Филипа Грегъри
Вещицата (4)

Глава 4

Голямата зала беше високо, сводесто, мрачно помещение, имаше само тесни прозорчета високо горе в дебелите каменни стени. Буен огън гореше до източната стена, големи дънери се мятаха безредно и пламтяха, димът изпълваше стаята, късчета сажди и лека бяла пепел танцуваха във въздуха. До Алис, от лявата й страна, върху високо издигнат подиум, имаше дълга маса с три празни резбовани стола с високи облегалки зад нея, с лице към залата. Надолу, по дължината на стаята се редяха четири дълги маси и пейки. На най-добрите места в онзи край на залата, където бе подиумът, седяха войниците и стражите, слугите, кухненските прислужнички и жените си съперничеха за местата най-близо до южната врата.

Стаята беше изпълнена с глъчка: три-четири кучета се боричкаха до източната стена, войниците удряха по масите и крещяха за хляб и ейл прислужниците викаха, за да бъдат чути над шума. В скобите на стените имаше горящи факли, и докато Алис гледаше, един добре облечен млад мъж се приближи до масата на лорда, свали изящен свещник от една поставка и запали бледозлатистите восъчни свещи в скосени поставки.

Джуджето Дейвид смушка Алис.

— Ще седнеш в централната част на залата — каза той. — Хайде, ще ти намеря място. — Той тръгна начело, със своята олюляваща се, почти накуцваща походка, между масите. Но преди да успее да настани Алис на едно празно място, в залата настъпи вълнение. Дейвид се обърна и потупа Алис по ръката, насочвайки вниманието й към високата маса.

— Гледай сега! — възкликна той тържествуващо. — Ще видиш как посрещат негова светлост лорд Хю! Гледай!

Гобленът зад масата на подиума беше дръпнат назад, малката сводеста врата — отворена, лорд Хю пристъпи през нея и зае мястото си на големия украсен с резба стол в средата на масата. За миг се възцари изненадано мълчание, а после изведнъж се разнесе мощен, възторжен рев, войниците и слугите нададоха приветствени възгласи, заудряха по масата с ножовете си и забарабаниха с обувките си по пейките.

Алис се усмихна на посрещането и видя как старият лорд кима, извръщайки изпитото си лице в една посока, а после — в друга. „Изглежда добре!“, помисли си тя. След като в продължение на близо седмица го беше виждала като болник, в тясното пространство на кулата, беше изненадана да го види сега като господар на собствената му трапеза. Беше леко поруменял, от топлината и от задоволство при това посрещане с одобрителен рев и възгласи. „Аз го излекувах“, помисли си Алис с внезапен прилив на примесено с изненада удоволствие. „Аз го излекувах! Чакаха го да умре, но аз го излекувах.“ Тя протегна ръце, скрити в широките ръкави, чувствайки как силата тече през нея, надолу към върховете на пръстите й.

Алис беше лекувала хора и преди — скитници и болни просяци в лечебницата на абатството, фермери в тежките им легла, селяни върху сламеници. Но старият лорд беше първият човек, когото беше излекувала и бе видяла как се вдига от леглото и поема властта си, своята голяма власт. „И това е мое дело!“, каза си Алис. „Аз имах необходимите умения, за да го излекувам. Аз му върнах здравето.“

Тя го погледна, усмихвайки се при тази мисъл, и тогава завесата зад гърба му помръдна отново и в залата влезе младият лорд Хюго.

Беше висок като баща си, със същото слабо, кокалесто лице като неговото. Имаше също и черните пронизващи очи на баща си, и клюнестия му нос. От двете страни на устата му имаше дълбоки гънки, и още две — в основата на веждите му, като постоянна намръщена гримаса. Но после някой извика: „Ей, Хюго!“ от пейките, и лицето му внезапно светна, сякаш някой беше доближил запалена главня до купа сено, във възможно най-веселата, най-радостна усмивка. Алис възкликна: „Майко Божия!“

— Какво има? — попита Дейвид, стрелвайки я с поглед. — Да не притежаваш Зрението? Видя ли нещо?

— Не — каза Алис, отричайки мигновено. — Не виждам нищо. Не виждам нищо. Просто видях… — тя млъкна насред изречението. — Просто го видях да се усмихва — каза тя безпомощно. Опита се да погледне към Дейвид, но не можеше да откъсне очи от младия лорд. Той стоеше с ръка, небрежно отпусната върху облегалката на стола, обърнал лице към баща си. На светлината на факлите върху дългите му пръсти проблясваше скъпоценен камък — смарагд, зелен като подплатения му жакет, а кадифената шапка бе сложена накриво върху черната му къдрава коса.

— Ето я проклетницата — каза Дейвид. — Идва да седне от лявата страна на негова светлост.

Алис едва го чу. Тя все още се взираше в младия лорд. Той бе присъствал на опожаряването на абатството. Той бе онзи, който се беше смял, докато керемидите на покрива се пръскаха като фойерверки в горещината, а оловото се лееше като пламтящ водопад. Той беше виновен, че абатството бе изгоряло, че майка Хилдебранд беше мъртва, а Алис — отново изхвърлена, сама и уязвима, във външния свят. Той беше престъпник, затънал в грехове и безчестие. Беше подпалвач — извършил бе омразно престъпление. Беше убиец. Алис гледаше суровото му лице и знаеше, че би трябвало да го мрази като свой враг. Но Хюго притежаваше обаяние, по-силно от всякаква магия. Баща му каза нещо, което го развесели, той отметна глава назад, за да се разсмее, и Алис почувства как също се усмихва — както хората са готови да се засмеят заедно с едно дете или да се усмихнат на нечия буйна радост. Алис погледна към Хюго в другия край на залата и разбра, че, невидимо и незабелязано, собственото й лице бе светнало от удоволствие, че го вижда.

— Виждаш ли каква гордост излъчва тази жена? — попита джуджето с ненавист.

Съпругата на младия лорд беше висока и изглеждаше по-възрастна от него. Тя се бе обгърнала с властта си като с наметка. Докато оглеждаше залата, лицето й беше непроницаемо, поздравът й към нейния свекър бе хладен, но безукорен. Забави се за секунда, просто от вежливост, преди да седне, така че лордовете се настаниха първи. После погледна право към долната част на залата и видя Алис.

— Поклони се — каза джуджето. — Поклони се! Наведи глава, за Бога! Тя те гледа.

Алис издържа погледа на студените сиви очи.

— Няма — каза тя.

Лейди Катрин се обърна към една от жените, които седяха зад нея, и зададе някакъв въпрос. Жената се втренчи в Алис, а после повика с пръст един слуга. Алис беше наясно с йерархията, и с това, че към нея идваше най-незначителният прислужник, но не откъсваше очи от лицето на лейди Катрин.

— Като две котки на покрива на хамбар — промърмори Дейвид под нос.

Алис откри, че по дланите й започват да лазят тръпки, защото бе забила нокти в тях. Държеше ръцете си здраво свити в юмруци, скрити от широките, дълги ръкави.

— Лейди Катрин ти нарежда да излезеш напред! — каза слугата, като спря рязко пред нея и едва не се подхлъзна по мръсните тръстики. — Иди при господарската маса. Тя те вика!

Алис хвърли поглед към Дейвид.

— Върви си по пътя — каза той. — Аз съм дошъл тук да вечерям. Ти върви да се занимаваш с женските истории. Ела право в стаята на негова светлост след вечеря. Не се бави.

Алис кимна, без да откъсва очи от четвъртитото, бледо лице на лейди Катрин. После тръгна да прекосява бавно залата.

Един по един бърборещите мъже и жени замлъкнаха и започнаха да я следят с очи. Една едра хрътка изръмжа и последва Алис по централната част на залата, нагоре по широката пътека между масите, докато тя спря, съзнавайки, че двеста души са вперили погледи в гърба й, и срещна студените очи на лейди Катрин, втренчени в лицето й.

— Трябва да ти благодарим за уменията — каза лейди Катрин. Гласът й беше глух, с грубите, замъглени гласни на южняшкия акцент. — Изглежда, че напълно си върнала негова светлост към здравето.

Думите бяха мили, но изражението, което ги съпътстваше, беше ледено.

— Само изпълних дълга си — каза Алис. Не откъсваше очи от лицето на лейди Катрин.

— Можеш да ме изкушиш да се разболея още утре! — възкликна безгрижно, през смях, младият лорд. Войниците по пейките най-близо до масата се засмяха заедно с него. Някой подсвирна ниско и продължително. Алис гледаше само него. Черните му очи бяха полускрити от тежките клепачи, лениви, усмивката му — толкова топла, че сякаш двамата споделяха някаква тайна. Това бе покана да сподели леглото му, ясна като черковна камбана, която звъни за утринна молитва. Алис почувства как кръвта се надига към лицето й в бавно плъзваща плътна руменина.

— Не го пожелавайте, милорд! — каза лейди Катрин с равен глас. После се обърна отново към Алис. — Откъде идваш? — попита остро.

— От земите край Боус — отвърна Алис.

Лейди Катрин се намръщи.

— Не говориш като тукашните хора — каза тя с подозрение в гласа.

Алис прехапа устните си отвътре.

— Живях няколко години в Пенрит — каза тя. — Имам сродници там. Те говорят по-меко, и ме научиха да чета на глас.

— Можеш да четеш? — попита старият лорд.

Алис кимна.

— Да, милорд — каза тя.

— Можеш ли да пишеш? — попита той, удивен. — На английски и на латински?

— Да, милорд — отвърна Алис.

Младият лорд плесна баща си по рамото.

— Ето ти писаря, който искаше! — възкликна той. — Момиче, което да ти бъде писар! Можеш да бъдеш сигурен, че няма да направи кариера в църквата и да те изостави!

От горния край на дългата маса най-близо до подиума се разнесе смях и един мъж в тъмни свещенически одежди вдигна ръка към Хюго като опитен майстор на меча, който признава сполучлив удар.

 

 

— По-добре тя, отколкото никой — каза старият лорд. Кимна на Алис. — Все още не можеш да си отидеш у дома — каза рязко. — Имам нужда някой да напише нещо под моя диктовка. Намери си къде да седнеш.

Алис кимна и тръгна към едно място в дъното на залата.

— Не — каза младият лорд. Обърна се към баща си: — Ако тя ще бъде твой писар, най-добре да седне тук — каза той. — Разрешаваш ли, Катрин?

Лейди Катрин разтвори устни в тънка усмивка:

— Разбира се, милорд — каза тя тихо. — Както желаете.

— Тя може да седи при твоите жени — каза младият лорд. — Хей! Марджъри, сместете се и направете място за младата знахарка. Тя ще се храни заедно с вас.

Все така свела очи, Алис отиде отстрани до подиума и изкачи трите ниски стъпала. Край вратата на оградата около подиума имаше малка маса, около която на ниски столчета седяха четири жени. Алис придърпа пето столче и седна при тях. Те се спогледаха с взаимно недоверие, докато слугите донесоха на Алис калаена чиния, нож и масивна калаена чаша с герба на Касълтън.

— Ти ученичка на старата Морах ли си? — попита една от жените накрая. Алис разпозна една жена, която бе останала вдовица с хубава ферма недалеч от Слейтхолм, но властната й снаха я беше прогонила от къщата.

— Да — каза тя. — Живях в Пенрит, а после дойдох да работя за Морах.

Жената се втренчи в нея.

— Ти си нейното намерено дете! — каза тя. — Малкото момиче. Живееше с нея, когато заминах, за да дойда тук.

— Да, мистрес Алингам — каза Алис: умът й работеше бързо. — Отначало не ви познах. Заминах за Пенрит точно след като синът ви се венча. После се върнах отново.

— Чух, че си отишла в абатството — каза жената остро.

Една от другите жени нададе приглушен писък.

— Не и прислужница на монахиня! — възкликна тя. — Няма да седя на масата с прислужница на монахиня! Това е богоугодно домакинство, негова светлост не може да иска от нас да седим заедно с една еретичка!

— Останах там само три дни, на път за Пенрит, докато чаках коларя — каза Алис спокойно сключила пръсти в скута на вишневата рокля. — Не съм живяла там.

Мистрес Алингам кимна.

— Щеше да е лошо за теб, ако го беше направила — отбеляза тя. — Лично младият лорд Хюго поведе мъжете да оплячкосат абатството. Говори се, че сам той ограбил папистките съкровища от олтара, смеейки се на светотатството, което извършил. Били пияни — той и приятелите му — и той оставил хората си да подпалят постройките. Но прекалили, нещата се объркали, всички монахини изгорели в леглата си.

Алис почувства как ръцете й треперят, и ги стисна по-здраво в скута си. Още усещаше мириса на дим от дърва. Още чуваше онзи едничък кратък писък. „Иска ми се да бях умряла тогава“, каза си тя. „Иска ми се да бях загинала в същия пожар като майката игуменка, тогава нямаше да съм принудена да седя тук и да слушам как разказват за смъртта и, все едно споделят някаква клюка“.

— Уверена съм, че е направил повече от това! — прошепна ниско една от жените, онази на име Марджъри — Цяло абатство, пълно с монахини! Сигурно е направил нещо повече от това да ги изгори в леглата им!

Алис се втренчи в нея, напълно ужасена, но жените гледаха изправения гръб на лейди Катрин.

— Шшшт — каза една от тях. — Слухът й е остър като на кукумявка.

— И все пак, сигурна съм, че го е направил — каза Марджъри. — Не мога да си представя младият лорд да стои настрана, когато някъде развратничат. Ужасно е похотлив.

Друга от жените се изкикоти.

— Сигурно е измъкнал цяла дузина от леглата им, преди да ги застигне огънят! — възкликна тя. — Сигурно им е показал какво са пропускали!

— Шшшт! — каза една по-настойчиво, докато другите се превиваха от кикот. Алис седеше, извърнала лице, и се мъчеше да потисне горчивия вкус на жлъчката, която се надигаше неудържимо в гърлото й.

— Тихо — каза мистрес Алингам с престорена загриженост. — Това сигурно разстройва момичето. Стояла си при тях три дни, и сигурно сте се сприятелили, нали?

Един петел, който кълвеше под масите в залата, изкряка, когато затичал се прислужник го ритна настрани.

— Не — каза Алис, потискайки надигащото се гадене — Старата Морах им дължеше някакъв труд в градината в замяна на това, че ползваше билките им. Изпрати ме да отработя дълга й. Останах, докато работата беше свършена, а после си тръгнах. Не познавах добре никоя от тях. Бях настанена при слугите им.

В тъмнината на залата тя внезапно видя лицето на игуменката, меката й, сбръчкана кожа и милата й усмивка. За миг почти почувства докосването на ръката й, когато тя се облягаше на рамото й, за да се разхожда из градината. Сега сухата, ароматна прохлада на билковата градина беше много далече.

— Така и не видях дори половината от тях — каза Алис, предлагайки допълнителни подробности. — Мисля, че по това време имаше някакви пости, а мен ме държаха в къщичката на вратаря. Тези три дни бяха много досадни, зарадвах се, когато коларят дойде и ме откара до Пенрит.

Един от слугите, които поднасяха храната, се приближи до подиума и поднесе сребърно блюдо първо на стария лорд, после на младия, и едва тогава — на лейди Катрин. Те си взеха резени тъмно на цвят месо.

— Еленово месо — каза мистрес Алингам със задоволство — Дейвид умее да поръчва ястия.

— Дейвид ли? — попита Алис неволно — Дейвид ли поръчва храната?

— О, да — каза Марджъри. — Той е сенешал на стария лорд — ръководи всичко, което става в замъка, управлява арендаторите, ръководи обработката на земите и поддръжката на имението, наглежда останалите имения, казва на арендаторите каква реколта да отглеждат, и избира нужното за замъка. Младият лорд Хюго изпълнява отчасти ролята на сенешал за външните владения, управлява селата и раздава правосъдие заедно с баща си.

— Мислех, че Дейвид е слуга — каза Алис.

Мистрес Алингам се изкиска и Алис поруменя.

— По-добре да не те чуе, че го казваш — възкликна тя весело. — Той е най-важният човек в замъка след негова светлост и младия лорд Хюго.

— И най-опасният — каза една от жените с нисък глас. — Злобен е като змийче този Дейвид.

Наложи се да чакат дълго храната си. Разнасяха я на тънки калаени подноси, само двамата лордове и лейди Катрин се хранеха от сребърни съдове. Ядяха месото с пръсти и ножове, а после, с лъжици с дебела дръжка, гребяха от купи гъста супа; имаше и хляб, плътни самуни от добре смляно ръжено брашно. На високата маса получиха самун пшеничен хляб: Алис видя бледия му, съблазнителен цвят. Цялата храна беше хладна, с изключение на супата, която беше направо студена.

Алис остави лъжицата си.

— Не ти ли харесва? — попита една от другите жени. — Казвам се Илайза Херинг. Не ти ли харесва?

Алис поклати глава.

— Студена е — каза тя. — И твърде солена за моя вкус.

— Приготвена е с осолено месо — каза мистрес Алингам. — И то, обзалагам се, от дъното на качето. Но винаги е студена. Носят я дотук от готварницата. Не съм хапвала топло месо, откакто напуснах дома си.

— Обзалагам се, че предпочитате да останете, въпреки студеното месо и всичко останало — каза Илайза Херинг остро. — Доколкото чувам, новата млада съпруга, за която се ожени синът ви, отказва да ви храни с еленово месо, било то топло, студено или сурово.

Мистрес Алингам кимна:

— Да можеше да я тръшне чумата! — възкликна тя, после млъкна и погледна Алис. — Можеш ли да направиш магия на жена, която не познаваш? — попита тя. — Можеш ли да направиш така, че сърцето й да омекне към мен? Или дори да я погубиш? Наоколо върлуват много болести — няма причина тя да не прихване някаква треска.

Алис поклати глава.

— Аз съм билкарка, нищо повече — каза тя. — Не мога да правя заклинания, и не бих го сторила, дори и да можех. — Тя направи пауза, за да се увери, че всички жени слушат. — Не мога да правя заклинания. Притежавам единствено малко умения в билкарството. Именно тези умения излекуваха негова светлост. Не мога и не бих докарала болест на някого.

— Но би могла да накараш някого да се влюби? — попита младата жена на име Марджъри. Очите й несъзнателно се спряха върху младия лорд Хюго. — Имаш любовни отвари и билки, които възбуждат желание, нали?

Внезапно Алис се почувства уморена.

— Има билки за възбуждане на желанието, но нищо не може да промени мислите на един мъж. Мога да накарам един мъж да изпита достатъчно похот, за да легне с жена — но не мога да го накарам да я харесва, след като си е доставил удоволствие.

Илайза Херинг избухна в буен смях.

— Значи няма да стигнеш по-далече, Марджъри! — възкликна тя доволно. — Защото той е лягал с теб двайсет пъти, и всеки път те презира след това, докато отново му се прииска.

— Тихо, тихо! — обади се четвъртата жена отчаяно. — Тя ще чуе! Знаете я как се ослушва!

Един прислужник се приближи до всяка от тях и им наля ейл. Алис погледна към масата на лордовете. На ясната светлина от восъчните свещи виждаше как блестят сребърните съдове. Покривките и кърпите на масата бяха от бял лен, без нито едно петънце. Пиеха вино от стъклени чаши. Алис откри, че души въздуха, вдъхвайки мириса на чист горящ восък, на чисти покривки и добра храна. Това й напомняше за абатството и за завладяващия порив, който изпита, когато за първи път видя чистотата и реда там. Тогава беше просто едно полугладно дете — беше готова да работи в абатството дори само срещу отпадъците от кухнята. През цялото си детство беше мръзнала, беше носила дървени обувки, краката й не познаваха чорапи — ни дълги, ни къси, не знаеше какво е бельо. През зимата краката й постоянно бяха сини от студ, освен когато се покриваха с червеникави петна от измръзване. Когато видя огньовете в абатството, дебелите вълнени раса и хубавите кожени обувки на монахините, закопня за тях така, както могат да копнеят единствено премръзналите и гладните. И най-вече — тя беше дете, търсещо нежност. Закрилата, която й даваше Морах, суровият начин, по който споделяше с нея познанията си, не й бяха достатъчни. Алис искаше майка, която да я обича — и в лицето на игуменката откри жена, изпитваща дълбока обич към своите послушнички и имаше мъдростта и куража да им го показва. Алис си беше поставила за цел да получи най-доброто, най-доброто, което абатството можеше да предложи. И наистина беше на път да се сдобие с най-хубавата килия, най-мекия сламеник, най-добре изтъканата наметка и най-мекото расо. Тя беше любимка на игуменката — обичана като дъщеря — и нищо не беше прекалено добро за нея. А после статуята на Богородица й се беше усмихнала, потвърждавайки желанието й да бъде там, на свято място, осенена от благодат.

Тя сведе глава над чинията си, за да скрие лицето си, изкривено от разочарование. За една нощ беше изгубила всичко: вярата си, приятелите си, възможността да води богат и изпълнен с удобства живот. Алис можеше да се издигне до най-високия пост в абатството можеше някой ден сама да стане игуменка. Но после, в една-единствена нощ, всичко си беше отишло. Сега тя споеше отвън и гледаше — отново. Беше загубила бъдещето си — беше загубила и майка си. Алис се застави да не мисли за майка Хилдебранд, та да не се посрами пред всички, като заплаче на масата от самота и съзнание за загуба.

На господарската маса поднесоха филета от сьомга и салата от магданоз, салвия, праз и чесън. Алис ги наблюдаваше, докато им поднасяха храната. Зеленчуците и подправките бяха свежи — предположи, че са откъснати от лехата с растения за готвене. Сьомгата имаше цвета на дива роза. Сигурно беше уловена с мрежа в река Грета тази сутрин. Алис почувства как устата й се изпълва със слюнка, докато гледаше бледата сочна риба, лъснала от масло. Един от слугите, които поднасяха храната, бутна пред нея панер с хляб, дебело намазан с пастет от месо, подсладен с мед и бадеми, а другарят му наля още ейл в бокала на Алис.

Алис поклати глава.

— Не съм гладна — каза тя. — Искам да си почина.

Илайза Херинг поклати глава.

— Не можеш да станеш от масата, докато отец Стивън не каже благодарствената молитва — каза тя. — И докато лордовете и нейна светлост не си тръгнат. После пък трябва да сипеш своя дял в купата на прислужника, който събира милостиня за бедните.

— Нима те се хранят с остатъците от трапезата ни? — попита Алис.

— Радват се на това — каза Илайза остро. — Не давахте ли милостиня на бедните в Пенрит?

Алис си помисли за внимателно премерените порции на монахините.

— Давахме цели самуни — каза тя. — И понякога — по някое каче с месо. Хранехме всички, които тропаха на кухненската врата. Не им давахме остатъците от храната си.

Илайза изненадано повдигна оскубаните си вежди:

— Не е много великодушно — заяви тя. — Служителят на негова светлост лорд Хю обикаля бедняшките къщи с купата веднъж дневно, на закуска, с останките от обедната и вечерната трапеза.

Свещеникът, седнал начело на масата под подиума, се изправи и започна да се моли с ясен, проникновен глас на съвършен латински. После отново повтори молитвата на английски. Алис слушаше внимателно: никога преди не беше чувала Бог да бъде призоваван на английски, звучеше й като богохулство — струваше й се ужасна обида да се обръщаш към Бога, сякаш е някой съсед фермер, с обикновени думи. Но тя запази спокойствие, кръстеше се само когато другите го правеха, и се изправяше на крака заедно с тях.

 

 

Лейди Катрин, старият и младият лорд тръгнаха заедно към вратата до масата на прислужничките.

— Каква прекрасна рокля имаш — каза лейди Катрин на Алис, сякаш току-що я беше забелязала. Гласът й беше дружелюбен, но очите й бяха студени.

— Лорд Хю ми я даде — каза спокойно Алис. Срещна погледа на лейди Катрин, без да трепне. „Бих могла да те намразя“, помисли си тя.

— Твърде щедър сте, милорд — каза лейди Катрин с усмивка.

Лорд Хю изсумтя.

— Тя ще бъде хубаво момиче, когато косата й порасне — каза той. — Ще трябва да я приемеш в покоите си, Катрин. Тя се справи много добре, спеше край мен, докато бях болен. Ако ще остава, най-добре е да спи при твоите прислужнички.

Лейди Катрин кимна.

— Разбира се, милорд — каза тя любезно. — Както наредите. Но ако знаех, че имате нужда от писар, можех и аз да пиша писмата ви. Предполагам, че латинският ми е малко по-добър, отколкото на тази… на това момиче — тя се позасмя.

Лорд Хю я стрелна с мрачен поглед изпод белите си вежди.

— Предполагам — каза той. — Но не всичките ми писма са подходящи да бъдат четени от една дама. И всичко това е моя лична работа.

Върху бузите на лейди Катрин се появиха две петна бледа руменина.

— Разбира се, милорд — каза тя. — Надявам се само, че това момиче ще съумее да ви служи.

— Ела в стаята ми сега — каза старият лорд на Алис. — Хайде, ще се облегна на теб.

Той направи знак на Алис да дойде при него и тя пристъпи пред лейди Катрин. Почувства негодуванието й като полъх на студен въздух зад гърба си. Овладя една тръпка, която сякаш се прокрадна от основата на гръбнака й нагоре, чак до неравно остригания й, студен тил. После тежката ръка на лорд Хю се отпусна успокояващо върху рамото й и той се облегна на нея, докато тя го водеше през голямата зала, през преддверието зад нея, и нагоре към стаята му в кръглата кула.

Той не я пусна, докато вратата не се затвори зад тях.

— И така — каза той. — Видя кучката, моята снаха, видя и сина ми. Разбираш ли сега защо не те пускам да се срещаш с никого, защо храната ми се опитва предварително?

— Нямате й доверие — каза Алис.

— Дяволски си права — изръмжа старият лорд. Отпусна се тежко в солидния резбован стол до огнището. — Изпитвам недоверие и към двамата. Изпитвам недоверие към всички тях. Студено ми е — каза той сприхаво. — Донеси ми завивка, Алис.

Алис взе една от подплатените с кожа завивки от леглото и я подпъхна около раменете му.

— Трябва да спиш при нейните прислужнички — каза той рязко. — Не мога да те държа тук, за теб ще стане по-лошо, ако смятат, че си моя държанка. Но ще си държиш устата затворена за мен и делата ми.

Алис прикова тъмносините си очи върху него и кимна.

— И ще помниш, че аз бях този, който те повика, че аз командвам тук, и че докато умра, ще бъдеш мой писар и слуга, и на никой друг. Също и мой шпионин — допълни той рязко. — Можеш да подслушваш нейна светлост и да ми съобщаваш какво говори за мен, какво крои. Както и Хюго.

— А ако откажа? — попита Алис, с толкова тих глас, че той да не може да се засегне.

— Не можеш да откажеш — каза той. — Или ще се съгласиш да бъдеш мой писар, мой шпионин, моя знахарка и лечителка — или, в противен случай, ще наредя да те удушат и да те захвърлят в крепостния ров. Изборът е твой. — Той се усмихна коварно. — Свободен избор, Алис, няма да те възпирам.

Бледото, прекрасно лице на Алис беше спокойно като река в слънчев, безветрен юнски ден.

— Съгласна съм — каза тя спокойно. — Ще ви служа във всичко, което мога да направя — защото не мога да правя заклинания. И няма да разказвам на никого за делата ви.

Старият лорд я изгледа сурово.

— Добре — каза той.