Филипа Грегъри
Вещицата (11)

Глава 11

През целия февруари бе сковал лют студ. Реката замръзна и се покри с големи, дълги блокове от сиво-бял лед. Когато дамите се разхождаха по пътеката край реката, можеха да видят как водата бушува под дебелата кора. Алис потръпваше и се отдръпваше толкова назад, колкото позволяваха заснежените брегове. През втората седмица вятърът довя гъста мъгла през тресавищата от югозапад, и жените стояха вътре ден след ден. Когато се събуждаха, беше тъмно, после светлината оставаше бледа и унила през целия ден, сетне, в три следобед, отново се смрачаваше. В мъглата звуците бяха приглушени, а от прозореца в галерията не се виждаше реката отдолу — от стаята на стария лорд високо в кръглата кула вътрешният двор на замъка нито се виждаше, нито се чуваше.

Алис се стремеше да прекарва колкото можеше повече време със стария лорд в малката му стая в кулата. Там беше топло, а общуването с лорда и неговия управител Дейвид беше спокойно и приятно. Тя пишеше, каквото й нареждаха — сдържани съболезнования до принцеса Мери за смъртта на майка й, вдовстващата принцеса Катерина Арагонска, четеше на стария лорд откъси от пиперливи, непристойни романси, и слушаше неговите анекдоти и спомени за битки и турнири, за времето, когато е бил млад и силен, а Хюго дори още не е бил роден.

Настроението в галерията на жените над голямата зала беше злокобно. Лейди Катрин ту изпадаше в истерично веселие и нареждаше на жените да свирят, да пеят и танцуват, ту изпадаше в дълбока тревога и потиснатост, и тогава седеше на стана си, без да тъче, и въздишаше. Жените се препираха помежду си, раздразнителни като затворени в клетка животни. А един-два пъти седмично, тласкан от чужда воля, както воденичното колело се върти безспир, тласкано от водата, лорд Хюго идваше в женските покои, носейки кана с медовина.

Вечерта започваше доста весело, жените танцуваха, а лейди Катрин се суетеше развълнувано. Хюго пиеше много, шегите му ставаха по-пиперливи. Той грабваше Илайза, ако тя беше достатъчно наблизо, и я галеше открито, пред съпругата си и другите жени. После вдигаше каната и я запращаше към огнището, хващаше лейди Катрин за китката и я завличаше в спалнята. Докато жените оправяха стаята, премитайки счупените глинени съдове и подреждайки калаените чаши върху бюфета, те чуваха високите писъци на Катрин от болка, а после — задъханите й, невъздържани пъшкания от наслада. В два сутринта, неизменно, Хюго освобождаваше жена си от въжето от чаршафи, с което винаги връзваше двамата, и се отправяше със залитане, със замъглен поглед и гневен, към собственото си легло.

* * *

— Това не е естествено — каза една нощ Илайза на Алис. Свещта беше угасена, лежаха в тъмното. В другите ъгли на стаята се чуваха тихото дишане на мистрес Алингам и боботещото хъркане на Рут. Илайза отдавна беше престанала да се смее на буйните „лудории“ на лорд Хюго и съпругата му. Всички жени бяха ужасени от обрата, който бяха приели нещата между двамата.

— Чу ли я тази вечер? — попита Илайза. — Мисля, че е омагьосана. Не е естествено една жена да умолява мъж така. И му позволява да прави с нея всичко, което пожелае.

— Тихо — каза Алис. — Това си е нейният начин. А тя ще се наспи добре нощес и ще бъде мила и кротка на сутринта. И скоро ще разберем дали ще се ожреби.

— По-скоро дали ще се окучи — каза Илайза със сънлив кикот. — Но не е естествено, Алис. Виждала съм по нея синини, които той е направил с колана си. А когато й ги показах, тя ми се усмихна… — Илайза замълча. — Беше ужасяваща усмивка — каза, неспособна да опише видяното. — Сякаш се гордееше.

Алис не каза нищо, и скоро Илайза вече дишаше дълбоко, просната напряко върху онази част от леглото, където спеше Алис. В продължение на час Алис лежа будна в тъмнината, гледаше как лъч лунна светлина се плъзга като студен пръст по тавана, и слушаше сумтящото хъркане на Илайза. После се измъкна тихо от леглото, излезе в галерията и хвърли върху огъня два пъна и шепа борови клонки.

От клонките изригнаха малки пламъчета и остър смолист мирис изпълни стаята. Алис го подуши и седна на топлата овча кожа пред огъня да гледа пламъците.

Замъкът беше потънал в дълбока, зимна тъмнина и нощна тишина. Алис изпита чувството, че е единственото будно, или дори живо същество в целия свят. Жаравата приемаше формите на малки замъци и пещери. Алис се взря дълбоко в червеното й сияние, опитвайки се да различи форми и картини. Сладкият стипчив мирис на горящия бор й напомни за майка Хилдебранд и тихия й кабинет, където гореше малък огън от борови шишарки. Алис имаше навика да сяда в краката й и да се обляга на коленете й, докато четеше, и понякога майка Хилдебранд нежно отпускаше длан върху главата й и се навеждаше напред да обясни нещо, или да се засмее търпеливо на някоя погрешно произнесена дума.

— Какво умно момиче — казваше тя с мекия си глас. — Какво умно момиче си ти, дъще моя Ан!

Алис потърка очи с ръкава на нощната си риза.

— Няма да мисля за нея — изрече тя в тишината на стаята. — Трябва да продължавам да не мисля за нея, да се възпирам от мисли за нея. Вече ще бъда без нея. Без нея, завинаги.

Вместо това се замисли за Морах и студената тъмна къщичка досами тресавището. Досега колибата на Морах сигурно вече бе затънала в сняг до стрехите. Алис направи гримаса, спомняйки си дългите, тъмни, зимни дни, и непрестанния, неблагодарен труд за прокопаването на пъртина от вратата до бунището, за да изнасят помията.

— Каквото и да правя сега — прошепна тя, — каквото и да ми струва — то е по-добро от онзи живот. Майка Хилдебранд щеше да знае това. Щеше да разбере това. Щеше да знае, че макар да съм много дълбоко затънала в грях… щеше да знае… — Алис млъкна, без да довърши. Знаеше, че игуменката никога не би приела аргумент, според който трудностите дават оправдание на грешника да върши грях след грях, стигайки до вратите на самия пъкъл.

— Няма да мисля за нея — повтори Алис.

Поседя известно време в мълчание, после огънят се раздвижи и я разбуди от бляна й. Хвърли един малък пън върху омекналата жарава отзад и го загледа как засиява, а после почернява и пламва.

Зад гърба й вратата към спалнята на лейди Катрин се отвори много тихо и Хюго излезе. Беше само по панталон, гърдите и гърбът му бяха голи, носеше в ръце ботушите, ризата и жакета си. Спря изненадано, когато видя Алис, така неподвижна до огнището. После се приближи.

— Алис — каза той.

— Хюго — отвърна тя. Не извърна глава да го погледне, не се беше сепнала при звука на глас в празна стая.

— Знаеше ли, че съм там? — попита той.

— Винаги знам кога си наблизо — каза Алис. Гласът й беше сънлив. Хюго почувства как потръпва, когато се приближи към нея, сякаш тя беше обгърната отвсякъде от мощна сила.

— Не съм те виждал от дни — каза той. — Не съм те виждал, за да поговоря с теб, от вечерта на изпитанието ти.

Алис се сети за кесията с фигурките, все още прибрани на сигурно място вътре, натъпкана под сламеника в стаята й. Сети се за ослепената фигурка на Хюго, която се притискаше и търкаше в тлъстия корем и широката като пещера цепнатина на куклата, изобразяваща Катрин.

— Не — каза тя.

— Излъга, нали? — попита Хюго тихо. — Когато им каза, че ме желаеш и че си изрекла лъжливо пророчество, за да ме впримчиш?

Алис сви рамене, сякаш това едва ли имаше значение.

— Това беше лъжа, но не знам истината — каза тя бавно. — Наистина не мога да си спомня онази нощ. Помня как ме изнесе от залата, но това е всичко. Останалото беше просто сън.

Хюго кимна.

— Значи не си изпитала желание към мен? — попита той. — Лъгала си, когато го каза. Не си ме желаела тогава и не ме желаеш сега?

Алис обърна глава и го погледна. Едната страна на лицето й беше розова от светлината на огъня, другата — обгърната в потрепващи сенки. Хюго почувства как дъхът засяда в гърлото му.

— О, да — каза тя меко. — Желая те. Мисля, че те искам от мига, в който те видях за първи път. Влязох в голямата зала и в лицето ти се бяха вдълбали сурови бръчки — и тогава те видях да се усмихваш. Влюбих се в теб тогава, в онзи миг, заради радостта в усмивката ти. Мразя, когато тя е с теб, омразна ми е мисълта, че я докосваш. Не мога да спя, когато знам, че си с нея. И те сънувам постоянно. О, да, желая те.

— Алис — промълви Хюго. Протегна ръка да докосне бузата й, обгърна лицето й с длан, сякаш тя бе рядко и прекрасно цвете. — Моя Алис — каза той.

Алис си пое хрипкаво дъх.

— Можеш ли да ме почувстваш? — попита тя. Отмести ръката му от бузата си и я огледа внимателно.

— Бъдещето ми ли предсказваш? — попита Хюго, развеселен.

Алис преобърна ръката и погледна чистите къси нокти.

Обърна ръката отново и погледна ясните, характерни извивки по връхчетата на пръстите.

— Можеш ли да ме усетиш? — попита тя пак. — Можеш ли да почувстваш докосването ми?

— Разбира се — каза Хюго, озадачен.

— С връхчето на всеки пръст? С всяко едно? — попита тя.

Той се засмя леко.

— Разбира се — каза. Думите се изляха от него, сякаш ги беше възпирал твърде дълго. — Моя малка любима, моя Алис, разбира се, че мога да почувствам докосването ти. Толкова дълго те чаках да протегнеш ръка към моята. Разбира се, че мога да те почувствам!

— Когато шепна, ето така — каза Алис, едва доловимо изричайки думите, — можеш ли да ме чуеш?

— Да — каза Хюго, изненадан. — Разбира се, че мога. Слухът ми е добър, Алис, знаеш това.

Алис протегна ръка към лицето му и започна да милва с безкрайна нежност клепачите му и осеяната е фини бръчици кожа около тъмните му очи.

— Можеш ли да ме видиш? — попита тя. — Можеш ли да виждаш така добре, както си виждал винаги?

— Да — каза Хюго. — Какво има, Алис? Да не се страхуваш, че съм болен?

Алис сключи ръце в скута си и погледна отново към огъня.

— Не — каза тя. — Няма нищо. Известно време си мислех, че искам да бъдеш сляп и глух за мен. Сега, тази нощ, съзнавам, че това не е вярно. Никога не е било вярно. Може би страстта ми към теб е по-силна от всичко друго. Може би желанието ми по теб е по-силно от желанието ми за безопасност. Навярно дори по-силно от… — тя не довърши. — От всичко друго — изрече немощно.

Хюго се намръщи.

— Какво „друго“? — попита той. — Какво искаш да кажеш с това „всичко друго“? За някакво билкарство или някакви бабешки хитрини ли говориш?

Алис кимна.

— Исках да извърнеш поглед от мен — каза тя. — Опасявах се от ревността на лейди Катрин. След онзи път — когато тя ме накара да се подложа на изпитанието — разбрах, че ще ме хване в някаква грешка, ще ме принуди да понеса някаква проверка. И че рано или късно ще се проваля.

Хюго кимна.

— И затова направи някакво глупаво момичешко заклинание, за да ме държиш далеч от себе си, нали — попита той, наполовина развеселен. — Сигурно губиш силите си, Алис. Защото ето ме тук, виждам те, докосвам те, чувам те и те желая.

Алис засия в тъмнината, като перла, внезапно извадена на светло.

Хюго се изкиска.

— Разбира се — каза той непринудено. — Какво друго може да се случи между теб и мен? Обичам те. Погледнах към долния край на залата и те видях в онази червена рокля, която ти беше твърде голяма, с горката ти остригана глава и чистото личице, и сините ти като нощта очи, и пожелах да те взема и веднага да си легна с теб. После безкрайно дълго чаках страстта да отмине — а вместо да отмине, тя се превърна в любов. Щях да те обладая онази нощ — Дванайсетата нощ. Щях да те обладая, когато беше пияна и не можеше нито да откажеш, нито да се съгласиш. Но когато те докоснах, те видях да се усмихваш, и тогава ти изрече името ми, сякаш бяхме любовници от години. И щом го стори — пожелах това да е така. Не исках да те имам като блудница. Не исках да те насилвам. Искам да си създам такъв живот с теб. Не вярвам, че имаш Зрението. Не вярвам в тези неща. Не се боя, че си вещица или магьосница или каквото и да е от тези глупави шарлатански измислици. Но вярвам в един живот за нас двамата. Не, за нас тримата. За теб, за мен и за нашето дете: сина, който ще ми родиш.

За миг Алис мълчеше. Погледна отново връхчетата на пръстите му, а после доближи ръка до лицето му и внимателно докосна меката кожа около очите му.

— А съпругата ти? — попита тя меко.

— Това не я засяга — каза Хюго бързо. — Това, какво сме ти и аз един за друг, не я засяга изобщо. Освен това, тя получава добро „обслужване“ напоследък. Скоро трябва да зачене.

Алис обърна лице към него и го погледна спокойно.

— И каква е причината? — попита тя.

Хюго сви рамене.

— Защото ходя при нея — каза той нетърпеливо.

— И каква е причината? — попита пак Алис.

— Аз не… — Хюго млъкна насред изречението. — Мислиш ли, че това е твое дело, Алис? — попита той, готов да се разсмее.

Алис хвърли поглед зад гърба си към затъмнената стая и към покоите на лейди Катрин, където жената спеше, усмихвайки се дори насън на грубото отношение на съпруга си към нея, натъртена, изцедена, задоволена.

— Не знам! — каза тя остро. — Не мога да определя! Откъде да знам? Нямам опит в черните изкуства, не знам нищо повече от онова, което съм виждала да прави старата Морах в тресавището, за да измъква парите на глупави жени, като ги плаши. Не знам защо лягаш с нея. Нито пък знам защо я нараняваш и тормозиш. Това ме отвращава, Хюго. Не знам защо би трябвало нещата между вас двамата да бъдат такива. Не бих предизвикала такива отношения между никой мъж и жена — дори ако мразя жената. Направих ти заклинание, за да легнеш с нея — признавам това! Но в плановете ми не влизаше да я биеш и заплюваш и да я принуждаваш да върши отблъскващи неща. Не планирах тя да те обикне заради това!

— Не знам защо е така — призна Хюго. Премести се да седне по-близо до Алис и обгърна с ръка рамото й. Тя се наведе към него. — Това отвращава и мен — каза той, с много нисък глас. — Никога не съм се отнасял така към никоя жена — нито дори към най-жалката блудница. Но нещо в мен ме подтиква да я зашлевявам и да я възсядам, и да я ругая… — той млъкна, без да довърши. — И колкото повече го правя, колкото по-лош съм, толкова повече тя ме обожава.

Той поклати глава.

— На сутринта това ме изпълва с отвращение до дъното на душата ми — каза. — И мога да я докосвам само когато съм пиян. Алис, трябва да я видиш. Тя лежи пред мен и ме умолява да й причинявам болка, както пожелая. Това ме кара да се чувствам… омърсен.

Алис кимна.

— Направих заклинание, за да я дариш със син — каза тя меко. — Съжалявам, че те засегнах. Съжалявам, че направих такава магия. Бях тласната към това, не знаех какво друго да направя, за да си осигуря безопасност тук. Исках своя власт. Но сега ми се иска да не го бях правила, Хюго.

— Нима мислиш, че твоята магия я движи? — Хюго премести поглед от огъня към ясния профил на Алис. Целуна слепоочието й, където се къдреше малък кичур коса. — Не мисля, че това се дължи на твоето заклинание, прекрасна моя Алис. Мисля, че Катрин винаги е имала вкус към болката. Тя пламенно искаше да се оженим, макар да знаеше, че не се интересувам от нея. Винаги ме е умолявала да легна с нея, дори когато бяхме още почти деца. Винаги ми е позволявала да бъда груб с нея. Никога преди не е било толкова лошо. Но и аз никога преди не съм изпитвал такъв гняв към нея. Никога досега не съм се чувствал жертва на принуда.

— Принуда? — попита Алис.

Хюго кимна.

— Знаеш защо — каза той. — Твоята безопасност зависи от това дали тя ще зачене. Не можеш да останеш тук, чакайки тя да ти заложи капан. Тя трябва да получи удовлетворение. Ти си била принудена да направиш своето заклинание, аз съм принуден да лягам с нея. Знам, че тя трябва да бъде задоволена, за да те остави на мира.

— Заклинанието не е променило нищо? — попита Алис. Обърна се, погледна го и той видя как лицето й светна, сякаш бе снел някаква вина от нея.

— Абсолютно нищо — каза той искрено. — Всичко това са глупости, и ти не бива да се боиш така от силата си. Постъпвам, както желая. Правя каквото реша. Изпълнявам дълга си към Катрин, както трябваше да направя отдавна. Върша го без страст, затова го правя, когато съм пиян, и го правя с жестокост. А тя — поради нещо извратено в апетитите си — обича да бъда пиян и груб с нея. Така че получава онова, което иска. В това няма магия.

Алис въздъхна леко.

— Страхувах се — призна тя. — Страхувах се, че всичко това е мое дело, и че грозотата и злобата на моето заклинание са те накарали да бъдеш груб и злобен с нея.

Хюго я взе в обятията си и я придърпа в скута си, обвил ръце около нея, опрял буза в нейната.

— Не се страхувай от нищо — каза той. — Искам бъдеще за нас. Но не вярвам в магии и във всичките стари заклинания и страхове. Ние градим нов свят, Алис. Свят, свободен от суеверието и страха. Свят, който можем да изследваме, пълен с нови земи и приключения, пълен с богатство и възможности. Не се придържай към старите мрачни порядки, Алис. Излез с мен в светлината и остави всичко това зад гърба си.

Алис обърна лице към него и опря буза до топлата, набола брада по челюстта му.

— Толкова си странен — каза тя с полуусмивка. Дръпна се назад и докосна лицето му: пръстите й проследиха бръчките около очите му, дълбоката резка между веждите му. — Толкова си ми непознат, и въпреки това имам чувството, че съм те познавала цял живот.

— Моят приятел, лорд Стануик, казва, че съм се разгонил като пръч! — възкликна Хюго с нисък смях. — Пиех с него онзи ден и му разказах, че обичам едно момиче толкова много, че има опасност да изменя на съпругата си, на баща си, и на дълга си. Той се смя до сълзи, и каза, че трябва да се запознае с теб. Трудно му беше да повярва в съществуването на момиче, което може да отклони вниманието ми от лова и разврата и от кроенето на планове за бъдещето.

Алис се усмихна.

— А ти? — попита тя. — Нима си — как го каза? Разгонен като пръч? Или е нещо истинско, което ще продължи?

Той обви по-здраво ръце около нея.

— Ще продължи до смъртния ми час — каза простичко. — Сърцето ми ти принадлежи, Алис, твой съм до смъртта.

Алис се раздвижи изведнъж.

— Не казвай това! — възкликна тя. — Не говори за смърт! Искам да живеем вечно. Искам да бъдем вечно млади. Искам тази нощ да продължи вечно!

Той се засмя.

— За Бога! Толкова си странна, Алис. Ще се обичаме, докато сме млади, и докато сме стари, а после ще остареем още и ще умрем и ще отидем на небето и ще бъдем два ангела заедно. Какво страшно има в това? Нима мислеше, че може да отида в ада заради няколкото си дребни гряха? Та аз се изповядах! Пречистен съм! А ти не може да си съгрешила никога в живота си. Не и с такова чисто и сладко лице като твоето. Не и моята малка девица Алис.

Алис се поколеба. Искаше да му разкаже за абатството, за дима, за паниката си в осветената от огъня тъмнина. Искаше да му каже, че беше побягнала от сестрите си и ги бе оставила да изгорят. Искаше да му каже, че някога е обичала някого и е била обичана. Че не беше наистина сирак, защото е била отгледана, наставлявана и обичана от майка. И че беше предала тази майка, а после се беше отрекла от нея. Беше я оставила да умре в съня си, обгърната от дим, изядена жива от пламъците.

— Какво има? — попита той.

— Нищо — каза тя.

Не се осмеляваше.

— Ще се откажеш ли от магията? — попита той. — От своите малки магии и заклинания?

Алис се поколеба.

— Защо искаш това от мен? Ти запазваш нещата, които ти дават власт — оръжията си, богатството си. Моята магия е единствената власт и сила, която имам. Тя ми осигурява безопасност тук.

Хюго поклати глава.

— Тя не прави нищо, освен да те плаши и да те кара да се чувстваш така, сякаш на плещите ти лежат всички грехове на света — каза той рязко. — Задръж си билките и кристала, и истинските умения, онези, които използва, за да излекуваш баща ми. Запази си церовете и захвърли магиите, Алис. Изложена си на истинска опасност, когато си играеш с тях. Не защото са истински — понеже те са само глупости за сплашване на селяните, а защото дават на враговете ти повод да те нападат. Захвърли магиите и запази лечителските си умения.

— Добре — каза Алис неохотно. — Съгласна съм. Ще престана, освен ако не изпитам нужда от тях, освен ако нямам нужда от тази сила. — Сети се за фигурките в кесията си, натъпкана дълбоко в сламеника в стаята й. — Никога не знам дали действа или не — каза тя искрено. — Бях сигурна, че съм направила магия на теб и Катрин, а сега ти ми казваш, че такива са собствените ви желания.

Той кимна.

— Винаги сме били такива — каза той. — Никоя магия на земята не може да ме накара да се отнасям така с жена, ако това не е както по мой, така и по неин вкус.

— Ще се откажа — каза Алис. — Изобщо не биваше да започвам, ако не беше онова изпитание. Страхувах се и исках някаква сила — на всяка цена.

Хюго обви здраво ръка около раменете й.

— Не се страхувай — каза той, с нисък глас. — Обичам те, ще те закрилям. Сега си защитена от моята власт.

Той взе ръката й и я обърна с дланта нагоре. Сякаш подпечатваше обвързваща клетва, той положи целувка в средата на дланта й и прегъна пръстите на Алис отгоре. Тя взе ръката му, за да направи същото за него. Целуна връхчетата на всички пръсти, едно по едно, сякаш за да ги благослови, сякаш за да ги запази цели. После седяха до огъня, докато тъмнината в тесните прозорчета започна да избледнява.

— Трябва да вървя — каза Хюго.

Алис поднесе лицето си към него за прощална целувка. Той го взе в двете си ръце и целуна устните й, а после, много нежно, двата клепача.

— Спи — каза той и в гласа му имаше нежност, каквато никога не беше чувала от него преди. — Спи и сънувай отново времето, когато ще бъда с теб нощ и ден и никой няма да ни раздели.

— Скоро — прошепна Алис.

— Кълна се в това — каза Хюго.

— Искам да бъда твоя съпруга, Хюго — каза Алис меко. — Искам да принадлежа на този дом така, както ти, безспорно. И искам да ти родя син, както казах в съня си.

Хюго се засмя.

— Бракът е друго нещо, скъпа моя — каза той меко. — Ние с теб сме създадени да бъдем любовници, трябва да бъдем заедно. Но женитбата е делови въпрос: земя, имот, зестра. Не е за влюбени като нас. Искам да ме обичаш свободно, свободно да бъдеш моя. Не женитба, скъпа моя, а дълги нощи и дни на любов; и син за мен. Сега заспивай и сънувай това.

Целуна я отново и излезе от стаята. Алис остана за миг, заслушана в тихите му стъпки надолу по стълбището, а после влезе в стаята на жените и затвори тихо вратата.

Огледа се бързо наоколо. Никоя от тях не се беше размърдала, и четирите все още спяха дълбоко. Тя безшумно прекоси стаята, за да стигне до сламеника си на пода, и затършува сред сламата, като пъхна ръка дълбоко в леглото. Най-накрая намери кесийката с трите восъчни фигурки и я издърпа. Загърна раменете си с наметката и отиде боса до вратата.

Под краката й каменните стъпала бяха студени като лед. Тя излезе като призрак през вратата и се отправи към портата, която охраняваше подвижния мост. Войниците спяха, нямаше опасност, за която да следи. Алис прекоси моста на пръсти, с вдървени крака, и отиде от онази страна, където се намираше крепостният ров.

Пъхна ръка дълбоко в кесията си и измъкна първата кукла, която намери. Беше куклата, изобразяваща лейди Катрин, гротескно грозна с чудовищната си сексуалност и изпъкнал корем. Алис потръпна, когато я взе в ръка, после я хвърли в рова.

Беше очаквала куклата да потъне, да потъне надолу в зелената вода и да изчезне. Никой не пресушаваше рова, никой не ловеше тук риба с мрежи. Всеки ден изхвърляха в него всевъзможни боклуци и мърша. Алис си мислеше, че малките кукли ще потънат до дъното и никой никога няма да ги намери. Или че, ако все пак някой ги намери, восъкът ще бъде обезформен и никой няма да предположи дори за миг, че са нещо друго, освен свещи, прахоснически захвърлени от небрежен слуга.

Малката восъчна кукла потъна под ледената вода, а после, докато Алис гледаше, се показа отново. Лейди Катрин се взираше в нея с подигравателната си, грозна усмивка. Малките восъчни очи я погледнаха.

— Не! — извика гласно Алис. — Потъвай!

Леден ветрец повя над рова. Восъчната кукла се люлееше по вълните. Лейди Катрин сякаш продължаваше да се усмихва, като че ли се наслаждаваше на страха на Алис.

— Потъвай, проклета да си! — Алис се свлече на колене върху замръзналия бряг, надвесвайки се към поклащащата се кукла. — Потъвай! Слез надолу!

Пристъпите на ветреца отвяха куклата по-наблизо до брега.

— Потъни! — промълви Алис. — Удави се!

Изведнъж тя се овладя.

— О, господи! Не исках да кажа това! — възкликна тя. В трескав пристъп на внезапна тревога тя протегна ръка към малката кукла. — Имах предвид куклата да потъне, това е всичко! — възкликна тя, сякаш даваше обяснения на мрака, който я заобикаляше отвсякъде. — Не говорех за удавяне. Просто искам да се отърва от нея.

Ветрецът отнасяше куклата. В същия миг Алис чу някой да блъска по външната порта: слуги, които идваха на работа и искаха да влязат.

Алис подхвана нощната си риза с една ръка и стъпи в гладката като стъкло студена вода. Ахна при леденото докосване и посегна към малката кукла. Тя се отдалечи с клатушкане, достатъчно далеч, че Алис да не може да я стигне.

— Трябва да я взема — каза Алис.

Стисна зъби и влезе малко по-надълбоко. Водата се въртеше около коленете й. Краката я боляха чак до костите от студа. Нещо слузесто и ледено докосна прасеца й.

— Трябва да я взема — повтори тя.

Куклата се залюля и се отдалечи. Малката й восъчна бяла глава се извърна от Алис, сякаш се инатеше, сякаш си играеше.

— Ела тук — каза Алис. Стисна здраво зъби, за да им попречи да тракат: студът сякаш разяждаше стъпалата й, глезените й, а сега отиваше нагоре към бедрата, когато тя пристъпи още по-нататък.

Малката кукла се завъртя на зимния утринен ветрец и лицето се обърна отново към Алис. Куклата се усмихваше.

Алис пристъпи още една крачка навън и усмивката на малката кукла стана по-широка, сякаш куклата всеки миг щеше да избухне в звънлив, злобен смях. Малките й ръце се подадоха над водата, тя посегна към Алис. Алис се протегна, пръстите й бяха само на милиметри от малките восъчни ръце. Тя направи още една крачка напред, а после се запрепъва по мазната мръсотия на потопения под водата бряг на крепостния ров. Чу леките, идващи един след друг изблици на смях на куклата, когато стръмната стена на рова внезапно се спусна надолу и пропадна под краката й. Подмамена в дълбините на рова, Алис падна като камък в слузестата ледена вода: писъкът й беше прекъснат изведнъж, когато в устата й нахлу вода. Ръката й се сключи над малката кукла, другата й ръка стискаше кесията. Тя се замята безпомощно във водата.

Алис никога не се беше учила да плува: тя потъна, а после се показа на повърхността, задъхвайки се в безумен пристъп на паника. Когато лицето й излезе над водата, тя успя да си поеме дъх, но после се задави безпомощно и почувства как отново потъва надолу.

Студът беше неин враг. Ледените зелени води на рова я хапеха, краката й се бяха вкочанили, бедрата й се мятаха безсилно. Студът нахлу дълбоко в корема й. Алис потъна под водата и се появи отново на повърхността, като кашляше и се напъваше да повърне. Отвори уста да изпищи, но вълна от ледена зелена вода заля лицето й.

— Не! — изпищя Алис. Помъчи се да си поеме дъх, погълна вода, тя нахлу в дробовете й и я затегли надолу, повлече я под повърхността. Алис се задави, разтърси се от напън за повръщане и вдиша вода, която изпълни дробовете й. Тогава изведнъж две силни ръце сграбчиха ръката й, а после я хванаха под мишниците й.

— Държа те, момиче — каза един далечен глас.

С големи усилия Алис беше извлечена от водата и извадена на брега, където започна да кашля и да повръща от моста.

— Спокойно, девойче, спокойно — каза мъжът.

Той я загърна с наметалото си и я затърка грубо, едновременно за да я подсуши и стопли.

— Хей! — извика той към помещението на стражите. — Пуснете ни вътре!

Той взе Алис на ръце и я внесе в помещението на стражите, след като един мръсен и разчорлен младеж отвори със замах вратата.

— Девойката се опитала да се удави — каза рязко мъжът. — Донеси й гореща медовина, бързо. Някаква завивка, да я загърнем. И още едно наметало.

Момчето хукна. Алис, увита в наметалото на мъжа, измъчвана от напъни за повръщане, опипа неумело долната си риза и тикна опасната малка кукла в кесията си при останалите.

Мъжът я държеше. От устата на Алис се изливаше вода, тя плачеше и сълзите й се смесваха с водата от рова, подмокри влажната риза, а урината й беше също толкова леденостудена, колкото и всичко останало.

Мъжът я удари силно по гърба, Алис се задъха, пое глътка въздух, а после повърна огромно количество вода.

— Наведи си главата — каза той.

От носа на Алис бликна вода, косата й бе прилепнала като водорасли по леденостуденото лице. Той продължи да я държи така, с наведена глава, неумолимо, докато тя спря да се дави, после я изправи, бутна я на стола и започна да разтрива ръцете й.

Момчето нахълта вътре с димяща кана и сдиплена завивка.

— Добре — каза мъжът. — Чакай навън.

Раздра нощната риза на Алис от подгъва до яката и разтри хубаво тялото й с топлата завивка. Кожата й беше настръхнала, а стъпалата и пръстите на ръцете й бяха посинели. От бедрото до глезена й се процеждаше кръв от стотици малки порязвания и драскотини от ситните камъчета в рова. После мъжът я загърна плътно в дебелото си наметало, настани я в стола и поднесе чаша гореща медовина към устата й.

Алис се изви и се отдръпна. Течността беше изгарящо гореща. Но той я притисна здраво и я принуди да пие. Течността се плъзна по разраненото й гърло като течен огън.

— Хей, не те ли познавам? — попита мъжът.

Алис примигна и го погледна. Зъбите й тракаха толкова неудържимо и тя трепереше толкова силно, че едва успя да го разпознае.

— Отец Стивън — каза тя, познала свещеника. — Аз съм, Алис. Прислужничката на лейди Катрин. Помощничката на лорд Хю.

— Още медовина — нареди свещеникът. Подаде й чашата и Алис обви ръце около нея. Разтърсваха я дълбоки мразовити тръпки.

— Изпий я — каза той. — Настоявам. Ще прогони студа. Вече изглеждаш по-добре.

Алис кимна.

— Радвам се, че бяхте там — каза тя.

Той се намръщи.

— Защо го направи? — попита внимателно. — Това е мъчителна смърт, противен начин да си отидеш. И в крайна сметка със сигурност води към ада.

Алис едва не отрече, после се опомни.

— Страхувах се — импровизира тя бързо. — След изпитанието… Лейди Катрин ме подозира… страхувам се от второ изпитание, или трето. Тя може да ме обвинява, в каквото пожелае. През нощта не можах да заспя, а после се събудих, изпълнена с ужас. Не знаех какво да правя.

Зъбите й изтракаха, сякаш отричайки лъжата. Алис ги стисна здраво, после отпи от чашата.

Той изглеждаше съкрушен.

— Дете, нямах представа — каза той. — Аз съм виновен за това! Нямах представа, че личната злоба на лейди Катрин срещу теб е толкова дълбока. Никога нямаше да позволя изпитание, за да удовлетворя нечия убийствена злоба! Грях е да се използва изпитанието за отмъщение. Трябваше да се сетя! И те докарахме до отчаяние!

Той млъкна рязко и направи две бързи крачки надолу из стаята.

Алис прокара ръка през косата си и изстиска малко от ледената вода. Наблюдаваше го, опитвайки се да прецени настроението му и величината на опасността, която я заплашваше.

— Трябва да се изповядаш — каза той. — Да се изповядаш и да се помолиш да ти бъде опростен грехът, че си опитала да отнемеш живота си. Това е смъртен грях, Бог го забранява изрично. Трябва да се бориш с отчаянието и страха си. Ще те помоля също да простиш и на мен. Бях твърде строг. Твърде усърдно търсех прегрешение. Това е грях. — Той се замисли за миг и допълни: — Това е грехът на суетата. Гордеех се, че съм известен като ловец на вещици, с това, че преследвам ереста. Мнозина са се изправяли пред мен и малцина са се измъкнали от правосъдието. Но трябва да се пазя от гордостта.

— Невинна съм — каза Алис пламенно. — Страхувах се, че лейди Катрин ще ме принуди да се подложа на друго изпитание. Че вие ще я подкрепите и ще ме подложите на разпит. И че някаква грешка — някаква невинна грешка — ще означава смърт за мен.

Той кимна, поразен.

— Сгреших — каза. — Радвам се, че мога да раздавам възмездие за злодеите, но не и за невинен човек като теб. Трябва да ми простиш. Никога повече няма да подготвя изпитание за теб. Можеш да разчиташ на думата ми. Ще те закрилям срещу злобата. Ти доказа невинността си — веднъж при изпитанието с хляба, и веднъж — в рова. Защото ако беше вещица, щеше да изплуваш на повърхността, а ти безспорно се давеше, когато те измъкнах.

Алис кимна и се уви малко по-плътно в наметката. Отец Стивън забеляза движението и й подаде нова чаша медовина.

— Пий — каза той. — А после трябва да отидеш в стаята си и да се погрижиш да се стоплиш и изсушиш. Не се страхувай повече, никога вече не те заплашва никакво изпитание. Никога няма да те подлагам на проверка и никой няма да те принуждава да понасяш изпитания, докато аз съм наблизо да те закрилям. Ти се давеше като християнка, не си вещица.

Алис кимна отново: лекият проблясък на задоволство в очите й бе скрит зад чашата.

— Дали лейди Катрин е будна? Ще те тормози ли с въпроси, когато отидеш в стаята си?

Алис хвърли поглед към тясното прозорче на помещението за стражите. То сивееше от зимната зора.

— Възможно е — каза тя. — Тя е подозрителна към всичките си прислужнички. Аз имам по-голяма свобода от останалите, защото служа на стария лорд. Но тя ни наблюдава внимателно, и се страхува от всички ни.

Отец Стивън кимна.

— Тя има много поводи за опасения, бедната жена — каза той. — Хюго невинаги се отнася добре с нея, а на стария лорд му е втръснало от оплакванията й. Той ме помоли да говоря с моя епископ за нейното отпращане и анулирането на брака.

Алис почувства как интересът й се съживява.

— Може ли вашият епископ да реши това? — попита тя.

Отец Стивън бързо се озърна, за да види дали не ги подслушват.

— Разбира се, че не! — каза той. — Върховен глава на Църквата е кралят. Всички решения, свързани с бракове, се представят пред Църковния съд, а накрая — пред него. Но младият лорд и Катрин са в близка роднинска връзка, а бабите и дядовците им също са били братовчеди. Предполагам, може да се твърди, че бракът е бил недействителен.

Алис леко си пое дъх.

— Ако препоръчате това, епископът ще изпълни ли съвета ви? — попита тя.

Отец Стивън се усмихна.

— Имам известно влияние върху негово преосвещенство — каза той самодоволно. — Но още не съм решил какъв съвет е редно да дам. Трябва да се помоля и да обмисля това, Алис. Приятел съм на Хюго, но по този въпрос трябва да бъда Божи служител преди всичко останало.

Алис кимна съчувствено.

— Това е тежка отговорност за вас, отче Стивън — каза тя. Беше вдигнала лице към него, тъмните й очи гледаха открито и прямо. — Ще бъде толкова прекрасно, ако успеете да издействате освобождаването на младия лорд — каза тя. — Замъкът ще бъде по-щастливо място! А на лейди Катрин ще й бъде спестена болката, която понася сега.

Отец Стивън кимна.

— Бракът е тайнство — каза той. — Продължава, докато Бог му сложи край — освен ако е бил недействителен още от началото. Доводът за неговото анулиране не може да бъде прищявката на някой мъж или жена.

Алис кимна.

— Но никой не знае на какво е подложена нейна светлост — каза тя. — Станала е прицел на ужасни посегателства. И е толкова дълбоко затънала в грях, че им се наслаждава като животно.

Отец Стивън изглеждаше отвратен.

— Това трябва да спре — каза той. — С каквито и да е средства, длъжен съм да го спра. Това е смъртен грях.

— Ето! — каза той, без да довърши предишното си изречение. — Трепериш. Върви си в стаята и си облечи сухи дрехи.

Алис се обърна да си върви.

— Алис — каза отец Стивън колебливо. Тя се обърна. — Закълни се, че никога повече няма да мислиш за самоубийство — каза той. — Това е ужасен грях, най-страшният грях. Ще ти навлече ужасна присъда, ще те обрече на цяла вечност в ада. Цяла вечност, Алис! Помисли за това.

Алис сведе глава: държеше здраво подгизналата кесия с магическите кукли в посинелите си ръце.

— Наистина мисля за това, отче — каза тя глухо. После се обърна и си отиде.