Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shecherezade Machine, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

История втора
Градът на мъртвите

Летим по улиците на града на мъртвите — самият той призрак над призраците — завиваме зад ъглите, оказвайки почит към масивните здания, макар че бихме могли да прелетим през стените им. Това е документален филм за ада, а не коментарно предаване. Градът на мъртвите, градът на ада, е достатъчно абстрактен и без да влошаваме още положението, като прелитаме през стените, които би трябвало да са масивни.

Но достатъчно прекрасно е и това, да можеш да летиш по улиците. По-голямата част от този град е построена от мек бял мрамор и изглежда направо класическа за подобен вид места. Има множество колони, та човек може да си помисли, че се намира в Атина през 400 година пр.Хр. Ала улиците са пусти, няма никакво движение, градът на мъртвите е доста мъртво селище, макар жителите му да са се опитвали да наченат някакви развлечения.

В това има логика: какво друго могат да правят мъртвите, освен да се забавляват? Въпросът какво да правят, е бил голям проблем за ада от много време насам. Той е онова, което започва да дразни хората, когато установят, че са мъртви. Първото нещо, което правят, е да проверят какво е положението. Добре, мъртъв съм, това ми е ясно. Е, това наказание ли означава? И ако е така, то за какво? Дали е за греховете ми? И за кои по-точно грехове? Позволено ли е изкупление? Какво трябва да сторя, за да изкупя греховете си? Или това значи да излежа определена присъда? Или пък: това завинаги ли е и не би ли трябвало да се успокоим и да я караме ден за ден?

Главният въпрос, разбира се, е колко дълго продължава всичко туй? Повечето хора дори са склонни да приемат „завинаги“ като отговор. Ала не това ти отговарят, когато започнеш да задаваш въпроси. Тъкмо обратното. Дават ти да разбереш още в началото, че адът е за определен отрязък от време, след което ще има нещо друго. Може би такъв е единственият начин, по който могат да те накарат да се замислиш върху живота си. Защото ще трябва да предприемеш нещо. Или поне така си мислиш.

— Между другото — рекох аз, — искаш ли зрънце от нар?

Аз бях Хадес, едър, добре сложен мъжага с черна коса и късо подстригана брада. Макар и мек по душа, имах малко пиратски вид, за да подлъгвам с външността си. Отвличането на Персефона — така, както го осъществих — бе единственото нещо от този сорт, което съм сторил. Отдайте го на неудържим импулс. А ето я и нея: береше цветя в ливадата с приятелките си, а аз минавах наблизо със златната си колесница, теглена от четирите си буйни черни коня, и в следващия миг тя беше в обятията ми, за което после щях да платя адска цена.

Персефона бе, разбира се, красива. Имаше дълга кестенява коса, която стигаше до кръста й. И носът й бе много фино изваян. Той беше един от онези съвършени гръцки носове, които преминават без чупка в челото.

Това беше тогава, а сега си е сега, шест месеца по-късно, и двамата седяхме на малкия кей с навес на брега на Стикс, където Харон завързва своята лодка-жилище. Тя погледна двете зрънца от нар, които й предлагах, и рече:

— Нали не се опитваш да ме подлъжеш?

— Не — отвърнах, — не съм от измамниците. Не си играя игрички. Тук, в ада, не действаме така. Ние сме прями, откровени, досущ какъвто бях, когато първо те отвлякох. Помниш ли онзи ден?

— Помня го твърде добре — рече Персефона. — Бях на полето, беряхме цветя с приятелките ми. Ти дойде с твоята златна колесница, теглена от четири буйни коня. Беше облечен в черно.

— И те повдигнах с една ръка, но първо отмахнах наметалото си назад, за да не ми пречи. Обвих с ръка кръста ти и те качих в колесницата си.

— Момичетата стояха със зяпнали уста — продължи Персефона. — А когато мама научила, не знаела какво да мисли.

— Тя е знаела твърде добре какво да си мисли — рекох й аз. — Доста време преди това е било предсказано, че това ще се случи: че ще те видя да береш цветя заедно с другите нимфи и ще се влюбя в теб. А това бе първият път, когато се влюбвах. Не съм като другите богове, нали знаеш, като Аполон и Посейдон и всички останали. Те непрекъснато се влюбват и се кълнат, че този път ще е завинаги. А след това се изсулят и пак хукват подир поредната женска пола. Но аз съм Царят на смъртта и се влюбвам само веднъж.

— Горкият Хадес! — рече Персефона. — Много ли самотен ще бъдеш без мен?

— Остават ми спомените — отвърнах. — Прекарах чудесна половин година с теб. Много ми харесваше да си на трона до мен. Бях толкова щастлив, че бе моята царица в ада.

— И на мен доста ми хареса да бъда царица на ада — рече Персефона. — Беше много специално. Искам да кажа, че адът не е като някоя страна. Адът е всичко, което вече се е изчерпало и е оклюмало, и е лесно да се управлява.

— Адът е мястото на оценката — казах й аз. — На земята, докато живееш, няма достатъчно време да вникнеш дълбоко в нещата. Ала тук, в ада, разполагаш с колкото си искаш време. Няма от какво да се боиш, защото и бездруго вече си мъртъв. Но няма защо човек да се чувства зле от това, защото по някакъв странен начин ние продължаваме да сме живи.

— Следобедите са много дълги — рече Персефона. — Досущ като следобедите, когато бях момиче. Те сякаш продължаваха до безкрай и слънцето не искаше да слезе от небето. Ала тук няма слънце. Само бледо, гробищно сияние над блатата, което ту се засилва, ту помрачнява на неравни промеждутъци от време. Но няма ясно очертано слънце. Слънцето ми липсва.

Кимнах.

— Имаме светлина, но слънце няма. Обаче луната свети, както и факлите, които осветяват коридорите на дворците на смъртта.

— Да, и хвърлят дълги сенки — рече Персефона. — Някога се боях от сенките, но в ада човек няма от какво да се бои.

— Няма — отвърнах, — най-лошото вече се е случило и всичко е свършило. Няма ли да опиташ тези семенца от нар?

Тя взе едно от семенцата, които й предлагах, и го положи върху тясната си бяла длан.

— Защо искаш да го изям? — попита. — Това е номер, нали?

— Да — отвърнах. — Не мога да пазя тайна от теб. Това е номер.

— И какво ще стане, ако го изям?

— Означава, че ще запазя известни права върху теб дори в земята на живите. Означава, че ще се върнеш в ада.

— Да се върна в ада ли? — рече Персефона. — Но аз и бездруго възнамерявах да се върна и да те посетя.

Поклатих глава.

— Ти не знаеш какво ще направиш, когато се върнеш на горната земя с нейната светлина и въздух. Ти ще ме забравиш, щом се съживиш напълно. И ще се питаш как изобщо е могъл да ти харесва този мрачен дворец с неговите тъмни дворове и реката на забравата, която винаги тече с мъртвите души, плуващи току под повърхността й, с шепота на плачещите върби над нея. Ще си помислиш: „Той сигурно ме е омагьосал! Никой човек, който е с всичкия си, не отива на почивка в ада.“

Тя се усмихна и докосна ръката ми.

— Може би наистина си ме омагьосал. Доста ми е добре тук, в ада.

— Тогава изяж семенцето от нар — казах.

Тя не помръдна. Погледът й се рееше някъде надалеч. След малко каза:

— Ахил и Елена ни поканиха днес на вечеря. Ще трябва да ме извиниш пред тях.

Правим стопкадър на Хадес и Персефона, след това се отдалечаваме от тях, напускаме бреговете на реката, преминаваме през зелени хълмисти ливади с оформени като скулптури храсти, които придават на мястото вид на гробище или френски парк, и продължаваме към двореца на мъртвите. Дворецът е комплекс от множество палатообразни сгради. Те са скупчени заедно, а някои са високи до дванайсет нива. В тези сгради могат да се видят всякакви ансамбли, образувани от множество други постройки, които заедно правят града на мъртвите. Има всякакви куполи и островърхи кули, както и много други форми — и заоблени, и кубични. Всичките те са свързани от тесни пътища на различни равнища. От доста сгради можеш да излезеш през някой прозорец на най-горното ниво и да пресечеш напряко или по тясно мостче до следващата сграда.

Осветлението на града на мъртвите е като лунна светлина. Или като слънчева светлина в зимен следобед, прозираща през облачен покров. Нито е ден, нито е нощ. В града на мъртвите цари вечен полумрак.

Тук няма какво особено да се прави. Ала ако сте отегчен, можете да наблюдавате хората да излизат от прозорците си и да поемат по мостчетата от единия край на града към другия. Тук има въжета, които свързват всичко, и някои хора прибягват до услугите им, за да преминат напряко. Вървят на пръсти по високите въжета, за да се придвижат от едно място до друго. Правят го несръчно, защото малцина от мъртвите, също както и малцина от живите, притежават акробатични умения. Въпреки това използват мостчетата и въжетата, защото никой не се бои от падане. Когато в града на мъртвите паднеш от високо мостче, се носиш бавно, бавно като сянка към земята. Ако се случи да се блъснеш в някой и друг корниз или се докоснеш до някоя водосточна тръба, или пък ако се закачиш за някой стърчащ покрив, не става нищо. Не може да се нараниш, нали вече си мъртъв. Не можеш да изпиташ болка. Болката е забранена. Така е, защото и удоволствието е забранено. Или е малко вероятно, което е почти едно и също.

Там, където няма удоволствие, няма и болка. Някой би могъл да си помисли, че това е добра сделка. Мъртъвците в двореца на мъртвите не смятат така. От това, че не можеш да се нараниш, отегчението става още по-мъчително. В ада има хора, които си прерязват гърлата всяка вечер. И от това не произтича нищо. То е само жест. Ала жестовете са важни, когато нямаш нищо друго, а в ада разполагаш само с жестове. Някои правят жестове, които изразяват болка, и си прерязват собствените гърла. Други излизат през прозорците, поемат по мостчетата и високите въжета и отиват на гости. Гостуването удоволствие ли е? Не и в ада. То е жест. Хората в ада не презират жестовете. След като умреш, единственото, което ти остава, са жестовете.

Промушваме вариообектива през една врата, след това — по коридора, плъзгаме се през друга врата, повтаряме всичко това няколко пъти и най-накрая спираме в голяма стая. Ахил седи на стол във форма на лира. Знаем, че е той, защото на гърба му е прикрепена бронзова плочка с надпис АХИЛ.

Лесното идентифициране бе сметнато за необходимо в ада, където на ненужното объркване се гледа с лошо око. И без това е достатъчно трудна работа да си умрял, та да се чудиш и кои са хората наоколо. Тази система с плочките е в услуга не само на жителите, но и на бъдещата публика, която ще гледа историите на люде от това място във филмите, заснети от нас, хората, които или ще се върнат назад във времето, за да ги заснемат, или ще ги пресътворят във въображаеми сценарии в компютъра, който може да пресъздаде всичко въобразимо. И като погледнем още по-надалеч, можем да предскажем, че ще дойде време, когато ще могат да се създават вторични и третични образи въз основа не само на първични източници, но и върху различните версии, които хората имат за тези първични източници; и макар това да не е единственият вид въображение — журито не е взело окончателно решение по този въпрос — то е сто на сто един възможен, своего рода синтез, тъй че най-малкото, което можем, е да направим така, щото всички да са лесно разпознавани.

Ако се върнем в реалния свят, разбира се, рядко ще намерим хора, които просто така да седят на стола си, без да четат, без да гледат телевизия, дори без да мислят. Но това, което ви предлагаме тук, не са реалистични истории с онези подробности, които човек би харесал. За съжаление сведенията за доходите на главните герои, техните главни любови и омрази и фамилните им дървета три поколения назад в случая отсъстват. Така че когато обръщаме вниманието си към него, Ахил просто си седи. Той прекарва доста време, като върши само това. Проблемът да не се прави нищо е един от най-големите проблеми в ада, проблем, на който хората са обърнали сериозно внимание, но още не са решили. Ахил със сигурност не го е решил. Той просто си седи на стола, вторачен в някаква точка — не много далеч и не много близко.

Елена от Троя влиза отдясно.

Погрешно е да се опитваш да обрисуваш, или дори да фотографираш, чертите на толкова известен, на толкова божествен човек като Елена от Троя, защото нейните черти съществуват предимно в мечтите, където са се изградили от образите, създадени от всички мъже, които някога са си мечтали за нея, или поне от представителна извадка на тези образи, защото на компютъра му е необходима само извадка, а не всички данни. Тъй като не използваме мечтите на всички, възпроизведеният й образ е малко поразмазан около носа, макар да смятам, че сме уловили основните черти доста сполучливо. Достатъчно е да се каже, че тя е красива дама, съобразно предпочитанията на всеки мъж, тъй че като я погледнете, си помисляте, че върви тъй, сякаш е Елена от Троя и, разбира се, това е тъкмо тя. Носи обикновена рокля от някаква неопределена копринена материя, а около главата си — златна лента.

— Здравей, Ахиле — казва тя. — Току-що се връщам от пазара. Господи, каква история имам да ти разказвам!

Ахил гледаше нито надалеч, нито наблизо, без да обръща внимание на жена си. Но като чу думите й, обърна глава.

— Как е възможно да си чула нещо! Тук никога няма новини. Какво би могло да се случи в ада?! И какво съответно би могла да чуеш на пазара?! Предполагам, философите са открили още едно доказателство за възможността или невъзможността това място да съществува? Честно казано, не би могло да ми пука по-малко. Това е въпрос с незначителна важност — дали това място съществува, или не. Но дори да са открили някакво доказателство „за“ или „против“, това пак едва ли е новина.

— Престани да държиш речи! — прекъсна го Елена. — Не си ти на ред. Въпреки твоите хипотези, аз имам истинска и неопровержима новина от последния час. Което ми дава правото не само да говоря, но и да вплета в нея образи и да използвам атрактивни епитети. Защото е добре известно, че за нещата не бива никога да се говори направо, вместо човек да намери убежище в недомлъвките, които принципът на Хайзенберг ни налага.

— Ако имаш някаква новина — рече мрачно Ахил, — кажи каква е тя?

— Този подход е прекалено опростен, скъпи мой — отвърна Елена. — Веднага щом носителката на новината изрече новостта й, всичко свършва, тя вече няма повече новина за съобщаване, и е принудена да се върне към първоначалното си, доста статично положение — на Неоценения Обект на Любовта. Можеш ли да си го представиш? Не, не прибързвай толкова, приятелю мой, трябва да извлека някаква стойност дори само от факта, че бих могла да нося новина, без да бъда принудена преждевременно да я споделям.

— Онова, което казваш, означава по-скоро, че носиш само внушението, че имаш новина, отколкото, че новината е такава сама по себе си. А внушението е с далеч по-ниска цена от факта, към който води.

— Онова, което чух, е достатъчно тежко само по себе си — рече Елена, — за да те прекъсна и да ти кажа, че това, което имам да ти казвам, се случва дори в този момент, но извън полезрението ти, мой скъпи Ахиле. А сега, би ли искал да узнаеш накрая какво става?

Сцената застива в стопкадър. Камерата, или каквото и да е това, се разтваря в театър на сенките. Мъртвите са открили, че всичко се върши по-добре, ако си леко хипнотизиран. Всъщност има хора, които твърдят, че самата смърт не е нищо друго, освен лека хипноза, или ако трябва да бъдем по-точни, че няма такова нещо като смъртта, след като онова, което наричаме смърт, е просто патологично хипнотично състояние, от което не можем да се събудим.

Както и да е, камерата бе захранвана от кабел, който излизаше от прозореца, откъдето висваше в примката на голяма дъга, тъй че ако го приемем за пътеводна нишка, бихме могли да минем по кривата и да видим най-отгоре къщурка, под която потокът — всъщност кабелът — тече. В няколкото стаички на тази къща над проводника стават няколко неща. Ние правим избора си, влизаме през най-близката врата и виждаме, че се намираме в някаква командна зала. Там седи някакъв мъж. Здравей — това съм аз! Поглеждам по-отблизо с какво се занимавам.

Виждам, че съм зает с някаква извънредна работа, която включва в себе си символи, циферблати и бутони. Като манипулирам тези средства, мога да събера в едно всички данни, които постъпват от моите превъплъщения, които ми се предават чрез множеството нишки, свързващи това място с всички други. Оформя се нещо като красив гоблен. На практика още не съм постигнал онова, към което се стремя. Дори не съм убеден, че ще стане.

Решавам, че ще се върна към това място по някое друго време. Тук има достатъчно неща, които ме интересуват. Не е задължително да интересуват и вас, публиката, заради която преда тази приказка. Защо би трябвало да ви интересува какво става с мен? Ала може и да е така, след като това най-вероятно е и ваш проблем; след като е и на всекиго другиго. Ала време е да се върнем при Ахил и Елена.

— Не мога повече да се сдържам — рече Елена. — Ще оставя настрани всички заобикалки на изказа и ще ти съобщя новината веднага. Фактът, Ахиле, е, че някой напуска днес ада.

Ахил бе поразен, ала не от изявлението на Елена. Всъщност той почти не го възприе, въпреки че бе поразително. Друга мисъл му хрумна и нейният дори още по-чудовищен смисъл обзе съзнанието му и в момента бе завладял всички свързани с нея емоции. Същината на тази мисъл, която той изведнъж осъзна, бе, че е временна фигура и това наистина го разтърси из основи. Ахил винаги се бе смятал за безсмъртен, без дори да разсъждава много-много за това, а да осъзнае сега, въз основа на едно сгъстено парче информация, което бе долетяло бог знае откъде и бе атакувало съзнанието му, да осъзнае, че сборът от обстоятелства, който днес го бе извикал за живот в ума на компютъра, може би скоро нямаше да се появи отново, а може би — и никога, е, това вече бе твърде много.

Временен! Това бе поразителна мисъл и Ахил се насили да я осъзнае, без да се обърка. Временен означаваше, че бе манипулируемо понятие в нечий друг ум, означаваше още, че дори не бе достатъчно важен за този ум, та да му бъде осигурена поява и за по-късна дата. Защото признаците бяха очевидни — съществото, което сънуваше този сън, скоро щеше да бъде изключено, връзката — прекъсната, щеше да се изключи от веригата, да пренесе енергията на вниманието си другаде, да присъства някъде другаде. И докато ставаше това, Ахил щеше да бъде буквално никъде, докато отново не се появи в онова съзнание. И кога евентуално щеше да се случи това? Може би никога. Защото Ахил разбра (а това бе ужасяващо), че е напълно възможно да не се помисли изобщо за него отново, а сто на сто не и в този контекст, освен ако не можеше да стори нещо, да направи някакво впечатление на създанието, което го сънуваше, след като се погрижи за собствените си невъображаеми тревоги, да го принуди да повика отново него, а не някой друг образ. Едно бързо проучване убеди Ахил, че това бе първият път, когато компютърът го бе измислил, и целият му мечтателен сценарий навярно щеше да се покрие с прах, освен ако компютърът не свършеше трудната работа да вдъхне на проклетото същество малко енергия, та то да извика отново на живот при последващи възможности града на мъртвите.

Но колко вероятно бе това? Ахил скръцна със зъби от отчаяние. Ще му се наложи да опита да подкупи компютъра. Какъв подарък можеше да измисли, та да подкупи компютро-мечтателя, който бе синтезирал всички налични мнения на Ахил, които сега Ахил обмисляше? Как можеше той да убеди вятърничавия и лекомислен мечтател, че си струва той, Ахил, да се завърне?

— Ще ти го предложа колкото мога по-директно — рече Ахил. — Ще извися Глас, за да ме чуеш. Не моля за изключителна роля. Искам да бъда твоя Гледна точка. Защото знам, че търсиш такава. Опитвам също да ти подобря настроението. Стремя се да те уговоря да превърнеш Града на мъртвите в постоянна спирка в своя мислен маршрут. Знам, че отдавна търсиш подобно място.

Компютърът не отговори.

Ахил продължи с утешителен тон:

— Знам от какво се боиш. Че ще поемеш този ангажимент, а после ще откриеш, че идеята не е интересна. Че тя няма да реши сама проблемите на съзиданието, изменението и енергията. Така е, нали? Приветствам предпазливостта ти, аплодирам несигурността ти. Така изборът ти, когато го направиш, ще стане по-значим, точно какъвто трябва. Елена, защо не кажеш и ти няколко думи?

Елена се усмихна на камерата и каза с нисък, трепетен тон.

— Мисля, че можем да ви свършим много добра работа. Ние сме хора на сцената, нали разбирате, Ахил и аз, и изпълненията ни са най-удачни, когато сме в действие. Ние не сме вашите мълчаливи модерни хора. Ако искате думи, можем да ви предложим колкото си щете. Смели думи, лъжливи думи, но не и отегчителни думи. Нека ви забавляваме с историята на нашия живот.

Ахил я докосна по рамото.

— Добре казано, Елена.

А сега той се обръща с лице право към нас. Ние премигваме, не знаем какво да сторим, вторачени в ослепителната красота на Ахиловото лице. Защото този Ахил е Ахил на безкрайната мисъл, отправена към възможността за великите дела на света. Ахил представлява и безнадеждността на влюбването в неподходящата жена. Докато го гледаме, разбираме, само като хвърлим бърз поглед върху сайд-бара, че Бризеида, любовта на неговия живот, дори не е представена в тази история, местонахождението й е неизвестно, а Ахил е свързан с Елена по чисто символични причини, двама актьори, които играят някаква роля.

— Направихме каквото можахме — каза Ахил. — А сега ми кажи какво научи на пазара.

— Хадес, царят на ада, е излязъл извън града и е прекосил потоците, които обграждат ада. Отишъл до най-близкия бряг на Стикс, където има ливада, подходяща за пикник. Но той не е отишъл там на пикник, нашият Хадес, макар да е заповядал да приготвят угощение за гостенката му — Персефона.

— Персефона ли? Той е излязъл с Персефона, царицата?

— Разбира се. С кого другиго да излезе? Знаеш колко сляпо влюбен е в нея.

— Така е, защото тя е жива — рече Ахил. — Хората са много по-привлекателни, когато са живи. Но тя си е и бездруго красива жена и, разбира се, първокласен мит със значителна древност. Да бъде много стар мит — това придава на една девойка определен чар, не намираш ли?

— Така си е — отвърна Елена. — Да не мислиш, че да бъдеш Елена от Троя, е шега работа! Никой не е чувал много за Персефона, ала Елена е известна на всички.

— Знам, знам, че си чудесна — рече успокояващо Ахил, защото не искаше да я ядосва.

Искаше да узнае новината й, повече обаче искаше да научи какво става с Хадес, поради това, че състоянието на Хадес бе от значение за Ахил; той смяташе, че ако може да упражни известен натиск върху Хадес, би могъл да открие способ да се измъкне от това място. Защото Ахил по никакъв начин не бе свикнал с това да бъде мъртъв. Поне не през цялото време.

Тъй че, ако сте Ахил, държите на реалността, дори ако реалността е да сте току-що умрели. Ала онова, което наистина искате, е това местенце с хубав интериор, защитено от бирници, ревниви съпрузи, пристави, адвокати, съпруги и бивши съпруги, съпрузи и деца в различни степени на отчуждение, както и всички останали хора, които живеят там, току извън съзнанието ви, в свой собствен свят. Те са голяма работа, другите хора, нали? Ето защо обичате да идвате тук, в Града на мъртвите. Ето защо се опитваме да ви убедим, или по-скоро да ви демонстрираме, че нашият Град на мъртвите е един дяволски добър сценарий и си заслужава най-съсредоточеното ви внимание. Ние ще се връщаме към това от време на време. Но най-важното нещо, което трябва да се запомни, е следното: ние сме партията на свободата.

Кадърът се връща върху Хадес. Върху мен.

— Когато Ахил чуе за това, ще се побърка. Той е направо смахнат на тема как да излезе от ада — тъкмо говореше Персефона.

— Ахил счита, че когато е бил жив, се е забавлявал много, а всъщност случаят не е такъв. Той придава прекалено голямо значение на живеенето.

— Кажи ми истината — попита ме Персефона. — Наистина ли да си жив е толкова хубаво?

Свих рамене.

— Така смята Ахил. Но това е просто мнението на един мъртвец.

Персефона и аз седяхме под черна топола, находяща се близо до огромна плачеща върба, чиито клони се докосваха до черните води на Лета, които се носеха тихо покрай нас с едва доловимо бълбукане, досущ като предсмъртното изхъркване на човек. Можеха да се видят ниските сиви форми на отсрещния бряг, но не можеше да се определи какво представляват. Бях необичайно щастлив. Винаги ме налягат такива настроения, когато съм с Персефона. И правят ада по-приветлив. Макар сивите облаци постоянно да обгръщат това място, в този ден те изглеждаха по-скоро величествени и вдъхновяващи, отколкото тъжни и зловещи. Бях щастлив в ада. Което си е истински късмет, защото бях цар. Или може би трябва да кажа, че бях почти щастлив и че бях виртуален цар.

Погледнах ръцете на Персефона. Онази, в която държеше семенцето от нара, бе от другата, далечната спрямо мен страна. Не можех да видя дали бе изяла семенцето, или не. Предполагах, че не е. Почти изглеждаше така, сякаш бе забравила за него. Но как би могла да забрави? Тежестта на цялото сценично изкуство потискаше душата ми. Знаех, че предстои да се случи нещо.

Тогава откъм двореца дочух едва доловим шум. И Персефона го чу. Тя каза:

— Това са звънчетата от ярема на Деметра. Яремът, който слага на воловете, дето теглят колата й. Тя идва за мен, както се уговорихме.

— Да — кимнах утвърдително.

Защото бях принуден да се съглася с връщането на Персефона на Горната земя. Тукашните бабички, които образуват нещо като Върховен съд на ада, ми бяха издали ограничителна заповед. Престани и се въздържай! Върни момата на родителите й! За кратко време обмислях бунт. Но сетне помъдрях. Нямах никакъв шанс срещу живите. Дори ако всички мъртви се сражаваха за мен, което далеч не бе сигурно. Бедата е, че мъртвите не дават и пет пари за битки.

Смъртта, изглежда, отнема нещо на мъжа. И бунтът щеше да се превърне в клане. Какво по-сладко занимание за живите от това, да убиват мъртви! Те ни смятат за зло. Вид прожекция, не е възможно да се пребориш с това.

А и във всеки случай аз бях не правият: отвличането й от лицето на земята така, както го бях сторил, бе против правилата. Да, аз бях не правият. А това, че бях не прав, отслабваше позициите ми.

Така, както предвиждаше първоначалният замисъл, когато Зевс, Посейдон и аз разделихме цялото съзидание помежду си, след като успяхме да затрием стария Кронос, правилата ни бяха прости и ясни. Всеки да бъде върховният господар на собственото си царство и никакво бракониерство в терена на другите. Тези правила невинаги се спазваха изцяло. Ала ако някой имаше оплакване, то потенциално това беше правилото, на което се позоваваше. Знаех го, но въпреки всичко я отвлякох. Отвлякох я, защото я желаех. Ала моето желание не издържаше пред закона. И макар Персефона да бе най-важното нещо в живота ми такъв, какъвто бе, защото, мисля, разбирате вече, че дори животът на един цар на ада не може да се сравни с живота и на най-мизерното човешко същество, или поне така твърдят философите, аз попадах под юрисдикцията на закона за всемирната собственост и всичко, свързано с нея, колкото и несправедлив и спорен да ви се струва този закон. А човек просто трябва да има правила, които да спазва. Животът ви е нищо без правила, и дори смъртта не струва много без собствените си правила.

— Семенцето — рекох. — Къде е семенцето?

Тя отвори и двете си ръце. Бяха празни.

— О — рече ми, — трябва да съм го изпуснала.

Ала в тона й се усещаше някаква лекота. В ада никога не се случват весели неща, тъй че не знаех как да реагирам на това.

— Не ме дразни — рекох. — У теб ли е семенцето? Или си го изпуснала? Или пък си го скрила и възнамеряваш да го глътнеш по-късно?

Тя се наведе напред и ме целуна по челото.

— Разбира се, че ще те подразня. Дразненето, любов моя, е точно онова, от което се нуждаеш. Вие тук сте прекалено мрачни и сериозни.

— Ти промени всичко това — рекох й аз. — Ти донесе светлина и удоволствие в ада, за които никога не съм смятал, че са възможни. Няма ли сега, напускайки ме, да ми оставиш поне някаква надежда, че ще се върнеш?

— О, ти винаги ще имаш тази надежда — отвърна тя, — независимо какво ще кажа или ще направя. Но ти всъщност искаш сигурност, нали така?

— Предполагам — рекох. — Не мога ли да я получа? Сигурността, че ще се завръщаш за по шест месеца всяка година?

Тя поклати глава, ала се усмихваше.

— Сигурността е твърде очебийна черта на твоето царство. Всички знаят къде точно се намират, което е всъщност никъде. Изглежда, няма нищо по-сигурно от смъртта. Мисля, че тъкмо затова Ахил се бунтува, че е тук. Срещу онова, с което вие, мъртвите, много силно сте свикнали. „Може би смъртта е лошо нещо“, казвате си вие, но поне е нещо надеждно, нещо, на което човек може да разчита.

— Разбира се, че така твърдим — рекох.

— Това е, защото сте мъртви — подчерта Персефона. — Но аз не съм, аз съм жива. Не съм обвързана от вашите правила. Аз съм създание от царството на живота. Там, откъдето идвам, няма сигурност. Всичко се променя от добро към лошо и от лошо към добро. Винаги има надежда и винаги има отчаяние.

Дрънченето на волските звънчета се усили. А сетне се появи и самата талига, украсена с цветя, теглена от шест закичени с венци телици. Самата Деметра стоеше отпред и изглеждаше класически строга: обичайният й вид. Държеше в ръка малък камшик, направен от лозова пръчка, а косата й се вееше пусната свободно. Тя размаха камшика си във въздуха за поздрав, когато зърна Персефона.

Деметра е една от онези важни особи, с които човек не иска да си има работа. Те са толкова значими, че не ви се иска да се заигравате с тях, пък и не играят важна роля във вашата лична история и затова не е нужна допълнителна обрисовка. Нима, за да се персонифицира Есента е необходимо да има молец върху брадата й? Налага ли се да й придадем трътлеста фигура и остър, неумолим поглед? Да, очите може би трябва да са такива. Но не и останалото. Тя идва, изправена върху волската си кола. Наясно сте що за жена би постъпила така. Необходимо ли е да говорим повече?

Персефона се надигна, след това се наведе и ме целуна веднъж — леко, по устните. Преди да успея да я взема в обятията си, тя се отдръпна. Качи се леко в колата на Деметра. И скоро двете изчезнаха.

Хадес стоеше там с глуповат израз. Тя си бе отишла. И той нямаше с кого да говори. Изглежда, щеше да му се наложи да произнася монолози.

Изведнъж тя се завърна с колата и с неодобряващата си майка и нейните украсени с венци волове. Всички — накуп. Вечното завръщане! Сърцето на Хадес се разтупка.

— Забравих да ти напомня за Ахил и Елена — рече тя. — Ще трябва да отмениш вечерята ни с тях.

— Напомни ми — казах.

— Така ли? — попита Персефона.

— Да — потвърдих. — Преди това. Но се радвам, че се върна. Има нещо, което исках да те попитам.

— Мислех, че никога няма да ти хрумне да ме питаш нещо — рече Персефона. — Знам, че ме обичаш, но си тъй прекалено мълчалив и мрачен. Можеше поне да поговориш малко за това. Да, ще се радвам да ти отговоря. Какво искаше да попиташ?

— Онова, което исках да попитам — рекох, — е дали си чувала какво става с Тантал напоследък, и да ми го кажеш.

— С удоволствие — рече Персефона. — Ще се постарая да бъда кратка, майко — подвикна тя на възрастната жена с шала, която управляваше воловете — майка й Деметра.

Майката кимна безропотно. Достатъчно й бе, че си връщаше дъщерята. Няма смисъл да я обижда, като прекъсва разказа й.