Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wisewoman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
egesihora (2015)
Корекция и форматиране
maskara (2016)

Издание:

Автор: Филипа Грегъри

Заглавие: Вещицата

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „Еднорог“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978-954-365-109-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1799

История

  1. — Добавяне

Глава 28

Алис потегли към Касълтън, без да поглежда назад. Мери, възседнала отново коня, яздеше зад нея. Войниците, отпочинали след обяда в гората, пристъпваха бодро. Водачът им си подсвиркваше тихо през зъби.

Хубавото време започваше да се разваля, по реката се кълбеше мъгла, събирайки се на гъсти валма над неподвижните вирове. На запад въздухът бе по-студен, зад тях на гъсти ивици се събираха облаци.

— По-добре да побързаме — каза през рамо войникът отпред. — Ще завали, а вие нямате наметка.

Алис кимна и мъжът затича бавно и равномерно. Мулето се движеше в тръс зад него, прахта под копитата му беше бяла като сол. Наблюдавайки дългите му, смешни уши, Алис се подрусваше неудобно в бавен тръс зад войника. Зад гърба си чуваше леките стъпки на кобилата си — тя пристъпваше бързо, а Мери държеше здраво юздите. Алис усещаше в устата си вкуса от прахта по пътя, чувстваше каменната му сухота по кожата на лицето си, в косата си. Усещаше мъртвешката му, кристална неподвижност навсякъде около себе си, докато се отдалечаваше от Хилдебранд и я оставяше сама в пустошта.

 

 

Тропотът на конските копита отекваше глухо по моста към Касълтън. Войникът забави ход, докато вървяха през града. Търговците на пазара прибираха стоките си, остър порив на вятъра повдигна платовете върху сергията на един тъкач и ги развя като знамена. Кобилата се подплаши, но Мери, седнала спокойно на седлото, последва движението му. При тази гледка мулето размаха дългите си уши.

— Прибрахме се тъкмо навреме — каза войникът. Стражите на портите им препречиха пътя е пики, а после ги вдигнаха за поздрав към Алис. Зад тях се разнесе глух тътен на гръмотевица.

— Дъждът идва — каза войникът. — Имахте късмет да се приберете у дома суха, мистрес Алис.

Алис кимна и му позволи да я повдигне от седлото под прикритието на портата.

— Някой да ми заеме наметало — каза тя рязко.

Бърз порив на вятъра навя дъжд в двора пред тях. Мери загърна раменете на Алис с войнишко наметало и Алис го издърпа над твърдата си триъгълна шапчица. Като наведе глава да се предпази от дъжда, тя притича през двора, през втората порта, през вътрешния двор, и влезе в голямата зала.

Спря в залата, когато се чу пукот на светкавица и вътре стана светло като ден, после отвън избухна мощен звук от гръмотевица. Един войник до огъня скочи и се прекръсти.

— Господ да ни е на помощ! — възкликна той. — Тази беше точно над главите ни.

— Къде е младият лорд? — попита Алис. — Къде е Хюго?

— С баща си, мистрес Алис — отвърна той. — Пристигна кралски пратеник, и те четат писмата.

Алис кимна и мина през залата, през преддверието, до кръглата кула. Докато се качваше по стъпалата на кулата, пътят й внезапно се освети от ярка светлина на нова мълния. Алис се препъна и се вкопчи в стената, когато гръмотевицата разлюля сградата.

— Ще го направя — каза тя през зъби.

Докато претичваше през вътрешния двор, роклята й беше подгизнала и сега прилепваше към бедрата й, дърпайки я надолу. Беше студена и мокра като рокля на удавница.

— Ще го направя — повтори Алис.

Тя се качи по още дузина стъпала в кръглото помещение за стражите под стаята на стария лорд. Двама войници играеха на зарове.

— Младият лорд с баща си ли е? — попита ги Алис.

— Да, мистрес Алис — каза по-младият, като стана, когато я видя, и смъкна шапката си.

Алис кимна. Гръмотевицата отекна глухо, сякаш се беше забързала да вилнее около другата кула, тъмничната.

— Бурята премина — каза младежът. — Какъв трясък беше само този ей сега!

— Не е преминала още — каза Алис. Излезе от помещението и тръгна нагоре по следващото стълбище, вкопчвайки се в каменните стени, сякаш коленете й бяха омекнали.

Оказа се права за бурята. Когато вдигна ръка да отвори вратата на стария лорд, бяла светлина се вряза като нож през тесния прозорец и падна в краката на Алис, а после мощен, гневен тътен от гръмотевица разтърси каменната кула. Алис трепна, дръпна се назад и почти падна в стаята.

Хюго, баща му и Дейвид седяха до огнището.

— Каква буря! — възкликна старият лорд. — Мокра ли си, Алис? Студено ли ти е?

— Не, не — каза тя. Долови, че гласът й беше прекалено напрегнат, твърде тревожен. Пое си дъх и се овладя. — Трябваше да притичам през вътрешния двор, но се прибрахме, преди да започне дъждът — каза тя.

Хюго вдигна поглед към нея.

— Иди да смениш мокрите си дрехи — каза той. — Баща ми и аз сме заети със съобщения от кралския съвет.

— Тогава няма да ви смущавам — каза Алис. — Ще бъда готова да дойда и да пиша под ваша диктовка, ако желаете, милорд.

Лорд Хю кимна.

— Просто си помислих, че е редно да ви съобщя — каза Алис. — Става дума за новата знахарка в колибата на Морах. Много е странна. Срещнах я в гората, когато отидох да взема кората от бряст. Говореше много несвързано и безумно. Уплаши ме.

Хюго вдигна поглед.

— Направи ли ти нещо? — попита той.

Алис поклати глава.

— Не, но не бих искала да се доближава до мен, когато ми дойде времето — каза тя — Бях й изпратила малко храна, защото си мислех, че може да ми бъде от полза. Но тя говореше толкова безумно и изглеждаше така странно! Не я харесвам. Не ми харесва това, че живее в колибата на Морах.

Старият лорд наблюдаваше любопитно Алис.

— Не е присъщо за теб да си така изплашена, Алис — каза той. — Заради състоянието ти ли е?

Алис сви рамене.

— От това трябва да е — каза тя. — Но жената явно ме взе за някой друг. Наричаше ме Ан, и ме убеждаваше да отида да живея с нея. Заповяда ми да отида в колибата и каза, че ме заплашва опасност, ако не отида при нея. Уплаши ме.

— Да не би да се е опитала да те омагьоса? — попита старият лорд.

— Не — каза Алис твърдо. — Нищо такова. Предполагам, че не е било нищо повече от глупавата ми фантазия. Не мога да се закълна, че върши нещо нередно, не отправям обвинение срещу нея. Но няма как да ми харесва, че живее толкова близо до нас. Не бих искала да живее там, където обичам да събирам нужните ми растения. А и тази колиба беше на старата Морах, значи сега е моя. Не искам тя да живее в колибата ми.

— Да я преместим? — каза старият лорд, като повдигна вежда към Хюго.

Хюго се изсмя.

— Ще я изхвърлим през границата в Уестморланд — каза той. — Там си имат достатъчно луди старици, няма да забележат една в повече.

Алис положи ръка върху корема си.

— Не искам да й сторя зло — каза тя. — Не искам да пострада заради мен. Искам да я отстраниш внимателно, Хюго. Нервна съм само защото наближава времето ми и не искам зложелателство около мен.

— О, да — каза Хюго. — Ще изпратя половин дузина мъже утре. Могат да я качат на кон и да я изпратят през границата. Няма да я видиш повече. Няма да те безпокои.

— Кажи им да не й причиняват зло — каза Алис. — Чувствам, че ще ме споходи лош късмет, ако й сторят зло.

Хюго кимна.

— Ще им кажа да бъдат внимателни с нея. Не се тревожи, Алис.

Тя отвърна:

— Тогава ще ви оставя да се занимавате с делата си, милорди.

Докато посягаше към вратата, блесна нова мълния и над главите им се разнесе дълбок тътен.

— Тази буря ще свърши работата вместо теб и ще отвее старата вещица през границата — каза лорд Хю.

— Духа в грешната посока — каза Хюго кратко. — Ще я отвее в Йоркшир, а това не бих пожелал никому.

Старият лорд се изкиска и Алис тихо затвори вратата след себе си.

* * *

Бурята не спря да кръжи около замъка цяла нощ. Когато Алис слезе на вечеря, пътят й бе осветяван от светкавици, от които свещите заприличаха на черни пръчки с пламъци от сенки. Катрин остана горе, хленчейки от страх заради бурята, и се свиваше ужасено, щом чуеше тътен на гръмотевица. Прозорецът й бе здраво залостен, със спуснати завеси, но въпреки това яркият блясък на мълнията очертаваше бързо сребриста линия около завесите за един миг, преди трясъкът на гръмотевицата да потопи света в тъмнина.

Алис беше поруменяла, искреше, сякаш самата тя беше обгърната в светкавици. Носеше яркожълта рокля, а косата си — пусната свободно по раменете. Смееше се, навеждаше се към стария лорд, усмихваше се през него към Хюго, кимаше на войниците на масата в дъното на залата, които я поздравиха с нестройно ликуване. Пи много от тъмното червено вино, което старият лорд настойчиво й предлагаше. Хапна си добре.

— Значи кората от бряст е успокоила стомаха ти — каза одобрително старият лорд. — На бебето сигурно му е добре с теб, Алис. Ти не си позволяваш разни развратни игри, които да застрашат внука ми, нали?

Алис му се усмихна. Отвън светкавица разкъса мрака, а гръмотевицата изтрещя мощно в отговор. Една жена в долния край на залата изпищя.

— Не, милорд — каза тя бодро. — Ще имате едно хубаво бебе на коляното си, когато настъпи пролетта.

Хюго кимна.

— Ще вдигна наздравица за това — каза той.

Рязко блесна светкавица и се разнесе силен гръмотевичен тътен. Една от прислужничките, които поднасяха храната, изпищя от страх и изпусна един поднос с месо, а кучетата, които се бяха свили уплашено под сгъваемите маси, се втурнаха в залата, грабнаха кокалите и отново се свиха в скривалищата си.

Алис се засмя весело.

— Този дъжд ще унищожи пшеницата — каза Хюго мрачно.

— Може да изгубим част от нея, освен ако бурята не премине бързо и житото не успее да се съвземе и пак да се изправи.

Старият лорд кимна:

— Летните бури никога не траят дълго — каза той окуражително. — Тази ще изчерпи силите си за една нощ, а на сутринта слънцето отново ще грее ярко и ще изсуши житните ниви.

— Трябва да излезем, когато започнат да жънат пшеницата — каза Алис. — Да отпразнуваме началото на жътвата.

Един паж се качи на подиума да говори със стария лорд. Лордът се облегна назад в стола си, за да даде някаква заповед. Хюго се обърна към Алис.

— Навярно ще е по-добре да си останеш у дома — каза той. — Не те посрещнаха любезно миналия път, когато излезе в полята.

Светкавицата проблесна бързо като меч в залата. Алис срещна присвитите, преценяващи очи на Хюго със сияйна усмивка, която не трепна дори когато тътенът на гръмотевицата удави думите му.

— Не ме е грижа за нищо! — каза тя, с много нисък глас. — Дори когато бурята бушува около всички ни! Ела в стаята ми довечера, Хюго, ела в стаята ми и аз ще те отведа на пътешествие в бурята, което няма да забравиш никога. В нощи като тази сестрите ми излизат да играят, и аз ще бъда с тях. Ти си забравил силата ми, Хюго, но протегна ли ръка, нищо не може да ме спре по пътя към онова, което желая. Не се боя от тези селяни, за които всичко се върти около тяхното парче земя, прасето в кочината, и пчелния кошер. Не се боя от онова, което говорят, нито пък от онова, което могат да направят. Не се боя от нищо, Хюго. Ела в моята стая довечера и разбери какво е да играеш с гръмотевична буря.

Суровото, укорително изражение изчезна от лицето на Хюго, той задиша тежко и изрече с копнеж:

— Алис…

— След вечеря — нареди Алис и извърна глава. Дейвид беше до нея, а слугата, който поднасяше месото, прегъна коляно и й предложи сребърното блюдо.

— Дай ми повече — извика Алис над тътена на бурята. — Гладна съм. Ще ям, докато се заситя. Дай ми повече!

Приключиха бързо вечерята: шумът на бурята правеше разговорите невъзможни, и дори най не суеверните бяха напрегнати и уплашени. За малко гръмотевиците утихнаха, когато се отдалечиха към горния край на долината. Но в началото на долината, край големия водопад, обърнаха посоката си и отново връхлетяха яростно по течението на реката, набраха скорост и вдигнаха водите на реката, така че те излязоха извън руслото й и наводниха бреговете. Жените не пожелаха да седят в галерията, където прозорците дрънчаха от вятъра, а огънят пращеше и съскаше от падащия през комина дъжд. Легнаха си рано: Рут щеше да спи на легло на колелца в стаята на Катрин, да държи ръката й, за да я предпази от нощните й кошмари. Алис се разсмя открито при мисълта за това, отвори широко вратата си за Хюго, а после я залости след двамата.

Той беше доловил настроението й, очите му блестяха. Чакаше я да му даде нареждания.

— Пий — каза Алис, като му подаде виното, в което бе сложила щипка земен корен. Пресуши собствената си чаша. — И се разсъблечи, Хюго, сестрите ми ще те приемат само ако си облечен единствено в небесни облаци.

Хюго смъкна бавно дрехите си: земният корен разпростираше упойващата си сила из тялото му, карайки крайниците му да натежават. Алис видя как тъмните му очи стават още по-черни, когато зениците се разшириха под въздействието на гъбата.

— Алис, моята вещица — изрече той завалено.

— Легни на леглото — изрече тя шепнешком. — Сестрите ми идват. Ще дойдат при следващия гръмотевичен тътен. Ослушвай се за тях, Хюго! Когато мълнията разцепи небето, те ще връхлетят от облаците, с писъци и смях, със стелещи се зад тях коси. Те идват сега! Сега! Сега!

Алис стоеше гола пред тесния прозорец, с протегнати ръце.

— Виждам ги — каза тя. — Задават се сред блясъците на мълниите, Хюго! Насам, сестри мои! Ето ме тук! Изведете ме в бурята, за да играя с вас.

Силен порив на вятъра нахлу през прозореца. Алис, терзана от чувство на вина, от желание, от трескава възбуда, се смееше лудо, докато дъждът шибаше тялото й.

— О, това е хубаво! — възкликна тя. Студеният, силен дъжд жилеше гърдите й с хиляди парещи удари. — О, толкова е хубаво! — каза тя.

Обърна се към Хюго, изоставяйки предпазливостта.

— Да излезем навън — каза тя безразсъдно. — Да отидем до върха на кръглата кула.

— Навън — каза Хюго с надебелял глас.

Алис загърна голото си тяло с тъмносинята пелерина и наметна една завивка на раменете на Хюго. Той се препъваше, докато тя го водеше през галерията, надолу по стълбите и през преддверието до кръглата кула. Старият лорд беше още в залата, в помещението за стражите нямаше никой. Алис и Хюго се промъкнаха през него, тръгнаха нагоре по тесните, тъмни стълби, покрай стаята на стария лорд, покрай стаята на Хюго над нея, и още по-нагоре, докато най-сетне се озоваха на върха на кулата.

В един закътан ъгъл бяха заковани гълъбарниците, за да бъдат пощенските гълъби на сигурно място. На Алис й се прииска да ги освободи — да захвърли скъпоценните птици навън, оставяйки ги на произвола на ветровете, та да се носят по тях и никога да не намерят пътя си до вкъщи. Ако не се брояха гълъбарниците, покривът беше пуст, настлан с плочи, негостоприемен: тясна куличка се издигаше нагоре, сочейки към самото око на бурята. Във въздуха около тях се носеше вой, вятърът ги блъскаше толкова силно, че отнасяше думите от устата им. Алис пристъпи до парапета и погледна надолу.

Стените бяха високи. Алис едва виждаше подножието на кулата, която се издигаше, подобно на странен зъбер, от отвесните скали на стръмния бряг над реката. Когато проблясваха мълниите, Алис виждаше стръмните брегове, лъскави и мокри в тъмнината, които се спускаха отвесно надолу до речното корито. Всеки зъбер беше заострен като копие, а под тях реката се удряше и пенеше по остри камъни, разбивайки се във вълни от черна вода и бяла пяна. Алис остави пелерината да се развява зад нея и вдигна лице към проливния дъжд.

— Те са тук! — изкрещя тя. — Сестрите ми ни отвеждат да играем с бурята! Можеш ли да ги почувстваш, Хюго?

Вятърът беше смъкнал завивката от раменете на Хюго и я размяташе на всички страни. Дъждът шибаше якото му набито бяло тяло. Той отметна глава назад и се разсмя, докато вятърът го блъскаше, а дъждът обливаше поройно голотата му.

Алис се притисна към него, стисна бедрото му между краката си, докато стояха там, брулени от бурята. Светкавица ги заслепи за миг, а после ги потопи в тъмнина.

— Почувствай сестрите ми — каза Алис настойчиво. — Ние препускаме в бурята заедно с тях. Виж как ветровете ни дърпат и мятат. Ние сме навън в бурята, подмятани от вятъра, люшкани от мълниите. Бурята е наш любовник. Бъди бурята, Хюго! Бъди едно с бурята и приеми всички ни.

Умът на Хюго се гърчеше под въздействието на земния корен. Тялото му беше вледенено от дъждовната вода и същевременно гореше от собствената му телесна топлина и от треската, причинена от земния корен. Той диво сграбчи Алис, притисна я към увенчаната с кулички стена, и със сила проникна в нея. Алис, притиснала тяло към каменната стена, с рамене и глава над парапета, изложени на пълната сила на бурята, се разсмя високо.

— Ти си бурята, Хюго, ти си бурята! — извика тя. — Люби ме, докато ме подлудиш. Отказах се от всичко заради теб. Всичко е изгубено заради теб!

Хюго потъна в нея, отдръпна се, отново нададе тласък напред. При всяко движение Алис се озоваваше все по-близо и по-близо до ръба на високата стена, там, където височината на стената намаляваше и тя вече й стигаше само до кръста. Под тях кипяха дълбоките, тъмни води на реката, носеше се шибана от вятъра пяна. Алис видя, че върви към смъртоносна опасност и се разсмя отново. Дълбоко в нея се смесваха страст и лудост. Тя стисна крака около кръста на Хюго и се облегна на стената. Хюго, сляп за всичко, освен за своята фантазия за вещици, бури и магическа похот, проникваше със сила в нея, отново и отново.

Едно последно движение отскубна Алис от високата стена, която й служеше за опора, и тя увисна в нищото, над бездната. Хюго държеше хълбоците й, краката й обгръщаха кръста му, но тя всеки момент можеше да падне от върха на кулата. А после Алис, обезумяла от нуждата да получи удовлетворение и полудяла от желание да се освободи от страха и вината си, пусна раменете на Хюго и протегна ръце над главата си, посягайки към пропастта. Светкавицата блесна, осветявайки нейното безумно, смеещо се лице и замаяната гримаса на Хюго, когато Алис се отпусна назад в нищото, все още вкопчена в Хюго само с краката си. Тя изпищя от удоволствие и вятърът откъсна звука от устата й. Отвори очи и погледна надолу. Висеше от върха на кулата, под нея кипеше вихрушка от буйни ветрове, пороен дъжд и буйните води на реката, плискащи се по каменните блокове. Алис протегна ръце в нищото и се изсмя на глас, копнеейки за последния ужас на стремглавото падане, а после — чернотата.

После коремът й се присви от похот и тя изстена, инстинктивно стисна по-здраво краката си около гърба на Хюго, принуждавайки го да се приближи все повече и повече, да прониква все по-дълбоко и по-дълбоко в нея, изтръгвайки от него насладата до капка. Без да знае какво прави, без да го е грижа нито за сигурността й, нито за заплашващата я опасност, а само за собственото му удоволствие, Хюго я издърпа от бездната и се отпусна тежко върху нея на каменните плочи на високия покрив. Дъждът се лееше върху двете блестящи от влага тела, докато те се търкаляха, оплетени във възела на похотта. После отекна нова гръмотевица, Хюго изстена и се отпусна върху нея.

Алис лежеше с отворена уста, опивайки се от дъжда. Косата й беше мокра, подгизнала и сплъстена, отпуснатото тяло на Хюго й тежеше. Изблъска го надигна се бавно и седна. Главата й беше замаяна от виното, изпито на вечеря, и от властната магия на похотта и ужаса. Отблъсна се, за да се изправи на крака, и с олюляване отиде до ръба на кулата. Сега беше трезва, както някой пияница изтрезнява в мига, щом проумее опасността, в която се намира. Тя се подпря на една от купичките и надникна надолу в главозамайващата бездна. Не можеше да види подножието на кулата, беше прекалено тъмно и прекалено високо. Но чуваше шума на речната вода, която се разбиваше в скалите. Когато светкавиците отново разцепиха с пукот небето, Алис видя скалите далече, далече долу под себе си, видя главоломно високите им зъбери над кипящото речно корито. Алис отстъпи назад от ръба на кулата и се загърна с наметката. Потръпна.

— Бях твърде близо — каза тя — Твърде близо. Прекалено близо до ръба. — Тръсна глава като човек, който излиза от дълбок транс. — Празната руна, празната руна — прошепна тя. — О, господи! Празната руна. Один.

За миг се втренчи надолу, а после се загледа нататък, към пустошта. Бурята бушуваше на изток: когато удари следващата мълния, тя видя дъжда като водна стена над мочурището и нагоре към възвишенията на Къмбърланд и Уестморланд. Реката щеше да се напълни бързо, Морах щеше да се удави отново в пещерата си. Реката можеше да се разлее в тъмнината, да прелее от бреговете си и хищно да погълне малката колиба и болната от артрит старица, да ги помете, преди да дойдат войниците.

— Спокойни сънища — отрони Алис иронично в мрака — Пожелавам ги на двете мои майки. Спете спокойно. Дано гръмотевичната буря отнесе и двете ви, дано дъждът отмие и двете ви от живота ми, дано ветровете ви отвеят далече от мен.

Тя се изсмя високо и дрезгаво, а после бавно се обърна отново към Хюго.

Той лежеше, където го беше оставила, тялото му беше студено и мокро. Алис се загърна плътно с пелерината си и повдигна капака на пода от каменни плочи. В гълъбарниците под малкия паянтов покрив птиците я наблюдаваха неспокойно и се размърдаха тревожно, докато тя минаваше. Алис стъпи върху тесните каменни стълби и пусна капака обратно на мястото му. Подмина стаята на Хюго и покоите на стария лорд. На половин път надолу по стълбите към помещението за стражите срещна един от войниците.

— Доведи някой от другарите си и идете да вземете лорд Хюго — каза тя рязко. — Напи се и искаше да излезе на покрива да види бурята. Погрижете се прислужниците му да го стоплят и изсушат и да го сложат да си легне. Мъртвопиян е, не може да ходи.

Войникът се ухили.

— Да, лейди Алис — каза той. Изтича долу до помещението на стражите прели нея и Алис чу бързия, жив изблик на мъжки смях. Слезе по стълбите, през помещението за стражите, където войниците се отдръпнаха, за да я пуснат да мине, хвърляйки потайни погледи към босите й, бели крака, и по стълбите нагоре до галерията за жените.

Мери чакаше до леглото й, когато Алис влезе в стаята. Без да каже нищо, тя взе от нея подгизналата пелерина и загърна Алис в топъл чаршаф. Алис, твърде уморена и замаяна, за да си прави труд да си слага нощницата и нощната шапчица, се вмъкна между чаршафите си, увита и затоплена като бебе.

— Лека нощ, ваша светост — каза Мери грижовно и духна свещта.

Тази нощ Алис сънува сън. Той дойде от гръмотевичната буря и проливния дъжд отвън пред замъка. Дойде от кипящата придошла река около камъните в основите на замъка. Дойде от празната руна. Дойде от Морах — мрачна, скрита дълбоко в своята залята от водата пещера. Дойде от Хилдебранд — молеща се в тъмнината, докато сълзите се лееха по старческото й лице, за агнето, което се беше изгубило, за дъщерята, която й бе изменила.

Алис сънува, че е на път от Касълтън към колибата на Морах. Присъни й се, че язди кобилата си. Беше чудесен ден, слънчев и ясен, и кобилата пристъпваше пъргаво по белия път. На Алис й се присъни, че вижда синкавите листа на дивата салвия по речния бряг отстрани край пътя, и спира кобилата, за да откъсне свежите цветчета.

Кобилата спря Алис се смъкна от седлото и се наведе над растението. После се отдръпна ужасено. Брегът гъмжеше от червеи. Гъмжеше от бели ларви, мънички и тънки, гърчещи се заедно в огромно кълбо от тление. Когато се отдръпна назад към рамото на коня, видя, че брегът от другата страна на пътя също беше пълен с червеи. Беше хваната като в капан между две гъмжила от безмълвно гърчещи се ларви.

Алис понечи да скочи върху коня, но, както става в сънищата, нямаше седло и стремена. Не можеше да се качи. Тя опипа гърба на кобилата, после заобиколи от другата страна, надявайки се, че там може да види седло. Нямаше нищо, а тя чувстваше как бреговете се приближават. Целият чудовищен жив плет от ларви, пълзящи по всяко цвете, изпълващи всяка дупка, идваше все по-близо и по-близо.

Алис изпищя с все сили и писъкът й разкъса тъканта на съновидението, раздра съня й. Тя отвори очи и откри, че седи изправена в леглото, потна от ужас.

— Боже мой, боже мой! — изрече тя в тишината.

Замъкът тънеше в безмълвие, бурята беше преминала.

Отвън се чуваше тихото трополене на летен дъжд, а небето бледнееше от изгряващото сред облаци, окъпано във влага слънце.

— Боже мой — повтори Алис.

Преобърна възглавницата си: тя беше влажна от пот. Придърпа завивките малко по-плътно. Чувстваше се така измръзнала и трепереща, сякаш досега бе стояла навън, в бурята.

— Какъв сън! — каза си Алис в тишината на стаята си. — Какъв кошмар. И само безсмислици. Само безсмислици.

Тя тръсна глава, отпусна се отново на възглавницата, стисна завивките и се уви плътно с тях, за да се стопли.

— Глупости — каза си тихо тя. — Само глупости.

След броени минути вече спеше. Само след минути сънуваше отново. Отново яздеше надолу по пътя, яхнала хубавата си кобила. Отново видя билката, спря кобилата и се наведе към обраслия с цветя бряг. Под листата се движеше нещо бяло.

Алис се сви отвратено, помислила си, че това сигурно е червей, може би змия. После видя по-ясно.

Беше малка бяла ръка.

Алис изпищя високо, но от гърлото й излезе само тих стон.

Докато гледаше, бялата ръка раздели листата на лапада като завеси, и малката восъчна кукла излезе навън. Беше куклата, която изобразяваше Хюго — най-ужасната от трите. Безока, безуха, безпръста, безуста. Тя вървеше, поклащайки се на малките си крачета, през гъстите листа и цветя на брега, надолу към пътя. Зад нея, като миниатюрни войници играчки, идваха другите две. Куклата, която изобразяваше лорд Хю, приведена и по-уморена, но маршируваща решително зад Хюго, а зад него идваше Катрин. Безпомощна, като омагьосана, Алис се приведе от кобилата си, за да вижда по-добре. Куклата, която изобразяваше Катрин, се беше променила. Големият тлъст корем беше изчезнал, откъснат. На тялото на куклата се виждаше подобна на пещера дупка с назъбени краища на мястото на корема. След себе си куклата оставяше пътечка разтопен восък от раната, подобна на слузестата следа на охлюв.

— Къде отивате? — изстена Алис.

При звука на гласа й куклите, изобразяващи Катрин и лорд Хю, спряха. Но малката кукла, представляваща Хюго, не можеше нито да я чуе, нито да я види, нито да я усети, нито да й заговори. Продължи да се тътри неудържимо напред.

— В Касълтън — казаха двете малки кукли с пискливите си, невинни гласчета. — Да намерим нашата майка, която ни направи.

— Оставих ви! — изкрещя им Алис. — Оставих ви на осветена земя. Оставих ви там. Кротувайте! Нареждам ви да си лежите кротко.

— Искаме майка си! — изрекоха те с високите си, ясни гласове. — Искаме нашата майка, нашата майка, малката сестра Ан!

— Не! — Писъкът на Алис отново разкъса съня й. Чу как вратата се разтваря рязко, когато Мери влезе в стаята да попита да не би да й е зле.

— Не! — повтори Алис: сънят избледня, когато почувства дланта на Мери върху ръката си.

Но чу техния отговор, който долетя отдалеч, от онова място на три мили оттук по пътя за Касълтън:

— Искаме теб, майко — извикаха те радостно. — ИСКАМЕ ТЕБ!