момиче-каубой, цялата в бели еленови кожи, имаше и бяла шапка, която размаха към публиката. В свободната си ръка държеше звездно ивичестия флаг, който плющеше и без изчезналия си прът.

Жребецът пръхтеше и риеше земята. Зад него се появи група мъже в ярки костюми на карета със сламени шапки. Те предлагаха на публиката мостри от новия продукт „Куил Куик“, лекарство, за което твърдяха, че помагало да ви приспособи към охотното приемане на всичко, което се случваше или би могло да се случи.

Необходимостта от такова лекарство бе очевидна отдавна. Хората ставаха все по-мрачни, чак до степен на враждебност, след като опустошената земя, оголена от всякаква растителност, възникна редом с техните жилища от армиран картон. В някои райони на Ню Джърси имаше бунтове. Гуардия сивил бе повикана да се намеси в Акрон, Охайо, ала се оттегли разстроена, след като някои журналисти изтъкнаха, че войниците не говорели испански. Подобни инциденти се случваха всеки ден. Никой не знаеше кое е начало и кое край. Ако изобщо можеше да има такива. Това беше толкова смущаващ период, че дори експертите декриптолози изпитваха затруднения да нарисуват такива картини на света, които да обяснят на хората в каква среда живеят. А и това не бе смятано за обществена услуга — да се казва на хората какви всъщност бяха нещата. Вместо това всички продължаваха да оправдават сегашното дередже с по-старите реалности. Съвпадения, късмет, свръхестествености от всякакъв вид — това са неща, които се случват в действителност на други хора, а не на вас.

Един бегъл прочит на всекидневниците показваше, че нито една ситуация не бе прекалено гротескна за реалния живот. Но можеше ли животът от вестниците да бъде навсякъде? Това ли бе истината за съществованието? Хората, които си задаваха този въпрос, имаха сериозни неприятности. Самото задаване на въпроса за същината на реалността ви гарантираше да попаднете в състояние на объркване, да не говорим, че можеше да предизвика нежеланото внимание на ФБР.

„Танцьорът на танго има язва.“ Съдейки по тази кодирана фразеология, това бе човек на ФБР, който се обаждаше на колегите си по „каминар абладо“, както руснаците наричаха уоки-токи станциите, докато бяха в Куба. Трима от агентите на ФБР следваха мъжете, които предлагаха образци от „Куил Куик.“ Пръстите им нервно опипваха папийонките, заредени със сачми номер десет. Разпространителите на медикамента не им обръщаха внимание. Знаеха, че са пропаднали под дъното. Човек си представя всякакви неща, но дори и в най-гадните си сънища не очаква да стигне до там — да продава лайняни таблетки на ъгъла на улицата в безименен град, прекадено тъжен, за да се живее в него.

Жената се поклони на публиката. Публиката я гледаше с известна неувереност. Каква точно би трябвало да бъде реакцията й? Това бе въпросът, който витаеше сред тях.

— Скивате ли я, на онзи бял кон, с флага на нацията ни, който сред другите си добродетели притежава и правото на не горимост?

— Да, виждал съм я вече някъде — каза нисък мъж с вълнена вратовръзка и бомбе, застанал близо до тротоара, където каубоят бе паркирал своите четири гуми и след това бе изчезнал с онази пъргавина, която е характерна само за много калпавите скици — тези, на които предстоят поправки. Не разполагаше с присъщ единствено нему образ, беше жив само докато говореше; нека това бъде епитафията му или каквото и да е, въпросът е в това, че той сега не е там.

Това е Джордж с неговата костенурка и торба с думи, която с пискане и с рев изглежда се напъваше да се превърне в торба с ветрове чрез катаклизма, предречен в някои от най-великите митове на света: Жизел и Унгария, Малката пълзяща Бо, Хензел и Ди Готердамерунг, Самбо и близнаците Тамбурти и много други.

— Какво прави тя на онзи кон? — каза внезапно торбичката с думи.

И Джордж, и ниският мъж с вратовръзката се обърнаха и погледнаха торбата.

— Колко странен въпрос! — рече дребосъкът.

— Не гледайте мен — каза Джордж. — Тя го каза, а не аз. Разбирате кого имам предвид.

— Това е вашата торбичка с думи — рече ниският.

По лицето му се появи изражение на любопитство, ала бързо изчезна. Нещо ново замириса във въздуха. То обаче мина и замина като пръдня на сън, както казваше капитанът.

— Чуйте — рече торбичката с думи. — Не бъдете толкова лековат в предположенията си. Аз не съм нито негова торбичка, нито на някого другиго. Аз съм си своята торбичка и не произлизам от никого.

— Мисля, че грешиш — каза ниският. — Очевидно е, че ти си хлабаво оформена в нечия умна глава алегория.

Самият кон бе красиво създание. Костенурката веднага го хареса. Тези очи! Тази грива! Самата костенурка бе мъжка, но в един процес, известен само на костенурките, се превърна в женска, за да бленува по причини на чифтосването. Ето как компенсират те наличието на твърдите си черупки!

— Господи, колко е хубав — рече костенурката. — Но какво ли би му харесало у мен? Аз съм просто една обикновена костенурка с равностранен триъгълник на гърба, която страда от сексуална неудовлетвореност.

Костенурката се оплакваше от модерните времена, от ефекта от изхвърлените в атмосферата различни химикали, които се свързваха в стратосферата сред светкавици и дъжд, там, където въздухът е разреден и молекулата има достатъчно пространство да диша.

Точно там те се комбинират и формират нови и свръхмогъщи облаци от мазна киселинна супа, някои я наричат объркваща супа, тъй като разстройва и хора, и животни, като кара базовата им линия да се колебае и я размива. Това разстройство на базовата линия, известно също като параметър на реалността, се нарича DERAP. Но това не е съвсем сигурно. Както винаги, говорим приблизително.

Конят не знаеше нищо по въпроса. Той мислеше за онова, което един кон смята за реалност. Конската преценка е толкова правилна, колкото са и нашите.

Тя вдигна шапката си във въздуха и я показа на публиката и от двете страни, за да докаже, че е празна; въпреки това извади от нея гълъб, който изпляска с криле и отлетя. А сетне — бял прилеп, варосан всъщност, изпърха нагоре от шапката й по причудлива спирала, която съдържаше в себе си определена грация, въпреки разтеглеността си.

Тя обърна отново шапката си от двете страни, преви я на коляно, потупа я отсечено три пъти и от нея рукнаха потоци вино, които публиката се втурна да лочи, но след това се люшна рязко назад, когато винените поточета се превърнаха в змии.

Джордж гледаше произходящото зяпнал от изумление. Ама и работа! Наистина бе изумително. Хрумна му, че може би беше някъде, защото къде можеше да става всичко това, освен някъде?

Торбата с думите също гледаше случващото се със значителен интерес. Това бе нейният способ да обмисли положението щателно, но бързо, в рамките на наносекундите, отпуснати й за размисъл.

И сега бе стигнала до заключение. Усещаше размерите и формите на извода си, ала нито една от думите й не пасваше. Всъщност не съвсем. Беше затруднена. Безразсъдно отвори цепнатината в долния си ляв ъгъл малко по-широко и рече:

— Някои неща остават, дори и след като изчезне тяхната материална същност. Това е лош навик на автора, да си представя какво трябва да бъде обрисувано, преди да го е написал. Ние тук ще прибавим мирис на зимен дим, малко газ, ще въведем тъмна зимна вечер, когато светът изглежда така, сякаш се готви да умре. Не исках да съм мрачна, но така се получи. А после вие виждате това момиче с бялата шапка върху бял жребец, разцъфтяла слава, останала от старо време, нейните викове и каскади, които звънтят като звънчетата на нашата младост. И в тази стаена тишина, в този квадрат светлина, която сумракът още не е погълнал, вие изведнъж разбирате, че наистина сте били тук преди, но по начин, който изобщо не сте си представяли.

Това не е най-лесната от мислите, затова вие я отхвърляте със смях и някое остроумие. Винаги е така, казвате си вие, докато мачкате листата по пътеката си, великолепието на лятото е отминало, няма какво да очакваш с нетърпение, освен реалностите на зимата.

Тъкмо тогава осъзнавате, че е възможно да се живее и другояче, че бихте могли да предприемете мерки за промяна, само да не бяхте торба за думи, забутана в една странна сцена с образ на име Джордж и безименна дама в бели дрехи от еленова кожа върху бял жребец.

Тогава едър индивид от публиката си проправи път сред наречията, които се бяха излегнали навсякъде и предизвика появата на смут около себе си. Той бе мъж с татуировка на лицето: пеперуда в червено и зелено върху бузата. Той посегна и взе торбата, която му трябваше.

В първия миг Джордж бе твърде слисан, за да реагира. А след това бе вече твърде късно.

— Спаси ме! — извика торбата с думите.

— Ш-ш-ш-т! — каза мъжът. — Трябваш ми.

— Какви са тези думи, които чувам? — попита торбата с думите.

— Истинските. Защото знай, моя скъпа торбичке с думи, че аз съм от планетата Експталмия, където, поради внезапна инфекция от де-мит — демитологизиращият вирус, който връхлетя цялата галактика, всички наши езици бяха изгубени. Останаха няколко резервоара с думи, ала те са като кладенци в огромна пустиня на объркване и неразбиране. Всички искаха да се заселят край тези кладенци и затова последваха войни. И няма никаква надежда за споразумение, тъй като се сражаваме дори за думите, с които то се сключва.

— Сложен проблем — отбеляза торбата с думите. — Но не виждам с какво…

— Тъкмо стигах до там — рече мъжът. — До твоята роля във всичко това. За нея искаше да чуеш, нали?

— Не бих имала нищо против — рече торбичката с думи.

— Ние настояваме да дойдеш при нас с твоята неограничена сила на изразяване. Искаме да обиколиш и да облечеш нашия свят с думи. Ние ще те следваме отблизо и ще си водим бележки. Онова, което кажеш, ще бъде нашата логика, нашият синтаксис, нашата реалност. Как ти се харесва?

— Изглежда ми като голяма веселба — каза торбата с думите. — Ала първо трябва да разменя няколко думи с Джордж.

Преди торбата да получи възможност да се обърне към Джордж със своята дилема, жената в бяло извади някакъв малък предмет от чантата на седлото си. Той тутакси се превърна в зелена конска муха. Това винаги е било доста рискована работа, да се опиташ да се вмъкнеш в една сцена по такъв начин. Онази муха избръмча веднъж или дваж, ала някак предпазливо, което караше човек да си помисли, че не бе веща в бръмченето. Идеята, че някой извънземен се опитваше да се пробута на земята като нещо само чрез бръмчене, беше ужасна. Това бе много труден момент и за Джордж, който можеше да види, че бръмчащата муха щеше да окаже напълно непредвидим ефект върху сцената. Всъщност тя щеше да я претовари.

Междувременно жената се обърна към мухата.

— Престани! — рече тя и мухата се върна в сферата на неосезаемото.

Диорамата беше съвсем като жива. Всъщност, докато Джордж я гледаше, видя един кафяв силует да профучава по скалите вътре в нея. Беше северноамерикански заек — малък наистина, но определено северноамерикански заек.

— Как е възможно? — попита Джордж. — Нима сте поместили и нещо живо тук?

— Всичко е живо — каза техникът.

После, когато Джордж се вгледа, видя ловци от палеолита, облечени в мечешки кожи, да излизат иззад планина; двама мъже носеха копия, а две жени бяха клекнали около огън. Малко зад тях виждаше дървета, камъни, ръба на една скала. По-назад пейзажът бе боядисан — голямо пространство, което гледаше към хълмисти земи (степ, прерия, равнина), и ловците кроманьонци изглеждаха толкова истински, ако се съдеше по приликата им с гръцките богове, умовете им имаха приличен капацитет, бяха светлокожи, с орлови черти, жените бяха с дълги спуснати коси (гордостта на жената). Тези хора се намираха там, в зората на времето и рисуваха картините в Ласко. Бяха в благоприятно положение, защото всичко още предстоеше да бъде изобретено. Светът бе толкова нов, че всичко предстоеше тепърва да бъде направено. Не че кроманьонците бяха наясно с това.

— Удивително — каза Джордж. — Да не би да фотографирате истински пещерни хора някъде в миналото и после да ги прожектирате тук?

— Няма никаква разлика между пещерната сцена в миналото и тази пещерна сцена, която виждаме в настоящето — отвърна техникът.

— И как става това?

— Магическо инженерство — обясни техникът.

— Мисля, че съм чувал нещо за него — каза Джордж.

Погледна отблизо, за да види какво вършеха сега пещерните хора. Бяха запалили огън и изглежда се канеха да сготвят вечеря.

— Имат там една овца, която ще сготвят — рече Джордж и се наведе по-близо, за да наблюдава с огромен интерес, тъй като в Месния университет бе специализирал агнешко печено, а в подготвителния курс — мариновани свински крачета.

— Внимавай! Не приближавай много! — извика техникът.

— Не се тревожи за мен — заяви Джордж, само миг преди кракът му да се подхлъзне и да се запързаля по пода на лабораторията, който се промени под нозете му в хлъзгав сипей, характерен за онази част от диорамата, в която бе паднал. Унд зо[8], Джордж бе влязъл в диорамата.

Магда го намери на източния хребет да гледа към планината. Когато Джордж възстанови равновесието си, разбра, че вече не бе там, където беше преди. Стоеше на камениста пътека, планината вляво се издигаше стръмна, а склонът вдясно се спускаше рязко в бездната. Той се отдръпна от ръба. Макар да бе възможно всичко това да бе въображаемо, той подозираше, че дори едно въображаемо падане от такава височина можеше да го убие.

Огледа се и видя диорамата, която допреди малко бе наблюдавал. Ала този път той бе в нея. Помисли си, че това бе просто резултат от лош късмет. Какво диреше тук? Трябваше да измисли нещо, за да се измъкне и да се завърне там, където бе преди — където и да беше това.

В този миг една жена се появи иззад завоя на пътеката и се закова на място, като го видя. Беше хубавка, с черна коса, облечена в антилопова кожа, с малки прозрачни сандали от луситано, естествения дървесен продукт, който толкова напомня за лусит[9].

— Кой си ти? — попита тя.

— Казвам се Джордж — отвърна Джордж. — Идвам от друг свят.

— Аз съм Магда — представи се тя. — Жена съм на Улдрайх, Неголемия на ръст, но Много силния.

— Не съм имал удоволствието да го познавам — рече Джордж.

— Скоро обаче ще го имаш. И мога да те уверя, че няма да е никакво удоволствие.

— Откъде знаеш английски? — попита Джордж.

— Аз говоря на ранен кроманьонски — отговори жената.

— Аз ти превеждам — прошепна в ухото му торбата с думите.

Джордж съвсем бе забравил за торбата, но тя не се бе забравила. Бе кацнала на шията на Джордж, току под яката му. Костенурката, която се бе смалила доста, се бе свила върху нея и очевидно спеше дълбоко.

— Всичко това е твърде необичайно — каза жената. — Чакай тук и не мърдай. Ще доведа някого.

И преди Джордж да успее да възрази, както по принцип бе възнамерявал, жената се обърна, изприпка по пътечката и се скри зад завоя й. Джордж не знаеше какво да предприеме. Обърна се и пое в противоположна посока. След двайсетина метра пътеката свърши до каменна стена. Нямаше начин да се заобиколи нито отстрани, нито отгоре или отдолу.

— Изглежда нямам никакъв късмет — рече Джордж и седна на пътеката да изчака завръщането на жената.

Тя се върна твърде скоро, водеше със себе си някакъв мъж. Той бе едър, с широки плещи, носеше син колан през рамо, към който бе прикачена значката му на помощник-шериф.

— Така-а — рече той. — Аз съм помощник-шериф Урих и ми бе докладвано, че ти си необясним случай. Моля обясни се и покажи някакъв документ за самоличност.

Джордж не носеше със себе си никакъв документ за самоличност. Помощник-шериф Урих му каза да тръгва с него в участъка. Щели да решат какво да го правят, след като стигнат в лагера.

В кроманьонския лагер хората се бяха сбрали около огъня и се опитваха да решат един проблем, който възникваше отново и отново в простия им живот: как да приготвят агнешко печено.

Лефти казва:

— Къде остави агнето за печене?

Магда казва:

— Ей там е, на слънцето.

Лефке:

— От слънцето се появяват личинки.

Някой друг:

— Трудна работа, както винаги е било. Но трябва да изпечем това нещо.

Опичането на агнешкото винаги бе трудоемко задължение. Обикновено хората от племето на Лефке имаха роби, чиято функция беше да държат агнето да се пече над огъня. Това често водеше до тежки поражения върху пръстите и ръцете на държаните на печеното. Бяха изпробвали различни способи. В дните на велики победи бяха използвани екипи от роби, един, от които дори изгоря напълно заедно с агнето. Очевидно бе, че трябваше да се изнамери по-удачен метод.

— Къде е робът?

— Мъртъв. Морте, както биха казали в някое бъдеще време. Вече не е с нас. Възнесе се, за да бъде възнаграден на небето.

— И как ще опечем печеното?

— Забравихме за горящата планина. Нека хвърлим агнешкото в лавата да се опече.

— Почакайте! — извика Джордж. — Мисля, че можем да се справим и по-добре, отколкото с голи ръце.

— Тъкмо от това се боях — рече Хенке. — Има вид на рационализатор. Именно хора като него са причината динозаврите да измрат. Да го убием и да си продължаваме постарому поне още известно време.

Точно тогава двамина мъже, облечени в тъмни бизнесменски костюми, се появиха иззад една скала. Единият от тях носеше дълга метална пръчка в ръка. Те се огледаха на всички страни, после бързо оставиха пръчката и се оттеглиха зад скалата.

Ала изходът междувременно бе изчезнал. И така бяха попаднали в капан до сутринта. И трябваше да прекарат дългата нощ на плейстоцена там, затворени на това място. За щастие си носеха пакетирани сандвичи.

Те бяха помощник-уредници в музея и бяха недоволни от мудния напредък на кроманьонците.

— Тези хора дори не се опитват. Хайде да им помогнем заедно.

Те спасиха Джордж от маса неприятности. Дали Джордж им бе благодарен? Не особено. Той стоеше там и се взираше в далечината, потънала в кристална яснота, която може да се срещне само в доисторическите времена, когато сме имали очи за нея. Диваците дъвчеха агнешката си яхния, наслаждавайки се на анахроничния сос, с който бе залято месото.

Пръчката имаше голям успех в операцията по приготвянето на агнешкото печено. Един от племето, старият Наруейл, отбеляза, че с такова нещо, като пръчката, печенето на агне е „толкова лесно, колкото да се изплюеш.“ Това бе първият път, в който се използва този израз и той веднага придоби популярност сред племето. Понятието „да изплюеш агне“, а по-разширено — и каквото и да е месо, а още по-разширено — всичко, което можеш да набучиш на шиш или шишообразен предмет, като клонка, се прие от всички племена в плейстоцена, благодарение на много бързата културна дифузия, която се получаваше през онези времена. Изплютото месо стана всеобщо увлечение, макар да съществуваше известно объркване сред Плюещите народи от Централната джунгла, които настояваха първо да има олигавяне на месото, за да се запази, както се изразяваха те, „истинският архаичен произход на думите[10]“.

Ала всичко това щеше да се случи по-късно. Засега Джордж яде с другите и когато извади шиша от овъглените кости, се огледа да потърси помощник-уредниците, за да им го върне и да се прибере с тях. Нямаше ги в близост до лагерния огън. Джордж излезе от района на лагера, понесъл пръчката малко предпазливо, тъй като тя бе единствено и уникално по рода си за онова време приспособление и защото пръстите му бяха лепкави. Той заобиколи група камъни, които бяха струпани живописно около основата на скалата. Видя му се подходящо място да остави пръчката, като я подпре върху лицето на скалата. Би му се понравило да остави и бележка, но за нещастие бе пропаднал в диорамата, без да вземе със себе си пособия за писане. Подпря внимателно пръчката, отстъпи назад и усети как колелата му се плъзгат. Това бе толкова необичайно усещане, че в първия миг той не предприе нищо. А това бе ако не фатално, то поне зашеметяващо. Ходилата му (възприятието „колела“ бе погрешно, естествено!) се хлъзгаха сякаш по собствено желание в една хлабава грамада, която не бе забелязал преди, защото тя имаше същия цвят, като по-твърдия материал около него. Обувките му драскаха, а и цялото тяло, в съзвучие със закона на Ом, последва краката и с характерно размърдване се озова в хлабавостта, която сега се разкри като ронлив камък, ранна и не съвсем успешна форма на подвижните пясъци.

Той хлътна, като леко се превъртя, което не бе по негова вина. Това придаде на тялото му пробивно ускорение и той започна да пропада още по-бързо. Хрумна му най-сетне да разпери ръце, за да спре движението. Това не доведе до успех, тъй като миниатюрните микроорганизми, които обитаваха парчетата от трошляка, възнегодуваха и успяха да подадат оплакване в касационния съд. Продължи да пада все по-надолу и по-надолу, като правеше шишообразни движения, които нямаха нищо общо с агнешкото печено, защото земната паст се опитваше да го погълне.

Още не се бе задушил. Ала пред него вече мержелееше възможността да умре, независимо колко често бе отлагана, ако нещо по-весело не се случеше скоро. И през цялото това време в главата му се носеше някаква песен — тум-та-та — песен, която не можеше да свърже с никакво име, освен ако не бе „Амапола“, а той продължаваше да пада и да пада, куршумите вдигаха прашни облачета върху тревата, ала само във въображението му, тъй като нямаше обективна корелация наоколо, с която да свърже тази картина.

Това бе страховито пропадане, ала не всичко в него бе лошо. Онази част, в която той летеше в някаква подземна вихрушка, с намигването на слюдените парченца в тъмната пещера над него, не бе чак толкова лоша. Не беше кой знае какво — тези прозрения в променящия се свят — ала те му помагаха да продължи, докато най-сетне не се строполи на пода на пещерата далеч под другите пещери, през които бе пропадал.

Джордж бързо огледа ситуацията, след това се поспря и я огледа отново. Седеше на земята до група шимпанзета. Всички се бяха сбрали край висока купчина пръст, която Джордж разпозна като голям мравуняк. Пъхаха в него пръчки, вадеха личинки и ги ядяха със зелен сос, специално приготвен за целта в Приматските лаборатории.

— Е, здрасти, какво имаме тук? — рече най-възрастното шимпанзе, едър приятел с бяла коса и сламена мексиканска шапка, която предизвика у Джордж най-дълбоки подозрения.

— Какво е това чучело? — попита една от женските, онази на име Лейла.

— Мисля, че е колега примат — отвърна Сакс, Стария. — Виж двата му крака, жалка пародия на двуногост. Забележи нераздвоената уста, плитките носни кухини, отсъствието на костна броня на черепа. Забележи и обувките му — сигурен знак, че е чел книги.

— Дай му личинки — рече Лейла. — Здрасти, колега примат, искаш ли личинки?

Джордж понечи да откаже, тъй като личинките още не бяха класифицирани като приятни на вкус за хората. Ала след това забеляза, че не бяха истински личинки, бяха изкуствени личинки, защото по онова време личинките, намирани в мравуняците, бяха направени от марципан и високо се ценяха от правиенчаните, които си съперничеха с унгарците в доставките на червен пипер.

— Хубаво, но само една — рече Джордж и пъхна мъничкото бяло нещо в устата си.

Доста вкусна беше. Помисли си дали да не вземе още една — нагаждаческо донякъде настроение, в което все повече и повече изпадаше напоследък.

— Искаш ли още една? — попита Лейла.

— Ами, бих могъл — отвърна Джордж.

— Той говори доста добре — обърна се Лейла към Сакс.

Тогава в далечината отекна звук. Той се усилваше и Джордж го разпозна като музика от флейта и дайре. Звукът май идваше от дъното на пещерата — поне Джордж го бе определил за такова, тъй като бе най-тъмната й част, а освен това се стесняваше до големината на царевичен кочан, ако не и повече.

Наблюдаваше внимателно. И от дъното на пещерата се появи малък оркестър, състоящ се от флейти и дайрета, а онова, което бе най-забележително, не бяха инструментите, а свирачите. Защото музикантите изглежда бяха леопарди.

— Здравейте всички — рече водачът на леопардите. — Това е оркестърът на леопардите и ние сме тук да ви развеселим хубавичко[11].

На Джордж му бе известно, че леопардите не свирят на музикални инструменти, не свирят дори и на немузикални, но не каза нищо по въпроса, тъй като знаеше, че се намира в зората на времето, където множество роли още очакваха да бъдат раздадени на подходящи изпълнители и никой не бе съвсем сигурен какво би трябвало да върши.

Леопардите бяха дошли да обявят откриването на новата библиотека за слонове — идея, изпреварила толкова много епохата си, че никога не можа да бъде напълно реализирана.

Джордж се огледа бързешком да намери изход, защото пещерата не бе достатъчно голяма, за да побере и слонове плюс всички останали, и ако те дойдеха, човек можете да очаква сериозно газене. Ала слоновете не дойдоха. Като действаха съгласно ограниченията на съмнителната си логика, те бяха решили да отложат появата си за по-благоприятни времена. Изпратиха обаче съболезнованията си. Те бяха прочувствени колкото и благодарностите за слонската библиотека, само дето леопардите не можеха да четат друго, освен числа и нотно писмо.

Чу се тихо изпльокване и нещо цопна от тавана в скута на Джордж. Както и подозираше, това бе торбата с думи.

— Е, сега — рече торбата с думи, — сега пък в каква непредвидена случка се въвлече?

— Ей, не хвърляй вината върху мен — каза Джордж.

— Паднах в една дупка, това е.

— Напълно достатъчно е — рече торбата с думите.

— Съвсем скапа сюжетната линия с неблагоразумието си. Мисля, че е време да я поосвежим.

— Само това не! — извикаха шимпанзетата.

— Само това да — отвърна торбата с думите.

В резултат на потресаващите събития, разиграли се напоследък, наоколо често можеха да се видят странни видения — говорещи животни, слонски библиотеки и мравуняци, чиито обитатели си комуникираха по телепатичен път. Никой не смяташе, че трябва да бъде така. Предприети бяха мерки. На най-важните места бяха поставени торби с думи и мнозина бързаха да определят ситуацията за работеща. Това нямаше значение за най-малките, разбира се, които живееха само за марципана и пещерите. Затова трябваше да бъде намерен нов подход.

— Никакви нови методи, моля — каза Джордж. — Трябва ми време да свикна с този.

— Няма време — рече торбата с думите, — дори сега, в началото на нещата. Забелязал ли си тенденцията нещата да се скупчват едно връз друго и да си придават благоразумен вид? Това е обезпокоително, нали, как стават тези работи. Джордж, смятам, че е време да си вземеш марципановата дажба и да се махаме веднага оттук.

Джордж не се нуждаеше от повече увещания. Той се изправи енергично, протегна схваналите се крайници и закрачи в посоката, която според него водеше към изхода.

— Не натам! — изсъска му торбата с думите.

Джордж се обърна и тръгна в обратната посока.

— Да не си полудял? — извика костенурката, която дотогава дремеше в торбата с думите.

Джордж се завъртя на място и се опита да измисли какво да стори. Сакс, старото шимпанзе, рече:

— Типична човешка дилема — и се обърна отново към мравуняка.

Лейла, младата самка, се изкикоти и избърса носа си с птиче перо.

Перо! Откъде пък се бе пръкнало то?

— Погледни нагоре, насам! — извика някакъв глас.

Джордж вдигна глава. Да, ето къде беше — птица, която приличаше на синята птица на щастието. По-късно се изясни, че това беше синята птица на съмнението.

— Последвай ме! — извика синята птица.

— Това се казва изненада — ахна Джордж.

Ала се намери вдигнат неумолимо във въздуха, в лъчистия, заобикалящ го отвсякъде въздух, въздухът, който никога не можеше да нарани някого, въздухът, който бе фонът и основата на всичко друго. Той се издигаше бавно, неумолимо и усети как го изпълва чувство на облекчение. Какво удоволствие бе да се върне отново във въздуха! Срещна слаби въздушни течения и всяко от тях му разказа собствената си история. Северният вятър говори за славата, за нещастието и за дълбокото мълчание; южният вятър бе изпълнен с аромат на подправки и говори за съкровените кътчета на сърцето. Източният вятър беше по-двусмислен, с известен нюанс на недоброжелателност; а западният вятър говори за царствата на изпълнените желания.

Докато се издигаше, той видя най-различни предмети да се носят във въздуха около него. Имаше столове и училищни чинове; имаше писалки и пишещи машини; имаше кошници с плодове и дори цял иглолистен храст, хвойна, ако се съдеше по прикачения му етикет — той се носеше покрай него с корените нагоре.

Джордж откри, че като движеше леко ръцете си, бе в състояние да увеличи скоростта на издигането си. Направи го, зави на запад — посока, която намери за загадъчна и привлекателна. Издигна се над покривите на носещото се във въздуха село, хората му махаха и той — на тях. Дойде му наум, че в това имаше нещо едновременно погрешно и възхитително. Погледна надолу и видя как земята бавно се върти на златна верижка. Наблизо изпърха някаква птица, бяла птица с черно по крайчетата на крилете си. Тя погледна Джордж с мънистеното си око, сетне наклони едното си крило и отлетя бързо.

Такова разнообразие имаше там, че Джордж доби впечатлението, че въздухът си бе отделно царство, царство господарство, характеризиращо се по-скоро с пълнота, а не с празнота. Това бе място на градове и кули, във въздуха имаше и реки, самите те от въздух, но от по-различен въздух от окръжаващия ги. Докато продължаваше да се издига, забеляза далеч пред себе си нещо тънко и блестящо. Той го приближи, като коригираше полета си само с връхчетата на пръстите си, а предметът нарастваше и той забеляза, че това бе корабно ветрило.

Да, то бе издигнато на лодка, бяла лодка с бяло светещо ветрило, а по средата на ветрилото се виждаше някакъв символ — кръг, пресечен от две линии — но той не разбра нищо.

Зави и приближи още, лодката стана по-голяма, още по-голяма, ала колкото и да се взираше, не видя никой на борда й.

— Не се безпокой — каза костенурката. — Това е лодка, но не означава, че трябва да е твоята лодка.

— В изявлението ти няма логика — каза торбата с думите. — Може да бъде лодката, на когото и да е. Защо да предполагаме? Да минем покрай нея и да видим какво ще се появи после.

Това бе първата мисъл на Джордж. Ала лодката изглеждаше тъй примамлива и подканваща с дълбокия си изящен корпус и светлото си ветрило, с блестящите си въжета и свободно въртящия се румпел, та той се приближи и успя да се изкатери на борда й.

— Е, тук е вече по-цивилизовано — каза торбата с думите. — Можеш да ме поставиш върху онази банка ей там, та да си поема дъх.

Джордж го стори. Костенурката също бе престанала да мрънка и сега седеше на носа и се печеше на слънцето. Лодката междувременно бе направила поворот, или по-скоро бе завила във въздуха и сега пое в определена посока, накренена[12] леко от вятъра.

— Чудя се накъде ли отиваме? — рече гласно Джордж.

— Не питай — каза костенурката. — Защото сам ще разбереш.

Лодката сега наближаваше облачна маса. Облаците бяха огромни бели тела с черно морави кореми и Джордж тъкмо щеше да навлезе помежду им, когато някаква предпазливост го накара да промени курса и да мине покрай тях. Посегна и пипна един от облаците. Както и бе подозирал, той бе доста твърд, с изключение на пухкавата му външна част. Стъпалата му потънаха в нея, когато пристъпи от лодката в облака. Спомни си обаче да вземе със себе си въженцето, привързано към носа на лодката; защото идеята да остане някак си заточен на пустинния облак не му се нравеше в действителността толкова, колкото би му харесала в сънищата му.

Той излезе на облачния бряг, който се издигаше навсякъде около него като множество хълмове. Закрачи по него, а костенурката викна подире му:

— Ей, Джордж, не ни изоставяй тук!

— Само ще поогледам наоколо — каза Джордж. — Скоро ще се върна.

— Всички така казват — рече скръбно торбата с думите.

Джордж разбираше до известна степен чувствата им, ала трябваше да огледа и да види какво имаше на този твърд облак. Най-отгоре намери стълба и се спусна по нея. Вътре в облака имаше зала, чиито стени бяха покрити с копринени драперии, имаше кушетки с най-фина дамаска, маси, отрупани със скъпи ястия, всички вдигащи пара, когато трябваше да са горещи, и ледени, когато такава беше формата им. Той се озърна, ала нямаше никакъв признак за човешко присъствие.

Седна, но веднага се изправи отново. Нещо не бе наред в това място. То не бе само в необичайността на собственото му присъствие там (което си беше достатъчно странно); то бе чувството за недовършеност на сцената. За кого бе подготвен този пир? Реши да провери.

Пак се огледа наоколо. Имаше изход от стаята в търбуха на облака. Върху него бяха изписани следните думи: „Не отваряй тази врата, ако не търсиш изненада“.

Точно в този момент на Джордж не му беше до изненади. Седна отново на кушетката и обходи с поглед пира. Имаше скариди от всякакъв вид, два вида печено телешко, котлети със супа, салата с парченца бекон и всякакви други вкуснотии. Джордж не знаеше какво да стори, ала не виждаше някаква опасност, ако опита от това угощение. В крайна сметка наблизо нямаше никой. Може би, доколкото можеше да прецени, трапезата бе сложена за него. Той взе една ветрилообразна опашка от скарида, потопи я в коктейлния сос и я лапна.

В същия миг се разнесе удар на гонг.

— Какво е това? — попита той и бързешком сдъвка и глътна вкусната хапка.

Отвори се една доскоро невидима врата в страничната стена на стаята. През нея премина процесия от девици. Бяха половин дузина, облечени в дълги рокли от тюл и дантели, и всяка следваща бе по-красива от предишната.

— Привет на госта! — извикаха те.

— Благодаря ви много — каза Джордж.

— Очаквани бяхте.

— Колко мило. Макар да не знам как бихте могли да ме очаквате, тъй като преди минута сам не знаех, че ще дойда тук.

— Нашият господар ни каза да се подготвим за посрещането на Хинкомана и хоп! — вие дойдохте!

— Извинете — рече Джордж, — но кого, казахте, че сте очаквали?!

— Хинкомана. Вие сте този, нали?

Сега вече Джордж бе объркан и не знаеше какво да отговори. Нямаше нищо против да бъде Хинкомана, ако това бе хубаво, ала не искаше да прибързва в нищо. Обърна се към торбата с думите.

— Чувала ли си изобщо за Хинкомана?

— Един момент.

От вътрешността на торбата долетя шум на суматоха, сякаш тънки пръстчета бързо прелистваха безбройни издраскани листчета. След малко торбата каза:

— Не, тук няма нищо подобно.

Костенурката също каза:

— И аз никога не съм чувала за това. Опитай се да отгатнеш.

Джордж се обърна към девиците:

— Как изглеждаше този Хинкоман?

— Ако знаехме това — рече водещата девойка, — нямаше да се налага да ви питаме дали сте той. Или то. Нали така?

— Предполагам — отвърна Джордж. — Нека ви попитам, само хипотетично, какво ще стане, ако се окаже, че не съм Хинкомана?

— Трудно е да се каже — отговори водещата девойка. — Може да се стигне до затруднения. В близко бъдеще — да се стигне и до смърт. Вие не сте ли Хинкомана?

— Не съм казвал подобно нещо — рече Джордж, нагаждайки се с такава бързина, че в хълбока на жизнения материал се отвори дупка. — Не, няма да ме хванете натясно. Особено след като не знаете как изглежда Хинкомана. Откъде ви хрумна, че това съм аз?

— От вашето присъствие тук — отвърна водещата девойка. — И от начина, по който сте вчесали косата си на път, от факта, че носите торба с думи и костенурка, точно както е записано в старовремските ръкописи от отдавнашното време.

— О, разбирам — рече Джордж. — А сега какво ще стане, ако съм Хинкомана?

— Доста хубави неща — отвърна помощник главната девойка.

Тя бе червенокоса и излъчваше известна солидност.

— Добре — каза Джордж. — Да речем, че съм Хинкомана.

Изведнъж всички потънаха в гробно мълчание. Джордж потрепери вътрешно от това си безразсъдство да заеме позиция. Нямаше никакво намерение да го прави. Катеренето на стената, прекрачването на оградите — това бяха неговите модалности. Ала понякога трябваше да се действа. Трябва да се съгради мост от нещото, което става и което предстои съвсем скоро да свърши, към следващото нещо, нещото, което се издига във въздуха и проблясва като бяло ветрило с непонятен символ.

— Той е Хинкомана! — рече водещата девойка.

Останалите девойки — а те не просто го погледнаха — запяха:

Хинкоман, Хинкоман полети над полето,

където белеят костите на загиналите преди теб.

Сълзи ще се стекат по лицата ни в дългата нощ,

ако гарванът изкълве черните ти очи.

Когато свърши последният стих от песента, се чу силен шум — като че крачеше някакъв великан с чизми не по мярка, с клинци на подметките. Този шум долиташе някъде отвън, където и да е това отвън.

— Кой е това? — попита Джордж.

— Това е великанът — рече водещата девойка. — Той реагира мигновено на присъствието на хинкомани.

— Какво прави той, този великан?

— Сърди се и пухти, ала няма или почти няма лоши намерения.

Докато Джордж зяпаше, сякаш отникъде подухна вятър и започна да разхвърля хартиите, които бяха подредени на правилни купчинки върху писалището. Вятърът се усилваше все повече и повече и Джордж усети как костенурката го дърпа с уста за ръкава.

— Джордж, хайде да се махаме от тук!

Джордж също реши, че бе време да вървят. Имаше чувството, че която и страна от противоречието с Хинкомана да заеме, това ще се окаже неправилно и навярно — фатално. Покатери се и се промуши през един отвор и се върна на борда на кораба. Торбата с приказките и костенурката успяха по някакъв начин да се задържат за него. Родените в сънищата неща не могат да се изгубят толкова лесно.

Корабът вече беше доста накренен, подгонен от силния вятър. Фучаха и още няколко вятъра, тъй че нямаше смисъл в това да се търси някакъв садизъм. Джордж сграбчи румпела в мига, в който о носа се разби вълна от небитието и забули видимостта напред. След като водите се оттекоха, той отново зърна гледката на следващото новообразувание.

— Вижте там! — извика костенурката. — Виждате ли? Антилопи и канталопи, ето какво виждам!

Джордж погледна. Виждаше сякаш степ или равнина, обрасла с трънести дървета и висока трева, в която бяха неизбежните антилопи и канталопи. Може и да имаше нещо нередно в нея, ала на Джордж не му се стори подозрителна. Той насочи лодката към равнината и магическата лодка бавно откликна, поела полека, „захапала кокала[13]“ и сграбчила плъха в ноктите си, наближавайки брега.

Чу някой до го вика отдалеч:

— Хинкоман! Хинкоман!

Това никак не му се хареса. Вдигна глава и видя към него да се спуска крилата мечка. Е, този образ бе напълно погрешен, разбира се, ала нямаше кой знае колко време да предприеме нещо. Извъртя се и се отклони, докато се оглеждаше какво бе следващото, което щеше да се случи. Ала изглежда нямаше да намери спасение от сегашния сблъсък на светлини и цимбали. Отново се озова на горния край на въжената стълба, на която тъй нехайно се бе покачил одеве. Искаше му се да има време да измисли по-разумна схема на придвижване. Ала изглежда това щеше да бъде — начинът, по който трябваше да замине. Затова се изсули покрай мечката и двете й мечета, които бяха мили, но не и опитомени, и изтича покрай ствола на големия баобаб.

Точно тогава той видя града.

— Виждаш ли онова, което виждам аз? — попита Джордж торбата с думите.

— Градът ли? — отвърна на въпроса с въпрос торбата с думите.

— Да, разбира се.

— Имаш ли представа кой град е този?

— Не съм сигурна — отвърна торбата. — Струва ми се, че би могъл да бъде изгубеният град Каркоса. Но човек никога не знае. Наистина. Тези градове, които възникват тъй бързо, са фата моргана[14]. В историята на този свят и другите светове сме имали множество градове, които се въздигат като струйка дим, отразена от очната ябълка, на границата на видимостта, а след това потъват, често изведнъж, но понякога и твърде бавно обратно в небитието, откъдето са дошли.

— Е, и кой е този град?

— Защо питаш мен? Защо не отидеш там и не разбереш сам?

— Омръзнало ми е да ходя по места, които принадлежат към условната реалност — отвърна Джордж. — Бих искал да намеря място с огледала.

— Това е твърде странно изявление — отбеляза костенурката.

— И ти на мое място щеше да се чувстваш странно — каза Джордж. — Но няма значение, може и да възникнат проблеми, ала мисля, че най-добре е да опитаме. Какво ще кажете?

— Когато всички възможности са еднакво невъзможни — рече торбата с думите, — тогава ни пита. Аз гласувам за една вечеря.

— Не вечеряхме ли току-що? — осведоми се костенурката.

— Винаги ще се намери място за още една вечеря — изтъкна торбата с думите.

— С какво се хранят торбите с думи? — попита Джордж.

— Пържените нюанси са нашето основно блюдо — заяви торбата с думите. — Ала по тези места се намират рядко. Не бих имала нищо против сварен сандвич със зехтин.

Дървено масло! Самата дума приличаше на уютна постеля — хем хладна, хем топла. Джордж реши, че е време да продължи. Възседна коня, който се бе появил в кадър доста неочаквано, и пое в тръс, спазвайки посоката към града, когато той бе видим.

И сякаш това не бе достатъчно, та се появиха и светулките. Те бяха пуснати от Главното командване — макар Джордж да откри това по-късно — и бяха до известна степен интелигентни. Всяка носеше малката си марципанова личинка, всяка излъчваше слабия си товар от студена светлина; сбраха се около Джордж, който потисна желанието си да ги размаже, тъй като не бе сигурен до какво щеше да доведе това. Присъствието им напълно закри града, тъй че Джордж дори не можеше да открие посоката, в която да върви. Ала той трябваше да изпълнява предписанието да не стои на едно място. Дилемата бе „марширувай или умри“, независимо колко отвратително беше, независимо колко хиляди те презират. Затова той продължи. Торбата с думите тръгна с него, но костенурката помоли за отпуск, да остане там, където бе в момента, за да дослуша китарната соната, която бе зазвучала от плитките корени на разклоненото дърво. Беше такова място — мораво и зелено — ала цветовете не бяха кой знае колко ярки. Пътят бе блокиран и той не можа да го открие отново. И къде бяха сигналните светлини — точно сега, когато имаше нужда от тях?

И все пак, не беше време за умуване. Беше време да продължи, въпреки определена неосезаемост, която обгръщаше всичко с пагубните си пари.

— Нима това е изход от положението? — попита Джордж. — Да не спирам?

— Справяш се добре — отвърна му неидентифициран глас.

Джордж обаче бе уморен и намери един полегнал на хълбок абзац, който едва-едва риташе с крака. Обърна го на дясната му страна и седна върху него. Абзацът мигновено се превърна във Френската революция, след което се сгромоляса. Очевидно беше, че не бе абзац, предназначен за сядане. Джордж отново се огледа наоколо.

Хубаво беше да се върне пак на кораба. Старите дами седяха на долната палуба, плетяха или се шляеха с видеокамерите си. Децата играеха по коридорите, а главите на пасажерите се клатеха напред-назад и се смееха. Замъгленият бряг едва се виждаше, а на палубата преобладаваха кльощави дългучи, сака от туид, състезания с ролери и празници на песента. По водата се появяваха оранжеви петна в отговор на незнайни и невидими явления, след което отново потъваха в гъсти мъгли, които скриваха всичко. От време на време можеше да се чуе силен шляпаш шум. Предизвикваше го някакъв великан, който измъкваше крака от тинестото дъно и напредваше бавно с гигантските си обути в кожа стъпала към кораба, на който бе самопризналият се Хинкоман.

— Като си помисля по-внимателно — рече Джордж, — може би не съм Хинкоман.

— О, вече е малко късно за това, не смяташ ли? — попита великанът.

Той имаше неприлични черни мустаци, пронизващи сини очи, синина на лявата китка и тамилски пояс с най-различни знаци на кръста си. Нещата се влошаваха още повече от танцуващите момичета, които излязоха заедно с него от блатото, тапките[15] им шляпаха из калта, а те се смееха, кикотеха се в онзи характерен за сънищата маниер, който Джордж намираше за зловещ.

— Зловещ! — повтори торбата с думите. — Самата дума е като камбана.

— Спести ми поетичните си алюзии — каза Джордж. — Защо не опиташ да разбереш какво ще се случи след това?

— Значи ти си Хинкомана — каза великанът.

Вече бе близо до Джордж, застанал, както казват на местния диалект, лице в лице срещу него, дългата му неугледна коса се спускаше върху очите, които бяха малки и приличаха на сушени сливи. На Джордж великанът не му се хареса още от пръв поглед. Първо, не бе много едър. Той беше всъщност великан-пигмей и бе с няколко инча по-нисък от Джордж. Ала пигмейството не променяше основните му великански атрибути, които бяха бруталността и вроденото умение да борави с шиша.

— Фий, фай, фо, фум — рече великанът. — Другото не си го спомням, макар туй да е жална жалба, която като се изпее, приспива хората, независимо от истински опасната ситуация. А сега, сър, вие сте, вярвам, Хинкомана?

— И какво ако съм? — попита Джордж.

— Ами, нищо, съвсем нищо — отвърна великанът с определено извинителен тон. — Не ми е работа кой сте. И мога да ви уверя, че не обмислям никакви прибързани действия. Както се казва, бързата работа е срам за майстора.

Торбата с думите промърмори:

— Събират се тъдява — всичките онези излезли от употреба символи от отдавна отминали времена. Те не знаят какво означават и кой как възнамерява да ги използва. Те са просто тук и дяволът е най-отзад.

Това не изглеждаше да сочи изход за Джордж. То му се видя толкова далечно, колкото и мястото, към което се бе запътил. Той се нуждаеше от нещо. Изведнъж усети, че го обзема силно желание. Можеше да го усети, дълбоко в себе си, копнеж по отминали времена или по времена, които все още предстояха. А ето че се бе възправил срещу тези невъзможности, всички тези създания, излезли от недоброжелателна вселена. И сега можеше да разбере защо не стига доникъде. Бе принуден да се върти в омагьосан кръг, без никаква логика, а тази проклета костенурка никак не му помагаше. Тя продължаваше да твърди: „Аз съм тук временно, така че не ми обръщай внимание“

— Хайде да не дърдорим повече за това — тросна се Джордж. — Всички сме временни, но Боговете на съзиданието очакват всеки от нас да изпълни предначертаната му роля. Хайде, торбичке с думи, твоя е задачата да намериш смисъла във всичко това.

— Моя ли? — възмути се торбата с думите. — По дяволите, миличък, нямам никакви отговори. Нека се пръждосаме някъде другаде. Продължаваме, нали? Забрави моята самовглъбеност, защото самоотвореността ме влече не по-малко — към едно велико, хубаво място.

— Ей, къде търти? — обезпокои се костенурката. — Не ни изоставяй сега, торбичке с думи.

— Естествени нужди — обясни торбата с думи и излезе встрани от пътя, зад голяма лиственица, където изпусна няколко лигави изпражнения от коремно отверстие, което току-що бе открила. Облекчението й позволи да усети по-осезателно новата си измислица. Беше лека; можеше да литне! Реши да направи пауза в словесния поток, да си почине малко. Легна и се наслади известно време на мълчанието. Джордж бе наблизо, застинал в наполовина изразен жест, зяпнал да обясни нещо, което изобщо не успя да излети от големия лабиринт на устата му. А торбата с думите бе много доволна. Може би беше време да поеме по свой собствен път. Ала знаеше, че не можеше изобщо да го стори. У нея действаше същата онази нерешителност, която държи всички ни под игото си. Тя се отпусна и мигновено заспа.

Докато траеше всичко това, Джордж изведнъж забеляза някакъв блестящ предмет в небето. Отпърво си помисли, че бе аероплан, алуминиев аероплан, който отразява слънчевите лъчи със сребристата си кожа. Но сетне откри, че в конструкцията му нямаше никакъв план. Не, не можеше да бъде самолет. Ами НЛО? Това също не му се струваше вероятно. Изследва небето. Беше в обичайните си зелени и морави цветове. У Джордж битуваше обичайната му незаинтересованост, макар че нещо се случваше; можеше да го усети по косъмчетата на брадичко-брадата си. Да, нещо ново навлизаше в живота му и той не смяташе, че това му харесва. Твърде често се случваха новости и всичките, почти неизменно — в негова вреда. Не му харесваше нито вида, нито усещането на това ново нещо — ослепителният блясък в небето, който растеше и придобиваше контурите на човек.

Да, човек. Какво търсеше летящ човек в небето? Що за човек бе той? Джордж огледа внимателно и отблизо онова, което приближаваше към него. Когато наближи още, то се превърна в образ на млад човек, облечен в червено трико, под което носеше прилепнал към тялото костюм от стегнато бяло платно, покрито с ярки златисти звезди. Одеждите му допълваше обсипана с пайети шапка. Изглежда летеше без всякаква поддръжка. Ала като се вгледа в него, Джордж установи, че мъжът седеше на нещо и че ръцете му бяха вдигнати над главата, сякаш се бе вкопчил в друго нещо. Каква необичайна поза! Да се държиш за нищо и да седиш във въздуха! Като приближи още с неизбежността на падаща от покрив керемида, Джордж видя, че онзи приятел седеше на лост, към чиито краища бяха завързани въжета. Тези въжета се издигаха към безопасното небе. Онзи седеше на някаква голяма люлка или трапец. Да, това беше. Този мъж се спускаше с трапец, приближаваше бързо, още по-бързо и по-бързо, право към Джордж, а Джордж трябваше да свие настрани, тъй като сблъсъкът между него и непознатия изглеждаше неизбежен.

В последния възможен миг артистът на трапеца се издигна отново, но не и преди да се наведе от трапеца си и да грабне торбата с думи от ръката на Джордж.

В следващия миг акробатът на трапеца вече бе изчезнал високо в блещукащото небе, яхнал трапеца си с увереност, която издаваше предварителна премисленност; светкавично бе сграбчил торбата с думите и я бе напъхал в малката плетена кошничка, която висеше от кръста му на златен шнур.

— Внимавай! — извика костенурката.

— Какво искаш да кажеш с това „внимавай?“ — рече Джордж. — То вече се случи.

— Значи малко съм закъсняла — каза костенурката. — Не е много лесно, нали разбираш, изведнъж да ти възложат да бъдеш система за ранно оповестяване.

— Ако си това, ти претърпя пълен провал — рече Джордж. — Ако знаеше, че ще се случи нещо подобно, защо не ме предупреди навреме?

— Навреме ли? Преди какво време?

— Преди събитието, разбира се, вместо след него.

— О, значи това е целта на занятието, така ли? — отвърна костенурката. — Окей, нека се върнем една-две стъпки назад и да опитаме пак.

Джордж отново откри, че наблюдава малкия блестящ предмет, чиито размери бързо растяха с приближаването му.

— Внимавай! — рече костенурката.

— За какво? — попита Джордж.

— За ей онзи блестящ предмет — отвърна костенурката. — Той не идва с любов.

Джордж гледаше като омаян как предметът приближава, как се превръща в младеж на трапец, облечен в цирков костюм, който му бе бегло познат. Акробатът профуча надолу и в най-ниската точка на спускането си с люлката бе достатъчно близо до Джордж, за да грабне торбата с думи от ръката му и да продължи с последващото си издигане нагоре във въздуха, докато костенурката издаваше тихи клепащи звуци на неодобрение.

— Торбата ми с думи! — извика Джордж. — Той я взе!

— Е, аз те предупредих — каза костенурката.

— Каза ми само да внимавам. Не каза за какво.

— Но от къде на къде би трябвало да отгатна какво ще се случи?

— Не знам, но твоята отбранителна и предупредителна система е калпава, щом не може да ме насочи правилно.

— Добре, ще опитаме отново — каза примирено костенурката.

Докато Джордж наблюдаваше, обектът се появи в небето — малък и блестящ. Той бързо се превърна в младеж на летящ трапец и се понесе право към Джордж.

— Внимавай — рече костенурката. — Мисля, че това създание, какво и да е то, възнамерява да ти отнеме торбата с думите.

— Ти пък откъде би могла евентуално да знаеш това? — попита Джордж. — Я виж, това е само един мъж на летящ трапец, при това хубавец на вид. Какво възхитително прилепнало трико; каква красива, обсипана с пайети шапка. Параноично е от твоя страна да допускаш, че този непознат, с неговите прилични маниери и грациозен вид, който се носи изневиделица към мен, възнамерява изобщо да ми навреди.

— Както желаеш — каза костенурката, докато мъжът на трапеца в това време пикираше надолу.

— Ей, здравей — каза Джордж, ала последната сричка от поздрава се затъкна в гърлото му, когато акробатът връхлетя, посегна с една ръка, грабна торбата с думи от мястото, където си седеше, и следвайки закона на дъгата, полетя отново към синевата.

Джордж се обърна и погледна укоризнено костенурката.

— А сега какво ще кажеш?

— А?

— Твоят лекомислен начин на предупреждение доведе до загубата на моята торба с думи. Наистина, костенурке, трябва да намериш по-свестен способ да ме убедиш, ако смяташ, че е надвиснала опасност.

— Добре — каза костенурката. — Край. Приключих с цялото връщане на времето назад. Джордж, ти си смотаняк и идиот и аз най-искрено те ненавиждам.

След тези думи костенурката се спусна от рамото на Джордж и, силно разлютена, се скри в храсталака.

— Какво толкова съм казал? — попита Джордж.

Отговор не последва. Костенурката изглежда си бе отишла.

— Не знам в какво се състои проблемът — рече неадресирано Джордж. — Затова бях малко нервен. Кой не би бил, след като е изгубил толкова ценна торбичка? Костенурката не биваше да си тръгва толкова сърдита. Беше много грубо от нейна страна и напълно непредизвикано.

И ето ти сега: торбичката му бе отвлечена или открадната (което бе по-точно казано), а костенурката му си бе тръгнала с такъв гняв, който би могъл да я отведе навсякъде.

Колко несправедливо бе всичко това! Те го бяха напуснали. Е, в известен смисъл торбата с думи не го бе напуснала, след като навярно бе отвлечена мимо желанието си. Навярно. Ала не съществуваше ли определена, дяволска липса на нежелание в поведението на торбата с думи, когато дланите на акробата я сграбчиха? Не би ли могло да се каже, че тя, торбата с думите, бе приветствала съдбата си, че дори се опита да се извърти или да отскочи в посока към онзи, който я плени и бе искала това да се случи, защото тайничко го бе желала? Колкото повече разсъждаваше за това Джордж, толкова по-вярно му се струваше. А на всичкото отгоре костенурката, вместо да му съчувства, вместо да го утеши с благи думи и костенурски яйца, вместо да направи всичките хубави неща, които една костенурка би могла да направи, тя взе, че си тръгна разядосана и така увеличи загубата му. Нима действително сме подвластни на думите, които не можем да преглътнем?

— Какво имаш предвид? — произнесе някакъв глас близо до него.

Това бе необичаен глас и то с тази особеност, че бе женски. Дори без да вдигне глава, Джордж можеше да каже, че бе русокосо-женски глас, висок около метър и седемдесет, и навярно облечен с шиферна синя рокля, с апликации в цвят слонова кост. Вдигна глава и видя, че се бе оказал прав.

— Ние сме изоставени на произвола на онова, което ни връхлита без предупреждение или без адекватно предупреждение от страна на онези, на които сме се доверили да защитават интересите ни. Това води до непрекъснато влошаващи се ситуации, които не са наше дело. Не ние носим вината за несъответствията в този свят, за несъстоятелността на приятелите, за вероломството на любовниците, за вероломното инатство на обстоятелствата. Или поне така ми се струва.

— Аз съм Сатия — рече жената. — Казвам името си, не за да нахлуя в твоето съзерцателно уединение, а за да можеш да ме именуваш с нещо по-различно от „тя“, когато във въпиещата ти мисловна дейност обмисляш ролята (ако изобщо ще я има), която мога да играя в живота ти и в трудните моменти. Онова, което току-що каза, е съвсем вярно. Твоите създания са злоупотребили с теб и така става още по-лошо, защото никой няма да поеме отговорността, загдето по най-жалък начин са ти причинили нещастие, посредством несъответствието и злонамереността на постъпките си.

— Значи ме разбираш! — изненада се Джордж, вторачи се за пръв път в лицето на Сатия и я намери за неимоверно хубава.

— О, Джордж — каза тя, — естествено, че те разбирам, както би те разбрал и всеки, стига да се замисли за миг върху тежкото положение, в което се намираш, и да забрави за собственото си незначимо аз.

— Ти ме разбираш! — рече Джордж. — Колко е чудесно това!

— Уверена бях, че ще ти хареса — каза Сатия. — Всички само са се възползвали от теб. Аз съм предопределената, онази, на която отдавна е писано да дойде и да оправи всичко. Но само ако ме желаеш, Джордж, защото ако сега не е подходящият момент за това, ще се върна в своята стая-затвор и ще продължа да се занимавам още известно време с гоблените си.

— Не, остани! Почакай малко — рече Джордж. — Защото това е най-голямото утешение, което бих познал: ти да ме намериш тук, сам и ограбен, и да прозреш, че вината за бедата не е моя, и да се погрижиш да се почувствам по-добре и по-доволен, и да направиш всичко по-положително и радостно. Нали за това си дошла?

— Ти обрисува положението с максимална точност — отвърна Сатия. — Това ти е присъщо, Джордж, да виждаш толкова ясно същината на нещата, дори когато си смазан от болката на незаслуженото изоставяне. Защото торбата с думите не е била просто отвлечена, както ти е било представено чрез нейната пасивност — да бъде взета по този начин от злия гимнастик; тя е била съучастничка в собственото си отвличане, както правилно предполагаш, и в този момент си живее далеч и ти се присмива, докато споделя своята неизброима орда от думи с лукавия и изпяло неприятен акробат на трапец.

— Тъй и подозирах! — прошепна Джордж. — А костенурката…

— Да, това е трябвало да се очаква от такова същество — с корава черупка и кораво сърце, да те зареже тъкмо когато си имал най-голяма нужда от нея. Не си ли допускал винаги, че така ще стане?

— Разбира се! — каза Джордж. — И ето че всичко се сбъдна!

— Но аз съм тук, за да те утеша и да те успокоя — каза Сатия. — Аз никога няма да те изоставя, Джордж, а ще те придружавам навсякъде, където отидеш, ще бъда винаги на твоята страна срещу всякакви препятствия и ще се вглеждам през гъстите зловонни изпарения на външните ти действия към дълбоката чистота на сърцето ти, което те е подтикнало към тях.

— Господи, колко се радвам! — рече Джордж.

Ала бе дяволски вярно, че започваше леко да се отегчава, защото Сатия, макар и много мила, се изразяваше с доста празни изречения. Хубава беше, не ще и дума, ако харесваш този тип — женствени, руси, красиви, ала не бе невъзможно един мъж да не може да се справи сам по-добре. И все пак, това не бе мисъл, в която да се вдълбочава засега. Първо трябваше тя с обявената от самата нея задача да го разбира.

— И сега какво? — попита той.

— Сега — отвърна Сатия — мисля, че трябва да се махнем от тук. Тази джунгла…

— Моля?

— Намираме се в джунгла — отвърна Сатия. — Виж тези лиани и пълзящи растения, горещия и влажен въздух, пронизителните писъци на папагалите. Ала аз не ти казвам нещо, което да не ти е известно, тъй че не се огорчавай. Отдавна би се отърсил от всичко това, ако не беше дълбоката рана, нанесена ти от тези, които си смятал, че са те обичали, а те са те изоставили.

— Ти наистина разбираш състоянието ми — рече Джордж удивено. — Много добре, Сатия, какво ще правим сега?

— Имам една къщичка недалеч от тук — отвърна тя. — Ела с мен и си почини, нахрани се и се успокой. Всичко ще бъде наред.

И тъй, Джордж последва Сатия и те поеха през джунглата, която сега, след като Джордж я бе забелязал, бе станала изключително истинска. Беше обичайната джунгла с всички видове лиани и пълзящи растения. От време на време се чуваше птица, пронизителният й писък подсказваше за блестящата й невидима перушина, чуруликаше на партньора си, или в краен случай — на нечий друг партньор. Ето как природата ни обърква с прямотата на своите средства! Докато вървяха, можеха да чуят и дълбоко грухтене, и звънко цвърчене, а под краката им прогизналото дъно на джунглата прешляпваше и се оплакваше.

Най-сетне стигнаха до една полянка. Тук Джордж видя няколко лехи с посадени растения — растения ростбиф и растения йоркширски пудинг, а може би и още други. Като вдигна глава в отговор на жеста на Сатия, той видя високо в дърветата къщичка, направена от лиани и отвесно спускащи се лози, със сини жалузи на прозорците и малък, но много красив комин, които стърчеше от покрива, придавайки му донякъде развратен вид. Имаше въжена стълба, която изискваше сръчност, но веднъж вече озовеш ли се вътре, можеше да видиш, че си на място със зелени сенки, ниско двойно легло и бюро от раотанга, с ракла, която изглеждаше така, сякаш е била пиратско притежание, толкова бе живописна с инкрустираните си мидени черупки и тритонски рогове.

Имаше два стола и Сатия го уговори да заеме единия.

— Първо ще закусим, за да се подкрепим — каза тя. — После ще ми разкажеш за всичките си проблеми, а аз ще слушам и ще кудкудякам съчувствено.

На Джордж идеята му се стори възхитителна. Той седна край малката маса за хранене и пъхна салфетката от листо под брадата си. Сатия се засуети игриво край него — пъхаше си носа в гърнетата, душеше, след това разбъркваше съставките и добавяше нови.

Слънцето хвърляше шарени сенки върху пода, а навсякъде се бе спуснала приятна тишина.

Беше наистина хубаво да се седи така. Джордж бе доволен, а още по-доволен остана, когато Сатия му извади хубава пура, с предварително накиснат в ром край, а другият й край вече пламтеше.

— Откъде си я взела? — попита Джордж.

— А, пурата ли? — попита Сатия. — Вчера се разхождах отвъд гората и налетях на магазин за пури. Силно учудена, приех това като поличба за предстоящо събитие и купих тази пура. Сякаш съм знаела, че е предопределено да се срещнем.

— Само че ще се намери ли сластолюбка да ме изближе? — каза Джордж с гласа на пурата.

Двамата се засмяха весело на остроумната му и случайно налучкана двусмислица.

И тъй денят свърши, с дългата си зелена козина, изпъстрена със златни слънчеви петна. Дойде нощта, обагрена през върховете на дърветата, а Джордж се забавляваше в дървесната си къщичка и следвайки вътрешния си повик, излезе да набере плодове; върна се с кофа, пълна със салатени круши, малко пипковинки и най-накрая — ядлив коренак, а Сатия ги сготви всичките на вкусна вечеря.

Понякога се чуваше шепот от облаците, често валеше, мокрият дъжд на тропиците проникваше в самото сърце на човека като игла или кремъчен нож.

Понякога Джордж онемяваше от удивление. А понякога можеше да говори, но решаваше да не го прави. Всепоглъщащият мрак на папратовата гора пораждаше този дисонанс. А иначе времето си течеше като по мед и масло, в мислите си виждаше път през гората, както имаше и друг път на малката карта, която Сатия бе откъснала от някакво списание и бе окачила на стената.

Всичко бе подобаващо и величествено, звуците и миризмите на джунглата, хубавата джунгла, която обитава най-влажните кътчета на човешкото сърце. Тук също има път, стига само да го знаеше. Поне нямаше възбрана тези мисли да го сполетяват. Нямаше обаче и океан наблизо, чиито мелодии да го приспят.

Джордж си бе представял, че на живота в дървесна къщичка в непозната джунгла с младата жена на име Сатия ще му липсват градските забавления, ала случаят не се оказа такъв. На втората им вечер в къщичката Сатия заведе Джордж до една далечна поляна в джунглата. Джордж се изненада, като видя там цял симфоничен оркестър в черни костюми и бели папийонки. Бяха се подредили амфитеатрално срещу публика от може би около хиляда души. Когато оркестърът под ръководството на талантливия си диригент сър Филип Хоумъджър засвири, Джордж се наведе към Сатия и попита:

— Откъде се пръкнаха всичките тези хора?

— Обитават близките градове — отвърна тя.

— Но аз не видях никакви градове.

— Разбира се. Джунглата е твърде гъста. Помислих си, че концертът ще е един подходящ повод да се срещнеш със съседите си.

— Наистина ли живеят близо до нас?

— О, да. Някои живеят на по-малко от стотина метра разстояние.

Джордж бе удивен от това, защото винаги се бе смятал за изолиран в един непознат свят, а сега бе неприятно изненадан да установи, че имаше хора, за които този свят изобщо не беше непознат.

След концерта имаше прием в голяма, изградена от камък зала, която бе току отвъд полезрението на Джордж, като се има предвид гъстата джунгла; беше и край реката, която също бе скрита по причини от абсолютна необходимост.

Джордж скоро се отегчи от приема и се поразходи до брега на реката. Водата бе истинска и тази мисъл бе утешителна. Наслади се на малките вълнички, сребристи под луната във фаза три четвърти, на лианите, които пълзяха току досами водата. Беше много удачно съчетание „река-селище“, дори имаше порутени бараки до брега, очевидно много стари, а това придаваше на мястото правдоподобен вид.

Реалност (която обаче не породи приятни мисли) му придаде и взводът от войници, който мина по това време под внимателния поглед на някакъв офицер. Невъзможно бе да се видят отличителните му знаци в тъмнината. Войниците бяха около двайсетина и маршируваха тихо, само кожените им колани и портупеи проскърцваха и се чуваше тътренето на обутите им в кубинки нозе.

Тази гледка напомни на Джордж, че доколкото му бе известно, може би беше беглец и че трябваше да се погрижи за собствената си безопасност, в случай че опасенията му се окажеха верни. Струваше му се, че някога, много отдавна и някъде другаде, бе извършил нещо лошо и сега го наказваха за това, или по-скоро се опитваха да го накажат, само ако можеха да го спипат, ала дотук не успяваха и, проклет да бъде, ако им позволеше да го сторят сега…

Това бе странна мисъл, но не и такава, която да игнорираш, особено ако е достатъчно лесно да предприемеш предохранителни мерки — оттегляне в сенките, да останеш скрит, докато войниците с двусмислените си намерения спрямо тебе те отминат.

Стоеше там и се контролираше дотолкова, че не извика, когато някой и нещо го дръпна силно за ръкава.

— Кой е там? — попита шепнешком Джордж.

Отговор не последва. Ала всички заповеди и викове от миналото преминаха набързо през съзнанието му. Само че каква връзка би могло да има това с тогава? И с кого говореше? Не му беше работа да обсъжда тези теми обаче, крайният резултат не бе негова грижа. Негова грижа бе да предприеме следващата стъпка.

— Точно така — каза детето. — Хайде.

Джордж пое дълбоко дъх, после издиша силно. Безпокоеше го колко голяма част от живота се състоеше именно от това — да поемеш дъх и да издишаш, а след това пак да поемеш дъх. Наистина ли не можеше да бъде направено нищо друго? Детето отново го дърпаше за ръкава. Вълна на безпомощност обля Джордж. Той познаваше тази вълна от по-далечни времена, когато бе малък извънземен със странно оформен череп и с очи, които светеха в мрака, ала само когато бе самичък. Това щеше да е още едно изживяване на преминаване през сенките. Ала той не го желаеше.

— Ти, разбира се, не искаш.

— Благодаря много, но това вече го знаех. Трябва ли и да изричам гласно, че не искам да го направя?

— Ти си голям глупак. Как можеш да изразиш онова, което е в дълбините на мозъка ти, без да говориш? Или нека го кажем другояче. Можеш да започнеш отвсякъде, а методът ти е да караш напред, напред, докато не се натъкнеш на нещо, което ти харесва. След като си предприел такъв подход…

Джордж последва детето. Отново бе тъмно — онази безкрайна тъма, която се разпростира отвъд по-близкия мрак. Къде отиваше? Дори не знаеше.

— Седни за малко — каза детето. — Ей сега се връщам.

Намираше се на ъгъла на една улица. Изведнъж усети как го наляга голяма умора. Седна на бордюра на тротоара. Трафикът течеше покрай него. Да, тъкмо това правеше трафикът, нямаше никакво съмнение. Докато си седеше там, беше в безопасност. Край него минаваха хора. Вече не беше сам. Беше само донякъде сам. Седеше там и искаше нещата да се променят. Не, това няма да се промени. Ала колко дълго мога да седя тук, запита се сам. Толкова, колкото трябва, отвърна си мислено.

Седеше си там и след малко видя проблясване във въздуха. Като сведе поглед, видя, че някой бе пуснал монета в скута му.

— Благодаря ви, сър.

Нима просеше? Бе получил резултата от просията, но дали я бе започнал? Това не бе въпросът, който искаше да зададе. В подобни въпроси нямаше смисъл. Просто си седи там, докато приключенията минават едно подир друго, всяко от тях ти намига и продължава пътя си.

— Изправи се сега.

Беше гласът на детето.

— Тук ми е добре, благодаря.

— Разбира се, че ти е добре. Там е цялата работа. Да се пребориш с удобството. Хайде, Джордж; налага се да посетим някои места.

Джордж се изправи неохотно. Трябва ли да продължи? Да, изглежда трябваше. Защото единствената алтернатива бе да остане, където си беше — сам и просещ. Той последва детето.

Чудно, но вече не бяха на улицата. Къде бяха? На някакво високо транспортно средство, носещо се по релса над и през високите сгради на град, който никога не бе виждал. Изглежда трябваше да отиде до всички определени места, преди да задоволи нечии изисквания. Не беше кой знае какво. Но поне бе отново на крака; и се движеше.

А какво го очакваше? Освен възпалени ходила и боляща психика? Това неговата торба с думи ли беше?

— Не, не съм твоята торба с думи — отвърна торбата с думи и с лека усмивчица с ъгълчетата на гънките си се превърна в нещо друго. Не прояви дори елементарната вежливост да уточни в какво се превръща, затова Джордж бе обзет от още по-силни съмнения, отколкото преди.

Не можеше да стори нищо. Не, трябваше да се поправи; можеше да направи едно нещо. Можеше да продължи да върви.

Джордж закрачи през променящия се пейзаж. Можеше да чуе гласове:

— Демотическо писмо.

— Сан пердю.

— Изгубен в други географски ширини.

— Думи извън познанието.

Не можеше да бъде сигурен, ала думите звучаха като онези, които торбата с думи изваждаше, когато бе в настроение. Спомни си, че преди много години торбите с думи не бяха нещо необичайно и всеки си имаше запас от думи, готови да те съдят. Тези думи бяха едни и същи, където и да се намираше човек. Нямаше непознати думи или поне Джордж не знаеше такива.

Изведнъж новообзелото го бабаитско усещане изтече по шевовете, досущ като при торбичка с думи, която бе виждала и по-добри времена. Струваше му се, че скоро ще се сгромоляса, ще изсъхне и ще се разпръсне във всички посоки. Ала имаше ли поне вятър? Тези неща непрекъснато те връхлитат, някои от тях бавно, други — с нарастваща енергия, съгласно съмнително разбрани естествени закони. Това изглежда не го водеше наникъде. Продължаваше да върви. Какво друго можеше да стори, освен да продължи?

Там преди имаше дупки в прозорците, през които кучетата да изскачат… Сега той дори не разбираше за какво говори.

— За какво говориш, бе?

Да, пак се започваше, вечният въпрос, търсенето без резултат, думите без край и без значение. Опита се да се стегне. Отново навлизаше в отчайващо несигурен терен.

Безсъзнателната словесна мелница продължаваше да върти на празен ход, след като бяха прибрали урожая от всички добри думи, бяха напълнили торбите с думи и ги бяха пуснали по света. А сега имаше нужда от спешна хирургическа намеса.

— Легни и се отпусни, Джордж — каза хирургът, — ще те оправим за нула време.

Джордж се опита да се изправи седнал, ала коланите, с които го бяха вързали, му пречеха.

— Виж какво, док, промених решението си; не мисля, че наистина се нуждая от тази операция.

— Вече е твърде късно — каза хирургът, а маската на лицето му се набръчкваше, докато той вдишваше и издишваше думите си. — Трябвало е да помислиш за това предварително. Сега няма връщане назад. Налага се да облекчим това налягане върху торбата в ума ти; тя се е препълнила, а си изгубил торбата си с думи, тъй че няма друг начин напрежението да се разсее. А някои от тези думи са се втвърдили и пресовали. Те трябва да бъдат изстъргани, Джордж. Но ние, разбира се, отдавна ти обяснихме предварително цялата процедура.

Нямаше смисъл да спори. Работата трябваше да бъде свършена. Джордж видя как анестезиологът със своята малка, ярко оцветена кутия с хапчета на главата приближи с марлята, накисната в сънотворна есенция, магическото лекарство, което се добива от растенията на спящите птици.

— Само се отпусни, разчитай на нас, ние ще те оправим.

— Сега няма време за запознанства — рече неочаквано момичешки глас. — Хайде; изпратена съм, за да те измъкна от тук.

— Почакай малко — рече Джордж; шепотът му бе по-настоятелен и той се съпротивляваше, когато тя го дръпна в посоката, от която бе дошла. — Не съм стоял тук дълго. Не искам още да тръгвам.

— Не ставай глупак — рече момичето. — Твърде опасно е. Достатъчно дълго те глезиха всички. А сега, моля те, подчини се на заповедите на онзи, който знае по-добре от теб какво става. Ще поприказваме за това по-късно, обещавам ти.

Джордж знаеше, че не го бива в двусмислиците, ала какво трябваше да направи? Само да знаеш, че не те бива, не бе от полза. Няма нищо по-глупаво от това един глупак да се опитва да избегне глупостта.

Докато вървеше из гъстата гора Джордж съзря далеч пред себе си нещо, което просветваше в безбройните нюанси на зеленото. Той приближи, отначало бавно, като човек, който не е изоставил предпазливостта, а сетне — по-енергично, както се полага на човек, който току-що отново е открил изгубената си храброст. Блещукащото нещо оставаше на първоначалното си място и така го убеди, че не преследваше блуждаещ огън, защото добре е известно, че блуждаещите огньове блещукат по същия начин, примамливо като този, но винаги се оттегляха и те завличаха вдън гори тилилейски. Но това блещукане не се държеше хулигански. То намигаше, както намигат блуждаещите огънчета, ала първоначалното му местонахождение бе несъмнено фиксирано.

— Е, добре — рече Джордж, — уно моменто да видиме какво има туканто.

Нямаше обяснение за резкия преход към псевдоиталианска диалектика, просто тъй се получи. Вече бе в близост до обекта. Стъпките му, съобразяващи се с визуалното му възприятие, се забавиха, тъй че да може да възприеме гледката, когато тя се разкрие пред него; защото не бе характерно за Джордж да се втурва слепешком в изживяването, поне не и в този миг. Беше решен да се заеме с него бавно, да пристъпи плахо, да му се наслади изцяло, а на създателя му да представи пълен отчет, да не би онзи да го сгълчи.

Нищо подобно не се случи, имам предвид, че никакъв създател не го сгълча и след известно време той бе на една ръка разстояние от онова, дето блещукаше.

И сега той леко отмести лианите, зад които дразнещо се криеше блещукащото нещо и то най-накрая се разкри. Той зърна бронзова плочка, дълга пет и широка два и половина инча, а върху повърхността й бе изписана думата „ВЛЕЗ“, гравирана със завъртулки и заврънкулки.

— Аха — рече неадресирано Джордж, защото бе сам в момента. — Както и очаквах.

Всъщност той не бе очаквал подобно нещо, ала му се стори окуражително да си каже, че го бе очаквал. Изглеждаше му, че така придобива повече контрол върху неизвестността, в която се бе превърнал животът му, откакто… не можеше да си спомни обаче откога. Струваше му се, че така бе било винаги и щеше да продължи по същия начин за неопределено време в бъдещето.

— Но накъде води този вход? — попита Джордж отново гласно, защото все още имаше пълен джоб с цитати и защото бе в безразсъдно настроение, макар и с оттенъци на предпазливост.

След това вдигна отново глава, или по-скоро фокусира по-добре, защото погледът му не се бе отмествал от бронзовата плочка и нейното непосредствено обкръжение, и видя на около четири-пет, най-много шест инча под нея друг блещукащ предмет, но той не бе толкова блестящ и не бе привлякъл първоначално вниманието му.

Като погледна надолу и отново фокусира, а с едната си ръка (дясната) отмахна друга лиана и съпътстващото го пълзящо растение, той забеляза бронзовата топка — дръжка за врата.

Това, осъзна мигновено той, бе необичайно. Дръжка за врата под бронзова плочка. Но какво имаше зад нея?

Това изисква допълнително проучване, рече си той и като отмести още лиани и лози, вече с две ръце, забеляза, че и плочката, и дръжката бяха поставени в правоъгълен предмет от тъмно дърво, който спокойно можеше да бъде определен като врата.

— Това изисква допълнително проучване — повтори на глас Джордж.

А после, за да не изглежда недостатъчно просветен, добави:

— Ще изнесем ние тази тайна в осветлението на прекрасен летен ден.

Гласните му струни резонираха приятно. Почувствал се малко по-добре (преди това се чувстваше малко по-зле), той изследва вратата, първо общо, а сетне се зае да проучи и касата й.

Касата на вратата не опираше о нищо. Искам да кажа, че нямаше стена или някаква друга солидна структура, към която да е прикрепена вратата. Имаше просто само една врата и нищо друго, освен дървета, лиани и пълзящи растения, различни насекоми и дребни животни. Може да е имало и една-две птици, които да прелитат между клоните. Трудно е да се каже.

Той заобиколи изцяло вратата, като тръгна отляво надясно, сетне се обърна и я обиколи още веднъж. И двата пъти успя да опише пълен кръг около нея и да се върне на изходната си позиция. Най-малкото предполагаше, че това бе изходната му позиция. Трудно бе да се твърди със сигурност, след като гората от двете страни на вратата изглеждаше като останалата гора — мешавица от биологични елементи без точно очертани прави ъгли.

Гърбът на вратата можеше да бъде разпознат по отсъствието на бронзова плочка и дръжка. На гърба нямаше нищо, освен единствен лист хартия, прикован към нея с голямо кабарче от някакъв пурпурно бронзов метал. Върху листа се мъдреше надпис, но Джордж отпърво не се реши да го прочете.

За него нещата ставаха напълно тенденциозни. Да прочете написаното на гърба на вратата, щеше да означава да попадне в клопката им — на онези, които и да бяха те. Хората, които бяха поставили вратата там, навярно принадлежаха към стара и мъдра раса, което можеше да се установи от факта, че не бяха оставили нищо друго подире си. Нямаше празни консервени кутии, амбалажна хартия, цигарени угарки. Заобикаляше го само гората, безлюдна и непокътната, освен там, където самият Джордж бе газил из нея.

Оставаше му да направи едно-единствено нещо, ала Джордж кой знае защо нямаше желание да го стори. Трябваше да прочете написаното на гърба на вратата; трябваше и да опита дръжката й и, ако тя се отвореше, да влезе вътре. Да, определено му предстоеше точно това. Ала изпитваше известна неохота. Джордж съзнаваше, че ако извършеше всичко това, то щеше да е от полза някому другиму. Защо инак там ще има врата, освен да накара непредпазливия минувач, а може би дори нормално предпазливия минувач, който навярно е зает със своите си дела, да сложи ръка върху дръжката, да я завърти и да види какво ще стане.

Не можеше да има съмнение, че от него се очакваше тъкмо това. Ала на Джордж то не му харесваше. Винаги бе следвал своите собствени правила. Не можеше да се сети за конкретни примери за това, но бе сигурен, че беше вярно. Дали отварянето на вратата сега щеше да разкрие, че има робска психика? Не знаеше, но това бе доста неудобно заключение. Дълбоко в сърцето му гореше амбицията да осуети намеренията им — на онези, които и да бяха — да изскочи от тесния затвор на видимите си възможности, да извърши нещо рядко, ново и различно, нещо, което да им покаже на всички тях какъв бе той.

Ала не му идваше нищо наум. Ето я вратата, тази проклета врата с нейната дръжка и бронзова табелка. Джордж се засуети малко, прокашля се, потътри крака и след това посегна рязко, като човек, който не е съвсем наясно какво прави, но тъй или иначе го прави, и хвана дръжката.

Джордж я стисна здраво, завъртя я и дръпна. Вратата се отвори. Джордж си помисли просто да погледа известно време през нея — нищо прибързано — след което надникна. Онова, което видя, бе ярко осветено обширно пространство в сиво и жълто-кафяво. Стоеше и го гледаше и му хрумна, че може би точно сега бе мигът, в който да се оттегли обратно в гората. В гората имаше опасности, но нямаше изненади. Всички знаят какво става в горите. И какво излиза от тях. Ала да отвориш врата към пространство в сиво и жълто-кафяво… Е, това можеше да те отведе бог знае къде.

Ала правилата, разбира се, не му позволяваха да се върне. Той не знаеше какви бяха правилата, ала имаше някаква идея какви не бяха. Никакво връщане назад. И какво, по дяволите, рано или късно щеше да поеме напред, можеше да го стори сега и да спре да се самоизмъчва с очаквания.

Направи две крачки, после трета и мина през вратата.

Обърна се да затвори вратата зад гърба си. Вратата вече я нямаше. А и гората също бе изчезнала. Вместо нейното зелено и кафяво, той сега се намираше в сиво и жълто-кафяво място, значително по-тясно дори и от най-малката гора.

Изглежда — а и по-сетнешните емпирически доказателства клоняха към такова заключение — бе попаднал в стая в сиво и жълто-кафяво. Много голяма стая, но несравнима по размерите си с една гора. Стая с нисък сводест таван и скрито осветление.

Тъкмо възнамеряваше да я огледа по-добре, когато една ръка го сграбчи за рамото.

— Капитане! Слава Богу, че се върна!

В стаята нямаше никой друг. Очевидно собственикът на ръката се бе обърнал към него.

— И аз дяволски се радвам, че се върнах — отвърна Джордж.

И какво друго би могъл да каже при тези обстоятелства?

— Влезте и седнете, сър. Винаги съм смятал, че бе грешка да ви пращат в Тътнещата земя. Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

— Що за място е това? — попита Джордж. — Тътнеща земя ли казахте или Сгърчена земя?

Гласът се изсмя.

— Ами, сър, тези…

— Един момент — каза Джордж. — Как се казвате?

— Аз съм Елдрич, сър. Сигурно ме помните? Работихме заедно по неразбираемия жаргон отдавна, когато жаргонът бе още по-неразбираем.

Имаше само един начин на този свят, по който Джордж би могъл да си проправи с измама път всред всичко това, и той скърпи възможно най-вежливия отговор.

— Помня ви, естествено — рече той, — но не съвсем, ако разбирате какво имам предвид. Исках да кажа, без да бъда груб, че мога да се закълна, че никога досега не съм ви виждал.

— Ясно — рече Елдрич. — Не се безпокойте, сър. Не сте първият случай на увреждане на паметта, след преминаване през Интерфейса на Глейз. Малко почивка и всичко ще се оправи.

— Интерфейсът на Глейз ли? Какво е това?

— Просто обичаен интерфейс, но в специална ситуация — отвърна Елдрич. — Кръстен е на Антон Глейз, изобретателя на Ефекта на Глейз. Спомняте си Ефекта на Глейз, нали, сър?

— Разбира се, разбира се — отвърна Джордж, защото му се стори, че ще се изложи прекадено много, ако признаеше, че не знае дори за Ефекта на Глейз.

Елдрич въведе Джордж в стаята. Предложи му удобен стол. Отиде до бара в единия край на стаята и приготви напитки за Джордж и за себе си. Представляваха жълти и червени водовъртежи във високи зелени чаши. Джордж сръбна и откри, че в питието се съдържаше освежаващият вкус на лимон, ведно с други съставки, които не можа да идентифицира.

— Така е по-добре, нали? — попита Елдрич. — Много искам да получите възможността да си поемете дъх. Не се опитвам да ви припирам, Джордж, но се надявам много, че скоро ще бъдете в състояние да поемете редовната си смяна.

— О, да, така предполагам — каза Джордж.

— Колко скоро? — попита Елдрич. — Не смятам да ви притеснявам, но ако имате някаква представа, бих могъл да пренаредя графика на екипите. Знаете колко важно е това.

— Да, то се знае, че знам — каза Джордж. — Ами тогава защо не ме поставите в следващата възможна дупка.

— Моля?

— В следващата пространствена дупка.

— О, стори ми се, че чух „следващата курва[16]“.

— Не, не.

— Не че би имало значение, ако го бяхте казали. Щях да ви разбера.

Елдрич разтърка чело, сякаш озадачен, направи десетина крачки из стаята, спря се, обърна се към Джордж и след това се завъртя като танцьор.

— Джордж! Да не би да става нещо непредвидено?

Джордж се разтревожи от неочакваната паника в тона на Елдрич. Мъжът стоеше там с разперени ръце, сякаш застинал в позата си. Върху лицето му бяха изписани всички характерни черти на животинския страх.

— Не, Елдрич — рече Джордж, — всичко е наред.

Джордж съвсем малко се подразни, като каза това, тъй като установи, че не Елдрич, а самият той се нуждаеше от окуражаване. В крайна сметка, той току-що се бе върнал от Тътнещия свят и въпреки умората си му бяха предложили да поеме следващата смяна. И все пак, не му се искаше да вижда Елдрич разстроен.

— Успокой се, Елдрич, няма проблеми.

— Няма пробив? — попита Елдрич.

— Никакъв — отвърна Джордж, макар да не знаеше за какво говори Елдрич.

— Дори и най-незначително припокриване на слоевете?

— Не, никакво.

— Но можеш ли да бъдеш сигурен в това?

— Чуй ме — рече Джордж, — може и току-що да съм се завърнал от Тътнещия свят, ала това не означава, че не знам какво става. Няма съвсем никакъв пробив. И определено — никакво припокриване.

— Надявам се да си прав. Хайнбъргън предричаше, че…

— Остави го Хайнбъргън — рече Джордж. — Седни. Ще ти приготвя коктейл. А след това ще ми кажеш всичко за новата смяна.

Елдрич седна.

— Какво искаш да знаеш за смяната? — попита той и в тона му се прокрадна подозрителност.

— Няма значение — отвърна Джордж. — Искам да знам всичко за нея. Ще ми се просто да продължиш да беседваш с мен известно време, докато се успокоиш и се убедиш сам, че всичко е наред.

— О, наистина ли? — попита Елдрич.

— Да.

— Много мило от твоя страна, Джордж. Но пък ти винаги си бил силен човек. Мисля, че тъкмо затова Седюла се разстрои толкова много, когато откри, че си заминал за Тътнещия свят, без да го уведомиш. Искам да река, че изобщо не го каза явно, но той разчиташе на теб, Джордж. Мисля, че всички разчитахме.

— Престани вече — каза Джордж, едновременно затруднен и поласкан, но както винаги — объркан. — Седюла бил разстроен, а?

— Да, но Седюла вечно е разстроен, ти го познаваш. Хайде, ще ти покажа покоите ти.

Той изведе Джордж от стаята в сиво и жълто-кафяво и поеха по дълъг коридор. Беше много дълъг и вървяха дълго по него. Беше напълно тихо, единственото, което се чуваше, бе съвсем слабият шум, който вдигаха обувките им по килима.

— Даваме ти отново старата ти кабина — каза Елдрич. — Ще имаш възможността да подремнеш и да се освежиш, преди да започне смяната ти.

Елдрич спря пред врата с надпис МКХ. Отвори я. Джордж съгледа малка всекидневна, отвъд която бе спалнята, с отворена врата. Прозорецът на една от стените гледаше към широка зелена морава, в единия край, на която имаше кичур дървета, а зад тях се виждаха синкавите очертания на планини.

— Хубаво — каза Джордж, след като отиде до прозореца и се наслади на гледката. — Кои планини са тези?

— Онези, които си е представил художникът — отвърна Елдрич.

— Но кои точно? Художникът може да е имал предвид конкретни планини.

Елдрич се замисли за миг, след което каза:

— Овцете наистина излизат навреме. Мисля, че има и куче, порода коли. Всичко е доста успокояващо, въпреки че е само ефект, а не реалност.

— Искаш да кажеш, че съвсем нищо от това не е истинско?

— Как би могло да бъде? — каза Елдрич. — Намираме се в Космос RB2. Навсякъде наоколо е пустош.

Момичетата са просто великолепни, помисли си Джордж, макар да знаеше, че в новата си конфигурация, както бе изплетена от Паяка, не би трябвало да има подобни мисли. Ала когато правим списък на онези мисли, които трябва да бъдат забранени, ние само ги възвеличаваме, вместо да ги зарием дълбоко в съзнанието си. И, естествено, това бе подтикнало суетния Паяк, с неговата претенция да разказва всички истории, да си присвои гласа на Джордж и да го поведе по коридора, който водеше може би до фаталната аритмия. Ами тези жени на плажа? Не, не, помисли си Паяка, нали премахнахме всичко това! Ние приключихме историята, гордата, храбра история на прачовеците, които са се появили преди расата на паяците да постигне върховното си превъзходство на цялата планета, по дяволите, Джордж, вземи се в ръце, с твоите голи жени проваляш величието на замислите им.

— Ужасно съжалявам — каза Джордж, — но има енергийни проблеми, нямам достъп през банката с образи и не мога да се върна към своята реалност. Защо ти не се заемеш с това и не ме оставиш на мира?

— Невъзможно — каза паякът, — старата ти мисловна банка не ти позволява да се пренастроиш и затова нищо не се променя. А аз не съм в състояние да ти помогна, защото всички твои образи, до които се докосна, се разпадат.

Когато стигна до върха на хълма, Джордж зърна, току над възвишението, голяма бяла паянтова къща. Пред нея имаше лехи с най-различни цветя. Джордж не можеше да познае ни едно от тях, с изключение на вездесъщото несъмненниче и червеноносото асфодудълче. Имаше нещо познато в тази къща, с нейните бели кротонови завеси и големите брястове наблизо. Не можа да я идентифицира, но продължи да крачи към нея. Небето бе синьо — дълбокото, невъзможно синьо на мечтите — и във въздуха се носеше птича песен. Слънчевите лъчи бяха златни върху зелените апахиоли, както наричат подпорките на беседката в някои части на Вселената.

Входната врата имаше проста брава. Джордж я пробва и вратата с лекота се открехна. Той влезе в салона, който може би произхождаше от предишна, по-любезна ера, с дивана в стил Клайдсдейл и печката Еймс.

Спря в един миг на нерешителност. А и какво все пак търсеше тук? Не беше сигурен, а наоколо нямаше никой, който да му подскаже. Тръгна предпазливо напред по килима със змиевидни и във формата на подкова шарки към основата на стълбището. Стълбите бяха тъмни, ала най-горе имаше светъл квадрат. Заизкачва стълбите — една по една, вместо по-живото две по две, или страхотното три по три. Свършваха на една площадка и той тръгна по нея. Да, това място определено му бе познато. Но как бе възможно? Не беше там, където вече е бил, нали така? Това обаче не бе нещо, в което можеше да бъде сигурен, затова продължи да върви и стигна до една стая в дъното на коридора, вляво. Вратата беше отворена и той влезе. Вътре имаше легло с желязна рамка, оправено с голям син юрган с бродирани метличини. Имаше и стол с права облегалка и старомодно бюро с крака във формата на животински лапи.

Докато стоеше там, без да знае какво изобщо да си помисли за това, чу глас изотдолу. Гласът повика:

— Джордж? Ти ли си вътре?

— Да, аз съм — извика в отговор Джордж.

— Ха, за Бога! Слез долу да прегърнеш леля Тес.

Джордж бързешком излезе от стаята и се спусна по стълбите. Върна се в салона и видя там пълничка, дребна, стара дама с бяла коса, вдигната на кок. Това навярно беше леля Тес. Неговата леля Тес, макар да не можеше да си спомни някога да бе имал такава леля.

— Време беше да се върнеш, Джордж — рече тя. — Ние те очаквахме. Аз и чичо ти Тери, и твоите братовчеди Анди и Спим. Всички ще се зарадват да те видят!

— Къде са те? — попита Джордж.

— Долу, в обора. Хранят прасетата — отвърна леля Тес с весел смях. — Ела в кухнята, Джордж. Не е ли късмет, че току-що изпекох пай с праскови. Любимият ти!

Джордж седна до кухненската маса. През отворените прозорци се носеше весел ветрец. Като погледна навън, Джордж видя как земята се вие надалеч и върху нея вече бяха полегнали дългите следобедни сенки. Не можеше да съзре обора, но реши, че навярно бе от другата страна на къщата.

Леля Тес се суетеше по изпичането на ябълкови курабии от беззвучни съгласни и ирационални числа. Навън имаше кокошки и някои делово кудкудякаха, други само слушаха, а всички снасяха кафяви яйца с фини зелени линии, които не ти се иска да погледнеш прекалено отблизо. Иззад къщата се разнесе тихото измучаване на купата с наскоро окосено сено, а над всичко се бе спуснала лятната тишина на маранята, която от време на време се раздвижваше от обаждането на кос.

Джордж изпитваше страхотно чувство на цялостност, което бе последвано от още по-страхотното чувство на разпад и раздробяване, когато схрупа парчето пай, което леля Тес му бе дала. То издаде тихи хихикащи звуци в устата му и това не изглеждаше съвсем наред, ала не бе и чак дотам неправдоподобно. Наближаваше една от онези съвършени вечери, които се спускат от време на време над обхванатата от магнитни бури земя, а навън тук и там прехвърчаха големи крилати птици.

— Онуй са дирижаблите — рече леля Тес в отговор на изражението му — с полуповдигната вежда и ръка, вдигната във въпросителен жест. — Считат ги за птици на злата поличба, и то не без основание, но ти изобщо не се тревожи, Джорджи, момчето ми, при нас те няма да те докопат.

Джордж се почувства много малък — като цяло, с изключение на безпокойството му, което бе като на възрастен мъж и миришеше леко на чийзбургер. Той често планираше да извлече максимума от синестезията[17] си и сега моментът бе не по-малко подходящ от всеки друг.

Точно тогава през отворената врата премина сянка и тя бе последвана от един мъж, дребен, чворест мъж, облечен в ръждивокафяво и сиво, с увиснала шапка, нахлупена здраво и с торба, окачена през рамо.

— Да — каза мъжът. — Мон донт екл, чуйш ли? Мога ли да попитам мога ли аз да чувам?

— Монт чуй — рече леля Тес. Сетне обясни на Джордж: — Това е Пиер, нашият ратай-французин, помниш го, нали, Джордж?

Джордж не го помнеше, но нямаше намерение да се предава и рече:

— Здравей, Пиер.

Ратаят свали шапката си.

— Това е младият господар, който се е върнал от Тътнещия свят, нъл’ тъй?

— Ясно, че ме нямаше — рече Джордж. — Бях в далечните далечини. Видях това-онова. Но е хубаво, че се върнах.

— Ам’ чи, тъй — каза Пиер. — Спомням си колко често чичо ти ми казваше: „Пръг, (такъв прякор ми бе турил, безсмислен за всички извън семейството), Пръг, знаеш ли колко майски бръмбари отлетяха, откакто Джордж замина? И аз му казвам: «Туифилиг, дератрта»“, защото винаги му харесваше да ме чува да изричам тези думи.

— Така си беше — рече Тес. — Как си играете с езика, вие, дечурлигата. Толкова е интересно.

Джордж не бе разсъждавал досега по този не само езиков проблем…

Мислите на Джордж течаха най-често автоматически, т.е. независимо от неговата воля. Не му харесва разни неуки хора да го превръщат в обект на опитите си. Винаги имаше достатъчно беззащитни животни за тази цел.

— Не се гордеем с това, но така трябва.

Да, може би, но какъв бе смисълът? И ще има ли най-сетне край?

Джордж се зачуди защо го подлагаха на такива мъчителни експерименти. Винаги размишляваше за това в минутите, когато вътрешното осветление бе изгасено, когато външните звуци предизвикваха предимно раздразнение, когато не ставаше нищо и никой не се появяваше, дори светлината да бъде включена отново.

В такива моменти тялото се оттегля в себе си и се свива, да намери комфорт. Тъгата, доведена до критическия си размер, копнее да излезе на свобода. Това е кризата. Няма очевидно значение в това определение, то е освободено от контекст. А това беше живата картина, пред която се бе изправил.

Бившият крал на Франция, Еди — комичният келнер, Мартина, мръсницата с кристално сърце, и всички останали. Те излязоха от наброските на черновата, опитвайки се да създадат някаква сцена. Това бе ужасно зрелище за едно отзивчиво сърце. В далечината се виждаха и добри дни, и лоши дни, но настоящето се превръщаше в нещо неописуемо и катастрофално…

Той рязко се изправи в седнало положение.

Да, почти се бе предал пред изкушенията на онзи (който и да е той), който раздава отмъщението и възнаграждението в планинските светилища. В онова място, където метафорите отиват на пролетно почистване. В онова място отвъд дъгата, което отказваше да се определи. Мястото, което не беше известно, защото трябваше да бъде опознато. Онова място.

Тази догадка, разбира се, бе само началото. Тук имаше нещо много повече от гола идея. Нещо се бореше да изскочи на повърхността.

— Ей, не ми се пречкайте.

Формите на нещата, които се пързаляха наоколо, отиваха от един образ към следващия. Джордж, можеш ли да ни чуеш? Да, разбира се, че мога, отвърна Джордж, извинете ме, че всичко се получава толкова зле. Казах им никога да не ме събуждат по този начин.

Може би се чудите какви измами предстоят. Това е именно нещото, което ще видите.

Сцената продължаваше да се бори, сетне се отказа. Издъхна. Мъртва сцена, изтегнала се сам-самичка. Избършете една сълза. Джордж, още ли си там? Джордж се изкикоти. Той се бе скрил хубавичко в купчина завивки под леглото. Не можеха да го открият там, беше му добре, тъкмо това бе мястото, където не го дебнеше опасност.

— Извинявай, може ли да играем двамата?

Джордж се поизправи. Не очакваше да чуе друг глас там. Не бяха го предупредили за такава възможност.

— Коя си ти? — попита Джордж.

— Наричай ме Коломбина — отвърна тя. — Аз съм една от универсалните танцьорки и в момента чакам роля. А ти от редовните образи ли си?

— Аз съм плавният герой — отвърна Джордж, не без известна демонстрация на гордост.

Не му се искаше да използва този аргумент толкова рано, но по дяволите, нали това е единственото, което можеш да направиш с един ресурс — да го похарчиш.

Намираха се на място, което имаше всички признаци да бъде необичайно. Ала поради някаква особеност, още не бе станало видимо. Никой не знаеше какви бяха нарежданията. Какво трябваше да се случи после. Това не бе известно.

Джордж реши да се възползва от това състояние на нещата, като внесе едно малко свое предложение. Той прецени дали бе разумно да го направи и си рече — да, ще го сторя, защо пък не?

Мисълта вече бе достигнала до пазачите му и сега те търсеха начин да пробият в сценария. Опитаха с дългите клещи. Сценарият се преви и потрепери. Бистър жълт сок потече от множеството разрези, причинени от триона със зъби като тревни стръкове. „Не ни оставиха никакъв шанс повече да се унижаваме и затова се борим сами.“

Същата вечер леля Тес сготви за вечеря черноок грах, овесени ядки и млади филизи. Пиер седеше в края на масата тъй, че да можеше да храни Спот с остатъци под масата. Извитият розов език на Спот бе изплезен.

— Искам утре да те запозная с един стар приятел, Джордж — каза леля Тес.

— Кой е той? — попита Джордж.

— Наричат го Извънземния историк.

— Добре — рече Джордж и по лицето му пробяга сянка на готовност, макар изобщо да не бе сигурен какво е отношението му. Извънземния историк…

— Кой е той?

— Е, Джордж — отвърна леля Тес, — това ще издаде всичко. Защо да те лишавам от удоволствието, което ще изпиташ от срещата с него?

— Сигурна ли си, че ще е удоволствие? — попита Джордж. — Питам предварително, само защото много малко от онова, което ме сполетя до ден-днешен, може да бъде определено като удоволствие.

Оттук нататък постепенно навлизаме в мислите на Джордж, в настроението му. Той не иска да мисли за срещата си с Извънземния историк, но това, разбира се, е невъзможно. Мислите за срещата ще бъдат като натрапници и ще попречат на съсредоточаването, необходимо, за да изпълни тежките си задачи. Да копае вълчи ями, например. Това е работата, която ратаят Пиер върши. Тя е трудоемка, използват се кирка, лопата и мотика. Мотиката е инструмент с особена форма, с дълга дръжка от полиран дъб и два израстъка отстрани, които служат за хващане. Някога мотиките имаха по три израстъка, но след като вече няма триръки хора…

И тъй денят си върви. Пилетата кълват в двора, петелът се перчи и се ядосва на верандата, пастирът се отправя в досадния си път. Върху земята се спуска тишина, облаците закриват слънцето, лек ветрец се надига, а после отново стихва. Това е ден, изпълнен с природни противоречия.

И тъй, в последователни кадри или сцени виждаме Джордж да се занимава във фермата: грижи се за някакъв добитък в странна окраска и за голямо албанско прасе. Поти се здраво, после се измива от потта, като се потапя в ручея, който тече пред бялата паянтова къща, която е в средата на нивите.

На залез-слънце всички се отправят към малката купчина интересно оформени камъни, които представляват религиозният център на това място. Сенките се вият и се плетат между старите камъни, тайнствени светлини — зелени и розови — се стрелкат сред дърветата.

А после пада нощта, време е за последното питие и за неизбежната инжекция. И — в леглото.

Идват сънищата и разпростират своята непоследователност. Ние не ги изследваме; те ще заемат местата си в следващата ни лекция. Вместо това прекосяваме нощта, тъй като тя е изпълнена само с неинтересни спящи хора, и пристигаме при зората. Нея също я отминаваме. Една мисъл винаги присъства дълбоко в съзнанието на Джордж: извънземния.

Следващата сутрин, рано, но не много рано, всъщност чак след като е изпил няколко чаши кафе, влиза Извънземния историк.

До нас са стигнали най-различни описания на Извънземния историк. Нито едно от тях не е точно, защото този извънземен е в състояние да си променя формата. Той я променя толкова често, колкото някои хора — настроението си. Извънземния историк също си има свои настроения и формата му отразява това.

Тази сутрин Извънземния историк е в несигурно настроение и промените в соматичния му тип го показват. Не е успял да реши точно какво лице да покаже на света днес. Нещо антично, аскетично, с чип нос, нещо, от което да те побият тръпки? Или нещо с весели бузи, смехотворно, общително? Или пък дали да не е нещо напълно различно? Какво ще кажете за две глави, всяка с различно изражение? Или без никакво изражение? Празно място! Това би било страшна шега.

Леля Тес ги запозна тъкмо когато Извънземния историк бе между две промени.

— Извънземни историко, бих искала да ти представя Джордж, моя племенник, едно добро момче, което рядко идва насам.

— Приятно ми е — каза Джордж.

— Умбраши — отвърна Извънземния историк.

— Моля?

— Това е традиционно приветствие, използвано от склеротичния народ на планетата Аделис.

— О, така ли? — възкликна Джордж. — Не знаех.

— Няма причина да го знаеш.

— Сигурно е тъй.

— Ще ви оставя да си поговорите, момчета — заяви леля Тес и се върна в къщата.

Време бе да заложи капаните си за домашните вредители, които атакуваха мебелите и превръщаха всичко в разруха.

— Такива ми ти работи, значи — каза Джордж, когато останаха сами до малката дървена масичка за пикник в средата на задния двор, близо до къпиновите храсти, но на доста разстояние от сливата.

— Може да се каже и така — съгласи се Извънземния историк.

Той бе решил най-сетне да се превърне в много висок, двукрак мъж с розови очи и зеленикав оттенък на кожата.

Накрая попита:

— Доколкото разбирам, ти си от Земята?

— Как се досети?

— От изражението на объркване. Вие, земляните, умеете да изпадате в недоумение както никой друг.

— Упражнявали сме го много — отвърна Джордж. — Мога ли да попитам какво дири тук един Извънземен историк?

— Историята — отвърна Извънземния историк — е жестока господарка на нашите съдби. Ние знаем в какъв ред би трябвало да се развиват събитията. Всеобщата история на всичко е написана отдавна. За съжаление животът отказва да я прилага както подобава. Затова на нас, на Извънземните историци, се пана задачата да дойдем и да поправим нещата.

— О, така ли? — рече Джордж.

— Да.

— И какво трябва да се поправя тук? — попита Джордж.

— Ами — теб, например.

— Мен ли? На мен нищо ми няма!

— Разбира се, че ще твърдиш това — рече Извънземния историк. — Ти си откъм вътрешната страна на своето аз и не можеш да видиш на какво приличаш. Джордж, знаеш ли, че много дълго време ти се скита и размотава, без да вършиш нещо особено?

— И какво лошо има в това? — попита Джордж.

— Няма нищо, ако се отнася за някой незначителен образ. Но ти, Джордж, си главният герой.

— Аз ли? — попита Джордж. — Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен — отвърна Извънземния историк. — И не си играеш ролята.

— Предполагам, че имаш някои идеи какво да сторя по този въпрос?

— Наистина имам — отговори Извънземния историк. — Но може би ще е най-добре първо да пийнем, преди да предприемем решителни действия.

Бележки

[1] Джак Сплат — вероятно алюзия с „Джак Спрат“, част от римушката „Jack Sprat, who eat no fat“, т.е. Джак Спрат, който не яде мазнини. Фигурира в събраните от Джеймс Хауъл поговорки и пословици (1659 г.). — Бел.прев.

[2] Солипсизъм (лат.) — краен субективизъм, който признава за единствена реалност личното аз на човека. — Бел.прев.

[3] Имат се предвид персонажи от филм. Аз го гледах веднъж, но му забравих името (нещо от сорта на „Шанхайска лилия“). Главната роля изпълняваше Мей Уест. По-късно нашият ненормален пак ще се върне на въпроса. — Бел.авт.

[4] Ерик — вероятно алюзия с Ерик (Ейрик) Червенокосия, викингския вожд, за когото се смята, че е първият европеец, стъпил на американския континент далеч преди Колумб. — Бел.прев.

[5] Теокрит — велик гръцки пасторален поет, живял през третия век пр.Хр. Неговите „Идилии“ са първите образци на пасторална поезия в древногръцката литература, на които по-късно подражават Вергилий и други римски автори. — Бел.прев.

[6] Игра на думи: wig означава перука, peruke — също. Остаряла форма на английския. — Бел.прев.

[7] Мей Уест, известна американска киноактриса, снимала се от трийсетте до шейсетте години. — Бел.прев.

[8] Унд зо (Und so, нем.) — И така. — Бел.прев.

[9] Игра на думи — Luciete на англ. означава пластмаса, оттам и измисленото дърво луситано. — Бел.прев.

[10] Игра на думи — spit означава на английски и плюя, и шиш. — Бел.прев.

[11] Игра на думи — явно авторът търси римата и сходството между английските думи cheetah (вид леопард) и cheer (развеселявам). — Бел.прев.

[12] „Поворот“ и „накренен“ (рус.) — „Извъртане“ и „наклонен“. — Бел. cattiva2511.

[13] Захапвам кокала — моряшки жаргон. Когато ветроходът (корабът) върви бързо и около носа му се образува пенеста вълна. — Бел.прев.

[14] Фата моргана (итал.) — мираж. — Бел.прев.

[15] Тапки (рус.) — чехли. — Бел. cattiva2511

[16] Игра на думи — slot означава дупка, прорез, а slut — курва. — Бел.прев.

[17] Синестезия (гр. мед.) — неправилно възприемане на усещанията. — Бел.ред.