Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shecherezade Machine, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Тантал

— Винаги съм смятала чичо Тантал за интересна личност — подхвана Елена. — Знаете в общи линии обстоятелствата около него. Седи до кръста в калта на едно блато. Над главата му на тънка медна жица виси голяма скала. Скалата, разбира се, никога не пада, ала напрежението е много голямо, защото е нарочено от Зевс никой да не приема нищо на доверие, що се отнася до балвана: той може да падне всеки миг, според легендата няма начин това да бъде предотвратено, макар че ние винаги виждаме камъка просто виснал над главата му. Няма изход от тази ситуация, вие винаги ще изпитвате тревога за Тантал поради висналия над главата му балван. Или ще му съчувствате, или ще трябва да зачеркнем Тантал от гръцките митове.

Тантал стои там в малка кална локва на брега на Стикс до шия във вода. Ала всеки път, когато се наведе да отпие глътка, водата спада и лицето му остава омазано в черна кал, оттам е и прякорът, даден му от корибантите — Старата мръсна уста. Няма вода за Тантал. Това е първото правило.

По-нататък: от клоните на плачещата върба, близо, до която е окован, от тези клюмнали клони висят множество закуски — цели парчета пастърма, лебервурст, салами от най-различен вид и с най-различни размери, сирена, каквито светът не е виждал, изтънчени салати, вкусно приготвени зеленчуци, окачени в паяжини, които също са ядивни.

Ала както и сами се досещате, когато Тантал се опитва да хапне нещо, то се изтръгва от ръцете му и винаги си остава извън досега му. И така, той стои там до гуша във вода, от която не може да пие, заобиколен от храни, които не може да вкуси, и това е представата на Зевс за наистина жестоко наказание.

Ала в ада човек свиква с всичко и ако Тантал не може да пие от водата, то поне може да я почувства да се плиска около краката му. Това не са му отнели. Не са успели. Какво би останало, ако не можеше да усеща водата, в която е потопен?

А водата тази сутрин бе наистина приятна. Понякога това се случва дори в ада. Опитват се да ти вгорчат живота докрай, ала понякога допускат и грешки. Това е Тантал в най-добрата си форма, опитва се да постигне най-доброто от положението си. Да покани приятели на банкет, въпреки че сам не може да хапне.

Гостите му идват от близо и далеч. От всички краища на ада. Скоро всички се събират. А Тантал се обръща към тях:

— Приятели мои — казва той, — надявам се ще ми простите, загдето не излизам от водата да ви посрещна. Хрумна ми да ви забавлявам, докато стоя до гуша в тази доста приятна вода.

Истината е, че Тантал е от толкова отдавна в ада, че са му дадени някои привилегии. Като например правото да се къпе, в която река от ада си избере. Тази сутрин това бе Лета. Тя му беше любимата всред реките на ада. Боговете са изкопали кални ями по бреговете на всички адови реки и са посадили плачещи върби, от които да виси храната, тъй че Тантал може да си стои, в която кална яма си поиска, стига да предупреди навреме онези, които уреждат това, за да могат да подредят всичко.

На Тантал му коства доста време да уговори Хадес и останалите богове да му предоставят свободен достъп до реките.

— В крайна сметка — посочи им той, — не се опитвам да смекча присъдата си. Вярно, изтъква се, че съм наистина обречен да стоя вечно във вода до шия и аз приемам това. Но защо да не бъде в различни води и с различни гледки?

Отпърво никой не му обърна внимание. След това делото му най-сетне бе изложено пред Съдиите.

Радамант, главният бог на съдиите на мъртвите, в началото не искаше да приеме довода на Тантал.

— Това не е в съзвучие с традицията — възропта той.

— Не е — отвърна Тантал, — но няма закон, който да го забранява. Онова, което не е забранено, е разрешено.

Радамант, Минос и другият съдия не проявиха интерес към тази материя, поне в началото. Струваше им се доста главоболно, а и бездруго имаха достатъчно работа. През онези дни имаха ужасно много работа. Хората непрекъснато умираха и идваха от Земята, пристигаха на големите кръстовища, където седяха съдиите на мъртвите, идваха на черди, стотици, хиляди, а после и милиони. Едва им стигаше времето да съдят и една десета част от тях. Но историите им бяха в много отношения забележително сходни, което ускори процеса.

Повечето от душите, които чакаха да бъдат съдени, бяха облечени в савани. Челюстите на някои от тях още бяха завързани с превръзки. Неколцина бяха успели да си вземат пари, а някои от тях носеха доста пари, защото макар Харон да вземаше само по един обол, някои от по-аристократичните семейства бяха напъхали по няколко обола, или шекел-два, че и цял талант сребро в устите си. По-добре така, отколкото да изглеждаш беден.

Много добре е известно, че Харон, лодкарят на мъртвите, искаше плата за превозването на душите до Хадес — по един обол в брой на глава. Тъй като плащаниците нямат джобове, мъртвите носеха парите си за ада в устите си.

Причината да се плаща на Харон, а и целият въпрос за парите в ада подсказват една любопитна подтема. В ада няма нужда от пари. Парите са нужни за купуване и продаване и мястото, където това се прави, е земята, а не адът. В ада няма нищо за продан и хората там изпадат в ужасно душевно състояние, поради атрофирането на купуваческата жлеза. Те твърдят, че, без значение колко време е прекарал в ада, един смъртен никога не може да преодолее спомена за магазините за стоки от първа необходимост на Земята. В ада няма магазини, няма дори магазини за стоки от не първа необходимост, макар че това би било интересна идея. И тъй, няма какво да се купи, ала формата е важна.

Така че Харон отказваше да взема на борда хора, които не си плащат. Безпаричните мъртъвци се събираха на близкия бряг на Стикс и се оплакваха. Ужасно нещо е да се слуша воят на мъртвите. Те ще седят или ще лежат в калта на речния бряг и ще зоват, и ще молят Харон да ги превози въпреки всичко безплатно, след като това е обществена услуга. Харон само ще ги изгледа свирепо и ще каже:

— Няма безплатно пътуване, няма го дори в ада!

Това се превърна в скандал — безпаричните мъртви се тълпяха на източния бряг.

Харон държеше стриктно на формата. Той ги таксуваше не заради парите, а заради формата. Обелите на хората не му трябваха. Имаше голяма купчина от тях, която държеше в един шкаф в Стиксвил, в навеса на брега, където докарваше лодката си за ремонти от време на време или когато обстоятелствата диктуваха това. Защото съществуват опасности, дори когато пресичаш Стикс и ако си мислите, че смъртта е последната дума за опасност, то показва, че още не сте видели какво може да се случи, след като умрете.

Прочутите мъртъвци нямат неприятности да прекосят реката, независимо дали имат пари, или не. Никой няма да спре прочутата куртизанка Лаис от Коринт или Сафо, за която се говори, че можела да води по-остроумни беседи и от Сократ. По времето, когато Рим се превърна в могъща сила, обичаят да се слага обол в устата на мъртвите бе временно отменен, до голяма степен поради факта, че фалирала и опозорена Гърция вече не пускаше оболи в обращение. Ала старият сценарий „обол-в-устата“ си оставаше. Нямаше вече такова значение, никой не би попречил на римска императрица да попадне в ада, само защото белите й зъбки не стискат медна монета.

На Тантал му потрябва известно време да свикне с посещенията на римски императрици, които по негово време не биха били радост дори в очите на собствените си татковци. Те идваха да го посетят, защото той бе една от забележителностите, и му задаваха почтителни въпроси, защото Тантал бе един от старите, един от първите заселници, един от първото население на ада, от „първите проклети“, както се наричаха те, първите криминални престъпници на света.

Тантал бе свидетел на много промени през годините, прекарани тук. Майната му, обичаше да казва той на новодошлите, които идваха при него за съвет, при нас не е чак толкова лошо. Човек може да свикне с всичко. Дори с ада. А може би — особено с ада. Защото когато те сполети най-лошото, наистина няма от какво повече да се боиш.