Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shecherezade Machine, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

18. Подкуп от корпорацията Граал

Е, добре, в този момент съм призован тук да разкажа нещичко за Лу. И мисля, че колкото по-скоро го сторя, толкова по-добре. Защото подозирам, че няма нищо за разказване. То е онова, което вече казах, и дори тази експедиция в колективния архетипен образ на Лу, който съществува във всяко човешко съзнание, е възможна, благодарение на подкупа от корпорацията Граал, целта в края на небесната дъга, която изкушава хората и ги води към гибелта им — тя е всъщност отговорната за тази работа, ето защо не можем ние да носим отговорността, ако не сме в състояние да постигнем онова, което не съществува.

Човек би си помислил, че това е ясно всекиму. Не е ли достатъчно, че говорим с добре съставени изречения, някои от които се кичат с бледи прилагателни, тези първи синтактически пъпки на Новата година? Не е ли достатъчно, че използваме стилистични фигури, за да изпълним тази си задача? Очевидно някои не са съгласни, смятат, че това не е достатъчно, и посочват, може би не без основание, че онова, което субективно откриваш, е функция на състоянието на ума, в което си бил, когато си поел за пръв път из Страната на изгубените каузи, към която краката ти сами са те отвели. Но да оставим всичко това настрани. Кръжите около темата, която сама е възникнала като празна категория; Лу, ние кръжим около него, а там е пусто.

Как можем да разкажем каквато и да е история за Лу, когато Лу е пуст, празен, неосъществен и непреосъществен? Толкова по-зле за стария Лу. Не можем да разкажем нищо. Да, знам, Магинис седи тук на дървен стол без облегалка, отпуснат назад, с нахлупена над очите шапка, и дреме на обедното слънце. Да, можете да ни смятате за попечители на Лу, ако пожелаете. Но не можете да ни питате дали това или което и да е друго, е вярно. Фактът е, че Лу няма никакъв попечител. Как би могло да бъде иначе, след като законът съвсем ясно отхвърля възможността да съществува такава категория, като дава предпочитания на изпразнена, вместо на изпълнена с погрешно съдържание категория. Но можете да подразберете, че ние си стоим тук поради някаква причина, с някаква цел, защото нещо се случва. Можем да изглеждаме съвсем небрежни и нехайни, но каква е истината, какво всъщност би трябвало да бъде отношението ви? Каквито и да са умозаключенията ви, ние ще ги приемем, стига да не започнете много-много да питате. Защото вие навлязохте тук и вие имате проблем с отношението, а не ние, вие предявявате искания, вие дойдохте тук с жената, а не ние, по дяволите.

— Предполагам, че това е вярно — рече Магинис, защото тъкмо тогава една жена, която той впоследствие разпозна като жената, се появи, по-скоро пристъпи плахо из сенките.

— Значи ти се върна — каза тя на Магинис, а той кимна, даде шанс на лъжата да се превърне в истина.

— Погледни го — рече жената на попечителя, ако онзи бе такъв. — Изглежда доста самодоволен, нали?

— Това няма значение за мен — каза попечителят.

— Аз гледах към морето — продължи жената. — Гледах голата прииждаща гръд на голямата, слузеста, зелена… на всинца ни прамайка.

— Мери си приказките — сопна се мъжът, но във възклицанието му нямаше гняв и Магинис изведнъж усети, че той или вече беше виждал този мъж преди и бе преживял целия този епизод в някоя друга, предишна ситуация, за която не му бяха казали, или тепърва щеше да го преживее. Не можеше да прецени коя от двете възможности бе по-лоша, а и за момента това нямаше значение. Попечителят го гледаше с любопитство, а след това го изслуша с толкова силно изразена охота, че човек трябваше да види, за да не повярва.

— Можеш да влезеш в града — рече попечителят. — Само собствените ти страхове те възпират.

— Възпират — повтори жената и меката ремарка бързо се превърна в предпоставка за ужасна поличба, тъй като тази възможност не бе предвидена и той не знаеше как да постъпи. Магинис бързо премина през портата, защото те настояваха за определен континуитет в случващите се тук събития. Той кимна на попечителя и дари с бухалско намигване жената, която, без отличителни черти, невзрачна, стоеше в малка локва от кетчуп и се опитваше да си оформи чертите.

Магинис не се помая, защото бе виждал този номер и преди. Това бе начинът, но който неопределеното се превръща в свръхопределено. А той не искаше нищо подобно. И никой от нас — също. Там ли сте още? Магинис се шляпна сам, за да прогони видението. Бе минал през портите и се бе озовал на улица „Мечта“. Тя пък беше току до улица „Писък.“ Отсъствието на хора не означаваше, че е в безопасност. Тъкмо напротив, обстановката изглеждаше като постановка на мач при равнопоставени условия, а това никак не му харесваше.

Вече преминал отвъд стените, той хвърли бърз поглед да определи от какъв материал бе построен градът-дворец. Стената от часовници бе особено просторна, ала, изглежда, нямаше да го отведе далеч. Няколко от столовете издаваха кухи викове, а и бяха тапицирани с нещо, което човек никога не би забравил. Ала Магинис нямаше защо да сяда и да се оплесква с тези кървящи образи от кървавата пещ на душата, която се бори въпреки всичко, за да се саморазруши. Не, дай някои от онези барокови украси, миличка, и не обръщай внимание на грубостта ми, защото все някой трябва да го стори.

Тогава Магинис се озова на една улица и стана тъмно — докъдето можеше да се види — тъмно с онази липса на светлина, която произтича от наистина безнадеждното убеждение, че ако запалиш светлина, тя ще разкрие целия фон на мрака във формата на клише…

Това с тъмата продължаваше. Магинис бе изумен. После зрението му изчезна и настъпи моментът на сляпото изумление. След това прожекторите се включиха и бе време за ярко изумление. А после пък вече бе твърде късно за всички тях, бронзовата глава на Роджър Бейкън[1] бе заговорила, глупавият слуга бе дал нахалния си отговор, фалшивата ерудиция бе спечелила поредния рунд срещу всички останали и бе време да се намери нов образ.

Пусто място ли казаха те? Магинис не се бе отчаял още, че ще намери някого, който да сподели самотата му.

Бележки

[1] Роджър Бейкън (ок. 121–1294 г.) — учил в Оксфорд и Париж, смятан за баща на английската философия; много надарен учен, той познавал перфектно древногръцката философия, знаел иврит и армейски. Измислил очилата и подсказал направата на телескопа. — Бел.прев.