Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wisewoman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
egesihora (2015)
Корекция и форматиране
maskara (2016)

Издание:

Автор: Филипа Грегъри

Заглавие: Вещицата

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „Еднорог“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978-954-365-109-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1799

История

  1. — Добавяне

Глава 10

Нощта приближаваше, ставаше все по-тъмно и по-студено, и Алис, все още скрита в убежището си в пекарницата, слушаше виковете и глъчката по време на вечерята, а после — раздразнителните гласове на уморени слуги, които раздигаха масата. От вътрешния двор долавяше виковете на слуги, които излизаха от замъка и отиваха в града, чуваше маршируването на войниците, които се връщаха от поста си при портите на замъка — няколко ритмични стъпки, а после — безредно, тромаво влачене на крака към помещението за стражите, няколко подвикнати шеги, и най-сетне — вцепеняващата тишина на нощта. Алис продължаваше да чака, потънала в мрак и тишина, чакаше луната да се издигне над тъмната, масивна грамада на замъка, чакаше да угаснат последните потрепващи свещи по прозорчетата. Чакаше часовете на най-дълбоката нощ, седнала върху изстиващата плоча на огнището в пекарницата.

Тъй като ставаше все по-мразовито, тя взе някакво парцаливо старо палто, окачено зад вратата, загърна с него слабите си рамене и сложи няколко малки подпалки в жаравата. Когато те потрепнаха и пламнаха, тя сложи върху тях един сух пън. После остана напълно неподвижна, взираше се в пламъците и мълчеше. Седеше неподвижна и безмълвна в островче от самота, сякаш чакаше нещо да я споходи — някаква яснота или някаква надежда. Знаеше, че е грешница; далече, далече от Бога на своята майка, от Бога на невинното си детство в манастира. Въпреки часовете, прекарани на колене, въпреки усмивката върху лицето на статуята, на нея нямаше да й бъде простено, задето беше избягала от сестрите си, когато огньовете на ада бяха пламнали около тях. Нямаше да й бъде простено за греха на похотта. Не можеше просто да се възползва от услугите на дявола „временно“. Беше толкова далеч от Христовия мир, че повръщаше, ако ядеше хляба, осветен в Негово име.

Алис хвърли върху огъня още един пън. Пламъците потрепнаха и хвърлиха зловещи, движещи се сенки около нея. Навън в двора някой изпищя в престорен страх и извика „Да ме пази Господ!“, но Алис не се прекръсти. Знаеше, че единствена тя в целия този замък, не можеше в никакъв случай да се надява на спасение. Седеше до каменната плоча на огнището, сякаш превърнала се и самата тя в камък, и гледаше как в пламъците изгарят надеждите й, шанса й да се върне в абатството, шанса й за опрощение. Цяла нощ тя бдя и чака край гаснещия огън, както майка бди край леглото на умиращо дете. Цяла нощ Алис гледаше как бъдещето й изстива и рухва, и накрая прие отчаянието си.

— Загубена съм — изрече тя тихо, само веднъж.

С всичките й планове — за бягство от замъка, за връщане в някое абатство, за възраждане на Църквата на Рим и убежище за нея — беше свършено. Алис разбра, че никога нямаше да бъде игуменка, нито дори отново послушница. Не можеше да вярва, че ще оцелее на някое свято място. Бог я беше белязал — беше се страхувала, че ще стане така — по време на изпълненото й с паника бягство. Тя не можеше да сподели шепнешком греховете си в изповедалнята, не можеше да яде осветения хляб. Осветеното вино щеше да вкисне, ако тя само се приближеше до него. Светената вода би се превърнала в лед. Нафората би заседнала в гърлото й и би я задавила, та да я повърне на стъпалата на олтара, и тогава те щяха да видят, всички щяха да видят късчето нафора, недокоснато от нейната осквернена, греховна уста. Никоя игуменка не би пропуснала да забележи у нея белезите, които я сочеха като жена, затънала в грях, жена, предала се на дявола. Не можеше да си проправи обратно път към светостта нито с хитрост, нито с лъжа. Не можеше да се изповяда и да получи опрощение. Беше затънала прекалено дълбоко. Беше черна като дълбините на реката в полунощ.

Алис изпусна дълга, тежка въздишка на отчаяние. Старият живот наистина си беше отишъл, така безвъзвратно, както си бе отишла майка Хилдебранд заедно с цялата си мъдрост, обич и доброта — беше отвяна от вятъра над пустошта в облаче бяла пепел и обгорени одежди. Старият живот си беше отишъл и Алис никога нямаше да го получи обратно.

Тя остана да седи и да жали за него в продължение на два дълги часа, приковала очи в пламъците и в бялата осветена нафора, сияеща бледо сред червените, горещи въглени. Алис я гледаше — неизгорена, дори не и овъглена — и знаеше, че е далече от Христос, и от майка Му, и от своята майка игуменка. Вече беше толкова далече от тях, сякаш бе в ада.

При тази мисъл тя се сепна и кимна.

— Аз съм прокълната — изрече тя зачудено. — Прокълната. — За миг изпита съжаление към себе си. В по-спокойни времена, в един по-добронамерен свят, тя би станала добра монахиня, свята жена, мъдра жена. Мъдра и обичана като майка Хилдебранд. — Прокълната съм — повтори Алис, усещайки върху езика си вкуса на вечното проклятие. — Прокълната без надежда за опрощение.

Тя седя неподвижно още няколко мига, после посегна към машата и измъкна неизгорялата нафора от пламъците. Беше хладна на пипане. Алис я погледна и лицето й остана студено и безизразно като камък пред това чудо. После я взе между дланите си и започна да я къса и троши, докато нафората стана на две, на двайсет, на хиляда парчета, и тя хвърли всички късчета в пламъците, а късчетата най-сетне пламнаха, изгоряха и изчезнаха. Алис се усмихна.

— Прокълната — отново каза тя, и този път думата прозвуча като напътствие, което трябваше да следва.

Сега разбра, че щеше да остане в замъка, докато успееше да разбере в каква посока ще се развият събитията и как това щеше да се отрази на стария лорд и на младия Хюго. За нея в бъдеще не можеше да има никакво абатство, никакъв манастир. Алис щеше да остане завинаги в светския живот, в него трябваше да поеме своята власт, със своите женски сили и с мощта на жена, обречена да гори в ада. Трябваше да накара Хюго да отвърне очи от нея. Трябваше да го накара да легне с жена си. Катрин трябваше да зачене. Алис знаеше, че всякакъв друг краен резултат от днешните черни дела би бил лош за нея. Единственият й шанс да използва замъка като средство за издигане до по-висши дела, единственият й шанс да се измъкне беше да види как мъжът, когото желаеше, се отвръща от нея и се връща при съпругата си. Да наблюдава триумфа й и да види син в прегръдките й.

Алис кимна, лицето й се озари по-ярко от светлината на огъня. Ако успееше да постигне това, щеше да бъде в безопасност за месеци, дори години. Ползваше се с благоволението на стария лорд, щеше да си спечели признателността на Катрин. Благодарение на тях двамата можеше да си изгради репутация, която би я отвела в домовете на най-видните личности в страната. Дори ако само останеше при лорд Хю и спечелеше пълното му доверие, тя щеше да се храни добре, да спи на топло и да е свободна да пътува, когато и където пожелае. Но лейди Катрин трябваше да зачене. Не заченеше ли, и то скоро, тя щеше да потърси около себе си изкупителна жертва. Щеше да последва ново изпитание. А след него — и трето. И в някое изпитание — чрез вода, чрез огън, или с осветено вино — Алис щеше да се провали. И тогава я очакваше кошмарна смърт.

— Нямам изход — каза си тя тихо.

В ранните часове на сутринта, когато пекарницата беше непрогледно тъмна, а силите на разума и заученият кодекс на морала — в най-ниската си точка, Алис се наведе напред и издърпа пъна, който служеше за скривалище на восъчните фигурки.

Скришом, под наметката, тя подреди трите фигурки в скута на синята си рокля и започна да напява заклинанието, на което Морах я беше научила. Думите не означаваха нищо за нея, но докато ги шепнеше в тишината на тъмната пекарница, те сякаш я обвиваха в плащ от сила, нова сила, която тя можеше да овладее. Ритъмът на думите бе като песен. Алис ги изрече три пъти, с нисък, монотонен глас. Изричайки ги, галеше восъчните кукли с пръсти, докато восъкът стана топъл като кожа и пое отблясъка от огъня. Алис им нашепна още три пъти заклинанието, погали ги, призна ги за свои, после пъхна ръка в кесията на колана си и извади книжна фунийка. В нея бяха увити три косъма. Дългия кафяв косъм Алис забоде на главата на куклата, която щеше да олицетворява лейди Катрин, късият черен косъм беше от Хюго, а имаше и един дълъг сребрист косъм от гребена на стария лорд.

Куклите сияеха на светлината от огъня, всяка — със свой тъничък кичур коса, всяка една се раздвижваше леко, докато Алис ги галеше и им шепнеше, когато назоваваше всяка една от тях и приемаше всяка от тях. Въглените изшумоляха тихо, като въздишка, и се наместиха в огнището с призрачен шепот. В мъждивата светлина на огъня и в сенките, Алис се надвеси напред, за да вижда по-ясно. Малките восъчни тела се раздвижиха едва доловимо под внимателното докосване на пръстите й.

Куклите дишаха.

Бяха живи.

Алис изпусна лека въздишка на благоговение и страх. Наведе се над тях и ги погледна по-внимателно. После полека положи онази, която трябваше да изобразява стария лорд, върху плочата на огнището.

— От теб не искам нищо — каза тя тихо на фигурката. — Искам да бъдеш здрав и силен. И да се грижиш за мен и да ме закриляш, докато желая да остана тук. А после да ме пуснеш да си отида.

Лицето на малката кукла беше безстрастно и непроницаемо в светлината на огъня. Алис го гледа няколко мига. После вдигна куклата, която изобразяваше младия лорд. За миг погледна към нея, към ясните черти и решителното, арогантно лице. После внимателно, много внимателно, прокара нокътя на пръста си по дясната му очна ябълка.

— Не ме виждай — прошепна тя. — Не чакай да ме видиш. Не ме гледай с любов. Не ме забелязвай, когато вляза в някоя стая, не се обръщай да ме зърнеш. Бъди сляп за мен. Бъди сляп за мен!

Тя внимателно прокара пръст по другото око и изрече отново:

— Не ме гледай, не ме забелязвай, не ме следи! Бъди сляп за мен! Бъди сляп за мен!

Примигна, за да проясни собствения си поглед, и с изненада откри сълзи по бузите си. Бръсна ги настрани с опакото на ръката си. Фигурката на Хюго беше лишена от зрение, с по едно гладко петно на мястото на всяко око. Алис кимна. Почувства се обгърната в собствената си сила. Нежната, копнееща частица от нея беше укротена, скрита. Очите й блестяха в тъмнината, лицето й светеше от съзнанието за собствената й магия. Приличаше на вещица. Облиза устни като котка.

Приближи до себе си фигурката на Хюго, после се зае да остъргва с леки движения върховете на пръстите му.

— Не копней да ме докоснеш — каза тя. — Не ме докосвай. Не копней за допира до кожата ми. Не гали с ръка лицето ми. Не милвай косата ми. Не протягай ръка към мен, не ме прегръщай. Открадвам желанието ти към мен. Отнемам ти силата да ме усещаш. Не ме докосвай, не посягай към мен, не ме милвай.

Връхчетата на пръстите на двете ръце бяха сплескани, ноктите, които Морах така фино беше издълбала, се бяха стопили.

— Не докосвай тялото ми, нито лицето ми, нито косата ми — каза Алис. — Не слагай ръка между бедрата ми или върху гърдите ми, не докосвай шията ми. Не пожелавай допира ми. Не ме докосвай.

Тя се засмя: нисък, изпълнен с наслада смях, породен от гъделичкащото усещане за собствената й сила, която се изливаше така мощно от утробата й към върховете на пръстите й, надолу към петите й. После чу ехото на смеха си в пустата пекарница и се огледа боязливо наоколо. Придърпа наметката си малко по-плътно, обърна на една страна куклата, изобразяваща Хюго, и започна да милва ухото му.

— Не се ослушвай да чуеш гласа ми — каза Алис с нисък шепот. — Не го чувай. Не ме наричай с галени имена. Не разпознавай гласа ми сред всички други. Не се ослушвай да чуеш пеенето ми. Не се събуждай, когато не чуваш дишането ми в леглото до теб. Не наостряй уши да ме чуеш, когато съм далече. Не се ослушвай за стъпките ми, когато съм наблизо.

Тя внимателно галеше едното ухо, докато то изчезна почти напълно, а после обърна куклата и започна да гали и търка второто ухо, докато то също изчезна.

После отново сложи куклата по гръб в скута си и притисна показалец към устните й.

— Не ми говори — каза тя. — Не ми шепни, не пей за мен, не се шегувай с мен, не се моли за мен. — С резки леки движения тя надраска устата на Хюго. — Не ме зови — каза тя. — Не ме зови. Не изричай името ми нито насън, нито когато си буден. Не позволявай името ми да стигне до устните ти.

Устата му беше гладко петно; но Алис все така продължаваше да я търка.

— Не ме целувай — каза тя. — Не поставяй устни върху моите. Не докосвай устните ми с езика си. Не ме целувай, не ме хапи. Не смучи зърната на гърдите ми, докато ме заболят от желание по теб. Не ме хапи по шията, раменете, или корема. Не ме докосвай с уста, не ме дразни с език, не ме смучи, докато завикам от удоволствие и започна да те умолявам да продължиш още.

Устата на Хюго беше безформена кухина. Алис беше търкала устните му, докато там не остана нищо. Восъкът се беше разтопил и устата се беше изтрила. От миниатюрното копие на Хюго, беше останало само грозно малко чудовище. Грозно малко чудовище, ослепено като някоя обитаваща пещерите риба, безпръсто като пометнато бебе, безухо, беззъбо, без венци, без устни, само със зейнала кухина на мястото на устата.

Алис се засмя отново и смехът й беше дрезгав от пристъп на паника.

— А сега вие, милейди Катрин — каза тя меко.

Много леко, безкрайно внимателно, та взе куклата, която изобразяваше Катрин, и я сложи в скута си до куклата на Хюго. Обърна ги с лице една към друга и разлюля гротескния пенис към женската кукла. Потърка го в устата на куклата, потри го във врата и в корема й. После ги залюля заедно в неприличен танц. Притисна ги една към друга, а после отново ги раздели. Плъзна противния восъчен пенис в женската кукла, и го извади отново. После положи женската кукла по гръб и притисна мъжката върху нея, така че пенисът се плъзна в чудовищната кухина, и те останаха заедно.

Алис взе парче панделка от кесията на колана си и завърза двете кукли заедно. На светлината от огъня малката женска кукла сякаш сияеше от задоволство, на потрепващата светлина бузите й изглеждаха розови и топли. Върху нея, здраво вързано, беше безокото, безухо, безпръсто, останало без уста чудовище, което представляваше Хюго. Алис ги остави да лежат заедно на пода в краката й и се взря в огъня.

След няколко безкрайно дълги минути тя се отърси от унеса си, наведе се и вдигна двете фигурки.

— И тъй… — изрече тя. — Хюго гори от страст по Катрин. Не може да я остави на спокойствие. Като обсебен е. Той е като човек, почти обезумял от желание. Копнее постоянно да усеща члена си вътре в нея. А тя… — каза Алис бавно. — Тя е доволна. Тя е неговото животно. Тя е неговата кобила за разплод, неговата блудница, негово покорно кученце. Той може да прави с нея каквото поиска, тя смята, че той не може да сбърка. Тя забравя всичко друго — всичко друго — каза натъртено Алис. — Тя забравя страховете и съперниците си, и враждите, защото е изтощена и пресушена, а после — отново изпълнена с радост, когато съпругът й дотичва обратно при нея, както жадно куче тича към копанята с вода.

Алис още усещаше по езика си горчивината от повръщаното. Тя се изхрачи и плю в пламъците.

— Той не поглежда друга жена — каза тя. Разлюля двете кукли заедно. — Не желае никоя друга. Прониква със силни тласъци в нея, сякаш иска със силата на любенето да си проправи път до рая. И Катрин обожава това — допълни тя с неприязън.

Тя задържа малките кукли заедно за още миг, а после развърза панделката, която ги съединяваше. Те се разделиха веднага, сякаш мъжката кукла се радваше да се освободи от връзките. Алис се намръщи леко, питайки се какво ли означаваше това. После остави куклата, изобразяваща Хюго, до тази на баща му върху плочата на огнището, и започна да гали корема на женската кукла.

— Неговото семе е в теб — каза тя меко. — И ти зачеваш момче. Наедряваш, бебето расте. — Умелите пръсти на Алис придадоха на восъка нова форма. Катрин стана чудовищно огромна. — Наедряваш все повече и повече — каза Алис. Прозвуча по-скоро като проклятие, отколкото като заклинание за плодовитост. — Няма да допуснеш нещо да ти попречи. Нито страх, нито шок, нито нещастен случай. Ставаш все по-едра и по-едра, а апетитът ти е огромен. А после… — Алис се поколеба. — Лягаш в постелята си, в родилни мъки. И в болка и мъки раждаш син, който е копие на баща си.

Алис направи пауза. Прекрасното й лице беше сгърчено от гняв и ревност.

— А после ме възнаграждаваш — каза тя строго на противно издутата кукла. — Даваш ми в отплата кесия злато и благословията си. Даваш ми достатъчно пари, за да замина надалече, където поискам. И с теб се разделяме и не се налага никога повече да виждам теб или съпруга ти.

Алис събра трите кукли в скута си.

— Заклинанието е направено — каза им тя. — Вие сами си навлякохте всичко това. Това са съдбите, които желаехте, или съдбите, които ме принудихте да ви създам. Заклинанието е направено и започва да действа в същия този ден.

Тя пъхна трите кукли отново в кесията си и се смъкна от столчето си до плочата на огнището пред огъня. Загърна се с пелерината и затвори очи. След броени секунди заспа.

Когато пукна зората и започнаха да кукуригат петлите и да се обаждат животните, а после се събудиха и хората, Алис продължаваше да спи. Спа без сънища, които да помни. Но през цялата нощ и през цялото ранно утро, сълзите бликаха изпод затворените й клепачи, в постоянен неудържим поток. А ръцете й оставаха свити в юмруци, с палци между показалеца и средния пръст, в прастария, безполезен жест срещу магьосничество.

Когато момчето от пекарницата влезе точно след разсъмване да стъкне огъня, я намери там, с разбъркана руса коса, изцапана от пепелта, а когато я разтърси да се събуди и тя се надигна и седна, пепелта още лепнеше по нея, така че тя приличаше на Морах, приличаше на старица с буйна, разчорлена сиво-бяла коса. Лицето й беше мръсно и в бледата светлина на зората петната мръсотия приличаха на сурови бръчки от години на неудовлетворен копнеж. Прислужникът от пекарницата никога не беше виждал Алис преди и се отдръпна уплашено от нея.

— Моля за извинение, госпожо! — каза той бързо, и когато тя мъчително се изправи на крака, той си плю на петите и изчезна във вътрешния двор, където замъкът изглеждаше леден и бял в сивата светлина на утрото.

Алис го последва навън през отворената врата чак до кладенеца в средата на двора. Присви пръст да го повика.

— Извади ми вода — каза тя: гласът й прозвуча като дрезгаво грачене.

Момчето пристъпи плахо към нея, но остана извън обсега й.

— Обещаваш ли, че няма да ме урочасаш? — попита то.

Алис се засмя горчиво, изкашля се дрезгаво и плю.

— Обещавам — каза тя. После го погледна и сините й очи блеснаха коварно. — Във всеки случай, не и този път.

Момчето потрепери, но се приближи и спусна кофата. Наложи се да я пуска три пъти, преди да разбие леда в кладенеца. После я вдигна с макарата нагоре, пълна до ръба. Алис сви дланите си в шепи, загреба ледената вода и пи жадно.

— Сега върви да си гледаш работата — каза тя. — Но не казвай на никого, че си ме видял.

— Няма, лейди! Няма — обеща с готовност момчето.

Алис го погледна, докато той почти се сгърчи от страх.

— Ще разбера, ако го направиш — каза натъртено тя. После се извърна и тръгна уморено към женските покои, за да се измие, да си смени роклята и да си среши косата. Кесията с трите восъчни кукли се удряше в бедрото й при всяка стъпка, която правеше.

Илайза връхлетя към нея в мига, щом Алис влезе през вратата: останалите вървяха близо зад нея.

— Къде беше? Нямаше те цяла нощ! — възкликна Илайза. После, когато Алис понечи да отговори, тя добави нетърпеливо. — Няма значение! Няма значение! Никога няма да познаеш какво става тук. Цяла нощ! Цяла нощ!

Останалите жени, с блеснали очи, почти изпаднали в истерия, избухнаха в смях. Алис почувства, че се усмихва, заразявайки се от тяхното веселие въпреки умората си.

— Какво? — попита тя.

— Лорд Хюго! — възкликна Илайза. — Никога няма да познаеш. Беше тук, с нейна светлост, цяла нощ. И видяхме, видяхме…

— Разкажи го както трябва! — упрекна я Марджъри. — Разкажи го от началото.

— Не искам да го чувам — каза Рут. — Лейди Катрин със сигурност ще влезе и ще те хване да клюкарстваш, Илайза.

— Ами върви да седиш при нея тогава! — каза Илайза, без да се разкайва. — А ако дойде — прокашляй се, за да можем да те чуем. Но трябва да разкажа на Алис. Ще умра, ако не го направя.

— Глупаво момиче — каза снизходително мистрес Алингам. — Не че не беше забележителна нощ! Толкова неприлично!

Рут излезе от стаята, а Илайза завлече Алис до едно ниско столче и седна в краката й.

— След вечеря — поде тя задъхано — лорд Хюго дойде тук и каза, че иска да ни чуе как пеем и свирим. Рут свиреше на мандолина, а аз пях, после Марджъри пя. Той каза, че гласът ми е много сладък и ми се усмихна — знаеш как се усмихва!

— Да — каза Алис отегчено. — Познавам усмивката му.

Илайза й намигна.

— Е, ти със сигурност я познаваш. Бога ми, наистина си хитруша! Изобщо не знаех, че го харесваш. Мислех си, че си се обрекла вечно да си сама! А ето че ти през цялото време…

— За снощи… — прекъсна я Марджъри.

— Да! — каза Илайза. — Е, след като пяхме, той поръча да донесат медовина, и накара всички ни да изпием по една чаша с него, а после взе каната и рече на лейди Катрин, така дръзко, просто не можеш да си представиш: „Мисля, че ще имаме нужда от това, за да утолим жаждата си тази нощ“. — Очите на Илайза се разшириха многозначително. — После той каза: „Макар че, милейди, аз ви обещавам, че ще ви дам достатъчно за пиене! Устата ви ще прелива!“

Алис преглътна конвулсивно.

— Отвратително — каза тя.

— Има и по-лошо! — възкликна Илайза възхитено. — Те влязоха в стаята заедно, а нас просто ни зарязаха там, представи си как се чувствахме! Не знаехме дали да си вървим или да останем. Рут искаше да си тръгнем, но аз казах: не са ни освободили, той може да поиска нещо — затова останахме.

Тогава го чухме. Най-напред ги чухме да говорят, тихо, така че не можехме да чуем думите. После чухме лейди Катрин да казва: „Умолявам ви, милорд, умолявам ви да ме дарите със син. Направете го!“ — Илайза се изсмя пискливо и се плесна с ръка през устата.

— Тогава Рут си тръгна, знаеш я каква е. Но ние останахме. И тогава чухме лейди Катрин да стене. Звучеше, сякаш я боли нещо, затова си помислихме, че трябва да влезем, но после размислихме. Тя отново и отново повтаряше: „Хюго, Хюго, моля те, о, моля те“.

— Какво правеше той? — попита Алис. Помисли си, че знае отговора.

Илайза облиза устни.

— Надникнахме — каза тя. — Всъщност отворихме вратата, и тя беше дръпнала завесата, така че двамата не разбраха. Надникнах зад завесата, помислих си, че ако ме хванат, мога да кажа, че сме се разтревожили за нея. Да ме хванат! Нямаше да забележат, даже ако бяхме почнали да танцуваме и да пеем.

— Какво правеше той? — попита Алис. Беше много бледа.

— Беше я накарал да коленичи пред него — каза Илайза: гласът й беше снишен до изпълнен с наслада шепот. — Беше си извадил члена и беше твърд като копие — видях го! И го търкаше по цялото й лице, по очите й, по ушите, по косата, навсякъде. И се търкаше във врата й и в предницата на нощницата й.

Алис беше съвсем неподвижна: мислеше си за малките кукли и за неприличния танц, който ги беше накарала да изпълняват, преди да ги върже заедно с панделката.

— Той й разкъса нощницата — каза Илайза. — А тя просто си стоеше на колене там и го оставяше да прави каквото иска. А той се търкаше в гърдите й. Тя беше безсрамна. Беше там с раздрана до пъпа нощница и с ръце, здраво обвити около задника му, и само стенеше и стенеше за още.

Алис допря ръка до челото си: то беше студено и влажно.

— А после? — попита тя. — Предполагам, че я е обладал?

Илайза поклати глава:

— По-лошо — каза тя.

— Какво? — попита Алис.

— Каза й да се качи на леглото и да разтвори широко ръце и крака — прошепна Илайза. Алис затвори очи за миг. — Тя изглеждаше отвратително! — каза Илайза със смесица от наслада и потрес. — Веднага разтвори крака и се разтвори отдолу с ръце.

Алис тръсна глава.

— О, достатъчно, Илайза. Не искам да знам.

Илайза беше неудържима.

— А той се качи на леглото и влезе с ожесточени тласъци в нея, сякаш я мразеше — прошепна тя. — После се измъкна и се отдръпна.

— Какво стана? — попита Алис.

— Тя изпищя — каза Илайза. — Изпищя, когато той влезе грубо в нея, а после изпищя пак, когато той се измъкна. Гърчеше се на леглото като змиорка. Беше подивяла! Непрекъснато го умоляваше да го направи!

— Той направи ли го? — попита Алис рязко.

Илайза поклати глава:

— Не както трябва, не както тя искаше. Отново и отново отиваше до леглото и я възсядаше, а после се отдръпваше. А тя отново и отново крещеше за още. После той я накара да стане от леглото.

Алис чакаше мълчаливо.

— Накара я да се разсъблече и да разкъса долната си риза на парчета — каза Илайза. — После й каза да завърже парчетата като въже.

Мили боже! — възкликна Алис нетърпеливо. — Ти защо не го спря? Защо поне не й извика?

Илайза я погледна.

— Нима не знаеш? — попита тя. — Нима си толкова студена, че не разбираш? На нея ужасно й харесваше. Тя искаше той да се държи с нея така. Искаше да бъде неговата кобила за разплод, неговото бито куче. Не беше негова съпруга, беше негова блудница.

Алис седеше напълно неподвижно, оставяйки ехото от изреченото заклинание да се разплиска над нея и около нея. Запита се колко ли голямо бе злото, което бе сторила.

— Той я накара да пълзи нагоре-надолу по пода — каза Илайза. — Накара я да лази на ръце и колене. Завърза очите й с долната риза, за да не може да вижда, и я накара да пълзи наоколо. Понякога влизаше в нея изотзад, понякога отиваше до главата й и насила притискаше устата й върху себе си. И каквото и да правеше той — гласът на Илайза притихна от примесен с възторг потрес, — тя крещеше за още.

— Цяла нощ? — попита Алис студено. Мислеше си за двете кукли, вързани заедно, а после — рязкото им разделяне.

Илайза поклати глава.

— Той свали превръзката от очите й и я сложи около собствения си гръб — каза тя. — Уви я около нея, така че бяха вързани заедно. После я вдигна и я положи върху себе си.

Алис почувства как в гърлото й отново се надига позив за повръщане, макар стомахът й да бе празен.

— Тя изпищя — каза Илайза. — Продължителен, много висок писък, сякаш този път той наистина я беше наранил. И двамата паднаха на пода и той я притисна по гръб върху тръстиките на пода, докато гърбът й започна да кърви.

Алис се изхрачи и плю в жаравата.

— Дай ми малко ейл, Марджъри — каза тя тихо. — От тази история, която Илайза разказва, ми призлява до дън душа.

— Това е — изрече Илайза тържествуващо. — Историята свърши. Казах ти, че трябваше да си тук.

Алис отпи малко ейл. Беше топъл и застоял, след като бе престоял цяла нощ в каната.

— Той в леглото й ли прекара нощта? — попита тя, но вече знаеше отговора.

Илайза поклати глава.

— След като свърши с нея, той развърза въжето и отскочи от нея, сякаш я мразеше — каза тя. — Лейди Катрин още лежеше на пода и той я зашлеви — по едната буза и после по другата — а после си нахлузи панталоните и я остави така. С насинен и окървавен гръб, и с отпечатъци от ръцете му по двете бузи.

Алис кимна.

— А тя оскърбена ли е? — попита безстрастно.

Илайза поклати глава.

— Пееше тази сутрин, когато й занесох чашата с ейл. Беше сложила ръце на корема си и ми каза, че е сигурна, че е заченала дете. Сигурна е, че ще му роди син. Измолила си е влизането в рая и е удовлетворена.

Алис кимна и отново отпи глътка ейл.

— Хубаво — каза тя. — Хюго е отново с жена си, жена му носи неговото дете. Никой от тях няма да ми създава неприятности, спестени са ми нейната противна ревност и неговите опасни страсти. Мога да правя каквото трябва — да служа като писар на негова светлост и да поддържам него и близките му в добро здраве.

Тя стана от столчето и изтръска праха от роклята си.

— Горчив е — каза тя тихо на себе си. — Никога не съм знаела, че има горчив вкус.

— Кое? — попита Илайза. — Ейлът ли? Би трябвало да е подсладен.

— Не ейлът — отвърна Алис. — Вкусът на победата.