Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wisewoman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
egesihora (2015)
Корекция и форматиране
maskara (2016)

Издание:

Автор: Филипа Грегъри

Заглавие: Вещицата

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „Еднорог“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978-954-365-109-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1799

История

  1. — Добавяне

Глава 27

Въпреки внимателните указания на Алис, Хилдебранд изпрати отговор по прислужника от готварницата. Той беше написан на груба хартия — задната страна на сметка от някакъв хан. Писмото не беше запечатано. Алис стисна устни, когато го видя. Всеки можеше да го е прочел, докато бе стигнало до нея, а тя нямаше как да разбере. Типично бе за Хилдебранд изобщо да не се интересува дали са в безопасност, мислеше си тя. Тази жена беше обсебена от идеята за мъченичество, нарочно се излагаше на риск и опасност. Беше живяла толкова дълго далеч от света, че нямаше представа за опасностите, за гибелния риск, който Алис бе принудена да поеме заради нея. Алис даде на момчето обещаните шест пенса и пъхна писмото в ръкава си. Излезе в билковата градина да го прочете.

Топлото вечерно слънце позлатяваше закътаната градина. Обградена от стените на замъка, градината беше на завет и улавяше топлината. Сънени пчели прелитаха тежко от растение на растение. Алис тръгна по тесните пътеки: зелената й рокля леко докосваше билките и събуждаше уханието им. Пред нея, в цветната градина, в сянката на една беседка седяха Рут и Марджъри. Хвърлиха поглед към Алис, но не я заговориха.

Пекарницата от лявата страна на Алис беше тиха и студена. Старата, кръгла тъмнична кула зад нея беше безмълвна. Алис седна на ниската стена край една леха с мента и остави слънцето да огрява непокритата й глава. Пурпурните цветчета изпускаха уханието си в неподвижния въздух. В овощната градина, отвъд цветната, птиците пееха пронизително и сладко. Оттатък овощната градина, във външния двор изцвили кон.

Алис измъкна писмото от ръкава си и го разгъна на коленете си.

„Скъпа дъще во Христе“ — беше започнала Хилдебранд, уличавайки Алис още с първите три думи. Алис се озърна. Наблизо нямаше никой. Откъсна горната част на писмото още преди да погледне останалото, смачка я, разкъсвайки с острите си нокти меката хартия, раздробявайки листчето и после натъпка всяко късче в кесията си.

Не обсъждам с теб причините за забавянето ти. Не може да има причини за бавене, когато Божията воля е изложена ясно пред нас. Кажи на лейди Катрин да не губи кураж и да се уповава на Светата Дева, която вижда нейните страдания. Можеш да я посетиш по-късно и да се погрижиш за нея. Очаквам те тази вечер.

В писания текст имаше празно място, после писмото продължаваше, с по-закръглен почерк и мек тон, сякаш майка говореше на дъщеря си, а не игуменка — на непокорна монахиня:

Моля те, ела веднага, Ан. Боя се не за себе си, макар да съм изтощена и да не мога да запаля огъня или да извадя вода — боя се за теб. Какво правиш в онзи замък, та толкова се бавиш да ми се подчиниш?

Знаех си, че няма да се сети как да запали огъня — каза Алис раздразнено. Приглади писмото в скута си. Докато се припичаше на слънце в градината, Хилдебранд, измъчвана от артритни болки, бореща се с огнивото, твърде крехка и твърде стара, за да замъкне кофа с вода от стръмния речен бряг до колибата, й се струваше много далече.

Алис смачка листа на топка в ръката си и го пъхна в кесията си, за да го изгори по-късно, после протегна крака пред себе си. Зелената рокля падаше на красиви дипли около тялото й. Алис вдигна лице към слънчевата светлина и затвори очи.

— Ще те изгори слънцето, мистрес Алис, кожата ти ще стане кафява като на селянка — каза меко нечий глас.

Алис отвори очи. Пред нея стоеше управителят Дейвид, до него стоеше млада жена на около шестнайсет години. Беше белокожа и златокоса: косата й беше по-руса от тази на Алис, очите — с по-светъл, по-искрящ син цвят. Тялото й беше пълно и закръглено: Алис забеляза колко изопнат и стегнат беше корсажът над твърдите млади гърди, видя и че полата на роклята й беше къса, сякаш тя още растеше.

— Това е Мери — каза Дейвид, като посочи момичето. — Ще ви прислужва, както нареди лорд Хю.

Алис кимна, взирайки се в момичето. То отвърна на погледа й, поглъщайки с очи всеки инч от роклята на Алис, дългата й златистокестенява коса, зелената й шапчица.

— Отдавна ли е на служба? — попита студено Алис.

— Цял живот работи като прислужница — каза бързо Дейвид. — Служила е в къщата на един търговец в Касълтън. Привлече погледа ми, защото е умна и чевръста. Помислих си, че ще ви допадне. Не исках да ви прислужва някоя от онези повлекани от кухнята. Бавни са като волове, и също толкова глупави.

Алис отново кимна.

— Много си хубава — каза тя на момичето: каза го така, че да прозвучи като обида. — На колко години си?

— Шестнайсет, милейди — отговори момичето.

— Наричай я „мистрес Алис“ — поправи я Дейвид остро — Мистрес Алис не е господарката на замъка. Тя е само една от дамите, които прислужват на лейди Катрин.

Алис отправи към Дейвид поглед, който би могъл да среже стъкло.

— Тъй като тя ще бъде моя прислужница, предполагам, че може да ме нарича, както й харесва, стига това да се харесва на мен.

Джуджето сви широките си рамене.

— Както желаете, мистрес Алис.

— Имаш ли годеник или съпруг? — обърна се Алис към момичето.

— Не, милейди — каза то задъхано. — Девица съм.

Алис стрелна Дейвид със суров, подозрителен поглед. Той й се усмихна насмешливо.

— Можеш да чакаш в женската галерия, докато пратя да те повикат — каза Алис рязко. Момичето направи реверанс и влезе в замъка.

Дейвид остана на мястото си. Взе щипка лавандула и я подуши, наслаждавайки се на уханието, подчертавайки колко спокойно и удобно се чувства.

— Много е красива за селско момиче — отбеляза Алис.

— Да, наистина — отвърна Дейвид.

— Много прилича на онова момиче на полето, което взе цветята на Хюго по време на сенокоса.

— Всъщност е нейна сестра — каза Дейвид. Присви очи нагоре към синьото небе. — Сега, като го казахте, ми направи впечатление, че наистина много прилича на нея — каза той замислено.

Алис кимна.

— Да не мислиш да ме подмениш с някоя нова хубавица, Дейвид? Мислиш ли, че Хюго ще ме изостави заради някое внезапно увлечение, когато нося неговото дете и той от месеци е безпаметно влюбен в мен?

Дейвид отвори удивено очи:

— Разбира се, че не, мистрес Алис! Просто се подчиних на лорд Хю. Той каза, че трябва да имате собствена прислужница, моята задача беше да ви намеря такава. Ако тя не ви се нрави, мога да я отпратя. Ще кажа на младия лорд, че прислужницата, която съм предложил, е била твърде хубава за вашия вкус, и ще намеря някоя грозна и обикновена стара жена. Изобщо не е проблем.

— Няма значение — каза Алис рязко. — Не се страхувам, Дейвид. Можеш да доведеш сто такива като нея и да ги изпречиш на пътя на Хюго. Те няма да заченат от него. Няма да заемат моето място. Може да го забавляват, но няма да седнат на господарската маса. Мислиш ли, че старият лорд ще предпочете някоя селянка пред мен? — Тя се изсмя остро, наслаждавайки се на ядосаното изражение на дребосъка. — Ще наема момичето. Може да шие за мен и да изпълнява поръчки.

— Да ходи до Боус може би? — попита Дейвид бързо. — При старицата, която се е заселила там? Нова знахарка в старата ти колиба. Коя е тя, Алис? Може би още една сродница, с която всъщност нямаш никаква родствена връзка? Или Морах, завърнала се от мъртвите?

— Едва ли е призрак! — възкликна Алис, съвземайки се бързо от внезапната смяна на темата. — Не, тази е пътуваща знахарка, която е решила да отседне в колибата. Изпратих й някои продукти и вест, че ще имам нужда от знахарка през пролетта, когато ми дойде времето. Или тя, или онази от Ричмънд ще трябва да дойде при мен.

— Разбирам.

Дейвид се обърна да си върви. Алис въздъхна шумно от облекчение, че се е справила толкова добре с разпита, на който бе подложена.

— А защо прислужникът от готварницата е трябвало да се преструва на ням? — попита Дейвид. — Защо не е можел да говори с нея? Да не би тя да знае тайни, които би могла да сподели, ако някой я попита?

Алис се разсмя високо — звук, радостен като птичата песен от овощната градина.

— О, това глупаво момче! — възкликна тя. — Наредих му да не я уморява с бъбренето си, и да не изяжда храната по пътя, нито пък да спира, за да играе с приятелите си. А той си е помислил, че трябва да се държи като онемял! Иска ми се да съм била там, за да видя как този глупак се преструва на ням!

Дейвид се усмихна тънко.

— Глупак наистина.

Кимна на Алис и си тръгна. Алис го проследи как си отива; лицето й остана сковано в безгрижна усмивка, докато той изчезна.

Слънцето прежуряше в гърба й. Алис бе пламнала, косата й, гъста като грива, сгорещяваше врата и главата й. Потеше се. Зелената й рокля беше твърде пристегната, корсажът — прекалено колосан и твърд. Влезе вътре на хлад и сянка. Докато се качваше по стълбите към галерията за жените, почувства дълбоко в главата си тежка болка; кожата зад ушите започна да стяга черепа й като щипци.

* * *

Мери беше в спалнята на Алис, оправяше покривката на леглото и зяпаше през прозореца.

— Всичко е толкова изящно, милейди! — възкликна тя, когато Алис влезе. — Толкова фино и толкова красиво!

— Развържи ме — каза Алис, като се обърна. Момичето развърза корсажа, а след това роклята, и ги улови, когато Алис ги изхлузи и ги остави да паднат. — Боли ме главата — каза Алис. — Затвори капаците на прозореца и иди да поседиш в галерията при жените. Искам да бъда сама. Повикай ме един час преди вечеря.

— Ще ви прибера роклята — каза Мери. Взе зелената рокля и тръгна към раклата с билките и маслата на Алис.

— Не в тази — каза Алис остро. — Аз съм билкарка, лечителка. Държа там всичките си лекарства. Не трябва никога да се доближаваш до тази ракла. Не трябва никога да я докосваш. Някои от тинктурите са много деликатни и ще се развалят, ако някой, освен мен ги докосне. Другата ракла е за дрехите ми.

Момичето направи реверанс, сгъна внимателно роклята на Алис и я прибра в раклата. Затвори я с трясък и каза:

— Съжалявам, милейди.

Алис се отпусна на възглавниците и затвори очи.

— Поръчаха ми да ви кажа, че лейди Катрин иска да ви види — каза внезапно момичето. — Забравих да ви съобщя веднага.

— Кажи й, че имам главоболие и си почивам — каза Алис, без да отваря очи. — Ще дойда при нея, когато стане време за вечеря.

Мери направи нов реверанс и излезе. Течението от отворените прозорци на галерията подхвана вратата и я затръшна. Алис трепна. През вратата дочу как Марджъри говори с Илайза.

— Милейди Алис си почива — каза Мери — Ще се види с лейди Катрин на вечеря.

Въпреки болката, Алис се усмихна. „Милейди Алис“ — каза си тя. „Милейди Алис“. Алис знаеше, че трябва да се види с Хилдебранд. Не можеше да поверява съобщения на никого в замъка — сведенията, получени от Дейвид, бяха твърде точни. Той знаеше всичко, което ставаше в замъка и в околностите. Тя не смееше да изпрати друго съобщение, не смееше да се довери на никого. А Хилдебранд, глупачката беше еднакво способна да изпрати незапечатано писмо и устно нареждане.

По време на вечерята Алис седеше до стария лорд и ровеше из храната в чинията си.

— Не се храниш, Алис — каза той веднага. — Неразположена ли си?

Алис успя да се усмихне.

— Малко ми е лошо, милорд — каза тя. — Освен това ми свършиха праховете, от които имам нужда.

— Някой ще ти донесе каквото ти трябва — каза той. — Могат да ги донесат веднага. За бебето е лошо, ако майката не се храни. Ще имаш, каквото поискаш.

Алис поклати глава.

— Трябва ми стрита на прах кора от бряст — каза тя. — И то от едно определено дърво, което знам. Не мога да упътя никого до него; то расте в една горичка край реката в началото на пустошта. Там има сигурно дузина брястове. Само аз знам кой е този, който използвам.

— Искаш ли да отидеш там? — попита старият лорд. — Ще те изпратя с носилка. За теб не е безопасно да яздиш.

— Бих се справила добре, ако яздя муле — каза Алис. — Няма да падна, а и ще се движа бавно. Нищо лошо не може да се случи на мен или на детето. Наистина имам нужда от праховете.

— Ще те придружат двама войници — реши лорд Хю — И новата ти прислужница. Дейвид каза, че ти е довел хубаво, здраво момиче, което ще ти служи с готовност. Можеш да отидеш утре сутринта и да се върнеш до обяд.

— Да — каза Алис. — А можем и да си вземем обяда с нас. Времето утре пак ще е чудесно, и тогава няма да ми се налага да бързам. Не искам да яздя в тръс или в галоп.

— Не, не — каза припряно старият лорд. — Излез за цял ден, Алис, ако искаш, стига да си в безопасност. Не стой на силна слънчева светлина и внимавай да не се преумориш.

— Много добре — каза любезно Алис. — Както желаете, милорд.

* * *

Тази вечер Хюго не дойде в галерията за жените, нито пък в стаята на Алис. Мери, новата прислужница, спа в стаята на Алис върху малко легло на колелца, което се изваждаше, изтърколвайки се на дървените си колела изпод голямото легло. Алис лежеше в тъмнината, слушайки равномерното дишане на Мери с нарастващо раздразнение. В полунощ я разтърси, за да я събуди и й нареди да отиде да легне в галерията.

— Не мога да спя, когато си в стаята.

— Много добре, милейди — каза девойката. Светлата й коса беше разрошена, на разпилени къдрици, бузите й — порозовели. Тя примигна сънливо към Алис, все още полузаспала. Долната й дреха, разтворена на врата, разкриваше примамливите извивки на гърдите й.

— Върви — каза Алис раздразнено. — Няма да заспя, докато не остана сама.

— Много съжалявам, милейди — каза Мери. Излезе възможно най-тихо от стаята, поправяйки си опипом път в тъмнината. Затвори вратата на Алис тихо и внимателно, но после се блъсна в едно столче в галерията и то изтрака. После настъпи тишина. Алис се претърколи на другата страна и спа до сутринта.

На сутринта нареди на Мери да й донесе ейл, хляб и сирене, и изяде закуската си, седнала сама в голямото легло. Поръча на Мери да налее гореща вода в едно ведро и да й го донесе, и да й стопли пред огъня кърпа, с която да се подсуши. Мери отиде до сандъка с роклите.

— Кафявата рокля — каза Алис. — Черният корсаж, и черната триъгълна шапчица.

Когато се облече, тя се погледна в ръчното огледало. Корсажът сплескваше корема и гърдите й, така че приличаха на дъска. Хилдебранд нямаше да види заоблеността на бременността. Старомодната триъгълна шапчица падаше ниско на челото й отпред и покриваше напълно косата й отзад. Роклята беше в наситен, топъл ръждивокафяв цвят, с елегантна кройка — но по-различна от вишневочервената рокля на блудницата Мег, от всяка друга рокля, която Алис притежаваше.

— Можеш ли да яздиш? — попита тя Мери, докато слизаха по стълбите.

Мери кимна.

— Едно време баща ми притежаваше малка ферма — каза тя. — Държеше много коне. Развъждаше ги за дребните благородници из околните земи.

— Не я ли притежава вече? — попита Алис, вървейки начело през вътрешната порта, през подвижния мост и през външния двор до конюшните.

Мери поклати глава.

— Това бяха земи, които принадлежаха на абатството — каза тя. — Когато абатството беше опустошено, негова светлост лорд Хю откупи земята от краля. Наемите бяха твърде високи за нас, трябваше да напуснем.

— Какво прави баща ти сега? — попита Алис безцелно.

Мери поклати глава.

— За него загубата на фермата беше равносилна на смърт — каза тя. — Върши някои неща — стриже овце през лятото, коси, копае канавки през зимата. През повечето време бездейства. Живеят много бедно.

— Можеш да яздиш моя кон — каза Алис. — Аз ще взема муле. Можем да се сменим, когато се отдалечим от замъка и не ни виждат. Лорд Хю се тревожи твърде много за моята безопасност.

Мери кимна и конярят изведе конете. Прислужницата яхна животното с лекота, разтръсквайки полите на сивата си рокля така грациозно, сякаш беше достатъчно знатна да носи цветни дрехи. Конярчето й подсвирна, а Мери отметна назад русите си букли и му се усмихна. Конярят повдигна Алис върху гърба на мулето и срита животното, което пое бавно напред.

Двама войници се присъединиха към тях, когато минаха през портата и влязоха в Касълтън. Единият вървеше пред тях, другият — отзад.

Минаха бързо по моста и започнаха да се изкачват по хълма. Слънцето блестеше ярко по правия, блед път пред тях, очакваше ги поредният горещ ден. Алис, която чувстваше тежестта на триъгълната шапчица и топлината на плата на врата си, гледаше завистливо Мери, която седеше непринудено и уверено на кобилата и оглеждаше ръжта, която започваше да жълтее в нивите, както и бледозелената пшеница.

— Наближава жътвата — каза тя дружелюбно. — Беше добра година за зърното. А баща ми казва, че есента ще е добра за плодовете.

— Спри — нареди Алис рязко. — Сега ще се кача на собствения си кон.

Мери спря и войниците помогнаха на двете жени да си разменят животните. Продължиха да яздят мълчаливо, докато пътят се изкачваше все по-високо и по-високо, а нивите отстъпиха място на пасища с остра трева, годна единствено за овцете — а после навлязоха сред пирена, обвил като гъста пурпурна мъгла откритата пустош. Хълмовете около тях се простираха безкрайно в далечината, небето над тях се извиваше като голям син похлупак. Чучулиги пърхаха с криле и се издигаха нагоре, пеейки безспирно. Над един зъбер отдясно лешояди, разперили широко криле, висяха без усилие в топлия въздух. Още по-високо над тях в небето кръжеше точица — скален орел.

Реката беше изчезнала, скрита отдолу, сякаш криеше тайни, твърде тъмни за слънчевата светлина. Твърдото, бяло варовиково речно корито отразяваше слънчевата светлина с каменен блясък. Алис се зарадва, когато навлязоха в зелената сянка на горичката.

— Можете да седнете тук и да обядвате — каза тя на тримата. — Аз ще навляза по-навътре в гората, трябва ми кора от едно специално дърво. Чакайте ме тук. Може да се забавя известно време, ще трябва да го намеря и да изрежа кората. Не идвайте да ме търсите, ще бъда в пълна безопасност и не искам да бъда обезпокоявана.

Двамата войници се поколебаха.

— Лорд Хю каза да ви пазим — възрази един от тях.

Алис му се усмихна.

— Какво може да ми навреди тук? — попита тя. — Няма никой на пътя, няма никой и в тази гора. Израснала съм тук, познавам тези места по-добре от всеки друг. Ще бъда в безопасност. Няма да бъда далече. Едва ли ще се отдалеча толкова, че да не ме чувате. Почивайте си тук, докато се върна.

Тя се отправи надолу по склона, докато кобилата й пристъпваше внимателно през корените на пътеката, спря, когато изгуби спътниците си от поглед, и зачака. Изминаха дълги минути. Никой не я следваше. Алис обърна кобилата нагоре срещу течението и я срита, за да поеме в тръс, а после в лек галоп по тревистия бряг на реката, нагоре до колибата на Морах.

Майка Хилдебранд седеше на входа, обърнала умореното си старо лице към слънцето, сякаш попиваше топлината. Тя отвори очи, когато чу стъпките на коня, и се изправи, подпирайки се на рамката на вратата.

Алис слезе, завърза коня за глогината и прекрачи през преградата.

— Майко — каза тя. Бързо хвърли поглед наоколо. Откритите земи навсякъде около колибата бяха голи и пусти. Алис коленичи на прага и майка Хилдебранд положи треперещата си ръка върху главата й и я благослови.

— Ти дойде най-сетне, дъще — каза игуменката.

Алис се изправи. В очите на старата жена се четеше решителност.

— Не мога да остана — каза Алис тихо. — Не още. Това дойдох да ви кажа.

Старата жена се отпусна на столчето на прага. Алис седна в краката й. Майка Хилдебранд не каза нищо. Чакаше.

— На мен не ми липсва желание и готовност — каза Алис убедително. — Но лейди Катрин е болна, на прага на смъртта, и никой там не може да се грижи за нея. Тя пометна и сега от тялото й изтича ужасно бяло течение, за което казват, че е проклятие, изпратено на нея и рода на лорд Хю заради извършеното светотатство, когато разрушиха нашия манастир. Там е нужна жена, положила свети обети. Тя се нуждае от мен, за да я защитя от страха. Никой не знае какво да прави. Тя изпитва смъртен страх, и то не по своя вина. Не мога да повярвам, че нашият милостив Господ би поискал от мен да я изоставя. А и няма да ме пуснат да си тръгна. Дори сега ме пуснаха от замъка само за да взема някои билки и малко брястова кора за нея.

Майка Хилдебранд не каза нищо. Седеше съвсем неподвижно, наблюдавайки финия профил на Алис, докато Алис седеше в краката й, облегната на коленете й, както седеше винаги — и лъжеше.

— Старият лорд не се намесва грубо във вярванията ми — каза Алис настойчиво. — Не го е грижа кой ритуал спазва, когато се моли Богу. Но синът му държи на новата вяра. Именно той опустоши нашето абатство, а сега е насочил вниманието си към всеки храм на мили наоколо. Баща му е шериф на графството, но Хюго е този, който обикаля и върши светотатства от името на краля. Той не вярва в нищо, не се доверява на нищо. Мрази истинната вяра, залавя и хвърля в тъмница наши братя по вяра. Ако знаеше, че сте тук — вие, майката на ордена, който той унищожи — ще ви открие и ще ви измъчва, докато ви принуди да се отречете от вярата си.

Майка Хилдебранд я погледна спокойно.

— Не се боя от него — каза тя тихо. — Не се боя от нищо.

— Но каква полза има? — запита пламенно Алис. — Каква полза има да рискувате да се изложите на опасност, когато с малко внимание, предпазливост и изчакване можете да заминете на сигурно място? Не е ли именно това службата към Бог? Да отидете на безопасно място, за да можете отново да живеете според законите Му?

Майка Хилдебранд поклати глава.

— Не, сестро Ан — каза тя. Да спасиш собствената си кожа не означава да служиш Богу. Ти говориш с убедителния глас на човека, изкушен от света. Говориш за хитрости и печалба чрез измама. Обетите, които сме дали, не са такива. Да вършим делото Божие означава да Го възхваляваме в словата си и да показваме присъствието Му в живота си. Никога не съм била умела с думите, никога не съм била особено умна; но мога да проявя мъдрост, показвайки чрез живота си един урок, който някоя по-начетена жена би описала в книга. Не мога да защитавам със слово истините — но мога да ги доказвам на дело. Мога да живея живота си и да умра, показвайки, че има неща, по-важни от това, да се вкопчваш в земните блага и да бягаш от смъртта.

— Нищо мъдро няма в това да умреш! — възкликна Алис.

Майка Хилдебранд се засмя тихо: сухата старческа кожа на лицето й се набръчка леко от усмивката.

— Тогава всички хора са глупци! — каза тя меко. — Разбира се, че е мъдро да умреш, Алис. Всички ще умрат, единственото, което можем да избираме, е дали да умрем, запазвайки вярата си. Дали твоят опасен млад лорд ще дойде за мен или ще умра, заобиколена от приятели в удобно легло — това няма значение за безсмъртната ми душа, а само за терзаното ми от страхове тяло. Независимо къде и кога ще умра, аз искам да умра, запазвайки вярата си, и смъртта ми ще покаже, че най-важното нещо в живота ми е било да запазя вярата си.

— Но аз искам да живея — възкликна Алис упорито.

Старицата се усмихна.

— О, аз също! — каза тя, и дори Алис можа да долови копнежа в гласа й. — Но не на всяка цена, дъще моя. И двете взехме това решение, когато положихме обетите си. Сега тези обети са по-трудни за спазване, отколкото ти се струваше, когато беше малко момиче, а абатството беше най-хубавият дом, на който можеше да се надяваш. Но обетите са все още обвързващи, а онези, които имат мъдростта да се придържат към тях, ще изпитат радостта да съзнаят, че са едно с Бог и святата Му майка.

И двете замълчаха.

— Върни се при другарите си — каза старицата тихо. — Кажи им, че Катрин ще трябва да оздравее без теб. А после се върни тук. Ако това чудовище, твоят млад лорд, те последва, тогава ще се изправим пред него с куража, който Бог ще ни даде. Ако не го стори, тогава ще си изградим нов живот тук в мир и покой.

— Пазят ме! — възкликна Алис. — Не мога да се отскубна от стражите. Няма да ме пуснат.

Майка Хилдебранд я погледна.

— Тогава остани тук — каза тя простичко. — Да ги изчакаме да те потърсят тук, и тогава ще се изправим срещу тях заедно.

Алис поклати глава.

— Ще дойдат веднага и ще заловят и двете ни — каза тя. — Изобщо няма да имаме шанс!

— Никой не може да плени една истински веща и мъдра жена — каза Хилдебранд. — Нейното сърце и ум й принадлежат. Ако се покориш на обетите си, всички пречки по пътя ти ще изчезнат.

— Не знаете какво ще направят, когато ви хванат! — възкликна Алис.

Майка Хилдебранд се усмихна и поклати глава.

— Алис, укривам се от десет месеца, още от опустошаването на абатството. Знам точно какво ще ми причинят. Ще ме разпитват за вярата ми, ще настояват да се отрека от нея. После ще ми покажат инструментите за мъчения. Имате ли подземие за изтезания в замъка?

— Не знам — каза Алис неохотно. — Предполагам… не знам. Никога не съм го виждала.

Майка Хилдебранд се усмихна.

— А обвиняваш мен, че си затварям очите! — възкликна тя. — Тогава ще ти кажа, Алис. Лорд Хю наистина има стая за изтезания в замъка Касълтън. Тя е в тъмничната кула, в източния ъгъл, до стената на вътрешния двор. Покривът на кулата се вижда от пазарния площад в Касълтън. Намира се срещу кръглата кула, където са покоите на лорд Хю. Ако не знаеш за нея, тогава трябва наистина да си сляпа.

Говори се, че стаята била дълбока като изба, единственият вход към нея били тесни стълби, водещи към капак на пода в помещението на стражите, и че този вход бил охраняван от войници. Имат щипци за изтръгване на ноктите от пръстите на ръцете и краката, имат големи ножици, подобни на тези за стригане на овце, за да режат уши и да прерязват езици. Имат малко ковашко огнище, за да нагряват железата, с които жигосват плътта, имат и диба, на която да разтягат тялото ти, докато всички кости бъдат изтръгнати от ставите и осакатееш с всичките си крайници.

— Стига — извика Алис, затиснала ушите си с ръце. — Стига!

— Имат преса, с която могат да изкарат дъха от тялото на човек и да строшат ребрата му. Имат инструмент, който държи устата ти отворена с остри метални плочки. Имат нашийник с шипове, насочени навътре, и го затягат многократно, докато шиповете се забият през кожата в гърлото ти.

— Не искам да чувам това! Няма да слушам! — възкликна Алис.

Майка Хилдебранд я изчака да свали ръцете си от ушите.

— Знам опасностите, пред които се изправям — каза тя тихо. — Решението ми би било слаб и неубедителен акт на вяра, ако го бях взела без замисляне, нали? Знам какво могат да ми направят, ако ме заловят. Редно е да знам с какви мъчения може да се сблъскам. Нашият Господ е знаел през целия Си живот какво ще Го сполети. А моите страдания няма да са по-ужасни от едно разпъване на кръст. Няма да са по-ужасни от страданията, които Нашият Господ е понесъл доброволно заради нас. Ако Той ме призове да сторя това за Него, как мога да кажа „не“?

Вцепенена, Алис поклати глава.

— Страх ли е това, сестро Ан? Боиш ли се да поемеш по този път с мен? — попита майка Хилдебранд, и гласът й беше изпълнен със съжаление. — Кажи ми, ако е така, и ще намерим за теб друг, по-безопасен начин.

Възцари се продължително мълчание. После Алис поклати глава.

— Не, майко — каза тя бавно. — Аз съм ваша дъщеря от мига, в който ви видях за първи път. Обещах да ви следвам, накъдето ме поведете. Ако Божията воля и вашето убеждение е, че трябва да поемем този риск, тогава не мога да откажа.

Майка Хилдебранд нежно положи длан върху главата на Алис в безмълвна благословия.

— Тогава защо чувствам, че се колебаеш? — каза тя меко. — Заради младия лорд ли е, сестро Ан? Нима ти е станал скъп?

Алис поклати глава отрицателно, но майка Хилдебранд дори за миг не отмести поглед.

— Прегрешила ли си, Ан? — попита тя тихо. — Нима си погледнала един женен мъж и си забравила неговите обети пред съпругата му, и своите обети пред Нашия Господ? Да ми прости Господ, но когато те видях за пръв път в онази червена рокля, ме обзе страх, че си станала негова блудница.

— Не съм! — прошепна Алис.

— Той е млад и красив, говори се, че е похотлив и има голяма слабост към младите жени. Ако те е насилил, Ан, или дори ако те е прелъстил и ти си се съгласила, можеш да ми кажеш, и ще намерим начин да се покаеш. Можеш да изкупиш греха си. Нашата Повелителка е милостива, тя ще се застъпи за теб.

— Не съм сторила нищо — каза Алис предизвикателно. Вдигна поглед към Хилдебранд и за един миг старата игуменка видя гладното дете в билковата градина, което се кълнеше, че няма роднини и няма кой да го спре да постъпи в манастира.

Старата жена се поколеба за още миг, оглеждайки с търсещ поглед ясното, открито лице на Алис.

— Моля се да е така — каза тя най-накрая. — Върви сега, Алис, и им кажи, че няма да се върнеш с тях в замъка. Трябва да започнем новия си живот тук веднага. Бог не трябва да бъде забавян с оправдания. Неговият призив е по-важен от този на една господарка на замък — който и да е съпругът й.

Алис се надигна неохотно.

— Имате ли достатъчно храна? — попита тя.

Игуменката се усмихна.

— Пирувах царски с подаръка ти — каза тя. — Има храна в изобилие, а когато тя свърши, нашата Повелителка отново ще прати изобилие. Няма да гладуваме тук, сестро Ан. Няма да ни измъчват студ и самота. Бог ще ни направлява. Вярвам, че Той ще ми подреди трапеза, а чашата ми ще прелива.

— Ще запаля огъня — каза Алис.

— Можеш да го направиш, когато се върнеш — каза игуменката.

— Ще го направя сега. Колибата има нужда от проветряване. Колкото по-скоро бъде запален огънят, толкова по-добре.

Игуменката я пусна да влезе, затвори очи, за да се предпази от слънчевата светлина, и зашепна благодарствена молитва за това, че сестра Ан, най-прекрасното дете на абатството, беше намерена; намерена и отново върната при Бога. Каквито и да бяха греховете й — а за десет дълги, опасни месеца във външния свят сигурно се бяха насъбрали много грехове — момичето щеше да ги изповяда и да ги изкупи. Радост, по-голяма от тази на непорочното зачатие, беше да види това дете, обичната си дъщеря, завърнала се при нея. „Като блудния син“, прошепна тихо игуменката. Под затворените си клепачи усещаше парещи сълзи. Сестра Ан беше пощадена от пожара, беше пощадена и от изнасилване, и беше доведена у дома.

— Запален е — каза Алис рязко, като излезе отново на слънце с изцапани ръце. — След няколко минути може да сложите отгоре малко от дървата. Слагайте само по едно дърво, влажни са.

Старата жена кимна усмихнато.

— Ще тръгна покрай реката, за да те посрещна, когато се връщаш, след като отпратиш придружителите си — каза тя. — Реката тук тече под земята, понякога можеш да я чуеш, докато вървиш покрай бреговете — знаеше ли, Ан? Това ми напомни за нашата вяра — понякога скрита, а понякога открито показвана, но винаги жива.

Алис кимна. Не можеше да погледне пещерите, когато не бяха залети от водата, без да се сети за тялото на удавената Морах, гниещо в зловещата тъмнина на една от дупките. Не можеше да долови дълбоката, потайна мокрота на водата под скалите. Виждаше единствено проблясъка от варовиковите плочи. Чувстваше единствено безмилостната им сухота.

— Няма да се бавя — каза тя.