Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shecherezade Machine, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

22. Пристрастия

И ето го тук Магинис, и той — току-що е влязъл през портите покрай може би уредника или пазача — в или без компанията на ефимерната жена, която бе срещнал няколко реда по-горе. Появява ли се отново тази жена, или не? И има ли това значение?

Магинис очевидно се намира в сектора на неопределеността, където нещата не само разполагат с избора, но и със задължението и да съществуват, и да не съществуват. Несъществуването е далеч по-приятно за очите, притежава палитра от цветове, които трябва първо да бъдат вкусени, за да се видят. Несъществуването включва също не конструкция, тоест такъв композиционен метод, който набляга върху предварително оформените герои и техните семейства. Съществуването и несъществуването обаче споделят обща терминология и падежни завършеци на случаите, затова оттук нататък ще се отнасяме, към което си искаме, с каквито си искаме термини и ще се надяваме, че достатъчно хора ще ни разберат, тъй че ще можем да продължим с поетичната гавра.

И тъй, имаме Магинис, който минава през неописуемостта на града. Този сектор е съставен главно от електрически линии, които обаче малко по-нататък стават не електрически, а след това — през дъжд и ръмеж. Магинис се престори, че не е чул това последното. Той търсеше описуемост. За съжаление нямаше такава на мили и мили наоколо, затова той трябваше да я фалшифицира. Магинис започна със стените на града, придаде им цвят и форма, а тъй като никой го не гледаше — и известна еластичност. След това дойде времето на портите. Те бяха от два вида — през които се минава и през които не се преминава, като вторите се подразделяха по-нататък на абсолютно и относително непристъпни. Трудно бе да се различат последните две обаче, ако човек не разполага с указания за тях, или може би исках да кажа — с рисунките им.

Магинис пристъпяше внимателно, тъй като тук теренът бе малко несигурен, както впрочем и всичко останало. Почвата непрекъснато се превръщаше във вази и силуети на жени с ротогравирани профили, ефект, който не бе съвсем неприятен. Някъде напред имаше редица от говорещи статуи и там Магинис се почувства у дома си, защото като малко момче бе отгледан от говореща статуя в онези зловонни коптори, в които бе израснал. Статуите му казаха утешителни неща, а след това запяха песен за малки сиви котета, които драпат по море от мармалад, и Магинис разбра, че бе чувал тази песен и преди, но кой знае къде и кога. Докато крачеше, и други сгради от Лу придобиваха ретроспективен вид. Някои имаха формата на дълги отпуснати пликове от сив филц, други бяха ярко напомадени върху хромираните си розови бедра. Магинис ги отбягваше, защото натам беше лудостта, а по другия път бе вечната нормалност и възможността за големия удар.

Да предположим, че е така: Магинис има нужда да говори с някого. Ала отначало няма с кого да говори. Затова върви и забелязва разни неща. Вижда зелени бутилки, захвърлени в канавка. Има няколко трупа, които изглеждат така, сякаш някога, преди около милион години, са се забавлявали. Магинис не си позволи да се впусне тук в прекалени размишления. Продължи да крачи покрай два детайла, които имаха малко или никакво значение за приказката, а после мина и покрай трети, който навярно ще означава доста, но много по-късно. Това бяха стандартни детайли и на Магинис не му се щеше да се спира на тях. По-светла, ала все още лишена от топлина, бе песента за другия, онази балада за невъзможната любов, която юношите от поколения наред разиграват.

Поколенията имаха форма на апострофи — някои от тях — с гладка козина и остри куки вместо зъби.

Тогава тя се появи отново — жената от снежния абзац в страната на синтаксиса. Дребничка беше и хубавка, малко мълчалива падаше, и носеше морски бинокъл в тесните си длани. Магинис рече:

— Виж какво, доста ми дойде от тези символични идиотщини, онова, което сега ми трябва, е нещо хубаво и конкретно, дори лошо и конкретно, но поне наистина да е нещо, ако улавяш мисълта ми.

Тя се усмихна — тайната усмивка, прикриваща вътрешни усложнения, известни само ней и на нейното дете-чудовище, което още не се е появило в този сценарий, защото се постарахме да го държим настрани още от началото на нашата история.

И тъй, той успя да премине!

И тъй, той успя да премине! Магинис се обърна назад и се взря с известна нежност в древния Лу, страхотен, но не и недостъпен.

— Сбогом, стар, извънземен граде — каза Магинис. — Ти бе добър към мен и бих искал да те осведомя, че съм ти благодарен. Знаеш ли, не съм взел много; само толкова, колкото мога да нося. На теб няма да ти липсват тези няколко дрънкулки, нали? Виж какво, обещавам, че след като ги продам, ще построя една диорама и ще я отворя за публиката. Хората на Земята ще говорят за теб, а и за мен, разбира се.

И като каза това, Магинис обърна гръб на града и влезе в космическия си кораб. Люкът зад него мигновено издрънча и се затвори.

— Хей! — извика Магинис.

Интериорът на кораба му се бе променил…

Човек никога не знае каква ще е собствената му съдба. Магинис се имаше за прост крадец. Вместо това се оказа случаен изследовател, който с цената на собствения си живот увеличи нашите знания за изобретателските възможности на извънземните.

Можете да видите Изложбата на Магинис при пътуването си до Лу. Това е диорама в естествена големина. Влизате и макар да знаете за илюзията, ще се закълнете, че изведнъж сте се озовали на мили от Лу, застанали току пред входния люк на космическия си кораб… докато всъщност си стоите пред прикрития вход към една от най-отвратителните камери за мъчение на Лу.

Пчелите биват привличани от изкуствените цветя, а земляните — от изкуствените космически кораби. И все пак, трудно е за вярване, дори когато знаеш за илюзията. Не винете Магинис, загдето е попаднал в този капан. Може би той е знаел, че това е краят. Може би този край му е предложил някакво, макар и малко, утешение.