Филипа Грегъри
Вещицата (22)

Глава 22

— Искам зелена рокля — каза Алис лениво. Тя и Хюго се бяха проснали на високото легло в нейната стая. По стената имаше нови драперии с тон в новите завеси на леглото. В огнището гореше огън от благоуханни борови шишарки, поръсен с щипка тамян. Отвън лятното небе беше изпъстрено със златисти ивици, докато слънцето бавно залязваше. — Искам зелена копринена рокля за лятото.

Хюго повдигна един кичур от златистокестенявата й коса.

— Скъпо момиче си ти — каза той безгрижно. — Подарил съм ти безброй ярдове коприна, за безброй рокли. А и без това нямаш право да носиш коприна.

Алис се изкиска с нисък, ленив смях.

— Можеш да ми я дадеш като предзнаменование — каза тя. — Баща ти ми обеща земя и пари, когато се роди синът ни. Тогава ще бъда свободен земевладелец.

— Така ли ти обеща? — Хюго изглеждаше изненадан. — Въртиш го на пръста си, моя малка вещице, нали? Не знам някога преди да е раздавал земя. Дори Мег, любимата му държанка, не получи земя от него! Много се е привързал към теб, нали?

Алис го погледна самодоволно.

— Обича ме, сякаш съм негова дъщеря — каза тя със сдържано задоволство. — И държи да отида с него, когато косите последното сено. А аз искам нова зелена рокля. Един търговец ми я показа вчера. От чиста коприна е, ще струва цяло състояние. Той я донесе да я покаже на Катрин, но тя няма да се побере и в чергило за каруца. Вместо това той я показа на мен, и така копнея за нея, Хюго!

Хюго се изкиска.

— Упорито момиче! Имаш толкова рокли, колкото и Катрин — бих могъл да се закълна в това.

Алис въздъхна и го целуна леко по голото рамо, докато той лежеше отпуснат в леглото й, с ръце и крака, позлатени от слънчевата светлина, която влизаше през прозорчето.

— Не — каза тя. — Катрин има повече рокли от мен. Има всички рокли от майчините си ракли. А ти си й купувал повече рокли, отколкото си купил за мен.

Хюго поклати глава.

— Проклет да съм, ако мога да се сетя кога — каза той. — Не съм й купувал повече от една на година през всички години, откакто сме женени. Но ти, Алис? Ти искаш по една рокля на седмица!

Алис се усмихна.

— Защо да нямам толкова рокли, колкото Катрин? — попита тя. — Предпочиташ да видиш в нова рокля мен, вместо нея, нали? И би предпочел да разсъбличаш мен, вместо нея, нали?

Хюго сви рамене.

— Колко има тя? — попита той с престорено отегчение.

— Дванайсет — каза Алис.

Хюго я претърколи по корем. Алис видя, че очите му светеха, а той се смееше.

— А колко имаш ти, моя малка вещице? — попита той.

— Единайсет! — каза тържествуващо Алис. — А сега искам зелена рокля!

— Тогава ще бъдеш ли удовлетворена? — запита Хюго. Алис седна в леглото, отметна косата си назад и се плъзна нагоре по тялото му, притискайки се към гърба му. Издаде леко хълбоци напред, побутвайки топлия, гол задник на Хюго.

— Нима искаш да съм удовлетворена? Удовлетворена и закръглена? Дебела и уморена? Скучна? — попита тя. Тласъците ставаха по-силни с всяка дума. Хюго изстена и затвори очи.

— Вещица — каза той под нос. — Би накарала дори мъртвец да почувства желание.

Алис се засмя и обви ръце около кръста му. Ръката й се плъзна между корема му и измачканите чаршафи на леглото й. Тя намери пениса му и го хвана здраво. Хюго изстена и се опита да се обърне.

— Не — каза Алис, шепнейки в ухото му. — Държа те във властта си, Хюго. Ще те държа така!

Хюго продължи да се бори само за миг, а после, тъй като ръката на Алис го притискаше настойчиво, той зарови лице по-дълбоко в леглото и почувства как тя неспирно се притиска на тласъци към тялото му, а ръката й се движеше, докато той се отпусна неподвижно с бавен стон. Алис положи буза върху запотената му плешка, и се отпусна, протягайки се като змия.

Хюго тръсна глава като човек, който се събужда от дълбок и упоителен сън, и се претърколи.

— Алис, любов моя — каза той.

Тя му се усмихна.

— Зелената рокля — заяви тя. — И панделки и ръкавици в тон с нея.

Той я взе в обятията си.

— Хиляда рокли — каза, като целуваше шията й, вдлъбнатината на ключицата й и разрошената й коса. — Хиляда рокли в зелено, в сребристо, в кралско пурпурно или златисто. Каквото пожелаеш.

Алис се отпусна назад и затвори очи. Хюго я целуна по гърдите, а после зарови нос в корема й.

— Още си много слаба — каза той замислено.

Очите на Алис се отвориха, тя му се усмихна:

— Питах се кога ще забележиш — каза тя.

Той седна в леглото.

— Да забележа какво? — попита. — Какво би трябвало да забележа?

Алис се протегна като котка.

— Ами че бебето на Катрин я прави все по-дебела и по-ленива с всеки ден, и че моето бебе ме остави слаба и стройна като девица.

Хюго сви рамене.

— Помислих си единствено, че различните жени понасят бременността си по различни начини. Но какво от това, Алис?

— Излъгах те — каза Алис хладно. — Излъгах теб и лорд Хю. Казах, че съм бременна, когато всъщност не бях.

Хюго се задави.

— Какво си направила?! — възкликна той.

— Излъгах — повтори Алис простичко.

Хюго протегна ръка и обърна лицето на Алис към своето. Бръчките в основата на веждите му се задълбочаваха, устата му беше сурова и мрачна.

— Каза, че носиш моя син, и излъга мен и баща ми?

Алис кимна без страх.

Хюго я отблъсна от себе си и стана от леглото. Наметна жакета около раменете си и се взря през прозорчето към реката и зелените хълмове отзад.

— Защо? — запита той, без да се обръща.

Алис сви рамене.

— Морах току-що беше умряла — каза тя. — Страхувах се, че може да обвиниш и мен, и да наредиш да ме отпратят. Катрин ме мразеше, когато ме видя за пръв път; ако знаеше, че сме любовници, щеше да се обърне пак срещу мен. Баща ти се интересува най-вече от това да имаш син, който да те наследи. Имах нужда от нещо, което да ми осигури безопасност тук.

Хюго се обърна отново, за да я вижда.

— Ти си интригантка — каза той с неприязън. — Опита се да ме впримчиш.

Алис седна, нахлузи долната си риза през главата и се измъкна от леглото, като връзваше връзките на раменете на бялата си ленена рокля, докато вървеше към него.

— Ти сам се вкара в капан — каза тя. — Страстта ти към мен те впримчи така, както никоя лъжа не би могла да го стори.

Хюго протегна ръка и докосна основата на врата й. Пулсът й биеше равномерно, неускорен от тревога, под пръста му.

— Не носиш моето дете — каза той с нескрито разочарование.

Алис му се усмихна.

— Не го носех, когато ти казах преди — каза тя. Сините й очи блестяха. — Но вече не съм лъжкиня! Сега очаквам дете, както предсказах. Пропуснах месечното си кървене този месец и скоро ще бъда по-дебела, отколкото би могъл да си пожелаеш.

Лицето на Хюго, сгърчено в смръщена гримаса, се отпусна и стопли.

— Синът ни ще се роди през април — каза Алис с непоклатима увереност. — Радвам се, че е така, Хюго. Когато се любихме за пръв път, не беше хубаво. Ти беше лягал с Катрин и се върна в леглото й. Нашият син можа да бъде заченат едва когато ти легна с мен, изпълнен с желание от все сърце и душа. А аз искам само син, заченат в страст.

Хюго я притегли към себе си.

— И мислиш, че е син? — попита той.

Алис кимна.

— Зная, че е син — каза тя. — Ще се роди, когато се раждат най-силните агнета, когато времето е хубаво. Ще се роди във великолепната ти нова къща, ако побързаш и ми направиш красива стая с дървена ламперия и големи светли прозорци. Направи ми стая с изглед към реката, където мога да имам слънчева светлина по цял ден, и аз ще те даря със син, в когото ще се съчетава най-доброто от двама ни. Твоята смелост и моите умения. Представи си лорд, който владее магията, Хюго! Той може да се издига непрестанно, докато стане най-изтъкнатият благородник в цялата страна.

Той я притисна по-силно и възкликна:

— Какво момче ще бъде той!

Алис вдигна усмихнато лице към него.

— Колко високо би могъл да се издигне! — каза тя. — А дъщерята, която ще дойде след това — помисли си кой би могъл да й бъде съпруг, Хюго! Колко високо може да се издигне семейството ни с нашите деца — с благородна кръв и владеещи магията!

За миг и двамата замълчаха. Алис виждаше амбицията, изписана по лицето на Хюго. Той и баща му бяха копнели за синове, но това царуване беше научило мъжете колко ценни са красивите жени като пионки в играта за власт.

Хюго се сепна и се върна към настоящето.

— Не ме лъжи никога повече — каза той. — Ще се почувствам като глупак, когато се наложи да кажа на баща си, а и всички в замъка ще разберат. Не обичам да ме залъгваш, Алис. Не ме лъжи повече.

Алис се изкиска небрежно.

— Обещавам — каза тя непринудено. — Тогава се наложи да излъжа, но никога повече няма да е нужно да лъжа. Сега съм в безопасност. Твоята любов ме закриля достатъчно, нали? Нищо, което направя, не може да ме лиши от любовта ти, нали, Хюго?

Той я обгърна с ръце и зарови лице в косата й.

— Така е — каза. — Не можеш да направиш нищо, заради което да изгубиш любовта ми.

— И съм най-близката служителка на баща ти и негова най-доверена приятелка — каза Алис със задоволство. — А сега нося и неговия внук. Вече нищо не може да ме заплашва.

Хюго я залюля леко, чувствайки колко е крехка: нежността и желанието му се надигнаха отново.

— Нищо не може да те заплаши — каза той нежно. — Аз съм тук.

Алис обви ръце около него и го прегърна плътно. Ветрецът, който влизаше през прозореца, ухаеше на сено и полски цветя. Тя затвори очи и се усмихна.

— Сега съм в безопасност — каза тя.

— Но не ме лъжи — каза Хюго, с последни следи от негодувание в гласа. — Мразя жени, които лъжат.

* * *

Следващият ден беше последният от сенокоса, и Алис и Хюго излязоха да гледат как косачите трупат сеното във високите ливади между тресавището и реката. С тях излезе половината замък — готвачите, прислужничките, слугите, войниците, техните жени, младите пажове и момичетата, които се занимаваха с шиенето, печенето, варенето или преденето. Дори старият лорд излезе в този ден, яхнал як и набит боен кон, а Дейвид, много елегантен в черен кадифен костюм, яздеше до него. Стотина души от замъка почиваха в този ден, и крачеха със смях и песни през каменния мост в подножието на замъка към полетата в далечния край, а пред всички тях яздеха Хюго и Алис, възседнала новия си дорест кон, облечена в новата си зелена рокля.

Тя носеше косата си сресана, свободно пусната, падаща като водопад по раменете и надолу по гърба й, украсена с панделки в зелено и златисто, в дръзко предизвикателство към модата, въведена от новата скромна кралица. Посребреното покритие проблясваше като истинско сребро на слънчевата светлина, а зелените панделки потрепваха около главата й. Тя носеше светли кожени ръкавици за езда, украсени със зелени панделки, и нови светлокафяви кожени обувки. Дорестата кобила, която Хюго беше купил евтино на пазара в Апълби, беше кротка и Алис яздеше уверено, с вдигната глава, като раздаваше усмивки наоколо, сякаш притежаваше плодородните ниви и пеещите хора. Когато Хюго се наведе към нея и тихо й каза нещо, тя се засмя високо, сякаш за да покаже на всички, че младият лорд споделя тайните си единствено с нея.

Катрин беше останала в замъка с Рут и Марджъри, няколко слуги, две готвачки и стражите.

— Не иска да дойде — каза Алис на Хюго. — Казва, че е твърде уморена, вечно е твърде уморена за каквото и да било. Ще бъде по-добре без нея.

Хюго не скри загрижеността си.

— Остават й три месеца до раждането на детето — каза той. — Ако се залежи сега, как ще се чувства през октомври?

Алис се беше изкикотила.

— Ще прилича на купа сено — каза тя грубо. — Стига, Хюго! Тя е уморена, иска да си почива; не можеш да я насилваш да идва. Поседи при нея вечерта, когато се приберем у дома, и й разкажи всичко за днешния ден. Не би било проява на доброта и любезност към нея да я извлечеш от стаята й и да я принудиш да излезе под горещото слънце, когато е толкова натежала и изтощена.

Това беше последната ливада от земите на чифлика, която трябваше да бъде окосена, и Хюго щеше да направи последния откос. Бяха оставили тясна ивица бледозелена трева, която чакаше Хюго да дойде и да я покоси с косата си. Хората от замъка се разпръснаха около ливадата, прислужничките и слугите започнаха да разстилат покривки, да вадят от кошниците големи кани с ейл и да разопаковат увити хлябове и парчета месо. Половин дузина музиканти стояха в един ъгъл на полето, като настройваха инструментите си за танците, вдигайки врява като виещи котки. Косачите и жените им чакаха на силното слънце от сутринта. Бяха отсекли клони и ги бяха огънали, за да направят от тях беседка, а вътре бяха направили място за сядане за стария лорд. Помогнаха му да слезе от коня си и той отиде да седне на сянка, докато Дейвид обикаляше ливадата, без да пропуска нищо, подреждайки всичко за празненството.

Бяха приготвили наточена коса за Хюго, а управителят на чифлика, който беше ръководил сенокоса, пременен в най-хубавите си дрехи, чакаше заедно с жена си, готова да подаде косата на младия лорд. Хюго скочи от седлото и хвърли поводите на един паж. После се обърна и помогна на Алис да слезе. Хванати за ръце, тръгнаха към фермера и неговата съпруга; Алис подритваше дългите купчини окосена трева, вдъхвайки сладкото, опияняващо ухание на ливадните цветя и току-що окосеното сено. Полите на новата й зелена рокля шумоляха приятно, докато минаваше през стърнището. Алис вдигна глава към слънцето и закрачи с едри, уверени крачки, сякаш ливадата беше нейна.

— Самюъл Нортън! — възкликна приятелски Хюго, когато се приближиха. Управителят на чифлика смъкна шапката си и се поклони ниско. Жена му се приведе с усилие и направи реверанс. Когато се изправи, лицето й беше пребледняло; тя не поглеждаше Алис.

— Добра реколта от сено! — каза Хюго любезно. — Великолепна реколта от сено има тази година. Ще осигуриш на конете ми добра храна за много зимни вечери, Нортън!

Мъжът промърмори нещо. Алис пристъпи напред, за да го чуе какво казва. Когато направи това, жената трепна и се отдръпна назад с неволно, неудържимо движение.

Алис се сепна.

— Какво има? — попита тя направо жената.

Фермерът се изчерви и се смути.

— Жена ми не е добре — каза той. — Настояваше да дойде. Искаше да ви види, милорд, и лейди Кат… — той млъкна, без да довърши. — Тя не е добре — повтори фермерът.

Жената пак направи реверанс и започна да отстъпва назад: най-хубавата й неделна рокля бръсна окосеното сено, и от него се вдигнаха и разлетяха семена.

— Какво има? — попита Хюго небрежно. — Болна ли сте, стопанке Нортън?

Лицето на жената беше все така бледо, тя отвори уста да отвърне, но не можеше да говори. Премести поглед от съпруга си към Хюго. Нито веднъж не погледна към Алис.

— Простете й — каза фермерът Нортън припряно. — Болна е, знаете, женски моменти, женски фантазии. Цялата тази лудост в кръвта. Знаете какви са жените, милорд. И искаше да види лейди Катрин. Не очаквахме…

Лъчезарната бодрост на Хюго се помрачаваше бързо.

— Не очаквахте какво? — запита той заплашително.

— Нищо, нищо, Ваша Светлост — каза нервно фермерът Нортън. — Не искаме да ви обидим. Жена ми е приготвила подарък за лейди Катрин — някакъв талисман за късмет, или подобни женски измислици. Надяваше се да я види, да й го даде. Нищо повече.

— Аз ще й го дам — каза Алис с много ясен глас. Тя пристъпи напред, гънките на зелената коприна проблясваха около нея. Протегна ръка. — Дайте ми подаръка си за лейди Катрин и ще й го предам. Аз съм най-близката й приятелка.

Стопанката Нортън стисна малката кесия, която носеше на кръста си.

— Не! — възкликна тя с внезапна енергичност. — Ще го донеса сама в замъка. Това е реликва, пояс, благословен от света Маргарет, който помага на жените при раждане, и молитва към света Фелиситас, за да се погрижи детето да е от мъжки пол. На мен ми помогна много, половин дузина пъти. Лейди Катрин ще го получи. Ще го получите, Ваша Светлост лорд Хюго, за сина си! Ще го донеса в замъка и ще го сложа в ръцете й.

— Дайте ми го! — възкликна Алис, с надигащ се гняв. — Ще й го предам, заедно с вашите поздрави.

Тя протегна ръка към жената и стопанката Нортън трепна и се дръпна назад, като от опасно животно.

Откъм чакащите мъже и жени навсякъде из полето се разнесе съскане, както съска котка, когато долови опасност.

— Не и в твоите ръце! — Жената внезапно събра сили да проговори, остро и пискливо. — Бих го дала на всеки друг, но не и на теб! Това е свята реликва, спасена от абатството. Святите жени са я пазили, за да помагат на съпругите, на омъжените жени! За жени, които носят деца от своите съпрузи, деца, заченати в брак. За раждане в брачното ложе. Не е за такива като теб!

— Как смеете да се държите така с мен! — възкликна Алис задъхано. Посегна отново към торбичката в ръката на стопанката Нортън.

Сега успя да я види по-ясно. Беше малка кадифена кесия, протрита и изгладена в средата от целувките на жени, молещи се за леко раждане. Помнеше я от манастира. Държаха я в златно ковчеже близо до олтара и когато някоя бременна жена влезеше в параклиса, можеше да прошепне на някоя от монахините, че иска да целуне реликвата. Не отказваха на никоя жена, колкото и бедна, колкото и изпаднала да беше тя. Алис откри, че се бе втренчила в златистите бодове на кесията. Помнеше, че я бе ушила самата майка игуменка. Моята майка, помисли си Алис. Внезапната остра болка я разгневи.

— Самата вие не се различавате по нищо от крадец! — каза Алис. — Това нещо принадлежи на манастира, мястото му не е из ливадите. Дайте ми го!

— Вещица! — изсъска стопанката Нортън. Тя отскочи назад, за да не може Алис да я достигне, а после повтори думата: — Вещица!

Каза го тихо, но изреченото отекна така ясно, сякаш го бе изкрещяла. Всички косачи застинаха на място и притихнаха.

Алис почувства как светът около нея застива, сякаш тя бе из рисувано парче стъкло върху крехък прозорец с оловна рамка. Нищо не помръдваше, нищо не издаваше звук. Стопанката Нортън не биваше да изрича онази дума, а тя не биваше да я чува. Косачите, хората от селото, хората от града, и хората от замъка не биваше дори да се сещат за тази дума. Тя не биваше да бъде изричана. Алис не знаеше какво да каже или направи, за да пропъди внезапната опасност от така невинно започналата сутрин.

Хюго пристъпи напред.

— Нортън? — изрече той меко.

Фермерът каза отривисто: „Моля за извинение, милорд“, сграбчи жена си за лакътя и я поведе бързо през ливадата. При първата жена, която видя, той спря и бутна жена си към нея, като изрече с бърз и нисък глас някакви заповеди. Двете наведоха глави и побягнаха от полето като плъхове, изплашени от сърпа. Фермерът Нортън закрачи обратно, с гневно зачервено лице.

— Проклети кавгаджийки — каза той, като мъж на мъж.

Хюго не се усмихваше.

— Трябва да внимаваш, стопанино Нортън — каза той. — Съпруга с такъв разпуснат език ще си навлече обвинение в клевета. Сериозна работа е да се подмятат такива обвинения. Една благородна дама не би трябвало да бъде принудена да слуша такива неща.

Мъжът не каза нищо. Изражението му беше упорито.

— Не мисля, че познавате мистрес Алис — каза Хюго спокойно. — Тя е скъпа приятелка на съпругата ми, работи като писар за баща ми. Тя е спътницата, която избрах днес. Ще водя танците заедно с нея.

От смущение лицето на Нортън доби наситено червения цвят на тухла. Алис го гледаше гневно, сините й очи пламтяха предизвикателно. Той сведе глава в дълбок поклон.

Алис чакаше. После протегна ръка.

Той я пое неохотно и целуна въздуха точно над кожата й. Тя почувства как грубата му, мазолеста ръка потрепери под докосването й.

После Нортън се изправи.

— Срещали сме се преди — каза той дръзко. — Познавах майка ти, вдовицата Морах. Познавах те, когато беше дете и си играеше в прахта на улицата.

Алис му отправи студен, спокоен поглед.

— Тогава би трябвало да знаете, че тя не ми беше майка — каза тя. — Истинската ми майка беше благородна дама. Загина в пожар. Морах ми беше дойка, мащеха. Сега тя е мъртва, а аз съм отново там, където ми е мястото. В замъка.

Тя се обърна към Хюго.

— Ще седна при лорд Хю — каза тя мило, — на сянка, докато вие направите своя откос. Донесете ми шепа сено и цветя!

Говореше достатъчно ясно, та всички да я чуят как нарежда на младия лорд, както любовница нарежда на любовника си; а после се обърна рязко и тръгна през стърнището към сенчестата беседка, където седеше старият лорд. Разстоянието до там й се стори много дълго — чувстваше погледите на косачите и на хората от замъка, следящи всяка нейна стъпка. Новата рокля метеше сеното около нея. Зелена — цветът на пролетта, на растежа… и на магията. Алис, обзета от желание да беше облякла рокля с друг цвят, държеше главата си изправена и раздаваше усмивки на всички страни. Но където и да паднеше погледът й, хората извръщаха глави и смутено пристъпваха от крак на крак. Тя вървеше през полето, както новопоявило се, опасно куче преминава през стадо овце. Хората отстъпваха като подплашени стари крави, внимаваха да са по-надалеч от нея.

Но те шепнеха. Алис чуваше тихия съскащ шепот на неприязънта, тих като вятъра, който шумолеше в неокосеното сено.

— Къде е лейди Катрин? — провикна се някой отзад, по-високо от останалите. — Къде е съпругата на Хюго? Искаме за сенокоса от замъка да дойде господарката, а не блудницата на замъка!

Алис държеше главата си високо изправена, очите й се стрелкаха уверено ту към един, ту към друг от хората в полето, които я наблюдаваха, с непоколебима усмивка на уста. Но не успя да хване някого да говори. Лицата им си оставаха безизразни или уплашени. Нямаше кого да обвини в клевета. Колкото и бързо да се местеше погледът й от едно нацупено лице към друго, шепотът я изпреварваше. Почувства как роклята овлажнява под мишниците й. Едва не се препъна, преди да се добере до беседката като престъпник, който търси свято убежища. После се спря. Нямаше стол за нея. Дейвид и старият лорд седяха.

— Ще ти създам неудобството да взема стола ти, Дейвид — каза тя рязко. — На слънцето беше горещо и искам да седна.

За миг, само за един кратък миг, изглеждаше, че той ще й откаже.

— Остави момичето да седне — каза старият лорд раздразнено. — Тя носи в утробата си моя внук.

Дейвид се надигна неохотно и отиде да застане зад стола на стария лорд.

— За какво беше всичко това? — попита старият лорд.

Алис седеше неподвижно, с ръце, скромно прибрани в скута, със спокойно изражение.

— Провинциални клюки — каза тя. — Завиждат ми — онези, които познаваха Морах и ходеха в противната малка колиба. Не могат да разберат как така съм стигнала оттам дотук. Съчиняват си измислици за магьосничество, с които не плашат никого, освен самите себе си. Онази тлъста стара проклетница, стопанката Нортън, си е втълпила в дебелата глава, че съм омагьосала младия лорд и съм заместила Катрин. Искаше да ме оскърби.

Старият лорд кимна. Навън, на полето, Хюго беше съблякъл скъпия си подплатен жакет. Хубаво момиче с блестяща златиста коса беше пристъпило напред и държеше дрехата. Видяха как тя я допря до бузата си. Чуха поласкания смях на Хюго. Фермерът Нортън му подаде коса. Хюго нави нагоре белите си ленени ръкави, плю върху двете си длани, и хвана здраво косата. От тълпата се разнесе нестройно ликуване. Хюго бе много обичан тази година заради високите надници, които плащаше на майсторите, работещи по новата му къща, и заради бременността на съпругата му.

— Странно наистина, как те следва думата „вещица“ — каза старият лорд. Той гледаше как Хюго коси. Младото момиче, което носеше жакета му, фермерът Нортън и останалите косачи вървяха бавно зад Хюго, смеейки се. Настроението се бе разведрило. Музикантите засвириха нестройна мелодия, отмервайки с глухи, тътнещи удари ритъма, едно момче пееше.

Алис не каза нищо.

— Лошо е да ти прикачат подобна дума — каза старият лорд с неутрален тон. — Лошо звучи. За теб — но не само за теб. Също за мен и Хюго.

— Това са клюки и глупости — каза Алис кратко.

— Може би са чули за изпитанието? — предположи Дейвид услужливо. — Или за видението, което Алис е имала за себе си и Хюго? А може би изпитват подозрения към начетеността й — необичайна за момиче, живяло в селска колиба? Или заради удавянето на старата Морах? Чух слух, че тя била вещица и се удавила, докато бягала.

Слънцето на полето беше много горещо, но в подводно зелената беседка Алис потръпна, сякаш й беше студено.

— Нося сина на Хюго — каза тя спокойно. — Аз съм втората жена, на която е направил дете през целия си живот. Ако нещо се случи на Катрин или на детето й, тогава моето бебе ще бъде единственият ви внук, милорд. Не мисля, че ни подхожда да клюкарстваме като хора от простолюдието за вещерство, магьосничество и други глупости. С Хюго сме любовници, и аз съм майка на неговото дете. Ако една стара глупачка като стопанката Нортън е решила да направи сцена и да развали един хубав ден, защо би трябвало ние да разстройваме покоя си?

Старият лорд кимна.

— Нищо чудно, че тази бременност е толкова дълга, Алис, тъй като това бебе те закриля от всички злини. Тринайсет месеца по мои сметки!

Алис се усмихна.

— Значи ви е казал — отбеляза тя непринудено. — Помолих го да ми прости за грешката. Исках детето на Хюго толкова много, че сбърках признаците. Но сега съм сигурна. Скоро ще видите как коремът ми ще почне да расте. Но, надявам се, никога няма да стана толкова огромна като лейди Катрин!

Старият лорд се изкиска.

— Хитра лисица — каза той без гняв. — Не й се подигравай. Синовете никога не могат да бъдат прекалено много. Има място и за двете ви.

Хюго беше стигнал края на реда. Наведе се и вдигна една стиска трева и стисна тъничките стъбълца на китка благоуханни цветя. Русото момиче изтича напред с жакета му и го подържа, докато той го облече. Когато го облече, Хюго се обърна и обви ръка около раменете й, целуна я пламенно по двете бузи, и пъхна цветята в деколтето на роклята й. Девойката се облегна на ръката му и му се усмихна. Беше млада и лъчезарна, облечена в най-хубавата си яркосиня рокля, с деколте, изрязано много ниско, очертаващо закръглените й гърди с цвят на сметана.

— Май останахте без цветя, мистрес Алис — отбеляза Дейвид.

Алис се изправи и му се усмихна.

— Тогава ще накарам Хюго да ми набере още — каза тя дръзко.

Обърна гръб на двамата и излезе усмихната под ярките лъчи на слънцето. Навсякъде около нея хората разстилаха бели покривки по прясно окосената трева, косачите събираха с гребла сеното на дълги редове, за да съхне на вятъра и слънцето. Започнаха да наливат ейл и хората поднасяха глинените си чаши, за да бъдат напълнени. Алис тръгна към Хюго през полето, изпъчила плоския си корем напред, стремейки се да го накара да изглежда по-голям, усмихната, залагаща на силата си. Когато тя се приближи, момичето с цветята, пъхнати в корсажа на роклята, се изви, измъкна се от небрежната прегръдка на Хюго, отстъпи назад, за да избегне погледа на Алис, а после се измъкна и си отиде.

— Алис — каза Хюго мрачно.

— Изхвърлил си цветята ми — каза Алис. Усмивката не слизаше от лицето й.

Хюго се наведе, към купчината сено в краката си и вдигна откос трева, смесен с цветя.

— Ето — каза той грубо. — Вземи тези, ще открия танците.

— С мен ли? — попита Алис.

Лицето на Хюго беше мрачно.

— Тъй като предизвика буря, която ще трябва да укротя, ще танцувам първо с теб, а после с всяко момиче на това поле, докато всичките бъдат удовлетворени.

Усмивката на Алис не трепна дори за миг. Тя пое протегнатата ръка на Хюго и тръгнаха заедно към музикантите. И други се подредиха зад тях. Но се движеха без смях, сякаш по задължение, сякаш единствено вроденото покорство им пречеше да откажат.

Алис отстъпи назад и се обърна с лице към Хюго, зачака музиката да започне, и застина. Зад рамото на Хюго видя познато лице.

Беше Том, а до него стоеше жена със сурово изражение, увиснала на ръката му.

Лицето на Алис не трепна дори за миг. Очите й се плъзнаха по него без искрица на разпознаване, ясната й лъчезарна усмивка остана безстрастна, непроменена — Том отърси жена си Лиза от ръката си и тръгна към танцьорите. Лицето на Алис беше маска на безгрижие, беше наклонила глава на една страна, заслушана в музиката, кракът й потропваше в такт. Без да го е викала, Том вървеше неудържимо напред.

— Алис! — възкликна той.

Хюго се обърна рязко. Том стоеше непосредствено зад него, но дори не погледна лорда, не вдигна глава. Не му обръщаше внимание, сякаш Хюго беше просто някакъв стълб в ливадата.

Виждаше само Алис в новата й зелена рокля, със зелено-златистите панделки, вплетени в златистокестенявата й коса, съкрушително прекрасна.

— Алис — повтори той.

Алис го погледна, сякаш го забелязваше за пръв път. Наклони глава на една страна, сякаш гледаше някакво странно създание.

— Да? — попита тя, сякаш го подканваше да продължи.

Том преглътна с усилие.

— Ще те отведа — каза той и занарежда с отчаяна настоятелност. — Ще те взема, Алис. Ще те отведа. Знам какво говорят за теб… за теб не е безопасно тук. Ще те отведа сега.

Алис отметна глава назад и се разсмя. Ясен, остър звук, като от чупещо се стъкло. Тя тръсна плава и се усмихна на Хюго.

— Кой е този човек? — попита тя. — Малоумен ли е? Бърка ли ме с някого?

Том побеля, сякаш го беше ударила.

— Алис! — прошепна той дрезгаво. Хюго го потупа по рамото, с мрачно лице.

— Прекъсваш танците — каза той. — Върви си по пътя.

Том сякаш не почувства докосването, не чу думите на господаря си. Не прие предупреждението на Хюго. Очите му бяха приковани в ясното, спокойно лице на Алис.

— Искам да те спася, Алис! — каза той отчаяно. — Нарекоха те вещица — ти си в опасност. Ще те взема — ще те отведа, каквото и да ми струва!

Зад гърба му Лиза изрече „Том!“ — сурово, остро, заповеднически.

— Кой е този? — обърна се Хюго към Алис. — Някой твой приятел ли?

Алис обърна към него спокойния си ясен поглед.

— Не знам — каза тя безстрастно. — Не го познавам.

— Ще те взема — повтори Том. — Няма да те предам. Ще напусна фермата си и жена си, дори малките си деца. Ще те спася, Алис. Не е нужно да оставаш в замъка, при тези хора с техните пороци. Ще те отведа. Имам малко спестени пари. Ще намерим малка ферма някъде и ще те пазя. Ще ми бъдеш като съпруга, Алис! Ще ти бъда верен и ще те пазя с цената на живота си! — Той млъкна рязко. — Отново ще бъдеш добродетелна жена, Алис — каза меко. — Ти беше добро момиче, обичах те тогава. Още си добро момиче. Отново ще бъдеш моята малка любима.

Тя се взираше в Том с неприкрито удивление и погледът й не трепна дори за миг. Гледаше право през него, сякаш той беше от слама, сякаш беше от вода, сякаш дори го нямаше там. Усмивката, която играеше по устните й, не се поколеба нито веднъж.

— Бъбриш безсмислици, добри ми човече — каза тя хладно. — Не те познавам.

— Алис! — възкликна Том, а после спря внезапно. Не можеше да повярва, че неговата другарка в игрите, неговата детска любов, гледа през него, сякаш той е прозрачно стъкло. Сякаш не означаваше нищо за нея. Сякаш никога не бе представлявал нищо за нея. Взря се в нея за един дълъг миг, но лицето й изобщо не се промени, нищо не наруши ведрото му безразличие.

После той се обърна рязко и се откъсна от нея, откъсна очи от спокойното й, усмихнато лице, и хукна през тълпата, прескочи портата в края на полето и бързо се изгуби от поглед.

Алис се засмя отново с весел, безгрижен смях — и помаха на музикантите, които бяха изгубили ритъма и утихваха.

— Защо чакаме? Да танцуваме! — извика тя весело. — Да танцуваме!