Робърт Шекли
Машината Шехеразада (5)

5. Дуелът

Граф Анри вдигна глава и видя жена си да слиза по стъпалата на голямото централно стълбище. Изглеждаше красива, с малко размазани черти — както като гледаш портрет през вода. Анри-Едуар, граф дьо Артоа, я гледаше мълчаливо. Стъпките й бяха леки, вървеше направо, ала някак си предпазливо. Изглеждаше му като дете, което дръзко е напуснало детската стая и сега страхливо, ала упорито се опитва да влезе в големия сводест кабинет, където възрастните — тези загадъчни същества за завиждане — прекарваха живота си.

— Добро утро, скъпа моя — рече графът.

— Добро утро — отвърна Ан Мари и зае обичайното си място на масата.

Слугинята Бланш поднесе горещия шоколад и Анри се престори, че не забелязва треперещата ръка, с която Ан Мари пое чашата си.

Тя се прокашля на два пъти.

— Ще ходиш ли днес в съда?

— Разбира се. Налозите от Нант пристигнаха и събраната сума ми се вижда твърде подозрителна. Бюргерите могат да предложат множество обяснения и някои от тях дори да са верни. Трябва да отсъдя или да отложа делото и да го прехвърля на Мазарини.

Тя кимна безучастно и сръбна от шоколада си. Тези бизнесдела не бяха по вкуса й. Все още не можеше да разбере защо не са богати, защо съпругът й трябваше да работи като някой буржоа. Може би мисленето й бе увредено от ужасите на религиозните войни, които бяха разорили именията на фамилията Артоа. А Анри все бучеше нос в някоя прашна счетоводна книга. Изглежда, никога не й бе хрумвало, че на мъжа й работата му харесва, че това бе единственото състезание, което му бе достъпно. Продължиха с леката си закуска в мълчание. Граф Анри нямаше нищо против: макар че в Париж и Версай минаваше за майстор в поддържането на добър разговор, той не се отдаваше на бъбривостта или на нейния победен братовчед — изпускането на езика. А и бе доволен от тази съмнителна отсрочка в техните безкрайни разправии.

Граф Анри бе над среден ръст, изправен, кръглолик мъж с бледо лице и рядка черна коса. На опакото на дясната му длан имаше червен белег от все още ненапълно зараснала рана. Тя му бе спомен от дуела отпреди два месеца с Франшет д’Обернон, който позволяваше устата му твърде често да дрънка глупости. По-младият от него мъж бе обучаван на фехтовка във Флоренция и бе използвал в дуела обичайния асортимент от показни италиански номера. Анри бе ранен в резултат на необичайно хитър ескиваж. Отговорът му бе мигновен и плод на чист рефлекс: беше се гмурнал напред покрай сваления гард на противника. Шпагата му проникна в гърдите на Франшет и се спря в някое ребро. Когато Анри се опита да я изтегли, не можа да свие разкъсаната си ръка около окървавената дръжка на шпагата си.

И тъй, Франшет бе още на легло, макар да твърдяха, че раната му зараствала бързо. Резултатът от дуела бе удовлетворителен и бе предупреждение за него срещу използването на чуждестранни номера, когато се уреждат сериозните дела на честта.

Графът се надигна от масата и кимна леко.

— Скъпа моя, трябва веднага да тръгвам за Париж. Извини ме.

Ан Мари вдигна глава, лицето й бе чист и деликатен овал, а сините й очи бяха леко замъглени.

— Ще се върнеш ли довечера?

— Ще нощувам в Париж и ще се върна утре, ако състоянието на пътищата след тридневния дъжд позволява това.

— Разбирам.

Тя се поколеба и в един миг граф Анри си помисли, че пак ще започне неспирният спор, който ги сближаваше повече, отколкото клетвата им пред църквата — спорът, който неуловимо се бе вписал в любовта им, поглъщаше я, а с нея — и живота им, та дори здравия им разсъдък.

Или по-скоро — нейния здрав разсъдък, помисли си граф Анри. Защото сега, за първи път от седмици насам, той се чувстваше напълно господар на себе си. Душата му бе здраво и неотменимо вписана в тялото и той отново се закле, че никога вече няма да си позволи връщане към онзи странен, опасен и нелеп свят на съновиденията, в който жена му присъстваше все повече и повече и от който, според един толкова образован алиенист като д-р Мабьоф, някой ден тя можеше и да не изплува отново.

Ала Ан Мари не заговори.

Предишната вечер си бяха дали клетва да не повдигат повече въпроса, поне месец. Имайки на разположение цял месец на спокойствие и тишина, месец, в който да се насладят на любовта си един към другиго и да не разговарят за онова, което лежеше помежду им, може би щяха да намерят някакво решение. Всички лекари бяха на мнение, че развитието на лудостта не бе неизбежно и че всяка болест, физическа или душевна, може да бъде възпряна, дори да бъде завинаги отблъсната.

Той целуна жена си по бузата. Тя протегна ръка и погали черната му коса. След това той бързо излезе. Конят му бе оседлан и готов, а конярят му Жак търпеливо го очакваше и държеше поводите. Графът провери дали чантите на седлото му бяха добре затворени, след което се метна на коня. Обърна се веднъж да погледне уютния си замък, видя утринното слънце да се отразява във фасетите на прозорците. От кухненския комин се издигаше и къдреше струйка сив дим. Дъбовете, които обрамчваха сградата, едва потрепваха на лекия утринен бриз.

Граф Анри въздъхна и обърна коня си към пътечката, която водеше до главния път, заби шпори и подкара в лек тръс.

* * *

Ан Мари изчака, докато шумът от колата на мъжа й заглъхна в далечината. След това си наля нова чаша кафе и запали цигара. Чувстваше се замаяна, с изострени нерви: дължеше се на проклетите приспивателни. Те осигуряваха забрава за през нощта, но те караха да съществуваш в полусънно състояние през деня. Успяха да пратят хора на Луната, а още не бяха създали приспивателно, от което на следващия ден да не се чувстваш полудрогиран.

А може би бе просто въпрос на дозировка. Беше стигнала до четири секонала на вечер, а понякога й се налагаше да взема и пети.

Може би трябваше да опита да балансира ефекта с дексамил? Не, реши да не го прави. Дексамилът я ободряваше, ала след като действието му престанеше, се чувстваше още по-зле.

Сръбна от кафето, ненавиждаше мига, в който то щеше да свърши и тя трябваше да стане и да предприеме нещо през деня. Поколеба се дали да не си легне отново. Ала реши да не го прави, беше прекарала твърде много дни в леглото през последните седмици. Знаеше, че трябва да прекрати тази практика; знаеше също, че един ден щеше да си легне и повече да не стане.

От кухнята дойде прислужничката.

— Искате ли още кафе?

— Благодаря, Ема, май ще взема още една чаша. Седни и си налей и ти.

Ема седна до масата в трапезарията. Беше ниска, много дебела негърка, изключително приятна и благонадеждна и не много умна. На Ан Мари й бе провървяло с нея. Ема притежаваше дарбата да мълчи, когато трябва. А понякога изглежда ставаше и невидима, например, когато Ан Мари и Анри се караха.