Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wisewoman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
egesihora (2015)
Корекция и форматиране
maskara (2016)

Издание:

Автор: Филипа Грегъри

Заглавие: Вещицата

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „Еднорог“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978-954-365-109-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1799

История

  1. — Добавяне

Глава 24

Алис беше сама в спалнята си, когато останалите се качиха в галерията. Чу ги да говорят и да се смеят, чу прозвънването на стъкло по калай. Седеше край малкото си огнище, зад здраво затворената врата, и ги слушаше как играят на карти, докато Илайза пееше. После глъчката затихна, докато жените една по една се извиняваха и се прибираха в стаята си. Алис се ослуша за гласа на Хюго и го чу да подвиква: „Лека нощ“ на една от тях. Седна край огнището си и зачака.

Той не дойде при нея.

В ранните часове на сутринта, когато мракът бе още непроницаем, а луната залязваше на запад, Алис се загърна в един шал и тихо пристъпи към вратата. Отвори я и надникна навън. Огънят в дългата галерия беше загаснал, пепелта — студена. Вратата на Катрин беше затворена. Не се чуваше нито звук.

Алис спря за миг край огнището и си спомни онзи път, когато беше седяла там, потънала в копнеж по Хюго, а той беше дошъл от стаята на Катрин, беше обвил ръка около нея и й беше казал, че я обича. Алис сви рамене. Това беше много отдавна. Преди смъртта на Морах, преди силната й магия да беше поискала своето, преди тя да бе почнала да развратничи и да се отдава на поквара заедно с него — преди да го накара да извърши онова, към което го подтикнаха думите й.

Промъкна се до вратата на Катрин и внимателно завъртя дръжката. Открехвайки я леко, чу дълбоко ритмично дишане. Вмъкна се през вратата като призрак и надзърна.

В стаята беше тъмно. Всички свещи бяха угасени, а огънят беше изгаснал зад решетката на тъмнеещото огнище. Малкият прозорец гледаше към вътрешния двор и градината на замъка, нямаше никаква лунна светлина. Алис премигна, опитвайки се да се ориентира в сенките.

В голямото легло с балдахин лежеше Катрин, просната по гръб, изпъкналият й корем под завивките се издигаше като планина. Едната й ръка беше небрежно преметната над главата. Алис виждаше гъстото снопче тъмни косми под мишницата й. Другата ръка бе обгърнала мъжа, който лежеше до нея. Алис пристъпи малко по-близо, за да види. Беше Хюго. Той спеше дълбоко, легнал на една страна, заровил глава в шията на Катрин, с ръка, преметната собственически върху тялото й. Лежаха като брачна двойка. Лежаха като любовници. Алис ги наблюдаваше, без да помръдне, докато те дишаха равномерно и спокойно. Наблюдаваше ги, сякаш й се искаше да изсмуче дъха от телата им и да ги унищожи със силата на ревността и разочарованието си. Хюго се размърда насън и изрече нещо.

Не беше името на Алис.

Катрин се усмихна — дори в тъмнината Алис можа да види спокойната радост в сънливата й усмивка — и го притегли по-близо. После те отново се отпуснаха неподвижно.

Алис затвори тихо вратата и се промъкна обратно, през празната, студена галерия до собствената си стая, затвори вратата зад себе си, придърпа стола си до огъня, уви се в шала и зачака да настъпи денят.

В полумрака на зазоряването, преди слънцето да се издигне, докато небето вече се оцветяваше в бледожълто от обещанието за настъпващата слънчева светлина, Алис се приближи и отвори раклата с магическите си принадлежности. В ъгъла беше скътана старата кесийка с кости на Морах — руните.

Алис хвърли поглед зад гърба си. Вратата на спалнята й беше затворена, никой в замъка още не се бе размърдал. Тя погледна навън през тесния прозорец. В бледата светлина видя ивици мъгла, която кръжеше и се издигаше над сребристата повърхност на реката. Докато гледаше, ивиците се издигнаха и започнаха да се диплят. Една от тях приличаше на жена, стара жена със сива коса и увит около нея шал.

— Не — прошепна Алис, когато я разпозна. — Не те викам. Ще използвам твоите руни, защото имам нужда да узная бъдещето си. Но не те призовавам. Стой си във водата. Стой далече от мен. Двете с теб ще разберем, когато дойде твоето време.

Продължи да наблюдава мъглата, докато тя се стелеше и отдръпваше, а после се слегна и утаи, сетне се извърна от прозореца и седна на рогозката пред огъня.

Разтръска торбичката, както комарджия разтръсква зарове, а после хвърли всички плочки пред себе си. Без да гледа знаците по тях, избра три, като внимателно обмисляше всеки избор: ръката й кръжеше над една, а после се местеше над друга.

— Моето бъдеще — каза тя. — Хюго ме използва като своя блудница, а сега се превръщам в жена без значение тук. Трябва да има нещо повече за мен. Покажете ми моето бъдеще.

Тя простря пред себе си трите избрани руни, една до друга, и прибра другите отново в кесията им.

— Сега — каза тя.

Първата, която бе изтеглила, беше с лицевата страна надолу. Задната страна беше празна и тя преобърна руната. Предната страна също бе празна.

— Один — каза тя, изненадана. — Нищо. Смърт.

И втората беше празна. Тя я преобърна, а после я обърна пак.

— Не е възможно, няма две празни руни — прошепна Алис полугласно. — Има само една празна руна. Всички останали са белязани.

Преобърна третата. Тя беше гладка и празна от двете страни, едната страна бе също толкова празна, както другата. Алис седеше съвсем неподвижна с трите безлики руни в ръка.

После вдигна глава и погледна към тесния отвор на прозореца. Мъглата, която се стелеше над реката, потрепна, след това потрепери отново и оформи силуета на полегнала жена.

— Знаела си — изрече Алис с нисък шепот към мъглата. — Каза ми, но аз не чувах. „Смърт“, каза ти. Смърт в руните. И аз те попитах: „Колко време?“, а ти не пожела да ми кажеш. Сега и твоите руни мълчат пред мен.

Тя наклони кесията и я изтърси. Останалите кости се изсипаха на пода. Всяка беше гладка, без следи от каквито и да било белези, като стар, излъскан череп.

Алис потръпна, сякаш почувства как студената речна вода напира около нея, сякаш дълбоката зелена влага се надигаше към брадичката й, плискаше се около устата й. Събра руните с един припрян жест, пъхна ги в торбичката, и я захвърли в ъгъла на раклата. После, загърната плътно в шала си, пропълзя в леглото. Трепереше толкова силно, че не успя да заспи.

* * *

Хюго излезе на езда още на развиделяване, Катрин спа до късно. Жените в галерията изгледаха косо Алис, когато тя излезе от стаята си, със спокойно лице, наметнала червената си пелерина.

— Отивам в тресавищата — каза тя на Илайза. — Имам нужда от още билки за Катрин. Тя още ли спи?

— Да — каза Илайза. — Кога ще се върнеш?

Алис я погледна студено.

— Ще си бъда у дома навреме за вечеря — каза тя. — Ще си взема храна за обяд и ще хапна някъде навън.

— Ще дойда с теб до конюшните — каза Илайза.

Двете с Алис слязоха по стълбите, прекосиха залата, и излязоха през голямата врата към градините. Илайза подтичваше, за да не изостава от Алис, докато минаваха през портата, през моста и по моравата към конюшните.

— Кобилата е хубава — каза Илайза завистливо, когато конярят изведе новата кобила на Алис.

— Да — каза Алис с мрачно задоволство. — Хубава е. Беше скъпа — тя щракна с пръсти към конярчето. — Донеси ми малко храна от кухнята. Ще обядвам навън. — Момчето се поклони ниско и хукна.

— Хюго спа при Катрин цяла нощ — каза Илайза с поверителен шепот, като гледаше как момчето тича към вратата на готварницата.

— Знам — каза Алис студено.

— Отвърна ли се вече от теб? — попита Илайза.

Алис поклати глава.

— Аз нося неговия син — каза тя студено. — Мястото ми е сигурно.

Илайза я погледна с нещо близко до съжаление. Алис долови погледа й и почувства как поруменява.

— Какво има? — запита тя. — Какво зяпаш?

— Щеше да бъдеш в по-голяма безопасност, ако се беше омъжила за онзи войник, който лейди Катрин ти избра — каза Илайза остро — Ако искаш да знаеш какво можеш да очакваш от един мъж, той щеше да е подходящият за теб. Хюго е изменчив като времето. Сега той се върна отново при Катрин, после ще бъде с друга жена. Никога не можеш да кажеш, че положението ти е сигурно, ако се уповаваш на Хюго.

Конярят се връщаше тичешком с малка кожена торба в ръка. Върза я на седлото и изведе кобилата напред.

— Той ми купи това, нали? — каза Алис на Илайза, като сочеше кобилата. — Имам и цяла ракла, пълна с рокли. И нося в корема си неговия син. Положението ми тук е достатъчно сигурно, нали?

Илайза сви рамене, като държеше торбата за билките на Алис, докато конярят й помагаше да се качи.

— Той е изменчив — каза тя отново. — Жена, която живее като блудница, трябва да отделя много пари настрана. Това е рискована работа. Ти се издигна много високо, Алис, но ми се струва, че вече слизаш по обратния път.

— За теб съм „мистрес“ Алис! — заяви гневно Алис. Изтръска полите на червената си рокля, приглади скъпата бродирана горна пола, и взе в ръка поводите. Сведе поглед към Илайза, сякаш тя беше просякиня пред портите, а Алис — изтънчена дама. — За теб съм „мистрес“ Алис — повтори тя.

Илайза сви рамене.

— Мисля, че вече не е така — каза тя. — Смятам, че вече падаш, Алис. Смятам, че това е началото на твоето падение.

Алис обърна спокойно кобилата и я пришпори към портите на замъка. Когато мина в тръс покрай войниците, те вдигнаха пиките си за поздрав, но Алис не погледна нито наляво, нито надясно. Пришпори кобилата надолу по малкия хълм на Касълтън, после премина край подножието на зъберите в основите на замъка, за да прекоси моста над реката и продължи нагоре към пустите мочурливи земи. Дръпна поводите на кобилата и спря, когато вече бяха в далечния край на речния бряг, а животното пъхтеше, останало без дъх. После тя погледна назад към замъка, сив и внушителен на светлината на лятното слънце. Алис се взря в него, сякаш искаше да го погълне, да го глътне наведнъж, за да утоли глада си, целия замък с лордове, дами, слуги, всичко.

После обърна кобилата и се отправи към тресавищата.

* * *

Не бе имала намерение да ходи до колибата на Морах: беше се запътила на запад от замъка, отправяйки се към тресавищата без никаква определена цел. Торбата за билки беше просто претекст, но когато живите плетове край пътя оредяха и местността стана по-дива, Алис видя туфа горски съсънки отстрани край пътя и спря коня. Плъзна се от седлото и ги откъсна, уви ги в листа от лапад, а после, като водеше коня за юздите, тръгна надолу през полето към реката, търсейки из гъстата ливадна трева под краката си някакви други билки или цветя, които можеше да използва.

Нивото на речните води бе спаднало, както ставаше винаги през лятото, и сега реката се виеше мудно по големите плоски камъни, застиваше неподвижно в дълбоки, кафяви, дъхащи на торф вирове, изчезваше надолу в пукнатините на речното корито, а после, на няколко ярда по-нататък, набъбваше в малък, пресъхващ поток. Над един вир се стрелна птица, надавайки неспирно ясен, сладък зов. По-надолу по течението на реката водата сигурно се беше отдръпнала от гроба на Морах тялото й сигурно се разлагаше и гъмжеше от мухи. Алис сви рамене и отклони мислите си от нея.

Алис тръгна по протежение на речния бряг, като водеше коня си, оглеждайки бреговете за билки, търсейки невинните личица на дребните полски цветя. Уханието на дива мащерка беше гладко и опияняващо, камбанките се поклащаха в равномерния, неспирен бриз над тресавищата. Малките тъмнолики планински теменуги се полюшваха, когато червените поли на дългата рокля на Алис ги докосваха. Далече нагоре, облаци от белите и бледоморави цветове на пореча се полюшваха на дългите си стъбла. Алис вървеше, сякаш можеше да избяга от самотата, да избяга от копнежа, да избяга от любовта на живота си, която беше придобила горчив вкус в мига, когато тя реши да я изопачи така, че да служи на целта й.

Малката кобила пристъпваше бавно зад нея, а Алис вървеше, обзета от желание да бъде далече от замъка, далече от Хюго, далече от собствената си непресъхваща амбиция. Алис вървеше, търсейки бдително целебни билки, а мислите й бяха объркани, не можеше да реши каква да е следващата й стъпка. Бог я бе изоставил, любовта я бе изоставила, магията я беше вкарала в капан. Алис стъпваше уверено по познатите пътеки, но беше объркана и изгубена. Единственото, което все още бе в състояние да изпитва, беше жаждата за оцеляване — по-силна и по-жива от всякога; а зад тази жажда — старата скръб по майка й — майка Хилдебранд — която не я напускаше, остра и жива, дори когато руните мълчаха, а Алис беше лишена от Зрението, като всяка друга, обикновена жена. В ясния, слънчев ден, докато чучулигите се издигаха към небето, калугериците подвикваха и дъждосвирците крякаха, Алис вървеше сама, в своя собствен свят, изпълнен с мрак, студ и нищета.

Спря рязко. Беше стигнала почти до дълбокия вир преди старата колиба на Морах. Засенчи очи от яркото сутрешно слънце и погледна нагоре по хълма към колибата. Тя си беше същата, както винаги. Покривът от каменни плочи сякаш всеки момент щеше да се свлече на една страна, единственото миниатюрно прозорче беше тъмно и пусто. Не се виждаше да излиза дим — нито от прозореца, нито от вратата. Алис тръгна към колибата и върза коня си за глогината до градинската стена, отрупана с болнави белезникави цветчета. Тя повдигна полата си и се покатери през малката преграда за овцете. Зеленчуците на Морах започваха да никнат в лехата, задушени от плевели. Алис се взря в тях за миг, спомняйки си, че тя ги беше посадила, преди толкова много месеци, през есента. Струваше й се странно, че Морах е мъртва, отдавна мъртва, а въпреки това репите й растяха в лехата. Предната врата не беше залостена, малката кука никога не я беше държала здраво, тя се блъскаше в рамката, люшкана от лекия вятър. Алис предположи, че най-дръзките деца от Боус може да са отворили вратата, за да погледнат вътре, а после са побягнали, изтръпнали от ужас. Никое от тях не би посмяло да влезе.

— Аз ще посмея — каза Алис високо. Но остана отвън.

Вратата изскърца и се тръшна. Вътре в колибата нещо прошумоля. Алис си каза, че в колибата сигурно има плъхове, охранили се със запасите от семе за посев на Морах, направили си убежище в парцалите на леглото й. Алис зачака на прага, почти сякаш очакваше да чуе как сприхавият глас на Морах й вика да престане да се мотае и да влиза.

Шумоленето в колибата бе спряло. Въпреки това Алис се колебаеше, бавеше се да отвори вратата, да пристъпи през прага. После, докато се колебаеше, тя ясно чу шум от нечие движение. Някой се движеше вътре в колибата. Не плъх, това не беше шумолене на дребно животно. Алис чу стъпки: някой пристъпваше тежко и бавно по пода.

Алис отстъпи неволно назад, ръката й посегна зад гърба й за поводите на кобилата. Стъпките в колибата спряха за миг. Алис отвори уста да извика, но не успя да издаде звук. Кобилата сведе глава, свила назад уши, сякаш подушила страха на Алис и странния, зловещ мирис на смърт от колибата.

Чу се друг шум, като от влачене, сякаш някой придърпваше столче до огнището. В ума на Алис се появи ясно образът на Морах, с капеща от нея речна вода, посиняла от студ, с кожа, подпухнала и подгизнала от месеците, прекарани под водата, измъкнала се от пещерата си, когато нивото на реката бе спаднало, тя бе тръгнала нагоре, срещу течението, към колибата си, и сега претегляше столчето до студеното си огнище, за да протегне белите си, подпухнали от водата ръце към пустото огнище. Влажен мирис на смърт сякаш започна да излиза на вълни от колибата. Алис си представи как полуизгнилото тяло на Морах се разлага, докато тя върви, как плътта се свлича от костите, докато тя чака Алис да дойде при нея. Докато чакаше в тъмнината на колибата Алис да отвори вратата.

Алис изстена леко от ужас. Морах беше вътре и я чакаше, беше дошъл мигът на разплата. Алис знаеше, че ако се обърне и побегне, щеше да чуе бързото жвакане на разлагащи се крака, тичащи зад нея, а после — да почувства леденостуденото докосване на пръсти по рамото си.

С вик на ужас Алис пристъпи напред, блъсна рязко вратата и я разтвори широко. В един миг най-ужасните й кошмари се превърнаха в действителност.

Не си беше въобразила, че чува шум.

Не си беше въобразила, че чува стъпки.

В обвитата в сенки колиба се виждаше фигурата на жена, седнала пред огнището, загърната в наметалото си. Когато вратата се отвори с трясък, жената бавно се изправи и се обърна.

Алис изпищя — задъхан, задавен писък. В тъмнината на колибата не можеше да види лице. Можеше да види единствено как жената с покрита с качулка глава се изправя на крака и идва по-близо и по-близо, идва към нея и пристъпва през прага, така че слънцето напълно огрява лицето й. Алис притвори очи, очаквайки да зърне призрачно синя подпухнала плът, очаквайки вонята на удавен труп.

Не беше Морах. Жената беше по-висока от Морах. Лицето, което обърна към Алис, беше бяло, състарено и набраздено от страдания. Полускрита от качулката на наметалото, се виждаше гъста като грива бяла коса. Очите й бяха сиви. Ръцете й, протегнати към Алис, бяха слаби и осеяни със старчески петна. Трепереха, сякаш страдаше от паралич.

— Моля ви — беше всичко, което изрече. — Моля…

— Коя си ти? — попита Алис като обезумяла, с глас, изтънял от ужас. — Помислих те за Морах! Коя си ти? Какво правиш тук?

Жената цяла трепереше.

— Съжалявам — каза тя смирено. Гласът й бе накъсан от старост или от мъка, но говорът й беше бавен и сладък. — Простете ми. Мислех си, че това място е изоставено. Търсех…

Алис пристъпи по-близо, гневът се вливаше в нея като горещо вино, съживяваше я.

— Нямате право да бъдете тук! — изкрещя тя. — Колибата не е изоставена. Не е подслон за просяци и бедняци. Ще трябва да си вървите.

Жената умолително вдигна лице.

— Моля ви, милейди — поде тя, а после ярка, радостна светлина внезапно обля лицето й и тя извика: — Сестра Ан! Скъпа моя! Моята малка сестра Ан! О, скъпа моя! Ти си невредима!

— Майко! — възкликна Алис, разпознала я с внезапна, ослепителна яснота, а после падна напред, ръцете на майка Хилдебранд я обгърнаха отново и я притиснаха, сякаш никога не се бяха разделяли.

Двете жени се вкопчиха една в друга.

— Майко, майко моя — беше единственото, което каза Алис. Игуменката почувства как тялото на Алис се тресе от ридания — Майко моя.

Хилдебранд внимателно я пусна.

— Трябва да седна — каза тя с извинителен тон. — Много съм слаба.

Тя се отпусна на едно столче. Алис се смъкна на колене до игуменката.

— Как дойдохте тук? — попита тя.

Жената се усмихна.

— Мисля, че Светата Дева трябва да ме е довела при теб — каза тя. — Боледувах през всичкото това дълго време, укриха ме верни и предани люде в една ферма близо до Стартфорт. Те ми казаха за този коптор. Някога тук живеела старица, но изчезнала. Мислеха, че ако заживея тук и продавам церове на онези, които ме помолят за това, имам най-добър шанс да съм в безопасност. Надявахме се, че не след дълго никой вече няма да прави разлика между едната старица и другата.

— Тя беше вещица — каза Алис с отвращение. — Беше мръсна стара вещица. Всеки би могъл да ви различи.

Майка Хилдебранд се усмихна.

— Тя е притежавала повече познания, отколкото е било безопасно за нея — каза тя. — Такава съм и аз. Тя е била жена, по-мъдра, отколкото подобава на положението й, такава съм и аз. Тя сигурно е била жена, която по случайност или по избор е живяла извън закона, такава съм и аз. Ще живея тук, скрита, в мир с душата си, докато времената се променят и мога отново да почитам Бог в избраната от Него Църква.

Тя се усмихна на Алис, сякаш това беше живот, който всеки би избрал, на който една мъдра жена би завидяла.

— А ти? — попита тя тихо. — Скърбях за теб и се молех за безсмъртната ти душа през всяка нощ от живота си, откакто те видях за последен път. А сега отново си при мен! Със сигурност Бог е добър. А ти, сестро Ан? Как се спаси от пожара?

— Събудих се, когато започна пожарът — излъга бързо Алис. — Хукнах към параклиса да ударя камбаната, когато ме хванаха. Отведоха ме в гората да ме изнасилят, но успях да избягам. Отидох далече, чак до Нюкасъл, търсейки друг манастир, за да мога да опазя обетите си; но никъде не беше безопасно. Когато се върнах да потърся вас или някоя от сестрите, лорд Хю в замъка научи за мен и ме нае като свой писар.

Лицето на майка Хилдебранд беше строго.

— Той нареди ли ти да положиш клетва, за да се отречеш от своята Църква и от вярата си? — попита тя. Ръцете й все така трепереха паралитично, тя си оставаше същата крехка старица. Но гласът й беше силен и уверен.

— О, не! — възкликна Алис. — Не! Лорд Хю вярва в старите ритуали. Той ме предпази от това.

— А ти спазваше ли обетите си? — попита старицата. Тя хвърли поглед към скъпата рокля на Алис, червената рокля на блудницата Мег, която беше умряла от шарка.

— О, да — каза Алис бързо. Вдигна бледото си, сърцевидно лице към майка Хилдебранд. — Спазвам часовете за молитва безмълвно, в собствения си ум. Не мога да се моля гласно, разбира се, нито мога да избирам какво да обличам. Но постя, когато е редно, и не притежавам никаква собственост. Не съм докосвана от мъж. Готова съм да ви покажа покорството си. Не съм нарушила нито един от най-важните си обети.

Майка Хилдебранд погали бузата на Алис.

— Добре си се справила — каза тя меко. — Ние с теб понесохме тежко и изнурително изпитание, дъще моя. Често си мислех, че е по-лесно за другите, онези, които загинаха в онази нощ и са в рая днес, отколкото за мен — да се опитвам да се придържам към обетите си и да се боря със свят, който става по-порочен с всеки изминал ден. А за теб трябва да е било също толкова трудно — каза нежно майка Хилдебранд — Слава на Бога, че сега сме заедно. Не трябва да се делим никога повече.

Алис скри лице в скута на майка Хилдебранд. Старата жена отпусна ръка върху светлокосата й глава.

— Такава прекрасна коса — каза тя нежно. — Бях забравила, сестро Ан, че си толкова руса.

Алис й се усмихна.

— Не съм виждала косата ти от момичешките ти години — спомни си майка Хилдебранд. — Когато най-напред дойде при мен, от греховния свят, със светлата си къдрава коса и бледото си, красиво лице. — Тя направи пауза. — Трябва да се пазиш от греха на суетата — каза тя тихо. — Сега, когато отново си захвърлена в света като обикновена жена. Сега, когато си облечена в червена рокля, сестро Ан, и носиш косата си разпусната.

— Карат ме да се обличам така — каза Алис бързо. — Нямам други дрехи. И сметнах за редно да не излагам на опасност лорд Хю, който ме закриля, като настоявам за тъмна рокля.

Майка Хилдебранд поклати глава, неубедена.

— Много добре — каза тя. — Налагало се е да правиш компромиси. Но сега можем отново да си създадем собствен живот. Ще започнем тук, в тази малка колиба. Ще създадем нов манастир тук. Само ние двете засега, а по-късно може да има и още жени. Ти и аз ще спазваме обетите си и ще водим живота, който ни е предписан. Ще бъдем малка светлинка в мрака на тресавището. Ще бъдем малка светлинка за света.

— Тук? — каза Алис, изумена. — Тук?

Майка Хилдебранд се засмя с някогашния си смях, изпълнен с увереност.

— Защо не? — каза тя. — Нима си мислеше, че службата на Светата Дева означава само пищни одежди, сребро и свещи, сестро Ан? Достатъчно разумна си, за да знаеш, че не е така! Нашата Повелителка е била скромна жена, вероятно е живяла в дом, не по-добър от този! Синът й е бил дърводелец. Защо би трябвало да искаме повече от онова, което е имала Тя?

Алис почувства как зяпва. Опита се да си събере мислите.

— Но, майко Хилдебранд — каза тя, — не можем да живеем тук. През лятото е поносимо, но зиме е ужасно трудно. Нямаме пари, нямаме храна. А хората ще говорят за нас, и после ще дойдат войниците…

Майка Хилдебранд се усмихваше.

— Бог ще се погрижи, сестро Ан — каза тя нежно. — Неспирно се молих за теб, неспирно се молих да заживея отново под правилата на нашия Орден, и сега, виждаш ли, моите молитви получиха отговор.

Алис поклати глава.

Не са получили отговор — каза тя отчаяно. — Това не е отговорът на молитвите ви. Зная какво е тук! Мръсно и студено е. В градината не расте нищо, годно за ядене, зиме снегът се натрупва на преспи чак до вратата. Бог не иска да бъдем тук!

Майка Хилдебранд се засмя — старият й, уверен смях.

— Изглежда, че си дълбоко посветена в мислите Му, та говориш с такава увереност! — каза тя тихо. — Не се плаши толкова, сестро Ан. Нека вземем онова, което Той ни дава. Той ни събра отново, дари ни с този покрив над главите ни. Не ще и дума, Той е добър!

— Не! Не е възможно… — упорстваше Алис. — Трябва да се махнем. Трябва да отидем във Франция или Испания. В Англия вече няма място за нас. Предизвикваме съдбата, ако останем тук и се опитаме да изповядваме вярата си.

Старата игуменка се усмихна и поклати глава.

— Заклех се да изповядвам вярата си тук — каза тя тихо. — Беше ми наредено да оглавя орден тук, в Англия. Никой не е казвал, че ако стане трудно, трябва да избягам.

— Ние няма да бягаме! — настоя Алис. — Ще намерим друг манастир, ще ни приемат. Ще спазваме обетите си, ще водим живота, който е редно да водим.

Игуменката се усмихна на Алис и отново поклати глава.

— Не — каза тя меко. — Бог ме дари с трийсет години на богатство и удобство, през които Му служех сред изобилие. Сега Той ме призова към лишения. Как да Му откажа?

— Майко Хилдебранд, не можете да живеете тук! — Алис повиши раздразнено глас. — Вие не знаете нищо за живота тук. Не разбирате. Ще умрете тук през зимата. Това е лудост!

Грубите думи на Алис бяха последвани от кратко, стъписано мълчание. После майка Хилдебранд проговори кротко, но категорично.

— Вярвам, че това е Божията воля — каза тя. — А моите обети за послушание ме задължават да изпълнявам волята Му. — Тя замълча за миг. — Както и теб — каза.

— Но не е възможно… — промърмори Алис непокорно.

— Както и теб — повтори майка Хилдебранд по-бавно, с предупредителен тон.

Алис въздъхна и не каза нищо.

Между двете жени се възцари мълчание. Алис, хвърляйки поглед нагоре от мястото си в краката на майка Хилдебранд, където бе коленичила, видя, че очите на игуменката бяха пълни със сълзи.

— Аз… — поде тя.

— Кога можеш да се присъединиш към мен тук? — запита настойчиво майка Хилдебранд. — Трябва да започнем новия си живот веднага. Трябват много неща, които ти можеш да осигуриш.

Разкаянието на Алис трая само един кратък миг.

— Не зная кога мога да дойда — каза тя объркано. — Животът ми в замъка е толкова несигурен… — тя млъкна, без да довърши, мислейки си за Хюго и Катрин, и за собственото си бебе, което растеше в утробата й. — Бих могла да дойда навярно следващата седмица — каза тя. — Бих могла да дойда за няколко дни другата седмица.

Майка Хилдебранд поклати глава.

— Това не е достатъчно, сестро Ан — каза тя тихо. — Живяла си далеч от нашия свят Орден в продължение на много месеци, но преди това живя с нас много години. Не може да си забравила нашата дисциплина толкова скоро. Можеш да си отидеш сега, но трябва да се върнеш утре, облечена в проста черна рокля, и да носиш това, което лорд Хю е готов да дари доброволно. Що се отнася до останалото, ще отглеждаме сами храната си и сами ще си тъчем плат. Сами ще си направим свещи от тръстика и овча лой, и ще препишем сами книгите си по памет. Ще месим хляб и ще го продаваме на пазара, ще ловим риба и ще продаваме улова си. Ще правим прости лекарства и ще ги продаваме или раздаваме на хора, които са в нужда.

Алис държеше очите си сведени, за да не може майка Хилдебранд да види паниката й и убедения й, категоричен отказ.

— Бъдещето за нашата Църква изглежда много мрачно — каза майка Хилдебранд. — Но така е било и за самия свети Павел, или за свети Кътбърт, когато по-рано английската църква е била почти унищожена от езичниците. Тогава, както и сега, Господ призовал Своя народ да Му служи в тъмнина, в тайна и в нищета. Тогава, както и сега, тяхната вяра възтържествувала. Бог ни е призовал за особена мисия, сестро Ан, само Той знае колко велико ще бъде нашето дело.

Алис мълчеше. Майка Хилдебранд вече не приличаше на изнурена старица. Лицето й беше осияно от радост, гласът й — укрепнал от увереност. Тя млъкна и се усмихна на Алис с познатата, любяща усмивка.

— Върви си сега — каза кротко игуменката. — Сигурно наближава шестият молитвен час. Моли се, докато се връщаш в замъка, а аз ще се моля тук. Нали не си забравила дневните молитви, сестро Ан?

Алис поклати глава. Не можеше да си спомни и една дума от тях.

— Помня ги всичките — каза тя.

Игуменката се усмихна.

— Казвай ги в определените часове — рече тя. — Бог ще ни прости, че не сме на колене в параклиса Му. Ще разбере. А утре, когато дойдеш, ще ми изповядаш греховете си и ще започнем начисто.

Алис кимна безмълвно.

Игуменката се надигна от столчето. Алис видя, че тя вървеше много вдървено, сякаш гърбът, бедрените кости и краката я боляха.

— Малко съм отпаднала — каза тя, когато долови погледа на Алис. — Но щом започна да работя в градината, отново ще стана здрава и силна.

Алис кимна и излезе през вратата. Игуменката стоеше на прага. Алис отвърза юздата на кобилата, и тогава си спомни за торбата си с храна.

— Ето — каза тя. — Донесох си това за обяд, но ще го оставя на вас.

Мъдрото старо лице на игуменката светна в усмивка.

— Ето, виждаш ли, дете мое — възкликна тя възхитено. — Бог се погрижи за нас, и ще се грижи за нас отново и отново. Не бъди малодушна, сестро Ан! Уповавай се на Него, и Той ще ни доведе до голяма радост.

Алис кимна безмълвно, прескочи преградата за овцете и се настани на седлото.

— Много е хубава тази кобила — отбеляза игуменката. — Твърде добра за една обикновена служителка в замъка, бих казала.

— На лейди Катрин е — каза Алис бързо. — Тя носи дете от младия лорд и не може да язди. Искат да яздя нейната кобила, за да я раздвижвам.

Игуменката кимна бавно, местейки поглед от кобилата към Алис. За един миг Алис беше завладяна от смразяваща увереност, че старата жена разбира всичко, може да види всичко. Лъжите, магьосничеството, вървящите восъчни кукли, убийството на Морах, и леглото с трите извиващи се, ненаситни тела. Смехът на Хюго, когато я нарече своя покварена блудница, отекна в слънчевия следобеден въздух около тях.

Майка Хилдебранд се вгледа в лицето на Алис, без да се усмихва.

— Ела утре — каза кротко тя. — Мисля, че си била съвсем близо до много тежък грях, дъще моя. Ела утре, тогава можеш да ми се изповядаш, и с Божието напътствие аз ще опростя греховете ти.

— Не съм се доближила до греха — каза Алис задъхано. Успя да се усмихне ясно и искрено. — Дори за миг не съм се доближила до греха, хвала на Бога! — каза тя без колебание.

Майка Хилдебранд не се усмихна в отговор. Отмести поглед от скъпия, красив кон към богатата, добре изработена сбруя, а оттам — към Алис в червената рокля със сребристия бродиран корсаж и вишневочервената наметка, и предишната радост напусна старото й лице. Изглеждаше така, сякаш я бяха ранили право в сърцето.

— Утре по пладне — каза тя твърдо, обърна се и влезе обратно в колибата.

Алис проследи как вратата се затваря зад крехката фигура, и остана да стои още миг. Не се чу изщракване на огниво, от зарешетения прозорец не се понесе дим. В колибата сигурно нямаше сухи подпалки, може би само една-две свещи от напоена с лой сърцевина от тръстика. Може би Морах беше скрила огнивото. Но дори и да имаше — майка Хилдебранд нямаше да знае как да запали огън.

Алис рязко обърна кобилата към замъка.

— Хайде! — каза тя навъсено. Срита силно кобилата, а животното трепна и препусна напред, като едва не я хвърли от седлото. — Хайде! — нареди тя.