Филипа Грегъри
Вещицата (5)

Глава 5

Познанията на Алис по латински бяха подложени на изпитание до краен предел от писмата, които старият лорд разпращаше из цяла Англия. Той се допитваше как едно анулиране на брака между Хюго и Катрин би било посрещнато от семейството му и от нейните далечни роднини. Намекваше, че тя и Хюго — бидейки втори братовчеди — са в твърде близка роднинска връзка, и именно затова бракът им е безплоден, и би трябвало — „навярно“, „може би“, „вероятно“ — да бъде анулиран. Неговите писма бяха шедьовър на смътните намеци. Алис превеждаше веднъж, а после и отново, за да налучка правилния тон на предпазливо запитване. Лордът се опитваше да прецени каква съпротива щеше да срещне от страна на равните нему, от страна на своите съперници и на закона.

Освен това той подготвяше съюзниците и приятелите си за собствената си смърт, изглаждайки пътя пред сина си. Изпрати две много тайни писма по специален пратеник до „обичните си братовчеди“ в замъка Ричмънд и в Йорк, нареждайки им как да действат, ако смъртта му бъде внезапна, ако изглежда като нещастен случай, или ако е предизвикана от болест, която може да бъде причинена от отравяне. Нареждаше им да търсят доказателства срещу съпругата на сина му и ги призоваваше да я осъдят и екзекутират, ако можеше да бъде открито или скалъпено някакво доказателство, което сочи към нея. Хвърляше най-мрачни подозрения върху намеренията й и чувствата й към него.

Ако (споменаваше им го само като възможност), ако престъплението сочеше към сина му — трябваше да си затворят очите за него. Наследството на Хюго беше по-важно от отмъщението. Алис, чиито очи не се вдигаха нито за миг от листа пред нея, осъзна, че екзекутирането на Катрин за убийство би било начин да се отърват чисто и безпроблемно от нея, и всъщност щеше да им излезе по-евтино, отколкото ако бъдеше напусната заради безплодието си. Старият лорд нямаше да е умрял напразно, ако вината за смъртта му можеше да бъде приписана на снаха му, синът му — освободен да се ожени отново, та в семейството да се роди един нов Хю.

Алис навеждаше неравно остриганата си глава над писмата, докато той диктуваше, и се опитваше да превежда, преструвайки се на сляпа и глуха, работеше, без да вниква в смисъла на това, което той казваше, подушвайки опасностите, които го заобикаляха — а заедно с него, и нея — както див заек подушва хрътките и се спотайва. Тя разбра за първи път, че страната се управляваше от цяла мрежа потайни, заговорничещи земевладелци, които отговаряха само един пред друг и пред самия крал. Всеки от тях имаше само една амбиция: да задържи и увеличи богатството и влиянието на семейството си, а това можеше да бъде направено единствено чрез разширяването на границите на техните имения — и завещаването им в непокътнат вид на следващия наследник и на този след него.

Докато перото й се плъзгаше по финия велен, Алис осъзна, че зачеването на син на Хюго и внук на стария лорд, не беше личен въпрос между Хюго и злонравната му съпруга дори не и семеен въпрос, засягащ стария лорд и сина му. Въпросът беше финансов, беше и политически. Ако Хюго наследеше стария лорд, а после умреше бездетен, титлата и позицията лорд на Касълтън щяха да бъдат свободни, именията щяха да бъдат раз покъсани между различни купувачи, фамилната история и герб — върнати на краля и продадени на онзи, който предложеше най-висока цена, и така великият благороднически род от Севера щеше да западне, историята му щеше да приключи, името му — да бъде забравено. Някой друг щеше да живее в замъка и да си присвои герба и дори фамилната история. За лорд Хю тази перспектива беше най-ужасното нещо на света; ако друго семейство заемеше мястото на неговото, това щеше да е равносилно на отрицание, че той изобщо някога е съществувал. Алис долавяше страха му във всеки продиктуван от него ред.

Той изпращаше писма и в кралския двор. Нареди голям товар със съкровища от опустошеното абатство на Алис да бъде изпратен на юг като подарък за краля. Съставянето на описа на вещите, който Алис превеждаше, беше истински шедьовър на лукавството — в него златните поставки за свещи се преименуваха в сребърни или дори месингови, тежки златни блюда направо изчезваха от списъка. „В края на краищата ние свършихме работата, Алис“, каза й той един ден. „Именно моят Хюго разруши абатството, вършейки възложената от краля работа с патриотична пламенност. Заслужаваме своя дял“.

Алис, която описваше среброто и златото, които беше лъскала и докосвала, спомняше си формата на сребърния потир на фона на бялата олтарна покривка и сладкия вкус на причастното вино, ухаещо на святост, наведе глава и продължи да пише.

„Ако не избягам оттук, ще полудея“, помисли си тя.

— Нещата в абатството се объркаха — каза лорд Хю. В гласа му се долавяше съвсем слабо съжаление. — Реквизиторите на краля ни казаха, че монахините били покварени; тогава отец Стивън и Хюго отидоха да поговорят със старата игуменка, да я убедят да плати глобите и да поправи поведението си. Навсякъде другаде, където бяха ходили, монахините или монасите бяха предавали съкровищата си, бяха признавали грешките си, и Хюго се беше отнасял към тях милостиво. Но старата игуменка беше упорита папистка. Не вярвам някога да е признала на краля правото да напусне вдовстващата принцеса Катерина Арагонска. — Лорд Хю изрече старателно титлата. Беше я наричал „кралица Катерина“ в продължение на осемнайсет години, и сега внимаваше да не допусне грешка на езика дори когато го слушаше единствено Алис. — Тя даде клетва да признае кралица Ан, но не съм сигурна колко искрена е била.

Той помълча.

— Не пожелала да обсъжда вярата си с отец Стивън, дори когато той я обвинил в безнравственост и злоупотреби. Нарекла го „амбициозно младо пале“. — Лорд Хю изсумтя, развеселен против волята си. — Обидила го, гледала го предизвикателно, докато го принудила да извърне поглед, и изхвърлила и двамата — моя Хюго и отец Стивън. Прибраха се у дома като нахокани момчета. Рядка жена беше тази игуменка. — Той се подсмихна. — Иска ми се да се бях запознал с нея. Жалко, че всичко се обърка и тя загина.

— Как се е объркало всичко в абатството? — попита Алис. Внимаваше да говори с лек и небрежен тон.

— Хюго бил пиян — каза старият лорд. — Прибирал се към къщи с войниците си, от седем дни преследвали шайка погранични разбойници нагоре и надолу из долините. Бил пиян и настроен за лудории, а войниците му се били сражавали като бесни твърде дълго, и били също пияни от плячкосания ейл. Запалили огън да се стоплят и да разгледат на светло плячката. Прибирали глоба; това беше законно — или почти. Отец Стивън отказал да иде с тях, за да вразуми монахините — още бил ядосан на старицата. Пратил съобщение на Хюго, в което му казвал да я прогони с огън — и да не й спестява нищо. Войниците искали да се позабавляват, а някои от тях мислели, че изпълняват желанието на отец Стивън. Запалили огъня прекалено близо до сеновала, а после сградата се подпалила и всички жени загинали. Лоша работа.

— О — каза Алис. Пое си тихо дъх, за да успокои стомаха си, който се присвиваше.

— Нито една не се измъкнала — каза лорд Хю. — Лоша работа. Хюго ми разказа, че ги чул как пищят, а после усетил ужасен мирис на изгоряло месо. Миришело на кухня с полудял готвач, така каза.

— Днес ли трябва да бъдат изпратени тези писма, милорд? — попита тя. Ръката й, която държеше свещта под восъка за печата, трепереше силно, и тя разкриви печата.

Следобед, когато старият лорд си почиваше, тя трябваше да седи в галерията за дамите над голямата зала и да шие. Стаята беше красива, най-хубавата в замъка. Имаше широк еркерен прозорец с изглед към вътрешния двор на имението запълнен с късове оцветено нормандско стъкло. Гредите на тавана бяха в ярки цветове: зелено, червено, алено и яркосиньо. По стените висяха ярки гоблени, а там, където се виждаше дървото, то беше украсено с резбовани фигури на пшенични класове, охранени агнета, вързопи с плодове и други храни, напомнящи за богатството на лордовете на Касълтън. Входът беше украсен с релефна резба, наподобяваща надиплен плат; същите мотиви, които се повтаряха из цялата стая и на пейката в нишата на еркерния прозорец, където Катрин можеше да седи с някоя избрана довереница, несмущавана от другите. Имаше огнище, хубаво като онова в манастира, и квадратен комин от дялан камък за отвеждане на дима, така че въздухът в стаята беше чист, а по стените не оставаха сажди. Подът сияеше с тъмния блясък на старо полирано дърво, и беше настлан с пресни билки, които се събираха на купчини, помитани от роклите на жените. Помещението беше дълго, три четвърти от дължината на голямата зала отдолу. Стаята на Катрин беше отляво в далечния край, и от нея се откриваше изглед към вътрешния двор през сводест прозорец със скъпо стъкло. Жените спяха в стаята срещу нейната с тесни прозорци, през които се разкриваше изглед към реката, но проникваха течения и дори сняг, когато вятърът беше неблагоприятен. В съседство с тяхната се намираше друга малка стая, празна, ако не се брояха нахвърляните в нея вехтории и един счупен тъкачен стан.

През зимата, и през много от дните с лошо време през есента и пролетта, жените прекарваха всеки час, от закуска до мръкване, между четирите стени. Единственото им раздвижване беше да се качват и слизат по широките, плитки стъпала от голямата зала до галерията за закуска, обяд и вечеря. Единственото им занимание през зимните месеци беше да седят в галерията и да шият, да четат, да пишат писма, да тъкат, да пеят или да се карат.

Алис се преструваше, че лорд Хю я товари с допълнителна работа, и странеше от тях винаги, когато можеше. Не й допадаше лукавото, непристойно клюкарстване на жените, а се боеше и от лейди Катрин, която никога не я заплашваше, нито повишаваше глас, но наблюдаваше всички жени, непрекъснато. В стаята се усещаше напрежението на неизречено, непрестанно съперничество. В дългите часове между обяда по пладне и вечерята, която се поднасяше по здрач, докато Хюго беше на лов, раздаваше правосъдие заедно с баща си, излизаше да събира наемите или да наглежда земите на имението, жените обикновено бъбреха една с друга, доста любезно. Но щом бързите стъпки на Хюго отекнеха по каменните стълби, жените оправяха шапчиците си, приглаждаха роклите си, хвърляха погледи една към друга, сравняваха външността си.

Алис не вдигаше очи. В галерията на дамите винаги имаше какво да се шие. Безкраен гоблен на дванайсет рамки, който беше започнат от отдавна починалата майка на лейди Катрин и завещан на дъщеря й. Алис не откъсваше очи от ръцете си и не спираше да прави бодове, когато Хюго отвореше с трясък вратата и влезеше с едри крачки в стаята. След първия миг, в който го видя, Алис никога повече не беше поглеждала направо към него. Щом той влезеше в някоя стая, Алис излизаше, а когато се налагаше да мине край него по стълбите, тя се притискаше към студените камъни, като държеше очите си сведени и се молеше той да не я забележи. Когато той беше близо до нея, Алис усещаше присъствието му върху кожата си, като полъх. Когато зад гърба й се затвореше врата, дори извън полезрението й, тя разбираше, че е излязъл именно той. Изкушаваше се да го погледне, откриваше, че нещо винаги привлича погледа й към него. Опияняваше се от копнеж да види дали лицето му е мрачно и затворено, с навъсено изражение, или грее от неговата бързо раждаща се, непринудена радост. Но знаеше, че когато той беше в стаята, лейди Катрин следеше зорко всички тях като часовой на наблюдателна кула. Лейди Катрин щеше да забележи и най-малката проява на интерес от страна на Хюго към някоя жена, и по-късно жената щеше да си плати за това — докрай. Алис се боеше от непрестанната ревност на лейди Катрин, страхуваше се от политиката на замъка и тайното, неизказано съперничество в галерията на дамите.

Страхуваше се и за обетите си. Преди всичко се страхуваше за обетите си.

Веднъж той спря, докато тичаше с лекота нагоре по стълбите, когато Алис слизаше, изчака на стъпалото до нея и небрежно сложи пръст под брадичката й, като обърна лицето й към светлината, падаща през тясното прозорче.

— Красива си — каза той. Оглеждаше я, сякаш търсеше някакъв недостатък във външността. — Расте ти златиста коса.

По главата на Алис бяха израсли златистокестеняви къдрици, все още твърде къси, за да ги пристяга назад, затова тя носеше косата си по детски, свободно пусната около лицето.

— На колко години си? — попита той.

Тя долови събуждането на интереса му, толкова осезаемо, че можеше почти да усети мириса му, и отвърна:

— Четиринайсет.

— Лъжкиня — отвърна той с равен тон. — На колко години си?

— Шестнайсет — каза тя начумерено. Не сваляше бдителния си поглед от лицето му.

Той кимна и каза:

— Значи достатъчно възрастна. — После нареди рязко: — Ела в моята стая довечера. В полунощ.

Бледото лице на Алис беше непроницаемо, сините й очи — безизразни.

— Чу ли ме? — попита той, леко изненадан.

— Да, милорд — каза внимателно Алис. — Чух ви.

— И знаеш къде е стаята ми? — попита той, сякаш това можеше да е единствената пречка. — В кръглата кула на етажа над баща ми. Когато излезеш от неговата стая довечера, тръгни по стълбите нагоре към мен, вместо надолу към залата. А аз ще приготвя за теб вино, малка Алис, и сладкиши, и нежна игра.

Алис не каза нищо, оставайки все така с наведени очи. Почувства топлината, заляла бузите й, и глухото блъскане на биещото си сърце.

— Знаеш ли на какво ми напомняш? — попита Хюго с поверителен тон.

— На какво? — попита Алис, подмамена да прояви любопитство.

— На прясна сметана — каза той сериозно.

Алис неволно вдигна очи към лицето му.

— Защо? — попита тя.

— Всеки път, когато те видя, мисля единствено за прясна сметана. Единственото, за което мога да мисля, е как разливам сметана върху цялото ти тяло и я облизвам — каза той.

Алис ахна и се отдръпна от него, сякаш докосването му я беше изгорило. Той се засмя на глас при вида на стреснатото й изражение.

— Значи този въпрос е уреден — каза спокойно. Усмихна й се със своята разтапяща сърцето усмивка, завъртя се кръгом и тръгна нагоре, като вземаше стъпалата по две наведнъж. Тя го чу как си подсвирква пътьом някакъв мадригал, весел като червеношийка.

Алис стоеше облегната на студените камъни и не чувстваше мраза, който те излъчваха. Чувстваше желание, горещо и опасно, във всяка частица на тялото си. Впи зъби в долната си устна, но не можеше да спре да се усмихва.

— Не! — каза тя сурово. Но бузите й горяха.

* * *

Алис знаеше, че трябва да се види с Морах, и получи своята възможност през този следобед. Лорд Хю искаше някой да предаде съобщение до замъка край Боус, и Алис предложи да го занесе.

— Ако се забавя, ще остана да пренощувам при моята сродница — каза тя. — Иска ми се да я видя за малко, и ми трябват някои билки.

Старият лорд я погледна и се усмихна с ленивата си усмивка.

— Но ще се върнеш — каза той.

Алис кимна.

— Знаете, че ще се върна — каза тя. — Мястото ми вече не е в пустошта, приключила съм с онзи живот. Също и с другия, който водех преди това. Все едно вървя из стая с много врати, които се затварят една след друга, когато ги подмина. Намеря ли малко сигурност, ми се налага да продължа, а старият живот ми бива отнет.

Той кимна и каза:

— Най-добре си намери мъж и затвори завинаги всички врати: тези пред теб и онези зад гърба ти.

Алис поклати глава.

— Няма да се омъжвам — каза тя.

— Заради обетите ти ли? — попита той.

— Да… — поде Алис, но прехапа устни, преди да се доизкаже. — Не съм давала обети, милорд — каза тя спокойно. — Просто съм една от онези жени, които не могат да се надяват да споделят легло. Това върви заедно с уменията за работа с билките. Моята сродница например, Морах, живее сама.

Лорд Хю се закашля и плю към огъня, който гореше в ъгъла на стаята му, а димът се стелеше, издигайки се към тясното прозорче отгоре.

— Преди известно време предположих, че си избягала монахиня — каза той с небрежен тон. — Простонародният ти латински е много слаб, затова пък си много добра в свещените текстове. Косата ти е била обръсната, и имаш апетита на всички монахини за най-хубавите неща. — Той се изсмя дрезгаво. — Нима си мислеше, малка сестро Синеочке, че не съм те виждал как милваш лена, колко обичаш светлината от восъчни свещи, как се киприш в червената си рокля и гледаш отблясъците на светлината по сребърните нишки?

Алис не каза нищо. Пулсът й препускаше, но изражението й остана спокойно.

— При мен си в безопасност — каза лорд Хю. — Отец Стивън е пристрастен към новите порядки и новата Църква — той е фанатичен реформатор, свят човек. Хюго обича новата Църква, защото вижда какво може да спечели от нея: намаляване на броя на епископите — принцовете на църквата, прибиране на глоби от манастирските земи, влиянието, с което сега можем да се сдобием — като перове, работещи заедно с Короната — и отхвърлянето на духовните господари.

Старият лорд помълча и й се усмихна за кратко.

— Но аз съм предпазлив — каза той бавно. — Тези обрати могат да се случат повече от веднъж в един живот. За мен няма значение дали в някоя църква има една-две картини, дали ям месо или риба, дали се моля Богу на латински или на английски. По-важното е кой ще бъде лорд на Касълтън и как ще преминем тези години на промяна. Няма да те издам. Няма да настоявам да чуя как полагаш клетва за вярност към краля. Няма да наредя да те разсъблекат и да те бичуват. Няма да наредя да бъдеш разпитвана, за да се разбере дали си еретичка, а когато се провалиш — да бъдеш предадена на войниците да се гаврят с теб.

Алис почти не обърна внимание на възможността, която й се даваше.

— Или, във всеки случай — поправи се старият лорд, — все още не. Не и докато помниш, че си моя. Моя слугиня. Моя подчинена. Моя с думите, тялото и постъпките си.

Алис наклони глава, за да покаже, че чува думите му. Не каза нищо.

— И ако ми служиш добре, ще те пазя, може би дори ще ти помогна да напуснеш тайно страната, и ще те изпратя на сигурно място в някое абатство във Франция. Как ти се струва това?

Алис положи ръка в основата на шията си. Усети как пулсът й блъска като чук в дланта й.

— Както желаете, милорд — каза тя въздържано. — Аз съм ваша слугиня.

— Ще ти хареса ли някое абатство във Франция? — попита мило старият лорд.

Алис кимна безмълвно, задавена от надежда.

— Бих могъл да те изпратя във Франция. Бих могъл да ти дам документ за безопасно преминаване по време на пътуването ти, да ти дам препоръчително писмо до някоя игуменка, в което да обясня опасността, в която се намираш, и да й кажа, че си истинска дъщеря на нейната Църква — каза старият лорд непринудено. — Мога да ти дам зестра, която да отнесеш със себе си в манастира. Това ли е нужно, за да откупя верността ти?

— Аз съм ваша предана слугиня — изрече задъхано Алис. — Но ще ви бъда благодарна, ако пожелаете да ме изпратите в нов дом в чужбина.

Старият лорд кимна, преценявайки я.

— И ще ми служиш безотказно дотогава, като заплащане за това, че ще уредя пътуването ти — каза той.

Алис кимна.

— Всичко, каквото заповядате.

— Предполагам, че ще трябва да останеш девица. Иначе няма да те приемат в манастира. Хюго започна ли вече да те задява?

— Да — каза Алис без заобикалки.

— Какво му каза?

— Не казах нищо.

Старият лорд избухна в остър смях, подобен на лай.

— Да, това е твоят начин, моя хитра лисичке, нали? Така че той несъмнено си мисли, че ще те има, аз си мисля, че си се заклела да работиш в мой интерес, а през цялото време ги следваш собствените си еретични вярвания, или тайнствените си изкуства, или изобщо правиш това, което си си наумила, а то не е нито едно от изредените неща, нали?

Алис поклати глава.

— Не, милорд — каза тя тихо. — Искам да отида в манастир. Искам да подновя обетите си. Готова съм да направя всичко, което поискате от мен, ако ме изпратите благополучно в моя орден.

— Имаш ли нужда от закрила срещу сина ми?

Алис поклати бавно глава.

— Искам да видя сродницата си. Мога да остана при нея тази нощ — каза тя. — Тя ще ме посъветва.

Той кимна и отпусна глава на облегалката на стола, сякаш внезапно се беше изморил. Алис тръгна мълчаливо към вратата. Когато хвана дръжката, хвърли поглед назад: той я наблюдаваше изпод свъсените си вежди.

— Не го трови — каза остро. — Забрави проклетите си отвари за убиване на страстта. Той има нужда от син, нуждае се от цялата си сила. Ще му кажа да се задоволява с ласките на жена си, когато почувства похотта му да се надига. Ти си в безопасност под моите грижи. И смятам да спазя обещанието си да те настаня на сигурно място, когато работата ти тук бъде свършена.

Алис кимна.

— Кога ще бъде това, милорд? — попита тя с тих глас, като внимаваше да не издаде нетърпението си.

Лорд Хю се прозя.

— Предполагам, че когато въпросът с този проклет брак бъде уреден — отвърна той небрежно. — Когато се отърва от проклетницата и настаня нова снаха с плодовита утроба в леглото на Хюго. Ще ми бъдеш необходима, за да работиш тайно за мен, докато видя, че пътят ми е чист, но няма да ми трябваш след това. Ако изпълниш добре за мен тази задача, ще те настаня отново зад манастирски стени.

Алис си пое дълбоко дъх.

— Благодаря ви — каза тя спокойно и излезе от стаята. Спря за миг пред вратата му и се облегна на стената, като гледаше през тясното прозорче. Вятърът, който нахлуваше вътре, бе остър, носеше идващия откъм мочурището студ. За първи път от месеци Алис почувства как сърцето й се окрили от надежда. Беше на път да се завърне у дома.

* * *

Взе назаем от Илайза Херинг едно дебело дребно конче, за да отиде до Боус, уверена, че може да се справи с твърде охраненото старо животно, като яздеше странично, спуснала червената рокля върху краката си, а един от конярите на замъка тичаше до нея. Докато кончето заобикаляше придирчиво купчините мръсотия по мократа улица, тя видя как няколко врати се открехват, за да я видят, запратена шепа камъни изтрополи по стената зад гърба й. Тя кимна на себе си. Нямаше приятели в селото. Бяха се страхували от нея като от магьосница, а сега щяха да я проклинат и ругаят като новата блудница на лорда — селско момиче, издигнало се до най-високото място в техния малък свят.

Остави писмото при управителя на замъка, знаейки, че дори той да се осмелеше да разчупи печата, нямаше да може да прочете латинския. После нареди на момчето да се връща в замъка на лорд Хю. Щеше да е безопасно да продължи сама. Пътят от Касълтън до Боус и оттам до Пенрит минаваше по сухите земи над мочурището. Когато хвърли поглед нагоре към хълма от долината на Боус, Алис видя бледата му лента, която се простираше направо, сякаш пътят е бил замислен, за да раздели източните от западните земи. По него нямаше никакво движение. Това бяха диви земи. Пътниците, на които се налагаше да предприемат пътуване през тях, се изчакваха от двете страни на мочурището, в Касълтън на изток или в Пенрит на запад, за да могат да пътуват заедно и да се защитават взаимно. Имаше диви животни — глигани и вълци, някои споменаваха и мечки. През зимата се разразяваха внезапни снежни бури, а нямаше никакъв подслон. Най-лошото от всичко бяха разбойниците и пограничните бандити, мародерстващите шотландци, настойчивите просяци и скитници.

Алис се отклони от пътя и насочи кончето по малката овча пътека, която се простираше от Боус успоредно на река Грета, през гъсти гори от брези, брястове и дъбове, където елените се движеха тихо в сенките на дърветата. Тук реката беше пълноводна и широка, течеше бавно в своето широко каменисто корито. Под каменните плочи течеше по-дълбока, тайна река, голям подземен водоем, пълен с риби, които предпочитаха тъмните дълбини. Дори на кон, Алис долавяше тежестта на водата под земята, бавното й, целеустремено движение в тайните пещери.

Кончето излезе тичешком изпод дърветата, като се задъхваше леко, а после започна да се изкачва на запад и нагоре през участъци от оскъдни пасища, които можеха да изхранват овце и може би няколко мършави крави, а после — още по-високо в пустошта. Преди чумата да мине през Боус, по времето, когато бе имало повече работници, някой бе отделил със стени пасищата. Сега камъните се бяха срутили и овцете можеха да тичат, където си искат. По време на стригането през пролетта или на клането есенно време ги подбираха по знаците, с които бяха белязани руната им. Всяко село имаше собствено клеймо — но всички стада принадлежаха на лорд Хю.

Тук реката беше придошла — бързо течаща, буйна вода, която заливаше каменливите брегове и наводняваше ливадите, превръщайки ги в големи отрязъци подгизнала земя. Алис яздеше край нея, заслушана в клокоченето и напора на водата, и се смееше, когато малкото конче кривнеше встрани, стреснато от някоя голяма локва. Мътната вода неспирно премяташе късчета дърво и бурени, а досами реката бълбукаха потоци и клокочеха като гърнета със супа, плюейки още кафява вода, която потичаше, изпълнена с водовъртежи, надолу по течението. Ластарите на бръшляна, клюмащи от порутените, строени без хоросан стени, бяха гъсто окичени с матови черни плодове; гроздовете алени плодове по клоните на една калина се открояваха на фона на сиво-зелената, немощна зимна трева, осеяна с дребни, кафяви отровни гъби върху стъбла, подобни на тънки крачета. Алис срита кончето и го изненада, подкарвайки го внезапно в лек галоп. Седеше непринудено на седлото и чувстваше вятъра в лицето си, докато качулката на пелерината й се вееше назад.

Показаха се сивите каменни плочи на моста, водите зад него, разлели се в широка пелена от прииждаща вода, блестяща като излъскан калай. Колибата на Морах, подобно на малък Ноев ковчег, се издигаше върху едно по-високо хълмче, далеч от придошлите води. Алис се изправи в стремената и извика: „Хей! Морах!“ така че когато Алис се приближи в тръс върху кончето си, Морах вече стоеше на вратата, заслонила очи от ниското, червено зимно слънце.

— Какво е това? — попита Морах, без да поздрави.

— Взех го назаем — каза Алис небрежно. — Не се прибирам завинаги. Позволиха ми да дойда тук тази вечер. Трябва да говоря с теб.

Проницателните, тъмни очи на Морах обходиха бързо лицето на Алис.

— Младият лорд Хюго — заяви тя.

Алис кимна, без дори да попита Морах как се е досетила.

— Да — каза тя. — А старият лорд ми забрани да му давам нещо, което да убие похотта му.

Морах повдигна черните си вежди и кимна.

— Трябва им наследник — каза тя. — Можеш да вържеш това животно отвън, пред портата, не искам да се приближава до билките ми. Влизай.

Алис върза кончето за един разкривен глогов храст, който растеше до портата на Морах, повдигна полите на изящната си червена рокля, за да не се изцапат в калта, и влезе.

Беше забравила как вонеше това място. Бунището на Морах се намираше по посока на вятъра зад колибата, но сладникавият, противен мирис на изпражнения и дъхът на урина витаеха из жилището, просмукваха се през стените. Бунището беше старо колкото колибата, от него винаги се бе носила отвратителна миризма. Малкият огън потрепваше сърдито по мокрите дърва, вътре се стелеше мъгла от черен дим. Няколко кокошки се разбягаха, когато Алис влезе: върху плочата на огнището се виждаха курешките им, зелени и лъскави. Под новите си кожени обувки Алис усети пода, хлъзгав от влага. Самият въздух беше влажен и студен поради многото придошла вода само на метри от прага. По здрач мъглата щеше да се разстеле по речната долина и да се просмуче под вратата и през малкия прозорец. Алис се загърна по-плътно в новата си наметка и седна до огъня, настанявайки се на столчето на Морах, без да пита.

— Донесох ти малко пари — каза тя рязко. — И цял чувал с храна.

Морах кимна.

— Откраднати? — попита тя без интерес.

Алис поклати глава:

— Той ми ги даде — каза тя. — Старият лорд. Даде ми и тези дрехи.

Морах кимна.

— Много са хубави — каза тя. — Достатъчно хубави за самата лейди Катрин. Достатъчно хубави за блудницата на лорд Хю.

— За такава ме смятат — каза Алис. — Но той е стар, Морах, и беше много болен. Не ме докосва. Той е… — тя млъкна рязко, когато мисълта й хрумна за пръв път. — Той е мил с мен, Морах.

Тъмните вежди на Морах се сключиха рязко.

— Значи му е за първи път в живота — каза тя замислено. — Мил? Сигурна ли си? Може би му трябваш за нещо, и просто дебне момента.

Алис се поколеба.

— Възможно е — каза тя. — Никога не съм познавала човек, който да прави планове за толкова далече напред. Помислил е за всичко — от смъртта си до смъртта на сина на младия лорд, който дори не е заченат. Отредил ми е място в кроежите си — да работя за него сега; той има нужда от писар, който е готов да пази тайни, и ще ме изпрати на сигурно място в някой манастир, когато работата ми приключи. — Тя млъкна рязко, срещайки недоверчивия тъмен поглед на Морах. — Това е единственият ми шанс — каза простичко. — Той казва, че ще ме изпрати във Франция, в някой тамошен манастир. Той е единственият ми шанс.

Морах промърмори нещо под нос и се обърна, за да се качи по стълбата до полуетажа за спане.

— Сложи водата — каза тя. — Ще смачкам малко лайка. Трябва ми, за да си проясня мислите.

Алис наведе глава, раздуха огъня и сложи малкото трикрако котле с вода в червената жарава. Когато водата закипя, Алис хвърли вътре шепа цвят от лайка и го остави да се запари. Когато Морах слезе с торбичката си с кости за гадаене, двете с Алис пиха, подавайки си една на друга единствената нащърбена рогова чаша.

Морах пи жадно, а после разтърси кесийката с костите.

— Избирай — каза тя, като поднесе кесията на Алис.

Алис се колебаеше.

— Избирай — повтори Морах.

— Това магьосничество ли е? — попита Алис. Не се страхуваше, сините й очи бяха приковани предизвикателно върху Морах. — Това черни изкуства ли са, Морах?

Морах сви рамене.

— Кой знае? — каза тя безгрижно. — За един са черни изкуства, за друг — занаят на знахарка, а на трети пък му се струва, че някаква глупава старица мърмори безумия. Често показва истината — само това знам.

Алис сви рамене и след нетърпеливия жест на Морах взе една от издяланите плоски кости, после друга, сетне трета, от кесийката.

Морах се взря в избраното.

— Портата — каза тя най-напред. — Това е изборът ти, това е мястото, където се намираш сега. Трите пътя, които се намират пред теб — животът в замъка с неговите радости и опасности, и облаги; животът на монахиня, за чието възвръщане ще трябва да се бориш като светица; или тук — бедност, мръсотия, глад. Но и… — тя се засмя тихо, — невидимост. Най-важното нещо за една жена, особено ако е бедна, особено ако ще остарее някой ден.

Морах започна да изучава втората кост, върху която бе надраскана с ръждивокафяво мастило руна.

— Единение — каза тя, изненадана. — Когато направиш избора си, имаш възможност за единение — да пътуваш, насочвайки сърцето и ума си в една и съща посока. Отдай сърцето си на някаква цел, и й остани вярна. Една цел, една мисъл, една обич. Каквото пожелаеш: магия, твоят Бог, любов.

Лицето на Алис беше бяло, очите й — почти черни от гняв.

— Не го искам — каза тя през зъби. — Не искам любов, не искам страст, не искам желание, не искам него. Искам да се върна, където ми е мястото, в манастира, където в живота ми ще има ред, спокойствие, сигурност и охолство. Това е всичко.

Морах се засмя.

— Не много, тогава — каза тя. — Не е много за една селянка от пустошта край Боус, бегълка, избягала монахиня. Не е кой знае какво желание — спокойствие, сигурност и богатство. Никак не искаш много!

Алис раздразнено тръсна глава.

— Ти не разбираш! — възкликна тя — Наистина не е голямо желание. Това е животът ми, това е, с което съм свикнала. Това е истинското ми място, мястото, което заслужавам. Имам нужда от него сега. Имам нужда от святост — и живот, в който мога да бъда спокойна. Святост и удобство.

Морах поклати глава, усмихвайки се на себе си.

— Това е рядко съчетание — каза тя меко. — Святост и удобство. Мислех си, че в повечето случаи пътищата към светостта са каменисти.

Алис сви рамене раздразнено.

— Откъде би могла знаеш? — запита тя. — Нима някога си следвала друг път, освен този на собствения си избор?

Морах кимна.

— Но следвам един път — напомни тя на Алис. — И с право ме наричат „мъдра жена“ Това ти казва руната на Единението. Избери един път и го следвай неотклонно.

Алис кимна.

— А последната?

Морах я преобърна, погледна двете страни и за миг се взря внимателно в тях.

— Один. Смърт — каза тя небрежно и пъхна костите обратно в торбичката.

— Смърт! — възкликна Алис. — За кого?

— За мен — каза Морах с равен тон. — За стария лорд Хю, за младия лорд Хюго, за теб. Да не би да си мислеше, че ще живееш вечно?

— Не… — Алис се запъна. — Но… скоро ли имаш предвид?

— Винаги е твърде скоро — отвърна Морах с внезапно раздразнение. — Ще имаш своите дни на страст, на избори, които да направиш, преди да стигнеш до нея. Но винаги е прекалено скоро.

Алис нетърпеливо чакаше още нещо, но Морах пиеше жадно чая си и не поглеждаше към нея. Алис извади кесийката с медни монети от джоба си и я сложи в скута на Морах. Морах я блъсна на пода.

— Няма повече — каза тя троснато.

— Тогава говори с мен — каза Алис. За миг бледото й лице потръпна и тя отново приличаше на дете. — Говори с мен, Морах. На онова място съм като затворничка. Всички, освен стария лорд са мои врагове.

Морах кимна.

— Ще избягаш ли? — попита тя без особен интерес. — Ще избягаш ли отново?

— Сега имам коня — каза Алис: гласът й се оживи, когато я осени идеята. — Имам коня, и ако имах пари… — Босият мръсен крак на Морах веднага се протегна и затисна кесията, която беше съборила на пода. — Трябва да има някои орден от монахини, в който биха ме приели — каза Алис. — Трябва да си чула за някое място, Морах!

Морах поклати глава.

— Не съм чувала за нищо друго, освен за реквизиторите и за глобите, и оплакванията срещу абатствата и манастирите, отнесени чак до краля — каза тя. — Твоето старо абатство е оплячкосано докрай — пейките от църквата, плочите от покрива, дори някои от самите камъни са съборени и откарани, за да зидат от тях стени или да ги поставят като издигнати стъпала за възсядане на коне. Първо от пратениците на лорд Хю от замъка, а сега, по негова заповед — от селяните. Доколкото чувам, същото е на север, и на юг. В Шотландия сигурно са се спасили от преследванията на краля, би могла да опиташ там. Но ще загинеш още преди да стигнеш границата.

Алис кимна. Протегна ръка за чашата, Морах я напълни отново и й я подаде.

— Не си избрала най-подходящия момент — каза тя. — На хората им втръсна от богатството на абатствата, свещениците, монасите и монахините. Омръзна им тяхната алчност. Те искат нови хора да владеят земите им, или изобщо да нямат господари. Избрала си погрешното време да станеш монахиня.

— Избрах погрешното време да се родя — каза Алис горчиво. — Аз съм жена, която не се вписва добре в своето време.

Морах се ухили мрачно.

— Аз също — каза тя. — И още много други. Грешката ми беше, че се сдобих с повече, отколкото можех да опазя. Моят грях беше печалбата. Затова си послужиха с мъжкия закон и мъжката власт срещу мен. Съдът на мъжете, законът на мъжете; скрих се в старата сила, в старите умения, в женската сила.

Тя погледна Алис без съчувствие.

— Твоята грешка е, че все не можеше да си кротуваш — каза тя. — Можеше да живееш тук с мен, без да се страхуваш от нищо, освен от ловеца на вещици, но ти пожела Том и фермата му, и нивите му. После, когато видя нещо по-добро, побягна към него. Мислеха, че Том ще умре от мъка по теб, той ме помоли да ти заповядам да се върнеш у дома. Изсмях му се в лицето. Знаех, че никога няма да дойдеш. Беше видяла нещо по-добро. Искаше го. Знаех, че никога няма да се върнеш по своя собствена свободна воля. Щеше да останеш завинаги, нали?

Алис кимна.

— Обичах майка Хилдебранд, игуменката — каза тя. — Ползвах се с благоволението й. И тя ме обичаше като своя дъщеря. Знам, че беше така. Тя ме научи да чета и да пиша, научи ме на латински. Обучаваше ме особено старателно и имаше големи планове за мен. Работех в помещението за приготвяне на отвари с билките, работех и в лечебницата и учех в библиотеката. Никога не се налагаше да върша тежка и мръсна работа. Бях любимката на всички, миех се всеки ден и спях в много меко легло. — Тя хвърли поглед към Морах. — Тогава имах всичко — каза. — Любовта на майка, най-истинската, най-чистата любов, която съществува, утеха и святост.

— Няма повече да намериш това в Англия — каза Морах — О, кралят няма да живее вечно, а може и да сключи набързо някаква сделка с папата. Неговите наследници може да възстановят Църквата. Но английските монахини никога няма да те приемат обратно.

— Може да не узнаят, че съм избягала… — поде Алис.

Морах поклати категорично глава.

— Ще се досетят — каза тя. — Ти единствена си се измъкнала жива от сградата онази нощ. Останалите са изгорели в съня си.

Алис затвори очи за миг, усети мириса на дим и видя потрепването на пламъците, оранжеви върху бялата стена на килията й. Отново чу онзи висок, единствен писък, когато тя се промъкна през портата, вдигна полите на расото си и побягна, без да я е грижа за другите, без да я е грижа за игуменката, която я беше обичала като дъщеря, и която спеше спокойно, докато димът тъчеше сивата си мрежа около нея и я държеше здраво, докато пламъците поглъщаха пухения й дюшек, ленената й долна риза, а после — умореното й старо тяло.

— Единствената от общо трийсет — каза Морах със скрита гордост. — Единствената — най-страхливата, най-бързоногата, най-бързо превърналата се в изменница.

Алис сведе глава.

— Недей, Морах — каза тя тихо.

Морах премлясна с устни, отпивайки глътка чай от лайка.

— Е, какво ще правиш? — попита тя.

Алис предизвикателно вдигна поглед.

— Няма да бъда победена — каза тя. — Няма да падна до положението на поредната мръсна стара вещица от покрайнините на тресавището. Няма да бъда камериерка или писар. Искам да се храня добре и да спя добре, и да нося дрехи от хубав плат, да яздя, та краката ми да остават сухи, и няма да бъда принудена да водя живот на обикновена жена. Не искам да бъда омъжена за някой глупак, за да пропилявам живота си в работа всеки ден и да рискувам живота си всяка година, раждайки му деца. Ще се върна в някой манастир, където ми е мястото, по един или друг начин. Старият лорд няма да наруши обещанието си към мен — ще ме изпрати във Франция. Ако успея да се спася от задевките на младия лорд Хюго и злобата на жена му, и ако успея да опазя девствеността си на това място, където похотта е обзела мислите на всички — мога да се върна.

Морах кимна.

— Имаш нужда от доста късмет и доста сила, за да постигнеш това — каза тя замислено. — Сещам се само за един начин — тя направи пауза.

Алис се приведе напред.

— Кажи ми — нареди тя.

— Договор — каза Морах простичко. — Договор със самия дявол. Накарай го да те опази от младия лорд, да му внуши да насочи погледа си другаде. Знам достатъчно за черните изкуства, за да ти дам напътствия. Можем да призовем мрачния повелител, той със сигурност ще дойде заради теб — за такава свята малка душа като твоята. Можеш да си осигуриш завинаги желаните удобства. Това е пътят ти към спокойствието, реда и безопасността. Обречеш ли се на дявола, никога вече няма да бъдеш обикновена жена.

За миг Алис се поколеба, сякаш се изкушаваше да се обърне внезапно към ада, но после отпусна лице в ръцете си и изстена измъчено.

— Не искам да го правя — изплака тя, сякаш отново беше малко момиче. — Не искам, Морах! Искам някакъв среден път. Искам малко богатство и малко свобода! Искам да бъда отново в манастира с майка Хилдебранд. Страхувам се от дявола! Страхувам се от ловеца на вещици! Страхувам се от младия лорд и студената му като лед съпруга! Искам да бъда някъде на безопасно място! Твърде млада съм за тези мрачни избори! Не съм достатъчно възрастна, за да се опазя сама! Искам майка Хилдебранд! Искам майка си!

Тя избухна в буен плач, със заровено в ръцете й лице, накланяйки се леко към Морах, сякаш безмълвно молеше за прегръдка. Морах сключи ръце и опря брадичка върху тях, втренчена в огъня, докато чакаше Алис да се успокои. Ни най-малко не се беше трогнала от скръбта.

— Не съществува безопасност нито за теб, нито за мен — каза тя спокойно, когато Алис се поуспокои. — Ние сме жени, които не приемат реда, налаган от мъжете. Няма безопасност за такива като нас. Нито сега, нито когато и да било.

Риданията на Алис отслабнаха, сблъскали се с непоклатимото като скала, мрачно безразличие на Морах. Тя млъкна и започна да търка лице с ръкава на фината си вълнена рокля. Едно парче дърво в огнището се прекърши и се разгоря с жълт пламък.

— Тогава ще се върна в замъка и ще рискувам — каза Алис, примирена.

Морах кимна.

— Навремето Светата Дева ме избра — каза Алис с много нисък глас — сякаш споделяше свещена тайна. Изпрати ми знак. Макар да прегреших дълбоко, надявам се и вярвам, че тя ще ме упъти как да се върна при нея. Ще приеме покаянието ми и ще ми даде опрощение. Не може да ме е избрала, за да ме види как пропадам.

Морах повдигна вежда, заинтригувана.

— Зависи каква богиня е — каза тя разсъдливо. — Има някои, които биха те избрали единствено за да видят провала ти. Именно това им доставя радост.

— О! — Алис сви нетърпеливо рамене. — Ти си езичница и еретичка, Морах! Губя си времето, като говоря с теб.

Морах се ухили, без да се разкайва.

— Тогава не говори с мен — каза тя спокойно. — Твоята Повелителка те е избрала. Значи тя ще те опази, за да играеш нейната игра, каквато и да е тя. Уповавай се на нея, мое благочестиво агънце! Какво търсиш тук тогава, защо искаш да ти гадая по руните и се молиш за бъдещето?

Алис приведе рамене и сключи ръце.

— Младият лорд представлява опасност за мен — каза тя. — Той може да ме отнеме от нашата Повелителка. И тогава ще бъда изгубена.

— Нима Тя не би го ослепила, за да те спаси? — запита Морах саркастично. — Няма да протегне святата си десница, за да му попречи да те опипва?

Алис я погледна навъсено.

— Трябва да намеря начин да се защитя. Той иска да ме има за свое забавление — каза тя. — Заповяда ми да отида в стаята му довечера. Ако ме насили, никога няма да мога да се върна при монахините. Той ще ме използва и ще ме захвърли, а жена му ще ме изпъди. Ще имам истински късмет, ако изобщо успея да се измъкна от помещението на стражите, след като разберат, че младият лорд е приключил с мен.

Морах се изсмя.

— Тогава по-добре си дръж краката кръстосани и не забравяй латинския — каза тя — Моли се на твоята Повелителка, и вярвай на стария лорд. — Тя помълча — Ако си готова да паднеш дотам, че да ги вземеш, моя светице, знам някои билки, които ще те направят по-малко привлекателна за него.

Алис вдигна поглед.

— Не мога да убивам страстта му — предупреди тя. — Старият лорд забрани това и ще ме държи под око. Не мога да давам на Хюго нищо, което да намали похотта му.

Морах се надигна от пода и отиде до китките с билки, които се полюшваха, провиснали от гредите на тавана.

— Ти си тази, която ще пие това — каза. — Приготвяй отвара от него, всяка сутрин, и я пий, докато изстива. Тя убива желанието на мъжа към жената, която я пие.

Алис кимна.

— А какво се използва, за да се притъпи желанието на някоя жена? — попита тя небрежно.

Морах се обърна, тъмното й лице под буйната сива коса светна дяволито.

— Женското желание? — каза тя. — Но, моя малка монахиньо, моя скъпоценна девице коя е тази страстна жена? Говорехме за младия лорд и как той се стреми да отнеме святата ти девственост!

— Стига — каза нацупено Алис. — Питах за една от жените в замъка.

Морах се изкиска.

— Ще трябва да се срещна с нея — каза тя лукаво. — Тази жена млада ли е или стара. Познала ли е мъж, или е девица? Копнее за неговата любов, за предаността му — или просто е разгорещена и й се иска тялото му да я притисне, и копнее за неговата влага в себе си и да почувства как ръцете му обхождат тялото й?

Алис се изчерви като роза.

— Не знам — каза тя мрачно. — Ако ме попита отново, ще ти я доведа.

Морах кимна, с развеселено искрящи очи.

— Направи го, хубава Алис — каза. — Непременно ми я доведи.

Алис пъхна китката билки в джоба си.

— Нещо друго? — попита тя. — За да угася пламенността на Хюго? Нещо друго, което трябва да направя?

Морах поклати глава.

— Нямам други билки, но можеш да ми донесеш малко восък за свещи, когато дойдеш другия път, и ще направя изображения на всички тях — предложи тя. — Ние с теб ще превърнем всички тях в кукли, които да изпълняват волята ни.

Очите на Алис се разшириха.

— Това не може да се направи! — възкликна тя.

Морах се усмихна зловещо и кимна.

— Никога не съм го правила преди — каза тя. — Това е дълбока магия, много дълбока. Но старата жена, която беше тук преди мен, ме научи на думите. Тази магия никога не се проваля, само че…

— Само че какво? — попита Алис. Потръпна, сякаш внезапно й стана студено. — Само че какво? — попита тя.

— Понякога те разбират погрешно.

Алис се приближи малко.

— Какво? — попита тя. — Кой разбира погрешно?

Морах се усмихна.

— Вземаш фигурките и ги обвързваш със силна магия. Разбираш ли?

Алис кимна, с бледо лице.

— Нареждаш им да изпълняват волята ти. Заповядваш им да направят каквото желаеш.

Алис кимна отново.

— Понякога те не разбират правилно — каза Морах, с много нисък глас. — Чувала съм за една жена, която наредила на любимия си да се съживи отново. Той бил умрял от чума, и на нея й било непоносимо да го изгуби. Направила восъчната кукла, докато той лежал студен и покрит с петна, в съседната стая, целият в отоци. Когато накарала куклата да върви, той също тръгнал, точно както тя заповядала.

Алис преглътна, за да раздвижи стегнатото си гърло.

— Значи бил по-добре?

Морах се изкикоти — нисък смях, от който я побиха ледени тръпки.

— Не — каза тя. — Бил мъртъв и студен, цял във възпалени рани, с безизразни очи, със сини устни. Но вървял зад нея, както била наредила; вървял зад нея, където и да отидела.

— Призрак? — попита Алис.

Морах сви рамене.

— Кой знае?

Алис поклати глава.

— Това е противно и нечестиво — възкликна тя. — Това са черни изкуства, Морах! Нечестиви като твоя договор с дявола. Казах ти преди, че няма да се докосна до магията. Изкушаваш ме и не ми носиш нищо добро!

— Почакай, докато изпаднеш в нужда — каза Морах с унищожителен тон. — Почакай да изгладнееш. Почакай, докато изпаднеш в отчаяние. А после ми донеси восъка. Когато изпаднеш в отчаяние — а това ще ти се случи, ангелче мое — ще се възползваш с радост от моите сили.

Алис не каза нищо.

— Гладна съм — каза Морах рязко. — Донеси ми храната, и да ядем. Имам достатъчно дърва само за още един час; на сутринта можеш да събереш още.

Алис я погледна с омраза.

— Ръцете ми започват да стават по-меки — каза тя. — А ноктите ми са чисти и отново растат. Можеш сама да си донесеш дърва, Морах. Донесох ти храна и пари, това трябва да е достатъчно.

Морах се засмя — рязък, остър звук.

— Значи малката девица има и нокти, така ли? — рече злорадо тя. — Тогава ще ти кажа — имам си цяла хубава купчина с дърва зад къщата. Сега донеси храната.